Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ПЪРВА

Архиепископ Уилям — един високоерудиран и достопочтен духовник — ми нареди да опиша на английски език онези грандиозни събития, на които бях скромен свидетел. Вземам перото в името на Бога и на моя светец-покровител с вярата, че те ще укрепят силите ми на хронист в името на бъдните поколения, които ще могат да извлекат поука от разказа за военния поход на сър Роджър дьо Турнвил и ще се научат оттам ревностно да славят Всевишния, по волята на Когото стават всички неща на този свят.

Ще опиша събитията точно както ги помня, без да омаловажавам или да разкрасявам нещо, още повече че по-голяма част от лицата, за които става дума, вече са мъртви. Самият аз бях крайно незначителна фигура, но тъй като е полезно хронистът да е добре познат на читателите, за да могат те да съдят доколко той заслужава доверие, ще кажа първом няколко думи за себе си.

Роден съм четиридесет години преди започването на моя разказ и бях най-малкият син на Уот Браун. Той бе ковач в Ансби — градче в Североизточен Линкълншър. Тези земи бяха дадени в ленно владение на барон Дьо Турнвил, чийто древен замък се издигаше на един хълм над града. Там имаше също малко абатство на Францисканския орден, в което бях приет като момче. Тъй като придобих известни умения в четенето и писането — като че ли единствените способности, които притежавам, — често ми възлагаха да обучавам на тези изкуства новопостъпилите послушници и децата на миряните. Преведох момчешкия си прякор на латински и го взех за свое духовно име като един пример на смирение, така че оттогава се нарекох брат Парвус1, защото съм дребен на ръст и грозноват, макар че лесно си създавах авторитет сред своите връстници.

В лето Господне 1345-о сър Роджър, който по онова време беше барон, събираше войска от рицари, за да се присъедини към нашия могъщ крал Едуард III и към сина му във Френската война2. Ансби беше място на сбора на войските. Към началото на май всички бяха там. Разположиха се на лагер в общинската мера и превърнаха нашето тихо градче в огромен бардак.

Стрелци с лъкове и арбалети, копиеносци и кавалеристи се тълпяха из калните улици, пиеха, играеха комар, задиряха жените, пускаха солени шеги или се караха, излагайки на опасност своите души и нашите къщи със сламени покриви. И наистина ние загубихме две къщи в резултат на пожар. Въпреки тези обстоятелства обаче те внесоха в нашия живот един непознат дух, едно чувство за слава толкова силно, че и най-изпадналите крепостни селяни мечтаеха да тръгнат на поход, ако беше възможно. Дори и аз не останах чужд на такива желания. За мен те можеха и да се сбъднат, защото учех на четмо и писмо, а също и на смятане сина на сър Роджър. Баронът говореше, че има намерение да ме направи свой писар, но моят абат се колебаеше дали да даде съгласието си за това.

Такива бяха нещата, когато пристигна корабът на уерсгорците. Помня добре този ден. Бях навън по някаква заръка. След падналия дъжд времето бе слънчево, а по главната улица калта стигаше до глезен. Пробивах си път сред безредната тълпа от войници, поздравявайки онези от тях, които познавах. Изведнъж се чу силен вик. Заедно с другите вдигнах глава.

О, чудо! От небето се спускаше кораб, целият от метал, който, приближавайки се, нарастваше чудовищно с всеки миг. Слънчевият блясък по полираната му повърхност бе толкова ослепителен, че не можех да видя ясно формата му. Наподобяваше ми огромен цилиндър, дълъг най-малко две хиляди фута3. Като изключим свистенето на вятъра, той се движеше безшумно.

Някой закрещя. Една жена коленичи в локвата и започна да се моли. Някакъв мъж се развика, че греховете му искат изкупление, и се присъедини към нея. Колкото и благочестиви да бяха тези постъпки, аз си дадох сметка, че сред такава тълпа човек ще бъде смазан, ако избухне паника. Това сигурно не беше намерението на Господ, ако той беше изпратил пришълеца. Почти несъзнателно аз чевръсто се покачих на една голяма бомбарда4, чийто лафет бе затънал на нашата улица до главините на колелата.

— Дръжте се! — извиках. — Не се страхувайте! Молете се и постете!

