Криза

7.

Бостън, Масачузетс

Четвъртък, 6 юни 2006 г.

6:48 сутринта

Първото, което Джак усети, беше далечна кавга, последвана от шумно затръшване на врата. За един кратък миг той се опита да комбинира звуците в съня си, но не се получи никакъв смисъл. Примига объркано, не можеше да схване къде се намира. Спря поглед върху обления в ярка слънчева светлина фонтан отвън, после обходи с очи интериора на кабинета и си спомни. В ръцете си държеше клетвените показания на една медицинска сестра — Джорджина О’Кийф от „Нютън Мемориъл Хоспитал“, които явно бе чел, преди сънят да го обори.

Събра всички документи от делото „Станхоуп срещу Бауман“ и ги напъха с усилие обратно в големия плик. След това се изправи. Зави му се свят и той се подпря на бюрото.

Нямаше представа колко време е спал. Беше прочел всички документи и се връщаше на онези части от тях, които му се виждаха най-интересни, когато очите му се бяха затворили неволно. За своя изненада беше смаян от материалите още от самото начало. Ако историята не засягаше косвено сестра му, би си помислил, че става въпрос за забавен сценарий за сапунена опера с всичките тези колоритни образи. Имаше го надареният, посветен на работата си, но арогантен и неверен лекар; младата, отхвърлена и разгневена любовница; педантичният и страдащ съпруг; знаещите, но заядливи експерти; пъстрата процесия свидетели; и накрая — до голяма степен хипохондричната жертва. Беше комедия на човешките слабости, като се изключи фаталната развръзка и фактът, че историята завършваше с процес за лекарска небрежност. Тъй като възможният изход от делото бе обезпокоителен — поне така го представяха материалите, — Джак си помисли, че песимизмът на сестра му до голяма степен е оправдан. С високомерието, което личеше от последните му показания, Крейг не си помагаше. Адвокатът на ищеца бе успял да накара Крейг да звучи така, сякаш е вбесен, че някой оспорва клиничното му решение. Това никое съдебно жури нямаше да приеме добре. И като връх на всичко, Крейг бе намекнал, че жена му е виновна за тази афера със секретарката.

Всеки път, когато трябваше да описва същността на работата си като съдебен медик, обичайният отговор на Джак в зависимост от разпитващия и обстоятелствата, беше да каже, че той „говори вместо мъртвия“. И след прочитането на „Станхоуп срещу Езуман“ той се хвана, че мисли предимно за жертвата и нещастните, но очевидни обстоятелства, за които тя не можеше да разкаже и да свидетелства. Разигравайки историята в съзнанието си, той се питаше как би повлияло на делото, ако тя бе в състояние да участва и този ред на мисли го накара да повярва, че точно тя е ключът към успешното разрешаване на случая. Хрумна му, че ако журито повярва, че е била хипохондричка, както твърдеше Крейг за нея, то би трябвало да гласува за защитата, въпреки, че симптомите са изглеждали твърде реални и въпреки нарцисизма на Крейг. Не беше имало аутопсия и поради това нямаше съдебен лекар в списъка от свидетели на защитата, който да говори вместо починалата.

С пъхнат под мишницата плик, Джак се спусна по коридора срещу стълбите към сутерена. Какъвто беше рошав и с измачкани дрехи, той предпочиташе да не среща никого в този момент. Тръгна по стъпалата и чу още крясъци на едно от момичетата горе, после силно затръшване на врата.

Той побърза да влезе в приготвената за него стая, избръсна се и се облече, без да губи време. След кратка справка с огледалото реши, че е настъпил моментът да се качи горе. В огромната дневна вече седеше цялото семейство Бауман. Атмосферата беше напрегната. Трите момичета седяха пред купичките си с мюсли. Крейг се бе отпуснал на дивана, скрит зад новия брой на „Ню Йорк Таймс“ с чаша кафе на малката масичка отстрани, а Алексис приготвяше на кухненския плот сандвичи за обяда на момичетата. Телевизорът над камината бе включен на местния канал, но звук почти не се чуваше. През прозореца напираше ярко слънце, почти заслепяващо.

— Добро утро, Джак — поздрави го Алексис, когато го видя изправен на прага. — Надявам се, че си спал добре.

— Беше много удобно — кимна той.

— Кажете добро утро на вуйчо си — подкани Алексис момичетата, но само Кристина я послуша.

