Кръстоносен поход по джинси

2. ПРОВАЛ!

Долф Веха се намери край един пуст път. От двете страни се издигаха високи склонове, обрасли с дървета, храсти, треви и цветя. Отляво пътят се спускаше надолу към един завой, отдясно вървеше стръмно нагоре и отново свършваше със завой, така че не се виждаше почти нищо от околността. Долф сведе поглед към краката си и откри, че е стъпил върху плосък камък. Всичко бе минало отлично! Изведнъж той пак можеше да мисли, дори се осмели да помръдне. Защото почти не вярваше, че всичко това е истина. А то беше истина. Само че мястото бе друго. Дали и епохата беше различна, това Долф тепърва трябваше да открие. Той хвърли поглед към часовника си. Един и две минути. Дали беше верен? Да… Момчето отново погледна към краката си, прибрани един до друг върху камъка. Как можаха да го изчислят така! Бяха улучили най-добрата възможност: мястото се виждаше отдалеч и лесно можеше да се отбележи. Долф се сети за пастелите, извади ги от джоба си и се наведе. С жълтия, а след това и с черния, описа по един правилен кръг около ходилата си. После ги прибра доволен и направи една крачка. „А сега да внимавам къде вървя — помисли трезво той — че ще трябва навреме да се върна при камъка. Онази голяма бреза също е добър знак, по който ще мога да се ориентирам.“ Беше доста топло и Долф пухтеше в подплатеното си зимно яке. Но не смееше да го съблече, макар че под него носеше дебел сив пуловер. Освен това бе обут в джинси, къси чорапи и тежки зимни обувки. Истинска лудост, защото бе попаднал в средата на лятото. Слънцето сипеше жар върху главата му. Непавираният път, покрит с камъни и прах, блестеше на ярката светлина. „Изглежда съм кацнал в някаква хълмиста местност — помисли си момчето. — Я да видя накъде води този път.“ Той тръгна надолу по склона, а из подметките му се вдигаха облаци прах. Зави и изведнъж пред погледа му се откри долина, в чието дъно се виждаше някакъв град.

— Това трябва да е Монживре — въздъхна Долф — Той е! Той е няма грешка! Макар градът едва да се мержелееше сред маранята, дори от това разстояние си личеше, че в него нямаше модерни сгради. Момчето различи смътно кули и отбранителни валове. Ниско долу, по пътя под него се движеше покрита каруца по посока на портите. Из нивите в долината работеха хора.

— Намирам се в средновековието, по средата на Франция от тринайсети век — убеждаваше се сам Долф, но това не беше за вярване. Той тъкмо се канеше да продължи надолу, когато дочу шум. Зад гърба си, някъде отдалеч. Тропот на коне, викове, врява. Огледа се страхливо, но не забеляза нищо. Завоят скриваше горната част на пътя от погледа му. Виковете и дрънченето на оръжия се засилваха — звукът не беше успокояващ. Дали на път за големия турнир не се бяха срещнали двама вражески настроени рицари и не се бяха нахвърлили един връз друг.

— Трябва да проверя — измърмори Долф — Само да внимавам да не ме видят. Той побягна назад, готов всеки миг да се шмугне в храстите. Точно зад камъка с нарисувания знак сви в завоя и картината, която се откри пред погледа му, го накара да забрави, че трябва да се крие.

Там се водеше бой и то какъв! Двама конници бяха нападнали един мъж, който явно бе яздил магаре. Сега магарето ревеше в храстите. Мъжът размахваше огромна тояга, крещеше и се зъбеше. Конниците бяха облечени в кафяви дрехи и кожени жилетки, а на главите носеха кожени шлемове. Те определено не бяха рицари, изглеждаха парцаливи и занемарени, а конете им! Отдалеч личеше, че мечовете, които двамата въртяха, бяха ужасно тъпи. Мъжът с магарето се бранеше с кривака и в момента, когато Долф видя боя, той улучи единия от нападателите си в ръката с такъв мощен удар, че мечът му излетя и падна в праха на няколко метра от тях. Но колкото и сърцат да беше странникът, борбата бе неравна. Кръвта на Долф закипя.

