Кървав лабиринт

Събота

Ставаше все по-лесно. Тони не си го внушаваше. Беше се събудил малко след шест, защото трябваше да отиде до тоалетната. Ставането и подпирането на патериците му отне по-малко време и усилия, а беше сигурен, че оперираното коляно вече поема и по-голяма част от тежестта на тялото му. Може би щеше да успее да убеди рехабилитаторката да опитат едно изкачване по стълби.

Върна се в леглото и се наслади на облекчението, което изпита, когато тялото му се върна в хоризонтално положение. Време беше да влезе във връзка с околния свят. Придърпа масичката и включи лаптопа. Сред новите постъпления в пощата си веднага забеляза писмото от Пола. Беше писано в 2 часа и 13 минути сутринта и гласеше:

Тони сви ръката си в юмрук и я заби леко във въздуха. Може и да не беше кой знае какво, но в сегашното си положение приемаше станалото като голям успех. Съставянето на психологически профили напомняше на ходене по въже. Увереността в собствените способности представляваше съществена част от цялостното постижение. Ако не вярваш в себе си, ако не се доверяваш на инстинкта си и на собствената си преценка, започваш да обезопасяваш предположенията си до такава степен, че създаденият от теб профил губи всякаква стойност. Елементите на процеса бяха взаимнозависими. Ако някое твое предположение се окаже правилно, си по-спокоен следващия път, когато трябва да направиш нещо подобно, а това на свой ред увеличава шансовете да има полза от това, което вършиш. И обратното — достатъчно беше да се провалиш един-единствен път, за да трябва следващия път да започваш от нулата.

Така че, като се вземе предвид, че все още се възстановяваше след сериозна операция и се влачеше бавно като сценарий на сериала „Семейство Арчърс“13, както и това, че Карол беше отхвърлила идеята като неоснователна, фактът, че се оказа прав за Дани Уейд, го накара да се почувства доста доволен от себе си. Ако Дани Уейд и Роби Бишоп са убити от едно и също лице, редно бе да се обмисли какво свързва убитите един с друг, и всеки поотделно с убиеца. Може би щеше да се окаже, че има полза от него, дори когато е на легло.

Апартаментът, който Яна Янкович делеше с приятеля си, беше безукорно чист. Вътре миришеше на мебелна политура и ароматизатори. Беше ясно, че са го наели мебелиран. Човек, който държи до такава степен на чистотата и спретнатостта, в никакъв случай не би подбрал такива разнебитени, излинели и несъответстващи един на друг мебели. Известен уют придаваха на жилището ръчно изработената покривка на дивана и снимките по стените — копирани на цветен принтер и ламинирани, евтина, но приятна алтернатива на професионалното копиране и скъпите рамки. Яна, кръглолика, тъмнокоса жена с неуловим чар, седеше срещу Пола. Между тях имаше маса с изподраскано пластмасово покритие, ръбовете на плота бяха очукани. На масата имаше емайлирана кана, пълна със силно кафе, и пепелник. Присъствието на пепелника обясняваше острите синтетични аромати — Пола си мислеше, че синусите й вероятно биха обявили стачка, ако се наложеше да живее в такава атмосфера.

Яна не беше настояла да узнае причините за появата на Пола. Съгласи се на този разговор с учтиво примирение и я прие любезно. Като че ли беше стигнала до заключението, че най-правилният подход при контакти с полицията в чужда страна е покорство и съгласие да отговаряш на въпросите. Пола имаше смътното чувство, че това поведение не съответства на обичайните реакции на Яна.

Яна прехвърляше за втори път снимките. После поклати глава.

— Никога не съм виждала никой от тези хора с господин Уейд — каза тя. Чуждестранният й акцент беше едва доловим. Беше разказала на Пола, че е квалифициран преподавател по английски и френски. Но тези умения не се ценяха особено високо в родината й тъкмо сега. Двамата с годеника й бяха дошли да спечелят достатъчно пари, за да могат да си купят къща в Полша. Съберяха ли необходимата сума, щяха да се приберат у дома. Яна твърдеше, че щели да успеят да свържат двата края, ако не се налагало да плащат наем.

Тя поспря, загледана в снимката на Джак Андерсън.

— Но този човек… Струва ми се, че съм го виждала, но не мога да си спомня къде и кога.

— Може би е идвал в къщата? — Пола й предложи цигара, взе и тя една, и двете запалиха. Яна продължаваше да гледа намръщено снимката.

— Струва ми се, че е идвал в къщата, но не за да се види с господин Уейд — каза тя бавно, издишвайки тънка струйка дим. — Като че ли продаваше нещо. Не мога да си спомня. Имаше микробус — тя притвори очи, челото й се смръщи още повече. — Не, няма смисъл. Беше отдавна — поклати глава със съжаление. — Не мога да бъда сигурна.

— Няма значение — отвърна Пола. — А да сте чували някога господин Уейд да споменава човек на име Джак Андерсън?

Яна дръпна от цигарата и поклати глава.

— Трябва да имате предвид, че господин Уейд не разговаряше с мен по лични въпроси. Нямах представа дори, че е от Брадфийлд.

— А да е говорил за футбол? Да е споменавал футболист на име Роби Бишоп?

Яна я погледна объркано.

— За футбол ли? Не, той се интересуваше от макети на влакове — тя разпери ръце. — Никога не е гледал футболни мачове.

— Добре. А не идваха ли в къщата хора на гости при господин Уейд? — Пола вдиша дима. Макар че разговорът се очертаваше като непродуктивен, щеше да може поне да попуши. А напоследък това се случваше рядко по време на разпит. Забраната за пушене важеше дори в стаите за разпит в полицията, и някои от арестантите настояваха, че това нарушавало човешките им права. Пола беше склонна да се съгласи с тях.

Яна дори не се замисли, преди да отговори.

— Не идваше никой — каза тя. — Но не мисля, че трябва да го съжаляваме заради това. Има хора, които се чувстват по-добре, когато са сами. Струва ми се, че той беше такъв човек. Приятно му беше, че съм там, за да готвя и чистя, но не искаше да се сприятелява с мен.

— Не ме разбирайте погрешно… — Пола сви леко рамене в безпомощен жест, с който сякаш искаше да каже: „Налага се да задам този въпрос, но ми се иска да не беше така“. — Но имате ли представа от сексуалния му живот? Искам да кажа, бил е млад човек, вероятно е имал някакви сексуални интереси…

По нищо не пролича Яна да се е засегнала.

— Нямам представа — отвърна тя. — С мен никога не е преминавал границата на приличието. Но не мисля, че беше хомосексуален — Пола повдигна едната си вежда. Яна се усмихна. — Не съм забелязала присъствието на хомосексуални порнографски материали в къщата. Понякога виждах списания — от онези, които може да се купят във всяко магазинче за вестници. Нищо особено шокиращо. И само момичета, не момчета. Понякога излизаше с колата, без да вземе кучетата, и отсъстваше по час-два. Когато се върнеше, изглеждаше леко смутен и обикновено вземаше душ. Може да е посещавал проститутки, не знам. — Тя изгледа проницателно Пола. — Защо ми задавате тези въпроси. Дали пък не сте започнали да вярвате, че казвам истината, като твърдя, че не съм правила онзи сладкиш?

— Възможно е да съществува връзка между смъртта на господин Уейд и едно убийство в Брадфийлд. И ако случаят действително е такъв, ще се окаже, че вие сте казали истината — отвърна Пола.

— Няма да е зле, ако стане така — каза Яна. Горчива усмивка изкриви пълните й устни. — Не е много лесно да си намериш работа като домашна помощничка, когато във вестниците пише, че си отровила последния си работодател.

— Разбирам — Пола отвърна на усмивката на Яна. — Но ако сме прави за съществуването на тази връзка, имайте предвид, че ще има много повече публикации, утвърждаващи, че не сте правили сладкиша, отколкото по времето, когато колегите са считали, че сте го направили. Може пък това да ви послужи вместо препоръка — тя събра снимките, прибра ги в плика и допълни: — Много ми помогнахте.

— Ще ми се да знаех нещо повече — каза Яна. — Не само заради себе си, а и заради него. Знаете ли, беше добър работодател. Не беше претенциозен, винаги благодареше за това, което правех. Вероятно не беше привикнал друг човек да го обслужва. Добре би било, ако намерите човека, който го е убил.

Рийс Бътлър седеше, притиснал лявата си ръка към тесния гръден кош, с дланта й беше обхванал десния си лакът, а дясната ръка покриваше устата и брадичката му. С присвити рамене, той се взираше яростно в Карол Джордан изпод рижите си вежди. Сплъстената му червена коса стърчеше на всички посоки в класическата прическа „Нощ в килията“.

— Клиентът ми ще повдигне иск срещу Брадфийлдската полиция за физическа саморазправа — каза адвокатката сладникаво, прибирайки зад ухото си кичур от дългата си черна коса със съвършено оформения и лакиран нокът на пръста си.

„Тази гадина Бронуен Скот“, мислеше Карол. Живо доказателство, че дяволът наистина носи „Прада“. Какъв лош късмет, че дежурният служебен адвокат снощи се оказа младши служител в елитната фирма на Скот, която се занимаваше само с особено сложни и нашумели случаи. И разбира се, тъй като точно този случай предлагаше съблазнителното съчетание от Роби Бишоп, Карол Джордан и възможно повдигане на граждански иск срещу полицията, Бронуен Скот се беше вкопчила с две ръце в него. В безукорния си костюм, със съвършено положен грим, тя очевидно се беше подготвила за „спонтанните“ интервюта, които несъмнено щеше да даде на представители на пресата по-късно същата сутрин.

Така че отдавнашните противнички отново застанаха една срещу друга от двете страни на масата.

— Радостно е да се знае, че е взел някакво решение — отвърна Карол. — Лично аз все още се колебая дали да не повдигна иск срещу клиента ви за неоснователно ограничаване на лична свобода.

Сам се приведе напред.

— Да не споменаваме това, че се опита да духне в момента, когато разбра, че сме полицаи — което граничи със съпротива при арест, нали разбирате.

Бронуен изгледа двамата със съжаление и поклати глава, сякаш искаше да каже, че е очаквала от тях нещо по-добро.

— Клиентът ми все още страда от болки, които са резултат от вашето посегателство. Въпреки това той е склонен да отговаря на въпросите ви.

Говореше така, сякаш ставаше дума за изключителна милост, дарена от високо място.

Това беше нов удар по самоувереността на Карол. От опит знаеше, че клиентите на Бронуен Скот обикновено заемат позиция „без коментар“, което пък според речника на Карол се превеждаше като „Аз го направих“. Това, че тя позволяваше на Рийс Бътлър да разговаря с тях, подсказваше, че Карол най-вероятно си губи времето. Все пак, можеше пък да става дума за един от случаите, когато глупав клиент успява да подведе агресивната госпожа Скот. Карол събра мислите си и се усмихна на Бътлър.

— Съжалявам, че ви провалихме седмицата, която трябва да е била приятна за вас — каза тя любезно.

Челото на Бътлър се смръщи като кожицата, която се образува по повърхността на оризов пудинг.

