Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Нашите хора използваха добре дългото утро, за да си поотпочинат. Аз вече се бях научил да познавам времето по уерсгорските часовници, макар да не бях съвсем сигурен на колко техни мерни единици се равняваха земните часове. Точно по пладне оседлах коня си и заедно със сър Роджър тръгнахме на преговори.

— Мислех, че ще бъдем доста повече — изпелтечих. Неговото изражение бе каменно.

— Това вече е безсмислено — каза. — Лошо ни се пише при тази среща, ако Харуга узнае за нападението. Съжалявам, че трябва да те изложа на риск.

Аз също съжалявах, но не желаех да си губя времето в окайване, а предпочетох да го използвам по-разумно — за молитви. Същите уерсгорски офицери ни посрещнаха под перления балдахин. Харуга не можа да скрие изненадата си, когато ние влязохме с тежка стъпка.

— Къде са останалите членове на вашата делегация? — рязко попита той.

— Четат си молитвите — отговорих аз, което донякъде беше напълно вярно.

— Отново тази дума — измърмори един от синьокожите. — Какво означава тя?

— Означава това — казах аз и за пояснение произнесох една молитва, като я отбелязах, прехвърляйки едно зърно в броеницата си.

— Някаква сметачна машина, струва ми се — обади се друг уерсгорец.

— Тя обаче може би не е толкова примитивна, колкото изглежда отвън.

— Но какво пресмята тя? — прошептя трети, чиито уши бяха щръкнали неспокойно нагоре. Харуга хвърли гневен поглед.

— Това продължи твърде дълго — рече той рязко. — Цяла нощ работихте оттатък. Ако сте замислили някакъв трик…

— Не бихте ли искали да разполагате с план? — прекъснах го аз, придавайки на гласа си възможно най-смирената интонация.

Както се и надявах, тази безочливост го накара да се опомни. След като за момент се помъчи да асимилира казаното от мен, Харуга отривисто рече:

— Нека да поговорим за затворените уерсгорци. Аз отговарям за тяхната безопасност като жители на тази планета. Не бих могъл да поддържам никакви отношения със същества, които държат уерсгорци в плен. Първото условие за всякакви понататъшни преговори е тяхното незабавно освобождаване.

— Колко жалко, че няма да можем да преговаряме тогава — отвърна сър Роджър, — Действително не бих искал да ви унищожа.

— Вие няма да си тръгнете оттук, докато пленниците не ми бъдат предадени — заяви Харуга. Аз хлъцнах. Той студено се усмихна. — Моите войници чакат само да дам знак, в случай че вие също носите у себе си нещо подобно на това. — И той бръкна под туниката си и извади оттам ръчен огнестрел, по-точно сачмострел. Гледах дулото и преглъщах от ужас.

Сър Роджър се прозя. Лъскаше ноктите си върху копринения ръкав на ризата си.

— Какво каза онзи? — ме попита. Обясних му.

— Това е предателство — ръмжах аз. — Нали всички ние трябваше да сме без оръжие!

— Нищо подобно. Не забравяй, че никой не се закле. Но кажи на негова светлост, наместника Харуга, че аз предвиждах тази възможност и съм взел съответни предпазни мерки. — Баронът натисна своя богато украсен пръстен-печат, който бе на ръката му, и сви юмрук. — Вече го заредих. Ако моята ръка се разтвори независимо по каква причина, преди това отново да се разреди, тогава този блестящ камък ще експлодира със сила, достатъчна да прати всички ни при свети Петър.

С треперещо чене аз предадох това заплашително послание. Харуга скочи на крака:

— Вярно ли е това?! — изкрещя той.

— Д-да, в-вярно е — отговорих. — К-кълна се в… в… Мохамед.

Синьоликите офицери се скупчиха на едно място. От техния развълнуван шепот заключих, че съществуването на бомбен заряд с размерите на камъка върху пръстена на сър Роджър е теоретично възможно, макар че на уерсгорците не бе известна раса, дотолкова напреднала, че да създаде такъв. Най-после се възцари спокойствие.

— Е — каза Харуга, — изглежда, сме в пат. Самият аз мисля, че вие лъжете, но не смятам да рискувам живота си. — Той пъхна малкия огнестрел в туниката си. — Все пак трябва да разберете, че положението е нетърпимо. Ако сам не съм в със тояние да освободя пленниците, ще бъда принуден да предам целия въпрос на компетенцията на Империума на Уерсгориксан.

— Не е нужно да си толкова припрян — рече сър Роджър. — Ние ще се отнасяме внимателно с нашите пленници. Можеш да изпратиш лекари да се грижат за здравето им. За да сме сигурни, трябва да поискаме от вас да предадете цялото си въоръжение в знак на добра воля. Но в замяна на това ние ще ви пазим от нападение на сарацините.

— На кои? — Харуга смръщи костеливото си чело.

— На сарацините. Пиратите-езичници. Не сте ли се сблъсквали с тях? Трудно ми е да го повярвам, защото те кръстосват надлъж и нашир. Не е изключено точно в този момент сарацински кораб да е дебаркирал на собствената ви планета, да граби и опожарява.

Харуга подскочи. Той дръпна един офицер настрана и му прошепна нещо. Този път не можах да разбера казаното. Офицерът излезе тичешком навън.

— Разказвайте още — помоли Харуга.

