Криза

17.

Нютън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

7:40 сутринта

Неловкостта, която Джак бе усетил след тръгването на Алексис и момичетата предишната вечер, на сутринта се засили. Не знаеше дали настроението на Крейг се дължи на стреса от предстоящите показания или на махмурлука от алкохола и приспивателните, но той се държеше по същия резервиран начин, както първата сутрин след пристигането на Джак в дома им. Сега обаче беше още по-неприятно, защото сестра му я нямаше.

Джак се бе опитал да се държи весело, когато сутринта влезе в дневната и си сипа мюсли и малко мляко, но Крейг го бе изгледал навъсено, без да каже и дума.

— Обади ми се Алексис — каза по едно време той с дрезгав, отчаян глас. — Каза ми, че снощи сте говорили. Както и да е, посланието беше, че аутопсия ще има.

— Чудесно — отвърна Джак. Явно беше по-добре да не признава пред Крейг, че е имал намерение през нощта да отиде и да провери дали е добре.

— Съжалявам, че се държа отвратително, но това не е най-блестящият ми момент. — Той хвърли кос поглед към Джак, който отпиваше от кафето и четеше новия вестник.

Джак бутна стола и се изправи.

— Разбирам през какво минаваш. Никога не съм преживявал подобно нещо, но някои от приятелите ми от времето, когато бях офталмолог, са го изпитвали. Знам, че е не по-малко гадно от развод.

— Пълен провал — поклати глава Крейг.

След това направи нещо неочаквано. Протегна ръце, прегърна Джак силно и го отблъсна, преди той да е в състояние да му отговори. Избягваше да срещне очите му през цялото време, докато обличаше сакото си и оправяше вратовръзката си.

— Независимо от това какво ще стане, оценявам идването ти. Благодаря ти за усилията и съжалявам, че няколко пъти изяде пердаха заради мен.

— О, радвам се, че съм го направил — отвърна Джак, като се опитваше да не звучи саркастично. Мразеше да е неискрен, но се чувстваше обезоръжен от обрата в поведението на Крейг.

— Ще се видим ли в съдебната зала?

— По някое време.

— Е, довиждане тогава.

Джак го гледаше как излиза, как затваря замислено вратата след себе си и си помисли, че за пореден път го беше подценил.

Той се спусна по стъпалата към приземния етаж и нахвърля багажа си в чантата. Поколеба се какво да направи с чаршафите, но накрая ги свали от леглото и ги остави на купчина заедно с хавлиените кърпи. После прилежно сгъна одеялата. До телефона имаше кубче с листчета и той откъсна едно, написа върху него „благодаря“ и остави бележката най-отгоре. Запита се дали да остави ключа от входната врата, но реши да го задържи и да го предаде лично, когато връща папките на Алексис. Искаше да ги задържи, докато направи аутопсията, в случай, че по време на работата му възникнат някакви въпроси. Намъкна бързо сакото си и тежестта на оръжието в джоба му го накара да си помисли, че е добре да има такава компания.

С издут кафяв плик в ръка и личния си багаж в другата, той се изкачи по стъпалата и отвори входната врата. Времето беше страхотно, откак бе пристигнал в Бостън, но днес очевидно започваше да се разваля. Беше схлупено и ръмеше. Той погледна наетия Хюндай. Трябваше да прецапа през локвите, за да стигне до него. Отстрани до вратата стоеше стойка за чадъри и той се пресегна да вземе един. Разтвори го и бързо се спусна, вземайки по няколко стъпала наведнъж. Влезе в хладната кола, запали двигателя и включи чистачките. Предното стъкло се запоти бързо и той го избърса с ръка. След малко подкара по алеята и засили надолу по улицата.

С излизане от предградието трафикът постепенно се сгъстяваше. Беше уцелил точно часа пик. Заради тъмнината и ниските облаци много коли бяха с включени фарове. Напред профучаваха коли, автобуси и камиони, които хвърляха мръсни пръски. Докато чакаше светофарът да светне зелено, Джак се приготви да влезе в мелето. Знаеше, че не е особено добър шофьор, тъй като рядко бе шофирал след преместването си в Ню Йорк преди десетина години. Предпочиташе планинския си бегач, макар повечето хора да смятаха, че е опасно да се кара колело по градските улици.

Следващата му мисъл беше, че нещо се блъсва в задницата на колата му, което накара главата му да отскочи от облегалката. Моментът, в който дойде на себе си, той се извърна и погледна през задното стъкло. Не видя нищо, освен голяма черна кола, която го притискаше. Едва тогава осъзна, че това е причината той да продължава да се движи напред, независимо че натиска педала на спирачките.

Обърна се напред и сърцето му подскочи. Принуждаваха го да мине на червено! Отвън можеше да чуе ужасния скърцащ звук от заключените му колела, триещи се в пръскащия камъчета чакъл, както и грохота на мощния двигател, който го тласкаше. Следващото, което осъзна бе един фар, който мина от лявата му страна и мощния звук на автомобилен клаксон. После се чу скърцане на гуми, последвано от ярки фарове, отминаващи напред.

Джак инстинктивно затвори очи, очаквайки удар отляво. Когато той дойде, бе по-скоро бръсване, отколкото сблъсък и Джак видя неясния размазан образ на кола, притисната странично в неговия Хюндай откъм шофьорската врата. Чу се стържене на метал в метал.

Той вдигна крака си от спирачката, предполагайки, че тя не работи и няма защо да я натиска. В следващия миг колата излетя напред към препускащите по магистралата коли. Натисна отново педала на спирачката. Почувства заключените колела на колата и стържещия звук от гумите, които се триеха в настилката, но скоростта му не намаля. Погледна назад. Огромната черна кола неумолимо го притискаше към опасния път, който се намираше на не по-малко от петдесет стъпки. Тъкмо се канеше да обърне главата си напред, когато погледът му улови интересен орнамент върху капака на колата. Осъзна, че това е знакът на Кадилак, а в съзнанието му черен Кадилак означаваше Франко, до доказване на противното.

Тъй като спирачките бяха безполезни срещу многото конски сили на Кадилака, Джак ги освободи и настъпи педала на газта. Двигателят реагира пъргаво. Нямаше го вече онзи агонизиращ стържещ звук на метал в метал и с осезаема лекота колата успя да се отдели от тиранията на преследващия автомобил.

Джак стисна волана отчаяно и се съсредоточи върху четирилентовия трафик на високоскоростната магистрала. В последната секунда затвори очи, тъй като в тази част на пътя нямаше банкет, което означаваше, че няма друг избор, освен да се присъедини към потока от коли в отдалечената дясна лента. Въпреки, че предишните му идвания в Бостън го бяха убедили в агресивността на тукашните шофьори, не можеше да им отрече бързите реакции. И независимо от настъпилата какофония от гневни клаксони и скърцащи гуми, се оказа притиснат между два автомобила на не повече от шест стъпки зад предния и на сантиметри от задния. За съжаление колата отзад се оказа един заплашителен Хамър, който стоеше, без да помръдва — индикация за гнева на шофьора вътре.

Джак се опита да се приспособи към скоростта на предната кола, макар да му се струваше, че онзи се движи прекалено бързо, като се има предвид отвратителното време. Не че имаше голям избор. Не изпитваше голяма охота да забавя от страх, че Хамъра ще го притиска по същия начин, както беше направил онзи проклет черен Кадилак. Той отчаяно го затърси с очи в задното огледало, но не беше лесно. Колата отпред приличаше на размазано петно от водна боичка, независимо от работата на чистачките. Не откри Кадилака, но за сметка на това улови погледа на онзи от Хамъра, който му показа юмрук и среден пръст.

Необходимостта да се концентрира върху пътя не беше единственото, което му пречеше да открие нападателя си. Водните струи, които шибаха отвън и запотените стъкла, както и препускащите край него коли и особено камиони, пръскаха кал във всички посоки.

