Кръстоносен поход по джинси

12. НАПАДЕНИЕ НА ДЕМОНИ

Висок и черен се издигаше замъкът на Шарниц над мрачната долина. Желанието на Долф се бе сбъднало — не валеше. Нещо повече — въздухът сякаш бе станал по-прозрачен. В долината цареше пълно спокойствие. В бедняшките колиби на селяните и крепостните под скалата, върху която бе построен замъкът, нищо не трепваше. По бойниците на крепостта сновяха стражи. Два прозореца светеха. Може би там граф Ромхилд пируваше в рицарската зала със семейството си? Групичката се промъкваше в индийска нишка все по-близо и по-близо. Момчетата използваха всяка възможност за прикритие. Храсталаци, каменни блокове, малки възвишения… Трябваше да пресекат някаква рекичка и след като потърсиха малко, намериха тесен дървен мост. Ниско наведени, те притичаха на другата страна. Оттам започваше широка пътека с коловози, която водеше нагоре по склона към гората. Каролус сметна, че е по-добре да не тръгват по този път. Предполагаха, че след множество завои той ще ги изведе до задната страна на замъка. Не искаха да рискуват някой да се изпречи насреща им. Тръгнаха да пресичат наклонените поля на разстояние един от друг, с надеждата да не се забелязват в тъмното. Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко. Ето че стигнаха началото на гората. Ала пред гъстия мрак в леса, пред нощните звуци, които се надигаха оттам, момчетата се поспряха. Вдясно от тях, върху фона на малко по-светлото небе се открояваше гарваново-черната маса на замъка, издигаш се все още далеч над главите им. Проблясък от запалена факла, след това само тишина, зловещо спокойствие, черна нощ. Крясък на сова. Шумолене сред клоните. Животинче, което скочи пред тях, но не можаха да го познаят в тъмнината. Изобщо тръпки да те побият. Долф събра момчетата около себе си.

— Сега не се отделяйте един от друг — прошепна той. Хванете се за ръка, за да не се загубим. Часът е около единадесет, утре сутринта в пет трябва да сме готови за нападението. Имаме предостатъчно време да се изкачим до горе, да си поотпочинем и да се приготвим. Да тръгваме.

След двойно по-дългия път, изминат през деня, катеренето през стръмната гора, чиято земя бе осеяна със скални отломъци, не беше дреболия. Но момчетата бяха тренирани, а фантастичното приключение, което Долф им бе подготвил, ги примамваше. Те и не вярваха, че наистина се излагат на опасност. Няма досега се беше проваляло нещо, с което се бе заловил Рудолф ван Амстелвен? Който не му гласуваше доверие, беше страхливец или глупак. Е, такива не бяха! Те се катереха. Луната проби облаците и огря гората, така пътят стана по-лек. Не можеха да използват запалени трески или малки факли. — Ами ако насреща ни излезе мечка? — прошепна Матнас в ухото на Долф.

— Мечките са дневни животни. Само вълците ловуват нощем, но не биха нападнали току-така цяла дружина въоръжени момчета. Те са хитри и ги е страх от хората — отвърна Долф, без да знае дали всичко, което твърдеше, бе вярно. Но малко успокоение не бе излишно и на него самия. Най-сетне те се изравниха със замъка, но отново попаднаха на коловоза, който явно често се използваше. Не тръгнаха по него, а по най-късия път право нагоре, докато стигнаха до едно плато, откъдето се откриваше поглед надолу към черната маса на замъка.

— Тук ще си починем — реши Долф — Преди изгрев слънце трябва да се спуснем непосредствено до подвижния мост. Скриха багажа си сред храстите, пропълзяха сред треви, папрати и цветя и затвориха очи. Ох, че изморени бяха. Трима останаха на пост и трябваше да бъдат сменени след един час. Долф щеше да пази последен, защото имаше да свърши още нещо по това време. Той спеше дълбоко. Оставил бе настрана всички грижи. През деня беше обмислил плана си стотици пъти, огледал го бе от всички страни — трябваше да успее. Ако не сполучеше, това щеше да е смъртта им. Друга възможност нямаше, защо беше нужно тогава да се тревожи? Детската войска бе останала под закрилата на Леонардо. Ако Долф загинеше, студентът щеше да заеме мястото му, без да са споменали дори дума за това. Каролус го разтърси от сън.

