Куклата на съдбата

Глава двадесет и седма

Сара не се бе лъгала. Нямаше къде да се отиде. Другите светове не предлагаха изход. Бях ги прегледал всичките, като дремвах за малко, когато капвах, защото се страхувах да не започна да ги оценявам прибързано и неточно. Не бързах. Отделих повече време от абсолютно необходимото, за да ги огледам всички един след друг.

Бях се позабавил, докато схвана как да задействам контролното колело, с което се извикваха отделните светове, но след като успях, се захванах за работа, без да обръщам внимание на нищо друго. Роскоу не ме безпокоеше и аз, от своя страна, почти не му обръщах внимание. Забелязах само, че доста време го няма наоколо. Бях останал някак с впечатлението, че броди из града, но реших да не губя време в размишления за целта на скитанията му.

Не би могло да се каже, разбира се, че в никой от световете не съществуваше технологията, която търсех. Разкриваше ми се само малка част от тях и би било безразсъдство от моя страна, да вляза във всяка от тях без необходимите доказателства, без да съм убеден, че ми трябва тъкмо тя. Защото след като веднъж се окажех там, шансовете ми да избягам щяха да бъдат минимални. Без Бух и без съществото, което да контролира колелото, ние никога не бихме се измъкнали от света на пясъчните дюни. Фактът беше обаче, че не открих нито един свят, който да ме съблазни поне да вляза в него, нито един с белези от разум, дори и най-примитивен. Всички бяха неприятни, а повечето първични — диви джунгли, сковани от студ пустини или планети, в които земната кора бе в процес на формиране. На някои атмосферата бе плътна и изпълнена с облаци от газ, който ме задушаваше дори само като го гледах. Няколко свята явно бяха мъртви — обширни равни полета без растителност, осветени едва-едва от слаби кървавочервени умиращи слънца. Една планета бе напълно изпепелена в резултат от превръщането на слънцето й в нова.

Защо ли, чудех се, са били въведени тези врати към различните светове? Ако някой е смятал да ги използва естествено би ги разположил в предградията на по-голямо селище или поне село. Не би се спрял на джунглите, ледените пустини или прогорената пепел. Дали не бяха поставени единствено за отърваване от нежелани посетители? Но ако е така, един свят, най-много пет-шест, щяха да са достатъчни. От стотици не би имало нужда. Излишно бе да се осигурява достъп до толкова много светове и то до такива светове. Съзнавах обаче, че в съзнанието на онази друга раса би трябвало да има някакво логично основание, но аз не бих могъл да стигна до това основание, защото то се намираше извън параметрите на човешката логика.

Когато ги разгледах всичките, се оказах в не по-добро положение, а навярно в по-лошо, тъй като в началото поне имаше надежда, а сега и тя бе изчезнала.

Върнах се при огъня, но той бе изгаснал. Опрях длани в пепелта, но не усетих топлина. Роскоу го нямаше. Не си спомнях да съм го виждал няколко дена.

Дали не ме беше изоставил или по-скоро дали не бе тръгнал нанякъде, без да си прави труда да се върне? Признах пред себе си, че това би могло да бъде краят. Човек не беше в състояние да направи нещо повече.

Седях до мъртвата пепел на огъня и се взирах в здрачната улица.

Не бе изключено да има и други възможности — някъде в града би могло да се попадне на някаква следа. Отговорът можеше да се крие и другаде из планетата, на запад или на юг, а не към извисяващите се планини на север. Но не ми достигаше воля. Не исках да се движа. Нямах желание за нови опити. Бях готов да се предам.

Освен да те последвам, джудже, помислих си.

Но знаех, че така не бива да се мисли. Това е пораженско отношение. Драматизирах излишно нещата. Когато дойдеше време за нов опит, когато се мернеше поне лъч на надежда, щях да стана и да тръгна.

Но сега просто си седях и се съжалявах — не само себе си, а и всички останали. Макар че не можех да кажа защо би трябвало да съжалявам за Смит, Тък или Сара. Бяха получили каквото им бе нужно.

В здрача на улицата трепна сянка, по-тъмно петно сред сивотата. У мен припламна ужас, но не се поместих. Ако онова, което беше долу, искаше да се качи и да ме хване, можеше да ме намери тук, край пепелта от огъня. При мене още беше сабята и макар че си служех несръчно с нея, щях да я използвам при бой.

