Куклата на съдбата

Глава двадесет и осма

Беше лудост, разбира се — Пейнт е само хоби. Ако не бях аз, все още би лежал по гръб в дерето. Колко пъти трябваше да го спасявам? Каза ми, че искал да дойде на Земята, но какво знаеше за Земята той? Никога не е бил там. Дори му се бе наложило да ме попита какво искам да кажа със „земята“. Не беше искал да тръгне преди да му кажа. И все пак не можех да се отърся от спомена за него — как се отдалечаваше бавно по пътеката, за да може да ме чуе, ако реша да го повикам. Спомних си също как смело ме бе понесъл в битката с кентавъра. Макар че, ако става дума за това, нито той, нито аз имахме някаква заслуга там. Заслугата беше единствено на Сара.

— Бих искал — започна Роскоу, като вървеше до мен — да разбера по-пълно постановката за множествените реалности. Сигурен съм, че я има в ума ми, но не мога да я видя. Това е като мозайка от милион парченца — необходимо е само да ги съчетаеш и това е. Толкова е просто, че се чудиш как не си се досетил в началото.

Не би било лошо, помислих си, да се върнеше към мърморенето. По-малко би ме безпокоил. Тогава не би трябвало да го слушам, тъй като бих знаел, че са глупости. Но сега трябваше постоянно да давам ухо, защото в приказките му можеше да има нещо.

— Това е нова способност — нареждаше Роскоу — и тя много ме обърква. Чувство за околната среда, мисля, че би трябвало да се нарече. Където и да си, знаеш и усещащ факторите й.

Не му обръщах кой знае колко внимание, защото имах да мисля за много неща. Дори не бях убеден, че постъпваме правилно, като потегляме отново. Логически най-правилно би било да затворя люка, да потегля и да оставя планетата зад гърба си. Макар че ако исках да припечеля по-нататък, трябваше да взема шепа зърна, които да се изследват, за да се провери наистина ли съдържат познания. Бихме могли да си тръгнем, повтарях си, с чиста съвест. Цялата работа бе свършена. Целта на пътуването бе постигната и всеки бе получил онова, което е искал.

Пет-шест пъти се канех да се върна, но всеки път се отказвах. Като че ли някой ме подпираше с длан в гърба и ме караше да продължа.

Нямаше следа от големите зверове, които ни бяха гонили до града на влизане в него. Наполовина очаквах, че може да ни дебнат и почти съжалявах, че не е така. С лазерната пушка щях лесно да се справя с тях. Но ги нямаше и ние продължихме покрай голямата червена сграда, която дремеше под слънцето, покрай мощния дънер на дървото, открояващ се от километри, покрай шумната яма, която заобикаляше назъбения пън.

Пътят ни се видя по-кратък отколкото при първото пътуване. Бързахме като че ли ни чакаше нещо много спешно. А нощем Роскоу изглаждаше пръстта покрай лагерния огън и пишеше безкрайните си уравнения, като си мърмореше — донякъде на мене, повече на себе си.

Нощ след нощ, докато той пишеше и мърмореше, аз седях до него при светлината на огъня и се мъчех да си обясня защо сме тук, а не на много милиони километри в космоса, запътени към центъра на галактиката. И ясно си отговорих, че причината не е само Пейнт, макар че и той беше част от нея. Беше нещо повече — Сара ме теглеше през многото километри. Виждах в светлината на огъня лицето й с вечно падащата къдрица, с оцапаната от пътуването буза, с внимателно загледаните в мене очи.

Понякога вадех куклата от джоба на якето и се взирах в лицето й — в страшното, измъчено лице — може би за да залича другото лице, което виждах през огъня, може би с нерационалната надежда, че тези дървени устни ще се разтворят и ще заговорят, ще ми отговорят. Защото — отново нерационално — и куклата беше част от това, допринасяше за бъдещия сблъсък на огромни неясноти.

Накрая, след много дни, прехвърлихме едно възвишение и се оказахме пред последната част от пустошта, където хобитата ни бяха изоставили, където бяхме намерили купищата кости и Пейнт.

Пътеката се спусна, премина през равнина и отново се заизкачва в пустошта.

