Куклата на съдбата

Глава девета

Тък беше решил да се прави на мъж. Двамата със Сара ме вдигнаха върху гърба на Добин, после той настоя Сара да яхне второто ненатоварено хоби, а той да тръгне пеш. Така че се спуснахме по площадката и поехме по пътеката, като Тък крачеше напред, все още с куклата до гърдите си, а Бух вървеше най-отзад.

— Надявам се — обърна се към мен Добин, — че няма да успеете да се съвземете. С радост ще танцувам на гроба ви.

— Пожелавам ти същото и на тебе — отвърнах аз.

Това не беше особено блестящ отговор, но и аз не бях в най-добрата си форма. Все още бях доста неукрепнал и можех единствено да се придържам върху седлото.

Пътеката започна да се изкачва по един хълм и когато стигнахме върха му, видяхме дървото. Беше на няколко километра от нас и се издигаше по-голямо, дори и в далечината, отколкото си бях представял. Беше паднало върху самата пътека и от удара се бе разцепило почти наполовина, както всяко кухо дърво би се разцепило под напора на брадвата. От големите цепнатини по ствола пълзяха и лазеха сиви неща и дори отдалече личеше, че са лигави. Вече имаше големи купчини от тях покрай падналия дънер, а изпълзяваха и нови. Някои вече се бяха забързали по пътеката. От тях долиташе тънък и остър писък, от който зъбите ми изтръпнаха.

Добин нервно се люлееше и цвилеше с нещо като отвращение или уплаха.

— Ще съжалявате за това — изпищя към мене той. — Никой друг не се е осмелявал да закачи някое дърво. Никога не се е виждало и чувало обитателите на дървото да се спуснат по земята.

— Дървото започна да ме обстрелва, другарче — отвърнах аз. — Когато нещо стреля по мене, аз никога не му оставам длъжен.

— По-добре да заобиколим — предложи Сара.

— Отсам ще е по-напряко — обади се Тък и протегна ръка наляво към дънера на дървото, разрязан по диагонал от лазерния лъч.

— Да минем оттам — съгласи се Сара.

Тък излезе от пътеката и хобитата го последваха. Земята беше неравна, имаше пръснати камъни с големината на човешка глава, обраснали с дребни и ниски растения с големи бодли. Самата земя беше пясъчна и с червеникави глинени участъци тук-таме. Навсякъде имаше отломки от камъни, като че ли милиони години подред работливи малки същества бяха разбивали с чукове скалите, за да ги превърнат в дребни парченца.

Веднага щом напуснахме пътеката и започнахме да заобикаляме дървото, подвижната маса от сиви лигави същества наруши неравния си нервен ход и конвулсивно тръгна да ни пререже пътя. Движеха се заедно — непрекъснат движещ се поток от множество миниатюрни подскачащи спирали. Помислих си, че приличат много на воден участък с пробягващи по него вълни.

Тък се забърза, когато видя, че ще се изпречат на пътя ни и почти затича, но се препъна и падна, тъй като земята бе много неравна и опасна. При падането си удари коленете върху кръглите камъни, а ръцете, които бе протегнал, за да избегне удара, попаднаха сред трънливите растения. Изпусна куклата и посегна да я вземе, кръвта, потекла след убождането на тръните, се попи в тъканта.

Хобитата също забързаха, но намаляваха ход или спираха всеки път, когато Тък заплиташе крака в расото си и падаше.

— Никога няма да се измъкнем, докато той се мотае отпред. Ще сляза аз — реши Сара.

— Не, оставаш тук — отсякох аз.

Опитах се да прескоча седлото и успях да го направя, но бях принуден така да се изкривя, че действието ми твърде малко приличаше на прескок. Приземих се на крака, с огромно усилие успях да се задържа и да не падна по лице сред един гъсталак от бодливи растения. Успях да се задържа прав, изтичах напред и хванах Тък за рамото.

— Върнете се и се качете на Добин — запъхтяно му наредих аз. — Аз ще водя нататък.

Извъртя се и в очите му блеснаха сълзи от гняв. Лицето му бе силно изкривено и съвсем ясно показваше колко ме мрази.

— Никога не ми давате възможност! — изпищя той. — На никого не давате възможност. Всичко вземате за себе си.