— Какво искате да кажете? — измънка той иззад ръката си.

— Ами това, че Роби Бишоп умря, разбира се. Новината трябва да ви е зарадвала — Бътлър отклони поглед, но не каза нищо. — Сигурно смятате, че го е заслужил — продължи Карол. — Нали знаем, че според вас той се е отнасял зле с Бинди.

Бътлър я изгледа яростно. Свали ръката, която покриваше лицето му, и заговори със злоба:

— Бинди отдавна го разкара. Защо ми е да се интересувам от това, което се случва с него?

— Ами предполагам, че не сте искали те да възстановят отношенията си.

Бътлър поклати глава.

— Изключено. Бинди не би се унизила дотолкова. Тя просто изчаква подходящия момент, когато можем да се съберем.

— А сега, когато Роби е мъртъв, този момент вероятно наближава.

— Не казвай нищо, Рийс — намеси се адвокатката. — Не й позволявай да те подведе. Ще отговаряш само на въпроси.

— Искате въпрос? Добре. Къде бяхте между десет часа вечерта миналия четвъртък и четири часа сутринта миналия петък?

Карол прикова немигащия си поглед в него.

— У дома — и още преди да сте задали следващия си въпрос, бях сам. Но бях на работа до шест следобед, а в петък започнах работа в осем сутринта. Освен това не притежавам кола, имам само колело. Мога да го карам бързо, но чак толкова бързо — не — заяви Бътлър и опитът му да се ухили нагло потъна в гримасата, предизвикана от болката в устата.

— Съществуват и влакове — намеси се Сам. — Пътят от Нюкасъл до Брадфийлд отнема два и половина до три часа, в зависимост от това дали връзката е пряка или има прекачване в Йорк. Освен това сте можели да вземете кола назаем — или дори да я откраднете. Както и да е, не е било невъзможно да стигнете до там.

— Само че не съм го правил. Бях си в Нюкасъл през цялата нощ.

Карол си каза, че ще се наложи да разпитват персонала на железопътната гара и във влаковете по интересуващата ги линия. Би предпочела да го направят, преди да арестуват Бътлър, но още от момента, когато го вдигнаха от земята зад къщата му, й бе станало ясно, че той няма да тръгне с тях доброволно. Налагаше се да го арестува, за да избегне опасността той да избяга. А сега времето изтичаше, и тя все още не разполагаше с никакви доказателства.

— Сигурно сте смятали, че правите услуга на Бинди, като я отървавате от Роби?

— Който и да я е отървал от него, наистина й е направил услуга, но не съм бил аз — отвърна той упорито.

— Сигурен ли сте? Защото ми се струва, че отровата е напълно във ваш стил — включи се Сам, съгласно предварителния сценарий. — Нека бъдем откровени — когато сте се опитали да си изясните отношенията по мъжки, Роби ви е ступал добре. Виж, отровата би била подходящ избор за вас. Човек не може да се съпротивлява с юмруци срещу отрова.

Бътлър пламна и бледата му, луничава кожа доби още по-грозен червеникав оттенък.

— Постигнах това, което желаех. Накарах Бинди да разбере, че има хора, които наистина държат на нея и са готови да я защитят. И тя го разкара. Не съм го убивал.

— Клиентът ми се изрази достатъчно ясно, госпожо главен инспектор. Предлагам да се ограничите до задаването на въпроси, вместо да прибягвате до намеци и предизвикателни забележки.

Скот си записа нещо в бележника.

— Работите във фармацевтичната индустрия, нали? — попита Карол с надеждата, че внезапната смяна на темата ще го дестабилизира.

— Така е — потвърди Бътлър.

— Значи знаете всичко за рицина?

— Вероятно вие знаете повече от мен за рицина. Аз съм помощник-лаборант във фирма, която произвежда сироп за кашлица. Не бих разпознал рицинови зърна, дори да ми ги поднесат вместо боб в чинията.

За миг се възцари смразяващо мълчание. Карол бе готова да се закълне, че забеляза как Бронуен Скот подбели за миг очи.

— Значи знаете от какво се извлича — отбеляза Карол.

— Това го знае половината население на тази страна — повиши тон Бътлър. — Какво ще кажете за всички тези материали, които излязоха по вестниците за терористите, които произвеждали рицин? Ами сега, след като се разбра, че Бишоп е умрял от това? Всички знаем от какво се прави шибаният рицин.

Карол поклати глава.

— Аз пък не помнех. Когато поставиха диагнозата на Роби, ми се наложи да потърся информация — и предполагам, че с повечето хора би било така. А вие знаете.

Бътлър се извърна към адвокатката.

— Няма ли да сложите край на всичко това? Нямат никакви основания да ме задържат.

Скот се усмихна така, че оголи ситните си остри зъби. Карол си каза, че вероятно е научила тази гримаса от някоя пираня.

— Клиентът ми е прав. Вие просто задавате произволни въпроси, с надеждата да се докопате до нещо. Освен ако не разполагате със сведения, които досега не сте представили, нямате никакви основания да го задържате тук. Държа да го освободите незабавно. Защото ние нямаме какво да правим тук. Той няма да каже и дума повече, а вие не разполагате с доказателства против него.

Най-лошото беше, че тя имаше право.

— Ще бъде освободен под гаранция — каза Карол. — Ще се видим отново около тази маса, госпожо Скот.

Бронуен Скот се усмихна.

— Не и докато не успеете да издействате заповед за арестуване, главен инспектор Джордан. Очаквайте да се свържем с вас във връзка с претенциите на клиента ми по обвинението във физическа саморазправа.

Карол ги проследи с поглед, докато излизаха, после сви примирено рамене.

— Това трябва да ми послужи за урок — друг път да не бъда толкова нетърпелива — каза тя. — Ще ни се смеят от Джон О‘Гроутс до Ланд’с Енд14. — Тя тръсна глава. — Сам, следващия път, когато решиш да се отличиш за сметка на някой колега, постарай се поне усилията ти да са оправдани.

Когато Карол се върна в общото помещение на отдела, Крис и Пола вече я чакаха. Видът им подсказваше, че и двете имат нужда да поспят повече, а Пола подчертано избягваше погледа й.

— Имахте ли късмет с Бътлър? — осведоми се Крис.

— Нямахме и помен от късмет, за сметка на което той си има проклетата Бронуен Скот.

Очевидно нямаше какво повече да се каже по въпроса. Тя потисна прозявката си, каза си, че изобщо не й се пие, и седна.

— Ами вие? Успяхте ли да се доберете до нещо снощи в „Аматис“?

Двете жени се спогледаха.

— Всъщност открихме нещо, но не в „Аматис“ — каза Крис и се поразмърда на стола си. — Съгласих се Пола да тръгне по друга възможна следа…

— Истината е друга, шефе — прекъсна я Пола. — Сержант Дивайн не носи никаква отговорност. Аз я убедих. Направих го на своя глава. Ако има някакъв проблем, трябва да е ясно, че съм го направила на своя глава.

— Ама за какво говорите вие двете? — попита Карол, развеселена от сериозните им физиономии. — След като имаме напредък, не ме е грижа кой носи отговорността. Разказвай, Пола. Каква беше тази твоя друга възможна следа?

Пола се вторачи в краката си.

— Не знам дали вие знаете, но доктор Хил ми… помагаше да се съвзема — започна тя с очевидно усилие. — Исках да напусна работа. Но той ми помогна да видя нещата в друга светлина.

— Знам колко го бива в това отношение — отвърна меко Карол. Тя също бе имала нужда от способностите му да помага на хората да се възстановят, но предполагаше, че Пола е имала повече полза от разговорите им поради липсата на интимност между тях двамата.

Пола вдигна очи и срещна погледа й, издала предизвикателно брадичка.

— Аз съм му длъжница. Затова, когато вчера ме повика при себе си, не се поколебах. Той ми разказа за друг случай, който според него бил свързан с убийството на Роби Бишоп. Каза ми, че вие вече сте отхвърлили тази идея, и честно казано, не се учудих, след като той ми обясни колко отвлечена е връзката.

Карол успя да съхрани спокойното си изражение, но вътре в нея спокойствието се беше изпарило. Каква игра играеше той, по дяволите? В най-добрия случай това означаваше, че няма вяра в способностите й. В най-лошия ставаше дума за обикновено предателство. Как бе възможно да се обърне към нейна подчинена и да я използва, за да й покаже как да си върши по-добре работата?

— Да не искаш да ми кажеш, че си се занимавала с проучване на обстоятелствата около смъртта на Даниъл Уейд? — попита тя, произнасяйки думите заплашително отчетливо.

Пола се стегна цялата, както си седеше на стола, но не трепна.

— Да, шефе.

Карол наклони глава на една страна, оглеждайки Пола със същото високомерие, което обикновено пазеше за арестантите в стаята за разпити.

— Бихте ли ми припомнили, детектив Макинтайър, кога точно напуснахте работа в отдела за особено тежки престъпления и постъпихте на работа при доктор Хил?

— Няма нищо подобно — започна Пола. — Аз му дължа много.

— Имахте възложена задача в рамките на разследване на убийство, а вие решихте да я пренебрегнете, само защото някакъв цивилен, който понякога сътрудничи на нашия отдел, ви е казал да отидете и да свършите нещо друго?

Гласът на Карол би могъл да замрази вълните в бурно море. Виждаше ясно колко силно думите й раняват Пола, и беше я обзела такава дребнава заядливост, че в този момент изпита задоволство.

За нейна изненада Крис пое хвърлената ръкавица.

— Струва ми се, че в случая по-важното е това, което Пола е открила, шефе. Сама виждате, че тя не се гордее особено с постъпката си, но няма съмнение, че е постигнала резултат. Тя е свястно ченге и не заслужава да бъде прикована на позорния стълб, защото се е осмелила да поеме риск. Всички ние постъпваме така от време на време — очите й срещнаха предизвикателно очите на Карол. Имаше период, когато и двете служеха в централата на полицията в Лондон. Карол съзнаваше, че Крис Дивайн знае за нея повече, отколкото който и да било друг от подчинените й.

— Ще имаме време да се заемем с дисциплинарната страна на този въпрос, след като разследването приключи — каза тя студено, без да иска да си признае опасенията, които думите на Крис събудиха у нея. Пола беше постигнала някакъв резултат. Това означаваше, че Карол бе сбъркала, като пренебрегна мнението на Тони. Възможно ли беше да губи способностите си? Възможно ли беше да вреди на разследването, да постъпва напук на него, само защото той бе видял това, което тя не бе успяла да забележи? Възможно ли бе пиенето вече да замъглява способността й за преценка? Бог й беше свидетел, че достатъчно често бе наблюдавала този процес у други хора. — Какво поиска доктор Хил?

Доста смутена на вид, Пола разказа на Карол за пътуването си, посещението си в кръчмата и разговора с Яна Янкович. После постави на бюрото снимката на Джак Андерсън.

— Това е човекът, идентифициран от Карлос. Яна мисли, че е идвал в къщата, когато Дани не си е бил у дома, но не може да си спомни защо и кога.

