Куклата на съдбата

Глава двадесет и пета

Дървото все още лежеше там, където го бях повалил с лазерния лъч. Назъбеният му дънер се забиваше в небето като огромно копие. Стволът му се простираше на километри наоколо с увехнала вече растителност, под която се виждаше дървената основа.

Зад него се виждаха контурите на червената каменна сграда, в която бомбардировките на дървото ни бяха накарали да се скрием. Докато я гледах, чувах отново, в паметта и във въображението си, звука от милионите криле под покрива, които летяха от никъде към никъде.

Откъм дървото лъхна неприятен и кисел мирис и когато се приближихме, видях, че подобното на градина място, което се беше простирало около дънера, сега бе вдлъбнато и се бе превърнало в яма. Вонята идваше именно от ямата и аз видях от могилата, на която стояхме, че вътре има лигави скелети — със странна форма, но несъмнено скелети, — които плуват в мазната течност, изпълваща ямата до половината.

Бе пожертван не само един живот, казах си, не само животът на дървото, но и на цяло общество — малките, плачещи и скимтящи същества, които се бяха струпали, за да ни изобличат, а сега и това, другото общество, живяло в резервоара под дървото. Живот, който бе някак тясно свързан с дървото, който не можеше да продължи след смъртта на дървото, който може би бе съществувал само за да поддържа живота на дървото. Огледах се за някои следи от скимтящите същества, които вече също би трябвало да са умрели. Нямаше никакви следи. Зачудих се дали те в смъртта си са се изсушили дотолкова, че след това са били разпръснати от вятъра.

Аз съм виновникът, помислих си. От моята ръка бе излязла смъртта. Смятах да убия само дървото, но бях унищожил още много живот. Чудех се какво ли ми е станало, че да започна да мисля така. Сами си бяха виновни, нали? Дървото ни бе нападнало и аз имах всички морални и правни основания да отвърна на удара. И всичко бе станало както трябва, мрачно добавих за себе си аз. По време на целия ни дълъг път до планините и по обратния път сега нито едно дърво не ни бе нападнало. Някак се бе разчуло: оставете този човек на мира, той е по-лош от отрова, ако се закачате с него. Без да знаят, че вече нямам лазерна пушка и явно без да искат да проверят.

Почувствах, че Роскоу допира рамото ми и се обърнах да видя какво иска. Той сочеше назад, по пътеката, откъдето бяхме дошли.

Тогава ги видях, цяло стадо. Не можеше да се сбъркат. Бяха в плът и кръв — огромните зверове, чиито кости бяха струпани в дерето, откъдето бяхме спасили Пейнт. Бяха наистина масивни — тичаха на огромните си задни крака, опашките им се влачеха след тях, за да балансират голямата тежест на телата и главите им. Предните им крака бяха вдигнати и в краищата им блестяха остри нокти. Главите им ни се хилеха и дори от това разстояние изглеждаха злобни. Може би ни бяха следвали отдавна, но сега за първи път се показваха.

Бяха големи и грозни, приближаваха се бързо. Вече бях видял на какво са способни и нямах намерение да им се подложа и аз. Бързо се отправих към пътеката, която водеше към града. Щитът ми дотежа и аз го захвърлих. Сабята с ножницата се удряше в краката ми и аз започнах да разкопчавам колана й, но тогава тя ме спъна и аз полетях към земята. Тъкмо преди да се просна по лице, една ръка се протегна, хвана ме за колана на сабята и ме задържа достатъчно високо, за да не се ударя. Висях така залюлян и гледах как земята започна бързо да лети пред очите ми, а с крайчето на очите си видях, че краката на Роскоу се движат така бързо, че се бяха превърнали в неясно петно.

Боже мой, как тичаше само.

Опитах се да завъртя глава, за да се ориентирам къде сме, но се намирах така близо до земята, че не можах да видя нищо. Не ми беше удобно и позата ми беше неловка, но аз не се оплаквах. Роскоу преодоляваше разстоянията доста добре, много по-бързо отколкото ако беше се наложило да ме изчаква.

Накрая видях пред лицето си уличната настилка. Роскоу ме подхвърли и ме постави на крака. Бях малко замаян и залитах, но забелязах, че сме на тясната градска улица, по която вече бяхме минавали. Гладките бели стени все така се извисяваха към небето.

Зад гърба ми отекна сърдито ръмжене и злобно тръбене. Преследващите ни зверове се блъскаха в тясната цепнатина на улицата, хвърляха се яростно и безрезултатно, бореха се да ни достигнат, мъчеха се да се вмъкнат. Но ние бяхме в безопасност. Накрая ми стана ясно защо улиците са направени така тесни.