— Не разбирам защо да не мога да облека червеното горнище — измрънка Меган.

— Защото е на Кристина, а тя каза, че предпочита да не го правиш — обясни й майка й.

— Самолетът с дъщерите ти на борда ли е изгорял? — обади се Кристина.

— Кристина, престани! — скара й се Алексис и се обърна към Джак за помощ. — Има пресен сок в хладилника и току-що сварено кафе в кафеварката. Какво закусваш обикновено?

— Само мюсли и плод.

— Има и от двете, така че се обслужвай.

Джак се приближи до кафе-машината. Алексис затърси с поглед чашка и когато откри, я плъзна по гранитния плот към него. Той си наля кафе, добави пълна лъжичка захар и доволно количество сметана, и се върна при останалите. Кристина и Алексис бяха потънали в разговор за плановете след училище. Останалите две момичета мълчаха нацупени. Крейг така и не се показа иззад вестника си, което се видя на Джак като чисто пренебрежение.

Отказвайки да се прави на обиден, той се приближи към камината и насочи поглед право във вестника на Крейг, разгънат в цялата му дължина като защитна стена.

— Нещо интересно в новините? — попита той, докато отпиваше от горещото кафе.

Горният край на вестника бавно се спусна, разкривайки подпухналото, вяло лице на Крейг. Очите му, набраздени от тънки червени капиляри, бяха подути, заобиколени от тъмни кръгове, което му придаваше вид на човек, гулял цяла нощ. В контраст с умореното му лице, той бе облечен в изгладена бяла риза и консервативна вратовръзка, а сламено-русата му коса бе грижливо сресана и с лек блясък, който предполагаше употребата на гел.

— Не съм в настроение за празни приказки — промърмори мрачно той.

— Нито пък аз — отвърна Джак. — Е, хубаво е, че сме единодушни поне в изходната точка. Крейг, дай да се разберем! Тук съм, защото сестра ми ме помоли. Не съм тук, за да ти помагам. Тук съм, за да помогна на нея. Но нека ти кажа нещо: разбирам, че е гадно да те съдят за лекарска небрежност. От това, което знам за теб като професионалист, ти си последният, когото биха могли да обвинят в подобно нещо. Е, според мен има някои други социални сфери, в които не може да се каже, че блестиш, но това е друга история. Прочетох материалите и ми хрумнаха някои неща. Можеш да ги чуеш, можеш да не ги чуеш — ти избираш. Колкото до това — дали да остана къщата ти — изборът и тук е твой, тъй като не мога да остана, ако и двамата не го искате. Няма никакъв проблем да отида на хотел.

Освен няколкото глухи звука от телевизора и чуруликането на птиците отвън, в стаята не се чу нищо. Никой не помръдна, докато Крейг не сгъна шумно вестника си и не го хвърли настрана. Миг по-късно дрънченето на прибори се поднови, от умивалника се чу шуртене на вода.

— Нямам проблем да бъда откровен — каза Крейг. Гласът му сега звучеше по-скоро уморено и тъжно, отколкото сърдито. — Когато чух, че пристигаш, се ядосах. С всичко, което става, не мислех, че това е най-подходящото време за компания, още повече че никога преди не си си давал труда да ни посетиш. Честно казано, притеснява ме, че може да таиш погрешната илюзия, че си тежката кавалерия, която идва в критичния миг, за да спаси изложения на риск отряд. Като ми казваш, че не е така, се чувствам по-добре. Добре си дошъл, можеш да останеш, но съжалявам, че не мога да проявя по-голямо гостоприемство. Колкото до хрумванията ти относно процеса — ще се радвам да ги чуя.

— Не очаквам да си гостоприемен, когато знам през какво преминаваш — каза Джак. Той седна на ъгъла на масичката за кафе. Разговорът потръгна по-добре, отколкото бе очаквал. Реши да подхвърли още един комплимент на Крейг. — Заедно със свързаните с делото материали, намерих няколко от последните ти научни статии. Бях впечатлен. Разбира се, щях да съм още по-впечатлен, ако ги бях разбрал.

— Моят адвокат има намерение да ги представи като доказателство за степента на ангажираността ми към медицината. Ако се съди от встъпителната реч на адвоката на ищеца обаче — той ще се опита да докаже обратното.

