Криза

Епилог

Хавана, Куба

Понеделник, 12 юни 2006 г.

2:15 ч. след обяд

Искаше да заведе Лори на някое уникално, неповторимо място за медения месец. Беше обмислял дали да не е някъде в Африка, но реши, че е твърде далеч. Отхвърли и идеята за Индия. Тогава някой подхвърли, че Куба не би бил лош избор. Отначало му се стори несериозно, но след като се разрови в Интернет, разбра, че се е заблуждавал. Много хора отиваха в Куба директно през Канада, Мексико или Бахамите. Той избра да минат през Бахамите.

Полетът от Ню Йорк до Насау в събота, денят след сватбата, беше отегчителен, но този от Насау до Хавана на кубинските авиолинии беше весел и занимателен и им даде представа за кубинската душевност. Джак бе запазил апартамент в хотел „Насионал де Куба“, предвкусвайки чара на стара Куба и не останаха излъгани. Сградата се намираше на „Малекон“, в квартал „Вендадо“ в старата част на Хавана. Въпреки, че някои от удобствата бяха старомодни, първоначалният блясък на хотела не бе потъмнял. Обслужването беше страхотно, хората — весели и любезни.

Лори беше настояла да разгледат забележителностите в стария град, вместо да си почиват. Някои от разходките им ги отведоха извън реставрираната част, където сградите бяха в окаяно състояние, зад което прозираше все пак някогашно великолепие.

— Какво ще кажеш да се запишем за екскурзия из провинцията? — предложи тя внезапно един ден, прекъсвайки ленивата му дрямка.

Той беше закрил очите си от слънцето. Двамата лежаха на бели шезлонги, по бански костюми, обилно намазани със слънцезащитен крем.

— Наистина ли си готова да пожертваш този безметежен живот? — попита Джак. — Щом тук на плажа е толкова горещо, във вътрешността на страната ще е като в пещ.

— Не казвам, че трябва да е днес или утре, просто някой ден, преди да си тръгнем. Ще е истински срам да не си подадем носовете от Хавана.

— Предполагам — промърмори Джак без ентусиазъм. Само мисълта за горещината го караше да чувства непрекъсната жажда. Той седна. — Отивам да взема нещо за пиене. Искаш ли да ти донеса?

— Да не се каниш да вземеш някой коктейл?

— Изкушавам се — засмя се той.

— В края на краищата сме на почивка — кимна тя. — Добре. Щом ще пиеш, ще пия и аз. Само си мислех, че трябва да поспя този следобед.

— Не пречи. — Джак се беше изправил и се протягаше. Това, от което наистина имаше нужда в момента, беше един велосипед и здраво натискане на педалите. Можеше обаче да го остави за утре.

Махна на бармана и поръча две напитки. Докато чакаше, огледа района около басейна. Имаше няколко жени с великолепни фигури, които привличаха погледите като с магнит. Очите му се зареяха над безкрайната шир на Карибско море. Откъм водата се носеше лек, копринен бриз.

— Напитките ви, господине — каза барманът. Джак подписа чека и взе чашите. Когато понечи да се върне към басейна, погледът му попадна върху лицето на един мъж от другата страна на оформения като полуостров бар. Спря се и се наведе напред, взирайки се. Непознатият го забеляза, но не даде вид, че го познава и върна вниманието си към красивата латиноамериканка, която седеше до него. Двамата се смееха непринудено.

Джак сви рамене, продължи напред, но само след няколко крачки се обърна отново, заобиколи бара и се приближи към мъжа изотзад. Чу го да говори. Беше приличен испански, много по-добър, отколкото Джак би могъл да демонстрира.

— Крейг? — произнесе Джак достатъчно силно, за да го чуе мъжът, но онзи не се обърна. — Крейг Бауман? — повтори той вече по-силно. Отново никаква реакция. Той погледна към двете питиета в ръцете си, които ограничаваха възможностите му. След кратко колебание заобиколи отново бара, остави на плота чашите и потупа непознатия по рамото. Онзи се обърна и вдигна поглед към Джак. Не пролича да го познава, само изви вежди въпросително и челото му се набръчка.

— Мога ли да ви помогна? — попита той на английски.

— Крейг? — Джак го гледаше в очите. Като бивш офталмолог имаше навика да се взира в очите на хората. В тях се отразяваха не само болестите, но и човешките емоции, но в тези очи нямаше нищо. Зениците нито се присвиха, нито се разшириха.

— Предполаган, че ме бъркате с някой друг. Казвам се Ралф Ландръм.

— Съжалявам — промърмори Джак. — Не исках да се натрапвам.

— Няма проблем. Вие как се казвате?

— Джак Степълтън… Извинете, откъде сте?

— От Бостън. А вие?

— Ню Йорк сити — отвърна Джак. — Да не би да сте отседнали в „Насионал“?

— Не — поклати глава мъжът. — Наел съм къща извън града. В бизнеса с цигари съм. А вие?

— Лекар съм.

Ралф се облегна назад, така че Джак да види приятелката му.

— А това е Тойа.

Джак стисна ръката й през масата.

— Радвам се, че се запознахме — произнесе той, запъвайки се на испанските думи. Взе напитките си и им кимна. — Съжалявам, ако съм ви обезпокоил.

— Хей, няма проблем — усмихна се Ралф. — Това е Куба. Хората очакват да разговаряш с тях.

С едно кратко кимване Джак се отдалечи и се върна при Лори. Тя се подпря на лакти и взе питието си.

— Отне ти доста време — изгледа го тя игриво.

Той седна на шезлонга си и поклати глава.

— Случвало ли ти се е да налетиш на някого, за когото си сигурна, че го познаваш?

— Много пъти — отвърна тя и отпи глътка. — Защо питаш?

— Тъй като току-що ми се случи. Виждаш ли онзи мъж със симпатичната жена в червено от другата страна на бара? — Джак посочи двойката.

Лори седна и напрегна очи.

— Да, виждам ги.

— Сигурен съм, че това е Крейг Бауман — каза Джак. — Изглежда точно като негов брат близнак.

— Мисля, че си споменавал, че Крейг е рус като теб. Този приятел тук определено е чернокос.

— Е, с изключение на косата. Невероятно е. Това ме кара да си задавам някои въпроси.

Лори се обърна отново към него.

— Защо да е толкова невероятно? Куба е подходящо място за такъв човек като Крейг. Със сигурност не е заплашен от екстрадиране в Щатите. Може би наистина е Крейг Бауман.

— Не, не е — каза Джак. — Събрах смелост да го попитам и наблюдавах реакцията му.

— Не позволявай това да те разстрои — опита се да го успокои тя и отново се подпря назад върху лактите си с напитка в ръка.

— Няма да ме разстрои — отвърна Джак и се облегна в стола си. Не можеше обаче да се концентрира. Изведнъж му хрумна една идея. Седна рязко, бръкна в джоба на хавлията си и извади клетъчния си телефон.

Лори бе усетила припряното му движение и отвори очи.

— На кого звъниш?

— На Алексис — каза той. Сестра му вдигна, но му каза, че е на работа и не може да разговаря в момента.

— Имам само един кратък въпрос. Случайно да познаваш някакъв Ралф Ландръм от Бостън?

— Познавах го — отвърна Алексис. — Слушай, Джак, моментът наистина не е подходящ. — Ще ти се обадя след няколко часа.

— Защо говориш за него в минало време? — поинтересува се Джак.

— Защото почина — каза Алексис. — Беше пациент на Крейг и почина от лимфома преди една година.