— Време е — прошепна той и се прозя. Луната се бе скрила и беше тъмно като в рог. Долф се помъчи да види нещо, но успя да различи единствено силуетите на стражите, които будеха смяната си. Той пропълзя предпазливо до едно място, откъдето можеше да наблюдава замъка, без да бъде забелязан. Гората около него живееше, шумолеше и съскаше, но тези шумове вече не го плашеха. След време, което му се стори цяла вечност, въздухът на изток взе да просветлява. Тогава Долф се разбърза. От вързопа, който носеше, извади две копанки, парче от въже, напоено с течна мазнина, няколко къса дървени въглища и две шепи сух птичи тор, събиран през целия ден.

Той стри курешките и дървените въглища в копанка-та и добре разбърка праха. От джоба му се появи скъпоценната и грижливо пазена кутийка кибрит. Тя бе почти пълна. Почти бе забравил формулата на барута. Седемдесет и пет части селитра, петнадесет части въглища и десет — сяра, или пък обратно? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че барут се прави от селитра, дървени въглища и сяра. Белите курешки сигурно съдържаха немалко количество селитра, в главичките на кибритените клечки имаше сяра, а дървени въглища никога не липсваха в детската войска. Може би щеше да се получи. А ако не успееше да взриви бомбата, то при всички случаи щеше да има пушек и смрад — това също щеше да предизвика добър ефект. Близо половин час Долф работи, докато наоколо му ставаше вее по-светло. Той смеси ситно стритите кибритени главички с дървените въглища и курешките, сложи всичко в едната копанка, покри го с другата и завърза двете части. Между тях прекара фитил. Когато всичко бе наред, си помисли: „Дали да е непременно бомба?“ и я скри в храстите. За пази си кутийката и две клечки.

— Ставайте, момчета. Време е. Краткият сън се бе отразил добре на всички. Те се бяха схванали и зъзнеха, но мисълта за започващото голямо приключение раздвижи кръвта им.

Вързопите се разтвориха и бяха извадени нещата, необходими за нападението. Седемнадесет панделки за коса, а в средата на всяка от тях бе закрепен по един рог. Момчетата се съблякоха и скриха дрехите си в храстите. После навлякоха по една поличка от трева. Те зъзнеха на студения утринен въздух, на някои им тракаха зъбите, но не биваше да обръщат внимание на това. Скоро щеше да им стане достатъчно горещо! Вързаха си панделките на главите, а роговете стърчаха заплашително. Боядисаха си лицата гарваново-черни със смес от дървени въглища и мас, като не засегнаха очите и кръга около тях. На всичко отгоре забодоха пера в разрошените си коси. Долф огледа критично седемте кръстоски между Черен Петър и индиански вожд. Дойде ред и на последната част от приготовленията — боядисването на телата. Първоначално Долф смяташе да се почернят изцяло, но сега му хрумна нещо по-добро, още по-тайнствено. С ръце, пълни с чернилка, той изтегли дълги ивици по гърдите и гърба на момчетата, а след това и по голите им ръце и крака. Те все още трепереха, но междувременно бе станало достатъчно светло, за да могат да се огледат един друг добре. Като ги видеше така, човек наистина можеше страх да го хване — седемнадесет раирани дявола с рогати глави, космати ходила и проблясващи зъби.

Долф кимна с глава, извади бомбата си и махна с ръка на момчетата да го последват. Те се спуснаха надолу, докато се изравниха със задната страна на замъка и можеха да виждат добре пропастта, която го делеше от планината. Мостът бе още вдигнат. Между стръмната гора и бездната имаше равно голо място, широко стотина метра, така че не бе възможно човек да приближи незабелязан крепостта от тази страна. В началото на това пространство децата спряха и потънаха сред храстите. Долф се завлече по корем малко по-напред, надявайки се да не го видят от кулите. Сложи бомбата пред себе си, разви фитила и от ново изпълзя назад в прикритието на растенията.

