Кръстоносен поход по джинси

13. ПОХОДЪТ ПРЕЗ АЛПИТЕ

Детската войска вървеше през Карвенделския масив в дълга, дълга редица. По тесни пътеки, по пътища, които едва ли заслужаваха това име, покрай луди планински потоци, през скали и пукнатини, през гъсти гори, трънливи храсталаци, каменисти възвишения и остри скални отломъци. Те се изкачваха. Ставаше все по-студено и по-студено. Нищо не им бе спестено. И през цялото време валеше. Скалите плачеха. Отвсякъде се чуваше как ромоли, кипи, гурка се вода. На равното краката им затъваха до глезените в кал.

Вързопите със сушена храна на гърбовете им попиваха влагата и тежаха като олово. Обувките от зле ощавена кожа лепнеха по надутите им крака. Те воняха, жулеха си пръстите на краката до кръв. Кал покриваше ръцете им, дрехите, косите. Стрелите се огъваха в колчаните. Конопените въжета се свиваха и впиваха в месото им. За да заситят глада си, още по пътя те похапваха от твърдите като камък питки, защото почти не можеше да се намерят сухи дърва, за да накладат огньове. А когато все пак трябваше да запалят огън за през нощта, отсичаха първо дебели дървета, чиято смолиста вътрешност сигурно щеше да гори добре. Но от съчките капеше вода, тревата, която им бе нужна, за да запалят огъня, не поемаше пламъка. Искрите от кремъците им гаснеха в непрестанно леещия се дъжд.

Да накладеш огън и да го поддържаш стана майсторство, за което се изискваха изобретателност и лека ръка. Каролус измисляше всевъзможни небивалици, за да опази малките си поданици от многодневната депресия. Но в тази планина нямаше жилава тръстика, за да изплетат стрехи. Нямаше и върбови клони, за да си направят заслони срещу вятъра. Треперещи, мокри до кости и уморени, щастливците допълзяваха до някоя пещера или пукнатина или пък се опитваха да намерят защитено място за спане под капещите дървета. Ала повечето бяха изложени на ледените дъждовни капки, на режещия вятър, на всепроникващия студ. Краката им се пързаляха по разкаляните кози пътеки и хлъзгавите скали. Не минаваше и час, без някое дете да загине — да падне в пропастта, да си счупи врата, да се удави или да бъде улучено от падащи камъни.

Кашлящи, с течащи носове, задъхани, тресящи се от студ и треска, те търсеха откъде да минат нагоре, все по-високо. Поддържаше ги само неугасващата надежда, че климатът от другата страна на планината ще е по-хубав. Колко ли деца загинаха през трите безкрайни дни, които им трябваха, за да стигнат най-високата точка? Долф не знаеше. Той бе рискувал живота си, за да избави петдесет и две деца от алчните ръце на граф Ромхилд фон Шарниц. Но тези невинни жертви не можеше да спаси. Детската войска бе прекалено голяма. Нито той, нито приятелите му можеха да са едновременно навсякъде. Имаше и други умрели, не само при злополуки: от бронхопневмония, от изтощение, от сърдечна слабост или от предателските уловки на майката природа, която не знаеше що е милост и действаше безпощадно. Нападаха ги диви зверове, ухапваха ги змии, смазваха ги каменни лавини.

Над главите им кръжаха грабливите птици. Наистина, Берто, който беше нагледвач в ариергарда, бе убил един орел, нападнал посред бял ден малко, поизостанало дете, но птицата така го бе накълвала, че то умря още същата вечер. А Берто се сдоби с нов белег. През този сив ден мракът падна рано — и се задържа дълго. Леонардо, най-отпред, откри малко по-нагоре една сравнително равна планинска поляна, която представляваше добро място за стануване. Вилхелм забеляза, че околиите склонове са пълни с пещери и дупки, влезе в една от тях, за да види дали са подходящи за нощуване на болните — и се озова очи в очи с една кафява мечка. Животното се бе изправило на задните си лапи, размахваше заплашително предните и ръмжеше. То бе уплашено, страхуваше се от хората.