— Върнете се и се качете на хобито — повторих аз. — Ако не го направите, ще ви напердаша.

Тръгнах напред, без да видя дали ме е послушал, като си проправях, доколкото мога, път през трудния терен. Опитвах се само да бързам, а не да тичам като Тък.

Краката ми трепереха, а в стомаха си изпитвах ужасно чувство на празнота. Главата ми проявяваше склонност да се обръща бавно нагоре и да се завърта.

С разтрепераните си крака, празния стомах и люшкащата се глава все пак поддържах добра скорост, но гледах и движението на сивата лигава маса, която излизаше от поваленото дърво.

Тя се движеше почти с нашата скорост, заемаше нещо, което военните навярно биха нарекли вътрешен фронт. Ясно ми беше, че каквото и да правим, не бихме могли напълно да я избегнем. Щяхме да се допрем до външния й край, най-предните същества биха ни достигнали, но все пак нямаше да попаднем на основната им маса.

Колкото повече се приближавахме към съществата, толкова воят им нарастваше и се изостряше — непрекъснат писък, като стон на осъдени души.

Погледнах назад през рамо и видях, че останалите се движат много близо до мене. Опитах се да усиля ход и едва не се препънах, така че продължих с бърза, но безопасна крачка.

Бихме могли да заобиколим малко по-отдалече и да успеем така да изпреварим пищящата орда, която се носеше насам. Не беше сигурно, че ще успеем обаче, а и така бихме изгубили много време. Със сегашното си темпо щяхме да се докоснем само леко до външния им край.

Нямаше начин, разбира се, да преценим отсега каква опасност биха представлявали. Ако се окажеха прекалено опасни, бихме могли винаги да се опитаме да се спасим с тичане. Ако лазерната ми пушка не се бе счупила, бихме могли да се справим с почти всяка опасност, но сега разполагахме само с балистичното оръжие на Сара.

За миг си помислих, че ще успеем да ги изпреварим и да избегнем срещата, че ще ги подминем и ще си тръгнем необезпокоявани от тях. Но не стана така и те се затъркаляха върху нас странично, когато минахме пред тях.

Бяха малки, не по-високи от трийсет сантиметра и приличаха на голи охлюви, само че лицата им не бяха на охлюви, а представляваха пародия на човешки лица — тези смешни, празни, безпомощно взиращи се лица, които се срещат в някои анимационни филми. Сега жалните им писъци се превърнаха в думи — може би не думи с истинско звучене, но в главата на човека воят им се превръщаше в думи и ставаше ясно, че плачат. Не всички плачеха едно и също, но плачеха за едно и също нещо и това бе ужасно.

Бездомни, плачеха те на многото си езици. Вие ни направихте бездомни. Вие разрушихте жилището ни, сега ние нямаме къща и какво ще стане с нас? Загубени сме. Голи сме. Гладни сме. Ще умрем. Не знаем къде да отидем. Не искаме да сме другаде. Искахме така малко и ни трябваше така малко, а сега вие ни взехте и това. С какво право ни взехте малкото, което имаме — вие, които имате толкова много? Какви същества сте вие, че ни запращате в свят, който не искаме и не можем да опознаем, в който дори не можем да живеем? Няма нужда да ни отговаряте, разбира се. Но ще дойде време, когато ще ви се поиска отговор. Какво ще кажете тогава?

Не беше така, разбира се — гладко и свързано в определено изказване и оформен въпрос. Но отделните частици от плача, които стигаха до нас, значеха това, него искаха да ни кажат тези затичани лигави отчаяни същества — мисля, знаеха, че ние не желаем и не можем да направим нищо за тях, но ни караха да разберем чудовищността на онова, което сме им причинили. А то не беше само в думите, прозиращи през плача им, а и във вида на хилядите трогателни лица и във виковете им — мъката и чувството за обреченост, безнадеждността и съжалението, да, самото съжаление, което изпитваха към нас, злите, порочни и долни същества, които могат да отнемат дома им. Съжалението бе най-трудно за приемане.

