Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ШЕСТА

Сър Роджър ме извика в навигационната кула заедно със сър Оуен и Червения Джон, който водеше вързания Бранитар. Стрелецът гледаше смаяно екраните и сипеше ужасни ругатни.

Из кораба се разнесе вестта, че всички мъже, годни да носят оръжие, трябва да се въоръжат. Двамата рицари пред мен бяха в брони, а техните оръженосци чакаха отвън с щитове и шлемове. Коне биеха с копита по пода на яхърите и в коридорите. Жени и деца се гушеха отзад с блестящи от уплаха очи.

— Ето ни и нас! — ухили се сър Роджър. Неговата момчешка веселост в момент, когато всички останали преглъщаха с мъка от ужас и се потяха така, че въздухът се замъгли, бе непостижима за разума гледка. Но една битка дори срещу силите на ада беше нещо, което той беше готов да приеме.

— Братко Парвус, попитай затворника къде точно сме кацнали.

Отправих въпроса към Бранитар, който докосна един контролен бутон. Мъртвият до този момент екран оживя и на него се появи карта.

— Намираме се там, където се пресичат двете координатни оси — каза той. — Тази карта ще продължи да се развива, докато прелитаме над планетата.

Сравних изображението върху екрана с картата, която държах:

— Крепостта, която се нарича Гантура, изглежда, се намира на около сто мили оттук в северносевероизточна посока, милорд — съобщих аз.

Бранитар, който бе започнал да разбира малко английски, кимна:

— Гантура е само второстепенна база. — Но за да се похвали, той продължи на латински: — Обаче въпреки това там са разположени безброй космически кораби и въздухолети. Лъчевите оръжия на крепостта могат да направят този кораб на пух и прах, а силовите екрани са в състояние да преградят пътя на всеки лъч от вашите собствени оръдия. Най-добре е да се предадете.

Когато преведох, сър Оуен рече бавно:

— Може би това е най-разумното, милорд.

— Каквоо? — извика сър Роджър. — Англичанин да се предаде без бой?!

— Не забравяйте жените, сир, и горките дечица!

— Не съм богат човек и не ми е по кесията да плащам откуп — отвърна сър Роджър. Целият в бойни доспехи, той отиде с тежки стъпки до пилотското кресло, настани се в него и натисна копчетата за ръчен контрол. На най-долния екран на контролното табло видях как повърхността на планетата бързо се плъзна под нас. Реките и планините долу бяха като нашите, но зеленият цвят на растителността имаше неземен сивкав оттенък. Страната изглеждаше дива. Тук-там се забелязваха малобройни кръгли постройки, потънали сред необятни житни поля, обработвани от машини, но извън тази гледка всичко беше пусто и безлюдно като в Ню Форист18. Чудех се дали земите долу не са също някакъв кралски ловен резерват. После си спомних обясненията на Бранитар, че цялата империя на уерсгорците е рядко населена.

Един глас прекъсна нашето мълчание, ломотейки на грубия за ухото език на синьокожите. Подскочихме от изненада, прекръствайки се, и се огледахме свирепо наоколо. Звуците идваха от малък черен апарат, монтиран на главния пулт.

— Тъй значи! — викна Червения Джон, изваждайки камата си. — През цялото туй време тук е имало неканен пътник! Подайте ми лост, сир, и аз ще му видя сметката!

Бранитар предугади мисълта му. Смехът загълголи в дебелото синьо гърло:

— Гласът идва отдалеч, пренасян от вълни, подобни на светлинните, но по-дълги — каза той.

— Говори смислено — настоях аз.

— Ами… наблюдател от крепостта Гантура ни приветства с „добре дошли“.

Сър Роджър кимна рязко, когато преведох:

— Гласове, идващи от безплътния въздух, не са кой знае каква изненада след онова, което вече видяхме — рече той. — Какво иска тоя приятел?

Бях успял да разбера само няколко думи от казаното, но схванах смисъла му:

— Пита ни кои сме. Казва, че това място не е предвидено за приземяване на разузнавателни кораби. Иска да знае защо сме навлезли в забранена зона. Успокой го — заповядах на Бранитар — и помни, че ще разбера, ако ни предадеш.