Няколко деца бяха последвали Вилхелм и като видяха звяра, се разпищяха. Мечката, разтревожена от странните миризми и шумове, се отпусна на четирите си лапи и се втурна напред. Там вече бе Леонардо, задъхан, но предупреден от виковете, от писъка: „Мечка, мечка, помощ!“, Студентът се хвърли върху животното, което се бе изправило над падналия Вилхелм, ръмжеше и клатеше глава, и без да се колебае, стовари тоягата си върху главата му. Трябваше да го направи, нали го бе обещал. Мечката се дръпна назад, изрева, разтърси ударената си глава, обърна се и си замина. Насочи се право към една групичка деца, които се разбягаха с писъци. Бедното животно не виждаше почти нищо. Наистина, коравият му череп можеше да издържи на един удар, но то все пак усещаше болка. Берто и Каролус му изпратиха по няколко стрели, които го улучиха, но не пробиха дебелата кожа, а се задържаха в проскубаната му козина. Леонардо тръгна след звяра, без да го догонва (той бе много внимателен), а мечката запълзя нагоре по склона, изплашена до смърт, като ръмжеше, протестираше и хвърляше изпод краката си клонки, кал и камъчета. Тя се изгуби от погледа им зад скалите и Леонардо се върна.

Децата го посрещнаха с мъка и удивление. Вилхелм беше мъртъв. Убит бе от ужасяващите нокти на страхливото животно. Други три деца бяха леко ранени и останалата част от живота си, можеха да прекарат, разказвайки как някога, в планините, са били нападнати от мечка стръвница, как са се бранили и са останали живи. Мълвата за подвига на Леонардо се носеше от уста на уста — как сам и въоръжен единствено с едно дърво прогонил страшна мечка, голяма колкото цяла къща. Така студентът стана герой от приказките. Долф не знаеше нищо. Той имаше работа в другия край на стана — с помощта на Фрида, Марике и Хилде се опитваше да направи заслон за децата с кашлица и не обърна внимание на виковете малко по-нагоре от склона Когато седем хиляди деца си приготвяха лагер винаги имаше олелия до бога, той беше свикнал с това.

По-нататък нощта мина доста спокойно. Мечката не се появи повече. Вълците не смееха да се приближат, както бяха подплашени от огньовете и зорките стражи. Леонардо не спа, той продължи да обхожда стана, да буди заспалите от умора пазачи, продължи да бъде нащрек. Долф не забеляза дори това. Откакто студентът бе поел командването на дружината от нагледвачи, Долф не се занимаваше много с тези неща. Той имаше пълно доверие в приятеля си. И беше смъртно уморен. С настъпването на деня пак поеха на път. Пиеха кална вода. Лудите планински потоци и водопади изглеждаха кафяви от подмитата пръст. А и водата имаше вкус на пръст, на умрели животни, на гнили растения. Пушената риба започна да мухлясва, житените питки омекнаха и имаше опасност да се натрошат. Сушеното месо се накисна и взе да мирише.

Неотслабващият пороен дъжд, шибащият вятър, умората от дългото изкачване сякаш зашеметяваха децата. Те се молеха с цялото си сърце за слънце, за топлина — и получаваха още повече влага. Умоляваха Светата Дева да ги закриля и пред очите им загина един малък ловец, който преследваше дива коза и падна в една пукнатина. Едва погребваха мъртвите. Почти навсякъде земята бе прекалено камениста и твърда. Тогава те полагаха труповете един до друг и ги покриваха с купчина от камъни. Желанието им да стигнат прохода и да обгърнат с поглед долината зад гърба си беше твърде голямо, за да губят време за такива неща. А и какъв беше смисълът да ги погребват? Лешоядните животни щяха да разровят камъчетата още тази нощ и да пируват с мъртвите деца. Те се катереха. Все по-високо и по-високо.

Към обяд на третия ден леещият се като из ведро порой премина в сълзлив ръмеж, от който не им стана по-сухо и по-топло. Освен това вече навлязоха в зоната на мъглите. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-гъсти ставаха изпаренията, които се издигаха над гористите склонове. Понякога не можеха да видят пръстите пред очите си. Тогава някои от най-малките падаха в поточетата, подхлъзваха се в пропастта, откъсваха се от останалите и потъваха. Най-много страдаха от простуда. Кашлицата дереше гърдите им цял ден и цяла нощ. Кихаха, подсмърчаха, от болните им гърла излизаха храчки. Трескаво поглеждаха с насълзените си очи към заобикалящите ги скални масиви, които изникваха тайнствено изпод мъглата и също така тайнствено изчезваха зад тях. Но те продължаваха да вървят, все по-нависоко и по-нависоко, и нищо не можеше да ги спре по пътя им към Ерусалим. Фрида откри диви пчели — и гнезда, пълни с мед. Той действаше добре на възпалените гърла. Тя свика няколко момчета и момичета, които рискуваха живота си, за да ограбят гнездата. Много от децата бяха ужилени, а едно умря от пчелните жила. Но капещите от мед пити донесоха облекчение на болните.