Моите немощни писукания останаха нечути. Тогава Червения Джон Хемуърд, командирът на стрелците, изскочи до мен. Безгрижен гигант, с коса като медна тел и свирепи сини очи, той ми бе станал приятел още с пристигането си?

— Какво е това според теб? — избоботи той и гласът му се разнесе над общата гълчава, която утихна. — Може би е някакъв френски трик. А може и да е нещо, което ще направи за посмешище страховете ни. Войници, след мен! Да го посрещнем, като кацне!

— Магия — изкрещя един старец. — Това е магия и с нас е свършено.

— Не е вярно — му отвърнах. — Магьосничеството не може да причини злина на добрите християни.

— Но аз съм един презрян грешник — проплака той.

— За свети Георги и крал Едуард! — Червения Джон скочи от оръдието и се втурна по улицата. Аз запретнах расото и затичах след него, като междувременно се мъчех да си спомня заклинанията за прогонване на нечисти сили. Поглеждайки през рамо, с изненада забелязах, че по-голямата част от войниците ни следват. Не че толкова ги беше окуражил примерът на командира на стрелците, колкото ги бе подгонил страхът да не останат без водач. Подчинявайки се на заповедта, те първо се отправиха към лагера си, за да се въоръжат набързо, а оттам се стекоха на общинската мера.

Видях как кавалеристите се метнаха на конете и се спуснаха с громолене от замъка.

Сър Роджър дьо Турнвил, без ризница, но препасал меч на бедрото, водеше конниците. Той крещеше и размахваше късото си кавалерийско копие. Застанал от единия край, а Червения Джон — от другия, двамата се опитваха да въдворят сред тълпата някакво подобие на боен ред. Те току-що бяха успели да сторят това, когато гигантският кораб се приземи.

Затъна дълбоко в ливадната земя: тежестта му беше огромна и аз не можех да си представя каква сила го бе поддържала с такава лекота във въздуха. Видях, че целият беше покрит с гладка броня и по него нямаше нито мостик, нито бак. Естествено, аз не очаквах да има гребла, но някъде дълбоко в мен ме глождеше въпросът защо няма корабни платна и това караше сърцето ми да бие неспокойно. Стори ми се обаче, че съзрях оръдейни кули, от които надничаха дула, подобни на дулата на бомбарди.

Настъпи смразяваща тишина. Сър Роджър насочи коня си към мен. Зъбите ми тракаха.

— Ти си теолог, братко Парвус — каза той спокойно, макар че ноздрите му бяха побелели, а косата му плувнала в пот. — Какво мислиш за това нещо?

— Честно казано, не зная, сир5 — отговорих аз, заеквайки. — Древните книги споменават за вълшебници като Мерлин, които могат да летят по небето.

— Може ли това нещо да има божествен произход? — И се прекръсти.

— Не съм аз онзи, който може да каже. — Погледнах боязливо към небето. — Освен това не виждам хор от ангели.

Откъм кораба се чу изщракване, което бе удавено във вопли на ужас, когато една кръгла врата започна да се отваря. Никой обаче не мръдна от мястото си, проявявайки английско хладнокръвие. А може би хората бяха твърде уплашени, за да бягат.

Успях да забележа, че вратата беше двойна, с камера по средата. Една метална стълба се подаде подобно на език и се плъзна три ярда6 надолу, докато докосна земята. Вдигнах високо разпятието, а устните ми трескаво мълвяха молитви. Един от екипажа се подаде навън. Боже всемогъщи, как да опиша ужаса на тази първа гледка?! Несъмнено — крещеше истерично някакъв глас в мен — това е дявол от самото дъно на преизподнята.

На ръст той бе около пет фута, много широк и мощен, облечен в туника от сияйна сребриста материя. Кожата му нямаше косми и беше наситено синя. Имаше къса дебела опашка. Ушите му бяха дълги и стърчаха косо от двете страни на кръглата му глава. Тесни, кехлибареножълти очи надничаха от зурлесто лице с тежки, груби черти. Челото му обаче беше високо.

Някой започна да крещи. Червения Джон размаха лъка си:

— Тихо там! — прогърмя гласът му. — Дявол да ме вземе, ако не убия първия, който помръдне!

