Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

На следващата вечер напуснахме Ню Авалон. Сър Роджър и аз тръгнахме в малък, невъоръжен спасителен звездолет. Самите ние не бяхме по-добре защитени. Аз имах расото си и молитвената си броеница — нищо повече. Той бе сложил йоманеки жакет и тесни панталони до глезените, но наред с това носеше меч и кама, а позлатените му шпори дрънчаха върху ботушите. Едрото му тяло се настани в пилотската седалка като в седло. Опитваше се да си придаде смирено изражение, но погледът му излъчваше хладина.

Бяхме казали на командирите, че ще извършим само кратък полет, за да огледаме нещо, което сър Роджър бил забелязал. Лагерът усети лъжата и зашумя неспокойно. Червения Джон строши две тояги, преди да възстанови реда. Докато се качвах на кораба, имах чувството, че нашето начинание е обречено.

Мъжете седяха съвсем тихо. Вечерта беше безветрена, нашите знамена висяха по пилоните и аз забелязах колко избелели и изпокъсани са те.

Корабът разцепи синевата и навлезе в мрака като низвергнатия Луцифер. Мярна ми се някакъв боен кораб, патрулиращ в орбита, и да си призная, бих се чувствал далеч по-спокоен, ако имах онези големи бомбарди зад гърба си. Но ние бяхме принудени да използваме единствено тази беззащитна черупка. Сър Оуен бе съвсем ясен, когато за втори път се свързахме с него по далекоговорителя.

— Ако желаеш, Дьо Турнвил, ние ще те приемем за преговори. Но трябва да дойдеш сам, в най-обикновен спасителен кораб и невъоръжен… О да, много добре, можеш да вземеш своя свещеник със себе си. Ще ти съобщя необходимите орбитални координати. Моят кораб ще те пресрещне на съответното разстояние. Ако телескопите и детекторите покажат някакъв признак за предателство, незабавно ще се насоча към Уерсгориксан.

Корабът набираше скорост, а вътре в нас мълчанието ставаше все по-плътно. Веднъж се осмелих да подхвърля:

— Ако двамата можете да се помирите, това ще възвърне куража на нашите хора. Мисля, че тогава те наистина ще бъдат непобедими.

— Аз и Кетрин? — попита прегракнало сър Роджър.

— О, нне, не, аз… имах предвид вас и сър Оуен — отвърнах, заеквайки. Но изведнъж ми просветна: та аз действително имах предвид господарката. Самият Оуен сам по себе си беше едно нищожество. Сър Роджър беше единственият, на когото се крепеше цялата ни надежда. Но той не би могъл да издържи още дълго, разлъчен от онази, която бе завладяла душата му. Тя и техните деца бе причината, поради която тръгна така смирено да моли сър Оуен за снизхождение. Все по-далеч и по-далеч. Планетата се смали зад нас и заприлича на потъмняла монета. Никога не се бях чувствал така самотен, даже когато за пръв път бяхме откъснати от нашата Земя.

Най-сетне съзряхме няколко планети от посоченото ни съзвездие. После видях как нарасна издълженият тъмен корпус на звездолета, който задочна да синхронизира скоростта си с нашата. Бихме могли да хвърлим с ръка бомба срещу него и да го унищожим. Но сър Оуен знаеше добре, че никога не бихме направили това, докато лейди Кетрин, Робърт и Матилда са на борда. В този — момент една магнитна котва издрънча по нашия корпус. Корабите се приближиха плътно един до друг, портал срещу портал — една студена целувка. Отворихме нашия шлюз и зачакахме.

Навън излезе триумфално самият Бранитар, но се сви, когато забеляза меча и камата на сър Роджър.

— Уговорката беше да сте без оръжие! — рече рязко той.

— А? О, да. Да, разбира се. — Баронът погледна унило към оръжията върху пояса си. — Никога не съм смятал… те са като шпорите ми — знак за моето положение, нищо повече.

— Предай ги — заповяда Бранитар. Сър Роджър ги свали от пояса си и ги даде на уерсгореца така, както бяха в ножниците. Бранитар ги предаде на друг синьокож и собственоръчно ни претърси.

— Няма скрити огнестрели. — Почувствах как бузите ми запламтяха от обидата, но сър Роджър, изглежда, не обръщаше внимание на нищо.

— Много добре — рече Бранитар, — последвайте ме.

