Кръстоносен поход по джинси

6. ЧУДОТО НА ХЛЯБОВЕТЕ

Най-сетне те стигнаха град Ротвайл на брега на река Некар. Жителите веднага затвориха портите си. Легендата за Шпайер явно не беше проникнала до тук. Възможно беше и хората да бяха подочули нещо, но да го бяха сметнали за измишльотина. Вечерта беше мрачна, от време на време плисваше дъжд. Децата жадуваха за топлина, храна, подслон. Те устроиха стана си недалеч от града, на един не стръмен склон. Зад стените беше пусната само малко делегация, включваща Николас, дом Анселмус и Петер, за да преговаря с градската управа. Долф не бе отишъл с тях. Той имаше работа в другия край на лагера и преди да забележи какво са намислили Николас и монахът, двамата вече бяха тръгнали. Само Петер бе успял да се присъедини към тях като представител на децата-поклонници. Анселмус си беше помислил, че мокрите дрехи на момчето ще събудят съчувствието на гражданите и му бе разрешил да отиде с тях.

Първата стъпка на Николас бе погрешна. Още с пристигането си той заля първенците на града и каноника с поток от думи. Подтиквано от дом Анселмус, момчето заговори за свещената си мисия и може би щеше да произведе някакво впечатление, ако монахът не бе развалил работата напълно, като започна да заплашва ротвайлчани и да настоява да хранят децата отвън на полето. Добър лов в околностите на голям град не можеше да се очаква. Риба в Дунава не биваше да хващат, тъй като риболовът бе нает от неколцина селяни. И така, детската войска трябваше да се храни с малкото останали запаси, а те съвсем не бяха достатъчни за осем хиляди гладни гърла. Анселмус беше обещал на децата вечер на изобилието, тъй като бе разчитал, че ротвайлчани ще се покажат по-щедри. Недружелюбното им държане направи монаха непредпазлив. Той се провикна:

— Бог ще да накаже всички, що отказват помощ и храна на децата! Но каноникът огледа още веднаж монаха от главата до краката и вдигна рамене.

— Не ще се стреснем от измамници. Сигурно вие самите сте подпалили Шпайер. Ако сред децата има сериозно болни, ний ще ги подслоним в града и ще се грижим за тях. Ала ако мислиш, че град Ротвайл е толкова богат, та да нахрани осем хиляди деца, мамиш се. Реколтата е още по полето. И добре я вардим, да знаеш. Забележим ли, че децата под ваша команда се опитват да крадат добитъка или зърното ни, ще наредим на войните да изсипят дъжд от стрели върху им. Добре го запомни!

Издигнат върху един хълм, Ротвайл беше силен град, заобиколен със стена, и владееше цялата долина. На Анселмус и Николас им стана ясно, че за бракониер-ски набези и думи не може да става. От стаичката в кулата, където се провеждаше разговорът, се виждаха нивите и ливадите — и навсякъде вардачи. Ротвайл беше разположен в плодородна, но неспокойна област, сред хълмовете шареше всякаква паплач, която можеше да бъде задържана на разстояние само чрез използване на сила. Думите на каноника, потвърдени от първенците, доказаха, че тази бдителност ще бъде приложена и спрямо децата.

— Не се ли боите от гнева Господен? — опита още веднаж Анселмус, макар че думите му не правеха голямо впечатление.

— Не — отвърнаха мъдреците. Те дълго се бяха взирали във въздуха и открили, че тази нощ няма що да се страхуват от разрушителна буря. А на сутринта детската войска отново щеше да потегли на път. Не искаха да имат работа с нея. Тогава Петер, тихият и умен Петер, неочаквано заговори. Той съобщи с почтителен тон, че сред децата има четири малки с висока температура.

— Ще наредя да ги навести нашият знахар — обеща каноникът. Смутено, но твърдо, Петер му напомни, че е предложил да приемат в града сериозно болните. Свидетелите бяха твърде много, за да може каноникът да се отрече от думите си.

— Така да бъде, докарайте ги. Петер се поклони смирено, без лицето му да издава чувствата му.

