Кръстоносен поход по джинси

21. ГРОБНИЦАТА НА СВЕТИ НИКОЛАС

Те отново тръгнаха на път. Това беше единственото, което можеха да правят — да вървят до безкрай. Да се върнат назад бе точно толкова безсмислено, колкото и да продължават напред — освен дето връщането означаваше поражение. Дори сега бяха останали деца, у които не беше угаснала мечтата за Белия град. Но повечето вървяха по навик.

— Дали Бог ще ни изпрати кораби да ни пренесат до Обетованата земя, след като няма да разтвори морето, защото Николас е мъртъв? — попита малкият Тис дом Тадеус. На монаха не му оставаше друго освен да отговори:

— Каквато и съдба да ни отреди Бог, тя ще е добра за нас.

Фрида беше останала в замъка на Тразимено заедно с няколко болногледачи и с тежко ранените. След това щяха да отидат в Перуджа, тъй като бяха заложили живота си за нея. Военачалникът каза, че градът трябвало да им се отблагодари. Той бе харесал сърцатата руса Фрида и и предложи място в собствения си дом. Имаше син…

Труде пое работата на Фрида, подпомагана от Марике, която през изминалите месеци се бе научила да лекува рани доста умело.

Най-сетне децата стигнаха брега на Адриатическо море. Никой не се и опита да прави заклинания На води те. Те просто продължиха на юг по пясъчните плажове, край блата и през хълмове. В морето имаше тонове риба, но трябваше да бъде уловена. Появи се и нова напаст — маларията. Десетки хиляди комари не даваха мира на беззащитните деца. Малките си мислеха, че треската, която ги обхваща, идва от отровните изпарения на мочурищата. Само Долф знаеше, че болестта се разпространява от ятата комари.

Всяка вечер той нареждаше да запалят големи, димящи огньове, за да прогонят насекомите. Освен това караше децата да се къпят в морето колкото може повече, като им забрани да се бършат от водата.

— Сушете се на слънце. По кожата ви ще остане солен пласт, който ще уплаши комарите.

Той не беше съвсем сигурен дали това действително е така, но във всеки случай не след дълго комарите вече не ги хапеха толкова много и броят на маларичните намаля. Един ден се случи нещо забележително. Бяха разположили стана си по бреговете на голямо крайморско езеро, гъмжащо от крабове, така че си устроиха вечер на изобилието. Неочаквано вечерята им бе прекъсната от виковете на стражите:

— Конник на хоризонта! „Само един ли? — учуди се на ума си Долф — Само един добре въоръжен и смел мъж не би се осмелил да тръгне на път без придружител.“ Скоро той видя, че човекът действително бе сам, размахваше ръце и крещеше нещо. Вече притъмняваше. Долф инстинктивно се хвана за ножа. Дали ездачът не идеше да ги предупреди за приближаваща опасност? Или пък не искаше да ги прогони?

Нищо подобно. Това беше Леонардо Фибоначи да Пиза.

Долф го позна едва когато приближи съвсем и спря коня си. Животното бе потънало в пот, по гърдите му беше избила на капки пяна. Леонардо се свлече уморен от седлото. Долф го улови.

— Ох — изпъшка студентът — Ама че пътуване…!

От радост Долф не можеше да говори. Марике също дотърча и се хвърли в обятията на новодошлия. Франк се усмихваше тихо. Децата заприиждаха с весели викове.

— Леонардо е тук! Леонардо се върна!

— Гладен съм — сухо отбеляза пизанецът.

Това не беше проблем. Докато Берто оправяше уморения кон, Марике донесе паничка, пълна с миди, купичка супа от морски животни и два варени краба.

— Както виждам, не живеете зле — проломоти студентът с пълна уста — Но май че доста сте понамалели. Къде се дянаха останалите?

Гласът му звучеше лекомислено, ала очите му шареха неспокойно из стана.

— Загубихме ги по пътя — заразправя Долф — Не можем да минем през някой град, без да останат поне петдесетина. Това повече не бих нарекъл кръстоносен поход. Превърнахме се в професионални скитници — в търсене на бъдеще. Леонардо кимна.

— Защо ни последва? — полюбопитства Долф.

— Ами… просто така — избягна отговора студентът — Пиза взе ужасно да ме отегчава. Баща ми ми избра жена, а на мен не ми хареса. Освен това пак подготвят война, този път срещу Флоренция. И както знаеш, в такива случаи се свикват всички мъже, годни да носят оръжие и за следване не може да става дума. На мен не ми се жени, нито пък ми се бие. Тази зима смятам да отида в двора на Палермо. Крал Фридрих е интелигентен човек и ще му занеса нещо интересно — арабската математика — Той се усмихна на Марике. Мило дете, виждам, че си още здраво и красиво. Но като те целунах, беше солено.

— Това е заради треската — обясни Долф — Солта по кожата намалява ужилванията от комари. А тези ужилвания причиняват треската, разбираш ли?

