Кръстоносци в космоса

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Дългият следобед позволи на нашите хора да напреднат значително. В присъствието на Бранитар, който им даваше необходимите указания или превеждаше на онези пленници, които бяха специалисти в съответната област, англичаните скоро овладяха управлението на много механизми. Те се обучаваха на космическите кораби или на малки въздухолети, като внимаваха да не ги издигнат на повече от няколко инча от земята, за да не привлекат вниманието на неприятеля и да бъдат подложени на обстрел. Те управляваха също и подобни на фургони превозни средства, които се движеха без животински впрягове; научиха се да си служат с далекоговорителите, с увеличителните оптически механизми и всякакви други чудеса, разбираеми само за посветените; овладяха оръжия, изхвърлящи огън, метал или невидими, зашеметяващи лъчи.

Естествено ние, англичаните, до момента нямахме представа за тайнствените познания, благодарение на които бяха създадени такива неща. Открихме обаче, че боравенето с тях е детински лесно. На Земята ние впрягахме животни, изработвахме хитроумни арбалети и катапулти, стъкмявахме морски и речни кораби, строяхме машини, с помощта на които човешките мускули можеха да вдигат тежки каменни блокове. В сравнение с това завъртването на някакво колело или издърпването на някакъв лост не представляваше нищо сложно. Единствената истинска трудност беше в това неграмотните йомани да запомнят кое означение върху измервателните уреди за какво се отнася, но и това всъщност не беше по-трудно за научаване от хералдиката, която всеки жадуващ за подвизи младеж би могъл да обясни с лекота и в най-големи подробности.

Тъй като бях единственият, който бе с претенции да чете писмеността на уерсгорците, аз енергично се бях заел с разчитането на документите, пленени в канцеларията на крепостта. Междувременно сър Роджър се съветваше със своите командири и изпращаше най-тъпоумните крепостни, които не бяха в състояние да изучат новите оръжия, на строителна работа.

Бавно настъпващият залез бе запалил огнено зарево, превръщайки половината небосклон в разтопено злато, когато той ме извика пред своя съвет. Настаних се удобно и огледах тези изпити, сурови лица. Те бяха озарени от нова надежда. Езикът ми залепна на небцето. Добре познавах тези командири. Но най-добре от всичко знаех как играеха очите на сър Роджър, когато го обземеше силен гняв:

— Разбра ли какви и къде са главните крепости на тази планета, братко Парвус? — ме попита той.

— Да, сир — му отвърнах. — Има само три крепости и Гантура беше една от тях.

— Не мога да повярвам — възкликна сър Оуен Монтебеле. — Как така, та всеки пират би могъл…

— Забравяте, че тук няма отделни кралства, нито отделни феодални имения — отговорих аз. — Всички са пряко подчинени на имперското управление. Крепостите са само седалища на военните наместници, които поддържат реда сред местното население и събират данъците. Наистина тези крепости са предназначени да служат и като отбранителни бази. Те имат хангари за големите междузвездни кораби и казарми за войниците. Но уерсгорците отдавна не са водели истинска война. Те просто са сплашвали беззащитните диваци. Никоя от другите пътуващи между звездите раси не се е осмелявала да им обяви открито война. Само понякога е избухвало единично, изолирано сблъскване на някоя отдалечена планета. Накратко, тези три крепости са били предостатъчни за цялата тази планета.

— Колко силни са те? — прекъсна ме рязко сър Роджър.

— Има една висока крепост, Стуларакс, от другата страна на планетата, голяма горе-долу колкото Гантура. Освен това съществува главната крепост Дарова, където е седалището на техния наместник Харуга. Тя несъмнено е най-голямата и най-мощната. Смея да кажа, че повечето от войниците, изпратени срещу нас, идват оттам.

— Къде е най-близката планета, населена от синьокожите?

— Според една книга, която проучих, тя е на двадесет светлинни години оттук. Самата главна планета, Уерсгориксан, е на доста по-голямо разстояние — по-далече дори от Земята.

— Но далекоговорителят би съобщил на техния император незабавно какво се е случило, нали? — попита капитан Булард.

— Не — казах аз. — Далекоговорителят предава само толкова бързо, колкото е скоростта на светлината. Посланията между звездите трябва да бъдат предавани чрез космически кораби, което значи, че биха били необходими около две седмици, за да стигне вестта до Уерсгориксан. Но Харуга още не е направил това. Чух го, като каза на един от своите приближени, че за известно време те ще запазят случилото се в тайна.