— Определено няма да навреди. Не мога да си представя как се кани да го направи, но аз не съм адвокат. Ако успее, мога само да се радвам, Крейг, защото повечето лекари си мислят, че могат да комбинират клиничната си работа с изследователската. Това ни го насаждат още в медицинското училище. Но ти си от малцината, които наистина го могат; защото тук става въпрос за истинско научно изследване, а не за „съобщение за интересен случай“.

— Да, разбрахме доста интересни неща за натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки, които имат пряко клинично приложение.

— В последната ти статия се говори за две различни натриеви каналчета — едно за сърдечния мускул и друго за нервите. По какво се различават?

— Те са структурно различни, което се установява на молекулярно равнище. А разбрахме, че са различни заради очевидно различното им отношение към тетродотоксина.

— Тетродотоксин? — вдигна вежди Джак. — Това не е ли токсинът, който убива японците, които ядат неправилно приготвено суши?

Крейг се засмя.

— Прав си. Това е суши, приготвено от неопитен готвач от специална риба в определен момент от нейния репродуктивен цикъл.

— Забележително — каза Джак и въздъхна. Беше дал възможност на Крейг да се поперчи, но нямаше търпение да продължи нататък. Макар и интересни, тези изследванията бяха твърде мъгляви за вкуса му. Като скачаше от тема на тема, Джак бе стигнал до извода, че Пейшънс Станхоуп е ключовият елемент за спечелване на делото за лекарска небрежност. — Ако адвокатът ти може да убеди журито, че тази жена е била хипохондричка — каквато наистина е била, — съдебните заседатели ще гласуват срещу ищеца.

В продължение на няколко секунди Крейг само стоеше и го гледаше.

— Ами — каза той след известно време, — интересно е, че го казваш, тъй като аз вече толкова пъти го повтарям на Рандолф Бингъм.

— И какво отговаря той?

— Нищо, доколкото си спомням.

— Мисля, че трябва да опиташ отново — каза Джак. — И като стана дума за починалата, се сещам, че не видях рапорта от аутопсията. Предполагам, че няма такъв. Прав ли съм?

— За съжаление, нямаше аутопсия. Диагнозата беше потвърдена от биологичното изследване. — Той сви рамене. — Никой не е очаквал дело за лекарска небрежност. Сигурен съм, че ако подозираха подобно нещо, медицинските следователи щяха да изискат аутопсия.

— Има още нещо в протокола, което ми се видя интересно — каза Джак. — Сестрата от спешното, Джорджина О’Кийф, която е била дежурна в „Нютън Мемориъл Хоспитал“. Записала е в бележките си, че пациентката е показала централна цианоза. Нещо, което не е споменала в показанията си. Върнах се назад и проверих. Разбира се, причината да съм толкова прецизен към темата е твоето показание, в което казваш, че си бил шокиран от степента на цианоза, когато си преглеждал пациентката. Всъщност, точно по този проблем е било несъгласието между теб и господин Станхоуп.

— Наистина имаше несъгласие — каза Крейг отбранително и част от предишната враждебност в гласа му се възвърна.

— Господин Станхоуп беше казал по телефона, цитирам: „Тя изглежда доста посиняла“, но когато отидох в къщата, тя имаше ужасна цианоза.

— Би ли я окачествил като „централна цианоза“, както госпожа О’Кийф?

— Централна или периферна, каква разлика има в случая? Сърцето й не изпомпваше достатъчно бързо кръвта през белите дробове. Имаше голямо количество деоксидирана кръв в кръвоносната й система. Това е, което в повечето случаи причинява цианоза.

— Въпросът е в степента на цианозата. Съгласен съм, че дълбоката цианоза предполага, че през дробовете не минава достатъчно кръв или че в тях няма достатъчно въздух. Ако е имало периферна цианоза, което ще рече, че кръвта просто се е събирала в крайниците, нямаше да е толкова подозрително.

— За какво намекваш? — попита Крейг нападателно.

— За да съм честен, ще ти кажа направо, че не знам. Като съдебен лекар се опитвам да държа съзнанието си нащрек. Нека те попитам така: що за отношения имаха починалата и съпругът й?

— Според мен доста странни. Определено не изглеждаха нежни. Съмнявам се, че са били близки, тъй като той ми съчувстваше при нейните пристъпи на хипохондрия.

— Виждаш ли, нас, патолозите, опитът ни е направил подозрителни. Ако аз бях правил тази аутопсия и като имам предвид цианозата, щях да потърся следи за задушаване или удушаване, просто за да изключа убийство.

