Криза

23.

Бостън, Масачузетс

Петък, 9 юни 2006 г.

9:23 сутринта

Джак насочи окаяния си Хюндай към бордюра зад един камион. Намираха се в района за зареждане на натоварената „Кеймбридж стрийт“ срещу голяма, сводеста сграда, която гледаше към кметството. Той си помисли, че шансовете да получи талон за паркиране — макар да планираше да действа колкото се може по-бързо — са не повече от един процент. Надяваше се „паякът“ да не вдигне колата му, но ако станеше, носеше със себе си чантата за бърза помощ, заедно с голям плик, на който бе напечатан обратния адрес на шефа на Патологическия център.

Без да губи време, той спринтира към входа, но охраната го спря и го накажа да остави на лентата за рентгенова проверка чантата, плика и клетъчния телефон.

Когато най-сетне се добра до асансьора и пое нагоре, той погледна часовника си. Фактът, че се намираше не в града, в който трябва, го тревожеше. Кабинката пристигна на третия етаж и той се измъкна бързо.

Направо връхлетя в съдебната зала. Когато премина преднамерено бавно между редиците, повечето от наблюдателите обърнаха глави към него, включително Алексис, която седеше на първия ред. Джак й кимна. Съдебните заседатели изглеждаха незаинтересовани както винаги, обърнати към Рандолф, който очевидно току-що започваше заключителната си реч. Съдията разглеждаше някакви документи. На масата на обвиняемия седяха Крейг и асистентът на Рандолф, а на масата на обвинението се виждаха Тони, Джордан и асистентът на Тони. Всичко беше наред; като старомоден парен локомотив, колелата на правосъдието тръгваха бавно, набираха скорост постепенно и се приближаваха към развръзка.

Намерението на Джак беше да отвлече влака. Не искаше да го дерайлира, а да го спре и да го принуди да премине на други релси. Той стигна до масата на съдията и спря. Можеше да види очите на съдебните заседатели, които се обърнаха към него, без да променят невъзмутимите си изражения. Рандолф продължаваше да говори с култивирания си напевен глас. Думите му се лееха гладко, като лъчите на юнското слънце, които минаваха през транспарантите на високите прозорци и прорязваха прашния въздух.

— Извинете! — произнесе Джак. — Извинете! — повтори той по-силно, когато Рандолф не спря да говори. Адвокатът се обърна едва след втория път. В студените му сини очи се четеше смесица от объркване и раздразнение. Приставът, който също не беше чул първото прекъсване на Джак, сега се изправи. Сигурността в залата бе негово задължение.

— Трябва да говоря с вас незабавно — произнесе Джак достатъчно силно, за да го чуят всички. — Знам, че моментът е неподходящ, но е от жизнена важност, ако искате да избегнете несправедлива присъда.

— Адвокати, какво става, по дяволите? — извика съдия Дейвидсън. Бифокалните му очила се смъкнаха надолу. Той направи знак на пристава да остане на мястото си.

Леко смутен в първия момент, Рандолф бързо се върна към обичайното си невъзмутимо поведение. Той хвърли поглед по посока на съдията, преди да насочи вниманието си към Джак.

— Не бих си позволил това, ако не беше крайно наложително — добави Джак, понижавайки глас. Можеше да усети как всички присъстващи обръщат глави към него. Но той се интересуваше само от двама души: от Крейг и от Джордан. Джордан беше по-изненаданият и видимо обезпокоен от пристигането му.

Рандолф се обърна към съдията:

— Ваша чест, мога ли да помоля за търпението на съда за момент?

— Две минути! — отговори съдията кисело. Щеше да позволи на Рандолф да говори с Джак, колкото да се отърве от него. Беше кристално ясно, че не е очарован в ни най-малка степен от внезапното нахълтване в залата му.

Рандолф се приближи към Джак и го изгледа високомерно. След което произнесе полугласно:

— Това е във висша степен недопустимо.

— Винаги така правя — прошепна Джак, връщайки се към саркастичния си стил на общуване. Трябва да ми позволите да застана зад катедрата.

— Не мога да го направя. Вече ви обясних защо, освен това в момента чета заключителната си реч, за бога!