Спуснахме се по един коридор към салонната кабина. Сър Оуен седеше зад масата от инкрустирано дърво. Изглеждаше мрачен в дрехите от черно кадифе, но по ръцете му блестяха бижута. В едната от тях, отпусната на масата, имаше огнестрел. Лейди Кетрин бе облякла сива рокля. Главата й бе забрадена като на монахиня. Тя бе пропуснала да прибере един немирен кичур коса, който бе паднал върху челото като тлеещ огън. Сър Роджър се закова на прага на кабината.

— Къде са децата? — попита.

— В спалнята с прислужничките. — Жена му говореше като автомат. — Добре са.

— Сядайте, сир — настоя сър Оуен с привидно хладнокръвие. Погледът му играеше из стаята. Бранитар бе оставил меча и камата до себе си и стоеше, облегнат на дясната си ръка. Другият уерсгорец и още един, който бе чакал тук, стояха със скръстени ръце на входа съвсем близко до нас. Реших, че това са психологът и навигаторът, за които бе станало дума. Двамата стрелци сигурно се намираха в оръдейните кули, а пилотът — зад таблото за управление, в случай че нещата вземат лош обрат. Лейди Кетрин се бе изправила като восъчна кукла край задната стена, отляво на сър Оуен.

— Вярвам, че ми нямаш зъб — каза предателят. — При любов и война всичко е позволено. Лейди Кетрин вдигна ръка, за да протестира.

— Само на война. — Гласът й почти не бе чут. Ръката й отново се смъкна. Сър Роджър и аз останахме прави. Баронът се изплю на пода. Сър Оуен почервеня.

— Виж какво! — възнегодува той. — Хайде да не хленчим за неудържани клетви. Твоята собствена позиция е повече от двусмислена. Присвои си правото да създаваш благородници от селяни и крепостници, да раздаваш владения, да преговаряш с чуждоземни владетели. Ами че ти би се провъзгласил за крал, ако можеше! Какво става тогава с твоята клетва за вярност към крал Едуард?!

— Не съм направил нищо в негова вреда — отвърна сър Роджър с разтреперан глас. — Ако открия някога Земята, ще присъединя завоюваното към неговите владения. Дотогава ние трябва да се справяме с положението, както можем, и нямаме друга възможност, освен да създадем наша собствена феодална система.

— Може би случаят да е бил такъв — призна сър Оуен с усмивка, — то ти, Роджър, трябва да ми благодариш, защото аз свалих това задължение от плещите ти. Можем да се връщаме у дома!

— Като добитък на уерсгорците?!

— Не смятам така. Но моля, сядайте двамата. Трябваше досега да ми донесат вино и кейк. Нали сте ми гости, както знаете.

— Не, благодаря. Аз няма да седна на една маса с теб.

— Тогава ще умреш от глад — каза сър Оуен весело.

Сър Роджър притъмня като буреносен облак. Забелязах за първи път, че лейди Кетрин е с кобур, но беше празен. Оуен сигурно бе намерил някакъв претекст да й отнеме оръжието. Сега само той единствено беше въоръжен. Лицето му се смръщи, когато забеляза нашите изражения.

— Милорд — рече, — когато предложихте да дойдете тук да преговаряме, вие не бихте могли да очаквате, че ще отхвърля такъв шанс. Ще останете с нас.

Лейди Кетрин се размърда неспокойно.

— Оуен, недейте! — извика тя. — Вие никога не сте ми казвали, че… Вие казахте, че той ще бъде свободен да напусне кораба, ако…

Той извърна красивия си профил към нея и каза любезно:

— Помислете, милейди. Нима вашето най-силно желание не беше да го спасите? Но вие ронехте сълзи, опасявайки се, че неговата гордост никога няма да му позволи да се предаде. Сега той е пленник. Вашето желание е изпълнено. Цялото безчестие пада върху мен. Леко ще понеса това бреме, след като това е заради скъпата ми господарка.

Забелязах как лейди Кетрин трепна.

— Нямах дял в това, Роджър — каза умолително. — Никога не съм си представяла, че…

Съпругът й не я удостои с поглед. Неговият глас прекъсна думите й.

— Какви са по-нататъшните ти намерения, Монтебеле?

— Новото положение ми вдъхва нови надежди — отвърна другият рицар. — Признавам, никога не изпитах особено удоволствие от мисълта, че трябва да преговарям с уерсгорците. Това вече не е нужно. Можем директно да се отправим към къщи. Оръжията и сандъците със злато на борда ще ме направят толкова богат, за колкото не бих могъл и да мечтая.