— В „Аматис“ никой не можа да идентифицира с положителност Андерсън, но един от барманите мисли, че е възможно той да е човекът, който е бил с Роби миналия четвъртък вечерта — каза Крис и продължи: — Действително всичко е малко несигурно, но си казахме, че си струва да повикаме Карлос да поработи със Стейси, за да видим дали с помощта на компютъра ще подобрим приликата. Различна прическа, малко изясняване на чертите с помощта на компютъра, такива неща.

Карол беше разкъсвана от противоречиви чувства. Част от нея искаше да се съсредоточи върху гнева си и да продължава да бичува подчинените си с острия си език. А друга част искаше да ги похвали, и да задейства механизмите, необходими за откриването и залавянето на Джак Андерсън. Но още докато осъзнаваше този конфликт, ченгето в нея бе изтикало разгневеното дете на заден план. В същия миг забеляза, че Пола е доловила промяната в настроението й и напрежението й спада едва забележимо.

— Да му се не види — каза Карол и се усмихна неволно, макар и накриво. — Нямате представа колко мразя да се окаже, че не съм била права. Но следващия път, Пола — ако изобщо има следващ път — преди да тръгнеш да проследяваш някое от хрумванията на Тони, уведоми ме. И той невинаги е прав, нали разбираш. А аз винаги бих те изслушала — докато говореше, видя как напрежението освобождава раменете на Пола и те се отпускат. В сърцето й все още тлееха въглените на гнева, но тя реши да го насочи към този, който наистина го заслужаваше.

— И така, кой е Джак Андерсън и как мажем да го намерим?

— Именно тук — поде с въздишка Крис, — се сблъскахме с малък проблем. Според Стейси този човек не съществува.

— И какво трябва да означава това? — попита Карол, все още малко заядливо. Не беше в настроение да си играе на предположения. — Нали разполагаме със снимката му, а тя е била изпратена отнякъде.

— Разговаряхме с човека, който ни изпрати снимката, както и с третия на оригиналната снимка. И двамата казват едно и също. Учили по едно и също време с Джак Андерсън, а после той посещавал във вечерта на викторините15 същата кръчма, в която ходели и те. Всеки вторник в „Червения лъв“ в центъра на града. Участвал в един отбор — били се нарекли „Веселяците“. Но преди три години престанал да се появява. Нашите хора попитали „Веселяците“ защо Андерсън вече не участва и те обяснили, че се бил преместил да живее в Стокпорт. И от там нататък следата изстива — каза Пола.

— Защото според Стейси той не е отишъл в Стокпорт — продължи Крис. — Или ако е отишъл, най-малкото не се е регистрирал в избирателните списъци. Не си плаща данъците в общината, не присъства в телефонния указател, няма регистрация по ДДС в продължение на четири години не е подавал заявление за уравняване на данъци. Не е обявявал фалит, не притежава валидна кредитна карта. Не е ли стряскащо, като си помислиш какво може да открие това момиче само за една сутрин?

Карол потръпна театрално.

— Опитвам се да не мисля по въпроса. Ами някакви роднини? Други приятели от училище?

— Работим по въпроса — каза Пола. — Според човека, който ни даде снимката, бащата на Андерсън бил военен. Доколкото разбирам, бил убит по време на първата война в Залива, малко след като Андерсън постъпил в гимназията. Нашият източник не е съвсем сигурен, че помни всичко точно, но мисли, че човекът е бил застрелян случайно от свои.

— Трябва да е било много болезнено — каза Карол. — А майка му?

Крис погледна в бележника си.

— Все още се опитвам да си изясня подробностите, но ни казаха, че се е самоубила през лятото, след като Андерсън завършил първата си година в университета. По всичко личи, че е чакала да се увери, че е избрал пътя си в живота, преди да извърши това, което си е била наумила. Не знаем кой университет е посещавал. Единият от съучениците му смята, че е бил в Лийдс, другият — в Манчестър. Не знаем със сигурност и какво е следвал. Може да е било биология, може да е било и зоология. По дяволите, може да е учил и фина бродерия, честно казано. Струва ми се, че когато стигнахме до тази точка, двамата започнаха да си измислят — тя поклати отвратено глава. — Защо им е да се стараят толкова да ни угодят?

— Вероятно защото сме представители на властта, която може да ги вкара и в затвора, Крис — каза натъртено Пола.

— Добре де, добре, край на диалога, предназначен за мен в ролята на публика. Разкарайте се и двете. И не се връщайте, докато не научите абсолютно всичко, което може да се узнае за Джак Андерсън, включително и сегашния му адрес — тя стана и смъкна сакото си от закачалката. — Смятам да се отбия при родителите на Роби. Може би те ще си спомнят за този Джак Андерсън. Човек никога не знае. А после смятам да си поговоря с един човек за отклоняване на полицейски служител от изпълнение на служебния му дълг. Добре, че и без това е в болница, после няма да му се наложи да вика „Бърза помощ“.

Бившият главен инспектор от криминалната полиция Том Крос притежаваше една от най-скъпите къщи в Брадфийлд, благодарение на една сензационна печалба от футболния тотализатор няколко години преди принудителното му пенсиониране. Пенсията му бе напълно достатъчна, за да могат той и жена му да не се лишават от нищо. Но той не би повярвал за нищо на света, че има късмет. Има хора, неспособни да чувстват задоволство, и Том Крос беше един от тях.

Той се взираше мрачно през прозореца на банята към съвършено поддържаната морава, която се спускаше с лек наклон към река Брейд, където хубава малка моторна лодка беше привързана към бетонния кей. Гаден ден, отвратително време за мача, мислеше той. Колкото и дебело да се облечеше, до полувремето щеше да се е превърнал в буца лед.

Крос се обърна към огледалото, включи електрическата самобръсначка и я плъзна по тежката си челюст. Бледозелените му очи бяха изпъкнали, което навремето му беше спечелило прякора Попай. Също като едноименния герой от анимационните филми, Крос все още имаше масивните рамене и мускулести ръце на някогашен състезател по ръгби. В огледалото обаче не се виждаше внушителното шкембе, резултат на поглъщаните през годините безброй хамбургери и бири; Крос открай време намираше начин да заобиколи истината, ако тя не му беше изгодна. Някои биха казали, че именно тази негова особеност е станала причина за провала на кариерата му. Самият Крос би прехвърлил вината на онази лицемерна кучка, Карол Джордан.

Избръсна се бързо, после напълни умивалника с топла вода и натопи вътре цялата си глава, прекарвайки пръсти през сивкавата четина, която заобикаляше като венец плешивото му теме. Надигна се, поемайки си въздух с усилие, а малката му, присвита като сърчице уста пръскаше капки вода по мраморния плот около умивалника. Проклетата Джордан и проклетият Джон Брандън! Педанти — и единият, и другият! Джордан бе поела неговата длъжност, а Брандън се беше постарал да се разчуе, че Том Крос е измамник и лъжец. Благодарение на това се оказа изключително трудно да се добере до такъв вид охранителна дейност, какъвто заслужаваше да практикува. Но поне днес, преди да му замръзне задника, докато наблюдаваше как „Викс“ се борят да направят нещо без Роби Бишоп, щеше да поработи с човек, който го оценяваше по достойнство.

Писмото от гимназията в Харистаун бе пристигнало съвсем неочаквано. Той не беше стъпвал там, откакто навърши шестнайсет години, когато заряза ученето и си намери работа на строителен обект, изчаквайки да навърши годините, на които щяха да го приемат на обучение в полицията. Но съгласно писмото, подписано от директора, училищната политика предвиждала назначаване на работа на хора, завършили гимназията, когато обстоятелствата позволявали. Така че, когато възникнал въпроса за ангажиране на охрана за голямо благотворително празненство, първият човек, когото предложили, бил Том Крос.

Той бе избрал номера, изписан в горната част на бланката, съгласно инструкциите в поканата. За негово учудване се бе включил секретар със стандартната фраза: „Тук е канцеларията на гимназията «Харистаун». Моля, запишете името и телефонния си номер и ние ще се свържем с вас при първа възможност“. След пет минути му се обади самият директор.

— Извинявайте за телефонния секретар — каза той. — Нямате представа колко често ни се обаждат родители, за да ни заплашват или просто да ни обиждат.

Крос изсумтя.

— Сигурно сте прав. По мое време, ако от училището или полицията се свържеха с родителите ти, лошо ти се пишеше. В наши дни родителите вземат страната на ученика, а ние сме тези, които опират пешкира.

— Именно. Благодаря, че се обадихте. Ако предложението ни ви интересува, според мен ще бъде най-добре да се срещнете с Джейк Андрюс. Джейк се е заел с цялата организация. Той познава всичко в подробности. Ще бъде нещо изключително. Роби Бишоп вече даде съгласието си да ни подкрепи с присъствието си, а освен това убеди и бившата си годеница да участва като диджей. Тя води предаване в „Рейдио Уан“, знаете ли — додаде той със затворнически тон. — Ще кажа на Джейк да ви се обади.

По късно същия ден Джейк се беше обадил. Уговориха една първоначална среща на обяд в много добър френски ресторант в града. Не беше заведение, което самият Крос би избрал, но той бе принуден да признае, че знаят как да правят стек с пържени картофи. Сега вече щяха да се видят, за да огледат подробните планове за провеждането на тържеството, включително и скиците на мястото, където то щеше да се проведе — внушителното имение на лорд и лейди Панал. Макар че един Бог знаеше кой щеше да им осигури място на първите страници на вестниците сега, след като Роби Бишоп бе ритнал камбаната.

Крос разтри афтършейв по бузите си, без да трепне от щипането. Погледна часовника си, който висеше до огледалото. Време беше да тръгва. Щяха да се срещнат с Джейк в една кръчма чак на другия край на Темпъл Фийлдс. Бяха решили да пият по една малка бира, а после Джейк го беше поканил на обяд в своето жилище. Момчето се беше извинило.

— Съжалявам, че предлагам среща в кръчмата, но не е никак лесно да намериш апартамента ми. Всички се губят. Вече свикнах да уговарям първо среща в кръчмата, така е далеч по-лесно. Всичко, което ни е необходимо, е при мен в апартамента, така че ще приготвя нещо за обяд и можем да поработим, докато се храним. Аз самият съм вегетарианец, но не се притеснявай, за гостите си готвя и месо — беше допълнил той с усмивка.

Крос влезе в дрешника и измъкна чифт дълги гащи от чекмеджето с бельото. С термобельо и един добър обяд в стомаха щеше да преживее без проблеми следобеда на футболния стадион.

Юсеф затвори с трясък вратата на малкото жилище зад себе си и се облегна на нея, стиснал здраво клепачи. Буцата в гърлото му сякаш всеки момент щеше да го задуши. Толкова усилено бе се старал да не се отклонява от целта си. Беше си рецитирал своята мотивация като мантра — сутрин, обед и вечер. Беше се вкопчил здраво в убеждението си, че сърцето и разумът му го насочват единодушно в една посока. Че това, което прави, е не само за добро, но е и единственото, което би проправило пътя напред.