След това делегацията можеше да си върви, с празни ръце. Долф изслуша разказа на Петер за случилото се в кулата и беше благодарен на момчето, задето бе съумяло да изтръгне обещанието да им разрешат подслон за болните в града. Защото четирите дребосъчета бяха много зле и той се страхуваше за живота им. Те изгаряха от температура и не задържаха почти нищо от билковите отвари, които Фрида им наливаше в устите. Какво ли им имаше? Долф не знаеше. Той не виждаше големи възможности да оживеят, но си мислеше, че ще е по-добре да умрат в легло, отколкото в подскачащата и друсаща волска каруца и да бъдат заровени някъде по пътя. Берто и още няколко ранени отказаха да напуснат стана. Раните им заздравяваха и те вече можеха пак да се движат. И така, Долф накара големия си приятел Франк да впрегне отново воловете и да закара каруцата с четирите болни в града. В последния момент той размисли и също се метна вътре. Предадоха малките пациенти в монашеската болница, където те веднага бяха откарани в болничната зала и предадени на грижите на един брат.

— Върнете каруцата в стана — каза Долф — Аз ще поразгледам малко.

— Защо? — учудено попита Франк — Ротвайл съвсем не е така голям и красив като Кьолн.

— На драго сърце ще ти повярвам, но сега се намирам тук, а не в Кьолн — засмя се Долф и приятелят му не намери отговор. Рудолф вече говореше добре езика, тъй като по цял ден правеше само това. И така той започна туристическата си обиколка на средновековния Ротвайл, изпълнен с доверие. Градът изглеждаше горе-долу така, както си го бе представял. Еснафски квартали, където майсторите упражняваха занаята си най-често на улицата, заслонени от някой навес. Вече бе почти седем часа. Мнозина вечеряха, Но улиците бяха пълни. Изглеждаха пълни, защото бяха толкова тесни, че четирима минувачи създаваха впечатление за навалица.

Всички оглеждаха Долф. Естествено, заради джинсите, сивия пуловер и обувките, но и заради лицето му, което не се вписваше във времето. Просяци го дърпаха за ръкава и молеха за милостиня. Изглеждаха ужасно. Осакатени, най-вече слепи или без крака. Долф потреперваше и бързаше да отмине. Нямаше какво да им даде. Както обикаляше, момчето попадна в улицата на златарите и оръжейните майстори. То спираше прехласнато пред изложените предмети. Ножът за хляб от неръждаема стомана, който все още бе затъкнат в колана, му бе оказал неоценима помощ през изминалите две седмици. Но нима можеше човек да си представи нето по-красиво от една такава кама с удивителна украса в кожена ножница?

Долф попита за цената. Камата струваше двадесет сребърника. Той изпъшка. Нямаше пукнат шилинг. Или…Не беше ли пъхнал в задния джоб на джинсите си портмоне с холандски пари? Естествено! Как можеше да е толкова глупав. През тези четиринадесет дни изобщо не се бе сещал за него. Но какво можеше да направа човек с холандски гулдени и центи? Въпреки това Долф самонадеяно извади портмонето си от джоба, измъкна един от двата рейксдалдера4 и го показа на оръжейния майстор. Занаятчията се изсмя подигравателно. Един сребърник — пък бил той и огромен? Двадесет динара трябваха за камата. Ала майсторът бе забелязал нещо странно в монетата.

— Откъде са тези пари?

— От Холандия.

— Досега не съм виждал холандски монети, но ако искаш, можеш да ги смениш на съседната улица. Там живее един стар евреин. Долф последва упътването и не след дълго вече стоеше в мрачното преддверие на лихваря. В главата му започна да зрее неясен план. Не камата щеше да купа, а…

— Бих желал да сменя тези пари за монетите, които се използват тук — каза Долф и сложи двата рейксдалдера и три гулдена на масата. Евреинът се наведе учуде но. — Какви са тия пари. Не съм ги виждал.

— Холандски са.