— Пладнешки разбойници — изсъска той. Момчето забрави всякаква предпазливост, защото видя, че мъжът с магарето беше на път да загуби битката. Извади, разгневен ножа от колана си и се втурна напред. Точно пред очите му един крак натисна шпорите на коня. Долф замахна, обзет от дива ярост. От пронизителния крясък над главата си разбра, че острието бе минало през панталона на разбойника и пронизало бедрото му. Измъкна веднага ножа и побеснял от гняв, го заби пак, този път доста по-високо. Конят се обърна рязко към него, той отскочи, но въпреки това врагът му го улучи в рамото. Силата на удара бе смекчена от ножа, с който Долф вече беше успял да го намушка, а мечът не успя да разцепи дебелото яке, но рамото и ръката на момчето се разтрепериха. То отново замахна към крака… В този момент другият разбойник се свлече от коня. Мъжът с магарето го бе повалил. Със силно кървящ крак противникът на Долф обърна коня си и го насочи върху него, но момчето отскочи встрани. Разбойникът не успя да овладее животното, за да нападне отново, и продължи да препуска напред, следван от останалия без ездач кон. Другият разбойник все още лежеше на пътя и скимтеше. Последва нов удар и настъпи тишина. Битката беше свършила. Долф се отпусна запъхтян върху изсъхналата трева край пътя, отмахна косите от мокрото си чело и се втренчи слисано в ръката си, държаща окървавения нож. „Много лошо го улучих… нараних човек“ — тази мисъл го прониза. Мъжът с магарето стоеше пред него. Той също дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. Каза нещо, но Долф не го разбра, а не се и помъчи да го разбере, тъй като беше много объркан. Сега, след като битката бе отминала, той премисляше всичко. Срамуваше се, плачеше му се дори. Лявото му рамо гореше като огън. Мъжът явно си бе поотдъхнал. Той се запъти да улови магарето си. После завърза животното за едно дърво и се приближи до разбойника, който още лежеше неподвижно напреко на пътя. Ритна го ожесточено. Като видя това, Долф замръзна. Разбойникът беше мъртъв. Убит от страхотната сопа на мъжа с магарето. Момчето се разтрепери. Когато странникът му махна с ръка, той се изправи като вдървен. Опипа лявото си рамо, опасявайки се да не би да има счупване, но то беше здраво. Мъжът хвана разбойника за главата и направи знак на Долф да го поеме за краката. Така двамата завлякоха трупа извън пътя. После се спогледаха и странникът се усмихна. Момчето разбра, че нямаше от какво да се бои. Беше спасило живота му! Впрочем, средновековният човек съвсем не се държеше враждебно. Той отново каза нещо и една дума се стори позната на Долф, тя приличаше на „благодаря“. Мъжът отново отвърза магарето и направи знак на Долф да го последва. Момчето се зарадва, защото да се скиташ сам в този свят явно беше опасно за живота. Ами ако избягалият разбойник бе отишъл да търси помощ или… Вместо да върви направо към града, след неколкостотин метра мъжът сви в една пътека, която ги отведе до зелена поляна върху склона. Оттук се откриваше прекрасен изглед към долината и града в далечината. Около тях птиците пееха с цяло гърло. Над главите им кръжаха ястреби. Въздухът беше топъл, чист, ухаен. Изведнъж Долф се почувствува като във ваканция. Мъжът с магарето извади от торбата си хляб и студено месо и покани Долф да хапне с него. Двамата се разположиха удобно като за пикник. Хлябът беше невероятно вкусен. Долф отхапа от месото и учудено вдигна поглед. Не можеше да определи какво бе то — овче или свинско, но беше … беше страхотно! Друга дума не му идваше наум. Мъжът с магарето също ядеше и не говореше. Забиваше едрите си бели зъби в хляба, късаше парчета месо и от време на време отпиваше по глътка от един кожен мях, а после го подаваше на Долф. Момчето също пиеше. Мехът, изглежда, беше пълен с разредено вино, течността имаше леко кисел вкус и щипеше на езика, но веднага утоляваше жаждата. Рамото му все още се обаждаше, ала болката бе намаляла. Обзе го такова прекрасно настроение, че най-сетне се реши да си съблече якето. Забеляза учудения поглед на странника, който разглеждаше пуловера и джинсите му. Едва сега Долф си даде сметка, че спътникът му е млад човек. Той имаше дълги тъмни коси, красиви кафяви очи и загоряла кожа. Облечен беше в зелена връхна дреха, запасана с кожен колан, от който висеше ножница с къса кама. На краката носеше кафяви ботуши, а край него се търкаляше шапката му. Според Долф видът му бе съвсем хипарски и напомняше ексцентрично облечен студент от Амстердамския университет. Когато приключиха с яденето, мъжът с магарето погледна Долф в очите и посочи собствените си гърди.

