Кръстоносен поход по джинси

17. ЗАГОВОРЪТ НА БРЕГА

Леонардо бе заминал с Хилде и дом Тадеус за града. Долф изпрати Петер и Франк да свикат помощник-водачите на ударните отряди, Фрида, Мария и Марике също трябваше да имат готовност.

Не след дълго той се озова в кръг от стотина яки момчета и момичета.

— Слушайте, деца — поде — Трябва да се съберем на съвет, но това не може да стане тук, по средата на лагера. Хайде да отидем на плажа. Случило ли се е нещо? — учудено попита Берто.

— На път е да се случи и трябва да сме подготвени. Долф заведе групата при едно заливче между скалите, където не можеха да ги подслушват. Слънцето вече беше залязло, но още не бе се стъмнило напълно. Морето сякаш излъчваше светлина, докато луната се издигаше над морските борове и изтръгваше сребърни искри от водата. Любопитни като маймуни, децата насядаха около Долф и Марике и впериха във великия предводител очи, пълни с очакване.

— Както знаете, Николас се затвори в шатъра да пости и да се моли. Той се готви за чудото — започна Долф, без всъщност да е напълно наясно как да предаде посланието си на децата. Те кимаха въодушевено — Защото мисли — продължи момчето колебливо (това бе по-лошо, отколкото да те вдигнат в училище!) — че морето ще се отдръпне пред него още щом… щом изрече повелята…Отново всички кимнаха.

— Вярвате ли, че това ще стане?

— Обещаха ни — спокойно каза Франк.

— Да… зная. Но, как да кажа, има една трудност. Децата го погледнаха в Очакване.

— Ерусалим — съобщи Долф, изпотявайки се — не се намира от другата страна на тази вода. Ерусалим се намира на повече от хиляда мили на изток от нас… нататък! — Той разтвори широко ръка към вътрешността на страната.

Не разбирам — страхливо промълви Фрида.

— Ей сега ще разбереш — увери я Долф — Деца, по някаква случайност аз зная как изглежда светът. И къде са разположени държавите и градовете. Случайно го научих преди време от един мъдър старец. Чуйте: там, от другата страна, е Африка. И там живеят само неверници. — Африка ли? Децата явно бяха чували това име.

— Откъдето са лъвовете ли? — недоверчиво попита Петер.

Да, Африка, страната на негрите и дивите животни, страната на лъвовете, слоновете и пантерите… Това е страна, в която ние, християните, е по-добре да не ходим.

— Нас не ни е страх от неверниците, ние ще ги прогоним — войнствено се провикна някакво високо момче.

— Прав си, Карл, но ние трябваше да се изправим срещу турците в Обетованата земя, а не срещу мохамеданите в Тунис, на северноафриканския бряг. С тях нямаме работа. — А те не са ли същите? — попита Фрида. — Не, съвсем не. Нали знаете, че светът е страшно голям, така ли е? Трябваше да вървите седмици наред, за да дойдете в Генуа. А Генуа не е и на половината път до Ерусалим.

— Ерусалим е от другата страна на морето — упорстваше Петер.

— Не, Петер, вярно е, че за да отидеш в Ерусалим, трябва да прекосиш едно море, но не това. Зад това море е Африка. Затова и се чудех през всичките седмици на похода. Защо Николас и Анселмус ни водеха към Генуа? Не можех да си го обясня. Сега вече зная.

— Дом Анселмус и Николас ни казаха, че в Генуа морето ще се отдръпне — каза един силен нагледвач, чието име Долф не знаеше — Защото Бог им обещал. Как можеш сега да твърдиш нещо друго?

Долф си придаде важен вид. Беше дошло време на последната дума.

— Дом Анселмус ви е излъгал. Всеобщо изумление и глух ропот от възмущение.

— Защото побърза да продължи той — Анселмус не е истински духовник, дори не е монах. Той е авантюрист, разбойник, морски пират.

— Той може да чете! — извика Фрида.

— Така е, Анселмус е получил добро образование и са го готвели за свещеник. Но е тръгнал по лош път и са го изгонили от манастирското училище.

— Нима ти, Рудолф ван Амстелвен, искаш да кажеш, че Николас не е свято момче? — разнесе се заплашителен глас от задната част на кръга.