— Винаги става така — рече сър Брайън Фитцуилям. — Наместникът ще се опита да поправи стореното от нас, като ни смаже без чужда помощ, преди да съобщи каквото и да било. Това е добре познат начин на мислене.

— Но ако понесе достатъчно тежки загуби от нас, той ще моли за помощ — рече пророчески сър Оуен.

— Точно така — съгласи се сър Роджър. — И аз вече намерих начин как да му нанесем такива загуби!

— Дадох си мрачно сметка, че когато езикът ми бе оставал залепен за небцето, той е знаел какво прави.

— Как бихме могли да се сражаваме? — попита Булард. — Арсеналът от дяволските оръжия, с който разполагаме, не може да се сравнява с оръжията на противника. Ако трябва, те биха могли да направят таран — кораб за кораб, — без да претърпят големи загуби.

— Поради което — му каза сър Роджър — аз предлагам да нападнем по-малкия форт, Стуларакс, за да се въоръжим по-добре. Това също така ще поразклати самочувствието на Харуга.

— Или ще го предизвика да ни нападне.

— Това е риск, който трябва да поемем. Каквото и да се случи, изобщо не се страхувам от нова битка. Не разбирате ли — нашият единствен шанс е да действаме дръзко.

Нямаше сериозни възражения. Сър Роджър бе отделял от времето си часове, за да прикотка своите хора. Те отново бяха готови да признаят водачеството му. Но сър Брайън основателно забеляза:

— Как бихме могли да извършим такова нападение? Крепостта е на хиляди мили оттук. Ние не можем да излетим от нашия лагер, без да започнат да ни обстрелват.

Сър Оуен повдигна иронично вежди.

— Може би имаш магически кон? — рече с насмешка към сър Роджър.

— Не. Имам друга порода животно. Което ме слуша…

Дълго се трудиха тази нощ йоманите. Те поставиха обли трупи под един от по-малките звездолети, запретнаха волове за него и го затътриха толкова тихо, колкото изобщо беше възможно. Под прикритието на тъмнината и по Божията милост хитростта успя. След като най-после се озоваха под високите клонести дървета с охрана от съгледвачи, които се движеха безшумно като сенки, за да предупредят за евентуални синьокожи войници, работата стана по-безопасна, но и по-изнурителна.

— Те имат опит в това — каза Червения Джон.

— От бракониерството си на Земята.

Чак когато започна да се зазорява, корабът вече се беше отдалечил на няколко мили от лагера — достатъчно, за да може да излети, без да бъде забелязан от полевата щаб-квартира на Харуга. Макар да беше възможно най-големият летателен апарат, който би могъл да бъде придвижен по този начин, той все пак бе прекалено малък, за да вземе със себе си най-разрушителните оръжия. Предния ден обаче сър Роджър внимателно бе проучил експлозивните заряди, изстрелвани от едни по-особени оръдия. Ужасен, един уерсгорски инженер му бе обяснил как да постави детонатора така, че зарядът да се взриви при удар. Корабът носеше няколко такива заряда, а също разглобен катапулт, който нашите майстори бяха конструирали.

Междувременно всички, които не се занимаваха с тази операция, бяха накарани да подсилят защитата на лагера. Всяка жена и дете получиха в ръцете си лопата. В близката гора зазвънтяха брадви. Колкото и дълга да беше нощта, тя ни се стори дваж по-дълга, когато се трудехме така изнурително. Спирахме само колкото да сложим в уста залък хляб и да подремнем за минутка. Уерсгорците забелязаха оживлението в нашия лагер — това бе неизбежно. Но ние се постарахме да скрием от тях това, което наистина вършехме, а то беше, че ние просто създадохме отбранителен пръстен в предната половина на Гантура, осеян с колове, ями, дълги шипове и рогатки. Когато утрото дойде и напълно се развидели, нашите укрепителни работи бяха скрити от дългата трева.

