Кръстоносен поход по джинси

10. КАРВЕНДЕЛ НАСТЪПВА

На сутринта Долф бе събуден още на разсъмване от дребни дъждовни капчици по лицето си. Той скочи и загрижено погледна нагоре. Въздухът бе гъст като каша, а ситният дъжд обвиваше спящия лагер в тънка пелена. Скоро всичко се раздвижи. Анселмус обхождаше с широка крачка огън след огън и будеше децата.

— Ставайте… ставайте! Тръгваме? Ерусалим ни чака! „Сигурно има пред вид Генуа“ — каза си скептично Долф. Потегляха бързо, това им бе станало вече навик. За половин час се образуваха големи групи, всяка с всепризнат водач. Всички деца, с изключение на най-малките, носеха на гръб вързопи с храна и каквото още имаха: леки музикални инструменти, разни уреди, по някоя резервна риза или навити сламени постели. Долф си облече зимното яке. Ципа беше разпорил още преди доста време, защото и без това се бе развалил. Сега якето не се закопчаваше, но имаше дебела вълнена подплата и бе непромокаемо; в планината щеше да му е добре с него. Внезапно в края на лагера настана силен смут. Леонардо се завтече нататък, следван от Долф и Марике. Там беше Фредо с близо осемстотин деца, и малки, и големи, зад гърба си. Долф позна много нагледвачи, няколко ловци, рибари и дори кожари. Пред Фредо се бе изправил Анселмус и размахваше ръце:

— Ти си полудял, Фредо, не можеш да го направиш. Там на север има само пущинаци!

— Не — самоуверено рече момчето — Ние няма да продължим. Тези пущинаци в никакъв случай не може да са толкова страшни като планините.

— Какво става тук? — попита Долф. Фредо тутакси се обърна към високото момче.

— Вече не вярваме, отдавна не вярваме. Чух селяните от околността да казват, че отвъд тези планини няма никакво море, а равнина… Истинските кръстоносци никога не са избирали този маршрут. Това не е пътят за Ерусалим.

— Това е най-лесният път за Генуа — настояваше Анселмус, който не можеше да гледа спокойно как отпадат наведнъж осемстотин деца. И то какви деца! Калени, руси създания, силни и гъвкави.

— Вкъщи ли се връщате — с надежда запита Долф. Естествено, не рядко малки групи деца загубваха смелост и се връщаха. Дали изобщо стигаха до домовете си? Никой не можеше да каже. Но сега не бяха просто няколко дечица, на които пътят се е сторил твърде дълъг — сега бяха стотици! Това бе истински бунт…Ако питаха Долф, всички трябваше да се върнат. Каквото и да ги чакаше в Генуа, чудо то не беше. Той почти не се намеси, макар да се радваше, че тези деца са в състояние сами да вземат решение и да го отстояват.

— И накъде ще вървите? — гневно извика монахът. Ще измрете като кучета сред тия пущинаци.

— Съвсем не — спокойно каза Фредо — Знаем как да се грижим за себе си. Долф кимна.

— На север е Баварската гора — рече той — А над нея Бохемия. Това са средно високи планини, рядко залесени. Предполагам, че не живеят много хора. Ако обновете там селище, сигурно ще спасите живота си.

— Ха така, поощрявай го ти — изсъска Анселмус. Фредо, как можеш да изоставиш своите нагледвачи?

— Нека да си изберат друг водач — отвърна момчето.

— Ще ви разкъсат дивите зверове в горите — предрече монахът.

— Имаме оръжие. Фредо се обърна, без да каже нещо повече, и махна с ръка на последователите си. Дълга бе колоната, която потегли в обратна посока. Долф им помаха сърдечно. Той вярваше във Фредо, сина на обеднял рицар. Момчето беше силно, храбро и предпазливо. Анселмус негодуваше, канеше се да каже нещо на Долф, но размисли и се отдалечи сърдит. Като се завърна при собствената си група, Рудолф попита Леонардо:

— Това ли имаше предвид снощи? Студентът кимна.

