Кръстоносци в космоса

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Вече стигам до една прискърбна част на тази история, която е най-трудна за описване. А и не бях очевидец на станалото освен на самия край.

Това стана, защото сър Роджър се хвърли в своя кръстоносен поход, като че ли за да избяга от нещо — което в известен смисъл беше вярно, — аз бях влачен от него като лист, подмятан от буря. Бях негов преводач, но винаги когато нямахме какво да правим, аз ставах негов учител и се заемах да му преподавам уерсгорски, докато бедното ми, немощно тяло стигне до пълна изнемога. Последното нещо, което виждах, преди да ме събори сънят, беше изпитото лице на господаря по което светлината на свещта хвърля своите отблясъци. Доста често той извикваше преподавател по джайрски, който го учеше на езика до зазоряване. При това темпо само след броени седмици можеше да ругае ужасно и на двата езика.

Междувременно баронът се отнасяше към своите съюзници с не по-голямо снизхождение, отколкото проявяваше към себе си. На уерсгорците не биваше да се дава възможност да се съвземат. Планета след планета трябваше да бъдат атакувани, подчинявани и превръщани в бази на съюзническите гарнизони, така че врагът никога да няма инициатива и да бъде принуден да се отбранява В осъществяването на този замисъл ние получавахме значителна подкрепа от поробеното местно население. По правило само въоръжавахме населението и му давахме водачи. Те атакуваха своите поробители на такива пълчища и с такава ярост, че последните често бягаха при нас, търсейки закрила. Джайрите, ашенкоглите и пр?+таните бяха ужасени. На тях им липсваше опит в тези неща, докато сър Роджър бе очевидец на Жакерията39 във Франция. В своето стъписване чуждоземните пълководци все повече започваха да приемат като неоспоримо лидерството му.

Събитията, които се случиха, бяха твърде сложни, твърде различни във всеки от многобройните светове, за да бъдат описани в тази непретенциозна хроника. Но по същество уерсгорците бяха унищожили коренната цивилизация на всяка населена планета. Сега на свой ред уерсгорската цивилизация беше унищожена. Създаден бе вакуум — цареше безбожие, анархия, бандитизъм, глад, страх от вечноживата заплаха синьоликите да се върнат. Наред с това беше наложително да бъдат обучени местни жители, за да се подсилят малочислените ни гарнизони. Тогава на преден план излезе сър Роджър. Той имаше решение на тези проблеми и то беше изпитано в Европа през вековете след падането на Римската империя: това беше феодалната система.

Но тъкмо когато полагаше крайъгълния камък на крайната победа, тя му се изплъзна. Господ да прати покой на душата му! Никога не е имало друг толкова храбър рицар. Даже сега, когато съм вече към края на дните си, сълзи замъгляват старческите ми очи и ме обзема изкушението да претупам тази част на хрониката. Тъй като бях очевидец на твърде малко събития от посочения период, за мен би било извинително, ако сторя това.

И все пак ония, които предадоха своя господар, не го направиха изведнъж. Те го извършиха постепенно, защото се чувстваха неуверени. Ако сър Роджър не си беше затварял очите за всички предупредителни знаци, това никога не би се случило. Ето защо няма да изложа обстоятелствата с безстрастни думи, а ще се върна към по-раншната си практика (която, струва ми се, е и по-правдива) да пресъздавам по въображение цели сцени, които възкресяват отдавна изтлелите участници в тях не като някакви абстрактни злодеи, а като грешници, над чиито души Бог най-сетне се е смилил.

Започваме от Тариксан.

Флотът току-що бе тръгнал да завладее първата уерсгорска колония по своята дълга кампания. Един джайрски гарнизон стануваше в Дарова. Онези английски жени, деца и възрастни, които толкова сърцато се бяха държали при нападението, сър Роджър възнагради справедливо и доколкото това бе по възможностите му — щедро. Той ги премести на онзи остров, който бе използван за пасище на нашия добитък. Там те можеха да се заселят в горите или в полята, да строят къщи, да ловуват, да сеят и жънат, като че са си у дома. На лейди Кетрин бе възложено да ги управлява. От уерсгорските пленници тя задържа само Бранитар — както за да му попречи да разкаже твърде много неща на джайрите, така и за да може и по-нататък да дава заповедите си на неговия език. Господарката също разполагаше с малък бързолетен космически кораб в случай на спешна необходимост. Посещенията на джайрите през морето не бяха насърчавани, за да не могат да ни наблюдават отблизо.