— Леонардо — представи се той — Леонардо Фибоначи да Пиза.

— Пиза ли? — Долф заекваше от учудване. Боеше се, че не е разбрал добре думите. Но спътникът му кимна в знак на съгласие. Момчето забеляза, че и от него очакваха да се представи. А явно трябваше да назове и родното си място. И така, той каза, сочейки се с пръст:

— Рудолф Веха ван Амстелвен. В същото време обаче му стана ясно, че ще си има трудности с езика. Не знаеше френски, да не говорим за франкски! А и по латински не беше светило… Леонардо заговори така бързо, че на Долф свят му се зави. Но изведнъж той осъзна, че това не беше старофренски, а още по-малко италиански. Езикът на мъжа приличаше малко на нидерландски, малко на немски, ала не беше нито единият нито другият…

— По-бавно — извика момчето — Така не те разбирам. Спътникът му го разбра и започна разказа си отначало, но вече говореше бавно, като натъртваше на всяка дума и я подкрепяше с жестове. Долф го слушаше с изострено внимание. Улавяше доста изрази. Та това беше среднонидерландски. „Нещо като средновековен нидерландски — сети се момчето — А като говорят бавно, се разбира почти всичко.“

И действително, той схвана доста неща от словото на Леонардо. Разбра например, че младият мъж е студент, че е следвал две години в Париж, а сега се е запътил към Болоня, за да завърши там учението си. Тръгнал преди няколко седмици и досега нищо не му се било случило, докато преди по-малко от час не го нападнали изневиделица двама пладнешки разбойници с надеждата, че самотният пътник ще бъде лесна плячка. Те не подозирали, че жертвата им ще върти така чевръсто страшната си тояга и че точно на време ще му се притече на помощ този чужденец.

Горе-долу това беше смисълът, който Долф с мъка успя да извлече от разказа на Леонардо. Сега студентът, естествено, очакваше спътникът му също да разправи нещо за себе си. Момчето се изпоти при тази мисъл. Но започна. Опитвайки се да произнася думите по начина, по който ги изговаряше Леонардо, той сьобщи, че е тръгнал за големия турнир на херцог Жан дьо Дампиер в Монживре и посочи с ръка града в далечината.

— Дампиер ли? Монживре? — изуми се Леонардо. Долф кимна и потвърди адреса, като отново посочи трептящия в маранята град.

— Ето го. Монживре.

Леонардо поклати глава.

— Това не е Монживре — проговори той — Това е Спирс.

— Спирс ли? — Долф припряно посочи на север — Тогава е там? Монживре? Леонардо отново поклати решително глава и също посочи на север.

— Там е Вормс.

