Куклата на съдбата

Глава двадесет и четвърта

Сутринта открихме куклата на Тък на мястото край нашата следа, където бе изпусната. Виждаше се много добре на не повече от два метра от пътеката. Трудно можеше да се разбере как не сме я видели преди това. Опитах се да определя дали точно на това място бяхме търсели Тък. Но не помнех никакъв отличителен знак.

Досега не бях имал възможност да я огледам добре. Бях я зърнал само веднъж, в нощта, когато бяхме принудени да останем в червената сграда в покрайнините на града. Сега, след като я огледах добре, можах да схвана пълното въздействие на тъгата, издялана грубо върху лицето й. Имаше две възможности, помислих си — или майсторът е бил първобитен човек, който съвсем случайно е успял да изобрази тъгата, или е бил опитен скулптор, който с няколко прости щриха е съумял да предаде цялата безпомощност и мъка на интелектуалното същество, изправено пред загадките на вселената и победено от тях.

Лицето не бе изцяло хуманоидно, но все пак имаше достатъчно черти, за да бъде свързано с човешкия род. Човешко лице, загубило нормалните си очертания заради контакта си с важна тайна — явно не тайна, която само е търсило, а тайна, пред която изведнъж се е озовало.

След като я бях взел, се опитах да я захвърля, но не можах. Беше пуснала корени в мене и не ми позволяваше да я оставя. Бе ме обладала и не ме пускаше. Поисках да замахна с ръката, която я държеше, но пръстите ми не поискаха да се отворят, а и ръката не се помести.

Точно така е било и с Тък, помислих си, само че Тък й беше доброволен пленник и намираше в нея привлекателност и значение, които аз не виждах. Може би защото тя му е казвала нещо, което той самият е искал да чуе. Или е виждал в нея състояние, от което и той е искал да избяга. Мадона, беше казала Сара и сигурно така й се е струвало, но аз не виждах никаква мадона в нея.

И така продължих по пътеката също като Тък, с проклетата кукла в ръка, като се ядосвах на себе си — не толкова, че не успявах да я оставя, колкото че това ме правеше своего рода кръвен брат на изчезналия Тък. Ядосвах се, че мога дори и по най-дребното нещо да приличам на него, защото ако имаше човек, когото да презирам, това беше именно Тък.

Преминахме голямото синьо плато, а зад гърба ни лилавите планини загубиха очертанията си и се превърнаха в лилав облак. Чудех се дали прехласването на Найт пред синьото, което личеше в първите страници на ръкописа, не беше отглас тъкмо на тези сини земи, които бе преминал, за да достигне планините и долината, като е оставил Роскоу на портите, а Роскоу по-късно се е замъкнал по пътеката и накрая е стигнал града, където — заради глупостта си — се е превърнал в пленник на джуджето.

След няколко дена, повече от скука, отколкото от любопитство, отново отворих ковчежето и извадих ръкописа. Започнах от самото начало и го изчетох внимателно — не наведнъж, разбира се, тъй като бе неясен и труден за разчитане, а и страниците бяха много. Изучавах го както учен, заточен в някой далечен манастир, би се ровил в тайни ръкописи. Мисля, че търсех не толкова данни, колкото исках да разбера що за ум е стоял зад това огромно и напълно ненужно дело, стремях се да достигна през скучните словесни упражнения до някакво зрънце истина, което би могло да е останало подсъзнателно в ума му.

Но там нямаше нищо или поне нищо, което аз можех да видя. Беше напълно неразбираемо, а по-голямата част и напълно неясна за всекиго освен за слабоумния автор, увлечен във възпроизвеждане на думи, от които трябваше да се освободи независимо от значението им.

Едва някъде към десетата нощ, когато бяхме само на два дена път от началото на пустинята, достигнах част от ръкописа, в която изглежда имаше някакъв смисъл:

И се впускаше отново в глупави брътвежи за цвят, форма и размер, които — както навсякъде в ръкописа — се разглеждаха с особено внимание.