Изтръгнахме се от тях, продължихме пътя си, а зад нас воят им намаля и накрая изчезна — или защото се бяхме отдалечили достатъчно, или защото сами бяха спрели със съзнанието, че вече е безсмислен, че навярно винаги е бил безсмислен. Все пак бяха принудени да изплачат мъката си.

Но макар че не чувах вече риданията им, думите им отекваха в мене и разбирах все по-ясно и по-ясно, че само с едно натискане на спусъка бях убил не само дърво, но и хиляди безпомощни малки същества, които бяха превърнали дървото в свой дом. Открих, че в себе си ги сравнявам нелогично с феите, които — както ме убеждаваха в детството ми — живеят в древни и величествени дървета зад къщата. Тези виещи същества, Бог ми е свидетел, ни най-малко не приличаха на феи.

В мене се надигна глух гняв, с който исках да се противопоставя на чувството за вина. Оказа се, че се мъча да оправдая събарянето на дървото — това бе лесно и можеше да се изкаже много просто. Дървото се бе опитало да ме убие и би успяло, ако го нямаше Бух. Дървото се бе опитало да ме убие, а вместо това аз бях убил него и това напълно отговаряше на изискванията за елементарна справедливост. Но бих ли го убил, питах се, ако знаех, че служи за дом на всички ридаещи създания? Опитвах се да се убедя, че не бих постъпил така, ако бях знаел. Но нямаше смисъл. Разпознавах лъжата дори и когато я казвах сам на себе си. Трябваше да призная, че бих действал по същия начин дори и да бях знаел.

Пред нас се изпречи стръмен хълм и започнахме да се изкачваме по него. Докато се движехме нагоре, дънерът на дървото едва се показваше над върха, но колкото по-нагоре вървяхме, толкова по-големи части от масивния ствол се разкриваха пред нас. Бях стрелял обърнат на север с лазера и се бях прицелил в насочената на запад част на дървото, после бях свалил лъча в остър диагонал през ствола и така бях повалил дървото на изток. Ако бях използвал главата си, казвах си, щях да започна от източния край и да накарам дървото да падне на запад. Така то не би се препречило на пътеката. Излишно мъчение е, мислех си, да се чудиш как би могъл да направиш нещо по-добре, след като вече си го направил.

Накрая достигнахме върха и оттам огледахме ствола — за първи път го виждахме целия. Стволът си беше просто ствол, макар и голям, но правилно очертаният кръг около него представляваше зелен килим. Той се простираше в диаметър около два километра от него — оазис от градинска зеленина в средата на червено-жълтата пустош.

Човек просто изпитваше болка, като го гледаше — така приличаше на картина от дома, на старателно поддържаните градини, които човешкият род носеше със себе си, беше засадил, или поне се бе опитал да засади, на всяка планета, където се заселваше. Никога не бях се замислял за това преди и сега се чудех какво толкова има в спретнатите подредени зелени площи, което кара земните хуманоиди да пренасят представата си за тях навсякъде, макар че оставяха толкова много други неща зад гърба си.

Хобитата се подредиха в единична редица на върха, а Бух се изкатери по склона и застана до мен.

— Какво има, капитане? — попита Сара.

— Нямам представа.

Но всичко изглеждаше странно, помислих си. Защото бих могъл да приема, че това е просто поляна и да не мисля повече. Нещо в нея ми подсказваше обаче, че това не е обикновена поляна.

Като я гледаше, човек изпитваше желание да тръгне по нея, да се изтегне някъде с ръце под главата, да нахлупи шапката си над очите и да изкара един спокоен следобед. Дори и без дървото, което да му прави сянка, човек би могъл приятно да подремне там.

Това беше тревожното. Изглеждаше прекалено подканящо и хладно, прекалено познато.

— Да вървим нататък — предложих аз.

Като се отместих вляво, за да се отдалеча още повече от зеленината, аз се спуснах по хълма. Докато вървях, много внимателно се оглеждах вдясно, но нищо не се случи, абсолютно нищо. Бях подготвен за някое голямо и страховито очертание, което да се втурне към нас от огромната морава. Представях си, че тревата би могла да се навие като килим и да разкрие някаква адска яма, от която биха ни нападнали всякакви страхотии.