— Направих аутопсията и мога да приведа доказателства, потвърдени чрез писмена клетвена декларация от масачузетски съдебен патолог и от масачузетски токсиколог, че д-р Бауман не е проявил лекарска небрежност.

За първи път Джак усети леко пропукване в черупката от невъзмутимост, така характерна за адвоката. Очите му бяха тези, които го издадоха, докато се местеха объркано между съдията и Джак Разполагаше с малко време за размишление.

— Господин Бингъм! — извика нетърпеливо съдия Дейвидсън. — Двете ви минути изтекоха.

— Ще види какво мога да направя — прошепна Рандолф на Джак, преди да се върне на катедрата. — Ваша чест, ще разрешите ли да се приближа?

— Ако се налага — отговори съдията, без особено въодушевление.

Тони стана и двамата адвокати застанаха пред съдията.

— Какво става, дявол да го вземе? — изгледа ги той недоумяващо. — Кой е този човек? — Очите му се обърнаха към Джак, който стоеше до вратата с плик в ръка.

— Това е д-р Джак Степълтън — каза Рандолф. — Сертифициран съдебен патолог от Патологическия център в Ню Йорк. Имам информация, че е високо уважаван професионалист.

Съдия Дейвидсън погледна Тони.

— Познавате ли го?

— Срещал съм го — призна Тони, без да уточнява.

— Какво иска той, нахълтва тук по такъв безобразен начин… Меко казано, това е напълно недопустимо.

— Изразих същото мнение — обади се Рандолф. — Но той настоява да бъде разпитан.

— Това не може да стане — сопна се Тони. — Не е в списъка на свидетелите и не е дал показания под клетва. Идеята е възмутителна.

— Обуздайте негодуванието си! — посъветва го съдия Дейвидсън, сякаш говореше на палаво дете. — И защо моли да бъде разпитан?

— Твърди, че може да представи доказателство, че д-р Бауман не е проявил лекарска небрежност. Освен това твърди, че има потвърждения под формата на клетвени декларации от масачузетски съдебен патолог и масачузетски токсиколог.

— Пълно безумие! — избухна Тони. — Защитата не може да вкарва свидетел в последната минута. Това нарушава всички правила!

— Спрете да се оплаквате и да мърморите! — излая съдията.

Тони овладя с видимо усилие гнева и безсилието си.

— Имате ли представа как се е добрал то информацията, която иска да ни съобщи?

— Каза, че е аутопсирал Пейшънс Станхоуп.

— Ако тази аутопсия е потенциално оправдателна, защо не е извършена по-рано, така че да може да бъде предмет на същинско разкритие?

— Няма причина да се предполага, че една аутопсия би могла да има каквато и да е доказателствена стойност. Сигурен съм, че господин Фасано ще се съгласи. Клиничните факти в този случай изобщо не са били оспорвани.

— Господин Фасано, знаете ли за тази аутопсия?

— Само до степен, че е била обмисляна.

— По дяволите! — изруга съдията. — Това ме поставя между чука и наковалнята.

— Ваша чест — не успя да се сдържи Тони. — Ако му бъде позволено да свидетелства, аз ще…

— Нямам намерение да слушам заплахите ви, адвокат. Напълно наясно съм, че д-р Степълтън не може да нахълтва тук и да бъде разпитван. Изобщо не подлежи на обсъждане. Мисля, че мога да наредя продължение и д-р Степълтън и неговите разкрития да бъдат подложени на нормално обсъждане; бедата е там, че графикът ми отива по дяволите. Не обичам да го правя, но пък и не обичам делата ми да се обжалват, а ако това доказателство е толкова драматично, както явно смята д-р Степълтън, то неминуемо ще се стигне до обжалване.

— Какво ще кажете да изслушате показанията на д-р Степълтън? — предложи Рандолф. — Това със сигурност ще ви улесни при вземането на решение.

Съдия Дейвидсън кимна, очевидно обмисляйки идеята.

— За да се спести време, можете да го направите във вашия кабинет — каза Рандолф.

— Самото допускане на свидетел в кабинета ми е грубо нарушение.

— Но не е нещо нечувано — опита се да го убеди Рандолф.

— Не, идеята не ми харесва.