Самият аз бях доволен от този съсипващ труд, тъй като можех да се освободя от страховете си. Но моят разум не преставаше да се занимава с тях като куче с кокал. Луд ли бе сър Роджър?! Изглеждаше, че има твърде много неща, които бе направил не както трябва. И все пак на всеки пореден въпрос, който си задавах, аз намирах само същия отговор, който бе дал той. Защо не бяхме избягали от Гантура веднага след превземането на крепостта, а чакахме, докато пристигна Харуга и ни сгащи там? Защото бяхме изгубили пътя за дома я нямахме никакъв шанс да го открием сами, без помощта на опитни космически навигатори (ако изобщо можеше да бъде открит). Смъртта бе за предпочитане пред слепешкото лутане между звездите, където нашето невежество така и така би ни донесло скорошна гибел.

След като постигнахме примирие, защо сър Роджър пое огромния риск да го наруши, като атакува Стуларакс? Защото беше ясно, че примирието не би могло да продължи твърде дълго. Ако имаше възможност да размисли по-внимателно върху това, което бе видял, Харуга би хванал блъфа ни и би ни унищожил. Объркан от нашата дързост обаче, той би могъл да продължи да смята, че сме по-силни, отколкото бяхме всъщност. А в случай че реши да се сражава, ние бихме били по-добре въоръжени благодарение на бойните трофеи, които щяхме да пленим при предстоящото нападение.

Но нима сър Роджър очакваше, че такъв налудничав план ще успее? Само Господ и моят господар биха могли да кажат това. Знаех, че той импровизира през цялото време. Сър Роджър приличаше на бегач, който се е спънал и трябва мигновено да ускори крачката си, за да не падне. Но как великолепно тичаше той! Тази мисъл ме поуспокои. Предоставих се на Божията воля и продължих да копая с по-смирено сърце.

Малко преди разсъмване, когато нощната мъгла се кълбеше край постройките, палатките и дългоцевните оръдия, а небето бавно започна да просветлява, сър Роджър изпрати своите конници. Бяха двадесет души: Червения Джон с най-добрите измежду своите йомани и със сър Оуен Монтебеле начело. Бе любопитно да се наблюдава как този рицар, който често изпадаше в малодушие, сега бе изцяло променен от изгледите за акция. Той беше почти по момчешки весел, когато стоеше изправен, обвит в дълъг червен плащ, и слушаше заповедите.

— Мини през горите, като добре се прикриващ, и иди до мястото, където се намира корабът — му каза моят господар. — Изчакай до обед, след това отлитай. Знаеш как да си служиш с навигационните карти, нали? Добре тогава, когато стигнеш района на Стуларакс — ще ти отнеме час, час и нещо, ако излетиш оттук с необходимата скорост, — приземи се там, където има добро прикритие. Изпрати им няколко заряда с катапулта, за да отслабиш външната отбрана на крепостта. След това бързо атакувай по земя, докато те все още са объркани, плячкосай каквото можеш от арсеналите им и се връщай. Ако тук всичко все още е мирно, притаи се някъде. Ако се води битка — е, тогава постъпи така, както смяташ за най-добре.

— Разбира се, сир. — Сър Оуен енергично стисна ръката му. Но това ръкостискане между двамата не бе писано да се повтори повече. Както стояха под смраченото небе, един глас извика:

— Чакайте!

Всички мъже обърнаха лица към вътрешните постройки, където мъглата още се виеше на гъсти валма. От нея изплува лейди Кетрин:

— Едва сега чух, че потегляте — рече тя на сър Оуен. — Нужно ли е това — двадесет мъже срещу една крепост?!

— Двадесет мъже — поклони се той с усмивка, която озари лицето му като слънце, — между които и аз самият, а също и споменът за вас, милейди!

Руменина плъзна по бледото й лице. Тя мина край застиналия като камък сър Роджър и се насочи към по-младия рицар, докато се изправи пред него, вперила поглед в очите му. Всички видяха, че ръцете й кървят. Тя държеше тетива в тях.

— След като не можех повече да държа лопатата тази нощ — промълви тя, — аз помагах при усукването на тетива за лъкове. Нямам какъв друг спомен да ви дам…

Сър Оуен го прие в най-дълбоко мълчание. Като сложи тетивата до гърдите си вътре в плетената ризница, той целуна изподраните й пръстчета. След това бързо се изправи, плащът му се развя около него, и поведе своите йомани към гората. Сър Роджър не помръдна. Лейди Кетрин леко кимна.

— Имаш ли намерение да преговаряш с уерсгорците днес? — попита тя. После леко изчезна в мъглата, връщайки се в павилиона, който повече не споделяха. Сър Роджър почака, докато тя почти изчезна от погледа, преди да поеме след нея.