За да мисля така, сигурно бях много напрегнат и изнервен. Нямах никакво основание да мисля, че в града има нещо, което би ме нападнало. Градът бе пуст и изоставен, в него нищо не помръдваше освен сенките.

Но тази сянка продължаваше да се движи, докато я гледах. Излезе от улицата и тръгна към мене по платформата. Движеше се с подскачане като старец, който върви с препъване по тясна алея с неравна повърхност.

Видях, че е Роскоу и му се зарадвах на бедния. Когато се приближи, станах, за да го поздравя.

Той спря до самата врата и заговори внимателно, като че ли се бореше съзнателно с навика си да римува. Правеше умишлено паузи между всички думи:

— Ти ще дойдеш с мене.

— Роскоу, благодаря ти, че се върна — поздравих го аз. — Какво става?

Той стоеше в здрача и ме гледаше глупаво. После каза все така бавно и внимателно, с подчертаване на всяка дума:

— Ако математиката действа… — Спря се. Математиката явно му създаваше големи неприятности.

— Имах неприятности — потвърди го на глас той. — Бях объркан. Но успях да се справя и сега съм по-добре. Успях да се справя и да стана по-добре. — Говорът очевидно му създаваше по-малко затруднения, но все още не му бе лесно. Дългите фрази го напрягаха. Усещаше се как се насилва да говори правилно.

— По-спокойно, Роскоу — посъветвах го аз. — Не се напрягай прекалено. Справяш се добре. Само по-спокойно.

Но той не смяташе да го кара спокойно. Беше обладан от онова, което искаше да ми каже. То се бе трупало у него отдавна и сега просто се налагаше да бъде изречено.

— Капитан Рос — подхвана той отново, — известно време се страхувах. Страхувах се, че няма да се получи. Защото на тази планета има две неща. И двете се бореха да бъдат изразени и аз не можех да ги подредя, наследя, засадя, убедя…

Отидох бързо при него и грабнах ръката му:

— За Бога, по-спокойно. Имаш време колкото си искаш. Нямаме бърза работа. Ще те изслушам. Опитай се да не говориш прекалено бързо.

— Благодаря, капитане за търпението и вниманието ви към мене. — В гласа му се чувстваше опит да вложи достойнство.

— Изминахме дълъг път — все така утешително продължих аз. — Можем да не бързаме толкова. Ако имаш някакви отговори, аз съм готов да ги изслушам. Аз самият съм напълно изчерпан откъм отговори.

— Има една структура — започна той. — Бялата структура, от която е построен градът, с която е застлан космодрумът и е запечатан корабът.

Спря и направи прекалено дълга пауза. Бях се уплашил, че нещо му се е случило, но той отново заприказва:

— Нормално атомите в материята са свързани само във външния слой. Разбирате ли?

— Мисля, че да. Донякъде.

— При този бял материал връзките се простират по-навътре от външния слой от електрони, дълбоко към ядрото. Схващате ли какво значи това?

Ахнах, като разбрах поне част от думите му:

— И нищо на света не може да разруши връзката.

— Точно така — съгласи се той. — За това си мислех. Сега ще дойдете ли с мене, капитане, моля ви?

— Почакай малко — възразих аз. — Не си ми казал всичко. Спомена, че били две неща.

Той ме изгледа продължително, като че ли се чудеше дали да се впусне в повече подробности, и ме попита:

— Капитане, какво знаете за реалността?

Свих рамене. Беше глупав въпрос.

— Някога — със съмнение в гласа си отвърнах аз — бих ти казал, че различавам реалността. Сега не съм така сигурен.

— На тази планета има слоеве реалност — заяви той. — Реалностите са поне две. Може да са много повече.

Говореше вече почти свободно, макар че понякога се препъваше и се изразяваше с усилие, като правеше неравномерни паузи.

— Но откъде знаеш всичко това? — попитах го. — За атомните връзки и реалностите?

— Не знам. Само знам, че знам. А сега, моля ви, нека да тръгнем.

Обърна се и се спусна по платформата, а аз го последвах. Какво можех да загубя? Самият аз не знаех с какво да се захвана, може би това важеше и за него, може би думите му бяха само продукт от развинтено въображение. Все пак бях в състояние, когато бях готов да се хвана за всяка сламка.

В идеята за тясно свързаните атоми имаше донякъде нещо рационално, макар че изобщо нямах представа как би могло да се направи. Но другите приказки за многослойната реалност си бяха пълна глупост. В тях нямаше никакъв смисъл.

