Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ДЕСЕТА

Утеших нашия стар приятел с мисълта, че ако Бранитар бъде уловен да ни лъже или откаже честно да ни помага по какъвто и да е начин, ще бъде наказан. Тази мисъл го накара да си тръгне с радостно куцукане, за да приготвя диба. Заръчах на пазача на Бранитар да се погрижи уерсгорецът да види тези приготовления.

Най-после времето за срещата дойде. Тъй като повечето от знатните му спътници бяха заети с изучаването на вражеските оръжия, сър Роджър попълни делегацията си, като взе с нас техните съпруги, облечени в най-представителните си тоалети. С изключение на тях ни придружаваха само неколцина невъоръжени войници със заети от благородниците доспехи.

Докато яздехме през полето към подобната на пергела30 постройка, която една машина на уерсгорците бе издигнала за около час между двата лагера от някаква материя с перлен блясък, сър Роджър рече на жена си:

— Не бих те въвличал в подобна опасност, ако имах избор. Но това е необходимо, защото трябва да ги впечатлим с нашата сила и богатство.

Нейното лице остана каменно, обърнато към гигантските, злокобни колони на приземените кораби:

— Аз ще бъда там в не по-голяма опасност, отколкото са моите деца отзад, в павилиона, ми-лорд.

— Прости ми, за Бога! — изпъшка той. — Сгреших. Не биваше да се занимавам с този кораб, а да изпратя вест на краля. Но нима ще ми натякваш тази грешка, докато сме живи?!

— Благодарение на твоята грешка няма да сме живи дълго — му отвърна тя. Той дръпна юздите на коня.

— Ти се закле при венчавката…

— О, да! Нима не удържам клетвата си? Не съм ти отказвала никога своето покорство. — Бузите й пламнаха. — Но само Господ може да командва чувствата ми.

— Няма да ти досаждам повече — каза той глухо.

Тези думи не достигнаха до слуха ми. Те яздеха далеч пред всички, а вятърът развяваше червените им плащове, перата на баретата му и воала на нейната конична шапчица. Изглеждаха като от картина, изобразяваща съвършения рицар и неговата дама на сърцето. Но аз описах нещата тук по пътя на предположението, съдейки по злата участ, която ни сполетя по-късно.

Бидейки от благородна кръв, лейди Кетрин запази самообладание. Когато пристигнахме на мястото на срещата, деликатните й черти изразяваха само хладно презрение към общия враг. Тя пое ръката на сър Роджър и слезе от коня с грациозността на котка. Той я поведе доста вдървено, със смръщени вежди.

Вътре в обвитата с непозната материя пергела имаше кръгла маса, заобиколена с нещо подобно на тапицирани пейки. Уерсгорските вождове запълниха едната половина. Техните зурлести сини лица изглеждаха неразгадаеми за нас с изключение на очите им, които нервно проблясваха. Те носеха металотъкани туники с бронзови знаци за ранга си. Облечени в коприна и брокат, със златни вериги, щраусови пера, в панталони от щавена кожа до коленете, с плисирани, набухнали ръкави, обули обувки с извити нагоре носове, англичаните изглеждаха като пауни в кокошарник. Забелязах, че чужденците са втрещени. Контрастиращата семплост на моето свещеническо расо ги шокира още повече. Аз скръстих ръце, изправяйки се, и казах на уерсгорски:

— Заради успеха на тези преговори, както и за да скрепим окончателно това примирие, искам да предложа една молитва „Отче наш“.

— Една какво? — попита вражеският предводител. Беше леко пълен, но въпреки това имаше внушителна осанка и енергично лице.

— Тишина, моля! — Бих им обяснил какво значи „молитва“, но в техния отвратителен език не изглеждаше да има такава дума. Бях питал Бранитар за това. — „Отче наш, който си на небето…“ — започнах аз, а останалите англичани коленичиха заедно с мен.

Чух как един уерсгорец промърмори:

— Ето, казах ли ти, че са варвари. Това е някакъв суеверен ритуал.