— Това е абсурдно! — отсече Крейг. — Не е било убийство. Ставаш смешен, човече!

— Не допускам да е било. Просто разсъждавам над една възможност. Друга възможност е жената да е имала недиагностицирана аномалия в преградата, която да връща кръвта в посока отдясно-наляво.

Крейг нетърпеливо прокара пръсти през косата си, което промени вида му — преди уморен, но елегантен, сега той бе по-скоро леко раздърпан.

— Няма такова нещо!

— Откъде знаеш? Не ти е позволила да направиш никакви кардиологични изследвания, след провеждането на съмнителния тест за стрес, както си искал, което, между другото, не мога да разбера.

— Не бяхме в състояние да локализираме проблема, но имаме резултатите. Но си прав. Тя наистина отказа всякакви изследвания.

— Което означава, че може да е имала вродена патология.

— И какво би променило това?

— Може да е имала сериозен проблем на сърцето или на главните кръвоносни съдове, което повдига въпроса доколко е резонно обвинението в лекарска небрежност, тъй като след проведения от теб тест тя е отказала следващи изследвания. И нещо още по важно — ако е имала сериозен структурен дефект, тогава резултатът би бил същият, дори ако е била откарана в болницата незабавно. Ако наистина случаят е такъв, тогава журито би могло да реши, че си невинен и да спечелиш делото.

— Интересни аргументи, но за мое съжаление, всичко това са само теории. Не е направена аутопсия, така че не се знае дали е съществувала абнормалност.

— Не е задължително — каза Джак. — Аутопсия не е направена, но това не означава, че не може да се направи.

— Имаш предвид да се ексхумира трупът? — обади се Алексис откъм кухненския бокс. Явно ги бе слушала.

— При условие че не е била кремирана — добави Джак.

— Не е кремирана — каза Крейг. — Погребаха я в гробището „Парк Медоу“. Знам, защото бях поканен на церемонията от Джордан Станхоуп.

— Предполагам, че е било преди да започне да те съди за лекарска небрежност.

— Естествено. Това е другата причина, поради която бях толкова смаян, когато ми връчиха призовката и разбрах за жалбата. Защо един човек би ме поканил на погребението, щом след това ще ме съди? Както всичко друго, и това няма смисъл.

— Ти отиде ли?

— Отидох. Чувствах се задължен. Искам да кажа, бях разстроен, че не съм могъл да спася жената.

— Трудно ли ще е да се направи аутопсия, след като е била погребана преди почти година? — попита Алексис. Приближи се до тях и седна на дивана. — Звучи толкова вампирски.

— Не се знае — каза Джак. — Два са най-важните фактора. Първо: дали тялото е запазено добре. Второ: дали гробът е сух и дали капакът на ковчега е непокътнат. Истината е, че никога не се знае, докато гробът не бъде отворен. Но независимо от ситуацията, може да се събере доста информация.

— Ей, хора, за какво говорите? — провикна се Кристина откъм масата. Останалите две момичета бяха изчезнали нагоре по стълбите.

— За нищо, скъпа — каза Алексис. — Качи се горе и си вземи нещата. Училищният автобус ще пристигне всеки момент.

— Това ще е моят принос в делото — каза Джак — Мога да задвижа процедурата за ексхумация тук, в Масачузетс и да направя аутопсия. Като изключим моралната ми подкрепа, това вероятно ще е единственото, което бих могъл да предложа като помощ в този случай. Зависи от вас. Вие кажете.

Алексис погледна Крейг.

— Какво мислиш? — попита го тя.

Той поклати глава.

— Ако трябва да съм честен, и аз не знам какво да мисля. Ако една аутопсия би могла да докаже, че Пейшънс Станхоуп е имала такъв вроден васкуларен проблем, че няма никакво значение дали е била откарана незабавно в болница, то тогава съм „за“. Но какви са шансовете? Предполагам, че са нищожни. Ако обаче от аутопсията излезе, че миокардният й инфаркт е бил дори по-масиран от очакваното, нещата могат да станат още по-лоши. Ще е истински провал.

— Виж какво ще ти кажа — погледна го Джак — Ще поогледам още малко. Ще разуча всички подробности и ще ти кажа. Междувременно помислете и вие. Съгласни ли сте?

— Това вече е план — кимна Алексис и погледна съпруга си.

— Защо не? — вдигна рамене той. — Винаги съм казвал, че повече информация няма да навреди.