Късно след обяд на третия ден най-сетне стигнаха прохода. Мъглата не беше се вдигнала. Долината пред тях бе покрита с дебел слой облаци, така че те почти не усещаха, че са горе. Вятърът беше стихнал, дъждът спрял, но отвсякъде капеше. Започнаха да се спускат надолу и единствено този факт сочеше, че са преодолели едната страна на планината. Но слизането също им коства жертви. Тесният път криволичеше покрай планинската стена и беше хлъзгав като пързалка. Децата почти не следяха къде вървят, не виждаха и на пет метра пред себе си и завоите все изникваха ненадейно. От време на време някое дете се подхлъзваше, търкулваше се десетина метра надолу, удряше се в стволовете на дърветата и оставаше там да хълца с изкълчени крайници. Силните — нагледвачите, ловците, рибарите и кожарите — се разтърсваха и развикваха, за да го измъкнат отново горе. Стотици големи момчета и момичета влачеха ранени, болни или плачещи деца. Пеещите и вярващи кръстоносци се бяха превърнали в товарни животни. Малко преди върха бяха загубили втория вол в една коварна пукнатина. Тя беше толкова дълбока, че не можаха да стигнат до падналото животно и трябваше да го изоставят с ревове и писъци. Берто пусна няколко стрели надолу с надеждата да убие добичето, но всичко бе напразно. Налагаше се да оставят вола, безпомощен и тежко ранен, на произвола на съдбата. Долф се надяваше, че дивите животни скоро ще го избавят от мъките. Те се спускаха. Понякога прекалено бързо и това свършваше със злополуки. Подгизналата планинска стена се къртеше под краката им по острите завои. Пет деца умряха от отровни горски плодове. Когато вечерта заплашително надвисна, много по-рано от друг път, те трябваше да опънат стана си в стръмно спускащата се надолу гора, защото тази страна на Карвендел не можеше да им предложи друго освен коси склонове, покрити с дървета. Огньовете, които бяха запалили с голям труд, пушеха силно и даваха малко топлина. Долф бе отстъпил непромокаемото си яке на едно зъзнещо дете и лежеше, мокър до кости, край едва мъждукащия огън, като трепереше и мислеше с яд за Николас, благородническите деца и двамата монаси, които си седяха на сухо и топло в шатъра, Той едва се сдържаше да не скочи и да се втурне към тях. С най-голямо удоволствие щеше да хване за косите елитната групичка и да я измъкне навън. Но какво право имаше да се оплаква от егоизма им? Техният шатър беше символ на положението им. На никое от децата, които зъзнеха от студ и се опитваха да заспят, не би му минало и през ум да протестира срещу тази форма на неравенство, това бе част от тяхната представа за света. Дали беше друго във века на Долф? В големи части от света на двадесетото столетие владетелите и държавните глави живееха добре, макар че населението мреше от глад, беднотия и бедствия. Който в тези страни се осмелеше да вдигне глава, биваше хвърлян в затвора, измъчван, убиван. Двадесети век.

Долф неведнъж бе виждал по телевизията — не беше по-добър от тринадесети, дори не бе по-цивилизован. Хората си бяха останали същите — лъжливи, егоисти и жестоки. И във времето на Долф се опустошаваха цели области и изтребваха народи заради една идея, заради плячката, заради властта. Съпротивата срещу експлоатацията и диктатурата беше по-силна във века на Долф, но тогава живееха и четири пъти повече хора, отколкото в тази епоха. В неговото време методите за потискане бяха по-рафинирани. Но дали ще измъчваш някой борец за свобода с нажежено желязо и стяга или с електронна апаратура беше в края на краищата едно и също. Всъщност, разликата между крепостника, заплашван с камшик, и съвременния фабричен работник, застрашен от безработица, не беше чак толкова голяма. И двамата бяха експлоатирани и залъгвани. Крепостникът — с църковни празници и вяра в задгробния живот. Работникът от двадесети век с футболни лотарии и добавки към заплатата за отпуск, но свободен не беше нито един от двамата. Необходимостта да осигуриш средства за съществуването така, както ти предписват господарите, съществуваше както за човека от двадесети век, така и за крепостните, които Долф бе видял да изнемогват от работа по нивите.