Но моравата продължаваше да си бъде морава. Огромният пън сочеше към небето, а зад него лежеше солидният разтрошен ствол — съсипаният дом на носещите се малки същества, които бяха изплакали отчаянието си пред нас.

Пред нас се простираше пътеката — тънка, несигурна ивица, която се извиваше сред опустошения пейзаж и водеше към мрак и неизвестност. А на хоризонта се изправяха други дървета, устремени към небето.

Установих, че краката ми са започнали да се преплитат. След като бяхме отминали дървото и се връщахме към пътеката, нервното напрежение, благодарение на което се крепях, бързо напускаше тялото ми. С усилие на волята местех единия си крак след другия и мерех наум разстоянието, което ни оставаше до пътеката.

Накрая я достигнахме, аз седнах на един камък и си позволих да се отпусна.

Хобитата спряха и се подредиха в една линия, а Тък ме изгледа с омраза, която изглеждаше много неуместна. Седеше върху Добин наметнат с вехтото си кафяво расо като плашило и все така държеше до гърдите си смешния предмет, подобен на кукла. Приличаше на голямо намусено момиче, у което се чувстваше някакво странно желание, ако не се гледа лицето му. Картината би изглеждала завършена, ако си лапнеше пръста и започнеше да го смуче. Лицето беше различно — впечатлението за раздърпано момиченце изчезваше, когато се погледнеха острите черти на това източено лице, кафяво почти като расото му, и големите, подобни на басейни очи, блестящи от омраза.

— Вие сте, предполагам, доста горд от себе си — процеди той. Думите се насичаха при изговор като преминали през капан за мишки.

— Не ви разбирам, Тък. — И това беше самата истина — не разбирах какво се криеше зад подобно изявление. Никога не бях го разбирал и навярно така щеше да си остане.

Той протегна ръка към поваленото дърво отзад.

— Това — посочи ми.

— Предполагам, не мислите, че трябваше да го оставя да стреля но нас.

Нямах желание да споря с него, бях прекалено уморен за това. А и не разбирах защо съдбата на дървото трябваше толкова да го вълнува сега. По дяволите, то беше стреляло и по него, както по всички останали.

— Вие унищожихте съществата, които живееха в дървото — добави той. — Помислете си затова, капитане! Какво достойно постижение! Затрихте цяло общество!

— Не знаех за тях — обясних аз. Можех да добавя, че дори и да бях знаел, нищо не би се променило. Но не го казах.

— Е — настояваше той, — нищо повече ли не можете да кажете?

— Такъв им бил късметът — свих рамене аз.

— Остави го, Тък — намеси се Сара. — Откъде би могъл да знае?

— Той упражнява натиск върху всички — не спираше Тък. — Върху всички около себе си.

— Но главно върху себе си — възрази Сара. — Той не те притисна, Тък, когато зае мястото ти. Ти просто не можеше да се оправиш.

— Човек не може да се налага върху планетите — обяви Тък. — Трябва просто да се съобразява с тях. Да се приспособява. Не бива да си пробива път със сила.

Нямах нищо против да спрем дотук. Беше успял да помърмори. Това повече нямаше да му тежи. Необходимо му беше да си каже думата. Сигурно е било унизително, дори за мухльо като Тък, да му се отнеме водещото място, когато е мислел, че се справя. Ако това му помагаше, можеше да си го изкара на мене.

Спуснах се от камъка и се изправих.

— Тък — предложих аз, — бихте ли могли вие да поемете сега. Трябва малко да пояздя.

Той се смъкна от Добин и когато се приближих, за да се кача, застанахме лице в лице. Омразата още бе изписана върху лицето му — по-ужасна отколкото когато и да е, помислих си. Тънките му устни едва се задвижиха и той прошепна:

— Ще ви надживея, Рос. Ще остана жив дълго след смъртта ви. От тази планета ще получите онова, което сте търсили цял живот.

Не ми бяха останали много сили, но все пак стигаха, за да го дръпна за ръката и да го запратя по гръб върху прашната пътека. Той изпусна куклата и допълзя до нея да си я прибере.

Бях се хванал за седлото, за да не падна.

— А сега водете — наредих му аз. — И Бог ми е свидетел, че ако направите още една глупост, ще сляза и ще ви пребия до смърт.