— И твърдиш, че това е сребро? — недоверчиво по-пита мъжът.

— Не отвърна Долф — Не е сребро. Холандските алхимици откриха метал, по-здрав и по-скъп от среброто, и от златото е по-скъп. На служба при граф Вилхелм5 има трима алхимици и те му правят този бял метал-чудо. Графът нареди да изсекат от него монети, които не могат да се претопяват, нито да се огъват, нито да се режат. На север много ги търсят. Особено датчаните. Влизат в пристанищата на Холандия и заменят товарите на цели кораби за тези монети. Дали му вярваше евреинът? Той разглеждаше внимателно рейксдалдерите и най-вече образа на кралицата.

— Коя е тази?

— Света Юлиана6, нашата покровителка — отвърна Долф. Странните монети, цели и челичено здрави, по края с думите „Нека Бог е с вас“, блестяха на следобедната светлина. Евреинът явно бе изкушен.

— Ще ти дам десет динара за тях — каза той с колебание, след като ги бе пробвал със зъби. Ама бяха твърди, и най-острият нождраскотина не можеше да остави. Това бе загадка за лихваря. Как ли се бе сдобила Холандия с такова чудо?

— Това прави значи петдесет динара за петте монети — хладно отбеляза Долф, макар отлично да бе разбрал, че мъжът не искаше да каже това.

— Да не си луд! Долф се изправи, хвана ножа за хляб и каза рязко:

— Ти знаеш ли с кого говориш, човече! Аз съм Рудолф Веха ван Амстелвен!

— Тъй да бъде, благороднико — преви гръб старецът. Простете ми… Аз съм само един беден евреин, благороднико, а и търговски кервани в Ротвайл рядко идват.

— Премести се тогава в друг град — с безразличие отвърна Долф. Евреинът вдигна жален поглед към него.

Той наистина бе по-нисък от момчето.

— Ах, благороднико, на драго сърце бих го направил. Но нали знаете, че е невъзможно.

Той тъжно поклати сивата си глава и Долф веднага забрави за позата си на горд и строг човек. Загриза го съвестта. В неговия век имаше години на безумие, когато се бяха опитвали да изтребят всички евреи. Наистина, преди да се роди той, но все пак в този така цивилизован двадесети век. По това време на евреите явно отново не им е било лесно и не са се радвали на особена свобода. А ето че и той сега мамеше бедния старец и му изръсваше кесията.

Но мисълта за близо осемте хиляди гладуващи деца отвъд градските стени върна неумолимата му твърдост. Я ми кажи — започна той нарочно колкото се може по-сърдито, колко хляба мога да купя в Ротвайл за един динар. Евреинът се усмихна, сякаш го бяха питали нещо забавно.

— Над петдесет, благороднико.

— Големи ли са? Старецът разтвори доста широко ръцете си.

— Познаваш ли някого, който ще се съгласи да пече още тази нощ?

— Може би Гардулф — подвоуми се лихварят.

— Добре, тогава ще предложа монетите си на Гардулф. Мъжът веднага покри парите с ръце.

— Ах, благороднико, какво ти разбира Гардулф от пари? Прост хлебар е той само, пък и внук на чужденец на всичко отгоре.

— Не затваря ли? Трябват ми много, много хлябове. Човече, ей там, край огньовете отвън лежат осем хиляди гладни деца!

— И вие искате да им купите храна? — слиса се лихварят.

— Защо?

— Защото не съм коравосърдечен като жителите на Ротвайл. Евреинът явно се забавляваше. Той отново се наведе над монетите и ги заразглежда. Долф видя, че гърбът му потрепва, сякаш се мъчеше да не избухне в смях.

— Това ли са всичките пари, които носите в себе благороднико?

— Имам и няколко по-малки. На масата се търкулнаха монети от по десет и двадесет и пет цента и две от пет цента. Лихварят бързо ги сграбчи и огледа. Всичките носеха лика на света Юлиана, това беше наред. Старецът бе най-заинтригуван от бронзовите пари, особено от стилизираното 5 на петачетата.