Далече зад нас нещо се движеше по пътеката — миниатюрна просветваща на слънцето точка. Наблюдавах я озадачен за миг, а после тя дойде в положение, когато се открояваше на по-тъмния фон отзад. Люлеещият се, поклащащ се галоп не можеше да се сбърка.

— Това е Пейнт — тихо се обади Роскоу до мене.

— Но Пейнт не би се върнал, без да…

Тогава се затичах по хълма, размахах ръце и завиках. Роскоу вървеше по петите ми.

Тя ни видя отдалече и ни помаха — малка жестикулираща кукла върху подскачащия Пейнт.

Пейнт се носеше като вятър. Кънките му едва докосваха земята. Срещнахме се в равнината, където Пейнт се плъзна и спря. Преди да мога да я подхвана, Сара сама слезе. Беше бясна. Както преди.

— Отново го направи! — извика тя. — Не можех да остана. Ти всичко развали. Колкото и да се опитвах, не можах да забравя какво ми казахте ти и Бух. Ти си знаел, че ще стане така. Предвидил си го. Затова и си изпратил Пейнт да ме доведе.

— Сара — възразих аз, — за Бога, бъди разумна.

— Не — изпищя тя, — ти слушай. Развали ми всичко. Открадна вълшебството и…

Спря изведнъж, а лицето й се изкриви, като че ли се опитваше да не заплаче.

— Не, не е така — продължи тя. — Не си само ти. Всички ние сме. С дребнавите си препирни и…

Пристъпих бързо към нея и я прегърнах. Тя се притисна към мен. Може би ме мразеше, но се притисна, защото й бях останал само аз.

— Майк — обади се тя със заглушен от гърдите ми глас, — няма да успеем. Просто няма смисъл. Няма да ни позволят.

— Изобщо не е така — уверих я аз. — Корабът е чист. Роскоу откри как да го направи. Връщаме се на Земята.

— Ако благородният, изпълнен с надежда човек би искал само да погледне — предложи Пейнт, — той ще разбере за какво става дума. Те ни следват през целия път. Вървят непрекъснато по петите ни. И броят им непрекъснато расте.

Обърнах рязко глава и видях очертанията им на фона на назъбения хоризонт на пустошта — голямо стадо от масивните зверове, които бяха оставили кости в браздата на дерето.

Движеха се напред, блъскаха се и се пререждаха, като някои политаха по далечните склонове изтласкани от идващите зад тях. Бяха стотици, а по-вероятно хиляди. Като че ли не се движеха, а плуваха — изсипваха се от хълмовете и заливаха всичко наоколо.

— Има и зад нас — съобщи с много тих глас Роскоу. Опитваше се да не се поддаде на паниката.

Обърнах се и забелязах как върху билото на хълма, от който току-що се бяхме спуснали, се появяват новите зверове.

— Ти си намерил куклата — забеляза Сара.

— Каква кукла? — Точно сега не ми беше до нея.

— Куклата на Тък — обясни тя. Пресегна се и я измъкна от джоба ми. — Знаеш ли, през цялото време, докато беше у Тък, аз всъщност не съм я видяла.

Отблъснах я от себе си и вдигнах лазерната пушка. Роскоу грабна ръката ми:

— Прекалено много са.

Със сила се откъснах от него.

— А какво искаш да направя? — креснах аз. — Да си стоя така и да ги оставя да ни сгазят?

Сега бяха повече от всякога и се появяваха от всяка посока, в която погледнех. Бяхме обкръжени. Идваха на вълни отвсякъде. Представляваха просто голямо стадо, а ние бяхме в центъра му. Те бяха обърнати към нас. Действаха спокойно. Не бързаха. Бяха ни заклещили е и разполагаха с цялото време на света.

Роскоу коленичи и изглади пръстта пред себе си с длан.

— Какво ще правиш, по дяволите? — креснах аз.

Бяхме заобиколени от кръвожадни чудовища, Сара омагьосано се бе загледала в куклата, а този пелтечещ и мърморещ идиот на колене чертаеше уравненията си.