— Извикайте и съдебния репортер — не се отказваше Рандолф. — Нека това бъде част от протокола. Въпросът е журито да не го чуе. Ако решите, че не е уместно и няма отношение към процеса, просто ще продължа заключителната си реч. Ако пък сметнете, че има смисъл, ще разполагате с повече информация, която ще ви помогне да решите как да процедирате.

Съдия Дейвидсън сбърчи чело.

— Допада ми. Ще обявя кратко прекъсване, но заседателите ще останат по местата си. Ще действаме бързо. Одобрявате ли този план, господин Фасано?

— Мисля, че е безсмислен.

— Имате ли някакво алтернативно предложение?

Тони поклати глава. Беше бесен. Бе разчитал да спечели първия си процес за лекарска грешка и сега, броени часове преди края, нещо се кроеше и му мътеше водите въпреки всичко, което бе направил. Той се върна до масата и си наля чаша вода. Устата му беше суха и гърлото му пареше.

Рандолф отиде при Джак.

— Не можете да застанете зад катедрата — прошепна му той. — Но се уреди да свидетелствате пред съдията, от което ще се реши дали да свидетелствате пред съдебните заседатели по-късно. Изслушването ще се състои в кабинета на съдията. Ще ви отпусне само няколко минути, така че бъдете кратък и говорете по същество. Разбрахте ли?

Джак кимна. Изкушаваше се да каже на Рандолф, че няколко минути са му напълно достатъчни, но се сдържа. Погледна Джордан, който се опитваше да накара Тони да му обясни какво става, след като съдията обяви прекъсване. По редиците се разнесе шушукане — хората се питаха какво се е случило. Джак погледна към Крейг и му се усмихна.

— Всички да станат! — извика приставът, когато съдията се изправи и напусна мястото си. След миг той изчезна в страничната врата, оставяйки я открехната след себе си. Съдебният репортер го последва.

— Готов ли сте? — Рандолф изпитателно погледна Джак.

Джак отново кимна и в този миг очите му срещнаха тези на Тони. Ако един поглед можеше да убива, вече щях да съм мъртъв, помисли си той. Мъжът беше разярен.

Джак тръгна след Рандолф, усмихвайки се вътрешно при мисълта каква ще бъде реакцията на Тони, ако го попита как се чувства Франко, при положение, че той никъде не се виждаше.

Влязоха в кабинета. Беше си го представял облицован в тъмно дърво, с кожена гарнитура и аромат на скъпи пури, като първокласен мъжки клуб. Вместо това помещението изглеждаше западнало, с олющени стени, които плачеха за боя и нова мебелировка. Из въздуха се носеше неизтребимият мирис на цигари. Единствената скъпа вещ беше масивното бюро във викториански стил, зад което съдия Дейвидсън се настани в стола с висока облегалка. После се облегна назад, върху сключените си зад тила ръце.

Джак, Рандолф и Тони седнаха в евтините пластмасови столове, подредени в една редица пред бюрото, така че равнището на очите им оставаше значително по-ниско от това на съдия Дейвидсън. Това сигурно беше съвършено съзнателен ход на съдията, с който да демонстрира по-висшата си позиция. Съдебният репортер седна пред малка маса отстрани.

— Д-р Степълтън — започна съдията, след кратко въведение. — Господин Бингъм ми каза, че разполагате с оневиняващо обвиняемия доказателство.

— Не е съвсем точно — възрази Джак. — Думите ми бяха, че мога да представя подкрепящо доказателство, че д-р Бауман не е извършил грешка, както се твърди. Няма проявена лекарска небрежност.

— Това не означава ли, че доказателството е оправдателно? Или играем някаква игра на думи?

— Едва ли е игра — възрази отново Джак. — При тези обстоятелства говорим от една страна за оправдателно, а от друга — за инкриминиращо доказателство.

— Мисля, че трябва да обясните. — Съдията отпусна ръце и се наведе напред.

Джак отвори, без да бърза плика, който държеше, и извади отвътре три документа. Протегна се и ги остави на бюрото.

