Куклата на съдбата

Глава двадесет и първа

Тръгнахме обратно по пътеката, по която бяхме дошли, през обширните сини земи на просторното плато с извисяващите се зад гърба ни лилави планини.

Бях очаквал Сара да ми вдигне скандал. Не бях убеден, че ми е повярвала — как би могла? Единственото, на което можеше да се осланя, беше моята дума, а не бях сигурен доколко това й стигаше. Не беше видяла същото като мен. За нея долината все още бе блестящо място с искрящ поток и ярко бяло слънце, с все така кацнали върху възвишенията мраморни вили. Бях сигурен, че ако поискаше да се върне, би намерила всичко там съвсем същото. Магията още й действаше.

Нямахме план. Нямаше къде да отидем. А и нямаше никакъв стимул, който да ни подтикне да се върнем към пресечената вече пустош. Големият бял град нямаше с какво да ни привлече. Не знаех какво си мислеха Бух и Сара. За себе си знаех единствено, че ми се искаше да увелича разстоянието между нас и портата към долината.

Бях забравил синевата на високото плато с мъхавите му възвишения, гъсталаците от ухаещи храсти, ледените ручеи и многото издигнати на километри към небето дървета. Ако човек търсеше причина, поради която да затвори планетата, чувствах, че би трябвало да се насочи именно към тези дървета. Защото те явно бяха дело на друга цивилизация. Дървета, поникнали по естествен път, не растат с такова точно разположение — всяко да е на точно определено разстояние от съседа си. Човек след известно време свикваше с тях, но аз добре разбирах, че това се дължи само на съзнанието, което бе склонно да ги изключи, защото не може да си ги обясни. Това беше начин за самозащита срещу ужасния въпросителен знак, който дърветата поставяха.

Тази вечер, докато седяхме край огъня, ние се опитахме да направим равносметка за положението, в което се намираме.

Нямаше надежда да успеем да влезем в кораба, който стоеше на градския космодрум. На пистата имаше поне още двайсет и пет други кораба. През всичките години, когато са стояли там, екипажите им трябва да са се мъчили да ги отворят и по нищо не личеше да са сполучили.

А какво бе станало с тези други хора, с другите същества, които са пътували с корабите? Знаехме, разбира се, каква е била съдбата на хуманоидите, чиито скелети видяхме в дерето. Можехме да допуснем, че кентаврите са върнати назад в развитието си другопланетни същества, които преди векове са се приземили на същия космодрум. Планетата бе голяма, с по-обширна суша от земната, имаше много места, където други пришълци, изпаднали в безизходица, биха могли да се установят. Някои от тях биха могли да живеят в града, но това бе малко вероятно заради убийствените вибрации, които минават през града всеки път, когато се приземи кораб. Не трябваше да се забравя и че много от експедициите биха могли да се състоят само от мъжки представители на рода, което означава, че не биха имали потомство. Те биха останали откъснати и просто биха измрели.

— Има още една възможност — обади се Сара. — Някои от тях може да са достигнали долината. Вече знаем, че Найт е успял. Някои от останалите, навярно голям брой от тях, може също да са там.

Съгласих се с нея. Това беше последният капан. Ако посетителят не загинеше по пътя, оставаше долината. След като попадне там, човек никога не можеше да се измъкне. Този капан бе съвършен, защото никой не би поискал да го напусне. И все пак изобщо не беше сигурно, че онези, които са идвали тук, са търсели същото като Лорънс Арлън Найт или като нас. Може би са имали съвсем неизвестни за нас основания.

— Сигурен ли си — попита Сара, — че наистина видя онова, което твърдиш, че си видял?

— Не знам с какво мога да те убедя да ми повярваш — отвърнах аз. — Мислиш ли, че аз самият бих захвърлил всичко? Напук на тебе навярно? Не смяташ ли, че и аз съм могъл да изпитам малко щастие? Вярно, по-подозрителен съм от теб и затова не бих могъл да съм толкова щастлив, но след целия изминат път…

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Не си имал основание. Но защо само ти? Защо не и аз? Не ги видях тези неща.

— Бух ни го обясни — напомних й аз. — Можел е да предупреди само единия от нас. И той е предупредил мен…

— Майк е част от мене — намеси се Бух. — Ние дължим един на друг живота си. Свързани сме. Умът му е винаги с мене. Ние представляваме почти едно същество.