— Отдавна зрееше нещо. Доверието в Николас и Анселмус е разклатено. Долф предложи на приятеля си да поеме работата на Фредо. Отначало Леонардо нямаше голямо желание за това. — Аз съм тръгнал за Болоня, не за Генуа или Ерусалим — каза той. Причината бе, че студентът не искаше да има „постоянна“ работа от страх тя да не накърни прекрасната му свобода. Но упорит както винаги, Долф настояваше и накрая Леонардо се предаде. Той събра ударните отряди, разправи им, че Фредо няма да продължи с тях и отсега нататък ще бъдат под негово командване. Децата го поздравиха възторжено, тъй като бяха луди по него, особено по тоягата му. Николас свири сбор. Над седем хиляди деца се наредиха в дълги редици и потеглиха към планинските вериги покрай потока, където бе зейнала широка клисура. Пътеката водеше направо към падината. Малките потъваха в нея група след група, с песни, с надежди, в авангарда — Леонардо с част от ударния си отряд. В ариегарда — Долф с Марике и Франк. Пътят, по който се движеха, не бе нещо повече от козя пътека. Трудно вървяха по двама или по трима. Не можеше и дума да става за изпращане на ловни дружини. Риболовът в пенливия поток бе немислим. Водата като че ли непрекъснато се вдълбаваше в скалистата почва, докато пътеката се виеше нагоре. Освен това Долф искаше да държи децата колкото е възможно по-нагъсто, малките разпределени навсякъде, за да могат по-големите да им помагат при изкачването на скалните масиви и да ги държат откъм вътрешната страна на пътеката, а не откъм външната, високо над бушуващия поток, в който лесно биха могли да се подхлъзнат. В това време дъждът се усили. Скоро добитъкът — два вола и три овце — взе да създава трудности. Два часа, след като бяха навлезли в клисурата, първият вол трябваше да бъде заклан, тъй като си счупи единия крак. Долф го болеше за мучащото и безпомощно животно, което въпреки болката, се съпротивляваше срещу ножовете и брадвите, с които се опитваха да го убият децата. Най-сетне ревът му замря и можеха да пристъпят към дрането. Николас гледаше и мълчеше, прекалено горд, за да признае грешката си от предния ден, когато бе попречил да заколят воловете. Мъртвото животно бе насечено на парчета и вързопите с храна натежаха още повече. Най-сетне можеха да продължат. Долината се стесняваше, потокът ставаше все по-буен. Водата подскачаше със съскане и бучене по скалите, хвърляше пенливи пръски нависоко, когато усетеше преграда за своя бяг, къпеше храстите и мъха. Пътеката бе в лошо състояние, нерядко заприщена от големи камъни, търкулили се от склоновете. Понякога децата отпред можеха да ги изтласкат и те цопваха в потока. Понякога обаче бяха големи колкото цял скрин и трябваше да се катерят по тях. Все още имаше стотици босоноги и зле облечени. Те зъзнеха под непреставащия порой. Пътеката вървеше все по-нависоко и най-вече този много бавен ход нагоре отслабваше силите им. Целият керван спираше кажи-речи на всяка крачка, тъй като отново и отново се натъкваха на прегради, които трябваше да бъдат отстранени. По-задните загубваха търпение, напираха напред, искаха да узнаят какво пак е станало. От време на време някое дете се подхлъзваше и нараняваше в острите камъни, в трънливите храсти или грапавите клони. Издираха си ръцете и краката, а понякога и лицата. Колоната бе дълга километри и беше невъзможно водачите да са навсякъде едновременно. Леонардо вървеше все отпред и нямаше ни най-малка представа какво става зад него. Нерядко му се налагаше да използва тоягата си като лост, за да отмества скалите от пътеката. Вилхелм, едно кораво момче с брадва, сечеше надвисналите клони. След авангарда идваха деца, деца и пак деца — сърцати и глупави, силни и слаби, момчета и момичета, бодри или хленчещи — но те си помагаха едни други, вдъхваха си смелост, предупреждаваха се за водопади от другата страна на клисурата, за опасни отчупени камъни, за издатини и оголени корени. Николас, Анселмус и Йоханис се намираха горе-долу в средата и непрестанно подканяха децата да побързат.