— Ти откъде знаеш? — Ами, случайно.

— Комарите не са отровни.

— Да, но жилата им — отсече Долф — Те вкарват отрова в кръвта и човек се разболява. Десетки деца загубихме така. Ще се радвам, когато тази нездравословна местност остане зад гърба ни.

— Просто трябва да дойдете с мен в Палермо — подигравателно каза Леонардо — Крал Фридрих явно си пада по придворни със здрав разум — Той отново се огледа — Карл не е ли вече тук? И Фрида не виждам…

— Карл загина в битката при Тразимено. Фрида остана в Перуджа.

— Да, вече чух за боя при Тразимено — кимна Леонардо с явно безразличие — Един приятел на баща ми, търговец от Перуджа, дойде на гости и ни разказа цялата ужасяваща история. Спомена, че е бил убит и водачът на детския кръстоносен поход.

— Да, бедният Николас — въздъхна Франк — Бог да го прости.

Леонардо не каза нищо, сложи още една хапка в устата си и се загледа над огъня в Рудолф. „Помислил си е, че съм бил аз — сепна се изведнъж момчето — Дали ни е последвал затова? Заради … заради … Марике?“

— Ужасно беше — заразправя Марике — Като започна боят на носа, видях как Рудолф попадна под копитата на един кон и изпищях, защото си помислих, че е умрял. Спуснах се към него, но Петер ме хвана и ме измъкна от бъркотията. Бях бясна и му издрах бузата, защото исках да отида при Рудолф. Но той не ме пусна, докато не ме завлече в гората и по нататък…Петер се взираше в огъня и мълчеше.

— Не му се сърди, Марике — побърза да каже Долф. Той ти спаси живота. Аз съм му благодарен за това.

— Не исках да ме спасяват — сопна се Марике — исках да те открия. Видях, че падна…

— Това нищо не значи — отсече изведнъж Петер. Рудолф е неуязвим. Той просто се спъна.

— И макар да съм неуязвим, още си нося белезите и три дена бях схванат като дърво — засмя се Долф — Всичко ме болеше. Но никога не ще забравя, че Петер изнесе на безопасно място Марике.

— Ти ме изведе от замъка на Шарниц — рязко каза Петер — Сега сме квит.

— Във всеки случай се радвам, че ви намирам невредими — сериозно отбеляза Леонардо.

— Но без Николас — тъжно въздъхна Марике — Бертолд и Матилде също бяха убити. А спомняш ли си Лена, онова момиче, дето стреляше толкова добре? И тя загина. И Карл, и Виголд, и Фридрих … всички са мъртви.

— И малкият Тис ли?

Пращи от енергия и е все така възторжен. За нищо друго не говори освен за сарацините и Ерусалим.

Защо ли ги бе настигнал Леонардо, за да се присъедини отново към детската войска ли, питаше се Долф. Нещо не му беше ясно. Вярно, че се радваше ужасно да е отново с приятеля си, но му се струваше невероятно Леонардо да се е отказал от веселия си живот в Пиза, за да тръгне отново с малките скитници. Дали го бе направил, тъй като е сметнал, че Рудолф ван Амстелвен е мъртъв и Марике има нужда от помощ? Но Марике беше само едно обикновено момиче, едно сираче: мило, красиво, но без каквото и да е образование или благовъзпитание. Какво можеше да накара един син на богат търговец да измине стотици мили заради едно безпризорно момиче?

Те прекосиха Умбрия и стигнаха кралство Сицилия, което обхващаше почти половината Италия. Измъчваха ги кожни обриви, ята комари, пясъчни бълхи, глад. Населението на ниската брегова ивица едва ли бе по-добро, хората приличаха на хилави дяволи, подозрителни и агресивни. Неведнъж децата трябваше да си проправят път с бой. Здравословното състояние на войската силно се влоши. Дрехите висяха на парцали по жилавите тела. Първо бяха поели твърде малко сол, после твърде много. Маларията продължаваше да разрежда редиците им. Сега Леонардо беше човекът, който ги тикаше напред колкото по-скоро стигнеха хълмовете на юга, толкова по-добре. И най-сетне, най-сетне стигнаха стария град Бари. За Долф Бари бе истинска изненада.

Досега той не бе слизал толкова на юг с родителите си и затова не познаваше града от двадесети век. Очакваше да види обикновено пристанищно селище като много други по брега. Едно от градчетата, където вонята на развалена риба задушаваше всички миризми и животът на населението зависеше от капризите на морето. Където дори тамянът в църквите не можеше да прогони рибената смрад. Но Бари беше нещо друго.