Не че се беше самозаблуждавал по отношение на последиците. Беше допуснал до себе си мислите за това, което очакваше близките му. Разумът му говореше, че те ще бъдат ужасени и отчаяни, няма да могат да повярват, че той е способен на такова нещо. Но той се убеждаваше, че ще го преодолеят. Щяха да обърнат гръб на преживяното, да го изличат от живота си. Общността щеше да ги подкрепи. Нямаше да им се случи нищо лошо. Не всеки щеше да бъде съгласен със стореното от него, но това не означаваше, че ще отлъчат от общността цялото семейство Азиз.

Но точно тази сутрин съзнанието за чудовищното начинание го връхлетя и той се почувства като блъснат от влак. Не че се беше случило нещо особено. Всички вършеха това, с което обикновено се занимаваха в късната утрин. Майка му беше отишла до местния азиатски минимаркет, за да купи месо „халал“16, плодове и зеленчуци за почивните дни. Баща му беше тръгнал за джамията — на молитва, а после щеше и да се поразговори с приятелите си. Радж — в медресето17 за обичайните занимания, посветени на изучаване на Корана. Санджар беше още в леглото, отспиваше си след работната седмица. А Юсеф тръгна към склада, за да се увери, че работата върви нормално. Чувстваше се странно поради съзнанието, че прави всичко това за последен път. Странно, но не и развълнуван. Не виждаше какво вълнуващо може да има в една стара фабрика и някакви работници, с които така и не бе успял да се сприятели.

Това, което го довърши, беше съботният обяд. По традиция всички сядаха заедно на масата. Майка му винаги готвеше бавно някакво вълшебство от агнешко с много подправки и зеленчуци, с което вървеше много хляб „чапати“, който топяха в соса. Беше кратък период от време, посветен на семейството — в един живот, в който всеки беше погълнат от собствените си грижи. Поради съзнанието, че никога вече нямаше да преживее такъв момент, за Юсеф беше почти невъзможно да яде. Това бе накарало майка му да започне да се пита какво става с него. Вниманието й се отклони едва когато Радж започна да мърмори, защото се оказа, че Санджар трябва да направи една спешна доставка в Уейкфийлд, което означаваше, че няма да може да закара Радж на мястото, където той щеше да се срещне с приятелите си, за да отидат на футболния мач.

— Не се безпокой, Радж, Юсеф ще те закара — бе казала майка му.

— Не мога — бе възразил Юсеф. — Имам среща в Бригхаус с един човек, за да поговорим за условията на нов договор. Няма да имам време.

— Как така няма да имаш време? Няма да се отклониш толкова много от пътя си, ако закараш детето да се види с приятелите си — настоя майка му.

— За какъв нов договор става дума? — попита баща му.

— Никой никога не се интересува от мен — започна да мрънка Радж.

Санджар вдигна поглед и смигна на Юсеф. Беше ясно, че и той не вярва на версията за новия договор, но каквито и да бяха предположенията му за действителните намерения на Юсеф, те със сигурност бяха много далеч от истината.

И точно в този момент той едва не изгуби присъствие на духа. Това беше последният му обяд със семейството, и той се превръщаше в поредица от дребнави заяждания и обяснения. Когато всички си припомнеха този момент, нямаше да я има топлината на спомена за щастливото семейство, насядало около масата, когато близките му все още са хранели илюзии по отношение на действителната му същност. Щеше да е останал само горчивият вкус от разправиите.

Наложи му се да излезе, за да не се издаде пред тях. Сълзи замъгляваха погледа му, докато шофираше към малкото жилище, което беше наел. Обичаше всички тях и знаеше, че никога вече няма да ги види.

Юсеф тръсна глава, сякаш за да пропъди мъчителните мисли. Нямаше връщане назад. Трябваше да гледа напред. Трябваше да мисли за прекрасното бъдеще, когато мечтите му щяха да станат действителност. Оттласна се от вратата. Предстоеше последният етап, който трябваше да бъде доведен докрай.

Опакова много внимателно взривното вещество в голяма тенекиена кутия от специално пречистено масло „гхи“, а по средата постави барутен възпламенител, взет от комплект за изработване на модел за ракета; свърза възпламенителя с помощта на малки щипки и тънки кабели с електронно активиращо устройство, свързано с електронен таймер в малко пакетче, увито в лепенки. Той не беше правил тази част от бомбата — не разбираше от тези неща. Но всичко му беше обяснено. Трябваше да бъде готов с бомбата, и да заеме мястото си в 3:30 следобед, когато щяха да са изминали две трети от първото полувреме. Трябваше да настрои таймера за четиридесет минути, така че взривното устройство да се задейства по средата на второто полувреме, оставяйки му достатъчно време да се измъкне. Беше съвсем просто — умишлено опростено, за да се сведат до минимум нещата, които биха могли да се объркат.

Необходимостта да се съсредоточи, докато окомплектова всички необходими съставки на взривното устройство, му помогна да се успокои. Когато приключи с тази задача и постави всичко в дъното на кутията, в която Имран държеше инструментите си, той беше вече напълно спокоен.

Юсеф понесе много предпазливо кутията с инструментите към микробуса на Имран. Знаеше колко нестабилно съединение е ТАТР, колко лесно триенето, предизвикано от движение, може да отключи верижната реакция, която би вдигнала цялата къща заедно с него във въздуха. Постави внимателно кутията на земята, докато отключваше микробуса, после я сложи вътре върху предварително подготвената гумена постелка. Затвори внимателно вратите, после отстъпи малко встрани от микробуса. Съжаляваше, че не пуши.

Погледна часовника си. Почти беше дошло време да потегля. Искаше да се появи на входа за персонала и играчите пет минути преди началото на мача, когато хората от охраната щяха да са прекалено заети, за да му обърнат особено внимание. Като отчиташе и забавянията от натовареното движение, беше преценил, че трябва да тръгне след около пет минути.

Юсеф влезе в микробуса и постави с неуверена ръка ключа в стартера. Ръцете му лепнеха от пот. Нямаше причина да изпада в паника. Нямаше от какво да се бои. Нищо не можеше да се обърка.

Той не знаеше нищо за третия компонент, залепен между активиращото устройство и таймера. Компонент, който щеше да промени изцяло внимателно изградените планове на Юсеф.

Тони беше особено доволен от себе си. Днес той беше човек, успял да се изкачи на половината път до горната стълбищна площадка. Е, да, доста трудно беше да се върне обратно, но все пак се беше добрал до долната площадка.

Девет стъпала нагоре, девет надолу — и нито едно падане. После беше толкова изтощен, че му се искаше да легне и да се наплаче, но смяташе да пропусне тази част в разказите за постижението си.

Тони включи лаптопа и влезе в сайта на „Брадфийлд Виктория“. Тъй като не го биваше да спазва определено работно време, в началото на сезона се беше абонирал за частния телевизионен канал на футболния отбор. Така можеше навсякъде, където имаше достъп до безжичен интернет, да гледа на живо мачовете на „Викс“. Включи се и намали звука. Не изпитваше желание да слуша преди мача разговорите между двама второстепенни оттеглили се футболисти и един водещ, изхвърлен от всички кабелни телевизии. Вероятно щяха да говорят само за Роби, а според Тони нямаше да кажат нищо, което да му бъде от полза.

Мисълта за Роби му напомни, че трябва да се опита да измисли начин да помогне на Карол да преглътне неудобството от отказа си да проследи неговото хрумване, което се бе оказало основателно. Сега тя щеше да се сърди на себе си, и най-вероятно щеше да си намери отдушник, сърдейки се на него. Най-добре би било да има нещо готово, с което да отклони вниманието й още в самото начало. Проблемът беше какво да е то.

— Какво събужда интереса ти към жертвите, Сянко? Гимназията в Харистаун ли е най-важната връзка? Какво е това, което се е случило там и те е засегнало толкова дълбоко? — Той започна да обмисля различни възможности, но не можа да измисли нищо, което би могло да свързва Роби Бишоп и Дани Уейд по времето, когато са били ученици. — Но после това се е променило — продължи да разсъждава той на глас. — Когато умряха, между тях вече е имало нещо общо. И двамата са били богати. А богатите са нещо различно — следователно и те двамата са станали различни. Обърнали гръб на останалите, завършили „Харистаун“, които продължавали да се търкалят в калта. Може да се каже, че са имали късмет — особено Дани. В лотарията не ти трябват умения, само сляп късмет. Но и Роби е имал късмет — попаднал в подходящия отбор, на подходящия треньор. Всички сме виждали и обратния вариант — големи таланти, отишли по дяволите.

Тони съзнаваше, че полага отчаяни усилия. Двата случая просто не предлагаха достатъчно данни. Това беше най-мъчителното в неговата работа. Колкото повече хора умираха, толкова по-лесна ставаше задачата му.

И така, нищо особено не свързваше жертвите. А какво да кажем за начина, по който бяха извършени убийствата? С растителни отрови. Като при Дороти Сейърс и Агата Кристи. Криминална загадка в тихо английско селце.

— Историята отбелязва, че отровителите най-често са платени убийци — или членове на семейството на жертвата. Но в наши дни платените убийци си служат с огнестрелни оръжия, а съдебномедицинската токсикология отдавна накара роднините да си служат с отрова в подобни случаи… Защо тогава ти е било да ползваш нещо такова? Не е лесно да се добереш до такава отрова, а докато се сдобиваш с необходимото, оставяш и следи. Единствената причина да я избереш може да се крие в това, че не изпитваш удоволствие да убиваш. — Тони кимна. — Това е, нали? Ти не изпитваш удоволствие да убиваш — това, което ти доставя удоволствие, е съзнанието, че си убил. Обичаш усещането за власт, но не ти харесва мръсната работа. Ти като че ли се държиш съзнателно на разстояние. Съхраняваш своята неопетненост. Когато си се разделил с тях, те са се чувствали добре. Така можеш да не приемаш себе си като някакъв долнопробен убиец — Тони помълча, потънал в размисъл. — Почти си в състояние да убедиш сам себе си, че си им дал някакъв шанс. Може да успеят да се спасят, а може и да не успеят. Може да имат късмет. А може късметът да е преминал към другия отбор… И като си говорим за отбори, ето ги и моите момчета.

На екрана футболистите в познатите екипи, жълти като канарчета, излизаха от тунела. На ръкавите им имаше черни ленти. Черни ленти носеха и футболистите на „Тотнъм Хотспърс“. Всички вървяха със сведени глави.

Двата отбора се подредиха един срещу друг. Тони увеличи звука и чу как коментаторът казваше:

— … за едноминутно мълчание в памет на Роби Бишоп, чиято трагична смърт ни потресе тази седмица.

Тони сведе глава и се присъедини към мълчанието, което свърши сякаш прекалено бързо. Тълпата зарева, играчите запристъпваха на място, а после затичаха да заемат позициите си. Роби беше официално отпратен в царството на спомените. А сега беше време за шоу.