Излязохме на улицата и Роскоу се отправи към космодрума. Вече не си мърмореше и ходеше бързо, като че ли имаше някаква цел — толкова бързо, че трябваше да усиля крачка, за да не изостана. Беше се променил — в това нямаше никакво съмнение, — но ми беше трудно да преценя дали беше действителна промяна или само нова фаза от лудостта му.

Когато излязохме от улицата на космодрума, видях че е сутрин. Слънцето бе стигнало до половината на източния хоризонт. Космодрумът, със снежнобялата си писта, заобиколен от белотата на града, бе огледален и на фона му белите кораби се открояваха като дневни призраци.

Закрачихме през огромното пространство. Роскоу изглежда бе започнал да се движи още по-бързо. От време на време трябваше да подтичвам, за да го настигна. Бих искал да го попитам за какво става дума, но не ми беше останал дъх, а и не бях сигурен какво би ми казал.

Пътят беше дълъг. Доста време изглеждаше, че почти не сме се придвижили, но после изведнъж се оказа, че сме далече от стените на града и по-близо до корабите.

Бяхме почти до кораба на Сара, когато забелязах машината при основата му. Имаше вид на нещо шантаво — с някакво огледало, с предмет, който взех за акумулатор (или поне енергиен източник), с плетеница от жици и тръби. Не беше много голяма — по-ниска от метър и не по-широка от три метра — и отдалече напомняше на абстрактна скулптурна група. По-отблизо вече не приличаше и на това, а на вълшебна машина, построена от няколко отегчени от ваканцията си хлапета, които са събирали какво ли не за целта.

Спрях и я загледах, без да мога да кажа и дума. От всички идиотски глупости, които бях виждал през живота си тази беше най-безнадеждната. През цялото време, докато се бях потил, за да преминавам от свят в свят, този глупав робот е обикалял из града, събирал е всякакви забравени и изхвърлени боклуци, домъквал ги е тук и е сглобил това.

Сега клекна пред нещо, което си представих, че според него е контролно табло, и се пресегна към копчетата и лостчетата по таблото.

— Ето сега, капитане — заяви той, — ако математиката действа.

Размести нещо по таблото, тук-таме просветнаха някои тръбички, чу се нещо като трошащо се стъкло и от кораба започнаха да падат парченца като стъкло, докато той накрая се освободи от млечнобялата глазура, с която го бе напръскала подобната на бръмбар машина.

Стоях замръзнал. Не можех да помръдна. Идиотската машина бе проработила, корабът бе свободен и готов за полет, а аз не можех да помръдна. Беше неразбираемо. Не можех да повярвам. Роскоу не би могъл да го направи. Не и суетящият се, мърморещ Роскоу, когото познавах. Трябваше да сънувам.

Роскоу се надигна и дойде при мен. Протегна двете си ръце, хвана ме за раменете и застана неподвижен:

— Готово е. И за него, и за мене. Когато освободих кораба, освободих и себе си. Сега съм цял и съм добре. Същият като преди съм.

И наистина изглеждаше така, макар че не знаех какъв е бил преди. Говореше без усилие, стоеше и се движеше по-естествено, повече като човек и по-малко като тракащ робот.

— Объркан съм — продължи той — от всичко, което ми се случи, от промените в мозъка ми, промени, които не разбирах и които не знаех как да използвам. Но сега, след като ги използвах и установих, че са полезни, отново съм съвсем на себе си.

Открих, че парализата, която ме бе обхванала, отмина и понечих да се обърна и да побягна към кораба, но той държеше здраво раменете ми и не ме пусна.

— Бух ви говорѝ за съдбата — каза той. — Това е моята съдба. Това и още нещо. Тези, които прекрояват вселената, каквото и да са те, работят по различни начини, за да постигнат всяка отделна съдба. Как иначе може да се обясни, че удрянето на главата ми с бухалки за поло би могло така да промени, да даде на късо и да пренастрои мозъка ми, че да предизвика у мене разбиране, което не притежавах преди…

Отскубнах се от него.

— Капитане.

— Да.

— Вие и сега не вярвате. Още ме мислите за тъпак. А може и да съм бил тъпак. Но вече не съм.

— Не — кимнах аз, — вече не си. Не знам как да ти благодаря.