— Не съм толкова сигурен — отвърна със съмнение вождът им. — Джайрите от Бода например имат определени формули за психоинтеграция. Виждал съм как те успяват да удвоят физическата си сила временно, да спрат кръвотечения от рана или да изкарат дни наред без сън. Контрол на вътрешните органи чрез нервната система… Независимо от цялата ни пропаганда срещу тях знаеш, че джайрите са толкова цивилизовани, колкото и ние.

Чух тези тайнствени реплики доста добре, а те все още не си даваха сметка, че ги разбирам. Спомнях си моментално, че Бранитар също като тях, изглежда, малко недочуваше. Несъмнено слухът на уерсгорците не е така остър като човешкия. Това, както научих впоследствие, се дължало на обстоятелството, че въздухът на тяхната планета е по-плътен, което ги е привикнало да чуват само по-силните звуци. Тук, на Тариксан, където въздухът беше горе-долу като този в Англия, те трябваше да повишават глас, за да бъдат чути от сънародниците си. В този момент аз приех това като дар, изпратен от Бога, макар че не преставах да се чудя дали да не предупредя неприятеля.

— Амин — и приключих молитвата. Всички ние седнахме край масата.

Сър Роджър тикна пръста си срещу предводителя на уерсгорците с воднистосивите очи.

— Преговарям ли с лице със съответния ранг? — попита той.

— Какво значи „ранг“ — зачуди се водачът на уерсгорските парламентьори. — Аз съм управителят на тази планета, а това са висшите офицери от нейните сили за сигурност.

— Той иска да каже — поясних аз — дали вие сте от достатъчно благородно потекло, така че за него да не бъде унижение, че води преговори с вас.

Те гледаха още по-озадачено. Обясних им възгледа за благородството на произхода толкова, колкото бях в състояние, което при моя ограничен речник изобщо не беше добре. Трябва да сме изяснявали въпроса доста време, когато един от чуждоземните каза на своя господар:

— Смятам, че разбирам, наместнико Харуга. Ако те знаят повече от нас за изкуствения подбор — а аз съм принуден да тълкувам много от непознатите думи контекстуално, — тогава те може би са приложили тези познания върху себе си. Вероятно цялата им цивилизация е организирана като военна сила, с тези създадени след грижлива селекция свръхсъщества начело на управлението. — Той потрепери при тази мисъл. — Естествено, те не биха си губили времето да разговарят с някое друго същество, чиято интелигентност стои по-ниско от тяхната.

Друг уерсгорски офицер възкликна:

— Но това е фантастично! При всичките си експедиции никога не сме срещали…

— Досега ние сме проучили само най-малката част на Вия Галактика — отвърна наместникът Харуга. — Не бива да допускаме, че те са по-малко от онова, за което се представят, докато не получим повече информация.

Седях и слушах техния „шепот“, като ги дарявах с най-енигматичната си усмивка.

Наместникът на Тариксан ми каза:

— В нашата империя няма определени рангове, а поданиците заемат съответно място според заслугите си. Аз, Харуга, съм най-висшата власт на Тариксан.

— Тогава мога да преговарям с теб, докато твоят император бъде известен — отговори сър Роджър и аз преведох.

Затруднен бях с думата „император“. Фактически империята на уерсгорците не приличаше на нищо земно. Най-богатите и влиятелни лица управляваха своите обширни владения с помощта на свита от синьокожи наемници. Те се свързваха помежду си чрез далекоговорители и инспектираха владенията си чрез високоскоростни въздухолети или космически кораби. Освен тях имаше и други класи, които съм споменал по-подробно другаде, като воини, търговци и политици. Но никой не заемаше своя пост в резултат на своя произход. Според законите всички бяха равни, всички имаха право да прилагат неограничено способностите си, за да постигнат определено материално или обществено положение. В действителност те се бяха отказали и от възгледа за семейството. Нито един уерсгорец нямаше фамилно име. Вместо това те бяха заведени под номер в централния регистър. Мъжете и жените рядко живееха заедно повече от две-три години. Децата биваха изпращани в ранна възраст на училище, където и живееха, докато пораснат, тъй като родителите им ги смятаха по-скоро за бреме, отколкото за благословия.