Долф зяпна. Не беше възможно. Та Вормс бе град в Западна Германия. На Рейн… А Спирс се намираше под него, значи… Той вдигна разтревожено ръка над очите си и дълго се взира в града, който бе обвит от горещината като с пелена, така че неясните му контури едва се различаваха. Но постепенно започна да се убеждава, че вижда църква, издигаща се високо над другите сгради. Стори му се, че дори разпознава формата и. Преди три години беше минал с родителите си през Шпайер на път за Швейцария. В спомените му бе останал един забързан град с много промишлени предприятия, с разкошен мост над Рейн и широки входни магистрали, но най-силно се бе запечатала в съзнанието му внушителната катедрала, част от която датираше от дванайсети век. Нима това беше същата църква? Нима Спирс и Шпайер бяха един и същ град? Но в такъв случай той не се намираше във Франция, а в Германия! Не, това беше невъзможно. Зад града нещо блестеше като широка сребриста панделка, река.

Долф посочи нататък.

— Това Рейн ли е? Леонардо кимна. „О, небеса — помисли си момче то — Значи наистина съм кацнал не където трябва“. Момчето се обърна решително към студента.

— Коя година сме сега?

— 1212. Това беше наред.

— А датата?

— Кой ден от месеца? — Леонардо най-сетне го разбра.

— Свети Ян. Това не говореше нищо на Долф, но той не посмя да разпитва повече, защото видя, че любопитството на спътника му започна да преминава в недоумение.

— Свети Ян — промърмори студентът. Долф нищо не проумяваше. Но реши да пробва още веднъж.

— Кое число от месеца сме?

— Двайсет и четвърто — отвърна Леонардо, учуден, как може Долф да не го знае. Момчето мълчеше. Мислеше. Десет дни разлика! Дали беше сгрешил? Или имаше различие в календара на неговия век и на този? Той реши, щом се върне в своето време, да провери най-прецизно този факт. Неочаквано студентът попита:

— Откъде си? Момчето го разбра.

— От Амстелвен. Леонардо вдигна рамене.

— Намира се в Холандия — поясни Долф.

— Аха… Значи си от Холандия?

— Да.

— А защо едва ме разбираш? Нали в Холандия също говорят този език. Или ти знаеш само някакъв диалект. „Уф, какво ми дойде до главата — помисли си Долф раздразнен. — Не бях очаквал такава досада.“ Той взе да рови в паметта си какво знаеше за средновековието. Навсякъде католицизъм. Борба за власт между германския император и папата. Строеж на величествени катедрали като тази долу: катедралата на Шпайер. Несигурни пътища, затруднени комуникации, кръстоносни походи, турнири, вражди между феодалите и рицарите. Науката в зародиш, а оттам — силно разпространени суеверия. Хората носели муски срещу дявола, кръстели се на всяка крачка и ако нещо не им вървяло, обвинявали лукавия. Пътували много, въпреки опасностите, по суша и по море… Долф вдигна поглед и видя две кафяви зайчета, които го наблюдаваха, изправени на задните си лапи. Леонардо се засмя и ги замери с буца пръст. Животните се отдалечиха най-невъзмутимо. А зад тях, по дърветата и храстите, извиваха песни птиците. Колко красива беше земята наоколо! Недокосната, блестеше от чистота в светлината на лятното слънце. По склоновете и в просторната долина, прорязани от реки, се простираха ниви и овощни градини, в които работеха хора. Ни бръмчене на коли, ни рев на самолети. Ни вонящи газове от фабрики. Ненадейно очите на Долф се напълниха със сълзи. Къде се беше дянал този прекрасен свят през двайсети век? Той каза бавно на Леонардо:

— Имай ми доверие, друже. Пред теб стои обикновено момче, което се е заблудило. Аз също съм студент.

— Значи знаеш латински?

— Не съвсем.

— А какво знаеш тогава? Математика?

— Да — отдъхна си Долф. Математиката не беше любимият му предмет, но предполагаше, че ще може да се мери с един човек от средновековието.