Върнах се и прочетох отново абзаца, прегледах внимателно и предишните страници, за да открия кои може да са „тези“, но не открих нищо.

Оставих ръкописа и останах до късно край огъня сериозно замислен. Дали този абзац не представляваше само разхвърляни брожения на полулуд ум, каквито бяха и останалите мисли? Или може би е единичен момент на прозрение, в който се описват действителни важни факти, поднесени в същия разпокъсан и мистичен стил? Или пък Найт е по-малко луд, отколкото си мислех, и всички нелепости в ръкописа служат само за прикритие на съобщението, което той иска да предаде на човека, попаднал някак на страниците? Това предположение изглеждаше малко пресилено. Ако съзнанието му бе достатъчно ясно, за да направи такова нещо, той отдавна би напуснал долината и би побягнал по пътеката с надеждата, че ще успее някак да се измъкне от планетата и да отнесе познанията си в галактиката.

Ако в думите му се криеше някакво послание, как бе стигнал до него той? Имаше ли някакви записки в града, които биха могли да разкрият истината? Или беше говорил с някого или с нещо и бе разбрал защо тази планета трябваше да е планета-градина? А може би Роскоу знаеше истината? Имало е начини, помислих си, Роскоу да се добере до нея, защото той бе все пак телепатичен робот. Макар че точно сега не изглеждаше такъв. Беше клекнал до мене, отново бе загладил пръстта и пишеше символите си, като тихо си мърмореше.

Едва не го запитах, но после реших, че не си струва. Бях убеден, че от този изпотрошен робот не може да се научи нищо.

На следващата сутрин продължихме и на втория ден стигнахме едно от скривалищата, доляхме тубата си за вода и взехме малко храна. Озовахме се пред пустинята с водата и провизиите, натоварени на гърба на Роскоу.

Движехме се добре. Отминахме полето, където се бях бил с кентаврите и продължихме, без да спираме, към дерето, в което бяхме намерили Стария Пейнт. Оставихме зад гърба си следите от огъня, край който бяхме прекарали нощта, разпознахме някои от следите по червено-жълтата земя. „Обикалящите“ бухаха в далечината, а от време на време виждахме и някои от останалите странни обитатели. Но нищо не ни попречи да продължим пътя си.

Сега и другите се присъединиха към нас, неясна, призрачна компания — Сара яздеше Стария Пейнт, Тък крачеше с дългото си кафяво расо и водеше за ръка препъващия се непохватен Джордж Смит, Бух проучваше далече напред, както винаги изследваше пътеката, а аз открих, че му викам, нещо глупаво, тъй като той не можеше да ме чуе. В някои моменти наистина си мислех, че са с нас, а друг път ми беше ясно, че ги няма. Но дори когато знаех, че ги няма, все пак се утешавах — поне си ги бях представил. Едно нещо ме смущаваше. Тък винаги носеше куклата притисната към гърдите, а аз я държах в джоба на якето си.

Куклата вече не се прилепваше към ръката ми. Можех да я махна, но продължавах да я нося. Не знам защо. Някак чувствах, че трябва. Нощем сядах и я разглеждах — полуотвратен, полуочарован, — но изглежда нощ след нощ отвращението намаляваше, а очарованието нарастваше. Или седях и гледах куклата с надеждата, че някой ден ще успея да проумея всичко, което виждам в лицето й, или четях ръкописа, който продължаваше да гъмжи от безсмислици, докато накрая се появи:

Дали това единично изречение бе поставено сред останалите глупости, за да подсили и да потвърди написаното преди толкова много страници? Още едно просветление на фона на всички нелепости? Звучеше примамливо, но нямаше как да се провери.

Следващата вечер довърших ръкописа. Не срещнах нищо повече.

А на третата вечер забелязахме града — далече пред нас, като устремена към небето снежна планина.