Това бе истинско морско пристанище с оживена търговия с Изтока. Тук се предвкусваше Ориента. В Бари, също както в Генуа, човек можеше да срещне представители на всички народи от познатия тогава свят. Араби в дълги бели роби, турци с чалми, гръцки мореплаватели, които се опитваха да излъжат всеки, персийски търговци на килими и коприни. Оръжейници и корабостроителници, големи работилници за въжета, бъчварници и предачници даваха живот и благосъстояние на града. Над всички сгради се издигаше страховитият Кастело, романски замък с непревземаем и неумолим вид. Имаше и много църкви…

Леонардо, който знаеше как във всеки италиански град Долф незабавно тръгваше да търси катедрали и базилики (защото изведнъж си възвръщаше навиците на турист от двадесети век), каза на момчето, че в Бари би могъл да остави сърцето си.

— Рудолф, за пореден път можеш да докажеш вярата си. В този град са погребани мощите на свети Николас.

— На свети Николас ли? — промълви Долф, мислейки за убитото пастирче.

— Да, епископът на Мира. Покровителят на мореплавателите, пътниците и децата в трудни моменти. Преди повече от сто години двадесет и четири моряци откраднали мощите му от Мира и ги пренесли в Бари. Градът се гордее с тази реликва и е издигнал църква, в която е положен свещеният скелет. Казват, че ако човек отиде на поклонение в Бари, ще бъде дарен със здраве, закрила от опасности и смело сърце. Все неща, които биха потрябвали и на нас!

— Здраве — трескаво промърмори Франк.

— И смелост ли? — попита Марике — Много ми е нужна…

— Закрила ни трябва — каза Петер.

Те имаха право. Постепенно децата бяха започнали да губят кураж. Бавно, но сигурно ги настигаше есента. Наистина, бяха стигнали хълмиста земя, суха и красива, можеха да си отдъхнат. Но какво ги чакаше след това? Накъде щяха да вървят?

Долф изведнъж се въодушеви. Тук беше погребан свети Николас, големият приятел на децата, патронът на Амстердам, покровителят на безпомощните, на моряците и производителите на играчки. Но какво казват учените от двадесети век? Свети Николас е легенда, този благ човек никога не е съществувал!

В Бари се отнасяха към детската войска необичайно благосклонно — може би под влиянието на добрия светец? Жителите не гонеха малките от града, макар че ги помолиха да разположат стана си извън населеното място, тъй като улиците, кейовете и къщите вече бяха достатъчно пълни.

Но който искаше да се труди, да се хване на работа по корабите или да ходи на църква, за да събере смелост, беше добре дошъл. Германските деца, които в по-голямата си част говореха доста сносно италиански, обхождаха на малки групи тесните улички, не можеха да се нагледат на пъстроцветната тълпа и естествено, мнозина решиха да останат и да потърсят щастието си тук.

Дом Тадеус, Марике, Долф, Леонардо, Петер и Франк посетиха заедно базиликата на свети Николас. Малките деца — най-вече за да се помолят за душата на убитото пастирче. Долф — за да я разгледа с очите на курортист, който се интересува от всичко старо и забележително.

Църквата беше разкошна, една от най-красивите романски постройки, които бе виждал досега. Те слязоха в криптата, там се съхраняваха мощите на свети Николас, в саркофаг с каменни фигури, покрит с цветя и скъпоценности, които — бяха положили поклонниците. По природа Долф не беше сантиментален и все още скептичния неверник от двадесети век, но сега нещо в него трепна.

Някога бе живял един епископ, който се казвал Николас и се грижел за безпомощните деца, за бедните момиченца, за изпадналите в беда пътници и моряци. Един човек, който се раздавал с пълни шепи на всички нуждаещи се. Един мъж, който ръсел късчета щастие и жизнерадост (по-късно символизирани с меденки), който протягал закрилнически ръка над угнетените деца: ученици, обеднели момичета без бъдеще като Марике. И този човек не бил съществувал? Но ето доказателството. Полуразпаднати на прах кости — а на кого са принадлежали не можеше да се разбере. Ала Долф не се съмняваше. Неочаквано той повярва в този светец и също като приятелите си коленичи и пламенно се помоли.

Когато беше на около четири годинки, той бе постоял със страхопочитание пред една фигурка на свети Николас и бе получил плюшено мече. Сега, след повече от единадесет години, този спомен отново изплува. В присъствието на една добра сила, която може да се раздава, Долф се превърна пак в дете. Съвременните учени можеха да си твърдят каквото искат, той вярваше, че светецът е живял някога. Нима през Алпите не го бе превел невредим свети Николас? Кой друг освен него беше закрилял детската войска в сухата равнина на По и докато се скитаха из Италия? Кой друг освен свети Николас не бе допуснал децата да бъдат натоварени на кораби в Генуа като роби?

И Долф му благодари с цялото си сърце. За здравето и силата, която притежаваше, за милата Марике, за верността и приятелството на Леонардо, за добрината на дом Тадеус, за всички беди през изминалите месеци и за спасението от тях. И най-вече благодари на светеца за това, че претърпелият крушение пътешественик във времето все още можеше да се надява на добро бъдеше. Някъде през този тринадесети век…

Навън, на площада пред базиликата, блестеше на слънцето малка лъскава кутийка. Никой още не беше я видял.