Той сви рамене, сякаш намираше всичко това за забавно, но челото му също беше покрито с пот:

— Разузнавателен кораб 587–111 се завърна — каза той. — Спешно съобщение. Ще спрем над базата.

Гласът даде разрешение, но предупреди, че ако се спуснем по-ниско от един стантакс (около половин миля), ще бъдем унищожени. Трябваше да кръжим във въздуха, докато екипажите на патрулните кораби се качат на борда.

От този момент Гантура вече се виждаше ясно: плътна маса от куполи и полуцилиндри. Зидария върху метална арматура, както узнахме впоследствие. Крепостта описваше окръжност от около хиляда фута в диаметър. На около половин миля на север беше разположена по-малка група постройки. Посредством един телескопичен екран видяхме, че оттам се показват дулата на гигантски лъчеви бомбарди. В момента, когато увиснахме неподвижно във въздуха, над двете части на крепостта се появи слабо сияние.

— Защитните екрани — посочи Бранитар. -Собствените ви снаряди биха се пръснали встрани, без да причинят някаква вреда. Би било невероятна случайност някой да унищожи с изстрела си някое от тези оръдия, улучвайки го там, където то се подава през защитния екран. А самите вие сте лесна цел.

Приближиха се няколко металически кораба с яйцевидна форма., които изглеждаха като мушици в сравнение с огромния корпус на нашия „Кръстоносец“. Видяхме и други, които излитаха от площадки, разположени в централната част на крепостта. Русокосата глава на сър Роджър кимна.

— Точно както си го представях — каза той. — Тези екрани може би възпират огнените лъчи, но не са в състояние да преградят пътя на материални обекти, защото корабите минават оттам.

— Така е — потвърди Бранитар. — Бихте могли да изстреляте една-две взривни ракети, но от страничния сектор, където са оръдията, ще ви унищожат.

— Аха… — Сър Роджър изучаваше уерсгореца с пламнали от гняв очи. — Значи вие притежавате взривни ракети, така ли? Без съмнение на този кораб има такива. И никога не си ми споменавал за това. Ще видим тая работа по-късно.

Той рязко посочи Червения Джон и сър Оуен:

— Така, вие двамата видяхте как изглеждат нещата долу. Върнете се сега при хората си и се пригответе за атака, когато се приземим.

Те се оттеглиха, хвърляйки нервни погледи към екраните, на които се виждаше, че въздухолетите са вече съвсем близо до нас. Сър Роджър хвана ръчките, с които се задействаха оръдията. След неколкократно изпробване бяхме установили, че тези страшни оръжия се прицелваха и унищожаваха целта почти автоматично. Когато патрулните кораби наближиха още, сър Роджър натисна спусъка. Ослепяващи огнени лъчи внезапно пронизаха пространството. Те подпалиха въздухолетите. Видях как по-близкият от тях бе прорязан на две от огнения меч. Втори се преобърна, нажежен до червено, а трети се взриви. Проехтя гръм. Това, което можех да видя след това, бяха падащи метални отломки.

Сър Роджър провери доколко Бранитар бе казал истината; той не беше излъгал — лъчите се хлъзгаха по този блед, полупрозрачен екран. Рицарят изпухтя:

— Очаквах това. Най-добре да се спуснем веднага, преди да са изпратили да ни види сметката някой истински боен кораб или да са открили огън от периферната батарея.

Докато говореше, той ни накара да залегнем на пода. Пламък облиза нашия кил, но вече бяхме слезли твърде ниско. Видях как сградите на Гантура сякаш се втурнаха срещу мене и се приготвих да умра. Корабът леко се разтърси и заскриптя. Нашата навигационна кула се разпука, когато леко закачи една невисока наблюдателница и разруши назъбените й стени. Две хиляди фута дълъг, неизмеримо тежък, „Кръстоносец“ смаза под себе си половината Гантура.

Сър Роджър бе на крака още преди двигателите да замлъкнат:

— Напред! — изрева той. — Бог е на страната на праведните! — После изскочи навън през наклонената, изкорубена палуба, грабна шлема си от ужасения оръженосец и го нахлузи тичешком. Момчето го последва. Зъбите му тракаха, но то здраво стискаше щита на рода Дьо Турнвил.