Но тези деца, макар и подведени от една приказка, тези деца бяха свободни! Измъчваха ги климатът и лишенията, дебнеха ги диви животни и хиляди опасности, ала решението да отидат в Ерусалим бяха взели сами. Всички тези отритнати от обществото същества и избягали малки крепостни бяха доброволци. Последствията от свободно взетото решение оставаха за тяхна сметка. Те знаеха, че може да загинат по време на дългия поход и въпреки това вървяха нататък, все по-нататък. Който не искаше да продължи, имаше възможност да остане или да потърси друга участ за себе си, както Фредо и неговите осемстотин последователи. Изведнъж Долф почувства вътрешна топлина, когато схвана значението на тази детска войска. За първи път в своя жалък живот тези дечица бяха получили възможността сами да вземат решение. Това се бе оказало достатъчно, за да се скалъпи една армия от безпризорни сирачета и експлоатирани добичета, която никаква опасност, никаква трудност не можеше да отклони от поставената цел. Това, което го тласкаше напред, не можеше да бъде само сляпата вяра. След повече от век от началото си кръстоносните походи отдавна бяха преминали своята връхна точка. Възрастните вече не изпитваха особено желание. Но децата, и то как! Те надушваха свободата, възможността за друг, по-добър живот. Без съмнение, дом Анселмус ги лъжеше. Какво ги чакаше в Генуа Долф не можеше и да гадае. Във всеки случай не чудо. Но че положително щеше да се случи нещо, в това той беше убеден. И тогава тези деца отново щяха да бъдат изправени пред избор. Момчето беше любопитно какво ли щяха да решат те, всяко за себе си, за своето бъдеще. И — о, хора! — каква сила се криеше в един такъв свободен човек! Каква издръжливост и какъв идеализъм! Измръзнал и уморен, Долф изведнъж се почувства горд с тези деца, с тяхната смелост и способност да издържат на страданията. Тогава той разбра защо не може да спре да се грижи пряко сили за тях. Те го заслужаваха.

На следващата вечер стигнаха полите на планината и можаха да опънат стана си в широката долина на Ин. Карвендел, първият висок праг на Алпите, беше зад гърба им. Бяха загубили много деца. Според Долф броят на жертвите надвишаваше сто. Марике, която бе останала здрава и читава, отиде да помага при болните. За пръв път от много дни насам Долф отново зърна монаха Тадеус. Без съмнение, скромният духовник се беше борил здравата в планинските проходи, спасявайки живота на десетки деца, както винаги, без да вдига шум, но Долф не бе забелязал нищо. Детската войска беше толкова голяма, че нищо чудно дни наред да загубиш от погледа си своите най-добри приятели. Едва сега Долф чу, че в Карвендел е загинал Вилхелм, едно от момчетата, които бе измъкнал от замъка на Шарниц. Без нищо да подозира, Вилхелм се вмъкнал в пещерата на една мечка, за да търси място за спане на няколко вкочанясали деца … Иронията на тази съдба засегна Долф дълбоко. — Ако не го бях освободил от замъка, сега щеше да е жив — промърмори той с буца в гърлото — А ето че е мъртъв и смъртта му е безсмислена, страшна…Дом Тадеус утешително обгърна с ръка рамената на момчето, които се тресяха, и като че ли бе отгатнал, какво ставаше с Долф в последно време, той промълви:

