Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Изминаха много от дългите дни на Тариксан: цели седмици земно време. След като превзе първата планета, която бе набелязал, сър Роджър се насочи към следващата. Тук, докато неговите съюзници отвличаха вниманието на противниковите артилеристи, той атакува главната крепост по суша, използвайки покривала, за да скрие приближаването си. Това бе мястото, където Червения Джон Хемуърд спаси една пленена принцеса. Вярно, че косата и бе зелена и че имаше къдрава антена на главата, както и че не съществуваше никаква възможност за интимност между съществата от нейния вид и други раси. Но човекоподобието и изключителната благородност на Ваштунари донесоха голяма разтуха на самотния англичанин. Дали в този и други подобни случаи остават валидни забраните на Левит41, все още горещо се дебатира.

Уерсгорците атакуваха от космоса, разполагайки своите кораби на пръстен от астероиди. Докато бе на път, сър Роджър реши да изключи изкуствената гравитация на кораба и накара хората си да се упражняват в тези условия. Така че сега, свикнали с безтегловността, нашите стрелци извършиха прочутото нападение, което бе наречено „Битката на метеоритите“. Едноярдовите им стрели пронизваха космическите скафандри на множество уерсгорци, но липсваха изпепеляващите лъчи или магнитните импулси, които да издават позициите на стрелците. Лишен на практика от живата си сила, врагът се изтегли от цялата планетарна система. Адмирал Белджад бе сложил ръка междувременно върху други три слънца, докато уерсгорците се сражаваха с нас, така че те трябваше да се оттеглят доста далеч.

А на Тариксан сър Оуен Монтебеле успя да спечели изцяло благоволението на лейди Кетрин. Той и Бранитар внимателно се изучаваха един друг под претекста на лингвистичните си занимания. В последна сметка и двамата решиха, че са постигнали разбирателство. Оставаше да бъде убедена баронесата.

Двете луни бяха изгрели. Върховете на дърветата изглеждаха като посребрени от техните лъчи; двойни сенки падаха върху тревата, където блещукаха капки роса. Беше дошъл оня час, когато звуците на нощта стават познати и успокоителни. Лейди Кетрин напусна павилиона си, както го правеше често, когато децата заспиваха, а тя оставаше да будува. Загърната в качулата мантия, тя се спусна по една пътечка, която постепенно се превръщаше в улица на новото селище, отмина полузавършените, построени от плет колиби, изглеждащи като блокове от сянка под светлината на луните, и излезе на една ливада, през която течеше ручей. Водата ромолеше по камъните, хвърляйки меки отблясъци. Лейди Кетрин вдъхна с наслаждение топлия, непознат аромат на цветята и си спомни поляните с цъфнали глогини в Англия, където те като деца короноваха Кралицата на пролетта. Спомняше си как седеше на чакълестия бряг на Дувър, току-що омъжена, когато нейният съпруг потегляше на една лятна кампания във франция и махаше-махаше, докато и последният плавателен съд изчезна от хоризонта. Сега тя стоеше на един по-студен бряг, бряг от звезди, и никой не би видял нейната кърпичка, ако реши да я размаха. После сведе глава, но си каза, че няма да плаче.

Струни на арфа зазвънтяха в тъмнината. Накуцвайки, се появи сър Оуен. Беше хвърлил патерицата, макар че все още чувстваше болки. Масивна сребърна верижка заблестя на лунната светлина върху туниката му от черно кадифе и тя го видя да се усмихва.

— Охо — рече той меко, — нимфите и дриадите са излезли навън.

— Не. — Въпреки намерението да прояви сдържаност, лейди Кетрин се зарадва. Неговите шеги и комплименти бяха носили разтуха през толкова много тъжни часове; те бяха връщали спомена за изтънчеността, в която бе отрасла. Размаха протестиращо ръце. Даваше си сметка, че свенливостта й е престорена, но въпреки това не можеше да спре. — Не, добри рицарю, това е неприлично.

— Под такова небе и в такава компания нищо не е неприлично — каза той. — Защото нали непрекъснато ни уверяват, че в рая няма грях.

— Не бива да говорите така! — Болката се върна с удвоена сила. — Ако сме отишли някъде при своите скитания, то това е в ада.

— Където е милейди, там е раят.

— Нима тук някъде има място за палат на Любовта? — пошегува се тя с горчивина.