— Тази първа писмена клетвена декларация е подписана от лицензиран масачузетски погребален агент и потвърждава, че аутопсираното тяло е на Пейшънс Станхоуп. — Джак побутна напред втория лист. — Тази декларация пък потвърждава, че д-р Латаша Уайли, лицензиран масачузетски съдебен патолог, е участвала в аутопсията, оказвайки помощ при вземането на всички проби и транспортирането им до университетската лаборатория по токсикология, където ги е предала на д-р Алън Смитхам.

Съдията взе двата документа и закова очи в тях.

— Похвално… — промърмори той. После вдигна поглед. — И каква е последната декларация?

— Резултатите, до които стигна д-р Смитхам — отговори Джак. — Чували ли сте за отравяне с рибата фуку?

Съдията изпрати към посетителите си кратка, крива усмивка.

— Мисля, че ще е по-добре да говорите по същество, синко — рече той покровителствено. — Отвън ме чакат съдебни заседатели, които в момента мързелуват.

— Става въпрос за отравяне, от което хората умират след ядене на суши, приготвено с особен вид пушена риба. По понятни причини това се смята за почти изключено в Япония.

— Не ми казвайте, че според вас Пейшънс Станхоуп е умряла, понеже е яла суши — изгледа го съдия Дейвидсън.

— Бих искал случаят да е такъв — отвърна Джак. — Въпросната отрова се нарича тетродотоксин и представлява изключително интересно съединение. Много отровно. За да си представите, ще ви кажа само че е сто пъти по-смъртоносна от отровата на паяка „черна вдовица“. Микроскопично количество от нея, поето през устата, е в състояние да причини мигновена смърт. — Джак се протегна напред и плъзна третия лист към съдията. — Тази последна клетвена декларация, подписана от д-р Алън Смитхам, обяснява, че тетродотоксин е бил открит във всички проби, взети от Пейшънс Станхоуп, които той е изследвал, в количества, навеждащи на мисълта, че първоначалната й доза е била сто пъти по-висока от дозата, която би я убила.

Съдия Дейвидсън сканира с поглед документа, след което го подаде на Рандолф.

— Сигурно ще попитате: доколко надеждни са тестовете за тетродотоксин? — продължи Джак. — Отговорът е: изключително надеждни. Шансът за грешка е близък до нула, особено след като д-р Смитхам е използвал два напълно различни метода. Единият е хроматография на течности под високо налягане, последван от масспектрометрия. Другият е радиоимунографски количествен анализ при използване на специфично антитяло за молекулата на тетродотоксина. Резултатите са убедителни и могат да бъдат повторен.

Рандолф подаде декларацията на Тони, който я отблъсна раздразнено. Знаеше много добре какво означава това.

— Значи казвате, че мъртвата не е починала от сърдечна криза? — вдигна вежди съдия Дейвидсън.

— Не е починала от сърдечна криза. Починала е от тетродотоксично отравяне. А тъй като не е лечимо, времето на откарването й в болницата е напълно без значение. По същество от момента, когато е погълнала отровата, тя е била обречена.

На вратата се почука силно. Съдебният репортер отвори, за да провери кой е и съобщи, че журито моли за кафе-пауза.

— Да излязат — махна с ръка съдията. Той прониза Джак с тъмните си очи. — Така. Това беше оправдателната част. Каква е инкриминиращата?

Джак седна в стола си и си пое дълбоко дъх, преди да започне.

— Поради силната си токсичност тетродотоксинът е строго контролирана субстанция, особено в наше време. Но той има едно любопитно свойство. Същият молекулярен механизъм, заради който е толкова токсичен, го прави изключителен инструмент за изследване на натриевите каналчета в нервите и мускулите.

— Какво общо има това със случая?

— Д-р Крейг Бауман има публикувана научна статия и продължава да се занимава с изследване на натриевите каналчета. Използва широко тетродотоксин.

Над стаята падна тежка тишина, когато Джак и съдия Дейвидсън заковаха очи един в друг през бюрото. Другите двама мъже гледаха онемели. В продължение на минута никой не проговори. Най-накрая съдията прочисти гърлото си и рече:

— Освен косвеното доказателство за достъп до отровата, има ли нещо друго, което да свързва д-р Бауман с настоящото дело?