Внезапно от дясната му страна се мерна знак, указващ къде могат да обърнат инвалидни колички. Трябваше да вземе бързо решение, тъй като при скоростта, с която се движеха неговата кола и останалите, възможността скоро щеше да бъде пропусната. Джак импулсивно сви надясно от линията на трафика и натисна спирачки, като се мъчеше да не позволи на колата да занесе.

Най-после с голямо облекчение успя да я овладее, но нямаше време за почивка. В огледалото за обратно виждане съзря черния Кадилак да напуска линията на трафика точно както бе направи той самият.

Пое си въздух, стисна волана толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му побеляха и скочи върху педала за газта. Ускорението бе впечатляващо. Напред внезапно изникна ограденият край на изхода, което го принуди отново да се вреже в трафика. Този път не беше така безразсъден, но предизвика същата ярост у шофьорите отзад. Само че не му пукаше, като знаеше, че онзи с черния Кадилак продължава да го преследва.

Няколко мили по-надолу по пътя беше неговата отбивка, която изненадващо се показа отстрани на далечното ляво платно. Не много далеч след нея се намираше кантонът, маркиращ края на платената отсечка. Той се опита да прецени кое е по-добре. Кантонът означаваше служител и може би дори щатски полицай, което беше добре, но означаваше и дълги опашки, което беше лошо. Въпреки че Дейвид Томас беше взел оръжието на Франко, Джак знаеше, че мъжът несъмнено ще си осигури друго. Ако Франко беше достатъчно луд да го блъсне, опитвайки се да го изкара от пътя, нямаше да има и кой знае какви скрупули да стреля по него. Изходният път имаше по-малко персонал и никакви полицаи, което бе лошо, но пък нямаше опашки, особено в двете бързи плътна, което бе добре.

Докато претегляше тези възможности, Джак смътно осъзна, че в далечината зад сградите се виеше междущатското шосе. Не се задълбочи много в тези мисли, тъй като нямаше намерение да излиза от трафика за втори път. Това, което не бе преценил обаче, беше че Кадилака ще спре в аварийното платно, за да го спипа.

Това стана ясно едва когато се изравниха и Джак го видя. Страничното стъкло откъм шофьора бе спуснато. Франко въртеше волана с една ръка, а в другата държеше оръжие, което се подаваше от прозореца. Джак натисна спирачките и в същия този момент стъклото откъм пасажерската седалка се разби на милион парченца и един куршум се заби в пластмасовото табло.

Мъжът отзад натискаше клаксона на колата си непрекъснато, побеснял от яд и Джак можеше да го разбере напълно. Факт беше, че благодарение на него бе избегнат сблъсъкът и Джак вече нямаше никакви основания да се оплаква от бостънските шофьори.

След натискането на спирачките той натисна педала на газта до дупка и използва новопридобитата си техника на смесване, за да пресича паралелно няколко платна на трафика. Сега всички превозни средства около него надуха клаксони. Джак не можеше да лежи на лаврите си, тъй като Франко прояви още по-голямо майсторство и в момента бе само през една кола зад него. Отпред Джак видя знака за отбивката си, Олстън-Кеймбридж, която бързо се приближи и остана зад него. Той импулсивно взе решение, разчитащо на подвижността на неговия Хюндай Акцент, който бе в състояние да взема по-остри и бързи завои от тромавия расов Кадилак. Франко спомогна за оставането му в платното, по всяка вероятност, избягвайки използването на сравнително празното ляво платно, от страх да не бъде изтласкан от пътя при бързо приближаващият се изход.

Цялото тяло на Джак се напрегна, когато той фиксира с поглед целта си. Това, което искаше да направи, бе да вземе левия завой към изхода възможно най-остро, без да докосне триъгълника от пластмасовите жълти контейнери с големина на варели, поставени, за да спират всяка кола, заплашваща да се блъсне в бетонния ръб на изхода. Това, което се надяваше, бе, че ще се наложи Франко да пропусне целта.

Когато реши, че моментът е подходящ, Джак завъртя волана в обратна на часовниковата стрелка посока. Чу възмутеното скърцане на гумите и усети как центробежната сила се опитва да завърти колата или да я разбие. Той нерешително натисна спирачката, без да знае дали това ще помогне, или ще попречи. За секунда му се стори, че колата застава на две колела, но тя се оправи и леко избегна защитните контейнери, отдалечени само на няколко крачки.

Навивайки бързо волана в обратната посока, Джак насочи Хюндая към изхода, като пое право към рампата за събирането на такси. Започна да намалява. В този момент погледна в огледалото, колкото да види, че Франко се удря странично в жълтите контейнери и колелата на Кадилака се въртят безпомощно във въздуха. Явно се беше преобърнал върху покрив веднага след опита да го последва.

Из въздуха се разлетяха отломки и Джак примига.

Когато приближи пункта за плащане на такси, двамата служители излязоха от будките, зарязвайки чакащите шофьори. Единият носеше пожарогасител. Джак погледна в огледалото за обратно виждане и видя, че от едната страна на изправената кола се извива пламък.

Уверен, че не може да помогне много в ситуацията, той бързо се откъсна от асфалта. Колкото повече време минаваше от началото на целия епизод, толкова повече се тревожеше. Усети, че започва да трепери. В известна степен това го изненада. Не преди кой знае колко години такава ситуация щеше да му хареса и да го забавлява. Сега се чувстваше по-отговорен. Беше обещал на Лори да се пази и да бъде в църквата на „Ривърсайд“ в един и трийсет на следващия ден.

Когато двайсет минути по-късно се приближи до погребалния дом „Лангли“, се бе съвзел достатъчно, за да осъзнае, че е длъжен да съобщи за инцидента с Франко, макар че не му се искаше да губи време да ходи до бостънската полиция. Преди да е излязъл от колата, той извади телефона си и набра Лиъм Фланаган. Когато отсреща вдигнаха, той чу бърборенето на много гласове.

— В неподходящ момент ли се обаждам? — попита Джак.

— Не, по дяволите. На опашка съм в „Старбъкс“ за кафе. Какво става?

Джак му разказа за последното надбягване с Франко от самото начало до драматичния му край.

— Имам един въпрос — прочисти гърлото си Лиъм. — Ти отвърна ли на стрелбата с моя пистолет?

— Разбира се, че не — възмути се Джак. Това едва ли беше въпросът, който бе очаквал. — Ако трябва да съм искрен, тази идея дори не ми е минавала през ума.

Лиъм му каза, че ще предаде информацията на щатската полиция, която патрулира магистралата и че ако оттам имат някакви въпроси, ще се обърнат директно към него.

Джак се наведе да разгледа дупката от куршума в пластмасовото табло на колата. „Херц“ определено нямаше да се зарадват. Приличаше много на онези входни рани, които често бе виждал по черепите на жертвите, които аутопсираше. Той потръпна вътрешно при мисълта, че можеше да е на неговия череп, което го накара да се запита дали нападението на Франко не е било „план Б“. „План А“ можеше да е да изчака Джак да излезе от къщата на Бауман, или, още по-лошо, да нахълта през нощта. Може би полицейското наблюдение го беше възпряло. Джак потрепери като се сети колко спокоен и сигурен се бе чувствал предишната вечер. Неведението беше чиста благословия.

Като взе разумното решение да не разсъждава повече в стил „какво би станало ако…“, той взе чадъра си от задната седалка и с бързи крачки влезе в погребалния дом. Очевидно нямаше предвидена заупокойна служба, поради което учреждението се бе върнало към привичната си тишина и гробовно спокойствие, с изключение на едва доловимите от слуха религиозни песнопения. Джак се опита да намери пътя към затъмнения с плътни завеси офис на Харолд.

— Д-р Степълтън — произнесе Харолд, виждайки го на прага. — Боя се, че имам лоши новини.

— О, не! — възкликна Джак. — Не го казвайте! И без това сутринта беше прекалено разтърсваща.

— Обади ми се Пърси Голадит, багеристът. Гробищната управа му е възложила друга работа, след което отивал да копае някаква канавка. Каза, че нямало да може да дойде преди утре сутрин.

Джак си пое дъх и отклони поглед, като се опитваше да се успокои. Подлизурският маниер на Харолд правеше това препятствие да изглежда по-трудно за възприемане.