— Не. — Гласът бе станал неочаквано сериозен. — Наистина никоя палатка или дървена колиба не е място за обитаване на онази, която владее всички сърца. Нито пък тези погранични области са достойно място за вас… или за вашите деца. Вие би трябвало да седите сред рози като Кралица на Любовта и Красотата, а хиляди рицари да чупят копия на турнири във ваша чест и хиляди менестрели42 да възпяват вашите прелести.

— Би било достатъчно отново да видя Англия… — опита се да протестира, но нямаше сили да продължи. Сър Оуен стоеше загледан в потока, където двойната лунна пътека ту се проточваше плавно по повърхността, ту се разпръскваше на хиляди късчета. Най-сетне бръкна под плаща си. Тя видя стоманено острие да проблясва в ръката му и мигновено отскочи настрана. Но рицарят хвана камата за острието и издигайки я с дръжката нагоре като кръст, рече с онзи богат тембър на гласа си, който добре знаеше как да използва:

— Заклевам се в този символ на Спасителя и в честта си, че вашето желание ще бъде изпълнено! — Камата му се скри в ножницата. Тя едва го чу, когато той добави: — Ако наистина го искате!

— Какво искате да кажете? — Тя се загърна по-плътно с наметалото си, като че ли й беше станало студено. Веселостта на сър Оуен не приличаше на буйната екзалтираност на сър Роджър и сегашната сериозност на младия рицар бе по-убедителна от сдържано-тържествените декларации на съпруга й. И все пак в този момент лейди Кетрин се страхуваше от сър Оуен и би дала всичките си скъпоценности само и само да види как баронът се задава с дрънчащите си доспехи от гората. — Вие никога не казвате открито какво имате наум — прошепна тя.

Той обърна лицето си към нея с обезоръжаващо момчешко разочарование.

— Може би защото никога не успях да науча трудното изкуство да казвам това, което мисля. Но ако сега изпитвам някакво колебание, то е, защото не ми се иска да съобщя на милейди нещо, което е трудно да се изрече.

Тя се изправи. За миг, застанала под нереалната светлина, лейди Кетрин странно заприлича на сър Роджър: това беше неговият жест. После отново беше само Кетрин, която запита с отчаяна смелост:

— Кажете ми все пак?!

— Бранитар може отново да намери Земята. Не беше от онзи тип жени, които припадат, но звездите заиграха пред очите й. Опомни се, когато се привеждаше към сър Оуен. Неговите ръце обгърнаха талията й и устните му се плъзнаха по бузата и към нейните устни. Лейди Кетрин леко се отдръпна и не се повтори опитът да бъде целуната отново, но се чувстваше твърде безсилна да се откъсне от прегръдката му.

— Предупредих, че тази новина е тежка, поради причините, които вече изложих. Сър Роджър няма да се откаже от своята война — каза той.

— Но съпругът ми би могъл да ни изпрати вкъщи! — отвърна тя, дишайки тежко.

Сър Оуен имаше мрачно изражение.

— Така ли смятате?! Той се нуждае от всяка жива душа за поддръжка на своите гарнизони и за да създава впечатление, че сме силни. Спомняте ли си какво заяви, преди да потегли от Тариксан? Щом сметне, че е установил надежден контрол върху някоя планета, той ще изпрати хора от това село тук да се присъединят към неколцината там, които току-що е направил графове и рицари. Що се отнася до него самия — о, да, той говори как ще сложи край на бедите на Англия, но никога ли не е споменавал, че ще ви направи кралица?

Милейди въздъхна в отговор, спомняйки си няколко подхвърлени от сър Роджър думи.

— Бранитар ще ви обясни всичко — каза сър Оуен и изсвири. Уерсгорецът се появи от гъсталака, където се бе спотаявал. Той можеше да се разхожда свободно наоколо, тъй като нямаше никаква надежда да избяга от острова. Неговата набита фигура беше спретнато облечена в една блещукаща трофейна униформа, като да бе покрита с хиляди мънички перли. Кръглото, безкосмено, дългоухо, зурлесто лице не изглеждаше повече уродливо, жълтите очи дори бяха весели. По това време лейди Кетрин вече беше понаучила достатъчно уерсгорски, за да разбере обръщението му към нея.

