Куклата на съдбата

Глава двадесет и трета

Вечерта, докато стоях край огъня, отворих ковчежето, което бях взел от бюрото в колибата на Найт.

Този ден се движехме с добро темпо, макар че при всяка крачка трябваше да се боря с ужасното чувство, че нещо ме тегли назад, че наистина имаше сила, която се мъчи да ме върне. Мъкнех се по пътеката и се мъчех да си представя точно кой се опитва да ме задържи (не какво, а именно кой). Навярно беше Сара или чувството, че е трябвало да направя нещо за нея, най-малкото да се върна и да я чакам с надеждата да се върне. Изпитвах чувство за вина, че съм я изоставил, макар да знаех много добре как стоят нещата — бях я изоставил не повече, отколкото бях изоставил Джордж и Тък. Бях убеден, че някак съм я предал, а в някои случаи наистина я бях предал, макар и не точно в този случай. Мислех си, че повече от всичко ме тревожи как не бе повярвала за онова, което Бух и аз бяхме видели в долината. Преследваше ме мисълта, че някак трябваше да я накарам да разбере, да я убедя колко безсмислено е да се връща там. Можех да разбера защо се е върнала — ако някой останеше само за миг зад портата на рая, той не би понесъл лесно да го откъснат оттам. Не можех да разбера единствено как тя, изправена пред фактите, съвсем съзнателно бе отказала да разбере и бе продължила да вярва в илюзията.

Или пък Бух беше онзи, който ме дърпаше назад? Имаше ли нещо скрито в съзнанието ми, присадено там в последните секунди, което безлично ми оказваше натиск? Още веднъж се опитах да си спомня някои данни — каквито и да е данни, — свързани с последния ни контакт, но отново не успях.

Или беше Пейнт? Бях му изиграл мръсен номер, като го изпратих по пътя, по който не можех или не исках да тръгна сам. Може би, казвах си, трябваше да се върна и да му кажа, че е свободен от задължението, което му бях възложил. Опитвах се да отпъдя мисълта, но не можех да прогоня представата как Пейнт след хиляда години (след милион години, ако още съществуваше тогава) все още стои тържествено на стража пред портите и чака нещо, което няма да стане, верен на думите отпреди толкова години, които отдавна са отнесени от вятъра, а изреклата ги уста е завинаги превърната в прах.

Продължих да се мъкна по пътеката измъчван от тези мисли.

Бихме изглеждали като странна двойка за случайния наблюдател — аз, със смешния си щит и сабята и Роскоу, със завързания на гърба си денк, който трака след мен и си мърмори.

Бяхме изминали доста път, когато спряхме, за да нощуваме. Докато търсех храна из денка, открих ковчежето, което бях откраднал от Найт. Сложих го наблизо, за да го разгледам после. Роскоу събра дърва, а аз стъкмих огъня и си приготвих вечеря, докато големия тромав глупак приклекна от другата страна и започна да бърбори — и този път не в рими, но все така безсмислено.

— Имаш едно око — сладкодумно подхвана той, — с което се обръщаш към рая и търсиш благодат. Едноокото слънце наблюдава целия свят.

Загледах с в него с учудване и се надявах, че вече се е оправил и ще започне да говори смислено — или пък вече е откачил напълно.

— Роскоу — обърнах се към него колкото можех по-тихо, защото не исках да го стресна и да го накарам да изпусне нишката на разума, — не те слушах. Мислех си за нещо друго. Чудя се…

— Кротки са онези, които нямат друга цел в живота — каза той. — Молим се на злочестата душа да замълчи, когато я чуем да плаче. Но ако собствената ни душа измъчва болка тежка, да се оплачем също няма да е грешка.

— Поезия! — извиках аз. — Поезия, Боже мой! Като че ли уравненията и безумното римуване не стигат…

Той се изправи с тракане, затанцува и запя:

— Гори петелът, свинското от шиша пада. Дванайсет удара часовникът отмери. Стопанката ме прасна за награда. Сърдита е, че чак месото е студено. Студено е защото бе сама, а ти се върна късно у дома. Дойде си късно, тъй като не чувстваш глад, защото вече нарушил си поста…

Прекъсна танцовата си стъпка и се загледа удивено в мене:

— Поста… доста, проста, лоста.