— Окей — произнесе Джак бавно. — Сигурно можем да вземем друг багер. Предполагам, че в околността не е само един?

— Има много, но само един се допуска от Уолтър Стросър, директорът на гробището „Парк Медоу“.

— Да не би да са замесени подкупи? — произнесе Джак по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Това намирисваше подозрително на корупция.

— Господ знае, но истината е тази, че имаме неприятности с Пърси Голадит.

— Мамка му! — не се сдържа Джак. Нямаше никакъв начин да направи аутопсията на другата сутрин и да успее да е в църквата на „Ривърсайд“ в един и половина следобяд.

— Има друг проблем — каза Харолд. — Камионът на гробището утре няма да е свободен и се наложи да им кажа, че днес няма да можем да го използваме.

— Прекрасно! — възкликна Джак язвително и си пое отново дълбоко дъх. — Нека сега обсъдим спокойно какви са опциите ни. Има ли някакъв начин да свършим тази работа без гробищната компания?

— Категорично не — възмутено рече Харолд. — Това ще означава да оставим ковчега в земята.

— Хей, аз нямам нищо против ковчега да си стои там. Защо ни е да го изкопаваме?

— Защото така е направен. Това е една от най-скъпите гробници, уговорена от последния господин Станхоуп. Капакът трябва да бъде махнат изключително внимателно.

— Не може ли да бъде махнат, без да се разбутва целият гроб?

— Предполагам, че би могло, но е възможно да се пропука.

— Какво друго може да се направи тогава? — Джак започваше да губи търпение. Според него погребалните практики като цяло бяха твърде странни и той предпочиташе кремирането. Стигаше човек да погледне ужасяващите мумии на египетските фараони, изложени в музеите, за да осъзнае, че показването на безжизнените им останки не е кой знае колко добра идея.

— Едно пропукване би могло да разруши изолацията — каза Харолд с подновено негодувание.

— Сещам се как ковчегът може да бъде оставен в земята — каза Джак. — Поемам отговорността. Ако капакът се пропука, ще го сменим с нов. Сигурен съм, че гробищната управа няма да има нищо против.

— Предполагам — каза Харолд поуспокоен.

— Отивам лично да говоря с Пърси и Уолтър да видим как можем да разрешим този въпрос.

— Както искате. Само ме информирайте. Длъжен съм да присъствам при отварянето на гроба.

— Разбира се — кимна Джак. — Бихте ли ми казали как да стигна до „Парк Медоу“?

Джак излезе от погребалния дом в доста по-различно настроение, отколкото на влизане. Беше раздразнен, но ведно с това и амбициран да постигне онова, което е решил. Трите неща, които никога не преставаха да го изкарват от кожа, бяха бюрокрацията, некомпетентността и глупостта, особено когато вървяха заедно, което се случваше често. Изваждането на Пейшънс Станхоуп от земята щеше да бъде по-трудно, отколкото бе очаквал, когато по най-лекомислен начин бе решил да прави аутопсията.

Когато стигна до колата си, я огледа за пръв път след гонитбата по магистралата. Освен счупения прозорец и забития куршум в пластмасата, цялата лява страна беше одраскана и с доста хлътнатини, а задницата беше здравата ударена. Това го накара да се разтревожи дали ще може да отвори багажника. За щастие, страховете му не се сбъднаха и той вдигна безпрепятствено капака. Искаше му се да е сигурен, че има достъп до инструментите и материалите, които Латаша му бе дала за аутопсията. Не му се мислеше обаче за реакцията на служителите от „Херц“, когато видеха състоянието на колата, макар да бе избрал пълна застраховка.

Той влезе в колата и разгъна картата. Гробището не беше далеч и го откри без много усилия. То се простираше на един хълм, който гледаше към впечатляващи религиозни институции, които приличаха на колеж с безброй отделни сгради. Мястото бе доста приятно въпреки дъжда и напомняше парк с надгробни камъни. Главният вход представляваше сложна каменна постройка, стигаща до входния портал и осеяна със статуи на пророците. Отделните порти бяха черни, чугунени и биха всявали страх, ако не бяха постоянно отворени. Цялото гробище беше заобиколено с ограда.

Точно зад портала се издигаше католическа сграда, състояща се от офис и гараж с многобройни клетки за паркиране. Тя се намираше в двор, покрит с чакълена настилка, от който се стигаше до самото гробище. Джак паркира колата си и влезе през отворената врата в офиса. Двама души седяха зад две бюра. Останалата мебелировка включваше няколко стари метални шкафа с по четири чекмеджета и библиотечна маса със столове. Върху стената се виждаше голяма карта с разположението на всички парцели.

— Мога ли да ви помогна? — попита една старомодно облечена жена. Не беше нито любезна, нито нелюбезна, когато вдигна към него преценяващ поглед. Беше поведение, което Джак започваше да свързва с Нова Англия.

— Търся Уолтър Стросър — рече той.

Жената посочи към мъжа, без да поглежда нито него, нито Джак. Вниманието й отново се върна към монитора, на който работеше.

Джак пристъпи към близкото бюро. Въпросният мъж бе на неопределена средна възраст и достатъчно пълен, за да се предположи, че редовно се отдава на седемте смъртни гряха, особено на лакомията и мързела. Той седеше отпуснато на бюрото си, с ръце върху впечатляващото си шкембе. Лицето му беше зачервено.

— Вие ли сте господин Стросър? — попита Джак, когато мъжът не се опита нито да заговори, нито да помръдне.

— Аз съм.

Джак накратко се представи и обясни необходимостта от преглед на починалата госпожа Пейшънс Станхоуп, за да се помогне на съда, като показа полученото разрешително за ексхумацията. Поясни също така, че всичко, от което се нуждае, е трупът.

— Господин Харолд Лангли ме уведоми.

Благодаря, че ми каза, помисли си Джак, но не каза нищо. Вместо това попита:

— Спомена ли ви също така, че има проблем с графика? Бяхме планирали ексхумацията да се извърши днес сутринта.

— Има някакво противоречие. Казах на господин Галодет да звънне на господин Лангли тази сутрин и да му обясни ситуацията.

— Получих съобщението. Това, за което идвам лично, е да разбера дали срещу едно допълнително възнаграждение за усилията ви и за усилията на господин Галодет не бихме могли да вместим ексхумацията в графика ви. Боя се, че трябва да напусна града тази вечер… — Джак прекъсна с това неопределено предложение, като се надяваше, че алчността не е от пороците, които са отминали Уолтърс.

— За какво допълнително възнаграждение става дума? — попита Уолтърс за удоволствие на Джак. Очите му примигаха бдително по посока на жената, от което можеше да се предположи, че тя явно не е в играта.

— Два пъти повече от обичайната такса в брой.

— Е, в такъв случай няма проблем — кимна Уолтър. — Но ще трябва да говорите с Пърси.

— Няма ли друг багер?

Уолтър се замисли за миг, след което отказа.

— Съжалявам! Пърси сътрудничи отдавна на „Парк Медоу“. Той познава и уважава правилата и разпоредбите ни.

— Разбирам — произнесе Джак любезно, съобразявайки, че дългото сътрудничество на Пърси е свързано по-скоро с бакшишите, отколкото с уважаването на правилата и разпоредбите. — Доколкото схванах, господин Пърси работи някаква странична работа в момента.

— Горе е, при големия клен, заедно с Енрике и Цезар, подготвят мястото за едно погребение по пладне.

— Кои са Енрике и Цезар?

— Пазачите.

— Мога ли да се изкача с колата дотам?

— Разбира се.

Джак се метна в колата си и пое нагоре по хълма. Дъждът бе намалял и не след дълго съвсем спря. Той изключи чистачките на предното стъкло и огледа района. На запад се виждаше късче ясно небе, което обещаваше скорошно оправяне на времето.