— Не плачи, сине. Вилхелм умря на свобода. Сега той е при Бог. Настроението в стана бе бодро, въпреки понесените загуби. За една седмица бяха извършени два големи подвига, които въздействаха достатъчно силно върху въображението на децата, за да прераснат в легенди. Два подвига — нападението на замъка Шарниц и борбата на Леонардо с кафявата мечка. Малките не можеха да говорят почти за нищо друго и си разказваха историите така, сякаш ги бяха чули от устата на някой трубадур. Шарлатаниите на Долф в Шарниц бяха една страхотна шега, на която човек би могъл да се посмее от сърце. Но в техните очи Леопардовата тояга, която се стовари върху твърдия череп на една изплашена мечка, така че животното изръмжа и се омете набързо, беше оръжие на великан. Долината на Ин беше широка, доста равна и много плодородна. На петнадесет мили се намираше великолепният град Инсбрук. А зад него се издигаше нова страхотия — високи като кули планини, които препречваха пътя към Ломбардия. Един ден след прехода през Карвендел децата стигнаха стария град. Жителите му ги посрещнаха радушно и дори със страхопочитание. Домъкнаха храна и я раздадоха. За пръв път от много дни децата пак получиха зеленчуци, а най-малките мляко. Слънцето най-сетне се бе показало и дългата, широка долина се къпеше в златна жарава. Изсушиха прогизналите си дрехи, очукваха втвърдените от влагата обувки. Градският знахар лекуваше и шинираше твърде грубо — счупените крайници. Епископът напусна двореца си, за да благослови детската войска. Трите овце, които по чудо оцеляха при прехода през проходите на Карвендел, бяха продадени на един месар, а с парите се запасиха с пушени бутове и салами. Децата отново си поеха дъх и оптимизмът се възвърна. Планината ги бе засегнала здраво, но смелостта им не беше пречупена. Изпълнени с доверие, те очакваха похода през Бренар. Както се рееше из стана, Долф се сблъска с Каролус.

— Добре ли сме? — весело попита той. Малкият крал пусна една слънчева усмивка. Изведнъж Долф се сети нещо.

— Каролус, от доста време все искам да те питам нещо. Как стана така, че те провъзгласиха за крал на Ерусалим? Децата сами ли го сториха?

— Децата ли? Естествено, че не — Каролус изправи дребната си крехка фигурка — Графът на Марбург ми заповяда, при когото бях паж. Голяма чест, нали. Защото той имаше четири пажове, а аз бях най-малкият. Останалите трима умряха от завист. Долф седна и придърпа малкия крал до себе си. Значи не си избягал от къщи като Фредо?

— Та това е невъзможно, аз съм се клел във вярност на господаря си. Графът на Марбург ме изпрати с детската войска, за да пазя дъщеря му Хилде, която трябва да стане кралица на Ерусалим.

— Ей, я почакай — извика Долф, в чието съзнание изникна стар спомен — значи теб са те изпратили. Граф Марбург, който е пуснал и дъщеря си … с одобрението на архиепископа, ако добре съм разбрал.

— Да, архиепископът ни благослови и ни предаде на специалните грижи на Николас.

— Но нали вече има крал на Ерусалим? Нямам пред вид сарацинския, а някакъв благородник, християнин, който се нарича така?

— Естествено, но докато градът е в ръцете на турците, това е чисто формално. Една наследствена титла нищо повече. Аз ще стана истинския, новия крал. „Това мирише на висша политика“ — помисли си Долф. Германците искат да стъпят здраво в Палестина и да вземат властта. Надяват се, че децата ще успеят с Божия помощ да прогонят турците и тогава големите господари ще могат да вземат нещата в свои ръце. Каролус не е нищо друго освен една нищожна пионка в тяхната партия шах. Те се опитват да впрегнат в своята кола Бог, който е обещал чудеса на Николас!

— Как е името на Ерусалимския крал? — попита той.

— Не зная точно, толкова много се изредиха. Някакъв франкски благородник. „Точно така — помисли Долф — и той трябва да бъде сменен от германец. И то не формално, като титла, а в един освободен град.“ Но момчето се учудваше най-много от факта, че големи и могъщи мъже като графът на Марбург и архиепископът на Кьолн, и кой знае още кои интриганти вярваха в успеха на детския кръстоносен поход! Очевидно работата бе организирана от архиепископа съвместно с Анселмус и Йоханис. Той беше подарил на Николас покритата каруца, волския впряг и бойния шатър. Владетелят на Марбург не се бе поколебал да изпрати дъщеричката и един от пажовете си…

Нямаха ли мозък тези хора? А може би двамата господари също гледаха скептично на това начинание и едва ли вярваха, че децата ще стигнат Обетованата земя. Но знае ли човек. Ами ако успееха, ами ако обещаните чудеса се сбъднеха, тогава двамата владетели щяха сериозно да имат думата! Горе-долу такъв трябва да беше ходът на мислите им. А че целият кръстоносен поход можеше да приключи със смъртта на осем хиляди деца — ех, кой го е грижа за това? Вероятно между другото са си и помислили: населението в областта нараства прекалено, има твърде много безпризорни сирачета и скитничета и ето един добър начин да се отървем от тях завинаги. „И за да осъществят политическите си цели, са избрали два разкошни екземпляра — продължи мислите си Долф. Хилде фон Марбург, неуморимата старша сестра, великодушна, строга и толкова мила, момиче един път. Дали баща и не я обичаше, че я бе подхвърлил на ужасите на този поход? Вероятно не се интересуваше много от детето и в очите му то не беше нещо повече от едно момиче, което не става за друго, освен след време да бъде оженено, предмет, с който можеш да си купиш власт и влияние.