Не смятах, че е редно да се богохулства в такъв момент. Като издигнах кръста още по-високо, аз заставих омекналите си нозе да направят няколко крачки напред, мърморейки някакво заклинание за прогонване на нечистите сили. Убеден бях, че от това няма никаква полза: краят на света идваше.

Ако демонът бе останал неподвижно на мястото си, нашите редици скоро щяха да се разкъсат и щяхме да побегнем. Но той вдигна някаква тръба в едната си ръка. Оттам излезе ослепително бял пламък. Чух пукот във въздуха и видях как бе повален човек недалеч от мен. Огън избухна над него. Той се търколи мъртъв, с обгорена гръд. Още три демона се появиха.

Когато нещо подобно се случи, войниците бяха обучени да действат, а не да разсъждават. Дългият лък на Червения Джон пропя. Демонът, който бе излязъл най-отпред, се смъкна от рампата, пронизан от едноярдова стрела. Видях как захрачи кръв и умря. Този изстрел като че ли предизвика истински залп: внезапно въздухът посивя от стотина свистящи стрели. Останалите три демона се повалиха надупчени така гъсто, като че бяха мишени в стрелково състезание.

— Те са смъртни — изрева сър Роджър. — Напред! За свети Георги и добрата стара Англия! — И той пришпори коня си право към входа на кораба.

С фанатичен боен вик цялата войска се понесе след него. Честно да си призная, аз също нададох крясък и се устремих към кораба.

Твърде малко си спомням от тази битка, която бушуваше по всички кабини и коридори. Не помня кой и кога ми даде бойна брадва. Запазил съм смътна представа как повалях злите сини лица, които се хвърляха с ръмжене срещу мен; как се хлъзгах и падах по окървавения под, за да се изправя за поредния удар. Сър Роджър нямаше възможност да ръководи битката. Неговите хора просто тичаха като побеснели. Знаейки, че демоните могат да бъдат убивани, тяхната едничка мисъл бе да убиват, което и правеха.

Екипажът броеше стотина членове, но малцина от тях бяха въоръжени. Впоследствие открихме всякакви оръжия в арсеналите, но нападателите бяха разчитали на това да създадат паника. Не познавайки характера на англичаните, те не допускаха, че ще изпаднат в беда. Корабната артилерия беше подготвена за стрелба, но тя беше безполезна, след като ние вече бяхме вътре. За по-малко от час успяхме да ги избием. Измъквайки се от касапницата навън, аз плачех от радостта да видя отново божествената слънчева светлина. Сър Роджър проверяваше заедно с командирите си нашите загуби, които бяха всичко петнадесет души — убити и ранени. Докато седях там, треперещ от изтощение, дойде Червения Джон Хемуърд. Един демон висеше на рамото му. Той хвърли това изчадие в краката на сър Роджър:

— Тоя го проснах с юмрука си, сър — избоботи той. — Реших, че може да искате да оставите един от тях жив за малко, за да го разпитате. Или да не се церемоня и да отсека гнусната му глава ей сега?

Сър Роджър се замисли. Самообладанието му бързо се бе върнало. Никой от нас все още не беше осъзнал съдбоносното значение на това, което се бе случило. Мрачна усмивка пробягна по устните му. Той отговори на английски така свободно, като че говореше на френски — езика на благородниците, който по-често използваше:

— Ако това са демони, то те са жалко племе, защото са толкова смъртни, колкото и хората. В действителност те дори са по-уязвими. За ръкопашния бой знаят не повече от малката ми дъщеря. Даже по-малко от нея, защото от пръстчетата й носът ми е получил множество силни ощипвания. Смятам, че веригите ще направят този приятел безопасен. Как мислиш, братко Парвус?

— Да, милорд — съгласих се аз. — Макар че ще е най-добре да сложим наблизо няколко реликви на светии и на Свети Дух.

— Добре тогава, закарай го в абатството и виж какво можеш да узнаеш от него. Ще изпратя стража да го охранява. Каня те на пир довечера.

— Сир — укорих го аз, — ние трябва да отслужим голяма меса7, за да благодарим на Бога, преди да предприемем каквото и да било друго.

— Да, да — отвърна нетърпеливо той. — Говори с твоя абат за това. Постъпи, както смяташ за добре. Но ела на пиршеството, да ми кажеш какво си научил…

Очите му добиха замислено изражение, когато отправи поглед към кораба.