Бранитар седеше, загубил дар слово. Прибрах полите на расото си и се завтекох да намеря някой сержант, който да ми помогне да заключа скъпоценния пленник. След като направих това, вече можех да наблюдавам битката. Бяхме приземили кораба по корем вместо върху опашката му, избягвайки преобръщането благодарение на двигателите за изкуствена гравитация. Навсякъде около нас цареше опустошение, виждаха се много разрушени до основите си сгради и разбити стени. В останалата част на крепостта сред синьоликите уерсгорци бе настъпил хаос.

Докато се добера до изхода, сър Роджър вече беше излязъл навън с цялата си кавалерия. Той не загуби време да я строява в боен ред, а така, както беше, връхлетя в центъра на най-близките редици на неприятеля. Конят му цвилеше с развята грива, бронята му блестеше; дългото му копие прониза три тела наведнъж. Когато то бе строшено, моят господар изтегли меча си и започна яростно да сече неприятелите. Повечето от бойците, които го следваха, нямаха никакви скрупули, че използват оръжия, напомнящи за рицари. Наред с мечовете, брадвите и боздуганите те си служеха и със стрелковите оръжия, взети от кораба. Ето че стрелците и хералдите излязоха напред, надавайки боен вик. Като че собственият им ужас ги бе направил така свирепи. Те се вкопчваха в уерсгорците, преди врагът да успее да пусне в действие многобройните си огнестрели. Сблъсъкът прерасна в ръкопашен бой. Това беше едно хаотично изстъпление, при което брадвата, камата или дебелата тояга бяха по-полезни от лъчевите или сачмени оръжия.

Когато пространството около него бе прочистено, сър Роджър изправи коня си на задните му крака. Той вдигна наочника на шлема си и затръби със своя боен рог. Сигналът за сбор на кавалерията преряза оглушителния шум на битката. Кавалеристите, по-дисциплинирани от пехотинците, изоставиха схватките и се стекоха около барона. Зад него се люшна море от коне, на чиито седла се възправяха мъже, подобни на стоманени кули, с развети пера по шлемовете и родови гербове по щитовете. Ръката му в желязна ръкавица посочи към страничния форт, където настръхналите към небето оръдия бяха прекратили безсмислената си стрелба.

— Трябва да го овладеем, преди да са съединили силите си. Англичани, след мен! За славата на Бога и свети Георги!

Той взе ново копие от оръженосеца си, пришпори коня и устремно препусна. Последва го громоленето на многобройни конски копита.

Уерсгорците от по-малкия форт излязоха, за да отбият нападението. Те имаха няколко вида огнестрели плюс някакви малки ракети, които изстрелваха от рамо. Няколко конници бяха повалени. Но близкият бой не позволяваше по-нататъшната употреба на тези оръжия. На всичко отгоре защитниците бяха изгубили самообладание. Не съществува по-страховита гледка от атаката на тежката кавалерия. Бедата на уерсгорците беше, че тяхното военно изкуство бе отишло твърде напред. За тях класическата сухопътна битка беше нещо анахронично и те бяха зле обучени и зле въоръжени за нея, когато се наложи да я водят. Наистина те разполагаха с лъчеви оръжия и силови екрани, предназначени да възпират същите тези лъчеви оръжия, но те никога не бяха и помисляли, че може да им се наложи да поставят преградни заграждения на пътя на кавалеристи.

По тази причина страхотният удар се стовари по предната им линия, прегази я в калта и продължи по-нататъшните си опустошения с ненамаляващ устрем.

Вратите на една от постройките, която оставихме зад гърба си, зееха отворени. Малък звездолет — всъщност с размерите на морски плавателен съд на Земята — гърмеше с двигателите си. Той се бе изправил на опашката си, готов да излети и да ни подложи на обстрел от въздуха. Сър Роджър разпръсна своята кавалерия. Копиеносците атакуваха в единична линия. Копията се чупеха като трески, рицари биваха събаряни от седлата. Но помислете: един атакуващ кавалерист носи тежестта на собствената си броня, а заедно с това има под себе си кон, тежащ хиляда и петстотин фунта. Цялата тази маса се движи със скорост от няколко мили в час. Силата на сблъсъка е страхотна.