— Това е кривият меч, който света Юлиана закрилнически държи над главите на холандския народ — обясни Долф. Евреинът събра парите на купчинка и след дълго колебание заговори:

— Тъй като сте такъв знатен господар и идвате толкова отдалеч, ще ви дам петнадесет динара за всичко заедно. Ще съсипя и себе си, и семейството си, ала не мога нищо да ви откажа.

— Двадесет — каза Долф невъзмутимо. Но сърцето му туптеше до пръсване.

— Как може млад благородник с такова добро сърце най-безсъвестно да съсипва един беден евреин? — завайка се старецът. „Спри, човече — помисли си Долф — толкова съм потресен, че те мамя. Но трябва…“

— Стига толкова — отсече той — Покажи ми пътя за Гардулф.

Лихварят нямаше намерение да изпусне непознатите и вълшебни пари. Той се попазари още доста време, но Долф, на чийто гръб лежеше отговорността за детската войска, не отстъпи.

Накрая той получи двадесетте си динара. В кожена кесийка, защото не знаеше къде да дене тежките сребърни монети. В замяна момчето подари на евреина излишното си вече портмоне, което бе почти ново и явно донесе неземно щастие на лихваря.

Така, а сега към хлебаря Гардулф.

Той отдавна бе угасил пещите си и вече беше седнал да вечеря. Долф нахлу в къщата му, изломоти някаква благословия, която сам измисли, изреди впечатляващите си имена и поръча осемстотин хляба от най-големите, които можеше да направи майсторът. Каза му да започне незабавно да пече. Той, Рудолф ван Амстелвен, бил готов да му заплати двадесет сребърни динара.

— Но те струват повече — проплака хлебарят — И как да изпека толкова хляб за една нощ? Сега ще бият вечерните камбани и всички огньове ще трябва да се угасят. А пък и чираците ми са само двама и вече си легнаха. Смилете се, благороднико, не можете да постъпите така с мен. Гардулф беше необикновен мъж с рижа коса, зелени очи и светла кожа. И четирите му деца, които се прозяваха край масата, имаха същата коса и същите замечтани зелени очи. Според Долф те изглеждаха божествено.

— Ала ще трябва да постъпя така, добри ми хлебарю — каза той строго — Отвън чакат осем хиляди гладни деца, които ще призоват отмъщението Божие над града, ако не им дадем веднага нещо да ядат.

— Ах, благороднико, че кой вярва на тези приказки. Чух за един монах, който разправял за Шпайер. Но споменаха, че бил измамник…

— Стига — Долф вдигна заповеднически ръка — Имаш право, хлебарю Гардулф, ала трябва ли осем хиляди деца да умрат от глад заради един мошеник, който разправя някаква безумна история? Погледни! — Той разсипа сред червенокосите дечица сребърниците от кесията си — Можеш да ги спечелиш всичките за една нощ, хлебарю! Мъжът гледаше алчно сребърните пари.

— Но чираците ми ще заспят, както работят. Цял ден са били на крак. Председателят на гилдията ни забранява …

— Добри човече, всичко това ми е известно — прекъсна го Долф. (Това не беше вярно.) — Вдигни ги от сън, а и аз ще дойда да ти помогна. Ето, с тези ръце. И те могат кое-що, стига да ми кажеш какво да правя. Хлебарят отново погледна към лъскавите, пари.

— А откъде дърва? — измърмори той — Ще ми трябват за пещите, цяла каруца.

— След час ще имаш цяла каруца дърва за горене, остави това на мен. Долф съжали, задето бе изпратил волската каруца обратно в стана.

— Слушай, хлебарю Гардулф — каза той — Ще ти оставя два сребърника като доказателство за добрите ми намерения. Но сега се налага да тръгвам, за да се погрижа за дървата, а това трябва да стане, преди да са били вечерните камбани, с други думи, нямам много време. А ти започвай веднага да месиш тестото, ще се върна възможно най-бързо. Той си прибра сребърниците в кесията и хукна навън, оставяйки след себе си един слисан хлебар и неговото семейство.

