Куклата на съдбата

Глава двадесета

Придвижихме се бързо, без да се обръщаме. Аз погледнах назад само за миг преди да навлезем в каньона между извисяващите се скали, който водеше към портата.

Сара се свести и ми закрещя, започна да ме рита и да ме удря по гърба с юмруци, но аз я притисках здраво към рамото си с едната си ръка. Под другата държах дървеното ковчеже, което бях вдигнал от бюрото.

Без да забавяме крачка достигнахме края на каньона. Роскоу и Пейнт стояха точно както ги бяхме оставили. Пушката на Сара бе опряна на скалата, а сабята и щитът ми лежаха до тях.

Хвърлих доста безцеремонно Сара на земята. Беше ми нанесла доста удари с ръце и крака по гърба, така че не се чувствах особено благоразположен към нея и се радвах, че мога да се освободя от нея.

Тя падна на задника си и остана седнала с побеляло от гняв лице. Устата й се движеше, но ми беше така сърдита, че повтаряше единствено:

— Ти… ти… ти…

Навярно за първи път в подплатения й с пари живот някой бе посегнал на нея.

Стоях там и я гледах, бях останал без дъх от лудешкия отчаян бяг през долината и каньона, коленете ми трепереха, гърбът и кръстът ме боляха от ударите й. Мислех си и за последния поглед, който бях отправил назад преди да навлезем в каньона.

— Ти ме удари! — успя накрая гневно да изпищи тя.

Изрече го и зачака отговора ми. Но аз нямах какво да отвърна. Нямах отговор в главата си, но и да имах, нямах дъх да го произнеса. Не знам какво очакваше да чуе тя. Може би се надяваше да отрека, така че да може да ме обяви не само за побойник, но и за лъжец.

— Ти ме удари! — отново изпищя тя.

— Точно така, ударих те — проговорих й аз. — Ти не забеляза нищо. Щеше да спориш с мен. Нямаше какво друго да направя.

Скочи на крака и се изправи пред мен.

— Открихме Лорънс Арлън Найт — запищя тя. — Открихме прекрасно, светещо място. След всичките си премеждия открихме онова, което търсехме и тогава…

— Милостива госпожо — намеси се Бух, — вината е моя. Усетих го с крайчетата на третата си самоличност и накарах и Майк да го види. Нямах достатъчно сила, за да принудя и втори човек да го види. Просто нямах. И накарах Майк да види…

Тя се завъртя към него и му извика:

— Ти, мръсен звяр. — После го ритна силно. Кракът й го удари странично и той се преобърна. Остана да лежи, като размахваше крачката си като малки бутала и се опитваше с всички сили да се изправи.

После, почти веднага, тя коленичи до него:

— Бух, извинявай. Моля те, повярвай ми, много съжалявам. Съжалявам и се срамувам.

Тя му помогна да се изправи и ме погледна:

— Майк! О, Майк! Какво ни се случи?

— Магия — отвърнах аз. — Единственото обяснение, което мога да намеря, е магия. Бяхме омагьосани.

— Любезна — обърна се към нея Бух, — аз не съм наскърбен. Реакцията на крака ви беше естествена, добре го разбирам.

— Прав — обади се Роскоу, — здрав, ошав, гологлав.

— Стига бе — сърдито му викна Стария Пейнт. — Ще ни побъркаш с тия глупости.

— Беше илюзия — продължих аз. — Нямаше мраморни вили. Бяха само мръсни колиби. Потокът не течеше блестящ и свободен — беше задръстен със сметта от колибите. Имаше и ужасна смрад, която стигаше право в гърлото ти. И Лорънс Арлън Найт, ако онова наистина беше той, беше жив труп, който оставаше жив благодарение на Бог знае какви алхимически средства.

— Тук не ни искат — намеси се Бух.

— Тук сме нарушители — съгласих се аз. — След като веднъж сме пристигнали на тази планета, вече не можем да се върнем в космоса, защото никой не трябва да знае за нея. Заловени сме в голяма мухоловка. След като се приближихме, бяхме примамени от сигнала. Накрая се втурнахме да преследваме една легенда, а тя също се оказа капан — капан в капана.

— Но Лорънс Арлън Найт е търсел тази легенда из галактиката.

— Същото правехме и ние — кимнах аз. — Както и хуманоидите, които са оставили костите си в дерето. Към някои мухоловки се добавят определени аромати, които привличат насекомите дори когато са далече. В много случаи тези аромати се пренасят от ветровете до много отдалечени планети. В нашия случай вместо аромати са използвани митове и легенди…

— Но онзи човек там — прекъсна ме тя — беше толкова доволен и щастлив, беше така пълен с живот и проекти. Дните му бяха погълнати от работа и бяха смислени. Независимо дали беше Найт, той беше убеден, че е намерил мястото, към което се е стремял.

— Има ли по-прост начин — попитах я — да задържиш някъде живото същество и да го убедиш, че е достигнало мястото, което е търсело?

— Сигурен ли си? — попита ме тя. — Сигурен ли си в онова, което си видял? Бух не би ли могъл да те измами?

— Не съм го измамил — веднага реагира Бух. — Накарах го само да види истината.

— Но какво е толкова различно? — възкликна тя. — Щом той е щастлив там? Щом животът му има смисъл? Ако съществуването ти е пълноценно и няма нещо като времето, което да го лишава от смисъл…

— Искаш да кажеш, че бихме могли да останем?

— Той твърдеше, че има място за нас — кимна тя. — Винаги имало къде. Бихме могли да се установим. Бихме могли…

— Сара — прекъснах я аз. — Това ли искаш наистина? Да се заселиш при някакво въображаемо щастие? Никога да не се върнеш на Земята?

Тя понечи да каже нещо, но се поколеба.

— Много добре знаеш — настоявах аз, — че не искаш това. Къщата ти на Земята е изпълнена с кожи и глави, с ловните ти трофеи. Голямата ловджийка. Убиецът на злите форми на живот в галактиката. Тъкмо на тях дължиш общественото си признание, заради тях си известна. Но трофеите ти са прекалено много. Хората са почнали да се прозяват, докато ги разгледат. Приключенията ти са започнали да им омръзват. Така че, за да продължиш да си блестяща, ти е трябвало да се впуснеш в нова игра…

Тя скочи на крака, изви се и ме удари силно в лицето.

— Сега сме квит — усмихнах й се аз.