Той хвърли бегъл поглед върху часовника си. Беше минал час и половина. След като не можеше да присъства на турнир, тъй като бе кацнал на друго място, нямаше да е зле да разгледа по-отблизо града. Но Леонардо беше открил парче песъчлива земя и замъкна Долф натам. С една суха клонящ той нарисува няколко фигури: триъгълник, паралелепипед. Долф се ухили, взе клонката и изписа пресечен конус, куб и пирамида. След това двамата си стиснаха сърдечно ръка. Бяха се разбрали.

За пръв път през живота си Долф съжали, че не знаеше нищо повече по математика, освен някои основни понятия. На шега написа в пясъка Питагоровата теорема: a² + b² = c². Но Леонардо явно беше изправен пред загадка. Посочи цифрите с недоумение. „Ами той сигурно смята с римски цифри“ — стресна се Долф, заличи теоремата и започна да пише римските цифри от до X. А под тях — арабските: 1, 2, 3 и т.н. до 10. Леонардо се въодушеви:

— Това са източни знаци — извика той. Долф кимна.

— Да, ние използваме само тях. Така се смята по-лесно, отколкото с римските.

Дали го беше разбрал студентът? Във всеки случай бе схванал горе-долу смисъла на думите му.

— Слушал съм за тези цифри, но не ги познавам. Я, ми ги покажи!

Те се преместиха на друго място, където имаше повече пясък, и Долф се залови да учи скитащия средновековен студент на най-простите задачи от началните класове. Леонардо явно схващаше бързо, макар че момчето непрекъснато се запъваше пред чуждите думи. А употребата на нулата докара студента направо до екстаз. Времето летеше.

— Къде си учил всичко това? — попита италианецът — В училище, в Холандия.

— Невъзможно — възкликна Леонардо — В Холандия живеят диви, плиткоумни рицарите още по-плиткоумни духовници, които едва говорят латински. Дори университет нямат там.

Долф отново бе обзет от безпокойство. Той погледна тайно часовника си и изтръгна. Четири и половина! Покрай сметките и опитите да говори на този чужд полунидерландски, полунемски език съвсем бе забравил за времето. Беше пропуснал възможността да разгледа прекрасния средновековен град там долу. Четирите часа пътуване във времето бяха пропилени за празни брътвежи, бакалски сметки и дори за бой… И какво доказателство щеше да даде на д-р Кневелтур, че наистина е бил в тринадесети век, по хълмовете край Шпайер на Рейн? Но пък Леонардо беше такъв очарователен младеж!

Долф се надигна, изтупа пясъка от джинсите си и посегна да вземе якето. — Аз трябва да вървя — каза вяло той. Леонардо също се бе изправил.

— Защо? За къде бързаш? Тогава да тръгнем заедно — предложи той. Долф поклати отчаяно глава. Винаги, когато не знаеше какво да прави, той пъхаше ръце в джобовете на панталоните си. Както сега. Пръстите му напипаха пастелите. Те не му трябваха повече и Леонардо сигурно щеше да им се зарадва.

— Вземи — каза момчето и подаде на студента двете парчета.

— Вземи ги за спомен. С тях можеш да пишеш. Дали го беше разбрал младият мъж. Той се втренчи в лицето на Долф, после премести погледа си към ръката му и плахо пипна с пръст пастелите. Момчето се огледа, взе един камък от земята и драсна върху него с черния пастел.