Намери Пърси и останалите близо до кръста на хълма. Багеристът стоеше в остъклената си кабина и копаеше гроб, докато другите двама мъже само гледаха, подпрени на дългите си лопати. Кофата със зъбци беше спусната в дълбокия ров и дизеловият двигател се напрягаше да я издърпа нагоре. Прясната пръст бе събрана на купчина върху голям брезент. Отстрани стоеше бял камион, с изписано отстрани името на гробището.

Джак паркира колата си и тръгна към багера. Опита се да привлече вниманието на Пърси като извика силно името му, но грохотът на машината го заглуши. Едва когато почука по стъклото на кабината, багеристът го забеляза и изключи двигателя, след което се подаде от вратата.

— Какво има? — попита той?

— Трябва да говоря с вас за една работа.

Пърси скочи на земята. Беше нисък, приличащ на катерица мъж с бързи, резки движения и вдигнати нагоре вежди, което придаваше на лицето му постоянно озадачено изражение. Косата му бе къса и стърчеше, ръцете му бяха осеяни татуировки.

— Каква работа? — попита мъжът.

Джак направи обстойно въведение и обясни, че вече е говорил с Уолтър Стросър, опитвайки се да събуди някакво въодушевление у Пърси и да го накара да промени дневния си график. За съжаление обаче тактиката му не проработи.

— Съжалявам, човече — рече багеристът. — След като свърша с тази яма тук, съм обещал да изкопая канавка за водопровода на един приятел с близнаци.

— Чух, че сте зает — каза Джак. — Но както казах и на господин Стросър, готов съм да платя двойно кеш, ако работата се свърши днес.

— И какво каза господин Стросър?

— Каза, че според него няма проблеми.

Веждите на Пърси се вдигнаха още по-нагоре след направената оферта.

— Значи сте готов да платите двойна такса на гробището и двоен хонорар на мен?

— Само ако работата бъде приключена днес.

— И все пак трябва да отида да изкопая онази канавка — въздъхна Пърси. — Ще стане след това.

— По кое време ще сте в състояние да започнете?

Пърси сви устни, докато размишляваше и поклащаше глава. Той погледна часовника си.

— При всички положения ще е след два.

— Но ще бъде направено? — поиска да се увери Джак.

— Ще бъде — обеща багеристът. — Ако всичко върви както трябва, ще съм тук около два. Но ако възникне някакъв проблем, един Господ знае…

— Но ще свършите работата, макар и късно следобед.

— Абсолютно — произнесе убедено Пърси. — За двоен хонорар…

Двамата си стиснаха ръцете, след което мъжът се качи в кабината на багера. Джак влезе в колата си и преди да запали двигателя, реши да се обади на Харолд Лангли.

— Имаме уговорка за отваряне на гроба след два след обед.

— Разбрахте ли се за точен час?

— Ще стане след като господин Галодет приключи с графика си. Това е всичко, което мога да кажа за момента.

— Трябва само да ми се обадите половин час преди това — каза Харолд. — Ще ви чакам до гроба на Пейшънс Станхоуп.

— Добре. — Джак се опита да потисне сарказма в гласа си. Като се имаше предвид таксата, която щеше да плати на погребалния дом „Лангли-Пиърсън“, имаше чувството, че Харолд ще е онзи, който ще търчи наоколо и ще заплашва Уолтър Стросър и Пърси Галодет.

С разнасящия се зад гърба му грохот от работещия багер, Джак се насили да си спомни какво друго трябваше да прави. Погледна часовника си. Наближаваше десет и половина. По начина, по който се придвижваха нещата, интуицията му подсказваше, че ще е истински късмет, ако успеят да закарат ковчега на Пейшънс Станхоуп в погребалния дом в късния следобед, което означаваше, че д-р Латаша Уайли може да е на разположение. Не беше сигурен дали предложението й да помогне не беше по-скоро от любезност, но се надяваше да не е така. Ако имаше кой да му помага щеше да приключи много по-бързо. Пък и тя му беше обещала инструменти. По-важното беше, че шефът й бе предложил да направят токсикологичните анализи в тяхната лаборатория. Джак предполагаше, че в случая с Пейшънс Станхоуп се касае за превишена доза или погрешни лекарства, дадени в болницата, което означаваше, че щеше да е абсолютно необходимо да се направят токсикологичните изследвания.

Подобни мисли го накараха да признае една напълно реална възможност, която несъзнателно бе отбягвал: че съществуват сериозни шансове да не успее да хване последния самолет от Бостън за Ню Йорк, което щеше да го принуди да лети на сутринта. И понеже знаеше, че първият полет е в тъмни зори, нямаше защо да се притеснява, че ще закъснее за църквата в един и половина — дори щеше да остане време да се отбие в апартамента за смокинга. Тревожеше се само как да го съобщи на Лори.

От друга страна все още не беше сигурно кога точно ще пътува, затова реши, че е най-добре засега да отложи телефонния разговор.

Той извади портфейла от задния си джоб и намери визитната картичка на Латаша с номера на клетъчния й телефон. Нищо чудно, че по това време се свърза с гласовата й поща. Със сигурност в момента се намираше в залата за аутопсии. Съобщението, което й изпрати, беше кратко: че ексхумацията ще се забави, така че аутопсия ще се прави късно след обед и той ще се радва, ако тя може да се присъедини. След това остави номера на своя телефон.

Сега се налагаше да обърне внимание на някои практични проблеми. Беше обещал да плати в брой на Уолтър и Пърси, а в джоба си имаше не повече от трийсетина долара. Е, разполагаше с кредитна карта, но трябваше да потърси банкомат, каквито в града имаше достатъчно.

И без това беше време да отиде в съда, макар идеята да не го очароваше. Беше видял сестра си достатъчно унизена и първоначалното злорадство, което бе изпитал от наказанието на Крейг, отдавна бе изчезнало. Бе започнал да ги разбира по-добре и намираше, че е отвратително да вижда как отношенията им се изопачават и принизяват от типове като Тони Фасано, които действат водени единствено от интереса си.

От друга страна Джак бе обещал на сестра си и на Крейг да извади истината наяве. С тези мисли на ум той запали двигателя, направи завой и излезе от гробището. Малко след това разтвори картата, което се оказа добра идея, тъй като мигновено откри, че има много по-добър и пряк път за Бостън, отколкото покрай погребалния дом.

Излезе на шосето и ускори. Внезапно се хвана, че се усмихва. Не беше точно смях, но се забавляваше. Беше в Бостън от два и половина дни, напрягаше си мозъка с някакъв безумен съдебен процес за лекарска грешка, бяха го били и заплашвали, бяха стреляли в него главорези от черен „Кадилак“… Имаше някаква ирония в цялата тази работа, която направо молеше за неговото — по всеобщо признание — извратено чувство за хумор.

После го осени друга мисъл и той започна да се тревожи все повече за реакцията на Лори по повод оставането му в града за още една нощ. Безпокойството му се усили до такава степен, че вече нямаше никакво желание да говори с нея. Всъщност не се тревожеше за самото оставане. Ако заради аутопсията се наложеше да лети на сутринта за Ню Йорк, трябваше да признае, че можеше и да няма сватба. Макар шансовете да бяха малки, тъй като от шест сутринта имаше самолети на всеки трийсет минути. Това обаче не го притесняваше особено и той се запита за подсъзнателната си мотивация. Обичаше Лори, за това беше сигурен, както и че иска да сключи втори брак. Тогава защо вероятността това да не се случи не го тревожеше?

Нямаше отговор, освен оправданието, че животът е нещо много по-сложно, отколкото би могъл да предположи.

Сега, когато никаква кола не го преследваше, когато не се налагаше да се справя с досадна мъгла и трафикът беше нормален, той почувства, че му е приятно да шофира към Бостън. Макар да се приближаваше към града от друга посока, лесно откри Бостънската обществена градина и кметството, двете — разделени от Чарлз стрийт. После бързо се ориентира за подземния гараж, който бе използвал предишните пъти.

