ГЛАВА ДЕВЕТА

По време на дългото чакане, докато дойде пладне, господарят събра командирите си на съвет. Набързо бе скована импровизирана маса пред голямата палатка и ние всички седнахме край нея.

— По Божията милост — каза той — ние сме пощадени за малко. Може би сте забелязали, че аз дори ги накарах да приземят всичките си кораби. Ще се опитам да получа колкото се може по-дълъг отдих. Това време трябва да бъде оползотворено. Трябва да подсилим отбраната си. Също така ще претършуваме този форт, за да потърсим преди всичко карти, книги и други източници на информация. Онези от нашите хора, които притежават някакви технически умения, трябва да изучат и изпробват всяка машина, която открием, за да се научим да издигаме силови екрани, да управляваме летателни машини от всякакъв вид и всички други неща, които ще ни позволят да се противопоставим като равни на нашите врагове. Но всичко това трябва да стане тайно, в места, скрити от очите на противника. Защото ако те разберат, че не сме напълно наясно с всички технически постижения, тогава… — и се усмихна, прокарвайки пръст през гърлото си.

Добрият отец Симон, неговият капелан, леко пребледня.

— Необходимо ли е всичко това? — попита боязливо.

Сър Роджър кимна:

— Имам работа и за теб. Брат Парвус ще ми е нужен да ми превежда от уерсгорски. Но ние имаме един затворник, който говори латински…

— Не бих казал това, сир — намесих се аз. — Неговите склонения са ужасни, а това, което прави с неправилните глаголи, не бива да бъде описвано в благовъзпитана компания.

— Въпреки това, докато научи сносно английски, на него ще му е необходим някой духовник, за да води разговори. Разбираш ли, той трябва да може да обяснява всичко онова, което нашите момчета, изучаващи пленените машини, не разбират, и да се научи да превежда на всеки друг уерсгорец, когото пленим и бихме искали да разпитаме.

— Добре, но ще се съгласи ли? — попита отец Симон. — Това е един непокорен езичник, сине мой, ако изобщо има душа. Например само преди няколко дни, още бяхме на кораба, отидох в килията му и тъй като се надявах да смекча неговото кораво сърце, започнах да му чета за поколенията от Адам до Ной. Но едва бях стигнал до Яфет, когато забелязах, че това същество е заспало!

— Доведете го тук — заповяда господарят. — Намерете също така Едноокия Хюбърт и му кажете да дойде с целия си инструментариум!

Докато чакахме, говорейки шепнешком, Алфред Едгарсон забеляза, че съм нещо унил.

— Кажи, братко Парвус, какво те мъчи? Според мен няма от какво толкова да се боиш, ти си божи човек. Даже ние, останалите, ако се държим богоугодно, няма от какво да се страхуваме освен от това, че ще се поизпотим малко в чистилището. А след това ще се присъединим към Архангел Михаил, който ще ни зачисли на караулна служба до стените на рая. Не е ли така?

Не ми се щеше да ги обезсърчавам, като им кажа какви мисли се въртяха в главата ми, но когато те настояха, аз рекох:

— Уви, добри хора, може би вече ни е сполетяло нещо по-лошо.

— Така ли? — изрева сър Брайън Фитцуилям. — Какво е то? Стига само си хленчил.

— Откакто тръгнахме, ние бяхме лишени от сигурен начин да определяме времето — изрекох шепнешком. — Пясъчните часовници са твърде неточни, а и освен това, откакто пристигнахме на това дяволско място, ние забравихме дори да ги обърнем. Колко трае денят тук? Колко е часът сега на нашата Земя?

Сър Брайън изглеждаше леко пребледнял:

— Така е, не знам. И какво от това?

— Предполагам, че си приключил постите с говежди бут. Сигурен ли си обаче, че днес не е петък?

Те изахкаха от почуда и се спогледаха един друг с ококорени очи.

— Кога е неделя? — проплаках аз. — Ще ми кажете ли кога се падат Коледните пости? Как ще спазваме Великите пости и ще празнуваме Великден при тия две луни, които кръжат над нас като полудели, за да ни объркват?

Томас Булард зарови лице в ръцете си.

— Свършено е с нас!

Сър Роджър се изправи:

— Стига! — извика той сред общата покруса.

— Аз не съм свещеник. Дори не съм много набожен. Но нима самият наш Господ Бог не казва, че неделята е създадена за човека, а не човекът за неделята?

Отец Симон, изглежда, се колебаеше.

— Аз мога да разреша известно отклоняване от религиозните задължения при извънредни обстоятелства — рече той, — но не знам със сигурност докъде се простират моите права в това отношение.

— Това не ми харесва — измърмори Булард.

— За мен е поличба, че Господ е отвърнал лицето си от нас, лишавайки ни от възможността да знаем кога е времето на постите и на другите свещени обреди.

Сър Роджър почервеня. Той стоеше мълчаливо, наблюдавайки как куражът напуска хората му, така както изтича вино от пукнат стакан. После се овладя, разсмя се гръмко и извика:

— Не каза ли нашият Господ Бог на своите ученици да тръгнат по света с Неговото слово и да вървят, докато имат сили, и не им ли обеща Той да бъде винаги с тях по пътя им?! Но нека не си подхвърляме текстове от Светото писание. Вероятно ние допускаме извинителна грешка по този въпрос. Добре, ако това е така, човек не би трябвало да се окайва, а да се опита да поправи грешката си. Ние ще предложим скъпи дарове за изкупление на греха си. Но за да имаме средствата… не трябва ли да накараме цялата империя на уерсгорците да плати откуп, да я изстискаме за откуп, докато жълтите им очи изхвръкнат?! Това доказва, че сам Господ ни е пратил тази война!