— Трябва да излезем от падината, преди да е паднала вечерта — подвикваше все Анселмус — Хайде, деца, хайде, не можем да прекараме тук нощта. Това бе ясно на всички, без да им го повтарят. Само че не знаеха докъде стигаше тази теснина. Засега краят и не се виждаше. Колкото повече напредваха, толкова по-висока им се струваше планината. А пътеката вървеше все нагоре. По обяд в средата на колоната се образува голяма дупка. Там Николас водеше последния бял вол и животното се придвижваше с мъка. Няколко момчета и момичета го пришпорваха с пръчки. Волът мучеше от страх и от време на време отказваше да върви. Овцете бяха по-податливи, но измъчвани от глад, се спираха тук-там да попасат листа от храстите. Дефилето плашеше Долф. В неговия век тук минаваше хубав асфалтиран път, изсечен в скалите високо над потока. А сега имаше само тази трудна козя пътека, която се извиваше около всеки скален издатък и заплашваше да изчезне под сипеите, свлекли се през зимата. Върховете се издигаха толкова стръмни, че всяваха страх. В подножието си те бяха обрасли с буйни храсталаци, тук-там с по някое дърво, но по-нагоре се виждаха само голи скали, напукани, разцепени, с тънкоструйни водопадчета. Човек там не можеше да пристъпи. От време на време Долф виждаше животни по хребетите. „Трябва да са диви кози“ изненадано си каза той. Над тясната долина кръжаха грабливи птици, толкова големи, каквито дотогава не бе виждал. „Скални орли?“ — запита се той, сещайки се за илюстрациите от стари книги. През двадесети век орлите бяха почти изтребени, но в тази епоха те господстваха над Алпите. Каролус не се стърпя. Пусна една стрела по птиците, ала тя не можа да измине и половината път и падна безсилна в потока.

— Пести си стрелите — рече Долф — Ще ни трябват. Десет фунтовият вързоп с храна тежеше на гърба му. Той се надяваше, че обувките му ще издържат до края на похода. Край него ситнеше Марике. Нейният вързоп бе по-лек и пълен с пет фунта питки. Долф се бе погрижил да и дадат ботушки от еленова кожа, а шалът от груба вълна много и отиваше. Дъждът и студеният вятър, който духаше в клисурата, явно не и пречеха. Тя с лекота прескачаше камъните, ловко се катереше по препятствията. Като че ли вече не знаеше що е страх и приемаше целия поход за весело приключение. С възхита сочеше ту някоя скала с причудлива форма, ту разпенен водопад или любопитните диви кози, които гледаха от височините към детската войска в ниското и тръпнеха от напрежение. Долф забеляза, че Марике изглеждаше малко по-добре отколкото преди няколко седмици. Вече не бе така изпосталяла. Личицето и се бе позакръглило, бузите и бяха свежи и червени, светлокестенявата и коса се къдреше, а сивите и очи весело блестяха. Тя не бе единствената, на която дългото стоене на чист въздух се беше отразило добре. През последните седмици много безпризорни беднячета направо разцъфтяха пред очите на Долф. Станаха по-издръжливи, по-жилави и най-вече заякнаха. Богатата на белтъчини храни им бе дала непозната за тях сила, неволите бяха направили мускулите им челичени, стремежът към Ерусалим поддържаше духа им. Въпреки това походът през клисурата беше мъчение за много деца. Израсли в равнина или сред леки хълмове, те тръпнеха от страх пред неумолимите планински върхове. Уплашени, сочеха кръжащите грабливи птици над главите си. Пищяха, когато някой тежък камък, хвърлен в потока, се сгромолясаше с тътен във водата. Накъдето и да погледнеха, планината се издигаше като стена, непристъпна, непроходима, ужасяващо висока. Колко от тях, оставени за миг без надзор, падаха в бушуващия поток и умираха в страшни мъки? Колко бяха погребани; живи, когато върху опашката се стовари каменна лавина, откъснала се внезапно от размекнатия склон, и засипа пътеката на петдесетина метра от Долф и Марике? С няколко яки помощници те веднага се заловиха да ровят и успяха да извадят четири деца от земната маса, живи и здрави, с леки наранявания. След дълго търсене намериха още едно, но то бе вече мъртво. Дали лежаха и други отдолу? Нямаха нужните инструменти, за да отместят каменните блокове, дебелия слой кал и откъснатите тежки клони. Но който и да беше под тях, късно бе вече да му помогнат. Долф и дом Тадеус, която беше пристигнал начаса, копаха най-дълго. Накрая се отказаха. Останалите минаха обезкуражени през преградата и продължиха похода си, все нагоре и нагоре, обзети от потиснато настроение. Дом Тадеус изостана, за да прочете молитва и да забие кръст от клони в могилата. Скоро след това той отново настигна децата. Клисурата сигурно имаше десет километра. Но бе нужен един пълен ден, за да я премине цялата детска войска. Накрая с облекчение стигнаха до просторна долина, където веднага опънаха стана си. Изнурени, обезкуражени. Голямата планинска поляна, на която се намираха, предлагаше достатъчно пространство. Тук Алпите се отдръпваха, все още ужасяващо високи и извисяващи се още по-нагоре на юг, но склоновете им бяха по-малко стръмни и покрити с гори. Когато най-сетне излезе от клисурата заедно с последните от колоната, Долф видя, че на поляната вече горят огньове. Шатърът на Николас също бе опънат. От страх прясното месо от пострадалия вол да не се развали момчето нареди на готвачите незабавно да го сварят на супа в големите казани. Но децата почти не можеха да бъдат вече раздвижени. Цялата им енергия се бе изчерпила в ужасната клисура. Мнозина се бяха на-тръшкали на земята и се опитваха да заспят, без да са яли, без да мислят за нещо друго освен за жаждата си за почивка. Макар и порядъчно уморени след този страшен ден, Долф и Леонардо правеха каквото можеха, за да въведат някакъв ред. Вдигаха всеки, който можеше да се държи на краката си, и го впрягаха в работа. Някои деца трябваше да бъдат нахранени и насила.