— С удоволствие! — Баронът се изтегна назад върху облегалката и кръстоса крака, като че беше у дома си. Неговото самообладание ми изглеждаше непостижимо. По приблизителните ми изчисления корабът на сър Оуен би трябвало да е стигнал Стуларакс. (Трябва да напомня колко по-бавно течеше този разговор от неговото описание, като се имат предвид времето за превеждане, паузите при обясняването на някоя неразбираема дума или за намиране на най-точния израз.) И все пак сър Роджър редеше своя разказ, като че ли имаше пред себе си цяла вечност. Той обясняваше, че ние, англичаните, сме се нахвърлили толкова яростно срещу уерсгорците, тъй като тяхното непредизвикано с нищо нападение ни е накарало да мислим, че те сигурно са някакви нови съюзници на сарацините. Сега, когато сме осъзнали заблуждението си, ставало напълно възможно не след дълго Англия и Уерсгориксан да се споразумеят и да се съюзят срещу тази обща заплаха…

Синьоликият офицер се втурна вътре. През процепа на полузатворената врата видях как войниците във вражеския лагер бързаха на позициите си; ревът на работещи машини достигна до слуха ми,

— Какво става? — излая Харута на своя подчинен.

— Съобщения… по далекоговорителя… живеещите извън крепостта са видели ярка експлозия; Стуларакс е разрушен… предполага се, че е бил използван заряд от свръхмощния тип. — Офицерът изрече всичко това на пресекулки.

Разменихме погледи със сър Роджър, докато превеждах. Стуларакс разрушен?! Разрушен до основи?! Нашата цел там беше само да плячкосаме още малко оръжия, по-специално лекопреносими, за нашите пехотинци. Но ако всичко е изчезнало в дим и пепел…

Сър Роджър облиза пресъхналите си устни.

— Кажи му, че сигурно сарацините са се приземили, братко Парвус.

Харуга не ме остави да говоря. Гърдите му се вълнуваха от гняв, кехлибарените му очи се бяха налели с кръв. Треперещ, той извади своя огнестрел и изкрещя:

— Стига с този фарс! Кой друг е с вас? Колко други звездолети имате още?

Сър Роджър започна лениво да се изправя, докато се извиси над тантурестия уерсгорец като дъб над степ. Той се ухили, докосна многозначително пръстена си и отвърна:

— Хайде стига! Не можете да очаквате, че ще ви кажа това. Вероятно е най-добре да се върна в лагера си, докато нервите ви се поуспокоят. — Не бях в състояние да преведа това съвсем гладко, тъй като се запъвах при произнасянето на всяка дума.

Харуга изръмжа:

— А, не! Оставате тук!

— Тръгвам — тръсна непокорно сър Роджър своята ниско остригана глава. — Между другото, ако не се върна, на моите хора е заповядано да избият всички пленници.

Харуга ме изслуша. С възхитително самообладание той отвърна:

— Тръгвайте тогава. Но когато се приберете, ние ще ви нападнем. Не пожелавам на никого да се намира между вашия лагер на земята и приятелите ви в небето.

— Не забравяйте пленниците — напомни му сър Роджър.

— Ще атакуваме — повтори с упорство Харуга. — Ще атакуваме изцяло по суша, отчасти, за да пощадим живота на същите тези пленници, а заедно с това, разбира се, защото всеки звездолет или въздухолет трябва да излети и да потърси онези нападатели на Стуларакс. Ние ще се въздържаме от използването на мощни експлозивни оръжия, за да не унищожим пленниците. Но — и той заби пръст в масата — ако вашите оръжия не са по-усъвършенствани от това, което смятам, ние ще ви победим ако не с друго, то с простото си числено превъзходство. Не вярвам да разполагате с бронирани коли, с изключение на няколко камионетки, пленени при Гантура. Помнете: онези, които оцелеят след битката, ще бъдат наши пленници. Ако навредите дори на един заловен уерсгорец, вашите хора ще умрат от бавна и мъчителна смърт. Ако вие самият бъдете заловен, сър Роджър дьо Турнвил, ще наблюдавате тяхната смърт, преди да дойде собственият ви край.

Баронът ме слушаше как превеждам заканите срещу него. Устните му изглеждаха обезкървени на покритото със загар лице.

— Е, братко Парвус — каза с отслабнал глас, — нещата не се получиха толкова добре, колкото се надявах, макар и да не са така зле, както се опасявах. Кажи му, че ако той наистина ни пусне да се върнем здрави и читави и ограничи нападението си до сухопътна атака, избягвайки високоексплозивните заряди, пленниците ще бъдат в пълна безопасност, като се изключи неговият собствен огън. — После добави кисело: — Не мисля, че от мен би станал палач на беззащитни същества при каквито и да било обстоятелства. Но не е необходимо да му казваш това.

Харуга само направи рязък презрителен жест : глава, когато му предадох посланието на барона, Ние, двамата човеци, си тръгнахме. Метнахме се на седлата и се отправихме към нашия лагер. Яздехме бавно, в раван, за да удължим времето на примирието, и усещахме слънчевата светлина върху лицата си.

— Какво е станало при крепостта Стуларакс, сир? — попитах аз шепнешком.

— Нямам представа — отговори сър Роджър. — Но се обзалагам, че синьоликите казаха истината. И все пак не повярвах на ушите си, когато чух, че един от техните най-мощни заряди би могъл да направи на пух и прах цял лагер. Така че оръжията, които се надявахме да пленим, са унищожени. Единственото, за което се моля, е нашите злощастни нападатели също да не са попаднали във взрива. Сега не ни остава нищо друго, освен да се отбраняваме.

Вдигна окичената си с пера глава.

— И все пак англичаните винаги са се били най-добре тогава, когато гърбовете им са били притиснати до стената.