— Милейди сигурно се пита как изобщо бих могъл да намеря обратния път по един маршрут, минаващ на зигзаг през рой неотбелязани на картата звезди — заяви той. — Самият аз се отчаях, когато навигационните записки изчезнаха при Гантура. Толкова много слънца, дори от типа на вашето Слънце, се намират в обсега на нашия полет, че ако търсим напосоки, може би ще са необходими хиляда години. Това е толкова по-вярно поради обстоятелството, че в космическите мъглявини са скрити много звезди, които стават видими едва когато се приближат. Убеден съм, че ако някой от офицерите на моя кораб бе оцелял, той би могъл до известна степен да стесни обхвата на търсенето. Моята работа беше свързана с двигателите. Виждах звезди само случайно и те не ми говореха нищо. Когато измамих вашите хора — проклет да бъде този ден! — всичко, което направих, беше да включа аварийния контрол, който сигнализира на автопилота да ни докара дотук.

Възбудата накара лейди Кетрин отново да прояви нетърпеливост. Тя се освободи от прегръдката на сър Оуен и рязко рече:

— Не се смятам за глупачка. Милордът ме уважаваше достатъчно и се опитваше да ми обясни тези неща независимо колко внимателно го слушах. Какво е новото, което сте открили?

— Думата не е „открил“, а „спомнил“ — отвърна Бранитар. — Тази идея би трябвало да ми хрумне отдавна, но толкова неща се случиха… Ето какво… трябва да знаете, милейди, че съществуват звезди-маяци, които са достатъчно ярки, за да се виждат по цялото спираловидно протежение на Виа Галактика. Те служат като ориентири в навигацията. Така че ако звездите, наричани от нас Юловарна, Яриц и Гратч образуват определена конфигурация една спрямо друга, това е ориентир, че се намирате в определена част на космоса. Дори по груба визуална преценка на сключваните между тях ъгли би могло да се определи собственото ви местоположение с точност от около двайсетина светлинни години. Това не е толкова обширен участък, за да не може да се намери една типична звезда — жълто джудже, като вашето Слънце.

Тя кимна бавно и замислено.

— Да, така е. Може би имате предвид ярки звезди като Сириус и Ригел…

— Главните звезди-ориентири за една планета може и да не са онези, които имам предвид — предупреди той. — Те може просто да се намират по-близо. В действителност един навигатор би имал нужда от добра карта на вашите съзвездия, в която многобройните ярки звезди са с реалния си цвят, така, както се виждат в безвъздушното пространство. Ако разполага с достатъчно данни, той би могъл да анализира и да определи кои може да са ярките звезди-гиганти. Тогава относителното им местоположение би му подсказало откъде са били наблюдавани.

— Струва ми се, че бих могла да ви начертая зодиакалната карта — рече неуверено лейди Кетрин.

— Не би имало полза от нея, милейди — отвърна Бранитар. — Вие нямате опит как на око се определят звездните величини. Признавам и моят е твърде малък: нямам никаква подготовка, само нещо подочуто от тук-там за работата на колегите, както обикновено става във всекидневието. И макар че веднъж случайно попаднах в навигационната кула, когато нашият кораб бе влязъл в орбита около Земята, за да прави дистанционни измервания, не обърнах особено внимание на съзвездията. Не си спомням как изглеждаха те. Сърцето й отново се сви.

— Но тогава ние продължаваме да сме изгубени!

— Не съвсем. Бих казал, че нямам съзнателна памет. Но ние, уерсгорците, отдавна знаем, че мозъкът не е съставен единствено от самосъзнание.

— Вярно е — потвърди мъдро лейди Кетрин.

— Съществува и душата.

— Е, не точно това имах предвид. Съществува безсъзнателна или полусъзнателна зона в мозъка — източникът на нашите сънища и… Е, както и да е, нека се задоволим с констатацията, че тази „безсъзнателност“ никога не забравя. Тя регистрира дори най-обикновените неща, попаднали върху сетивата. Ако бъда докаран до състояние на хипноза и бъда насочван правилно, бих могъл да начертая доста точна карта на съзвездията, които се виждат от Земята, по-конкретно така, както за кратко съм ги видял. След това някой опитен навигатор със своите звездни таблици в ръка би могъл да отсее чрез математически методи значимата информация. Това би отнело време. Много сини звезди приличат на Гратч например и само едно детайлно проучване би могло да елиминира онези от тях, които са в невъзможни връзки, да речем, с мъглявината, която се приема за Торгелта. В крайна сметка той би ограничил съществуващите вероятности до онзи възможно най-малък район, за който вече стана дума. След това навигаторът би могъл да отлети с някой космически пилот-помощник и биха могли да посетят всички звезди жълти джуджета в района, докато открият Слънцето.