Улиците около стадиона „Виктория Парк“ бяха задръстени от запалянковци, упътили се към стадиона. В тази част на града не допускаха коли, полицаи с жълти светлоотразяващи жилетки отклоняваха всички превозни средства. До стадиона имаха достъп само пешеходци и коне — конната полиция винаги се радваше на домакинските мачове, защото те им даваха възможност да пораздвижат конете си. В средата на потока от облечени в жълто привърженици на домакините имаше ясно очертана бяла лента — привържениците на „Тотнъм“ се перчеха предизвикателно на вражеска територия.

Но в жълтия поток се забелязваше и друго, по-малко бяло петно. Микробусът на „А1 Електрикълс“ се промъкваше с усилие през тълпата, която не бе склонна да дава път на когото и да било. Зад волана Юсеф се молеше без прекъсване — устните му се движеха едва забележимо, мислите му препускаха. Ако успееше да се съсредоточи върху подробностите, нямаше да му се наложи да мисли колко ужасно е това, което предстоеше да извърши. Благодарение на документите бе успял да мине през първия пропускателен пункт. Полицаят, който спираше колите, насочили се към стадиона, само бе хвърлил поглед на двата фалшиви факса и не по-малко фалшивата лична карта на Юсеф, и му бе махнал да преминава. Следваше по-сериозната проверка.

Провери колко е часът. Движеше се точно по план. Пред него се извисяваше трибуната на Грейсън Стрийт, ясно се виждаше високата врата от ковано желязо с герба на футболния клуб. Входът за служебния паркинг, предназначен за персонала и футболистите, се намираше на десетина метра след голямата врата. Пътят натам беше блокиран от бариера и кордон охранители. Юсеф смъкна още по-надолу козирката на бейзболната си шапка, така че при поглед отгоре лицето му почти не се виждаше.

Премина през вратата, натискайки клаксона, за да си проправя път през тълпите запалянковци. Пътят към стадиона беше още по-задръстен от обикновено, защото тротоарът беше зает изцяло от купищата дарове в памет на Роби Бишоп. Усмихнатото му лице поглеждаше към Юсеф от безброй снимки. Това бе усмивка на човек, уверен, че всичко на този свят се подрежда в съответствие с неговите желания. Колко заблуден е бил, мислеше си Юсеф.

Завъртя волана, насочвайки микробуса към бариерата. Когато наближи, охранителите го наобиколиха. Изглеждаха напълно еднакви и заплашителни с якетата в черно и жълто, цветовете на „Викс“, с черни джинси и бръснати глави. Юсеф смъкна прозореца и им се усмихна.

— Спешна поправка на електроинсталацията — започна да обяснява той. — Възникнал е някакъв проблем с електрозахранването под трибуната „Вести“. — Подаде им факсовете. — Ако даде късо, няма да има ток в приемната за официалните гости.

Застаналият най-близо охранител се изхили презрително.

— Горките копелета, няма да могат да намерят сандвичите със скариди в тъмното. Чакай малко, трябва да покажа документите на онова момче при бариерата.

Той взе факсовете и тръгна към кабинката, в която седеше пазачът на бариерата. Юсеф видя как показваше факсовете на човека вътре. Почувства как потта избива под мишниците му и се стича по гърба му.

— Голяма работа са тези паметни дарове, нали? — обърна се той към охранителя, който бе заел мястото на предишния. — Горкият човек.

— Дума да няма — отвърна охранителят. — И що за мръсно копеле трябва да си, за да причиниш някому такова нещо? — Охранителят видимо се стресна, осъзнавайки, че говори с млад азиатец — първообраз на съвременния злодей според таблоидите. — Извинявай, приятел, нямах предвид… нали разбираш?

— Разбирам. Не всички сме такива — отвърна Юсеф, чувствайки как буквално се сгърчва от неловкост — не защото лъжеше, а защото лъжата му бе проява на страх. Но преди разговорът да продължи, другият охранител се върна с документите.

— Трябва да отворите багажника на микробуса, за да огледам вътре — каза той.

Юсеф изключи двигателя, извади ключовете и тръгна към задната част на микробуса. Чувстваше, че ръцете му треперят, затова и се постара да застане така, че гърбът му да ги крие от погледа на охранителя. Казваше си, че няма от какво да се безпокои, че всичко ще бъде наред. Отвори задната врата. В микробуса имаше шлаух за кабели, беше пълно с пластмасови кутии, с които имаше щипки, бушони, контакти и винтове. Макари с кабели с различен диаметър бяха струпани зад еластична мрежа, а в единия край стоеше кутията с инструментите на Имран, дълга, масивна метална кутия, боядисана в синьо — боята бе олющена тук-там.

— Ще отвориш ли кутията с инструментите? — попита охранителят.

— Готово.

Юсеф преглътна с усилие и отвори капака. Под него, на най-горното ниво имаше подреден пълен набор пинсети, отвертки и секачи за кабели.

— Всичко наред ли е?

Той постави ръка на най-горната табла, като че ли се канеше да я вдигне и да покаже следващото ниво. Стомахът му се свиваше, пикочният му мехур сякаш щеше да се пръсне. Ако копелето не се откажеше, следващото, което предстоеше да види, беше бомбата.

Охранителят огледа инструментите.

— Ами приличат ми на инструменти на електротехник. Добре, приятел — каза той и посочи към самия край на паркинга. — Паркирай в далечния край. — Там има врата, човекът от охраната е предупреден, че идваш. Той ще те пусне да влезеш. Завиваш по пътеката и стигаш до входа за персонала. Там ще ти покажат къде трябва да отидеш. — Той смигна. — Може и да те оставят да погледаш мача, ако си свършиш бързо работата.

Юсеф се подчини на инструкциите — не му се вярваше, че всичко стана толкова лесно. Още щом премина първата бариера, очевидно хората наоколо започнаха да считат, че има основателна причина за присъствието му тук. Десет минути по-късно, свел глава, за да избягва обективите на камерите за наблюдение, той вече носеше смъртоносния си товар, скрит в кутията с инструменти на Имран, по тесен служебен коридор под средната част на огромна окачена конструкция — трибуната „Вести“, носеща името на Албърт Вести, легендарният нападател на „Брадфийлд Викс“ и националния отбор на Англия от времето между двете войни. Най-горе на тази трибуна се намираше пресцентърът, както и ложите за официалните гости. Вървяха, съпровождани от виковете и пеенето на запалянковците, които долитаха до тях на приливи и отливи. Юсеф забеляза с учудване, че звукът се чува много силно. Очакваше тук да е много по-тихо поради изолацията, осигурена от бетона и телата на множеството. Но усещането беше почти същото, както ако беше отвън, сред викащите зрители.

Целта му беше да се озове в едно малко помещение леко встрани от служебния коридор, където се намираха електрическите табла и се контролираше електрозахранването на пресцентъра и ложите за официалните гости. Точно над това помещение се издигаше разделителната стена между двете ложи, изградена от преплетени декоративни греди и бетон. Всяка от двете ложи побираше по десетина-дванайсет души. От двете им страни имаше по още една такава ложа. И четирите ложи, както и останалите, които се редяха по-нататък, наляво и надясно, бяха пълни с хора, които си хапваха и пийваха на чужда сметка. Тук футболът често играеше второстепенна роля. Важното беше да си поканен.

Охранителят, който съпроводи Юсеф от служебния вход до тук, спря пред една сива врата, на която имаше жълта табелка с нарисувана на нея черна светкавица.

— Пристигнахме, приятел — каза той и отключи вратата. После посочи един вътрешен телефон на стената на коридора, на няколко метра от тях. — Обади се, когато си свършиш работата, аз ще дойда да заключа. — Той бутна вратата, натисна ключа на електрическото осветление и отстъпи встрани, за да може Юсеф да влезе в малкото помещение. — А ако свършиш преди края на мача, ще ти намерим някое местенце, откъдето да го догледаш.

Юсеф имаше чувството, че ще повърне, но успя да се усмихне и да кимне. Вратата се затвори зад гърба му с меко изщракване. Стаичката беше тясна и мрачна. Миришеше на прах и смазочно масло. Таблата покриваха отсрещната стена. По всички стени преминаваха кабели, покрити с мазна прах. Юсеф не очакваше някой да се появи, като се има предвид, че отвън, само на стотина метра от тук, течеше мачът. Но за да бъде напълно сигурен, той затисна вратата с единия край на кутията за инструменти. Така никой не би могъл да го изненада.

Внезапно Юсеф почувства как гърлото му се свива и очите му се насълзяват. Това, което трябваше да направи, беше ужасно. Несъмнено беше редно да го направи, това беше най-добрият начин да постигнат целите си. Но му беше омразна мисълта, че живее в свят, където такива неща са неизбежни. В свят, където насилието се превръща в единствения език, в който хората се вслушват. Където насилието беше единственият език, достъпен за тези, които на всяка крачка се убеждават, че са безпомощни пред начина, по който се управлява светът. Джордж Буш беше прав, това наистина беше кръстоносен поход — само че не такъв, какъвто си го представяше копелето в Белия дом.

Той изтри очи с опакото на ръката си. Нито времето, нито мястото бяха подходящи за тъга или колебание. Юсеф отвори кутията с инструментите и вдигна горната табла. Отдолу, увита в няколко пласта подсилено найлоново платно, се намираше бомбата. Не беше особено впечатляваща гледка. Юсеф имаше чувството, че би трябвало да бъде по-внушителна. Посланието, което трябваше да предаде, бе достойно за нещо повече от тенекиена кутия от масло „гхи“ и кухненски таймер.

Погледна часовника си. Справяше се отлично. Беше три и дванайсет минути. Извади ролка изолирбанд и прикрепи бомбата към един сноп кабели по средата на стената. После, с пресъхнала уста и бунтуващ се стомах, се зае да настройва таймера.

Две минути след началото Фил Кампси вече се беше впуснал в зашеметяваща атака по лявата страна на игрището, само че беше спрян грубо, макар и без нарушение.

— О, не! — възкликна Тони.

— „О, не“ е много подходяща реплика за случая — заяви Карол, която нахлу във видимо войнствено настроение. — Какво си въобразяваш, че правиш?

Без да си даде сметка за това, което подсказваха стойката и изражението й, Тони й отправи удивения поглед на мъж, който върши това, което се очаква от повечето мъже.

— Гледам мача — отвърна той. — „Викс“ срещу „Тотнъм“. Току-що почна, вземи си стол.

Карол захлопна екрана на лаптопа му. Тони я изгледа възмутено.

— Защо направи това?

— Как смееш да разпращаш мои подчинени да кръстосват страната, за да проследяват собствените ти малки хрумвания? — развика се Карол.

— Аха-а — Тони изкриви лице в гримаса. — Вероятно имаш предвид Пола.

— Как посмя? Особено след като аз бях казала, че не намирам смисъл в това?

Карол закрачи вбесено из стаята.

— Е, именно затова се наложи да го направя — Тони отново отвори лаптопа. — Ако можех да свърша тази работа сам, щях да го направя. Но при сегашното положение на теб просто ти е спестено неловкото положение да трябва да признаеш, че си подминала най-добрата следа, на която си попаднала до тук.

— Пълни глупости. Имаме заподозрян, който няма нищо общо с Дани Уейд.

Тони кликна с мишката, за да се включи отново в сайта, който предаваше мача.