Бранитар, единственият хуманоид сред нас, който разбираше английски, изграчи:

— Хей, ами аз и моите приятели тук?

— Защо не ни придружите? — запита хладно сър Оуен. — Без сър Роджър дьо Турнвил английската кауза скоро ще пропадне, така че вие ще сте изпълнили дълга си към своя народ. Опознах добре вашия начин на мислене и знам, че за вас конкретното място няма никакво значение. Ще вземем няколко женски от собствената ви раса някъде по пътя. Като мои лоялни васали вие можете да получите толкова власт и земя на Терра, както където и да е другаде. Вашите потомци ще живеят на планетата заедно с моите. Вярно, вие губите определени обществени връзки, но, от друга страна, получавате независимост, каквато собственото ви правителство никога не ви е позволявало.

Сър Оуен диктуваше положението, защото бе въоръжен. Въпреки това, струва ми се, Бранитар отстъпи пред силата на самите доводи и флегматично измрънканите думи на съгласие бяха искрени.

— А ние? — запита развълнувано лейди Кетрин.

— Вие, милейди, и сър Роджър ще запазите имението си в Англия. Ще добавя към него и още едно имение в Уинчестър — обеща сър Оуен. Вероятно и той бе искрен. Или може би си мислеше, че след като един път стане господар на цяла Европа, би могъл да постъпва както си иска със съпрузите. Жената бе твърде объркана, за да предвиди втората възможност. Видях как внезапно потъна в мечти, обърнала лице към сър Роджър, смеейки се и плачейки едновременно.

— Мили, ние можем отново да си бъдем вкъщи!

Баронът й хвърли бърз, остър поглед.

— Ами какво ще стане с хората, които заведохме там?

— Не, не мога да рискувам с тях! — Сър Оуен сви презрително рамене. — Тъй или иначе те принадлежат към простолюдието.

Сър Роджър кимна.

— Аха — възкликна. — Така значи. Повторно погледна жена си. После силно ритна с петата си. Тежката му шпора се стовари върху корема на уерсгореца, който стоеше зад него, и го разпра. Трупът се просна на пода. Падайки едновременно с него, сър Роджър се претърколи през стаята. Сър Оуен извика и скочи на крака. Неговият огнестрел изгърмя във въздуха. Не улучи. Баронът бе твърде бърз, пресегна се, сграбчи другия втрещен уерсгорец и го притегли пред себе си. Вторият изстрел порази този жив щит.

Сър Роджър издигна трупа пред себе си, като се изправи и се хвърли напред с необикновен устрем. Сър Оуен успя да даде още един, последен изстрел, който овъгли вече мъртвата плът. В следващия миг сър Роджър хвърли трупа през масата в лицето на противника си. Оуен се строполи под него. Баронът бързо потърси меча си. Бранитар вече го беше взел. Вместо това сър Роджър докопа камата си. Тя проблесна като мълния от ножницата. Чух хрущенето, когато прониза ръката на Бранитар, приковавайки я към масата, където острието се заби чак до дръжката.

— Чакай ме тук! — изръмжа през зъби сър Роджър и изтегли меча си. — Напред! Бог закриля праведните!

Сър Оуен се бе освободил и се изправи все още с огнестрел в ръка. Аз се оказах само на крачка от него, от другата страна на масата. Той се прицели точно в стомаха на барона. Обещах наум много свещи на светците, ако ми помогнат, и използвайки броеницата като бич, плеснах предателя През китката. Той сподавено извика. Огнестрелът падна от ръката му и се търколи през масата. Голият меч на сър Роджър изсвистя. Сър Оуен се оказа малко по-пъргав и се изплъзна от удара. Стоманеното острие се вряза в дървото. Сър Роджър загуби няколко мига, докато го освободи. Огнестрелът лежеше на пода. Спуснах се към него. Същото направи и лейди Кетрин, която се шмугна под масата от другата страна. Нашите чела се сблъскаха. Когато дойдох на себе си, се намерих седнал на пода, а сър Роджър преследваше сър Оуен по коридора. Лейди Кетрин стенеше. Баронът спря като закован. Тя се надигна сред водопад от дрехи.

— Децата, милорд! Те са в спалнята, в задната част на кораба — където се намират допълнителните оръжия…

Той изруга и изхвърча по коридора. Тя хукна след него. Макар че се чувствах леко зашеметен, прибрах огнестрела, който двамата бяха забравили. Бранитар ми се озъби. Мъчеше се да изтръгне камата, която го бе приковала, но от това раната му започна да кърви още по-обилно. Прецених, че му е невъзможно да мръдне от мястото си. Вниманието ми бе насочено другаде. Уерсгорецът, на когото господарят бе разпрал корема, все още даваше признаци на живот, но не след дълго щеше да умре.