Беше мирно време — но не и в сърцето на милейди. За нея след деня на заминаването на сър Роджър настана велика горест. Тя се разхождаше по една ливада, покрита с цветя, и слушаше шепота на вятъра в клоните на дърветата. Две от нейните камериерки я следваха. Откъм гората се носеха гласове, звън на брадва, кучешки лай, но за нея всичко това бе една далечна и друга реалност.

Внезапно тя се закова на мястото си. Застана неподвижна за миг, ококорила очи. После едната й ръка грабна разпятието, което висеше на гърдите й.

— Дева Марийо, смили се над мен! Нейните добре обучени камериерки дискретно изостанаха. От горската поляна излезе, накуцвайки, сър Оуен Монтебеле. Беше в най-весело разположение на духа. Нищо от неговата външност с изключение на меча му не напомняше за войната. Патерицата, на която се подпираше, изобщо не попречи на грациозността, с която размаха украсената с пера барета, докато се покланяше.

— Ах — извика той, — това място наистина е станало цяла Аркадия40 и старият Ноб, свинарят, когото ей сега срещнах, се е превърнал в езически Аполон, възхваляващ с арфата си великата чародейка Венера.

— Какво е това? — Очите на лейди Кетрин бяха пълни с изненада. — Да не би флотът да се е върнал?

— Не — сви рамене сър Оуен. — Виновна е собствената ми несръчност. Лудувах наоколо, играейки на топка, когато се спънах. Глезенът ми е изкълчен и е толкова слаб и болезнен, че бих бил излишен в битките. По необходимост предадох моето командване на младия Хю Торн и пристигнах тук с един въздухолет. Сега трябва да остана, докато оздравея, след което ще взема някой кораб и джайрски пилот, за да се върна при другарите си.

Лейди Кетрин отчаяно се мъчеше да каже нещо смислено.

— В неговите… уроци по езика… Бранитар каза веднъж, че звездните народи владеят особени хирургически умения. — Тя почервеня като божур. — Техните лещи могат да гледат… даже вътре в живото тяло… и те инжектират лекарства, от които и най-лютите рани заздравяват за дни.

— Мислех за това — отвърна сър Оуен. — Защото, естествено, не искам да клинча от битките. Но тогава си спомних строгите разпореждания на господаря, че цялата ни надежда е в това, да създадем у тези дяволски изчадия убеждението, че сме не по-малко цивилизовани от тях.

Тя стисна разпятието още по-здраво.

— Затова не посмях да поискам помощ от техните лекари — продължи той. — Казах им, че съм останал временно да уредя някои неща и че нося тази патерица като покаяние за греховете си. Когато природата ме излекува, ще потегля. Макар че ако трябва да бъда искрен, раздялата с вас ще изтръгне сърцето ми.

— Сър Роджър знае ли?

Той кимна. Двамата припряно смениха темата на разговора. Това кимане беше долна лъжа. Сър Роджър не знаеше. Никой от неговите хора не посмя да му каже. Аз бих се опитал да го сторя, защото той не би посегнал на духовник, но също не знаех. Тъй като напоследък баронът избягваше компанията на сър Оуен и си имаше достатъчно други грижи, той изобщо не се сети за това. Предполагам, че в най-интимните кътчета на душата си баронът не е искал да мисли по въпроса.

Дали сър Оуен наистина си бе наранил крака, не смея да кажа, но съвпадението би било странно. Въпреки това се съмнявам, че бе планирал в подробности своето окончателно предателство. Най-вероятно неговото желание е било да проведе някакви разговори с Бранитар и да действа в зависимост от резултата им.

Наведе се близо до лейди Кетрин и смехът му зазвънтя.

— Докато замина, имам право да благославям инцидента.

Тя се огледа наоколо и потрепери:

— Защо?

— Смятам, че знаете. — Той хвана ръката й. Тя я издърпа.

— Моля ви, не забравяйте, че съпругът ми е на война!