Долф се уговори със стражата на Западната порта да пуснат каруцата с дърва при всички случаи, дори ако пристигне, след като са били вечерните камбани. После той побягна, колкото му държат краката, към лагера и извика приятелите си.

— Съберете всички момчета, които намерите, трябват ни една каруца дърва. Нужни са на хлебаря Гардулф, тази нощ той ще ни опече хляб. Надигнаха се възторжени викове. Каролус излетя, последван от Франк, Леонардо и Фредо.

— Събирайте дърва! — гръмна заповедническият глас на Фредо — Дърва за хляб! — и стотина големи момчета на часа се раздвижиха. Само Петер спря при Долф.

— Какво има, Петер? Ти няма ли да се включиш?

— Как смяташ да закараш тези дърва в града?

— С каруцата, естествено.

— С нея не става. Вътре има пет болни.

— Грешиш, нали следобед закарахме болните в града … какво, още пет ли? Петер кимна мрачно.

— Все малки — и със същите оплаквания като останалите четири. Болки в гърлото, зачервяване на главата, висока температура…„Господи — отчаяно си помисли Долф — вече става епидемия! Преди обяд четири, сега още пет, колко ли ще бъдат утре? И що за болест е това? Някакъв вирус, естествено…“ Той потърси с поглед помощ в неподвижното лице на Петер.

— Познаваш ли тази болест? Често ли се среща? Петер кимна.

— От нея умират малките деца.

— Само малките ли?

— Най-вече. Ясно, детска болест, един от бичовете на човечеството, които бяха изкоренени през двадесети век. Какво да прави? Да ги изолира! Да подслони всички съмнителни случаи в отделен лагер и да се надява, че епидемията няма да се разпространява повече…„Ами ядене — отчая се той — Те трябва да ядат колкото може повече и по-добре. Трябва да са силни и здрави и да окажат съпротива.“

Тази новина направо го изкара от равновесие. Той не пита нищо повече, а се завтече към каруцата, където Хилде тъкмо почистваше повърнатото от един малък пациент. Фрида и помагаше.

И с тази каруца, която естествено вече носеше силна зараза, той смяташе да докара на сутринта осемстотин хляба в стана! Долф се хвана за едно колело и изчака, докато му мине световъртежът. Това вече надхвърляше силите му, отговорността бе огромна. А той беше просто едно момче. Неговото нещастие беше, че знаеше прекалено много, че проумяваше прекалено бързо, че изпитваше прекалено голямо състрадание към всички тези безобидни деца. Той изхлипа.

— Зле ли се чувстваш, сине? — прозвуча край него топъл глас. Долф вдигна поглед и видя някакъв монах също бенедиктинец. Но не беше Анселмус, нито пък Йоханис. Изведнъж Долф разбра, че този човек беше честен. Това не бе измамник, който иска да прекара осем хиляди деца през Алпите поради някаква неясна причина.

— Заплашени сме от епидемия — отчаяно прошепна момчето — Можете ли да ми помогнете, отче?

— От какво сме заплашени?

— От опасна заразна болест, от която малките деца измират.

— Покажи ми болните, сине.

— Елате. Двамата се качиха в каруцата. Хилде ги погледна уплашено.

— Какво е? Децата лежаха в груба слама. Те бълнуваха с червени и подути лица. Телцата им изгаряха и сякаш излъчваха жар. Монахът ги огледа и кимна.

— Да — тъжно отбеляза той — Лошо.

— Чу… чумата ли? — запъна се от ужас Долф. „О не, само не това“ — помоли се той с цялата си душа. Духовникът се прекръсти и го погледна. Сините му очи откриха океан от доброта — He е чумата, сине. Скарлатина е. Децата са огненочервени, нали виждаш? Долф кимна. Той също бе забелязал този странен симптом, но си бе помислил, че е от високата температура.

— Ще умрат ли?

— Това е в Божията власт. Силните може би ще оживеят, а и за добре гледаните има някаква вероятност.

