Кръстоносен поход по джинси

19. „НЕ ИСКАМЕ ДА СЕ ВРЪЩАМЕ!“

На следващата сутрин Долф се събуди от силни викове. Той излетя от шатъра и за своя най-голяма радост видя Леонардо, дом Тадеус и десетина войници и високопоставени личности от града. От пръв поглед се виждаше, че Леонардо идваше като благодетел.

Той действително бе успял да се добере до градската управа. Там изслушали разказа на студента отначало с недоверие, а после със силен гняв и издали заповед да се претърсват всички кораби, които се канят да напуснат пристанището, за да не може да се откара незаконно от страната нито едно германско дете. След това, разбирайки, че Генуа е обградена от седем хиляди малки, пропаднали кръстоносци, кметът се свързал с епископа, който междувременно бил осведомен от дом Тадеус. Духовникът също бил предприел някои мерки. Свещениците събирали големи количества дрехи, храна и обувки от вярващите — а кой не е бил вярващ през този век? Колите с милостинята трябвало да пристигнат в лагера по обяд.

Но това далеч не бе всичко. Градската управа беше решила да се отърве от децата възможно най-бързо — а това можеше да стане, като им се даде възможност да се върнат вкъщи. Градът бе готов да приеме няколко десетки малчугани, които нямаха домове, където да се завърнат, и желаеха да се хванат на обща работа по стоварищата на пристанището или при някой занаятчия… На пренаселената Генуа нямаше да и бъдат излишни все пак няколко сръчни ръце, бързи крака и храбри сърца. На желаещите да поемат обратно градът обещаваше провизии и въоръжена охрана до Милано. Долф въздъхна от облекчение. Значи можеха да се върнат. Йоханис си проправи бързо път напред.

— Аз ще се заема с организацията на похода обратно — увери той. Но един от големците (възседнал кон) изгледа строго монаха.

— Ти от лъжемонасите ли си, които са подмамили децата към Генуа? — заплашително попита той — Наредил съм да те задържат. Стража, хванете го.

Долф, който схвана половината от думите му, разбра какво става, когато видя, че двама войници тръгват към него. Той се обърна с молба към Леонардо:

— Кажи им да оставят Йоханис на мира. Децата имат нужда от него.

Студентът се зае енергично да увещава големците и най-сетне явно постигна целта си. Наказанието бе намалено до нещо като изгнание и Йоханис го чакаше смъртна присъда, ако се появеше някога на генуезка земя. Ако обаче искаше да придружи децата в похода им на север, тогава можеше да си върви по пътя.

Йоханис кимна и се засмя с огромно облекчение.

— Къде е Анселмус? Или и него искате да си запазите? подигравателно запита Леонардо.

Долф мълчеше потиснато. Петер отговори вместо него:

— Него го разкъсахме на парченца. Гласът му звучеше толкова рязко, че Долф потръпна. А на Леонардо явно му стана забавно.

— Точно това си заслужаваше този подлец. Надявам се, че сте го направили бавно.

След това той доложи на големците, че другият търговец на роби вече е получил справедливото си наказание. Те кимнаха със задоволство, обърнаха се и поеха обратно. Очевидно видът на хилядите занемарени деца не им бе приятен. Леонардо и дом Тадеус останаха в лагера.

— Къде е Хилде? — неочаквано попита Долф, когато се сети, че не я беше видял.

— Херцогът на Генуа се смили над нея и я прибра в дома си — въодушевено съобщи студентът — Следващата пролет ще изпрати вест на баща й, графа на Марбург, и тогава ще се реши по-нататъшната и съдба.

— Бедната Хилде. А тя какво каза?

— Какво може да каже? Само да се радва. Вече няма да промива вонящи рани и да спи на сено. Ще и намерят богат мъж, тук или във владенията на баща и. За Хилде не бери вече грижа.

— Тя беше щастлива при нас — тихо каза Долф.

— При тази разюздана орда? Ти пък. „Може би Леонардо е прав и така е най-добре за нея“ — помисли си момчето. Но не беше напълно сигурен. Херцогът не пожела ли да направи нещо за останалите благороднически деца? — попита той.

— Не. Попита ме кои са. Като чу, че са деца на незначителни рицари, не прояви интерес.