— Светът понякога поднася изненади — обади се Пейнт, — но ако вие и аз внимаваме…

— Ти не се бъркай! — скарах му се аз. Имах си достатъчно грижи, за да не се впускам в общи приказки с глупавото хоби.

Не можех да ги поразя всички, разбира се, но щях да сваля повечето. Щях да превърна хиляди от тях в димящи пържени картофки и щях да ги обезкуража. Може би бяха смели и самоуверени, но не бяха заставали срещу лазерна пушка. Щяха да полетят във вид на клъбца дим, щяха да се запалят и да ги няма. Ако им хрумнеше да ни нападнат, щяха да си платят.

Знаех все пак, че са прекалено много. Бяха ни заобиколили отвсякъде и тръгнеха ли, щяха да ни нападнат от всички страни.

— Капитан Рос — извика ме Роскоу, — мисля, че накрая го открих.

— Е, браво — похвалих го аз.

Сара се приближи до мен. Пушката висеше от едното й рамо, а глупавата кукла бе притисната към гърдите й както Тък я носеше.

— Сара… — Започнах да казвам неща, които не исках да казвам и едва намирах думи като смутен ученик. — Сара, ако се измъкнем оттук, бихме ли могли, ние двамата, да започнем отначало? Като че ли аз току-що съм влязъл у вас на Земята, а ти ме чакаш в коридора? Ти носеше зелена рокля…

— А ти се влюби в мене — допълни Сара, — после ме наскърби и ми се подигра, а аз ти отвърнах и всичко отиде по дяволите…

— Ние толкова добре се караме — прекъснах я аз, — че би било жалко, ако нещо ни спре.

— Ти си грубиянин — заяви тя — и аз те мразех. Имало е случаи, когато съм те мразела така, че ми се е искало да ти счупя главата. Но сега, като си спомням за всичко, мисля, че през цялото време ми е било приятно.

— Когато ни нападнат — предупредих я аз, — ти се наведи, за да отбегнеш огъня. Ще стрелям във всички посоки колкото мога по-бързо и…

— Има и друг начин — прекъсна ме Сара. — Тък си послужи с него. Куклата. Някакъв стар народ е направил куклата. Народ, който е разбирал…

— Това са щуротии — викнах аз. — Тък беше напълно откачен и…

— Тък разбираше — извика и тя. — Знаеше как да използва куклата. Джордж също разбираше нещо, дори и без куклата. Бух би схванал всичко.

Бух, помислих си. С форма на бъчва, суетящ се, многокрак бегач, с лице, покрито с пипала и три живота за живеене — сега се бе отдръпнал завинаги в третото си състояние и бе отнесъл част от мене. Ако беше тук, би разбрал…

Още докато си мислех, го усетих в мозъка си — също както го усещах, когато бяхме сплели ръце и пипала, за да се слеем. Всичко се бе върнало — онова, което бях разбрал и почувствал и което се бях опитвал да възстановя, но не бях успял. Цялата слава и цялото чудо, а също и малко ужас, защото към всяко разбиране се добавя и ужас. А от бъркотията на цялото учудване и на цялото познание някои отделни факти изпъкнаха и се откроиха пределно ясно. Стоях така и бях наполовина себе си, наполовина Бух, но всички останали също бяха с мен само заради онова, което Бух ми беше дал — способността да се пресягам и да хващам умовете на другите, да се сливам с тях и да чувствам, че това не са много умове, а е само един. Там присъствах и аз самият, разбира се — със забравените си възприятия, с отключените си дълбини.

Интуицията на Сара, символът, представен от куклата, философските прозрения на хобито, прекарало векове затиснато по гръб, значението на уравненията, които Роскоу драскаше по земята. И онзи мой миг, когато — полуумрял, полужив — бях видял пластовете в натрупаната в пустошта пръст, бях усетил хронологията им, бях прозрял какво става в планетата, разкрита от пластовете.

Съвсем внезапно, сега се появи нов пласт. Видях го така ясно както бях видял и останалите — не само аз, разбира се, но аз плюс Бух, плюс останалите, които бяха с мен. Имаше много вселени и много равнища на усещанията. В някои пространствено-временни измерения те се проявяваха и всяко от тях беше съвсем истинско, както са земните пластове, които геологът би могъл да изброи. Това обаче не беше броене — беше начин да видиш, да усетиш и да разбереш, че са там.