— Според твърдото ми убеждение скоро ще откриете, че той няма нищо общо и с Роби Бишоп — поне не и с убийството му — той й се усмихна лъчезарно. — А сега Пола ти е осигурила нова, чудесна следа. Искам да кажа, така предполагам. Защото, ако не беше открила нищо, ти нямаше да разбереш какво е правила.

Карол размаха показалец под носа му.

— Ти си абсолютно нетърпим. Напълно си се разпасал. Пола работи за мен, не за теб.

Тони се усмихна скромно.

— Бих могъл да настоявам, че тя ми е помагала в свободното си време — заяви той. — Защото много ме харесва.

Сега беше ред на Карол да се усмихне иронично.

— Само че това би било лъжа. Правила го е през времето, което по право принадлежи на брадфийлдската полиция, по време, когато се е предполагало, че работи за отдела за особено тежки престъпления.

Тони поклати глава. Сините му очи потъмняха — готвеше се да премине към сериозно нападение. Продължи да следи мача на екрана, но думите му бяха отправени към Карол.

— Не можеш да очакваш от хората да работят с абсолютно ненормирано работно време, а после и да претендираш, че не са длъжни да изпълняват нарежданията ти единствено когато спят. Пола има право на почивки. Всъщност нямаш никакво основание да възразяваш, ако е решила да слее почивните си часове в един по-голям период. Мога да се хвана на бас, че между момента, когато е напуснала снощи работа и часа, когато днес се е явила на работа, няма повече от осем часа. Дори хората, които арестуваш, имат право на осем часа почивка.

Карол го загледа яростно.

— Мразя този твой обичай да извърташ нещата в свой интерес. Не си постъпил правилно и го знаеш отлично. При това си се обърнал точно към Пола, съзнавайки колко е ранима.

— Бих казал, че по отношение на душевното състояние на Пола моята преценка е по-точна от твоята — той я изгледа, опитвайки се да прецени дали гневът й не се е поизпарил. — Хайде, седни тук да погледаме заедно мача. Момчетата играят от сърце и душа, в памет на Роби. Казвам ти, могат да разплачат и най-коравосърдечния човек.

— Не можеш просто да отклониш разговора от тази тема и да се преструваш, че нищо не се е случило — възрази Карол. Но на него му беше ясно, че е започнала да омеква.

— Не правя нищо подобно. Съгласен съм, постъпката ми беше нередна. Единственото, което мога да кажа пак, е, че при обичайни обстоятелства бих се заел сам със задачата. А си казах, че разследването е прекалено важно, за да пренебрегнем тази възможност. Ще се извиня на Пола, че съм я поставил в такова неудобно положение, но нямам намерение да се извинявам на теб, защото насочих ръководеното от теб разследване по правилната следа — той потупа с ръка по стола до леглото. — Е, ще седнеш ли да гледаме шибания мач най-сетне?

Карол се тръсна на стола с демонстративно нежелание.

— Знаеш, че мразя футбол — измърмори тя.

— Нашите са с жълтите екипи — отвърна Тони.

— Разкарай се. Толкова знам дори аз — отвърна Карол.

— Е, ще ми кажеш ли най-сетне какво е блестящото откритие на Пола? — попита той, когато „Тотнъм“ отнеха топката и започнаха да печелят предимство на терена.

— Тя не ти ли е разказала?

Той се ухили.

— Не, ние и двамата знаем, че трябва да се спазва чинопочитанието.

— Наговорили сте се зад гърба ми — измърмори тя. Явно бурята беше преминала.

— Би трябвало да си благодарна, че държим толкова много на теб, та се постарахме да не се изложиш. Така, както направи този сега — Тони посочи един от играчите на „Тотнъм“, който се препъна неясно в какво — може би в някой стрък трева.

Докато седяха загледани в екрана, изведнъж коментарът бе заглушен от страхотен трясък и грохот. На екрана се виждаше само дим, а после същинска вихрушка от отломки заваля от едната страна на игрището. Карол и Тони продължаваха да се взират като приковани в екрана, лишени от дар слово. После се разнесе истеричният глас на коментатора:

— О, Господи, Господи… тук има дупка… не чувам. Господи, това са части от тела… трябва да е избухнала бомба! Бомба — тук, на „Виктория Парк“! О, Исусе Христе…

Операторът най-сетне дойде на себе си. Кадърът се смени и на екрана се появи това, което доскоро беше трибуната „Вести“. В средата на централния сектор се виждаше само огромен облак прах. По редиците седалки под официалните ложи хората се блъскаха отчаяно в опит да се доберат до стълбите. После се появи близък кадър на изходите, където някои направо се биеха, за да могат да излязат, докато други си подаваха деца над главите на тълпата, за да не бъдат стъпкани. А после отново се видя трибуната — този път пламъци ближеха краищата на прашния облак, черни димни спирали се издигаха нагоре, докато прахта слягаше. Започнаха да се чуват човешки писъци.

Карол вече беше при вратата.

— Ще ти се обадя — каза тя, отвори вратата и излезе тичешком. Тони почти не забеляза излизането й. Взираше се като прикован в трагедията, която се развиваше пред очите му. Без да откъсва поглед от екрана, той се пресегна за дистанционното управление и включи телевизора. Не можеше да събере сили, за да осъзнае това, което виждаше.

Брадфийлд се беше присъединил към клуба на избраниците. Кулите близнаци. Остров Бали. Мадрид. Лондон. Списък, към който нито един град не би желал да се присъедини. Но сега Брадфийлд беше включен в него.

Предстоеше да се върши много работа.

През по-голямата част от времето, докато служеше в полицията, Том Крос бе работил под постоянната заплаха от терористичните атентати на ирландските републиканци. Дванайсет души бяха загинали във взривения автобус на шосе М-62, две деца бяха разкъсани на парчета в центъра на Уорингтън, над двеста ранени и опустошен градски център беше равносметката след атентата в Манчестър. Той и колегите му бяха приучени на бдителност, но знаеха и какво да правят в кризисни моменти.

Така че, когато избухна бомбата на стадион „Виктория Парк“, Том инстинктивно се насочи към средището на експлозията. Останалите 9346 души, които се намираха на трибуната „Вести“, не споделяха неговата реакция. Истинска приливна вълна от човешки тела се бе надигнала и заливаше стълбите и изходите. Крос, който се намираше на шестнайсет реда под официалните ложи, се приведе, вкопчи се в облегалката на седалката пред себе си и остави вълната да премине над него.

Когато блъсканицата около него намаля, той се промъкна към средата на реда, където нямаше хора и започна да се катери нагоре колкото можеше по-бързо. Искаше му се да не беше ял толкова много от прекрасната агнешка яхния, която Джейк Андрюс му беше поднесъл на обяд. Стомахът му беше подут и тежеше, чувстваше го и някак втвърден, а съдържанието му се плискаше като дъждовна вода в изхвърлена край пътя автомобилна гума. „Да му се не види!“, изруга той, докато си проправяше с усилие път нагоре. Наоколо беше пълно с трупове, а той се беше замислил за състоянието на стомаха си.

Когато Крос наближи, вече беше в състояние да вижда през дима и праха дупката в трибуната. Късове от разбития бетон и разкривени пръчки от металната конструкция стърчаха във въздуха — изглеждаше така, сякаш гигантски юмрук беше блъснал отдолу трибуната. Гротескно разкривени тела се търкаляха сред разрушенията. Някои бяха несъмнено мъртви, други бяха останали без крайници. Ушите му пищяха като в пристъп на клаустрофобия, но той чуваше и пукота на пламъците, стенанията на ранените, високоговорителите, от които се разнасяха подкани към хората да излизат спокойно, постепенно усилващия се вой на сирените. Миришеше на кръв, дим и лайна, мирисът беше така осезаем, че той го чувстваше и с езика си. Това беше вкус на клане.

Първият все още жив човек, който се изпречи на пътя му, беше жена, чиято коса и кожа бяха сиви от прахта. Долната част на левия й крак беше смазана и кръвта извираше на тласъци от раната. Крос измъкна колана на панталона й и го затегна като турникет над коляното й. Кръвта затече по-бавно, на тънка струйка. Клепачите й трепнаха, но после очите й отново се затвориха. Той знаеше правилата, известно му беше, че тежко ранените не бива да се местят, но ако огънят се разгореше по-силно, можеше да я погълне. В случая нямаше избор. Крос пъхна ръце под тялото на жената и я повдигна, пъшкайки от усилието. Запристъпва внимателно през отломките, движейки се странично, докато стигна до една от пътеките между седалките. Остави я да лежи там и се върна да търси още живи хора. Съзнаваше смътно, че към него се бяха присъединили и други хора, някои от тях носеха светлоотразяващите жилетки на екипите за спешна помощ.

Нямаше представа колко време е минало. Осъзнаваше единствено прахта, кръвта и мръсотията, чувстваше, че му се гади, че по лицето му се лее пот, че стомахът го боли, и виждаше телата, само телата около себе си. Работеше сам или с други спасители, разместваше отломки, правеше изкуствено дишане, местеше трупове и казваше на ранените познатите стари лъжи:

— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. Всичко ще бъде наред.

Никога нищо нямаше да бъде отново наред — не и за нещастниците, попаднали насред тази гадост.

И през цялото време му ставаше все по-лошо. Той го отдаваше на шока и полаганите усилия. Стомахът му се свиваше така, че на няколко пъти му се наложи да напусне спасителните работи и да търси тоалетна. От вътрешностите му всеки път рукваше порой, той се чувстваше все по-отпаднал и трескав. Третият път, когато понечи да се върне на мястото, където беше избухнала бомбата, един от парамедиците го спря.

— Не става, приятел — каза той. — Изглеждаш ужасно.

Крос го изгледа присмехулно.

— И ти не изглеждаш кой знае колко добре.

Опита се да избута парамедика встрани, но се оказа, че не му е останала сила. Удивен, той се облегна на стената, потънал в пот. Пронизаха го нови спазми и той притисна ръце към стомаха си.

— Сложи си това — парамедикът му подаде кислородна маска и портативен цилиндър с кислород. Крос се подчини. Шок и необичайно усилие — това трябва да беше причината. Почти не забеляза как другият взе ръката му и започна да му мери пулса. Но забеляза, когато човекът го изгледа обезпокоено.

— Трябва да те откараме в болница — каза той.

Крос смъкна маската.

— Глупости. Там, горе, има хора със сериозни рани — те трябва да бъдат откарани в болница.

И той отново се опита да тръгне нагоре.

— Човече, според мен всеки момент може да получиш инфаркт. Моля те. Не доставяй на онези копелета удоволствие, вписвайки още едно име в списъка на загиналите. Хайде, послушай ме. Ще те отведа до линейките.

Крос го изгледа гневно, но в същия миг зрението му се замъгли, жестока болка тръгна нагоре от стомаха му, прониза като пламтяща стрела гърдите му и стигна чак до пръстите на лявата ръка.

— Божичко! — изрева той, залитна и притисна ръка към рамото си. Болката изчезна светкавично, също както се бе появила, но той продължаваше да се поти и все така му се гадеше. — Добре — изпъшка Крос. — Добре.