Долф поклати глава. Никога нямаше да свикне с огромното съсловно неравенство през този век.

Свършил ли беше детският кръстоносен поход? Долф си мислеше че е така — и се заблуждаваше. Ако някои деца в неговата епоха бяха излъгани така, те щяха веднага да се откажат и да уловят с две ръце възможността да се завърнат. Но не и тези дечица от тринадесети век. Поне повечето от тях.

Защо да се връщат в Германия, където дъждът шибаше земята, зимите бяха дълги и студени и където бяха оставили единствено мизерията си? Едва бе минала и половината от следобеда и от град Генуа пристигна дълга колона от каруци. Те носеха хляб, зеленчуци, плодове, стари дрехи и протрити обувки, тънки завивки и малки разпятия. Вехтории, ала за децата това бяха съкровища. Свещеници и войници от града контролираха разпределението. Те наблюдаваха с учудване децата, които бяха тръгнали с намерението да завладеят Ерусалим. Защото вместо заслепени деца, обладани от религиозен фанатизъм, те виждаха само жилави, разюздани същества, облечени в дрипи или почти голи, със загорели от слънцето и вятъра лица, с яки мишци, изсветлели коси и святкащи очи.

Те разбраха, че трябваше да изведат тази необуздана орда колкото е възможно по-бързо от земите на Генуа. И бяха благодарни на градската управа, че е взела мерки веднага и е успяла да задържи пълчищата извън стените.

След като каруците потеглиха и всички бяха сити, Долф започна да организира с помощта на Йоханис, Леонардо, Франк и Петер обратния поход. И навсякъде се натъкна на съпротива.

Най-вече помощник-водачите нямаха никакво желание да се връщат. Те искаха да продължат по-нататък.

Дали още не бяха проумели, че мечтата за Белия Град беше приказка, която никога нямаше да се сбъдне?

— Естествено, че не искаме да се връщаме — каза Петер, който се присъедини към размирниците — Какво ще правим там? Нищо не ни тегли назад към дома.

— Ние нямаме дом — упорстваше Карл.

— Не искам повече да прося по улиците на Кьолн провикна се Марике.

Долф попримига и потърси с очи помощ от Леонардо. Студентът само се смееше и потупваше Петер по рамото.

В този момент от шатъра излезе Николас. Дали бе разбрал какво е настроението в лагера? Децата очевидно бяха забравили вече за яда си към пастирчето. Изобщо тези деца забравяха твърде бързо. Още щом се появи той в закърпените си бели дрехи (този път без ризница), те почтително се отдръпнаха, както винаги.

Николас все още носеше колана на Каролус. В ръката си държеше разпятие. Беше му необходимо да събере цялата си смелост и подобаващо достолепие, за да излезе пред децата. Страха в сърцето си той се мъчеше да скрие под гордото държание и вирнатата брадичка. Долф веднага изтича до него и му подаде ръка. Те останаха така пред децата, много от които още гризяха комат, ябълка или шепа ядки. Марике даде на пастирчето половин хляб, който той прие с лек поклон. Наоколо настъпи тишина.

Николас не бе така сериозно ранен, както се опасяваше Долф. Предния ден ризницата бе запазила гърдите и ръцете му. Ноктите на побеснелите деца бяха издрали и изподраскали лицето му, по челото му минаваше кървав белег, едното му око бе подуто, дясната буза беше огненочервена и отекла — но това бяха дреболии.

— Деца — поде Николас — моята представа за това, което стана, не се сбъдна. Мислех си, че Бог ме е изоставил. Но Бог отказа да стори чудо пред една детска войска, сред чиито войни има подлеци, търговци на роби и мошеници. Чух, че Анселмус е мъртъв. Разбрах, че Йоханис има намерение да се върне в Германия с всеки, който го тегли към къщи.

Вие всички чухте думите на генуезките управници. Който иска, може да си ходи. Аз също чух, че Анселмус ни е подмамил към друго море и че Ерусалим се намира край други води, на изток от тук. Затова — слушайте добре — който не иска да продължи, може да остане в Генуа или да тръгне на север с Йоханис. Но който от вас желае да види Ерусалим, нека да ме последва. Защото аз ще поема на изток, където Бог ще разтвори морето пред нас!