Ами Каролус? Той може да е бил най-малкият паж, почти равен на слуга в двора на графа, но благородникът без съмнение е видял, че детето е храбро, вярно и честно. Можело е да му потрябва! Ама че благосклонност, какъв странен начин на мислите са имали средновековните хора. Нищо чудно, че в тази епоха шахът е бил толкова популярен сред височайшите особи — по същия начин те са използвали хора, деца и цели обози в истинския си живот.“

— Вече не е хубаво в шатъра — оплака се изведнъж Каролус — Анселмус и Йоханис непрекъснато се карат. Анселмус иска да вървим, той все бърза. Йоханис не дава, казва, че децата имат нужда от почивка. При тези думи Долф вдигна поглед. Каролус продължи с най-голямо удоволствие, защото не обичаше Анселмус:

— Николас ги умоляваше да се погодят. Ще направи лошо впечатление на децата, ако забележат, че двамата монаси се карат. Йоханис никак не е лош, не намираш ли? Мисля, че е добър човек.

— Така ли?

— И Анселмус, естествено — побърза да каже Каролус, макар да не мислеше така — Много е благочестив и твърде строг. Но така трябва да бъде, тъй като сред нас има толкова много палави и невъзпитани деца, които не искат да слушат никого. Да, но слушат Йоханис и най-вече дом Тадеус, а пък те не са толкова строги и непреклонни. Странно, нали?

— И за какво се карат? — попита Долф.

— Не разбрах добре. За някакъв си Болио. Дом Йоханис все повтаря: „Болио ще чака.“ А пък Анселмус се бои, че няма да чака, поне толкова дълго. Схващаш ли нещо?

— Не — каза Долф — но все ще разбера. Досега не беше чувал това име. Приличаше му много на италианско. Те продължиха да вървят и пак навлязоха в планината. С мъка се повлякоха по криволичещия нагоре път. Той беше стръмен, лош, пълен с дупки, осеян с камъни, ограден от гъсти гори. Слънцето грееше, изсъхналата кал се превръщаше в прах, виеше се изпод хилядите крака, запушваше носовете, лепнеше по гърлата, бодеше очите. Те се изкачваха все по-нагоре, измъчвани от насекоми, от остри камъни под краката, от слънчевия пек и студените сенки. Катереха се. Метър по метър. Всяка крачка ги отнасяше по-нависоко, но крачките бяха къси и бавни и им костваха много сили.

Те се изкачваха — четиристотин, петстотин метра над долината. От време на време, на откритите от растителността места можеха да погледнат надолу към горите под тях и в най-дълбокото виждаха гостоприемния Инсбрук, в чийто манастир трябваше да оставят десетки деца. Те се изкачиха до един голям завой на пътя, който скри града от погледите им. Отново бяха обградени от суровата планинска природа, от високи като кули скали, от гори, гъмжащи от дивеч, от бълбукаща вода, столетни борове, трънливи храсти, мек мъх и цветя, навсякъде цветя.

Виждаха орли и лисици, мишелови и диви кози, пъстърви в реките и мармоти между скалите. Прекрасни и страшни се издигаха върховете наоколо им. Пейзажът омайваше със своята красота, страховитост и заплаха, величав и застрашителен. Те минаваха край бучащи водопади и мъртвешки тихи езерца. Срещнаха пастир със стадо овце. След един ден — шест пладнешки разбойника, които побягнаха, слисани от огромната детска войска. Видяха планинци, които не можеха да разберат каква е тази върволица деца и от страх взеха да хвърлят камъни. Ловците отвърнаха със стрели на нападението, за да покажат, че никой не може да преследва децата безнаказано. Тогава планинците ги оставиха на мира. Движеха се край пропасти и урви, край отвесни скали и коси полянки с цветя. Катереха се през прегради и земни насипи, препъваха се в корените на дърветата, изрязваха ухапаните от змии места. Късаха дрехите си, губеха обувките си. Ядяха мухлясали питки, вмирисана риба и прясно месо от диви кози. Пиеха леденостудена вода, от която ги болеше коремът.