— Има — неохотно отвърна Джак. — Веднага, след като тетродотоксинът беше открит в пробите, аз се върнах в дома на Бауман, където съм отседнал. Знаех, че там има малко шишенце с таблетки, от които д-р Бауман е дал на починалата в деня на смъртта й. Взех опаковката и я занесох в токсикологичната лаборатория. Д-р Смитхам направи бърза проверка, от която се установи, че вътрешността на шишенцето е позитивна за тетродотоксин. Сега, докато разговаряме, той извършва пълно изследване.

— Окей! — каза съдия Дейвидсън. Той потърка ръце и погледна съдебния репортер. Не записвайте нищо, докато не се върнем в залата. — След това се облегна в стария си стол, предизвиквайки шумно скърцане. Лицето му беше мрачно. — Бих могъл да наредя удължаване на процеса, така че да се вземе предвид цялата нова информация, разкрита междувременно, но не виждам смисъл. Тук не става дума за небрежност, а за убийство. Ще ви кажа какво ще направим, господа. Възнамерявам да обявя неправилно проведен съдебен процес. Делото трябва да бъде предадено на областната прокуратура. Някакви въпроси? — Той огледа аудиторията си и спря поглед върху Джак.

— Чудесно разследване, докторе.

Джак само кимна. Но не смяташе, че заслужава похвалата. Помисли си за сестра си и племенничките си — колко щяха да се измъчат, докато се точеше един нов процес с ужасяващи последици. Беше трагедия за всички засегнати, особено за Крейг. Джак бе шокиран от егоизма на този човек и липсата на всякаква съвест. В същото време чувстваше, че Крейг е бил пожертван от високо състезателната академична медицинска система, която пропагандираше алтруизъм и състрадание, а възнаграждаваше тъкмо обратното; макар че ако беше състрадателен и съчувстваше на пациентите, никога не би станал шеф на обслужваща практика. Заради постоянната принуда да работи, която бе изпитвал в началото на практиката си, Крейг се бе отказал от нормално човешко общуване и бе загубил реална представа за добро и зло.

— Добре, господа — каза съдия Дейвидсън. — Да приключим с това фиаско. — Той се изправи, същото сториха и останалите и тръгнаха към вратата. Джак вървеше последен.

Когато влязоха в залата и съдията и адвокатите заеха местата си, Джак се огледа за Крейг, но не го видя. Потръпна при мисълта каква ли ще бъде реакцията му, когато разбере, че тайната му е била разкрита. Чу как съдията казва на пристава да извика обратно журито и въздъхна. Очите му срещнаха тези на сестра му. Тя го гледаше неразбиращо, но изражението й беше изпълнено с надежда. Той си проправи път към нея и седна на съседната седалка. След това стисна ръката й.

— Господин Бингъм — извика съдията. — Забелязах, че обвиняемият не е на мястото си.

— Асистентът ми, господин Кавендиш, каза, че е съобщил, че отива до тоалетната — отвърна Рандолф, изправяйки се.

— Разбирам.

Съдебните заседатели не се бавиха и след малко започнаха да влизат и да сядат по столовете си.

— Какво става? — попита Алексис. — Откри ли някакво престъпление?

— Открих повече, отколкото очаквах.

— Може би някой трябва да уведоми д-р Бауман, че сме в залата — каза съдия Дейвидсън. — За него е важно да присъства на случващото се.

Джак отново стисна ръката на сестра си, преди да стане.

— Ще доведа д-р Бауман — каза той и излезе.

Отвън се виждаха обичайните групички от хора. Джак ги заобиколи и тръгна към дъното на коридора. Погледна часовника си. Беше десет и петнадесет. Тоалетните бяха празни, с изключение на един азиатец, който си миеше ръцете. Кабинките бяха свободни, с изключение на последната. Джак се приближи до вратата и се поколеба дали да почака, или да извика. Колебанието му не трая дълго. Нямаше време за губене.

— Крейг?

Чу се пускане на вода от тоалетното казанче и миг по-късно отключващият механизъм изщрака. Вратата се отвори и отвътре се показа мъж с испанска физиономия. Той хвърли изпитателен поглед на Джак, преди да се отправи към мивката. Изненадан, че не вижда Крейг, Джак отново провери всички кабинки, за да се увери, че са свободни. Нямаше никого. Той интуитивно разбра, че Крейг е избягал.