Долф онемя. Особено когато хиляди деца изреваха, пощурели от радост:

— Николас, тръгваме след теб!

Какво окриляше тези деца? Все още приказката ли? О, не… надали вярваха в това. Те просто не искаха да се връщат. Прелестите и трудностите на живота на открито бяха придобили за тях особено очарование. Те виждаха света! И този свят бе по-голям, по-обширен и по-неочакван, отколкото са могли да предполагат. Месеци наред животът им се състоеше единствено в придвижване напред с крайна цел една мечта. Те искаха да продължат този път, докато стигнат края на света или на живота си.

Така детската войска се разпадна. Част от най-малките наистина искаше да се върне и на следващия ден се събра пред градските порти, предвождана от Йоханис и три благороднически деца. Не повече от стотина избраха Генуа.

За най-голямо учудване на Долф, обратно поеха предимно стадните животинчета, най-малките и глупавите. Но не и Тис, който все още искаше да прогони сарацините, не и Франк, Петер, Фрида, Берто, Карл или Марта…

Напразно засипваше Долф любимците си с аргументи.

— Но, Марике, какво може да ни предложи Италия? Морето на изток ще се отвори, колкото се отвори и това.

— В Кьолн ли да се връщам? — тъжно попита момичето — Защо?

Долф изпъшка. Малката Марике нямаше нищо, за което да си ходи.

— Остани тогава в Генуа, постъпи на работа при Хилде, като камериерка или нещо подобно. Хилде ти е приятелка, ще те закриля. Марике поклати глава.

Тя със сигурност не искаше да остава в Генуа, този голям град щеше да прилича досущ на родното и място: тесни улички, площади с църкви и безразлични хора, които избягват многобройните просяци с погнуса. И тук тълпи, крадци, опасности и малко любов към ближния. Богатите генуезци бяха събрали пари и храна за войската, от която искаха да се отърват възможно най-бързо. Заради самите себе си се погрижиха те за бедните, подведени деца — а собствените си бедняци отритваха и оставяха да умрат като кучета.

— Ако Николас продължи, ще продължа и аз — твърдо заяви тя.

— Ами аз? — изпъшка Долф — Какво да правя аз?

— Мислех си, че ще ходиш с Леонардо в Болоня.

— Леонардо смята първо да отиде при родителите си в Пиза. Едва догодина ще ходи в Болоня.

Решението на студента временно да остане при детската войска изпървом изненада силно Долф. Леонардо обясни лекомислено:

— От години не съм виждал семейството си. Сега, и без това съм наблизо, ще отида да поздравя майка си. Дали наистина беше така?

Долф не можеше да разбере младия мъж. С времето той се бе убедил, че през средновековието хората често говореха едно, а мислеха обратното. Особено пък италианците! Досега не бе почувствал Леонардо да изпитва носталгия. Дали студентът не искаше да изостави децата заради Марике?

— Остани тогава при нас — замоли се Марике. И Долф кимна. Изборът му не беше голям.

Войската, която навлезе отново в Апенините, наброяваше близо пет хиляди деца. Все още внушителни размери, срещу които планинците не можеха да предприемат кой знае какво. Тъй като обратно на север бяха тръгнали предимно най-малките или обезкуражените, добре или силно разредената войска изглеждаше по-могъща от когато и да било. Малки бандити, способни на всичко в отчаянието си, минаваха през страната под италианското слънце: бракониерстваха, ловяха риба, пееха и се влачеха, понеже вече нямаше кой да ги пришпорва.

Дом Тадеус вървеше с тях. От благородническите деца бяха тръгнали две: Матилде, едно разглезено момиче, което смяташе, че трябва да стане кралица на Ерусалим, след като Хилде е останала при херцога в Генуа. И Бертолд, най-малкият син на обеднял рицар. Едно невероятно плахо дете, което не смееше дори да се върне вкъщи и бе избягало от замъка на баща си само от страх заради по-големите си братя. И затова то продължи с децата мълчаливо, свито и обезсърчено.