— Трябва, независимо дали искат или не! — крещеше Долф на помощниците си. Разтърсваха здраво от сън изтощените малки, наливаха им супа и им пъхаха парчета полусварено месо в устата. Те нямаха сили дори да се противят. Хилде обикаляше огньовете с болничната дружина, превързваше изранените ръце и крака, раздаваше билков чай на децата с кашлица. Но тъмнината вече се спускаше. С факел в ръка Долф проверяваше стражите и това, което видя, го обезпокои. В първите часове на нощта мнозина от пазачите бяха заспали и забравили да наблюдават огньовете покрай стана, които трябваше да държат на разстояние дивите животни. Просто децата бяха прекалено уморени, за да изпълняват ежедневните си задължения, да поддържат огньовете и да се сменят. Вече бе средата на лятото и започваше да се стъмва към осем часа. Но да се оставят над седем хиляди деца без охрана — това беше вече предизвикателство към боговете! Долф тичаше навред, разтърсваше ръце и крака, вдигаше момчета и момичета и ги хокаше.

— Кой застъпва първа стража? Защо спите? Инстинктът му, изострен през седмиците живот навън, му подсказваше, че тази долина е опасна. От покрития с гори планински обръч се надигаха смразяващи звуци. В далечината виеха вълци, които се събираха за нощните си набези. От горите долиташе смесеният хор на диви котки, рисове и птици, изненадани в съня си от някоя златка. Нощта и безжалостната природа настъпваха. Само силните, хитрите и тези, които бяха нащрек, можеха да останат живи в този свят. Не важеше ли това и за беззащитните деца, които бяха под закрилата на Долф? Защото междувременно се бе стигнало дотам — той се чувствуваше изцяло отговорен за детската войска. Смяташе се виновен за всеки нещастен случай, за всеки мъртъв. А днес му се беше насъбрало много. Мъчителните километри през клисурата измина с единствената мисъл: „Трябва да ги прекарам всичките здрави и читави.“ Но не успя. Пред очите му едно дете падна в потока, водата го повлече и разби в скалите на речното корито. Два часа рови като луд с ръце и пръчка в сринатата земя, за да извади накрая едно мъртво дете. Колко още лежаха отдолу, можеше само да предполага, знаеше само, че с тях е свършено. Помагаше на плачещи деца да минат през препятствията и видя да умира един вол. Изсмука една рана от ухапване, без да знае със сигурност дали змията, нападнала детето, е била отровна. А къде ли беше този хлапак сега? Носеше паднали деца на гръб, сваляше ги и вдигаше други. Дали всички бяха стигнали края на клисурата? Не бе ли изостанал някой, без да го забележат? Не беше успял да ги запомни всичките. Петдесет, може би и сто познаваше по име и физиономия. Останалите хиляди бяха просто деца, поверени на неговите грижи. Не можеше да ги различава, бяха прекалено много. Хаосът в стана го хвърли в ужас. Нощта настъпваше застрашително. Макар че бе спряло да вали, във въздуха все още имаше облаци и беше тъмно като в рог. В неподвижната долина шумолеше скрит живот, тайни опасности. Лумналите нависоко пламъци щяха да държат на разстояние дивите животни, ала огньовете гаснеха. Изморените събирачи бяха примъкнали дърва, колкото да сготвят с тях. Привлечени от миризмата на варено месо и оглозгани кокали, глутниците вълци обикаляха лагера от разстояние. От време на