След като паркира, той се приближи към един прислужник и го попита къде може да намери банкомат. Беше упътен към търговската част на „Чарлз стрийт“ и след малко го откри. С достатъчно пари в брой, той се изкачи по Бийкън Хил, наслаждавайки се на красивите околни къщи, много от тях, с богато аранжирани цветя по прозорците. Неотдавнашният дъжд бе измил улиците и тухлените пътеки. Облачното небе го накара да забележи нещо, което преди не бе забелязал заради слънцето: газовите лампи от деветнайсети век бяха запалени до една и явно горяха независимо дали е ден или нощ.

Влизайки в съдебната зала, той се поколеба на входа. На пръв поглед всичко изглеждаше така, както го бе оставил предишния след обед, с изключение на факта, че на подиума стоеше Крейг, а не Лиона. Същите хора, които седяха и наблюдаваха, в същите пози. Съдебните заседатели изглеждаха безстрастни като изрязани фигури от картон, с изключение на водопроводчика, който разглеждаше с особено внимание ноктите си. Съдията бе потънал в разхвърляната пред него документация, както предния ден, само наблюдателите проявяваха малко по-голям интерес.

Джак забеляза сестра си на обичайното й място, където стоеше един празен стол, по всяка вероятност, запазен за него. На отсрещната страна в галерията на наблюдателите, където обикновено се мъдреше Франко, сега седеше Антъни. Беше по-дребна версия на Франко, но значително по-красив. Беше облечен в сив костюм, черна риза и черна вратовръзка. Макар Джак логично да бе предположил, че Франко няма да се появи поне няколко дена, той се питаше дали не е имал неприятности с Антъни и дали тези двамата имаха нещо общо с нападението над децата на сестра му.

Като се извиняваше, той бързо премина между редиците и се приближи към Алексис. Тя му отправи кратка, нервна усмивка, която го накара да си помисли, че това не вещае добро. Двамата си стиснаха ръцете и той седна до вея.

— Как върви? — Джак се приведе към нея.

— Толкова добре, че Рандолф разпитва отсрещната страна.

— Какво се случи с Тони Фасано на прекия разпит?

Алексис му хвърли бърз поглед, който разкриваше безпокойството й. Лицето й изглеждаше напрегнато, очите й бяха широко отворени. Беше стиснала здраво ръцете си една в друга.

— Беше ужасно — въздъхна тя. — Единственото хубаво, което може да се каже е, че свидетелствата на Крейг съвпаднаха напълно с показанията му. В нито един момент нямаше противоречие.

— Само не ми казвай, че е бил ядосан: не и след всичките тези репетиции.

— Ядоса се само час след започването и нататък ставаше все по-лошо. Тони добре знае къде да натиска и не пропусна нищо. Най-лошото стана, когато Крейг му каза, че нямал право нито да критикува, нито да разпитва лекари, които си жертват живота, за да спасят пациентите си. След това го нарече жалко адвокатче, което се занимава само с дела за обезщетение.

— Не е трябвало да го казва — въздъхна Джак. — Дори и да е истина.

— Нататък стана дори по-лошо — повиши несъзнателно тон Алексис.

— Извинете — произнесе един глас отзад и някой потупа Джак по рамото.

— Не можем да слушаме — обясни наблюдателят.

— Съжалявам — сконфузи се Джак. Той се обърна към сестра си: — Какво ще кажеш да излезем за малко в коридора?

Тя кимна. Очевидно имаше нужда от почивка.

Двамата се изправиха и като се стараеха да не вдигат шум, минаха между редиците. Отвън седнаха на една пейка с кожена тапицерия.

— Не мога да разбера тези воайори докога ще се взират в живота ми — простена тя. — Проклет процес!

— Чувала ли си някога думата „schadenfreude“? — попита Джак, спомняйки си, че само преди половин час бе размишлявал за собствената си реакция по отношение на бъркотията, създадена от Крейг.

— Припомни ми, ако обичаш.

— Немска е. Отнася се за случаите, когато хората ликуват, когато някой има проблеми и трудности.

— Да, забравила съм я. Но идеята ми е ясна. Като се има предвид до каква степен е разпространено това чувство, странно е, че на английски няма дума за това. По дяволите, точно това е, което таблоидите продават. Но няма значение, всъщност знам защо хората са тук да гледат изпитанието, на което е подложен Крейг. Те възприемат докторите като силни, успели хора. Затова не ми обръщай внимание.

— Добре ли си?

— Като изключим главоболието съм добре.

— Как са децата?

— Както изглежда, справят се успешно. За тях това е нещо като ваканция, не ходят на училище, стоят при баба си. Не са ми се обаждали. Ако имаше някакви проблеми, досега да са ме потърсили поне десет пъти.

— Аз пък имах отвратителна сутрин.

— Наистина ли? Какво стана с аутопсията? Направо се надяваме на чудо.

Джак й разказа накратко за сутрешните си преживелици и за изпитанията по щатската магистрала. Алексис слушаше с отворена уста и изражението й ставаше все по-смаяно и тревожно.

— Добре съм, добре съм. Колата пострада повече. Знам, че Франко е ранен. Сигурно е в някоя болница. Няма да се изненадам, ако е под арест. Съобщих за инцидента на същия бостънски детектив, който идва у вас предишната вечер. Предполагам, че органите на властта няма да погледнат благосклонно на стрелба с огнестрелно оръжие по Масачузетската магистрала.

— Мили боже! — въздъхна Алексис. — Съжалявам, че си преживял подобно нещо. Не мога да не си помисля, че аз съм виновна за това.

— Не се самообвинявай! Ще ти кажа само, че случващото се няма да ме откаже от проклетата аутопсия!

— Докъде стигна?

Джак й описа разговорите си с Харолд Лангли, Уолтър Стросър и Пърси.

— След всичките тези усилия се надявам да излезе нещо… Ами заминаването ти? Ако се наложи да летиш утре сутринта?

— Каквото трябва да стане ще стане — вдигна рамене той. Нямаше желание да навлиза подробно в тази трудна тема.

— Ами Лори? Тя какво мисли?

— Още не съм й казал — призна Джак.

— Пресвети боже! Това съвсем не е най-подходящият начин да започна отношенията си с бъдещата си снаха.

— Знаеш ли, мисля че трябва да се върнем и да видим какво става в залата — опита се Джак да промени разговора. — Канеше се да ми разкажеш защо свидетелствата на Крейг не са минали както трябва.

— След като обвини Тони, че е адвокат-лешояд, започна да укорява съдебните заседатели, че не му били равни. Не били в състояние да преценяват действията му, тъй като никога не им се било налагало да спасяват човешки живот, както той се опитал да спаси Пейшънс Станхоуп.

Джак се плесна по челото изумен.

— И какво направи Рандолф?

— Всичко, което можеше. Стана и започна да обяснява какво е имал предвид Крейг, но от това нямаше кой знае каква полза. Поиска прекъсване, но съдията попита Крейг дали се нуждае от почивка и Крейг отказа, поиска да продължат.

Джак поклати глава.

— Крейг си е най-върлият враг, въпреки…

— Въпреки какво? — погледна го въпросително Алексис.

— Крейг има право. В известен смисъл той говори от името на всички лекари. Хващам се на бас, че всички лекари, които са имали нещастието да преживеят подобен процес, се чувстват по същия начин. Само дето не биха го казали.

— Ами той също не биваше да го казва. Ако аз бях съдебен заседател, който изпълнява гражданския си дълг, и започнат да ми отправят подобни упреци, щях да съм по-склонна да се оставя на ласкателствата и да повярвам на интерпретацията на събитията, които прави Тони.

— Това ли беше най-лошата част?

— О, имаше още. Тони накара Крейг да признае, че все пак е подозирал, че фаталното домашно посещение е било за спешна помощ, както твърди Лиона и че не е изключвал вероятност от сърдечна криза. Накара го да признае също, че разстоянието от дома на Станхоуп до Симфоничната зала е по-късо, отколкото от болницата до залата и че е нямал търпение да отиде на концерта преди започването му, за да се изфука с гаджето си. И особено обвиняващото — че е казал всичките не особено ласкателни думи за Пейшънс Станхоуп пред онази уличница, Лиона, включително това, че смъртта на Пейшънс била истинска благословия за всички.