— Той е чул ангелски гласове и е видял един горящ кръст — извика друго дете.

— Да, зная, и Николас не ви е излъгал. Бил е съвсем честен. Той самият е бил измамен като всички нас.

— Бог никого не мами — провикна се Франк.

— Слушайте деца, сега ще ви разкажа как е станало това. Горящият кръст, който е видял Николас, е бил от просто дърво, Анселмус го сковал, запалил го и го размахал над един хълм. Нашето овчарче си помислило, че това е видение. Не е знаело, че го мами някакъв мошеник. Децата бяха изумени.

— А ангелските гласове — продължи Долф — също са били измама. Анселмус се е нуждаел от пастирче, което може да мине за светец. Николас е трябвало да повярва, че е избраник на Бога. Затова през нощта, когато заспал, Анселмус му наприказвал куп религиозни неща на ухото. Николас помислил, че му говорят ангели.

— Откъде знаеш всичко това? — логично попитаха няколко деца.

— Сега ще ви кажа. Още не съм свършил.

— Нищо не разбирам — обади се неочаквано Марике.

— Ти твърдиш, че Анселмус е излъгал Николас. Аз изобщо не го обичам и много ми се ще да повярвам, че е мошеник. Но защо? Не вярвам да го е направил просто така, на шега?

— И не е било шега — отвърна Долф с топъл глас. Очарователната Марике ставаше все по-умна! — Чуй сега, Анселмус всъщност е ломбардец, а както знаете на ломбардците човек вяра не може да има.

Той вътрешно се засрами заради този аргумент, който беше чиста глупост, но трябваше да накара децата да му повярват и затова се налагаше да ги избие на чувства. Битката край Олио, където загинаха над трийсет смели малчугани, беше още жива в паметта им. Той видя, че момчетата и момичетата закимаха енергично с глава.

— Подлеци са — чуха се гласове.

— Тогава слушайте добре. Анселмус имал прекрасен план. Отишъл в германските земи да събира деца за пазарите на роби в Северна Африка. Естествено, никое дете не би било толкова глупаво, та да отиде с него до пристанището на Генуа, ако предварително знае, че ще го качат на кораб и ще го откарат в Африка, където ще го продадат на неверниците. Затова Анселмус измислил тази лъжа. Ако си мислели, че вървят към Ерусалим, децата щели да го последват на драго сърце. За да придаде на измамата достоверен вид, му било нужно някое пастирче, което да си е въобразило, че е натоварено със свещена мисия. Разбирате ли сега?

Децата трябваше първо да размислят. Лека-полека започна да ги обзема силно възмущение.

Но преди да избухне гневът им, Долф вдигна ръце и заговори.

— Слушайте. Анселмус е искал да доведе децата в Генуа, защото имал тук приятели, които щели да го чакат. Шест капитани на пиратски кораби без товар. Те не могат да поберат седем-хиляди деца, дори ако бъдат натъпкани нагъсто. Но на Анселмус това му е безразлично. Той ще подбере най-силните и най-красивите и на тях ще разреши да се качат. Какво ще стане с другите, с по-малките, със слабите — това не го е грижа. Те могат да си останат на плажа, могат, ако питат него, и да измрат.

— Но ако морето пресъхне, няма да ни трябват кораби — извика Карл.

— Да, така е. Но дали ще пресъхне? Николас вярва в това. Ала Анселмус знае по-добре. Той знае, че това няма да стане и утре ще бъдете дълбоко разочароване. Защото не Бог е обещал на Николас чудото. Направили са го двама лъжемонаси, двама мошеници, които са искали да отведат в робство хиляди деца. Смятате ли, че Бог ще пресуши това море, за да отидете пеш до пазарите за роби? Защото на отвъдната страна не ви чака нищо друго. Никаква Обетована земя, тя не е там, никакъв Ерусалим със сарацини — той не е там! Само пустинен, горещ бряг и градове, пълни с араби, които ще платят богато за малките руси роби от север.

— Не сме видели никакви кораби — обади се Франк.