И все пак тази държава, обявена на теория за република на свободни личности, беше на практика по-лоша тирания, отколкото човечеството някога бе познало — дори в безславните дни на Нерон.

Уерсгорците не изпитваха особена привързаност към родните си места. Те не признаваха и обвързващите връзки на родството или дълга. В резултат на това нито един от тях не можеше да намери някой, който да се застъпи за него при нужда пред централната власт. В Англия, когато крал Джон стана прекалено арогантен, той влезе в конфликт с древния закон и с традиционните местни интереси. По тази причина бароните ограничиха неговите прерогативи и с това допринесоха в известен смисъл за свободата на всички англичани. Уерсгорците бяха сервилна раса, неспособна да протестира при някое произволно решение на висша инстанция. „Издигане според заслугите“ означаваше единствено „издигане според ползата на имперските министри от дадена личност“.

Но аз се отклоних от темата — един лош навик, заради който на моя архиепископ често му се налагаше да ме кори. Връщам се следователно към онзи ден и към онова място от седеф, към момента, когато Харуга обърна ужасните си очи към нас и каза:

— Изглежда, че сред вас има две разновидности. Или може би два вида?

— Не — каза един от неговите офицери. — Два пола, уверен съм. Те несъмнено са бозайници.

— Ах, да… — И Харуга се взря в дамите с дълги рокли на другия край на масата, чиито деколтета бяха дълбоко изрязани според тогавашната безсрамна мода. — Виждам.

Когато предадох това на сър Роджър, той рече:

— Кажи им, в случай че са толкова любопитни, че нашите жени владеят мечовете не по-зле от мъжете.

— Аха… — Харуга рязко се обърна към мен. — Тази дума „меч“ за режещо оръжие ли се използва?

Нямах време да се консултирам с господаря, затова отговорих, молейки се в себе си да запазя хладнокръвие.

— Да. Вие сте виждали тези оръжия у нашите хора в лагера. Смятаме ги за най-доброто оръжие в ръкопашен бой. Питайте за това някои от оцелелите от гарнизона на Гантура.

— М-да… — Един от уерсгорците изглеждаше угрижен. — Ние векове наред пренебрегвахме тактиката на близкия бой, наместнико Харуга. Изглеждаше излишно. Спомням си обаче една от нашите гранични схватки с джайрите, която остана неразгласена пред обществеността. Тя се случи на планетата Улоз IV и тогава джайрите използваха дълги ножове с неприятни за нас последици.

— За специални цели… да, да. — Харуга се намръщи. — И все пак остава фактът, че тези нашественици се придвижват наоколо върху гърба на животни…

— Които нямат нужда от гориво, наместнико, като изключим растителността.

— Но които не могат да устоят на енергиен лъч или на шрапнел. Техните оръжия са от праисторическо време. Те пристигнаха тук не на един от своите кораби, а на един от нашите… — Той прекъсна мърморенето си и излая срещу мен: — Слушай какво. Изчаквах достатъчно дълго. Или се оставете на нашето правосъдие, или ще ви унищожим.

Преведох казаното.

— Силовият екран ни предпазва от вашите лъчеви оръжия — отвърна сър Роджър. — Ако искате да ни атакувате по земя, ще ви приготвим добро посрещане.

Харуга стана лилав.

— Нима си представяте, че силов екран ще спре експлозивен снаряд?! — изрева той. — Ами че ние бихме могли да изстреляме само един снаряд, да го оставим да избухне вътре зад вашия екран и да ви избие до крак!

Сър Роджър не беше толкова смутен като мен.

— Чухме вече да се говори за такива експлозивни оръжия — ми каза той. — Естествено, синьоликият се опитва да ни сплаши с приказките, че може да ни види сметката с един-единствен удар. Нито един кораб не може да пренесе толкова много барут. Да не би да ме взема за някакъв селяндур, който би повярвал на приказките на всеки ментарджия?! Допускам обаче, че би могъл да изстреля множество експлозивни снаряди срещу нашия лагер.

— Е, и какво да му отговоря? — попитах уплашено.