— Виждаш ли? Вземи ги в знак на приятелство. Леонардо сияеше. Той кимна, посегна към врата си и свали тънкото шнурче, което носеше наместо верижка. На шнурчето се полюшваше една висулка: емайлирано изображение на Светата Дева. Студентът сложи украшението в ръката на Долф и взе пастелите. Долф така се зарадва от тази размяна на подаръци (представи си само, пандантив от тринадесети век, как ли ще се чуди д-р Кневелтур), че поднесе висулката към устните си. Леонардо го наблюдаваше със задоволство. После двамата си стиснаха ръка. Долф си окачи шнурчето на врата, пъхна го под пуловера и навлече якето, махна с ръка и се заизкачва по склона. Там някъде трябва да беше белият прашен път. Часовникът показваше пет без петнайсет, така че имаше достатъчно време да стигне до мястото на излитане и да почака спокойно, докато бъде изтеглен обратно в двадесети век. Но когато превали хълма и погледна надолу към клисурата, Долф изтръпна от ужас. Едва сега до ушите му стигна врявата, която отдавна долавяше, без в действителност да я чува! Долу пееха ясни детски гласчета. Песента им се примесваше с шума от хилядите крачета, които се влачеха по пътя и вдигаха облаци прах. Застанал на височината, Долф гледаше онемял безкрайната върволица от малки главички, която се точеше пред очите му. Край него се изнизваше цяла армия от деца — от пеещи и вървящи деца, стотици на брой! Не, хиляди! Човек не можеше да ги преброи. До където стигаше погледът, пътят бе пълен от единия склон до другия с движещи се напред деца. Той погледна надясно към завоя. Деца и пак деца. И всичките пееха и вървяха. Може би това беше процесия по случай празника на св. Ян? Но Долф трябваше да открие камъка — незабавно! Преди време беше оставил знаци на безлюдния път, които се виждаха отдалеч. Ала сега не можеше да ги забележи под безбройните детски крачета и вдигащия се прах. А децата не поглеждаха ни нагоре, ни встрани. Само вървяха и вървяха, надолу по хълма, по посока на Спирс. Откъде ли идваха. Толкова ли беше голям градът, та да се отпрвят към него хиляди деца едновременно? На екскурзия ли бяха тръгнали или на поклонение? Въпроси, въпроси — и никакво време за отговор. Долф не можеше да остане тук, трябваше възможно най-скоро да открие камъка. Той се заспуска припряно по склона. Малко по-надясно съзря младата брезичка, която бе видял, веднага щом беше отворил очи след кацането. Камъкът се намираше точно срещу нея. Момчето се насочи натам, сърцето му туптеше силно, обхвана го бясна възбуда. А тези деца, да се отдръпнеха поне малко настрани! Да му направеха път … Но клисурата беше тясна. Децата искаха да сторят място на голямото момче, което Се опитваше да си пробие път с лакти през насрещния поток, но редиците зад тях напираха и застрашаваха да ги пометат. Малки ръчички се вкопчваха в ръцете и гърба на Долф. Мършави телца се блъскаха в снагата му. Той настъпи едно босо краче и чу вик от болка. Камъкът! Къде беше камъкът? Долф се заоглежда безпомощно. Върху възвишението над него стоеше Леонардо и също гледаше с пълно изумление реката от деца, която се лееше безспир. Студентът му махна, но Долф не му отвърна. Той продължи да се бори с напиращите маси, за да стигне до брезата.

— Защото някъде там трябва да бе камъкът. Още малко и щеше да го стигне. Едно високо момче го блъсна, няколко момичета се хванаха за ръката му, за да не паднат. Неочаквано друго момче, облечено в сиви дрипи, скочи върху нещо високо, замаха буйно с ръце и завика на неразбираем език.

Изведнъж Долф забеляза, че селянчето беше стъпило върху камъка! Стичащите се край него деца го поглеждаха, сочеха го с пръст, смееха му се. Някои му отвръщаха весело. Масата около Долф се буташе, блъскаше се и той трябваше да прави същото, за да не бъде повлечен.

— Пуснете ме! — изкрещя той над морето от детски главици — Ей, ти, махни се. Аз трябва да се кача там.

Момчето върху камъка правеше танцови стъпки и гримаси. То изнасяше представление. Прииждащите деца го поздравяваха с ликуващи викове, много от тях се спираха, едва удържайки се на крака, и образуваха истинска стена между Долф и селянчето. Изпаднал в паника той блъскаше, удряше, риташе. Няколко деца изпищяха и се дръпнаха назад. Долф погледна натам. Камъкът беше празен и на мястото, до преди секунда ясно очертано с пастел, сега зееше лека вдлъбнатина. С един скок Долф се намери отгоре. Застана неподвижно, сърцето му щеше да изскочи от гърдите, а гърлото му се беше свило от страх. Той започна отчаяно да брои:

— … пет, шест, седем … преди всичко, за да не мисли. За да пропъди от съзнанието си въпроса: къде се дяна момчето? — … двайсет и три, двайсет и четири, скочи, видях го, двайсет и девет, децата изпищяха, за? щото ги блъснах, а не… трийсет и пет, трийсет и шест… Ей сега ще се чуе познатият тътен и ще се озова отново в лабораторията на д-р Симиак. Четирийсет и осем, четирийсет и девет, момчето просто скочи долу, не съм закъснял.