— Слушайте — прошепна той — Ей сега ще запаля фитила. Да не се уплашите, като чуете след малко силен трясък. Може би ще видите пушек и ще засмърди — но това само изглежда страшно. Минете направо отгоре, нищо няма да ви стане. Разбрано? Момчетата кимнаха, макар че всъщност разбираха твърде малко. Но щом като Рудолф казваше така, значи беше вярно. Те напрегнато се взираха (и трепереха) във вдигнатия мост и затворената тежка порта. Жадуваха за дела и Долф се надяваше, че няма да чакат дълго.

След малко зад стените се чу конски тропот, викове, гръмък смях. После скърцането на падащия мост, който се намести в леглото си с трясък. Портата се отвори наполовина. Излязоха двама мъже и се заоглеждаха. Те извикаха нещо навътре, отдръпнаха се и тогава седем ездачи напуснаха вътрешния двор и се спуснаха по пътеката, която водеше към долината. „Отиват да пазят при входа на клисурата, за да ловят нищо неподозиращите пътници“ — помисли си Долф. Мостът остана спуснат, а портата не бе затворена, така че да могат да влизат и излизат хора пеша. Появиха се няколко жени, които поговориха малко със стражите, и отново се скриха. Двамата войни се изправиха от двете страни на портата, опрени на алебардите си, и се приготвиха да скучаят няколко часа. Животът в замъка на Шарниц бе започнал. Ако чакаха още, напрежението щеше да нарасне прекомерно и седемнадесетте дявола вероятно нямаше да произведат необходимия ефект. Долф чу, че момчетата се молеха. Той драсна една клечка кибрит и запали фитила.

— Готови! — изсъска той — След няколко секунди ще гръмнем и веднага трябва да скочим. Не се изненадвайте от нищо. Ще прилича на магия, но нали това е целта. Той погледна към фитила, който гореше добре. Пламъчето пълзеше бавно по скалистата земя към барута. Дали щеше да се получи? Долф притисна устата си с гърба на ръката и нададе смразяващи кръвта звуци, каквито бе чул от индианците в приключенските филми.

— УУУУУУДвамата стражи на моста се сепнаха и впиха поглед в началото на гората. Момчетата затаиха дъх. Пламъчето бе стигнало копанката…

— Уууууу… — звучеше зловещият вой от храстите. Стражите се спогледаха, впериха подозрителен поглед в гората и…

— Буммм!! Получи се! Надигна се отвратителен гъст пушек, замириса ужасно. Изумените момчета загубиха и ума, и дума, но Долф изкрещя:

— След мен …И те се стрелнаха напред, направо през пушека. Ето каква картина се разкри пред очите на уплашените стражи. Първо се бе появил ужасяващ шум, после изведнъж страхотен гръм. Над откритото място се извиха облаци дим. От него излезе един дявол, още един и още много дяволи. Те бяха малки, черни и рогати, и на ивици. Скърцаха със зъби, крещяха и приближаваха ужасно бързо. Сковани от уплаха, стражите проумяха чак след време, че дяволите настъпваха по моста право към тях. Бяха дошли демони да ги завлекат в ада! Ландскнехтите се разпищяха, обърнаха се, отвориха по-широко портата и се втурнаха във вътрешния двор.

— Пресвета Богородице, спаси ни! След тях на площада се изсипаха седемнадесет дявола, ужасяващи окото. Най-предният и най-високият, със страшен бял рог на главата, размахваше лъскав нож. Всичките крещяха, викаха, ревяха. Мъжете, жените и децата, които се намираха във вътрешния двор, също се разпищяха. Те пуснаха всичко — ведра, купи, седла, ремъци и се разтърчаха във всички посоки, следвани от крещящите демони. Една жена падна на колене и бе стъпкана от три дявола. Един брадат войн, след когото бягаше най-големият демон, изведнъж се извърна и посегна към меча си, но страшният преследвач скочи върху му и заби лъскавия си нож в голата му ръка, така че мъжът изпищя и падна възнак. В същия момент дяволът вече седеше върху гърдите му.