Някогашните обитатели на планетата са го знаели дълго преди да бъдат пометени от градинарите, знаели са го или са го усещали несъвършено. Затова са издялали върху лицето на куклата учудването, шока и част от ужаса на познанието. Джордж Смит навярно също го е знаел, сигурно много по-добре от останалите и от Тък. Обсебените му от мечти мисловни процеси го бяха довели много по-близо до истината още преди да попадне на куклата. Знанието на Роскоу е било буквално набито в главата му, без сам той да го съзнава, от бухалките на кентаврите.

И сега всичко се сля в ума ми.

Един пръстен от чудовищните зверове се спускаше към нас гръмотевично. Вдигнатият от тропащите им копита прах блестеше ослепително на слънцето. Но те вече не бяха важни, защото принадлежаха към друг свят, към друго време и място, а ние трябваше единствено да направим малка крачка — не толкова, за да ги отбегнем, колкото за да намерим по-добър свят.

Без да знаем как, но изпълнени с мистична вяра, ние прекрачихме в безкрайното непознато и се озовахме там.

Беше място, в което се чувстваше присъствието на пищни гоблени и на нереалност, но приятелски настроена нереалност. Изглежда тук би трябвало да цари тишина и мир, да цари неподвижност, защото обитателите му са хора, които никога не говорят. Лодката върху водата никога не би трябвало да тръгне по водата. Селото, реката, дърветата, небето, облаците, хората и кученцата — всички те бяха елементи от постоянния мир, установен преди векове и недокоснат от времето. Шарените конци в тапета са вплетени за вечността, стоят замръзнали и си почиват. В небето имаше нещо жълтеникаво и то се отразяваше от реката и от скромните домове, които бяха кафяви и тухленочервени. Зеленината на дърветата също бе необичайна — нормално този цвят би се появил в тапет или картина. И все пак отвсякъде струеше топлина и доброжелателност — човек изпитваше чувството, че след като е попаднал тук, никога не би могъл да си тръгне, че ще се превърне в част от тъканта на гоблените, а тази възможност бе твърде примамлива.

Стояхме на възвишението край селото и реката — бяхме всички освен куклата. Тя вече не беше у Сара. Куклата бе изоставена — може би за да я намери някой друг. Куклата и оръжията. Балистичната пушка вече не бе у Сара, а аз бях оставил лазерната. Такива са правилата, помислих си. Имаше неща и мисловни постановки, които не биваше да се внасят тук.

— Майк — пошепна Сара, — това е мястото, което търсехме. Това е и мястото, което Найт е търсел. Но никога не го е намерил, защото не е попаднал на куклата. Или е пропуснал нещо друго. А е имало толкова много неща, които биха могли да го доведат тук.

Протегнах ръка и я привлякох към себе си. Тя вдигна глава и аз я целунах, а лицето й засия от щастие.

— Няма да се върнем — реши тя. — Никога няма да мислим за Земята.

— Не можем да се върнем — съгласих се аз. — Няма как.

А и не би било нужно. Бяхме оставили всичко зад гърба си, всичко, което знаехме, както детето оставя играчката си, когато порасне.

Селото и реката се простираха под нас, а полята и горите стигаха до хоризонта. Някак знаех, че този свят е безкраен, че в него времето се спира, че тук всичко ще трае вечно и няма да се промени, че ще има място за всички.

Някъде из тези земи навярно бяха Смит и Тък, а може би дори и Бух, но ние никога нямаше да ги намерим, защото нямаше да ги търсим. Разстоянията са големи, а на нас не ни се пътуваше.

Чувството за нереалност бе изчезнало, макар че гоблените си стояха. Лодката се придвижи по водата с блестящи под слънцето гребла. Момчета, момичета и кучета, пищящи и лаещи, тичаха по хълма, за да ни приветстват, а хората от селото се бяха обърнали и някои от тях ни махаха.

— Да слезем при тях — предложи Сара.

Четиримата, един до друг, се спуснахме по хълма, за да навлезем в новия си живот.