Той не смееше да погледне часовника си, не смееше да мръдне и най-вече не смееше да си признае, че е видял това, което беше видял: как едно момче от тринадесети век, което стоеше на камъка, неочаквано беше изчезнало.

Но колкото и да се опитваше да пропъди от мислите и представите си за бъдещето това, което се бе случило пред очите му — дълбоко в неговото съзнание се бе загнездила абсолютната сигурност, че момчето беше изтеглено в двайсети век. И то само защото той, Долф Веха, бе закъснял.

Изведнъж в ушите му прокънтя гласът на д-р Симиак, който обясняваше: „И ако не успееш, искам да кажа, ако не се явиш навреме на определеното място, ще трябва да се скиташ до края на живота си в друга епоха. Тогава си безвъзвратно загубен“.

Долф си пое дълбоко дъх, събра смелост и погледна часовника си. Пет и шест минути. Остана на мястото си все още с надеждата, че се е излъгал. Минутите едва се влачеха, но нищо не се случваше. И той разбра: „Провалих се, пропуснах шанса си. Единствения си шанс…“ Лека-полека сътресението от ужаса и разочарованието се поуталожиха. Долф отново започна да мисли трезво. Той още стоеше върху камъка, върху току-що отворилата се вдлъбнатина — но си даваше сметка от какво се беше образувала тя. Д-р Кневелтур не бе посмял да поеме ни най-малкия риск и беше използувал пълния капацитет на трансмитера на материя. Сьоръжението сигурно вече бе излязло от строя за няколко месеца Долф се свлече на земята мъртво уморен и съвършено отчаян и с невиждащи очи загледа децата, които още се стичаха надолу. Но вече по-бавно — с големи пролуки в редиците. Те се влачеха покрай него, изтощени до смърт, неспособни нито да пеят, нито да се шегуват, нито да се смеят, нито дори да се молят. Долф ги гледаше, но картината не му говореше почти нищо.

Децата от опашката капеха едно по едно и повечето от тях бяха момичета или съвсем малки малчугани е мръсни, измършавели личица, увити в парцали. За кратко пътят опустяваше и след това — нова група, сур-сур-сур — едва кретащи босячета, без сила дори да говорят. Едно дете падна пред Долф, беше на около шест годинки. То заплака. Друго, по-голямо, го вдигна и го повлече със себе си. Изведнъж се появи едно момче, което крачеше напето. Дрехите му бяха разкошни, на краката — меки ботуши, в обкования със сребро колан — затъкната кама, красиво като картина. То теглеше с ръце две изнемощели дечица и весело им приказваше. След него отново се появиха окъсаните дрипльовци — куцащи, плачещи, препъващи се от изтощение. Откъде идваха всичките тези деца, накъде отиваха? Какво означаваше тази процесия, която се точеше до безкрайност? Пред очите на Долф отново се препъна едно дете, но никой не го вдигна и то остана да лежи на пътя. Сур-сур-сур, влачеха се край него босите крака на другите. Той не се стърпя. Не искаше да вижда по пътя паднали деца и то недалеко от мястото, където преди няколко часа бе умрял един разбойник. Скочи, спусна се към момичето, наведе се и го изправи на крака. Но видът на лицето му направо го изплаши. Очите бяха затворени и дълбоко хлътнали в орбитите. На мястото на бузите имаше две вдлъбнатини. Беше леко като перце. Дали бе още живо?