Карол успя да стигне до спешното отделение навреме, за да се качи на една от линейките, потеглящи за „Виктория Парк“. Докато летяха по улиците с виеща сирена и мигаща синя светлина, Карол телефонираше. Първо се обади на Стейси в офиса, за да й нареди да предаде на останалите от екипа да се явят на стадиона. После се обади на Джон Брандън. Той също беше в движение — новината го беше заварила, докато пазарувал с жена си, която в момента се опитваше да действа като шофьор на полицейска кола без предимствата на светлини и сирени.

— Ще дойда веднага щом мога — каза й той. — Знам, че първият инстинкт ще те тласне да помагаш при спасяването на оцелелите, но не искам нито ти, нито екипът ти да се занимавате със спасителни работи. Не можем да пренебрегнем факта, че стадионът освен всичко останало е и местопрестъпление. Натам вече пътуват и екипи от лабораторията по съдебна медицина. Твоята работа е да следиш те да открият и съхранят колкото е възможно повече улики.

— Мой ли е случаят? — попита тя.

— Само докато пристигнат хората от отдела за борба с тероризма от Манчестър — отвърна Брандън. — Вече са на път, ще дойдат след около час. Тогава ще трябва да им отстъпиш терена, но докато пристигнат — да, ти командваш.

— Значи отделът за борба с тероризма ще поеме цялото разследване? — попита Карол, вкопчвайки се в дръжката на вратата, докато вземаха завоя — според нея на две колела.

— На практика да. Ти ще работиш за тях. Съжалявам, Карол, но така стоят нещата. Те са специалистите.

Сърцето й се сви. От утре тя и подчинените й следователи щяха да се превърнат в обикновени изпълнители под ръководството на онези арогантни копелета от отдела за борба с тероризма. Те се имаха за спасители на човечеството и бяха убедени, че са напълно в правото си да прегазват всичко, което се изпречи на пътя им. Достатъчно често бе имала вземане–даване с антитерористичните групи и специалните служби, преди те да бъдат слети в така наречения Отдел за борба с тероризма. Знаеше, че се имат за господари на сътворението, а хора като нея и екипа й според тях бяха създадени, за да им вършат черната работа. Достатъчно лошо бе това, че вероятно десетки хора бяха загинали при терористичния атентат — това бе достатъчно травмиращо за подчинените й, за да им се струпа и задължението да работят с куп външни лица, които не познаваха терена и на които нямаше да се наложи да поемат отговорност за действията си. Те нямаха задължението да се опитват да възстановят последствията от разрушените отношения между различни общности, както и между въпросните общности и хората, които извършваха ежедневната полицейска работа сред тях.

— Разполагаме ли вече с някакви цифри? — попита тя, съзнавайки, че е безсмислено да възразява пред Брандън, който в случая беше също толкова безсилен, колкото и собствените й подчинени.

— Поне двайсет загинали, вероятно ще станат повече.

— А останалите? На къде ги евакуираме?

— Според плановете би трябвало да ги насочим към училищните игрища надолу по Грейсън Стрийт. Но аз предполагам, че повечето ще се постараят да избягат колкото е възможно по-надалеч от стадиона. Събирането на свидетелски показания ще бъде истински кошмар.

— Ще направим всичко по силите си. Прекъсвам, вече пристигнахме — каза Карол, разпознавайки гледката през прозореца. От двете страни на линейката течеше поток от хора, което принуди шофьора да кара не по-бързо от скоростта на тяхното придвижване. Гледката й напомни на кадър от някой военен филм, на който тълпи от бежанци се спасяват с отчаяно бягство от врага.

Най-сетне успяха да се доберат до паркинга зад трибуната „Вести“. Колите, паркирани там по-рано, вече бяха блокирани от полицейски коли и пожарни. Линейките бяха сирели на самия край, готови да потеглят незабавно. Когато Карол скочи на земята, две линейки профучаха със святкащи сини светлини край тях.

Погледнат отвън, стадионът изглеждаше почти невредим.

Във външната стена на огромната трибуна се виждате малка дупка, но тя изглеждаше почти безобидна. Следите от това, което се беше случило, вероятно бяха по-забележими на други места. Маркучите на пожарните и от напоителната система на стадиона се виеха като змии по земята и навътре, през въртящите се прегради на входовете. Към трибуната се насочваха пожарникари, подобни на астронавти със защитните си костюми. Хора от екипите за медицинска помощ тичаха насам-натам, носейки апаратура и различни инструменти. Един по един и на групи изнасяха ранените, умиращите и мъртвите — носеха ги на носилки и на ръце полицаи и парамедици.

Карол не можеше да възприеме това, което виждаше. Брадфийлд бе заприличал на Бейрут. Или на Бангладеш. Или на което и да било отдалечено място, за което говореха обикновено по новините. Сцената наподобяваше на последици от природна катастрофа — когато всички са сварени неподготвени и никой не знае какво да прави, но въпреки всичко по някакъв начин необходимото бива сторено. Наоколо се тълпяха хора, някои се движеха целенасочено, други — недотам. И в самия център на всичко това бяха те — ранените, умиращите и мъртвите.

Тя се съвзе. Трябваше да открие човека, който ръководеше спасителните операции, да събере хората си и да направи всичко необходимо, за да бъде отцепено мястото на експлозията. Като начало закачи полицейската карта на сакото си. После тръгна към стоящия най-близо униформен полицай. Той тъкмо беше помогнал на един възрастен мъж с окървавено лице да се качи в линейката и тръгваше обратно към трибуната.

— Полицай! — извика Карол, претичвайки краткото разстояние, което я делеше от него. Той спря и се обърна. Лицето му беше мръсно, набраздено от стеклите се струйки пот, униформените му панталони бяха потънали в мръсотия.

— Главен инспектор Джордан — представи се тя. — От екипа за особено тежки престъпления. Кой е ръководителят ви?

Той я погледна замаяно.

— Майор Блак.

— Къде мога да го намеря?

Полицаят поклати глава.

— Нямам представа. Качвах се догоре… — той махна с ръка към трибуната. — Когато има мач, той обикновено е там, горе. Има специална стаичка до пресцентъра. Искате ли да ви покажа?

— Само ми посочете в каква посока да тръгна — отвърна Карол. — Очевидно имате много по-важна работа.

Той кимна.

— Може да се каже. Тръгнете нагоре по крайната стълба и вървете до горния й край. Тя е първата вляво, до която ще стигнете.

В долната част на стълбата Карол се сблъска с един млад полицай, който изглеждаше извън себе си от ужас.

— Не може да се качвате нагоре — заекна той. — Забранено е за всички. Опасно е, кучетата не са минали, за да проверят за взривове. Забранено за всички, заповед на шефа.

— Тъкмо него търся. Трябва ми майор Блак.

Момчето посочи към мястото, където две пожарни коли бяха спрели под ъгъл една спрямо друга, оформяйки буквата L.

— Ето го там, говори с шефа на пожарникарите.

Карол заснова между хората, упътвайки се в указаната посока. По земята седяха хора, от чиито рани течеше кръв. Сред тях обикаляха парамедици и решаваха набързо как да постъпят. На някои помагаха на място, други пращаха към линейките, за трети викаха носачи. Пожарникарите преминаваха покрай тях на тълпи — по някакъв начин присъствието им въздействаше успокояващо. Това е ефектът „11 септември“, каза си Карол. Оттогава пожарникарите със суровите си, изпоцапани със сажди лица и целеустремена походка, натоварени с тежките инструменти на професията си, се бяха превърнали в съвременни икони.

Сред ранените се щураха други хора от публиката, съвсем зашеметени. Полицаите проверяваха документите им за самоличност, проверяваха ги за видими травми, а после ги подканваха да напуснат района. Навсякъде около себе си Карол виждаше лица на хора, изпаднали в шок, с невиждащи погледи и изпохапани устни. Проправяше си път през хаоса и се питаше как, по дяволите, от нея се очакваше да действа като на обичайно местопрестъпление.

За свое учудване тя разпозна един от пострадалите. Право към нея залиташе масивната фигура на Том Крос. Не беше го виждала, откакто той напусна полицията преди седем години, но не би могла да го сбърка с никого. Лицето му беше сиво, той беше потънал в мръсотия и се облягаше на един от парамедиците, който очевидно едва издържаше тежестта му.

Крос я видя и поклати тава.

— Само обещай, че ще хванеш шибаните копелета — каза той с надебелял глас.

— Ще се оправи ли? — попита тя парамедика.

— Ако успеем да го закараме навреме в болницата. Държа се като истински герой, но доста се е пресилил — отвърна човекът.

— Позволете ми да помогна — каза Карол и се опита да придърпа Крос към себе си, за да поеме част от тежестта му.

— Не се занимавай с мен — изръмжа той. — Върви да си вършиш работата. А когато всичко свърши, може да ме почерпиш едно.

— Късмет! — подвикна Карол след тях.

Когато най-сетне се добра до импровизирания команден пост, вече беше убедена, че предстоящата й задача ще бъде непосилна. Намери Блак и един старши офицер от службата за пожарна безопасност, приведени над архитектурни чертежи на трибуната.

— Пожарът е овладян — казваше пожарникарят. — Като изключим някои елементи в електрическите табла, няма особено много леснозапалими материали.

— За това поне можем да бъдем благодарни — Блак се озърна, когато Карол се покашля. — С какво мога да ви помогна? — попита той раздразнено.

— Аз съм главен инспектор Джордан от отдела за особено тежки престъпления.

— Тогава сте се озовали на точното място — намеси се пожарникарят. — По-тежко от това трудно може да се намери.

— Моята работа е да обработя местопрестъплението — заяви Карол.

— Доколкото знам, хората от отдела за борба е тероризма са потеглили насам — каза намръщено Блак. — Несъмнено това е тяхна работа.

— Докато пристигнат тук, е моя работа — отвърна тя сухо. Сега не беше моментът за протоколни спорове. — Знаем ли за какво става дума?

Шефът на пожарникарите посочи към едно малко помещение, изобразено на чертежа.

— Предполагаме, че взривът е бил заложен тук. Момчетата твърдят, че са намерили нещо, което наподобявало човешки останки. Следователно можем да предполагаме, че става дума за самоубийствен атентат. Също така предполагаме, че взривното вещество е ТАТР, същото, което бяха използвали и в лондонското метро. То има някои особено изявени характеристики.

— Очевидно говорим само за предположения — поне докато хората от съдебна медицина и специалистите по взривове не си свършат работата тук — допълни Блак.

— Къде са колегите от съдебна медицина?

— Чакат да приключи проверката, за да им разрешат да влязат.

— Тук ли са специалистите по взривни устройства?

— Ще дойдат всеки момент. В момента две кучета — следотърсачи, обучени да търсят взривни вещества, обикалят трибуните — отвърна Блак.

— Добре. Моля ви, пратете едно от кучетата да провери мястото на взрива — тя се усмихна на пожарникаря. — Ще ми трябват защитни екипи за мен и хората ми. А ще ни трябва и някой, който да ни показва пътя. Ще ни помогнете ли?