— Разбира се, те са в пристанището. Чуй. По пътя си давахме често дълги почивки и затова сме пристигнали в Генуа по-късно, отколкото е смятал Анселмус. Спомнете си как бързаше той постоянно. Боял се е, че капитаните няма да чакат толкова време. Аз зная намеренията му, деца. Утре, когато морето не се помръдне и не пресъхне пред нозете на Николас, Анселмус изневиделица ще дотича и ще каже: „Мили деца, Бог чу молбите на генуезците и не пресуши морето, защото без него градът е загубен. Но воден от своята добрина, той повели да стане друго чудо. Изпрати кораби, които ще ви закарат до Обетованата земя. Последвайте ме, корабите чакат.“ И какво ще направите вие тогава? Ще се развикате от радост и ще се оставите да ви натоварят и да ви отведат. Но не към Ерусалим, а към пазарите за роби на неверниците. Още не е късно, деца. Всички заедно Можем да попречим свещената детска войска да се качи на корабите в Генуа!

— Лъжеш, Рудолф ван Амстелвен — извика едно високо момче — Утре морето ще пресъхне. Николас ни обеща и той каза истината.

— Бих искал това да е вярно, момчето ми — отговори Долф — На драго сърце бих наблюдавал това чудо. Но ти се заклевам във всичко свято, че това няма да стане, тъй като Николас е бил излъган от Анселмус. За да придаде сила на думите си, той извади медальона с Дева Мария изпод пуловера си и го целуна. Този жест произведе известно впечатление.

— Но откъде знаеш всичко това, Рудолф? — ужасена попита Марике.

— И откога го знаеш? — побърза да се обади Петер.

— Мили деца, зная го само от няколко часа. Защото Анселмус не е бил сам, когато е замайвал Николас с чудеса и видения. С него е имало още един човек, неговия другар в злото.

— Дом Йоханис! — с ужас извика Франк. Точно така. Но дом Йоханис далеч не е такъв дяволски подлец като Анселмус. В началото той участвал в този цирк, а след време взел да съжалява. Когато умрял Каролус, сърцето му се свило. Днес на обяд ми разказа всичко, целия заговор. За съжаление едва днес на обяд. И аз отначало не вярвах на ушите си. Но Йоханис ми се закле, че говори истината. Той не иска този пъклен план да се изпълни. Не иска хилядите деца за които положихме толкова усилия, да бъдат отведени в робство и да попаднат в ръцете на неверниците. Затова днес ми разказа всичко със сълзи на очи. После отиде да се изповяда при дом Тадеус.

— И дом Тадеус ли е лъжец? — уплашено попита Франк.

— Не, дом Тадеус не знаеше за долния заговор нещо повече от всички нас.

— Къде са те? — изръмжа едно войнствено момиче. Да им прережа на всичките гръкляна.

— Спокойно, Мария, заминаха — каза Долф — Още щом чу за пъкления план, дом Тадеус тръгна да осведоми епископа на Генуа. Леонардо също отиде до града с Хилде фон Марбург. Те ще се опитат да влязат при херцога. А къде е Анселмус също зная. Отишъл е на пристанището да събере капитаните и търговците на роби и да им каже, че на брега стануват седем хиляди деца, които мислят, че ще ходят в Обетованата земя. Седем хиляди малки роби за неверниците! И да попита господарите капитани дали ще желаят да ги откарат на отсрещната страна, на големите пазари за роби в Тунис. Това прави Анселмус в момента. Утре по обяд ще го видим да се връща начело на цяла дружина капитани, за да ви каже да не се обезсърчавате… Защото разчита, че никой в детската войска не го знае какво крои. Не му е известно, че Йоханис се е разкаял и ни е издал всичко.

— Къде е Йоханис? — писна Фрида.

— Искаме да го чуем от неговата уста — присъедини се към нея Франк. Петер скочи.

— Къде е той?

— Доведете го, някъде из стана е — рече Долф — Но да не му сторите нищо лошо. Не забравяйте, че се опита да ви спаси, като издаде заговора навреме. Той много ви обича.

— Да, но се и погрижи да дойдем до Генуа за тоя, що духа — възрази му Петер разгневен — Стотици деца загинаха по пътя, а Йоханис мълчеше. Караше ни да вървим и все да вървим, през планини и горещи равнини. През цялото време е знаел какво ни чака в Генуа, но нищо не е казал.