— Милост, милост… спаси ни! Един космат крак докосна ухото на война и той прималя от страх.

— Къде са пленниците? — извика демонът в лицето му. Трябват ни петдесетте свещени деца. Искаме да изпием невинната им кръв. После той скочи на крака и задърпа падналия за ризницата.

— Ставай, заведи ме при свещените деца. Бързо, че иначе ще те хвърля в най-дълбокия казан на пъкъла, проклети грешнико!

Мъжът се опитваше да се отскубне от ръцете на мъчителя си на четири крака. В това време на площада бе настанал пълен хаос. Дяволите възсядаха пищящи мъже, жени и деца, щипеха ги и натискаха с малките си, черни ръце. Те почти не мислеха да се съпротивляват. В жилищната част на замъка се отвориха няколко прозореца. Оттам се подадоха изплашени бледи лица и бързо се отдръпнаха. Графът на Шарниц се появи в дървената галерия, която минаваше покрай първия етаж.

— Децата, свещените деца ни трябват! — крещеше Долф. Викът му бе подет от останалите дяволи, които търчаха из двора като бесни, подбрали пред себе си свободни и крепостни.

— Дайте им децата — прогърмя гласът на графа, който наблюдаваше с ужас как още малко и замъкът му щеше да бъде плячкосан от силите на ада. Впрочем той можеше да си представи съвсем живо, че дяволите ще предпочетат да се заситят с кръвта на невинни дечица, отколкото с грешници като него. В краката на Долф тупна един сребърен кръст. Той го ритна, тъй като напълно бе влязъл в ролята си. Войнът побягна към страничното крило на замъка, като размахваше здравата си ръка и оставяше след себе си кървава диря. От бойниците засвистяха надолу стрели, докато от галерията се провикна същият гръмък глас:

— Спрете, глупаци! Една стрела улучи някаква жена в рамото. Няколко души потърсиха спасение в параклиса, където дяволите не ги последваха. По земята имаше петна от кръв, тъй като демоните мушкаха ножовете и острите си камъни, където сварят, за да всеят колкото е възможно по-голям страх.

Долф се втурна след ландскнехта, танцувайки и крещейки като подивял бушмен.

— Дайте им децата, бързо! — отново прогърмя гласът от галерията. Една двойна врата се отвори с трясък и ето че се появиха те, откраднатите деца. Всичките петдесет и две. Щом зърнаха дяволите, дошли да ги вземат, те веднага изпаднаха в паника и запищяха и закрещяха не по-слабо от обитателите на замъка. Долф бързо излезе напред и изръмжа на Франк:

— Я се укротете. Ние сме. Едва тогава малкият кожар позна приятеля си. Каролус дръпна Берто за ръката.

— Тръгвай… това е само хитрост. Въпреки това на децата им трябваше доста време, докато разберат, че демоните не бяха истински, и престанат да се съпротивляват.

Дяволите наложиха волята си. Те обградиха пленниците и ги подкараха — през портата, през моста, в гората. Изпратени от втренчените погледи на успокоените, но все още треперещи жители на замъка. Демоните оставиха невъобразима бъркотия върху неравните камъни на вътрешния двор. Счупен нож, кървави дири, фазанови пера и всевъзможни неща, които слугите бяха изтървали в първия момент от уплаха: счупени купи и стомни, стъпкан хляб, една въргаляща се обувка…Петдесет и двата малки роби бяха вкарани набързо в гората, колкото е възможно по-далеч от крепостта. Дяволите извадиха скритите си дрехи, без да спират. Вече не им бе студено, потта се стичаше по нарисуваните им тела на струйки. Няколко освободени деца все още не бяха разбрали, че отвличането им бе в действителност една колосална шега, и вървяха, хленчейки и молейки се пред демоните. Франк притичваше от един към друг да ги успокоява, ала видът на рогатите дяволи беше толкова ужасяващ, та децата почти не смееха да повярват, че това са техните приятели. Извън себе си от щастие, Каролус ситнеше до големия си приятел Берто.