Лейди Кетрин плесна с ръце.

— Но това е чудесно! — извика. — О, Бранитар, каква награда искаш? Милордът ще ти даде цяло кралство!

Той широко разкрачи дебелите си нозе, вгледа се внимателно в лицето й и каза с вече познатия враждебен тон:

— Каква радост би ми донесло едно кралство, създадено от руините на империята на моя народ?! Защо да помагам в откриването на вашата Англия, ако това доведе още англичани да плячкосват тук?!

Тя стисна юмруци и рече с норманска суровост:

— Ти няма да опазиш тайната си от Едноокия Хюбърт!

Той презрително сви рамене:

— Спомените не се пробуждат по желание в неосъзнаващия разум. Вашите варварски мъчения биха могли да поставят непреодолима бариера. — После бръкна под туниката си. Внезапно в ръката му заблестя нож. — Нито пък аз бих ги изтърпял. Назад! Оуен ми даде това. Знам добре на кого дължа своята вярност.

Лейди Кетрин тичаше насам-натам с немощни писъци. Рицарят сложи двете си ръце на раменете й.

— Изслушайте ме, преди да съдите — рече припряно. — От седмици се опитвах да проуча Бранитар. Той правеше разни намеци. Аз на свой ред също правех намеци. Ние се пазаряхме като двама сарацински търговци, никога не признавайки открито, че се пазарим. В края на краищата поиска този нож, за да каже своето предложение. Не бих могъл да си представя, че е в състояние да нарани някого. Дори нашите деца вече се разхождат с по-добри оръжия. Поех риска и се съгласих. Тогава ми каза това, което току-що разказа и на вас.

Нервното напрежение я прекърши. Бе понесла твърде много удари, а между тях бе изпитала твърде много страх и самота. Силите й се бяха изчерпали.

— Какви са условията? — попита.

Бранитар прокара пръст по цялото острие на ножа, поклати глава и го пъхна отново в ножницата. Говореше доста спокойно.

— Първо, трябва да намерите опитен уерсгорски лекар-психолог. Мога да открия някой с помощта на планетарния указател, който се пази в Дарова. Ще го вземете от джайрите под някакъв претекст. Този лекар трябва да работи заедно с някой опитен уерсгорски навигатор, който да му казва какви въпроси да ми бъдат задавани и да направлява молива ми, докато в своя транс рисувам картата. Впоследствие ще ни е необходим и космически пилот. Настоявам също да ни придружават двама стрелци. На Тариксан биха могли да се открият неколцина. Можете да кажете на съюзниците си, че сме ви необходими, за да проучите техническите секрети на противника.

— Какво ще стане, след като имаш вече своята звездна карта?

— Няма да я дам доброволно на вашия съпруг! Предлагам да се качим тайно на един от звездолетите. Там ще има истинско равновесие на силите: вие, хората, не разполагате с оръжията — ние, уерсгорците — със знанието. Ще имаме готовност да унищожим навигационните данни и себе си, в случай че ни предадете. Когато бъдем достатъчно далеч, ще започнем преговори със сър Роджър. Вие самите ще трябва да го убедите с молбите си. Ако той преустанови войната, може да му бъде осигурен транспорт до дома, след което нашата раса ще обещае да остави вашата на спокойствие.

— Ако той не се съгласи? — запита тя глухо. Сър Оуен се наведе и прошепна на френски:

— Тогава вие и вашите деца… и аз… въпреки всичко ще бъдем върнати. Но сър Роджър не трябва да научи това, естествено.

— Не мога да мисля сега. — Тя покри лицето си с ръце. — Боже мили, не знам какво да правя!

— Ако вашите сънародници продължават тази идиотска война — каза Бранитар, — тя ще завърши единствено с тяхната гибел.

Същото повтаряше и сър Оуен — отново и отново, през цялото време, когато той беше единственият на този остров, единственият, с когото можеше да сподели. Тя си спомняше обгорените тела под развалините на крепостта; как малката Матилда бе крещяла от ужас при обсадата на Дарова всеки път, когато снаряд бе разтърсвал стените; спомняше си и за зелените английски гори, където бе ходила на лов със соколи със своя съпруг в първите години на техния брак; мислеше за годините, които той вероятно щеше да прекара в сражения — за кауза, която не разбираше.

Вдигна очи към луните и техните лъчи пробягнаха с хладен блясък по насълзеното й лице. После рече:

— Добре. Съгласна съм.