— О! — поклати Джак отчаяно глава. — Това не е никак добре!

— Наистина не е добре. Крейг се представи като арогантен лекар, който се е интересувал единствено от това да отиде на концерта навреме с любовницата си, а не да се погрижи за пациентката си.

Джак се изправи.

— И какво направи Рандолф на кръстосания разпит?

— Ще бъде най-точно, ако кажа, че се опита да поправи щетите. Да реабилитира Крейг по всяко отделно обвинение. Когато ти дойде, Крейг говореше за разликата в състоянието на Пейшънс Станхоуп, когато е пристигнал в къщата и онова, което му е казал по телефона господин Станхоуп. Рандолф бил напълно убеден, че Крейг не е споменавал нищо за сърдечна криза, когато е разговарял с Джордан. Разбира се, това е напълно противоположно на думите на Джордан по време на свидетелските му показания.

— Как според теб съдебните заседатели приеха кръстосания разпит в сравнение с прекия?

— Имах чувството, че изглеждат по-безстрастни от преди, но това може да се дължи на отчаянието ми. Не съм оптимист след прекия разпит на Крейг. Рандолф наистина здравата се измъчи с него. Каза ми тази сутрин, че имал намерение да помоли Крейг да разкаже историята на живота си като противодействие на опита на Тони да го срине напълно.

— Защо не — вдигна рамене Джак. Макар да не беше кой знае колко ентусиазиран, сърцето му се свиваше като гледаше измъченото лице на сестра си. Как ли й се отразяваше целият този хаос, униженията, които всекидневно трябваше да преглъща пред толкова много непознати? Джак така и не одобри никога отношенията им, още от първия път, когато се бе запознал със зет си преди шестнайсет години. Сестра му и Крейг се бяха запознали по време на стажа си в „Бостън Мемориал Хоспитал“ и му бяха гостували, докато траеше годежът им. Джак го бе оценил като егоцентричен и едностранчив тип, който не се интересува от нищо друго, освен от медицина. Но сега, когато ги гледаше в дома им, въпреки трудностите, трябваше да признае пред себе си, че в известен смисъл се допълваха. Алексис имаше донякъде зависим характер, проявен още в детските й години, който се съчетаваше добре със самовлюбената, нарцистична природа на Крейг. Те наистина се допълваха взаимно.

Джак се отпусна на стола си и се облегна назад. Рандолф стоеше пред катедрата в пълния си аристократичен блясък. Крейг беше в свидетелската ложа, леко приведен, с отпуснати рамене. Адвокатът говореше отривисто, с добре артикулиран мелодичен глас, докато този на Крейг звучеше вяло и измъчено.

— Д-р Бауман — произнесе напевно Рандолф. — Знам, че сте искали да станете лекар от момента, в който сте получили подарък детски лекарски комплект, с който не сте се разделяли. Били сте само на четири години и вече сте мечтаели да лекувате родителите си и по-големия си брат. Но аз разбирам, че е имало едно особено събитие в детството ви, което особено е затвърдило този алтруистичен избор на кариера. Бихте ли разказали на уважаемия съд този епизод?

Крейг прочисти гърлото си.

— Бях петнайсетгодишен, в десети клас. Бях се опитал да вляза във футболния отбор, но не успях, което бе голямо разочарование за баща ми, тъй като по-големият ми брат беше страхотен играч. Взеха ме за домакин, което не беше нищо повече от момче, което да им носи водата. По време на почивките търчах по игрището с кофа, черпак и картонени чаши. Веднъж един от нашите играчи беше контузен и обявиха почивка. Аз се втурнах към игрището с кофата, но когато се приближих, видях, че раненият е един мой приятел. Вместо да занеса кофата до стълпените играчи, изтичах към приятеля си. Това, което видях, ме уплаши. Кракът му беше счупен лошо и шпайкът му стърчеше под неестествен ъгъл, докато той се гърчеше от болка. Бях толкова ужасен от неговото страдание и своята безпомощност, че в онзи момент осъзнах, че не само искам, но и че трябва да стана лекар.

— Това е трогателна, покъртителна история — каза Рандолф, — заради импулсивната ви реакция на състрадание и факта, че това ви е мотивирало да тръгнете по един наистина труден път. Не е било лесно за вас да станете лекар, д-р Бауман, и този алтруистичен подтик, който така красноречиво описахте, трябва да е бил наистина силен, щом сте били в състояние да преодолеете пречките, които сте срещнали. Бихте ли разказали нещо за вашата история?

Раменете на Крейг видимо се вдигнаха.

— Възражение — извика Тони и стана на крака. — Не е съществено.

Съдия Дейвидсън свали очилата си.

— Адвокатите, моля, приближете се.

Рандолф и Тони покорно се подчиниха.

— Слушайте! — каза съдията и размаха очилата си към Тони. — Позволих ви да представите обвиняемия като едва ли не олицетворение на виновника в един съдебен процес, въпреки възраженията на господин Бингъм, с уговорката, че ще докажете всяка своя дума, което смятам, че направихте. Сега бъдете така добър да изслушате ответната страна. Журито има право да чуе за мотивацията и подготовката на д-р Бауман. Достатъчно ясен ли съм?

— Да, Ваша чест — кимна Тони.

— Нещо повече, не искам да чувам повече никакви възражения в този дух.

— Разбирам, Ваша чест — каза Тони.

Адвокатите се върнаха на местата си.

— Възражението се отхвърля — обяви съдията за протокола. — Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Спомняте ли си въпроса? — попита Рандолф.

— Надявам се — отвърна Крейг. — Откъде да започна?

— Най-добре ще е от самото начало. Разбрах, че не сте получили подкрепа от родителите си.

— Във всеки случай не и от баща ми, който управляваше къщата с железен юмрук. Беше сърдит на нас, децата, особено на мен, след като не станах нито футболен, нито хокеен феномен, какъвто беше брат ми, Лиънърд Джуниър. Баща ми ме смяташе за „слаба ракия“ и ми го е казвал милион пъти. Когато наплашената ми майка се изпуснала да каже, че искам да стана лекар, той отвърнал, че това ще стане само през трупа му.

— Точно този термин ли е използвал?

— Абсолютно! Баща ми беше водопроводчик, който бе уволнен от всички шефове, които наричаше „шайка крадци“. Нямаше как да иска неговият син да стане част от такъв свят, особено като се има предвид, че той самият не беше завършил гимназия. Всъщност, доколкото знам, нито един от семейството ми както по бащина, така и по майчина линия не е завършил колеж, включително брат ми, който наследи бащината ни професия.

— Значи баща ви не е подкрепял академичните ви интереси?

Крейг се засмя безрадостно.

— Като съвсем малък се криех да чета в тоалетната. Налагаше се. Имало е случаи баща ми да ме бие, когато ме хване да чета, вместо да върша някаква работа. Когато получих резултатите от кандидатските си изпити, трябваше да ги крия от баща си и майка ми ги подписа тайно — по всичко имах отличен.

— Беше ли по-лесно, когато постъпихте в колежа?

— И да, и не. Той беше възмутен от мен и вместо да ме нарича „слаба ракия“, започна да ми вика „надут пуяк“. Срамуваше се да говори за мен пред приятелите си. Най-големият проблем беше, че отказа да попълни финансовите формуляри, необходими при кандидатстване за стипендия, и, разбира се, не ми даде и цент.

— Как успяхте да си плащате таксите в колежа?

— Разчитах на комбинацията от заеми, награди за успех и работата, която успявах да получа. През първите години това беше най-вече ресторантска работа, миех чинии и разнасях подноси. През последните две имах късмет и бях в няколко научни лаборатории. През лятото ме наемаха като санитар в болницата. Не отказвах никаква работа. Брат ми също ми помагаше, макар че не можеше много, тъй като вече си имаше семейство.

— Мечтата ви да станете лекар и да помагате на хората поддържаше ли ви в онези трудни години?

— Разбира се, особено лятната работа в болницата. Прекланях се пред лекарите и сестрите и завиждах на специализантите. Нямах търпение да стана един от тях.