— Двамата с Рудолф го измислихме, а аз набавих маскарадните костюми. Не се ли радваш, Берто? Дали не се радваха тези петдесет и две освободени деца! Те прегръщаха нацапаните си спасители и искаха веднага да тръгнат след детската войска, но Долф имаше възражения.

— Тази нощ и без друго ще ги настигнем. Засега трябва да се скрием в горите. Никой не бива да ни види. Нека Ромхилд и неговата шайка си мислят, че сме отвели децата направо в ада. Ако ни видят да минаваме през долината, веднага ще разберат, че са били измамени, и тогава лошо ни се пише. И така децата не се показваха, засищаха глада си с горски плодове и с питките, които бяха донесли спасителите. Едва когато се смрачи, те се решиха да се спуснат надолу. Към сутринта стигнаха мястото, където бе разположен станът на детската войска предната вечер. Там се изтеглиха в гората, за да поспят няколко часа. Вече се бяха отдалечили отново на десетина километра от замъка, затова се престрашиха да тръгнат още по обяд с надеждата да настигнат основните сили, преди да е паднала вечерта и да са стигнали края на долината. Дяволите бяха съблекли маскарадните си костюми и облекли собствените си дрехи, ала не беше лесно да изтрият мазната чернилка от телата си. Те се търкаха с цели шепи суха трева и мъх, но продължаваха да имат вид на коминочистачи. Питките бяха свършили. Утолиха жаждата си в едно поточе и пак се спуснаха напред след огромните маси на детската войска. Късно вечерта най-сетне съзряха в далечината лумналите огньове. Войската стануваше в полите на отново стръмно издигащи се планини: последният дял от могъщия масив на Карвендел. Влачейки се от умора, почернели от мръсотия и прах, те влязоха в лагера. Каролус, който едва се държеше на краката си, се запъти направо към шатъра, изтръгна парче месо от ръцете на дом Анселмус, влезе вътре, препъвайки се, и както ядеше, заспа. Без да каже нито дума. Хилде, която го бе търсила напразно два дена, избухна в сълзи от облекчение. Тя избърса лицето му с мокър парцал — той дори не го усети. Фрида се хвърли разхълцана на врата на приятелките си и помоли да и дадат ядене. Берто, Вилхелм и Карл се свлякоха при първия огън, който достигнаха, и умолително протегнаха ръце към шиша. Всички бяха премалели от глад. Завръщането на откраднатите деца предизвика огромно вълнение в стана, но никой не получи отговор на нито един въпрос. Спасители и спасени не можеха да си кажат името. Искаха само да хапнат нещо и да спят, да спят! Долф, Петер и Франк чуха рева на магарето. Те откриха огъня на Марике и Леонардо, хвърлиха се на земята, поискаха вода и от бързане си опариха устите с горещата супа. Марике хвана черната ръка на Долф и я целуна, полудяла от радост. Леонардо мълчеше. Той прегърна Петер и Франк, после погледна учудено Рудолф ван Амстелвен, който си събуваше обувките от заешка кожа. Най-накрая студентът си възвърна гласа.

— Значи, все пак успяхте…Иначе толкова ироничният му глас бе спаднал от удивление. Долф нямаше сили да разкаже как бе минало всичко. Както беше мръсен, той мушна якето си под главата и заспа. Сякаш някъде отдалеч чу думите на Леонардо:

— Вече те мислехме за изчезнал… — и нищо повече не помнеше. Присъни му се майка му, банята вкъщи, разваленият душ, който пускаше само студена вода, колкото и да въртиш крана за топлата…Защото изведнъж рукна дъжд като из ведро.