— Почти — тържествено обяви Роскоу, — мечти.

— Престани да дрънкаш — скара му се Пейнт. — Това е безсмислено.

— Многочислено — отбеляза Роскоу.

— Почти човешкото същество там се опитва да ни каже нещо — обясни Бух.

— Умът му е размътен — махнах с ръка аз. — Ето какво не му е в ред. Кентаврите…

— Не — възрази Бух. — Опитва се да установи контакт.

Обърнах се и погледнах Роскоу. Той стоеше изправен и неподвижен, огънят се отразяваше в металната му повърхност. Сега си спомних, че в пустошта, когато го бяхме запитали, той ни бе направил знак, че трябва да вървим на север. Дали още разбираше наистина? Имаше ли нещо, което би могъл да ни каже, ако намереше думи?

— Ти можеш ли да изкопчиш мисълта му? — попитах Бух.

— Не, това надвишава възможностите ми — отвърна той.

— Не разбираш ли — подхвана Сара, — че няма смисъл да се опитваме? Ние няма да се върнем обратно на Земята. Или където и да е. Оставаме на тази планета.

— Можем да опитаме още нещо.

— Знам — съгласи се тя. — И аз съм мислила за него. Другите светове. Като света на пясъчните дюни. Сигурно има стотици от тях.

— И от тези стотици може би някой…

Тя поклати глава:

— Ти подценяваш хората, които са построили града и са поставили дърветата. На тях им е било ясно какво правят. Всеки от останалите светове ще бъде изолиран като този. Всички са били избрани с някаква цел…

— А мислила ли си — възразих аз, — че някой от тях може да е родната планета на хората, които са построили града?

— Не, не ми е идвало наум — поклати глава тя. — Но какво би се променило? Там ще те сплескат като муха.

— Тогава какво да правим? — попитах я.

— Можем да се върнем в долината — предложи тя. — Аз не съм видяла онова, което си видял ти. А и няма да го видя.

— За тебе това е добре — съгласих се аз, — щом ти се иска да водиш такъв живот.

— Каква ще е разликата? — зачуди се тя. — Сега не бих могла да кажа какъв ще е онзи живот. Може би ще е достатъчно истински. С какво толкова би се различавал от живота, който живеем сега? И откъде да знаем, че не е същият? Как би могъл да оцениш действителността?

На въпросите й не можеше да се отговори, разбира се. Действителността е невъзможно да се докаже. Лорънс Арлън Найт бе възприел псевдоживота, нереалността на долината, където си представяше с такава сила и яснота, че това е идеалният живот, че имитацията му изглеждаше като истина. Но за Найт беше по-лесно, навярно така беше и с всички останали жители на долината, защото те нямаха представа от действителността. Замислих се каква ли фантазия се бе появила в ума му, за да си обясни паническото ни бягство от дома му. Естествено е било нещо, което не би го разтревожило и не би прекъснало, дори за миг, илюзията, сред която живееше.

— За тебе може — промълвих немощно. — Но аз не бих могъл да се върна.

Останахме си така край огъня — всичко беше казано, нямаше какво да се добави. Нямаше смисъл да се спори с нея. Тя всъщност не бе искала да каже това. Сутринта щеше да е забравила всичко и здравият разум щеше да е надделял. Отново щяхме да сме на път. Но път закъде?

— Майк — прошепна тя накрая.

— Да, какво има?

— Между нас двамата нещата биха потръгнали, ако бяхме останали на Земята. Приличаме си. Бихме могли добре да се разбираме.

Вдигнах рязко глава. Лицето й бе осветено от блясъка на огъня и изражението му бе необикновено нежно.

— Изобщо не мисли за това — сърдито отсякох аз. — За мене е закон никога да не правя любов с работодателя си.

Очаквах, че ще се ядоса, но не стана така. Дори не се намръщи.

— Знаеш, че не говорех за това — поправи ме тя. — Знаеш какво имах предвид. Това пътуване ни попречи. Разбрахме прекалено много един за друг. Прекалено много неща намразихме. Съжалявам, Майк.

— Аз също.

Сутринта нея я нямаше.