Корабът беше прекатурен. Той падна на едната си страна и остана осакатен. Извършвайки налет след налет срещу по-малкия форт, кавалеристите на сър Роджър вилнееха, размахали мечове и боздугани, ботуши с шпори и подковани копита. Уерсгорците загиваха като размазани мухи. Или по-точно може да се каже, че мухите бяха малките патрулни кораби, бръмчащи над главите, но неспособни да отлетят от това меле, без да унищожат своите. Сър Роджър нямаше никаква пощада, но когато уерсгорците най-сетне осъзнаха това, бе твърде късно.

В центъра на полесражението, където лежеше „Кръстоносец“, битката бе сведена до това да бъдат изклани синьоликите, а когато това не можеше да стане — да бъдат пленени или преследвани като дивеч в близката гора. Безредието все още беше голямо и Червения Джон Хемуърд сметна, че напразно прахосва таланта на своите стрелци с дълги лъкове. Той ги строи и с бърза стъпка ги поведе през откритото поле на помощ на сър Роджър.

Патрулните кораби минаваха в бръснещ полет като някакви хищни птици. Тук беше плячката, която искаха да уловят. Тънките им, прорязващи лъчи бяха предвидени за къси дистанции. При първото им прелитане двама стрелци загинаха. Тогава Червения Джон даде команда. Внезапно небето се изпълни със стрели. Едноярдова стрела, изстреляна от шестфутов лък от тисово дърво, е в състояние да премине през облечен в ризница мъж и коня под него. Тези малки кораби правеха положението си още по-лошо, тъй като летяха направо срещу рояка стрели. Нито един от тях не се спаси. Направени на решето, с пилоти, заприличали на таралежи от пронизалите ги стрели, корабите се разбиваха в земята. Стрелците нададоха победен рев и се затичаха да се присъединят към битката пред тях.

Звездолетът, който уланите19 бяха свалили, все още беше управляем. Вероятно неговият екипаж се беше окопитил. Внезапно стрелковите кули избълваха огън — не просто някакъв единичен лъч на стрелково оръжие, а гръмотевични залпове, които бяха в състояние да помитат стени. Конник и кон, попаднали под този огън, загиваха моментално. С отмъстителна ярост мълниите опустошаваха всичко наоколо.

Червения Джон измъкна единия край на голямо стоманено оръдие, което беше погребано под развалините на кулата при тези изстрели. Петдесет мъже му се притекоха на помощ. Те се затичаха към входния люк на кораба. Раз, два — тряс! Люкът бе издънен и английските йомани продължиха атаката си отвътре.

Битката за Гантура продължи няколко часа, но по-голямата част от това време отиде за намиране на укрилите се остатъци от гарнизона. Когато чуждоземното слънце освети небосклона на Запад със заревото си, сред англичаните имаше само няколко убити. Нямаше тежко ранени, тъй като когато улучат целта, огнестрелните оръжия обикновено убиват. Около триста уерсгорци бяха избити, почти още толкова бяха пленени и мнозина от тях щяха да останат лишени от ухо или някой крайник завинаги. Струва ми се, че стотина други успяха да избягат. Те щяха да разнесат вестта за нас из съседните имения, които обаче съвсем не бяха наблизо. Очевидно бързината и помитащата сила на нашата първоначална атака бяха извадили от строя далекоговорителите на Гантура, преди да изпратят предупреждение за опасността.

Истинската ни злочестина излезе наяве едва по-късно. В началото ние не бяхме разтревожени от обстоятелството, че се бе разбил корабът, с който пристигнахме, тъй като сега разполагахме с няколко други летателни апарата, чиято обща вместимост беше достатъчна, за да ни побере всички. Техните екипажи така и не бяха имали време да поемат управлението им. При своето брутално приземяване обаче „Кръстоносец“ бе разбил навигационната си кула и всички навигационни записки на уерсгорците, намиращи се там, бяха унищожени.

В първия момент единственото ни чувство бе триумфът. Опръскан с кръв, дишащ тежко, с обгорена и смачкана от тежките удари броня, сър Роджър дьо Турнвил яздеше изтощения си кон назад към главната крепост. Следваха го копиеносците, стрелците и йоманите — окъсани и смазани от умора. Но от гърлата им излизаше „Те Деум“20 и се издигаше към непознатите съзвездия, които блещукаха наоколо, а знамената им волно се развяваха в небето. Беше чудесно да се чувстваш англичанин.