— Какво се случи, когато ви приеха в медицинското училище? Беше ли ви по-трудно във финансово отношение?

— Доста по-трудно. Разходите бяха по-големи, а учебната програма — много по-натоварена в сравнение с колежа.

— Как успяхте?

— Вземах назаем колкото можех да си позволя; останалите пари изкарвах, като вършех различна работа в медицинския център. За щастие работа имаше предостатъчно.

— Как намирахте време? Медицинското училище се слави с тежката си учебна програма.

— Престанах да спя. Е, не съвсем, тъй като физически е невъзможно. Научих се да спя през кратките промеждутъци, когато се отвореше възможност. Беше трудно, но поне в медицинското училище голямата цел се вижда, затова и се издържа по-лесно.

— Каква точно работа вършехте?

— Всичко, което се прави в един медицински център — вземане на кръв, определяне на кръвна група, чистех клетките на животните: всичко онова, което може да се прави през нощта. Дори известно време помагах в кухнята. През втората година получих една страхотна задача — изследване на натриевите каналчета в нервните и мускулните клетки. И до днес пазя статията си.

— При такъв натоварен график какви бяха оценките ви?

— Отлични. Бях в първите десет процента от курса.

— Кое смятате за най-голямата си жертва? Може би хроничния недостиг на сън?

— Не! По-скоро липсата на време за социални контакти и споделяне на преживяванията. Медицинското училище е напрегнато място. През третата година се питах дали да се занимавам с наука или с клинична медицина. Щеше ми се да чуя и други мнения по въпроса. Но трябваше да взема сам решението.

— И как взехте решението?

— Осъзнах, че обичам да се грижа за хората. Това носи незабавно удовлетворение, което е ценно за мен.

— Значи контактът с хората е този, който ви радва и ви кара да се чувствате възнаграден?

— Да, а също и предизвикателството да съпоставяш различни диагнози, докато откриеш правилната.

— Да разбирам ли, че да контактувате и да помагате на хората е било онова, което сте ценили най-много?

— Възражение — обади се Тони. С напредването на времето ставаше все по-притеснен. — Повтаря се.

— Приема се — уморено произнесе съдията. — Няма нужда да повтаряте едно и също, господин Бингъм. Уверен съм, че журито е разбрало.

— Разкажете ни за специализацията си — продължи Рандолф.

— Беше истинска радост — каза Крейг. Вече седеше изправен, с вдигнати рамене. — Заради отличния си успех бях определен да специализирам в „Бостън Мемориал Хоспитал“. Беше чудесно място за учене, а отгоре на това ми и плащаха. Наистина, не много, но ми плащаха. И което беше важно — вече не дължах учебни такси и можех да започна да изплащам заемите, които бях направил по време на ученето и следването си.

— Продължихте ли да се радвате на неизбежната близост между вас и пациентите?

— Разбира се. Това беше най-хубавото.

— А сега ни разкажете за практиката си. Разбрах, че е имало известни разочарования.

— В началото не! В началото практиката ми бе всичко, за което съм мечтал. Бях зает и възторжен. Радвах се на всичко и всички. Пациентите ми бяха за мен интелектуално предизвикателство и оценяваха грижите ми за тях. След това застрахователните компании започнаха да отказват плащания, често пъти без нужда оспорваха предписаното от мен лечение и аз не можех да правя онова, което е най-добро за моите пациенти. Приходите взеха да намаляват, докато разходите растяха. За да не затворя, трябваше да увелича продуктивността си, което ще рече да приемам повече пациенти на час. Можех да го правя до известно време, но когато това продължи, започнах да се замислям за качеството на работата си.

— Разбрах, че стилът ви на работа се е променил в това отношение.

— Промени се драстично. Към мен се обърна един по-възрастен, уважаван лекар, който практикуваше обслужваща медицина, но имаше здравословни проблеми. Той ми предложи партньорство.

— Извинете ме за прекъсването — каза Рандолф. — Може би ще разясните на журито термина „обслужваща медицина“?

— Това е стил на работа, при който лекарят приема да ограничи броя на пациентите си, като предлага изключителна достъпност срещу годишни договорни такси.

— Тази достъпност включва ли и домашни посещения?

— Може да включва. Това се договаря между лекаря и пациента.

— От казаното дотук излиза, че при обслужващата медицина лекарят може да нагоди обслужването към нуждите на пациента. Вярно ли е?

— Вярно е. Два са фундаменталните принципа за добра грижа за пациентите — тяхното благополучие и свободата на волята им. Преглеждането на голям брой пациенти на час заплашва да наруши тези принципи, тъй като всичко е насилено. Когато докторът е притиснат от времето, разговорът с пациента се претупва, връзката се губи, което е лошо, тъй като често пъти именно в разказа на болния се съдържат скритите факти по случая. В една обслужваща практика като моята, мога да варирам с времето, което прекарвам с пациентите и с мястото на обслужване в зависимост от нуждите и желанията на пациента.

— Д-р Бауман, практикуването на медицина изкуство ли е или наука?

— Определено е изкуство, само че базирано на здравата основа на науката.

— Може ли медицината да се практикува по учебник?

— Не, не може. Няма двама души в света, напълно еднакви. Медицината трябва да подхожда към всеки пациент индивидуално. Освен това докато книгите излязат на пазара, вече са остарели. Медицинското познание се развива невероятно бързо.

— В медицинската практика играе ли роля преценката?

— Абсолютно. Във всяко медицинско решение тя е най-важна.

— Според личната ви лекарска преценка, вечерта на осми септември 2006-а година, когато сте направили домашно посещение на Пейшънс Станхоуп, тя беше ли обслужена правилно?

— Да, беше.

— Може ли да обясните на съдебните заседатели защо преценката ви ви кара да смятате, че това е бил най-добрият начин за действие?

— Тя ненавиждаше болниците. Едва успях да я изпратя в лабораторията за рутинни тестове. Посещенията в болницата неизбежно изостряха симптомите й и общото й безпокойство. Предпочиташе да я посетя вкъщи, което правех най-малко веднъж седмично през последните осем месеца. Всеки път се оказваше фалшива тревога, дори в онези случаи, когато Джордан Станхоуп ми казваше, че тя била сигурна, че умирала. Вечерта на осми септември миналата година не ми беше казано, че тя мисли, че умира. Бях сигурен, че се касае отново за фалшива тревога, както преди, но като лекар не можех да игнорирам вероятността пациентката наистина да е болна. Най-добрият начин да се уверя какво е положението, беше да отида директно в дома й.

— Госпожица Ратнър свидетелства, че сте й казали по пътя, че оплакванията на пациентката може да се окажат основателни. Истина ли е?

— Истина е, но не съм казвал, че според мен шансовете за това са изключително малки. Казах, че съм разтревожен, защото усетих малко по-силно безпокойство в гласа на господин Станхоуп от обичайното.

— Казали ли сте на господин Станхоуп по телефона, че вярвате, че госпожа Станхоуп има сърдечна криза?

— Не, не съм. Казах му, че това трябва да се изключи при каквото и да е оплакване от гръдни болки; госпожа Станхоуп е имала такива и преди, и те са се оказвали маловажни.

— Имала ли е госпожа Станхоуп сърдечно заболяване?

— Направих й тест няколко месеца преди да почине, който беше неясен. Резултатът не беше достатъчен, за да се каже дали има сърдечно заболяване, но бях напълно сигурен, че трябва да й се направят още кардиологични изследвания от кардиолог в болницата.

— Препоръчахте ли го на пациентката?

— Препоръчах го настоятелно, но тя отказа, отчасти защото бе свързано с отиване в болницата.

— Още един, последен въпрос, докторе — каза Рандолф. — Във връзка с вашите проблемни пациенти — какво трябва да изразите, обозначавайки ги с това име: че тези пациенти се нуждаят от повече, или от по-малко внимание?

— От значително повече внимание! Проблемът с така обозначените пациенти беше, че не можех да разбера дали симптомите им са реални или въображаеми. Като лекар установих, че това е един често повтарящ се проблем, откъдето идва и терминологията.

— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф, докато си събираше записките. — Нямам повече въпроси.

— Господин Фасано — извика съдия Дейвидсън. — Вие имате ли въпроси?

— Разбира се, Ваша чест — излая Тони. Той се изправи пъргаво и с бързи крачки се отправи към катедрата като хрътка след заек.

— Д-р Бауман, във връзка с вашите „проблемни пациенти“: не казахте ли на тогавашната си любовница, докато пътувахте с червеното си Порше към дома на Станхоуп на осми септември 2005-а година, че не можете да понасяте такива пациенти и че смятате хипохондриците за точно толкова лоши, колкото симулантите?

Настъпи пауза, когато Крейг фиксира Тони с очи.

— Докторе? — настоя Тони. — Да не би да си глътнахте езика, както казвахме в основното училище?

— Не си спомням — произнесе накрая Крейг.

— Не си спомняте? — невярващо повтори адвокатът. — О, я стига, докторе, това е толкова изтъркано извинение, особено от човек, известен по време на цялото си следване със запомнянето и на най-незначителните подробности. Госпожица Ратнър категорично си го спомня, както вече каза. Може би ще успеете да си припомните, че сте казали на госпожица Ратнър вечерта, когато сте получили призовката за този процес, че мразите Пейшънс Станхоуп и че смъртта й е благословия за всички. Това сигурно ще опресни паметта ви. — Тони се наведе напред върху катедрата, доколкото му позволяваше ниският ръст и вдигна вежди въпросително.

— Казах нещо в този смисъл — призна накрая Крейг. — Бях ядосан.

— Разбира се, че сте бил ядосан — възкликна Тони. — Бил сте обиден, че някой, като моя безутешен клиент, може да има нахалството да се съмнява дали решението ви е било в съгласие със стандартите на медицинското обслужване.

— Възражение! — каза Рандолф. — Спорно е!

— Приема се — кимна съдията и погледна към Тони.

— Всички сме впечатлени от вашата история за просяка, който станал принц — каза Тони, запазвайки презрението в гласа си. — Но не знам какво значение има това в момента, особено като се има предвид, че начинът на живот на вашите пациенти ви е обезпечавал през годините. Каква е сегашната пазарна цена на къщата ви?

— Възражение — извика Рандолф. — Неуместно и несъществено.

— Ваша чест — оплака се Тони. — Защитата представи пестеливи свидетелства, за да удостовери решението на обвиняемия да стане лекар. Логично е журито да чуе какви са икономическите последици от това решение.

Съдия Дейвидсън се замисли за миг, преди да произнесе:

— Възражението се отхвърля. Свидетелят може да отговори на въпроса.

Тони насочи вниманието си отново към Крейг.

— Е?

Крейг сви рамене.

— Два или три милиона, но не сме я платили.

— Сега бих искал да ви задам няколко въпроса за обслужващата ви практика — каза Тони и стисна здраво катедрата. — Смятате ли, че изискването да се заплащат предварително хиляди долара годишно, е отвъд финансовите възможности на някои пациенти?

— Разбира се — отсечено отвърна Крейг.

— А какво се случва с тези ваши любими пациенти, които или не могат, или по някаква причина не покрият договорните такси, финансиращи новото ви Порше или секс-бордея ви в Бийкън Хил?

— Възражение! — Рандолф се изправи. — Спорно и в ущърб на клиента ми.

— Приема се — излая съдия Дейвидсън. — Адвокатът да ограничи въпросите си до разкриване на съответната фактическа информация и да не лансира теории и аргументи, които би трябвало да се оставят за накрая. Това е последното ми предупреждение!

— Съжалявам, Ваша чест — каза Тони, преди да се обърне към Крейг. — Какво се случва с тези любими пациенти, за които сте се грижили години наред?

— Те трябва да си намерят нови лекари.

— Което, страхувам се, често е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Помагате ли им в това?

— Предлагам им имена и телефонни номера.

— От телефонния указател ли ги вземате?

— Те са обикновено местни лекари, с които аз и моят екип се познаваме.

— Говорите ли лично с тези лекари?

— В някои случаи.

— Което означава, че в някои случаи не го правите. Д-р Бауман, не се ли безпокоите да изоставите вашите — по общо мнение — скъпи пациенти, които са били отчаяни и са ви търсили за здравните си нужди?

— Не съм ги изоставил! — възмутено извика Крейг. — Дадох им избор.

— Нямам повече въпроси — каза Тони и погледът му се насочи към масата на ищеца.

Съдия Дейвидсън погледна Рандолф над очилата си.

— Има ли защитата въпроси към противната страна?

— Не, Ваша чест.

— Свидетелят може да седне — каза съдията.

Крейг се изправи и с несигурни стъпки се върна на мястото си.

Съдията отново обърна поглед към Тони.

— Господин Фасано?

Адвокатът стана.

— Ищецът прекратява представянето на свидетелства — произнесе той самоуверено, преди да се отпусне пак на стола.

Съдията извърна очи към Рандолф и се изправи.

— Предвид непълнотата на фактите и липсата на доказателства, защитата се освобождава.

— Отхвърля се — остро каза съдията. — Представеното доказателство е достатъчно за нас, за да продължим. Когато съдът поднови работата си след обедната почивка, можете да призовете първия си свидетел, господин Бингъм. — След това удари силно с чукчето си. — Прекъсване за почивка. Напомня ви се отново да не обсъждате процеса помежду си, както и с никого другиго и да се въздържате от всякакви мнения до приключването на показанията.

— Всички да станат — извика приставът.

Джак и Алексис се изправиха с останалите, докато съдията се измъкна от мястото си и изчезна през страничната врата.

— Какво мислиш? — попита Джак, докато журито излизаше.

— Продължавам да се дивя на това до каква степен е вбесен Крейг. Толкова е ядосан, че не може да се контролира.

— Изненадан съм, че се чудиш. Като го познаваш добре, не смяташ ли, че е съвместимо с неговия нарцисизъм?

— Да, но се надявах, че след прозрението, което демонстрира вчера по време на обяд, ще е в състояние да се контролира далеч по-добре. Тони още не бе започнал да задава въпросите си, когато изражението на Крейг се промени.

— Всъщност исках да те попитам как според теб се справи Рандолф.

— За съжаление не мисля, че беше толкова ефективен, колкото се надявах. Накара Крейг да звучи прекалено проповеднически, сякаш изнася лекция. Накрая беше по-добре.

— Аз пък смятам, че Рандолф беше доста ефективен — възрази Джак. — Никога не съм и подозирал, че Крейг си е пробивал сам пътя и всичко дължи единствено на себе си. Да работиш толкова здраво, докато следваш медицина, и да получаваш отлични оценки е много впечатляващо, повярвай ми.

— Но ти си лекар, а не съдебен заседател и освен това не чу директния разпит на Тони. Крейг може да се е борил като студент за оцеляването си, но журито едва ли ще симпатизира на човек, който живее в къща за почти четири милиона долара, а пък и Тони много умно прехвърли въпросите си към червеното Порше, към негативните чувства, които е изпитвал Крейг към Пейшънс, към любовницата му и фактът, че се е отказал от много от старите си пациенти.

Джак кимна неохотно. Опитваше се да види нещата от светлата им страна заради Алексис. Затова изпробва друга тактика:

— Е, сега е ред на Рандолф. Време е най-после слънцето да изгрее и на нашата улица.

— Боя се, че няма да е много ярко. Всичко, което Рандолф възнамерява да направи, е да представи двама-трима свидетели, никой от които не е от Бостън. Каза, че щял да приключи този следобед. Утре е решението. — Тя мрачно поклати глава. — Предвид обстоятелствата, не виждам как могат да се обърнат нещата.

— Той е опитен адвокат — възрази Джак с ентусиазъм, какъвто всъщност не чувстваше. — Опитът в повечето случаи побеждава във финалните анализи. Кой знае. Може пък да извади някоя изненада от ръкава си.

Той не осъзнаваше, че до голяма степен е прав. Изненада щеше да има, но нямаше да излезе от ръкава на Рандолф.