Долф се огледа отчаяно. Край него минаха няколко деца; втренчили поглед напред, напълно затъпели от глад и изтощение, те като че ли местеха краката си автоматично. Какво можеше да направи за припадналото дете, което държеше в ръцете си? Неочаквано до него се появи Леонардо, следван от вярното си магаре.

— Тя ще умре — извика Долф извън себе си. Студентът опипа пулса и отново пусна тънката и като клечка ръчица.

— Мъртва е — каза той нажален. Долф положи малкия детски труп на земята.

— Но защо? — Сълзи се стичаха по бузите му — Какво става тук всъщност? Накъде са тръгнали тия деца? Леонардо не отговори. Той издърпа мъртвото дете от пътя и го скри в храстите. Скръсти смирено ръчичките му на гърдите, прекръсти се над малкия труп, каза едва чуто една молитва и взе да затрупва телцето с камъни. Долф коленичи до него, за да му помогне. Зад гърба си чуваше неспирното сур, сур, сур на влачещите се нови и нови деца… Нямаше ли край това шествие? Колко още деца щяха да минат, неспособни всъщност да направят и крачка от болести и изтощение? Леонардо се надигна.

— Късно става. По-добре да вървим в града. Но се боя, че тази вечер ще залостят портите.

Долф беше започнал да свиква с новия език и вече разбираше доста неща. Ала още не бе получил отговор на въпросите си.

— Какви са тези деца? — настояваше той. Леонардо поклати глава. Той също изглеждаше угнетен.

— Тези деца… слушах вече за тях. Това е детският кръстоносен поход.

— Какво?

— Тръгнали са към Обетованата земя, за да освободят Ерусалим от сарацините. Долф го гледаше със зяпнала уста.

— Тези … тези дребосъци? Леонардо кимна.

— Искаш да кажеш, че децата са тръгнали да се бият с турците? Студентът погледна тъжно към купчината камъни, под която лежеше мъртвото момиче.

— Ама как си я представят те тази работа? — зина от изумление Долф, забравяйки за миг собствената си неволя — Та аз видях дребосъци на не повече от шест-седем годинки, това е просто не … Той не знаеше дали Леонардо го бе разбрал, но най-сетне получи някакъв отговор:

— Това е детски кръстоносен поход. Във Франция имаше нещо подобно, но не се бяха събрали толкова много деца. Чух да говорят за това…

— Не мога да го разбера — изстена Долф.

— И аз не мога. Когато чух за пръв път, не ми се вярваше. Но сега го видях с очите си. Не — каза момчето — Сигурно сънувам. Всичко това е само един лош сън. Ей сега ще се събудя и ще се зарадвам, че не е било истина. Детски кръстоносен поход … нелепо е дори човек да си го помисли. Кръстоносният поход е мъжка работа, с такива неща се занимават рицари на коне, с брони и доспехи. А не деца. Леонардо мълчеше. Той хвана магаренцето си за юздата и потегли, Долф го последва, внезапно обхванат от страх да остане сам в този непонятен свят. Двамата настигнаха едно момченце, което едва влачеше босите си, кървящи крака. Студентът го вдигна, без да каже нито дума, и го сложи върху гърба на магарето. След малко взе едно момиченце, което хълцаше на пътя, и го сложи зад момченцето. Той все още мълчеше, Долф също. Но сърцето му се изпълваше с някакво топло чувство, сякаш горещите сълзи, които потискаше, се събираха в гърдите му. Странният студент, който не се бе трогнал от смъртта на разбойника, който най-невъзмутимо бе замъкнал едно мъртво момиче край пътя и го бе погребал, същият този студент сега се грижеше за клетите деца от опашката. Долф погледна настрани към напрегнатото лице на спътника си. Но след това направо не смееше да използва очите си — стори му се, че видя друго мъртво дете, впило прекършен поглед в едно безжизнено небе.

Така двамата продължиха мълчаливо пътя си към град Шпайер, където биеха камбаните и залостваха портите.