Накрая беше дошъл в нормалното си положение.

Отново клекна край огъня, но вече не ми говореше. Мърмореше си сам.

Здрачът се сгъсти и галактиката разцъфна на небето — най-напред яркото централно ядро точно над източния хоризонт, след това, с идването на нощта, се откроиха и спиралните разклонения на отделните части, първо като сребърна мъгла, а после и по-отчетливо. Вятърът шепнеше над главата ми, а димът от огъня се издигаше за малко вертикално, а после полягаше в мрака, като срещнеше въздушните струи. Отдалече се дочуваше кикотът на някакво същество, през тревата и храстите, отвъд кръга светлина, се носеха разни животинки.

Шекспир ли беше, чудех се аз. Дали ми беше рецитирал Шекспир? Думите напомняха за него, но не можех да бъда сигурен, тъй като от много години дори не бях помислял за Шекспир. А като си помисли човек, откъде можеше Роскоу да е чувал за Шекспир? Дали по време на дългия полет из галактиката и дългия преход по пътеката Найт не бе чел на глас край огъня? Дали е носел в раницата си или в джоба на сакото си томче с творбите на древния, почти забравен писател?

Довърших вечерята си, измих съдовете в потока, до който се бяхме настанили, и ги оставих наблизо за сутринта. Роскоу все още клечеше край огъня и пишеше нещо с пръст върху загладената пръст до себе си.

Взех дървеното ковчеже на Найт и го отворих. Вътре имаше дебела купчина листове, които заемаха почти цялото място. Взех първата страница, вдигнах я към светлината на огъня и зачетох:

Почеркът бе нечетлив, а буквите наблъскани и дребни. С усилие разчитах думите:

Бяха глупости, по-окаяни и от безсмислиците на Роскоу. Погледнах отново към листа и там глупостите продължаваха. Повдигнах част от страниците и извадих нова. „Страница 52“, пишеше в горния десен ъгъл. А текстът:

Върнах листовете в ковчежето, затворих капака и силно го притиснах, за да не се разсипят. Луд, помислих си, който изживява спокойната си лудост в странно омагьосана гръцка долина. И Сара в момента беше тъкмо там. Без да знае. Или без да се интересува, дори и да знае.

С мъка се удържах да не скоча и да не се разкрещя. Притисках с ръка себе си също както притисках ковчежето. Сдържах се да не скоча и да не хукна по обратния път.

Защото нямах право да го направя, казвах си. За първи път в живота ми се налагаше да мисля за друг, не само за себе си. Тя бе предпочела да се върне в долината. Там имаше нещо, което я привличаше. Дали беше щастие, чудех се аз и се запитах какво е щастието и колко струва то.

Найт е бил щастлив, докато е пишел глупостите си, без да знае, че са глупости и без това да го тревожи. Обвит в пашкула си от щастие, той в известен смисъл е достигнал набожно търсената цел на живота си и е доволен, като не знае, не го е грижа, че целта му е била илюзия.

Ако можеше поне Бух да е тук, помислих си. Макар че знаех какво би ми казал. Не можеш да се намесваш, би твърдял той, не бива да се намесваш. Беше ми говорил за съдбата. А какво е съдбата? Тя не е ли нещо, написано не сред звездите, а в гените на хората, нещо, което определя действията и желанията им, показва им как да достигнат съкровената си цел?

Самотата ме завладя и аз се приближих към огъня, като че ли светлината и топлината биха ме защитили от самотата. От всичките ми спътници беше останал само Роскоу, а у Роскоу нямаше нищо, което би могло да пропъди самотата. По свой начин той беше самотен също като мен.

Всички останали бяха достигнали полувидяната си и полувъображаема цел. Навярно защото са знаели, дълбоко в себе си, какво точно търсят. А аз, какво търсех аз? Опитах се да си представя какво ми се искаше най-много, но колкото и да се мъчех, не ми хрумна нищо.