— Не ме разбирайте погрешно — възкликна той. — По-скоро бих умрял, отколкото да се опозоря пред вас.

— Аз никога не бих могла… да разбера погрешно намеренията на един толкова галантен рицар.

— Само това ли съм? Само галантен?! Забавен?! Един шут за утеха в трудни мигове?! И все пак по-добре шут, отколкото възлюбен на Венера. Тогава оставете ме да ви забавлявам. — И той извиси глас, възпявайки нейните прелести.

— Не — тя се отдръпна от него като кошута, натъкнала се на ловец. — Аз съм… Аз обещах…

— В палатите на Любовта — каза той — има само едно важно нещо. Самата Любов. — Слънчевите лъчи блестяха в косата му.

— Имам две деца, за които трябва да мисля — умоляваше тя. Той се навъси.

— Несъмнено, милейди. Често съм диндиркал на коляното си Робърт и малката Матилда. Надявам се, че ще имам възможността пак да го правя — докато Бог позволява.

Тя отново го погледна в лицето почти умолително.

— Какво искате да кажете?

— О, не това. — Той погледна към шумящите гори, чиито листа по форма и цвят не приличаха на листата на никое земно растение. — Аз не бих проявил нелоялност.

— Ами децата?! — Този път тя беше тази, която хвана ръката му. — За Бога, Оуен, ако знаеш нещо, говори!

— Не съм посветен в никакви тайни, Кетрин — той държеше лицето си извърнато от нея. Имаше красив профил. — Ако бях на твое място, по-добре щях да преценявам нещата. Защото ти най-добре познаваш барона.

— Нима някой го познава? Той каза много тихо:

— Струва ми се, че неговите амбиции нарастват с всяка нова прищявка на съдбата. Първоначално смяташе да отлети до Франция, за да се присъедини към краля. След това да освободи Светите места. Когато бяхме доведени тук от злата участ, реагира с достойнство, никой не може да му го отрече. Но след като получи възможност да се посъвземе, потърси ли отново Земята? Не, превзе целия този непонятен свят. Сега е тръгнал да покорява други. Къде ще свърши всичко това?

— Кога… — Тя не беше в състояние да се доизкаже. Нито пък можеше да откъсне очи от сър Оуен.

— Господ е създал мярка за всички неща — рече рицарят. — Безграничната амбиция е семе на сатаната и само злина може да покълне оттам. Не ви ли се струва, милейди, когато будувахте в безсънните си нощи, че ще надхвърлим определената ни мярка и ще бъдем унищожени?! — След като помълча доста, добави: — Затова нека Исус и Неговата майка бдят над всички дечица.

— Какво да правим? — извика отчаяно. — Ние изгубихме пътя към Земята!

— Може да бъде намерен отново — рече сър Оуен.

— След стогодишно търсене?

Наблюдаваше я мълчаливо, преди да отговори.

— Не бих искал да създавам напразни надежди на такова красиво създание. Но от време на време разговарям с Бранитар. Разбираме се малко трудно, а и несъмнено той не вярва особено на което и да е човешко същество. И все пак… някои от нещата, които казва… ме карат да смятам, че пътят към дома би могъл да бъде намерен.

— Какво? — Две треперещи ръце се вкопчиха здраво в него. — Как? Къде? Оуен, полудял ли сте?

— Не — отвърна с преднамерена суровост. — Но нека предположим, че това е истина и че Бранитар може да ни върне въпреки всичко. Предполагам, той няма да направи това даром. Смятате ли, че сър Роджър ще преустанови своя кръстоносен поход и ще се върне безметежно в Англия?

— Той… защо…

— Не заявява ли отново и отново: докато Уерсгорската империя съществува, Англия е в смъртна опасност. Нима откриването на пътя към Земята няма да го накара само да удвои усилията си? Не, каква е ползата да открием пътя за връщане. Войната пак би продължила — до окончателната ни гибел.

Тя потрепери и се прекръсти.

— След като съм тук — завърши сър Оуен, — бих могъл да проуча дали пътят към дома действително може да бъде намерен. Вие вероятно можете да измислите някакъв начин, за да използвате тези познания, преди да е станало твърде късно. — Изискано се раздели с нея, пожелавайки й приятен ден, което тя не чу, и купукайки, изчезна в гората.