— Ние сме приятели — каза той. — Няма нужда от благодарности. Вие ме освободихте от кентаврите. Аз ви освобождавам от тази планета. Това би трябвало да ни прави приятели. Стояли сме много пъти един до друг край огъня. Това би трябвало да ни прави приятели…

— Млъкни! — викнах аз. — Стига с тия сантименталности. Ти си по-зле и от Бух.

Заобиколих смешната му машина и се изкачих по стълбата на кораба. Роскоу вървеше по петите ми.

Седнах на пилотското кресло, пресегнах се и погалих таблото.

Това е то. Можехме да отлетим, когато си поискаме. Можехме да напуснем планетата и да отнесем тайната за съкровището й. В момента нямах представа как подобно съкровище би могло да се превърне в пари, но знаех, че ще намеря начин. Когато човек разполага със стока за продан, винаги ще успее да я продаде.

До това ли бях опрял, питах се — да се окаже, че имам нещо за продан? Не друга планета (макар че навярно бих могъл да продам и планетата), а познанията и данните, складирани на тази планета под формата на семена, познания, събрани от дървета приемници за мисли, които складират придобитите знания в семена, а те се разпръскват и след това се събират от колонии малки гризачи, но не се изяждат, а се разполагат в големи ями и в хранилища, където стоят до деня на жътвата.

Но имаше и нещо друго, казах си. Имаше още нещо, свързано с планетата, освен големия бял град и трупащите познания дървета. На тази планета човек можеше просто да изчезне (или да избледнее като Тък), а къде отиваше, когато избледнее или изчезне? Дали се преместваше в друга реалност, в друг свят, както Бух бе преминал в друг живот? Тук е имало друга култура, по-ранна култура от тази, която е построила града. По-ранната култура е издигнала празната сега сграда от червен камък в предградията на града и е издялала куклата, която стърчеше от джоба на якето ми. Би ли могла тази култура, ако беше оцеляла, да обясни тайната за избледняването на човека?

Роскоу бе говорил за многослойна реалност, но за това ли ставаше дума тук? Ако случаят бе такъв, дали тази разчленена реалност можеше да съществува само на тази планета или бе възможна и другаде?

Бях помислил, че това са глупости и може би наистина бе така, но Роскоу се оказа прав за математиката (или каквото там бе използвал), която освободи кораба. Дали не беше прав и за реалността?

Но всичко това нямаше нищо общо с мен. Докато вървях по пътеката, се бях питал какво ли бих искал и то не съвпадаше с онова, което Сара, Тък или Джордж, а дори и Бух бяха искали. Искаше ми се единствено да се махна от тази планета и вече бях в състояние да го направя. Всеки от нас накрая бе открил каквото искаше. Оставаше ми единствено да затворя люка и да задействам двигателите.

Изглеждаше толкова просто, но все пак се колебаех. Седях си в пилотското кресло и се взирах в таблото. Защо ли, питах се, е това колебание?

Дали беше заради другите? Е, в началото бяхме четирима. Дали не се смущавах, че ще се върна сам?

Седях и се опитвах да бъда честен със себе си — открих, че това никак не е лесно.

С Тък и Джордж не можех да вляза в контакт, същото се отнасяше и за Бух. Нямаше никакъв смисъл да ги търся. Оставаше Сара. Тя можеше да бъде намерена и да бъде върната. Бих се справил някак с това.

Седях и се опитвах да се преборя с тези мисли, а в очите ми странно припари и с нещо почти като ужас осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.

Сара, мислех си, Боже мой, защо ти трябваше да намираш онова, което търсеше? Защо не можеш да се върнеш и да се прибереш вкъщи заедно с мене? Защо не мога аз да дойда и да те взема?

Спомних си последната нощ, когато край лагерния огън ми беше казала, че между нас би могло да бъде така добре — така добре, ако не се бяхме втурнали да преследваме легенда. И защо глупавата легенда трябваше да излезе истина и всичко между нас да се разруши?

Спомних си и първия ден, когато ме беше посрещнала в коридора на земната къща и ме бе повела за ръка към стаята, където чакаха Тък и Джордж.

Не бяха Тък, Джордж или Бух, тях не можех да открия. Не беше и Сара, защото не можех да се накарам да го направя. Но имаше още един.

Измъкнах се от креслото и отидох към шкафа в края на кабината. Взех оттам резервната лазерна пушка.

— Връщаме се — казах на Роскоу.

— Връщаме се за госпожица Фостър ли? — попита той.

— Не. За Пейнт.