За миг се поколебах какво точно ми диктува дългът — дали да помогна на господаря и господарката, или на издъхващия езичник… Наведох се над разкривеното от болка синьо лице. „Отче“ — прошепна той. Не знам дали призоваваше Бога или не, но аз се постарах да изпълня целия ритуал по даване на последно причастие, доколкото това беше възможно при дадените обстоятелства, и укрепих душата му, докато издъхна. Дано Господ да е чул молитвите ми и да го е пратил поне в чистилището.

Сър Роджър се върна, бършейки окървавения си меч. Лицето му бе разцъфнало в усмивка. Рядко съм виждал толкова радостен човек.

— Вълчето му с вълче! — викаше развеселен. — Ама така си е, норманската кръв винаги си личи!

— Какво стана? — попитах, като се надигах в изпоцапаното си одеяние.

— Все пак Оуен не успя да се докопа до сандъка с оръжие — отвърна баронът. — Трябва да е хукнал напред, към навигационната кула. Но другите членове на екипажа — стрелците — бяха чули шума на битката. Преценявайки, че моментът е подходящ и че обстоятелствата налагат това, отишли да се въоръжат. Видях един от тях да минава край вратите на будоара. Вторият го следваше, въоръжен с дълъг гаечен ключ. Хвърлих се с меча срещу му, но той се биеше добре и мина известно време, докато го убия. Междувременно Кетрин гонеше първия и го нападаше с голи ръце, докато не я повалиха с удар на пода. Онези глупави прислужнички не бяха в състояние да помогнат с нищо, а само се бяха свили от страх и пищяха, както можеше да се очаква. Но изведнъж… Слушай сега, братко Парвус! Синът ми Робърт отвори скрина с оръжията, измъкна оттам един огнестрел и гръмна оня уерсгорец така майсторски, както само Червения Джон би могъл. Ох, дяволчето му ниедно!

Влезе господарката. Косата й висеше разчорлена, а на една от страните й личеше ярък белег от ожулване. С безразличие, с каквото някой сержант докладва за поставянето на часови, тя заяви:

— Усмирих децата.

— Бедната мъничка Матилда — промърмори съпругът, — много ли беше уплашена?

Лейди Кетрин се възмути:

— Те и двамата искаха да се бият!

— Чакай тук! — каза баронът. — Отивам да се справя с Оуен и с пилота.

Тя разтреперано пое дъх:

— Нима винаги трябва да стоя настрана, когато моят съпруг тръгва срещу някоя опасност? Той застана неподвижно и я изгледа.

— Но аз смятах… — започна баронът, необичайно безпомощен…

— Предадох ви, за да се върна у дома. Да, така е. — Говореше, забила поглед в масата. — Мисля, че ще ми простиш, много преди аз самата да си простя. Ако изобщо си простя някога! Но аз направих това, което изглеждаше най-доброто… и за теб… бях объркана. Беше като кошмар. Не биваше да ме оставяш толкова дълго сама, съпруже мой. Толкова ми липсваше.

Той кимна замислено:

— Аз съм онзи, който трябва да моли за прошка. Дано Господ ми даде да поживея, за да бъда достоен за теб. — После я потупа по раменете. — Стой тук и пази тоя синьокож. Ако се наложи да убия Оуен и пилота…

— Направи го! — извика тя с нарастващ гняв.

— По-добре да не го правя — каза с онзи мек тон, с който се обръщаше към нея. — Като те гледам, толкова добре го разбирам. Но ако се случи най-лошото, Бранитар може да ни закара у дома. Затова не го изпускай от очи.

Тя взе огнестрела от мен и седна. Прикованият пленник стоеше изпънат, излъчвайки горда непреклонност.

— Да вървим, братко Парвус — каза сър Роджър. — Може би ще имам нужда от красноречието ти. Помъкна меча си и пъхна в пояса си един огнестрел, който взе от скрина. Насочихме се по един коридор, след това минахме по някаква стълба и се озовахме пред входа на навигационната кула. Вратата беше заключена отвътре. Сър Роджър заудря по нея с края на дръжката на своя грамаден меч.

— Хей, вие там, двамата! Предайте се!

— А ако не се предадем? — Гласът на сър Оуен проникна едва чуто през облицовката.