Той изтегли меча си, блестящ на слънчевата светлина, и като го хвана за края на острието, го протегна пред себе си:

— Чрез този мой рицарски знак, който е едновременно оръжие и символ на Светото разпятие, аз се заклевам да отида на бран за Божията слава! — Сър Роджър подхвърли меча така, че той проблесна в горещия въздух, хвана го отново, този път за дръжката, и го завъртя така, че се чу свистене. — С това оръжие ще тръгна на бой.

Мъжете посрещнаха думите му с доста вяло „ура“. Единствено мрачният Булард не се присъедини към възгласа им. Сър Роджър се наведе над капитана и го чух как просъска:

— Най-неоспоримият ми аргумент е, че ще съсека всеки, който продължава да спори относно тълкуването на догмите.

В действителност аз чувствах, че по своя суров начин господарят казваше истината. Когато имах свободно време, щях да обърна неговата логика в съответна силогична форма, за да се убедя, но в момента се чувствах доста окуражен, а що се отнася до останалите, те поне не бяха деморализирани.

Ето че един оръженосец доведе Бранитар, който се изправи пред нас, хвърляйки пронизващи погледи.

— Добър ден — каза кротко сър. Роджър. — Ние искаме от теб да ни помагаш при разпита на пленниците и да ни напътстваш при изучаването на заловените кораби.

Уерсгорецът се изпъчи с горделивостта на войн.

— Не си хабете думите — рече презрително той. — Обезглавете ме и да сложим край на това. Подцених ви и това струваше живота на много от моите сънародници. Аз няма да ги предам отново.

Сър Роджър кимна и каза:

— Очаквах такъв отговор. Какво става с Едноокия Хюбърт?

— Туканка съм, сир, туканка съм, туканка е добрият стар Хюбърт — и палачът на барона се появи куцукайки, като оправяше в движение качулката си. Брадвата беше мушната под мършавата му ръка, а въжето с примка бе преметнато през гърбицата му. — Само се поразходих наоколо, сир, та да набера цвете за най-малкото ми внуче. Сещате се сигур — онуй малко момиченце с дълги златни къдри; тя тъй обича маргаритки. Вервах да намери някое от тез погански цветя тук, дето да й спомня за нашите мили линкълншърски маргаритки. и тогаз с нея бихме могли да оплетем венче…

— Имам работа за теб — каза сър Роджър.

— О, да, сир, да, тъй значи. — Единственото сълзливо око на стареца проблесна. Потри ръце и изхихика. — О, благодаря, сир. Не чи има кво да възразя, че туй не е мястото на стария Хюбърт, а той знай свойто скромно място — той, дето е служил кат мъж и кат момче, па и неговия баща и дядо пред туй, като палач при благородния род Дьо Турнвил. Не, сир. Аз зная свойто място и държа на него кат на Десетте заповеди от Писанието28. Но Бог ми е свидетел, вий накарахте бедния стар Хюбърт много да мързелува всичките тез години. Виж, вашия баща, сир, сър Реймънд, дето му казвахме Реймънд Червената ръка — туй беше човек, дето ценеше занаята! Макар че аз помня и баща му, вашия дядо, милорд, стария сър Невил, дето му викаха Изтръгнинокът, и неговото правосъдие, за което се носеха легенди из трите графства. По негово време, сир, простолюдието си знайше мястото и благородникът можеше да наеме почтен слуга на разумна цена. Не като сега, дето вий ги пускате само с глоба или може би — след като изкара някой ден в тюрмата. Що така? Ми тва е скандално…

— Стига — рече сър Роджър. — Ей този, синьоликият, се инати. Можеш ли да го накараш да бъде по-сговорчив?

— Ми да, сир! Да, да, да! — Хюбърт пое въздух през беззъбата си уста с нескрито и искрено удоволствие. Той обиколи нашия непокорен затворник, проучвайки го от горе до долу. — Ето туй, сир, сега е друго нещо, сякаш доброто старо време се е върнало, нали — да, да, да. Бог да благослови моя добър, любезен господар! Сега, то се знай, аз съм взел с мене си някои неща, само няколко пресички за смазване на палците и щипци и тем подобни, но ще сколасам набързо, сир, да измайсторя една диба29. Може би ще намерим и един добър тиган с масло. Аз винаги казвам, сир, че в студен и мъглив ден няма нищо по-добро от нажежения до бяло мангал и от един добър горещ тиган с масло. Сещам се за добрия ми стар татко и сълзи потичат в туй старо око. Да, сир, тъй е. Сега нека да видим, да видим, да, да, да, така… — И той започна да мери Бранитар с въжето си. Уерсгорепът се опита да се изплъзне. Той поназнайваше английски достатъчно, за да схване същността на разговора.

— Няма да направите това! — изкрещя. — Никой цивилизован народ никога не би…

— А сега нека само да видим ръчичката ти, ако обичаш. — И Хюбърт извади от торбичката си една стяга за палци и я постави срещу сините пръсти.

— Хм, да, ще пасне съвсем добре. — Той извади комплект малки ножове. „Летото иде — тананикаше си старецът под нос, — кукувицата закука, кукувицата се ви де…“

Бранитар преглътна с мъка от ужас.

— … Но вие не сте цивилизовани — каза с отслабнал глас. Задавяйки се в хрипове и ръмжене, най-сетне рече: — Добре, ще го направя. Проклети да сте вие, глутница зверове. Когато уерсгорците ви смажат, ще дойде и моят ред!

— Готов съм да почакам — уверих го аз. По лицето на сър Роджър просветна усмивка. После то отново помръкна. Недочуващият стар палач все още пресмяташе нещо над своя инструмент.

— Братко Парвус — рече господарят, — би ли… могъл… да съобщиш новината на Хюбърт. Признавам си, нямам сърце да му го кажа.

Загрузка...