Долф ги караше да хвърлят развалената от влагата храна — и по този начин отново докара глада в редиците им. Каролус със своите ловци и Петер с рибарите си правеха каквото бе по силите им. Но рядко можеха да издържат повече от половин час в лудите потоци, ледената вода вдървяваше краката им. Птици! Колко много птици имаше в този свят! Те кръжаха на големи ята над урвите, гнездяха с хиляди из горите, стотици от тях претърсваха планинските поляни. Децата улавяха, прострелваха и колеха всички птици, които успееха да хванат, стотици на ден. Долф изпитваше болка, когато Каролус извиваше с усмивка врата на някой гълъб, но това означаваше, че и тази вечер ще има ядене за някое дете. Те се изкачваха един подир друг в продължение на километри, стотици метри нагоре, за да се спуснат отново към следващата долина, към следващия пенлив поток.

Прегазваха разлудувани рекички, което често им отнемаше цели часове, защото трябваше да образуват верига от силни деца, покрай която най-малките да успеят да минат на отсрещната страна. Мостовете, прекарвани преди време, най-често бяха отнесени от прииждащите води през пролетта. Нерядко веригата се скъсваше и потокът повличаше пет-шест деца, които с мъка успяваха да спасят. Водата наистина не беше дълбока, но страшно студена и идваше с невероятна сила, така че краката им едва се задържаха върху хлъзгавите камъни на коритото. От единия бряг до другия опъваха мрежи — работа, опасна за живота, която обаче им доставяше хиляди пъстърви. Ловяха диви кози, козирози, ангъчи.

Понякога гладуваха, но добре тренираните ловци и калените риболовни отряди се бореха с всички сили и наставаха вечери на изобилието. Умрели от празен стомах нямаше. Няколко деца починаха от други беди — премачкани, когато върху им паднеха други деца, натровени, болни от болести без име. Долф не можеше да върши нищо: той се наслаждаваше. Досега не беше виждал Алпите толкова диви, недокоснати, чисти и неувредени от човека. Какъв свят! Никакви бензиностанции, никакви индустриални градове в долините. Никакви блокове или пък села с дървени къщи по платата. Само тук-таме купчинка бедни колиби на селяни или пастири, замъци над долините, малко ниви в плодородните части и останалото — свободно пространство. Владение само на животните, дивата растителност и присъстващите навсякъде скали. Никакви тунели и асфалтови пътища, вместо тях криволичещи пътечки, които не водеха за никъде и нерядко ги караха да се връщат километри назад. Голи урви без мостове, през които непременно трябваше да минат. Никакви язовири, никакви електроцентрали. Нищо друго освен дива планина, неумолима, коравосърдечна, изпитание за тяхната сила и смелост.

Така те минаха през прохода Бренар и въпреки че отново загубиха десетки деца, войската изглеждаше почти непокътната. Нямаше дете без синини, белези и цицини. Красивите дрехи на благородничетата загубиха своя блясък и разкош. Расото на дом Йоханис висеше на парцали около тялото му. Дясното око на Николас бе затворено от ужилването на една пчела (беше полудял за мед). От безпризорно градско дете Марике се бе превърнала в планинска нимфа, която скачаше призрачно леха по скалите и се показваше със смях над отблясъците на някой планински поток. Алпите поглъщаха безпомощните и слабите деца и в замяна даваха на другите прясно месо, кожи и сили. Слънцето или прежаряше, или се криеше по цял ден.

— И в двата случая ся спечелваше проклятия. Стигнаха до една истинска река, Изарко, и тръгнаха по течението и. Тя също взе своите жертви и се отплати с прясна риба. Планината искаше своя дан от децата и даряваше на хилядите оцелели здраве, стоманени мускули и сърце, изпълнено със свобода и щастие. Беше изнурително, прекрасно, страшно, вълнуващо, ужасяващо, неописуемо — всичко, взето заедно. Детската войска, която спря пред портите на стария планински град Болцано, облян от слънчева светлина, се състоеше от седем хиляди жилави, почернели, полуподивели същества, облечени в дрипи, през които се подаваха загорелите им тела. Но това бяха седем хиляди малки създания, преминали през ада, които излизаха сега весели, пеещи, пращящи от жизнелюбие и смелост. Жителите на Болцано не вярваха на очите си!