— Днес той проговори, Петер, все още навреме. Децата зашумяха. Те обсъждаха помежду си станалото, някои още не можеха да повярват, че са били измамени така. Фрида, Франк и Петер се спуснаха да търсят Йоханис. В това време останалите засипаха Долф с въпроси, на които той отговаряше спокойно. Върху една гола скала момчето нарисува с мидени черупки и камъчета нещо като карта, за да им докаже, че Ерусалим се намира далеч на изток, а срещу Генуа е само Африка. След половин час трите деца се върнаха, дърпайки Йоханис за ръката. Когато свари около Долф над сто деца, деца със заплашителни, сърдити лица, мнимият монах отстъпи назад от уплаха.

— Не се страхувай — викна му Долф — Те са готови да те изслушат, Йоханис. Разкажи им това, което разказа на мен днес на обяд. Към разкаялите се грешници ние се отнасяме с почит. Йоханис седна до момчето, като трепереше от страх. Той изобщо не се чувстваше в безопасност сред войнствените деца, които тихо мърмореха. Но не се осмеляваше да побегне, веднага щяха да го настигнат и повалят.

Йоханис заразказва неуверено. За тъмното си минало, за отчаянието си, за стремежа към богатство. Как са внушили на Николас, че е имал божествено видение, за надмощието на Анселмус, но и за собствената си мъка при смъртта на Каролус. Той говори за усилващата се обич към децата, за нарастващото си разкаяние. Малките го гледаха в устата. Значи този човек, в когото се бяха уповавали, бил подлец и търговец на роби — и въпреки това те не можеха да го мразят. Той винаги бе проявявал доброта към тях. Беше ги окуражавал, подкрепял, помагал им бе. Освен това, няма случай, когато покаянието, истинското, дълбокото покаяние да не събуди умиление. Фактът, че не бе могъл да издържи на измамата докрай, говореше в негова полза. Любовта бе надвила злото в този мъж. И това беше основното, което въздействаше най-силно на децата. След признанията на Йоханис, изречени на пресекулки, малките бяха най-сетне убедени. Те инстинктивно се обърнаха отново към Долф.

— Вярвате ли вече? — попита той с облекчение. Тогава слушайте добре. Утре е решителният ден. Николас още нищо не знае, наредил е да охраняват шатъра и никой не може да проникне при него. А и няма да ни повярва, ако му кажем, че е бил излъган от Анселмус. Не ще го види сам, утре. Морето няма да се отдръпне пред нозете му. И какво ще стане тогава? Децата ще са дълбоко разочаровани. Може би ще искат да убият Николас — а това ние не бива да позволим. Вината не е негова. Може би ще се разбунтуват, трябва да се опитаме да ги удържим. И при всички случаи не бива да позволим да се поддадат и Анселмус да ги натовари на корабите, защото тогава са загубени. Можем да направим две неща: да пробваме да подготвим децата за неуспеха на чудото. Това е ваша задача. И освен това да опазим Николас, ако се провали — което е сигурно. А когато се появи Анселмус и заразправя, че ни е осигурил кораби, трябва да му запушим устата на минутата.

Съвещаваха се почти до полунощ. Най-сетне, луната отново се бе скрила, те си тръгнаха да спят. Бяха уморени, разочаровани, озлобени дори. Плахо поглеждаха към белия шатър, в който се беше усамотил Николас. Мълчаливо се натъркаляха край огньовете. Някои плачеха. Долф се страхуваше. Той наточи ножа си и тихо си мечтаеше Леонардо да е тук… Щеше ли да съумее да обуздае бесните нагледвачи утре? Щяха ли те да се подчиняват на заповедите на Рудолф ван Амстелвен, щом като собственият им командир се намираше в града? Той не знаеше. Не знаеше дори дали децата му вярват напълно. Все още в него имаше нещо странно, нещо тайнствено, което те не разбираха, не можеха да разберат. „И няма да се учудя — мина му внезапно мисълта, ако утре Николас се опита да прехвърли върху мен вината за неуспеха на чудото и за всички беди.“ Изпълнен със страхове и грижи, най-сетне той заспа.