— Ще направя всичко възможно — промълви Хилде. Накитите и висяха на шията като вързоп слама. Имаше уморен вид. Колко ли време се бе занимавала днес с повръщащи и бълнуващи деца?

— Не слизай от каруцата, Хилде — каза Долф — И ти, Фрида. Не наближавайте останалите. Ще сложа постове, за да не идва никой до каруцата. Болестта е заразна.

— Няма ли да се заразим и ние? — изплашено попита Фрида.

— Не, не вярвам — отвърна монахът — Скарлатината хваща само малки деца — почти никога по-големите.

— Трябва незабавно да взема мерки — извика Долф и скочи от каруцата. Вече се задаваха момчета с дърва за горене.

— Отче, кажи им да не идват тук — помоли момчето. Главата му беше пламнала.

— А къде да носят тези дърва?

— В града, при хлебаря Гардулф. Тази нощ той ще ни опече хляб. Уговорил съм със стражата да ни пуснат с дървата. През Западната порта.

— Ще бъде сторено. Монахът остави Долф и пресрещна момчетата. Рудолф го проследи с поглед, видя как събра носачите и се отправи с тях към града. После се обърна с облекчение към Хилде.

— Ще кажа да преместят каруцата. Чакай тук и не пускай никого.

Той се отдалечи и най-напред издири Леонардо. Задъхано обясни на приятеля си какво се е случило. Дойде и Фредо. Сега всичко стана много бързо. Изкараха каруцата с болните извън стана и я скриха в една горичка. На подходящо разстояние от нея поставиха на стража момчета с тояги. В това време Леонардо и Петер оглеждаха спящите деца. Щом видеха червено личице или чуеха, че някой се оплаква от болки в гърлото (защото явно така започваше), те отделяха детето при друг огън, който също бе строго охраняван. След като изолираха по този начин съмнителните случаи, Леонардо се разпореди да донесат силен билков чай за малките. За половин час той предаде в каруцата с болните шестима пациентчета, които показваха явни признаци, че са заразени.

— А групичката край огъня не трябва да изпускаме, из очи каза студентът на Долф.

— Предоставям тази работа на теб — отвърна момичето. Аз трябва да вървя в града. Обещах на хлебаря да му помогна.

— Той няма ли малки деца? — сети се Леонардо. Долф се сепна, изведнъж си спомни за четирите огнени главици с лунички, рижи коси и зелени очи.

— Първо ще се обеззаразя — извика момчето и се втурна към реката. Изпразни джобовете си, съблече се и се гмурна в ледената, черна вода. Тя щипеше лицето му, раменете и ръцете, но той се почувства страшно освежен. След това многократно прекара дрехите си през водата, изцеди ги възможно най-добре и отново ги облече мокри. Бррр! Натъпка пак джобовете си и побягна с все сили. И така, пъхтейки и пръхтейки, Долф пристигна пред Западната порта. Отначало стражът не искаше да го пусне.

— Къде е колата, за която говореше? — измърмори той недоверчиво — Вместо нея минаха най-малко петдесет момчета с вързопи клони на гърба.

— Пусна ли ги? — уплаши се Долф.

— Да, при условие, че ще се върнат веднага щом оставят дървата. Така и направиха. С тях имаше и един монах, иначе сигурно нямаше да ги пусна.

— Ти си честен човек — каза Долф — Бих искал да ти се отплатя. Почакай. И той веднага откри нещо интересно в джобовете си. Какво може да носи едно момче на петнадесет години? Най-невероятни неща. Долф намери парченце въже, полуразтопен бонбон, една мръсна носна кърпа, смачкано пакетче с дъвки, кутийка кибрит и за свое най-голямо учудване — пластмасова кукличка, голяма колкото палец. Не можа да си спомни откъде имаше този смешен предмет, но го извади от джоба си със замах и го сложи в ръката на слисания страж.