Очите на барона заблестяха.

— Предай му тези думи съвсем буквално, братко Парвус. Ние се въздържаме да използваме срещу вас нашата собствена артилерия от този вид, защото искаме да преговаряме, а не просто да ви избием. Ако държите да ни подложите на обстрел, моля, започвайте! Нашата защита ще осуети плановете ви. Помнете обаче, че ние не смятаме да държим нашите уерсгорски пленници вътре в защитения периметър!

Видях как тази заплаха ги потресе. Даже тези закоравели воини не биха убили по своя воля неколкостотин от своите сънародници. Разбира се, заложниците нямаше да ги възпират вечно, но това бе повод за пазарлък, който би ни дал известна отсрочка. Чудех се как бихме могли да оползотворим това време, освен да подготвим душите си за смъртта.

— Добре, добре! — изпухтя Харуга. — Не исках да кажа, че не съм готов да ви изслушам. Вие още не сте ни казали защо пристигнахте по този подъл, непровокиран с нищо начин.

— Вие бяхте тези, които ни нападнахте първи, макар че нищо не ви бяхме сторили — отговори сър Роджър. — В Англия на едно куче не позволяваме да ухапе повече от веднъж. Моят крал ме изпрати да ви дам урок.

Харуга:

— С един-единствен кораб? И дори не с ваш собствен?

Сър Роджър:

— Не смятам, че са необходими повече.

Харуга:

— Само за да изясним спора чисто теоретично, кажете какви са вашите искания?

Сър Роджър:

— Вашата империя трябва да се признае за васал на моя могъщ господар, най-великия владетел на Англия, Ирландия, Уелс и Франция.

Харуга:

— Хайде да бъдем сериозни вече!

Сър Роджър:

— Аз съм сериозен в най-висока степен. Но за да избягна по-нататъшно проливане на кръв, съм готов да срещна всеки боец, който определите, с оръжие по негов избор, за да решим този спор в двубой. И нека Бог да закриля правия!

Харуга:

— Да не би всички вие да сте избягали от някоя лудница?!

Сър Роджър:

— Обмислете нашата позиция. Ние случайно ви открихме: една варварска сила, притежаваща умения и оръжия, подобни на нашите, макар и не на такова равнище. Вие бихте могли да ни навредите до известна степен, като пречите на нашето въздухоплаване или като извършвате набези срещу онези наши планети, където контролът е по-слаб. Това по необходимост би довело до вашето изтребване, а ние сме твърде добросърдечни, за да изпитваме удоволствие от такова нещо. Единствената разумна постъпка е да приемем клетвата ви за вярност към нашия владетел.

Харуга:

— Нима наистина очаквате да… Вие, шепа създания, които се придвижвате върху животни и размахвате мечове. Дрън-дрън! — И той започна да се съветва със своите офицери:

— Този проклет проблем с превода! — оплака се наместникът. — Никога не съм сигурен дали съм ги разбрал правилно. Те може би са една наказателна експедиция, предполагам. Поради необходимостта да запазят всичко в тайна, не е изключено да са използвали един от нашите кораби, докато същевременно са скрили собствените си най-мощни оръжия. Уф, в това няма никакъв смисъл. Но няма смисъл и в това, че някакви си варвари биха могли да поставят ултиматум на най-могъщата държава в познатата вселена, за да стане тя васал някому. Освен ако всичко това не е просто блъф. Възможно е обаче ние да схващаме съвсем погрешно техните искания… и следователно с това да навреждаме сериозно на самите себе си. Има ли някой някакво предложение?

Междувременно запитах сър Роджър:

— Вие не говорите сериозно за това, нали, милорд?

Лейди Кетрин не се стърпя и подхвърли:

— Той би могъл да говори сериозно.

— Не — поклати глава баронът. — Не, разбира се. Какво би правил крал Едуард с тази неуправляема синя пасмина? Стигат ни ирландците. Не, аз просто се надявам да започнем пазарлък и затова вдигам мизата. Ако можем да измъкнем от тях някакви гаранции, че няма да закачат Терра, и може би няколко ковчежета със злато за нас самите…

— И да ги накараме да ни покажат обратния път… — добавих аз унило.