Така те навлязоха в Тоскана. Начело вървеше все още Николас, всепризнатият предводител. След него, в неравни редици, идваха децата — разпасани, грабещи или просещи. Докато се намираха в рядко населената хълмиста област, те правеха всичко, което им хрумнеше. Крадяха кози, пилета, прасета. Беряха жито от нивите, ябълки от дърветата. Понякога се сбиваха кой да води някоя група. Не признаваха ни закон, ни забрана. Присмиваха се на разярените селяни и строгите рицари, на възмутените търговци и напътстващите ги селски пастори. Те се чувстваха силни и непобедими; всеки от тях беше въоръжен. Бяха разработили известна тактика, от която дом Тадеус изтръпваше, а Долф се развеселяваше. Щом наближаха някой град или гъсто населена област, те сякаш забравяха дяволиите си и на минутата се превръщаха отново в светите дечица, тръгнали за Ерусалим. Скръстваха ръце, вървяха с поглед, отправен към небето и пееха химни. Изведнъж придаваха на детския кръстоносен поход оня трогателен вид, който се описва в книгите по-късно. Правеха страдалчески физиономии и насочваха вниманието на уплашените граждани към дрипите и празните си стомаси. Преувеличаваха ужасите на похода, разиграваха комедии с изтощението си. Това разчувстваше силно жителите на прекрасната Тоскана. Те с охота даряваха децата с хляб и лакомства, носеха им бъчви с прясна вода и пушени бутове. Мислеха си, че слуховете за ордата от плячкаджии и бракониери са неверни. Тези деца бяха наистина вярващи, проникнати от свещен огън. Кой ли беше измислил тази тактика? Не бе възможно на всички да е хрумнала една и съща мисъл! Долф подозираше, че Петер е инициаторът. Той беше достатъчно умен и безсъвестен …Едва бяха подминали градчето и в детската войска се връщаше ваканционното настроение. Това се казваше живот! Те вкусваха сладката свобода в топлите ветрове, които вееха над хълмовете. Слънцето ги грееше. Украсени с венци от цветя, не познаващи вече никакъв страх, шумни и палави, те вървяха напред, все напред. От време на време стигаха до някое място, чиято красота трогваше дори тези равнодушни средновековни човечета. Езерце с идилични брегове. Или поток, който лъкатуши през естествени ливади, покрай гористи хълмове. Тишина, цветя, птички, подплашени животни. Ех, да можеше да останат тук до края на живота си! Защо да ходят в Ерусалим? Това беше раят…

И тогава сто-двеста деца оставаха да строят колиби, да ловят диви кози и да ги опитомяват, за да започнат нов живот. Дали тези поселища имаха шанс да просъществуват, Долф не знаеше. Понякога се съмняваше, друг път му се искаше самият той да остане на някое такова място, да организира селото, да направи, от него каквото трябва… Но заселващите се вече нямаха нужда от него. През дългите месеци на скитничество те се бяха научили да се грижат за себе си. Макар да им се струваше, че лятото в тази страна никога няма да свърши, те носеха със себе си от север спомена за продължителни, сурови зими, за глад и студ. Може би и в райската Тоскана щеше да настъпи зима, затова начаса започваха да се въоръжават за отпор. Строяха хижи и обори, ограждаха новото селище с палисади, запасяваха се с храни. Ако някога са мързелували вкъщи, то по време на похода се бяха отучили да безделничат. Работеха здраво и с радост, защото го вършеха за себе си.

Но децата бяха пленени и от градчетата по хълмовете, заобиколени с ров. Те блестяха на слънчевата светлина замечтани и въпреки това горди. Жителите им живееха, както те искаха, сами се управляваха, често се караха е други градчета, заставаха на страната на папата или на краля, когато двамата владетели за пореден път се хванеха за гушата, но никога не се отказваха от независимостта си и едно попълнение на войските нямаше да им бъде излишно. Градовете на Италия и най-вече на Тоскана бяха във възход. Гражданите имаха самочувствието на свободни хора, заслужаващи почит. Те усилено строяха манифактури, разширяваха търговията си, търсеха нови извори на благоденствие. Всички бяха увлечени в настъплението. Силните мишци, чевръстите ръце, смелите сърца и свежата млада кръв бяха добре дошли. Много деца не устояваха на съблазнителните предложения и оставаха.

