Кръстоносен поход по джинси

23. РЕШАВАЩИЯТ МИГ

Долф пристигна прекалено рано. С няколко часа. Заобикаляха го стари жени, тръгнали за първата литургия, а той седеше, без да мръдне, подпрял брадичка в свитите си колене. Седеше точно върху черния кръст и гледаше към големия площад. Чудеше се на растящото оживление. Търговците отваряха дюкяните си, циркаджии приканваха минувачите. Мнозина бяха облечени празнично, сякаш бе неделя. Никой ли не работеше днес?

Той чакаше. Площадът и улиците се пълнеха с хора: мъже, жени, деца. Гъмжеше от амбулантни търговци, акробати и джебчии. Виждаха се моряци, араби, които явно също не проумяваха какво става, войници и просяци. Долф погледна часовника си, нямаше ли най-сетне да стане десет без петнайсет?

И той замръзна от ужас. Стрелките сочеха осем без петнайсет. Но това беше невъзможно. Той се ядоса и разтръска ръката си, след това се заслуша и… не чу нищо. Месеци наред часовникът му бе служил вярно, беше влизал с него във водата, катерил се бе по скали и беше нанасял удари — и никога старият му приятел не го бе изоставил. Сякаш беше неуязвим. И сега, сега бе спрял. Сега, когато се нуждаеше от точно време, както никога през живота си.

Който се скита месеци наред из средните векове сам става суеверен. Изведнъж Долф разбра с абсолютна сигурност, че от този момент всичко ще тръгне наопаки. Трансмитерът на материя ще спре да работи. Или той няма да е седнал, където трябва. Или ще се случи нещо непредвидено, както тогава в Шпайер. Или…

Всичката му увереност се изпари. Слънцето се бе изкачило над къщите и заливаше площада пред него със златиста светлина. Изведнъж му стана ужасно горещо. Съблече дрипавия си пуловер, стария сив пуловер, пълен с дупки, и го хвърли в праха. Изправи се само със захабената си риза и разнищените джинси. Насреща му идеха хора, ругаеха го, че не се отдръпва от пътя им. Накъде ли се бяха запътили? Сякаш целият град се бе събрал пред катедралата.

Да не би да бяха дошли да видят как чужденецът ще бъде телепортиран? Някой му пъхна монета в ръката. Ето че го помислиха и за просяк! Но той я пусна в джоба си. Какво ставаше тук? Да не се женеше някой благородник?

Но нали беше свети Матеус! Може би това бе важен празник за града, с шествия и панаир…

Долф се огледа смаян. Беше стъпил точно върху черния кръст, твърдо решен да не се остави да го избутат оттам. Хората гледаха към катедралата и сякаш чакаха нещо.

Камбаните забиха. И като настана една бъркотия! Долф се изпъна, поглеждайки към краката си. Дали бе застанал правилно? Когато отново вдигна очи, процесията вече излизаше от църквата. Под балдахин, поддържан от облечени в бяло момчета, вървеше тържествено и достолепно епископ Адрианус. Следваше го кортеж от свещеници, министранти и закичени с цветя момичета в бели роклички. Те носеха сандъчета с реликви. Над главите им се поклащаше дървено изображение на Светата Дева, поставено върху нещо като носилка. То беше обкичено с украшения. Изведнъж Долф се сети за Хилде. Хората по площада и улиците коленичиха в праха. „Идиоти, сега ще минат оттук — Долф изпадна в паника — И ще се наложи да се дръпна, а не бива. Този път не бива да се отдалечавам. Часът почти е дошъл.“

Защо ли се сети неочаквано за Еверард, който загина при Олио? И за бедрото на Берто, което Хилде заши с такава вещина?

Процесията бавно приближаваше. Хората наоколо се дърпаха назад и коленичеха. Долф цял се тресеше и не мърдаше от мястото си. — Ето го Рудолф! — чу той познат глас — Стърчи над всички.

Долф сключи ръце и вдигна поглед към опънатото синьо небе. Хубав ден.

— О, побързайте — горещо се замоли той — Не ги оставяйте да ме изблъскат.

— Рудолф — извика някой и гласът му се извиси над песнопенията. Долф го позна, беше Петер. Вероятно в гъмжилото имаше много от неговите приятели. Той не искаше да погледне натам.

— Рудолф! Беше Леонардо, непосредствено зад него.

— Дръпни се — изсъска Долф. Дали не бе там и Марике? О, не.

Процесията приближаваше на по-малко от пет метра. Естествено, трябваше да минат по тази улица, край епископския дворец. А ето го и епископ Адрианус, очи в очи с Долф, раздава благословията си. Всички бяха коленичили, само момчето стоеше и имаше чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите.

— Дръпни се — скара му се някой на диалекта от Бриндизи. Един мъж с алебарда си проби път напред и протегна към него ръка.

— Направи място на…

— Не, оставете ме — изръмжа насреща му Долф. В този момент пред очите му причерня. Някой го хвана за ръката и го дръпна. Той се запротиви с все сили, като се бореше и пищеше.

— Пуснете ме! Не се доближавайте!

Но здравите ръце не го пускаха, а го помъкнаха нанякъде. Силно свистене в ушите му заглуши камбанния звън.

— Не — изкрещя той — Не трябва да мърдам от кръста!

— Долф…

Кой го наричаше Долф? Той беше Рудолф Веха ван Амстелвен. Момчето запремигва, като продължаваше да се съпротивлява срещу здравата хватка и да размахва ръце, и кресна:

— Проклети да сте! Леонардо, помогни ми! Той посегна слепешком към ножа си, озъби се… Някакъв пронизителен глас се вряза в мозъка му. — Ах, не, пак не е той.

Този глас му беше познат. Както и чуждият език, на който бяха произнесени думите. Обгърналата го мъгла се разсейваше. Ръцете го пуснаха. Той се олюля и бързо погледна надолу. Къде беше кръстът?

Беше изчезнал. Под краката си Долф видя гладък, зелен под. Около главата му се разнасяше топлина, гласове идеха насреща му.

— Но това е Долф. Долф…

Камбаните вече не биеха. Той отвори бавно очи и видя някаква жена, някаква необикновено висока жена със сиви очи, които го гледаха уплашено и изпитателно. И други хора видя: със странно облекло и втренчен поглед … Не бяха ли това очите на Марике? Не, но въпреки това му бяха познати. Чуждият език бръмчеше около него и той разбираше всяка дума. Поклати глава като замаян.

— Нека дойде на себе си.

— Господи, какъв му е само видът!

— От удара …

— Долф… милият ми Долф…

Изведнъж той се видя, вдигнал застрашително нож. Жената изхлипа, приближи се внимателно и докосна ръката му. Тогава той разбра истината, бавно и безвъзвратно. Намираше се в лабораторията на доктор Симиак. Жената с красивите сиви очи беше майка му. Миризмата в носа му идваше от един полуразтопен трансмитер на материя. А мъжът, който го притискаше леко към стола, беше родният му баща. Ножът падна от немощните му ръце и затрептя със забито в пода острие. Рудолф ван Амстелвен се беше върнал в своя век.