— Върху тази гатанка ще умуваме по-късно — отвърна той рязко. — Сега няма време. Сигурно няма да посмеем да признаем на неприятеля, че сме бездомници.

Харуга отново се обърна към нас.

— Трябва да разберете, че вашето искане е нелепо. Ако обаче можете да демонстрирате, че вашата страна заслужава да бъде третирана с нужното уважение, нашият император би се радвал да приеме посланик оттам.

Сър Роджър се прозина и каза провлачено:

— Спестете си оскърбленията. Моят монарх ще приеме ваш пратеник вероятно, ако това лице приеме истинската вяра.

— Какво е това „вяра“? — попита Харуга, тъй като аз отново си бях послужил с английска дума.

— Безусловно приемане на истината, естествено. Фактите за Онзи, който е извор на всяка мъдрост и справедливост и на когото смирено се молим за напътствие — казах аз.

— Какви ги дрънка тоя, наместнико? — попита през зъби един офицер.

— Не знам — рече с въздишка Харуга. — Може би тия, как се казваха — англичани, — поддържат някакъв гигантски компютър, на който предават важните въпроси, за да вземат решение… Не знам. Този проклет превод! Най-добре ще е, ако протакаме малко. Наблюдавайте ги, следете тяхното поведение, опитайте се да проумеете това, което чухме.

— А ще изпратим ли съобщение до Уерсгориксан?

— Не, глупако такъв! Не засега, докато не научим нещо повече. Нима искаш централната власт да помисли, че ние не можем да се справим със собствените си проблеми? Ако тия тук са най-обикновени пирати-варвари, можеш ли да си представиш какво би станало с нашите кариери, в случай че повикаме целия въздушен флот?!

Харуга се извърна към мен и рече високо:

— Имаме достатъчно време за разговори. Нека се оттеглим до утре и да помислим междувременно за всички вероятни последици от нашите действия.

Сър Роджър бе доволен от това.

— Нека обаче тогава да потвърдим условията на примирието — отвърна той.

С всеки изминал час започвах да си служа все по-свободно с езика на уерсгорците, така че скоро успях да схвана, че тяхното разбиране за примирието беше различно от нашето. Неутолимата им алчност за земи ги бе превърнала във враг на всички други народи, поради което те не можеха да си представят, че са в състояние да дадат честна дума на някой, който не е синьокож и опашат. Примирието изобщо не представляваше някакво официално споразумение, а бе единствено декларация за временно придържане към положение, което е взаимноизгодно. Уерсгорците заявиха, че понастоящем те не виждат наложителна причина да ни подложат на обстрел дори когато пасяхме своя добитък извън защитния екран. Това положение щеше да се запази, докато ние се въздържаме да нападаме който и да е от тях, излязъл на открито. Страхувайки се от шпионаж и бомбардировка, нито една от двете страни не желаеше кораби на другата да извършват полети във въздушното пространство над лагерите и бе готова да стреля срещу всеки летателен апарат, който реши да се издигне във въздуха. Това бе всичко. Уерсгорците несъмнено биха нарушили тези условия, ако сметнеха, че това е в техен интерес; те биха ни навредили, ако съзираха начин за това, и очакваха от нас същото поведение.

— Те са в по-изгодно положение от нас, сир — заоплаквах се аз. — Всичките ни летателни машини са тук. Сега ние дори не бихме могли да скочим в тях и да избягаме. Те биха ги нападнали незабавно, преди да можем да се измъкнем от преследване. Докато уерсгорците разполагат с много кораби, разположени другаде из планетата, които биха могли да кръжат необезпокоявани зад хоризонта, готови да ни атакуват, когато дойде време за това.

— Въпреки всичко — каза сър Роджър — на мен ми се струва, че имаме някои преимущества. Този обичай нито да се дават, нито да се искат обещания… винаги…

— Ти изнася — промърмори лейди Кетрин. Баронът пребледня, скочи на крака, поклони се на Харуга и ни поведе навън.