Детската войска видимо оредяваше. Николас сякаш не забелязваше това. Той мечтаеше за Белия град на изток и не виждаше, че тази приказка почти не занимаваше вече умовете на последователите му. От време на време те се загубваха — но какво от това? Долф се надяваше да не стигнат скоро Пиза, защото там трябваше да се сбогува с Леонардо. Но, макар и не скоро, те все пак стигнаха.

Само преди година Долф бе посетил Пиза с родителите си по време на едно пътешествие през ваканцията. Тогава прочутият град го бе разочаровал. Той представляваше едно невзрачно селище, не по-голямо от Вурден. Стотиците хиляди туристи отиваха там главно, за да видят известната катедрала, по Площада на чудесата обикаляха само приходящи, които после продължаваха пътя си. Защото Пиза не можеше да им предложи нищо друго.

А сега! В началото на тринадесети век Пиза беше международен център, по-могъщ от Флоренция, по-голям от Рим, по-оживен от Генуа. Катедралата вече бе построена заедно с наклонената кула. Бастионите и крепостните стени се издигаха в пълния си блясък и слава, а не като сънливи останки от велико време, както в епохата на Долф. Той беше омаян. Какъв град! Леонардо настояваше приятелят му също да остане и да се възползва от гостоприемството на семейство Фибоначи. Предложението беше доста примамливо…

— Ами Марике?

— Но и тя ще остане при нас. Не зная дали ще мога да изоставя детската войска …

Това обаче не беше единствената причина за отказа на Долф. Той беше очарован от Италия на тринадесети век. Разликата с Италия, която познаваше от ваканциите с майка си и баща си, беше невероятна. Тази страна бе по-красива, по-девствена, по-интересна. Сред хълмовете на Тоскана човек можеше да се натъкне на руините от някоя римска вила или да се изправи пред полуразрушен храм. Реките бяха по-бистри и незамърсени. Пътищата — тесни, побелели от прах предлагаха безброй изненади. По хълмовете се издигаха горди замъци или малки, независими градове. По склоновете пасяха стада овце и кози, горите обитаваха безкрайно много птички. Нямаше рев на реактивни изстребители, бръмчене на коли, тракане на машини. Цялата страна излъчваше спокойствие, тишина и музика. Хлябът бе по-вкусен и от най-скъпото тестено лакомство през двадесети век. За по-фин вкус от този на дивите пуяци от дъбовите гори Долф не бе и мечтал! По цял ден чуруликаха птички, цвърчаха щурци, пееха селяни. И само на миля отново пълната тишина на летния ден с неподвижни борове, разцъфнали склонове, хиляди пеперуди, пчели, бръмбари. Жужаща, успокояваща тишина, която беше напълно непозната за Долф и го омайваше.

Той вече не можеше да замени с нищо свободния живот на открито, дори за изкушенията на Пиза. Нищо че беше могъщ център, невероятно красив и жизнен: той си оставаше един средновековен град с отблъскващи контрасти, пълен с плъхове, гад, просяци и мошеници. Намесван през някоя и друга година в нови и нови войни. Надменни и безсрамни бяха жителите му. Това не беше град, в който човек се чувства у дома си.

И така, двамата приятели с мъка си взеха сбогом. Марике си поплака и изхлипа:

— О, Леонардо, колко ще ни липсваш!

Петер и Франк мълчаливо стиснаха ръка на студента. Берто го прегърна и попита:

— Ще си спомняш ли понякога за Каролус? — и децата продължиха пътя си напред, все напред. През блесналите хълмове, през блата и гори, на югоизток.

Колко ли бяха останали? Най-много две хиляди. Голяма част се бяха заселили в Пиза. Немалки групи се отправиха към Флоренция, на два дена път, тъй като се бе пръснала мълвата, че там се готвят за война и ще имат нужда от работна ръка. За кратко време цяла Средна Италия се напълни с групи от германски деца, които говореха на развален тоскански и търсеха работа храна, подслон. Те бяха прибрани бързо и се сляха с местното население. В края на септември до провинция Умбрия стигна една малобройна войска от около хиляда и петстотин дивачета — гладни, готови на всичко.