време, когато се приближаха, Долф виждаше как святкат очите им. Докато крачеше през стана, той чу детски вик, който обаче утихна, преди да стигне дотам. Какво ли се бе случило? Понякога във въздуха изсвистяваше стрела, пусната от някой пазач. Веднаж Долф чу скимтенето на бягащо улучено животно. Но броят на стражите не бе достатъчен, те заспиваха или смяната им не идваше. Умора и отчаяние започнаха да изтощават силите на Долф. Той бе оставил Марике и няколко малки деца на безопасно място в центъра на стана, недалеч от шатъра. И знаеше, че Леонардо не спи, а като него прави каквото може за сигурността на децата. Срещна Петер, Франк, Вилхелм и Берто, които също носеха запалени факли и колчани със стрели на гръб. „Човек може да разчита все на едни и същи хора“ — смътно си помисли той. Що се отнася до този факт, човекът нямаше никога да се промени — във века на Долф беше все още точно така. А къде беше Николас? Той, естествено, спеше на сигурно място в шатъра, заобиколен от духовници и деца на благородници. Овчарчето имаше упование в Бог и беше спокойно. Долф не можеше да бъде такъв — неверието се бе вгнездило твърде дълбоко в него. Той беше реалист, възпитаван с предупреждения: „Внимавай, като пресичаш…“ „Никога не тръгвай с непознати хора, каквото и да ти обещават…“ „Не минавай под кран…“ „Не пипай жичките на тока…“ И така нататък. В сърцето му бяха жигосани хиляди предупреждения за опасности, които не му даваха да заспи. Навред Долф се натъкваше на полуоглозгани кокали с парчета месо по тях. Навред се търкаляха вързопи със сушена храна. Нима тези глупаци не разбираха, че трябва да пестят всяка хапка, че не след дълго от това щеше да завися животът им? Очевидно изтощените деца бяха захвърлили вързопите си и веднага се бяха строполили на земята, неспособни за каквото и да било… Долф събра, пъшкайки, багажа, натрупа вързопите един връз друг и сложи едно прозяващо се момче да ги пази. Но то щеше да заспи още щом Рудолф се обърнеше. Невъзможно беше да се бори човек срещу такава умора. Вълците вече не се виждаха. Явно стрелите, полетели към тях, и торящите главни ги бяха прогонили. Въпреки това Долф не можеше да се отърси от чувството, че ги грози голяма опасност. Той не знаеше какво тегне над главите им, но усещаше, че се крои нещо, което никой и не подозира, от което не можеш и да се опазиш.

— Върви да спиш, синко. Бог бди над нас. Чии бяха тези думи? На дом Тадеус, естествено, който също никога не спеше в шатъра и се чувстваше отговорен като Долф. Само дето се осланяше повече на провидението и затова не се ядосваше толкова много. Но как можеше да е така спокоен? Нали бе видял как падат деца в потока. Той беше там, когато Долф извади мъртвото дете от срутената земя. Превързваше рани, оправил бе една изкълчена ръка. Никой не знаеше по-добре от дом Тадеус, че Бог бе оставил децата сами да бдят за себе си.

— Да го вземат мътните, и него, и вярата му — изруга Долф насаме. Той знаеше, че не е прав, но кой не проявява несправедливост, когато е преуморен? Без да разбере, бе стигнал до собствения си малък огън, където Марике протягаше ръка към него.

— Рудолф… Долф се строполи и положи глава върху коленете и. Една малка, почерняла ръка го погали по челото и той заспа като труп.