— Пази го като очите си, добри човече — заяви той тържествено — Това е образът на… свети Ян и ще ти бъде добър закрилник. Така Долф бе пуснат в града. Той с мъка откри улицата на пекарите в притихналия, тъмен град. Най-накрая, неочаквано, се озова пред хлебарницата на Гардулф. През капаците на прозорците проникваше светлина. Момчето почука с облекчение.

— А, ето те и тебе. Къде се бави досега? — изръмжа хлебарят, който лично му отвори вратата.

— Съжалявам. В стана имах малко трудности — каза Долф и забрави да се държи като млад благородник.

— Какво ти е на дрехите?

— Паднах във водата. Клатейки глава, Гардулф тръгна пред него към хлебарницата и за своя най-голяма радост, Долф видя вътре Франк усърдно да меси тесто. Чираците също бяха станали и работеха старателно.

— Поостанах малко да помогна нещо — простичко каза Франк.

На Долф му се прииска да го прегърне. Той бързо свали мокрия си пуловер, който хлебарят окачи да се суши, и се спусна да работи.

Месенето на тесто е тежък труд. С мускулестите си ръце Гардулф свърши за един час повече работа от двете момчета заедно, но почти не мърмореше. Той добре виждаше, че не бяха свикнали, а и едва се държаха на крака от умора. Цяла нощ, лопата след лопата, хлябовете излизаха златистокафяви от пещта. Чираците ги струпваха пред вратата, тъй като хлебарницата бе прекалено малка да ги побере. Долф гледаше как расте купът, а в главата му се въртеше само една мисъл: „Децата трябва да ядат. Не искам да се разболеят, затова трябва да ядат.“ Франк бе блед като платно от изтощение. Долф не се чувстваше много по-добре. Докато чираците изкарваха последните редове самуни, хлебарят попита: — Носиш ли парите? Долф му подаде кесията и видя как очите му светнаха. Да не би да бе платил повече, отколкото трябва? Това не го засягаше. Закуската за изгладнялата детска войска беше готова.

— Сигурно ще приберете хлябовете с кола? — заинтересува се пекарят. В това време дойде и жена му да види какво става, като донесе питки с топло мляко. Всъщност на момчетата не им се ядеше от умора, те искаха единствено да си починат, но се насилиха да изпият млякото и да изядат питките. Въпреки това всичко им се услади.

— Кола ли? — запъна се Долф, когато проумя какво го бе питал хлебарят — Не… тя не става вече. Франк…

— Разбирам — каза Франк и се прозя — Отивам да доведа носачи от стана.

След час в града влязоха стотина момчета, за да вземат хлябовете. Те крачеха с товара си по улиците на града, горди, че са успели да надвият скъперничеството на ротвайлчани. Ранните минувачи ги заглеждаха смаяни. Не след дълго из града плъзнаха слухове. През нощта от небето бил слязъл ангел и изпекъл стотици хлябове за детската войска …Долф не тръгна с момчетата, трябваше да направи още нещо. Краката му сякаш всеки момент щяха да се подгънат, но той изтича до монашеската болница я обясни на брата, че четирите малки болни, приети предния ден, страдат от скарлатина. Мъжът се ужаси. Едното от децата починало през нощта, две като че ли имали подобрение, а последното нямало да изкара нощта.

— Единственото средство е доброто хранене — изхриптя Долф — И бих ви помолил да не пускате при тях други хора. Особено родители на малки деца.

— Защо донесохте тази болест в града ни, момче — натъжен попита братът.

— Вчера още не знаехме какво е… В стана вече има много повече болни, но за тях няма да ви притесняваме Братът поклати глава.

— Как е възможно? — промълви той — Нима Бог не закриля децата? Долф беше прекалено изтощен, за да се впуска обяснения. Той отговори почти автоматично:

— И ние сме подложени на изпитания — и си тръгна. Момчето по-скоро се влачеше, отколкото вървеше. Зад самата порта го чакаше Леонардо с магарето. Студентът го подхвана и го качи върху гърба на животното, където той веднага заспа. Искаше да пита за толкова много неща, искаше да издаде заповед да не продължават похода. Но вече не можеше. Издръжливостта на Долф също имаше граници.