— Ако не друго — рече сър Роджър решително, — ще разруша двигателите и ще замина с моя кораб, а вие ще останете неподвижни тук. Но искам да ти кажа, че моят гняв отмина. Всичко завърши щастливо и ние настина ще си идем у дома — след като тези звезди станат безопасни за англичаните. Ти и аз бяхме приятели някога, Оуен. Дай ми отново ръката си. Кълна се, нищо лошо няма да ти се случи.

Възцари се тежко мълчание. После гласът зад вратата рече:

— Добре. Ти си човек, който никога не е нарушавал дадената дума, нали? Много добре тогава, ела, Роджър.

Чух как резето с изщракване се вдигна. Баронът сложи ръка на вратата. Не знам какво ме накара да каже „стойте, сир“ и да се мушна пред него по един безпримерно невъзпитан начин.

— Какво има? — и премигна, замаян от радост.

Отворих вратата и прекрачих прага. Два железни лоста се стовариха върху главата ми.

Продължението на това приключение трябва да предам по разказа на другите, защото бях в безсъзнание цяла седмица.

Строполил съм се целият в кръв и сър Роджър помислил, че съм убит. В момента, когато Оуен и пилота видели, че тяхната жертва не е баронът, те се нахвърлили срещу него. Били въоръжени с железни пръти, с гайки по тях — дълги и тежки като мечове. Острието на сър Роджър просветнало. Пилотът запратил своето оръжие. Посрещнал го мечът и от удара се посипали искри. Сър Роджър надал боен вик така силно, че стените закънтели. „Ах, вие, подли убийци!“ С втория си удар избил железния прът от непохватната длан. А при третия синята глава отскочила от раменете и се търколила надолу по рампата.

Лейди Кетрин чула вика. Отишла до вратата на салона и погледнала навън, като че в ужаса си нейният поглед би могъл да проникне през стените. Бранитар стиснал зъби. Хванал камата със свободната си ръка. Мускулите на раменете му рязко се напрегнали. Малко мъже биха могли да изтръгнат забитата кама, но Бранитар успял. Господарката чула шума и отскочила. Бранитар тъкмо заобикалял масата. Дясната му ръка висяла разкъсана и кървяща, но камата блестяла в лявата. Тя вдигнала огнестрела и изкрещяла:

— Назад!

— Махни това — рекъл презрително. — Никога няма да го използваш. Никога не си видяла достатъчно звезди от Земята, нито пък би могла да осмислиш видяното. Ако се случи нещо лошо на носа на кораба, аз оставам единствената ви надежда да се върнете у дома.

Милейди погледнала в очите врага на своя съпруг и го застреляла на място. След това затичала към навигационната кула.

Сър Оуен Монтебеле се бил оттеглил в кабината. Не бил в състояние да се противопостави на яростта, с която нападал сър Роджър. Баронът извадил огнестрела си. Оуен грабнал някаква книга и закрил с нея гърдите си.

— Внимавай! — извикал задъхано. — Това е корабният дневник. Там са сведенията за местоположението на Земята. Не са записани никъде другаде.

— Лъжеш! Съществува и мозъкът на Бранитар.

— Въпреки това обаче баронът пъхнал огнестрела обратно в пояса си и пристъпил дръзко напред.

— Съжалявам, че ще оскверня чистата стомана с твоята кръв. Но ти уби брат Парвус и трябва да умреш.

Оуен запазил хладнокръвие. Железният прът, който държал, бил примитивно оръжие. Въпреки това вдигнал ръка и го хвърлил. Ударен през челото, сър Роджър политнал назад. Оуен скочил, грабнал огнестрела от пояса на зашеметения си противник, изплъзвайки се от един немощен удар на меча. Той се дръпнал назад и надал победоносен вик. Сър Роджър тръгнал със залитане срещу него. Оуен се прицелил.

В този момент на вратата се появила лейди Кетрин. От огнестрела й просветнал изстрел. Книгата на тяхното пътуване към дома изчезнала в дим и пепел. Оуен изкрещял от болка. Невъзмутимо милейди отново натиснала спусъка и предателят рухнал на пода. Тогава лейди Кетрин се хвърлила в обятията на съпруга си и заплакала. Сър Роджър започнал да я успокоява. И все пак не съм сигурен кой от двамата е вдъхвал повече сигурност на другия. След малко казал унило:

— Боя се, че лошо се справихме с положението. Сега пътят към дома наистина е изгубен.

— Няма значение — прошепнала тя. — Където си ти, там е и Англия.