— Не ви препоръчвам да отивате там. Не може да се каже, че мястото е безопасно — каза той.

— Това е още една причина да се опитаме да търсим следи, докато това е все още възможно — отвърна тя. — Та за екипите?

Той я огледа от горе до долу.

— На вас ще са ви широки, но нямам нищо против да ползвате това, с което разполагаме. Къде са останалите от екипа ви?

— Една минутка — Карол отстъпи встрани, съзнавайки колко раздразнен е Блак от поведението й, което говореше, че поема контрола над местопрестъплението. Тя извади мобилния си телефон и се обади на Кевин.

— Казвай какво става.

— На пет минути път от стадиона съм, Пола и Сам са с мен. Крис идва отделно, Стейси остана в офиса. Вече се е заела да събира всички записи от камерите за наблюдение на входовете на стадиона, до които може да се добере.

Тя му обясни къде ще ги чака, помоли го да се обади на Крис, а после се обади и на специалистите по съдебна медицина.

— Бъдете готови да започнем работа след десет минути — каза тя. — Тогава влизаме.

Колкото повече наближаваха мястото на взрива, толкова по-горещо ставаше наоколо. Карол чувстваше как косата й залепва от пот под прекалено големия пожарникарски шлем, който си беше нахлупила. Пожарникарят, който ги водеше, пристъпваше внимателно по посипания с отломки под на коридора. Зад Карол се движеше малобройният екип от лабораторията по съдебна медицина, а зад тях вървяха нейните хора.

Пожарникарят спря рязко на няколко метра от назъбения край на някакво подобие на кратер, зеещо в пода.

— Стигнахме — каза той. — Тук се намираше помещението с таблата, контролиращи електрозахранването на ложите за официалните гости и на пресцентъра.

От помещението не беше останало кой знае какво. Стените се бяха превърнали в прах, кабелите бяха разпокъсани, а тръбите, преминавали по стените, се бяха натрошили и късовете сигурно бяха хвърчали като шрапнели. Личеше, че мощта на бомбата е била насочена навън и нагоре. Стените над тях се бяха изкривили встрани като обелена кора на нарязан портокал и дневната светлина нахлуваше през пролуката.

Докато се взираше в опустошенията, Карол изведнъж осъзна, че червените късове и парцали, разпилени сред останките от помещението, са всъщност човешка плът и кръв. Напоследък трудно можеше да се намери нещо, от което да й прилошее, но от тази гледка започна да й се повдига. Тя преглътна с усилие и попита:

— Може ли да стигнем до другата страна на дупката?

Пожарникарят кимна.

— Ако тръгнете в другата посока.

— Добре.

Карол се обърна към специалистите по съдебна медицина.

— Искам половината от вас да започнат работа от другата страна. Имаме нужда от колкото е възможно повече доказателствен материал, но не искам никой да поема излишни рискове. Ще направим всичко, което е по силите ни, а после ще помолим специалистите да ни изградят някакво подобие на платформа, за да стигнем до недостъпните части. Изглежда, че това са останките на атентатор самоубиец, но нека първо съберем колкото е възможно повече материал, за да разберем дали е бил сам или са били повече хора.

Облечените в бяло лаборанти се заеха с работата си. Проблясваха светкавици на фотоапарати, тракаха пинсети, възможни улики се поставяха в пликчета, на които после се лепяха етикети и съдържанието се описваше. Карол се обърна към подчинените си.

— От вас искам да тръгнете от тук назад, преминавайки през трибуната. Нямаме представа как този човек е влязъл чук, но службите по безопасност вероятно са имали камери. Пола, Сам — открийте местата, откъдето може да е влязъл, и потърсете записите. Кевин, остани с хората, които правят огледа, озърни се и ти и виж дали нещо няма да ти направи впечатление. Крис, ти тръгваш с мен.

Тя тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Крис вървеше редом с нея.

— Зрителите нямат достъп до служебните коридори — отбеляза Карол. — Някой трябва да го е довел тук. Трябва да открием хора от охраната и да се осведомим кой е отговарял за ложите на официалните гости. Онзи човек не е влязъл просто така от улицата с бомба в раницата. Хайде да видим какво можем да открием, преди да се появят онези от отдела за борба с тероризма.

Изминаха двайсет минути, докато успеят да намерят хората, които им трябваха. Планът за евакуация в случай на криза осигуряваше безопасно пристанище за персонала на стадиона в голямата зала на началното училище на Грейсън Стрийт. Само че никой не разполагаше с ключове за училището. Първоначално изглеждаше, че всички просто ще се разотидат, но един предприемчив ръководител на охраната на изходите настоя да останат заедно и ги насочи към предпочитания от него китайски ресторант на четвърт миля по-нататък. Собственикът ги посрещна с разтворени обятия и истинска лавина от безплатни закуски. Единственият проблем беше там, че никой не знаеше къде са. Най-сетне Карол успя да се добере до номера на телефона на един от охранителите в зоната за официални гости и ги откри.

Изминаха още двайсет минути, докато си изяснят в най-общи линии какво се беше случило. Карол остави Крис да записва по-подробните показания и тръгна обратно към стадиона, разговаряйки по телефона. Макар да бе отсъствала за кратко, вече се забелязваше известна промяна. Тълпата по улиците около стадиона беше оредяла, а конните полицаи се стараеха да не допускат стълпяването на нови хора. Два „паяка“ вдигаха паркираните около стадиона коли, за да направят място за линейки и други превозни средства, чието присъствие се налагаше от кризисното положение. А в средата на паркинга към трибуната „Вести“ бе паркирана най-голямата каравана, която Карол бе виждала някога. Караваната приличаше на приспособен товарен вагон — имаше по два реда затъмнени прозорци от двете страни. Като изключим опасващата я черно-бяла карирана лента, наподобяваща лентите на полицейските фуражки, нямаше никакви отличителни белези. Край единствената врата в единия й край стояха двама облечени в черно военни с шлемове, в екипите, които носеха при потушаване на размирици. Пред себе си държаха полуавтоматични пистолети. По всичко личеше, че спасителните отряди бяха пристигнали. Карол се насочи към фургона.

Щом наближи, охраняващите незабавно насочиха оръжията си към нея. „Ето на, каза си Карол. Биячи и гранични случаи на социопатия, маскирани като наши спасители“. Тя посочи полицейската си карта.

— Аз съм главен инспектор Карон Джордан от Брадфийлдската полиция. Ръководя отдела за особено тежки престъпления. Тук съм, за да се срещна с този, който ръководи операцията.

Единият охранител се извърна и измърмори нещо в радиостанцията си. Другият не откъсваше от нея студения си, безизразен поглед. Карол не трепваше, напомняйки си, че тук не става дума за нея, а за ранените, умиращите и мъртвите. „Не се ядосвай. Не им давай повод да те изтикат още по-настрани от разследването. Това е твоят район, ти можеш да помогнеш. Не допускай да ти попречат да си свършиш работата“.

Охранителят с радиостанцията дойде по-наблизо, за да сравни лицето й със закачената на ревера полицейска карта.

— Малко повече бели коси и повече бръчки — отбеляза тя. Каменното лице на мъжагата не трепна. Той се пресегна, натисна дръжката на вратата зад себе си и я подкани с оръжието си да влезе. Карол прехапа устни, потискайки желанието си да поклати удивено глава, и се подчини.

Влезе в нещо като антре с нисък таван. Тясна желязна стълба водеше нагоре. Срещу нея имаше две врати, и още две облечени в черно ченгета — единият в подножието на стълбата, другият между вратите. Този, който стоеше край стълбата, се отмести и каза:

— Нагоре, госпожо.

Чувствайки се като в евтин шпионски филм, Карол тръгна нагоре по стълбата. Всяка нейна стъпка събуждаше кухо метално ехо. Озова се в следващо преддверие и пред още един охранител, който й кимна да премине през следващата врата. Стигна до спартански обзаведено заседателно помещение с метална маса и осем сгъваеми стола около нея. На единия от столовете седеше Джон Брандън; три от другите бяха заети от мъже с черни тениски и черни кожени якета. Главите на двама от тях бяха бръснати, с едва забележимо набола светла четина, третият беше с късо подстригана тъмна коса. На пръв поглед човек можеше да ги различи единствено по степента, до която типичното мъжко оплешивяване беше засегнало главите им.

Този, който седеше в средата, каза:

— Благодаря, че дойдохте, главен инспектор Джордан. Заповядайте, седнете.

— Здравейте, сър — каза Карол на Брандън, сядайки до него. После се обърна към мъжа, който седеше срещу нея. — А вие сте…?

Той се усмихна, което не промени с нищо съзнателно култивираното му заплашително излъчване.

— Не си служим с имена и чинове по съображения за сигурност. Можете да ме наричате… Дейвид.

— За каква сигурност става дума? Аз съм инспектор от криминалната полиция. Работила съм за Националната следствена служба. На кого бих започнала да разказвам тайните ви според вас?

Той поклати глава.

— Не търсете в това лично отношение, Карол. Познавам досието ви и изпитвам дълбоко уважение към вас. Но ние спазваме в работата си изключително строги правила, на които почива нашата безопасност. А като се има предвид каква е работата ни, нашата безопасност означава безопасност и за всички останали.

Вероятно е бил изпратен тук от Манчестър, но акцентът му подсказваше, че е лондончанин, вероятно на постоянна служба към столичната полиция. В поведението му се долавяше онова перчене, което Карол беше намразила, докато самата тя работеше там. Беше готова да се обзаложи, че в отдела за борба с тероризма не работеха много жени. Средата не беше много подходяща за жени. Това мъжкарско перчене прикриваше факта, че те всъщност не бяха автономна служба. Можеше да се преструват, колкото си искат, че водят играта, но истината беше друга — не смееха да отидат до тоалетната без специално одобрение от специалния антитерористичен отдел към кралската прокуратура. Мъжете в черно може и да изглеждаха заплашителни, но всъщност бяха само изпълнители на заповедите на господарите си, чиито офиси се намираха на Лъдгейт Хил в Лондон. Ясно беше също, че Брандън нямаше сили да се съпротивлява нито на изпълнителите, нито на господарите.

— Чудесно. Колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Ако нямате нищо против, нека прескочим и встъпителните речи за това, че се сражаваме на една и съща страна и искаме да спипаме мръсните копелета, които сториха това. Знам правилата. Екипът ми и аз сме на ваше разположение.

Той издиша шумно през нос.

— Радвам се да чуя това, Карол. Убеден съм, че вашите познания за региона ще ни бъдат от голяма полза. Разбира се, ние разполагаме със сведения за крайните фундаменталисти във вашия регион, до които вие нямате достъп. Ще поразтърсим дървото и ще видим какво ще изпадне. Ще…

— Смятате да приберете обичайните заподозрени? — каза мило Карол. — Всъщност ние вече може би сме успели да ви спестим малко време в това отношение. На паркинга за персонала и играчите откъм Грейсън Стрийт е паркиран един микробус. На „А1 Електрикълс“. Малко преди три часа с него пристигнал млад мъж с азиатски произход. Представил привидно автентични документи, които доказвали, че е изпратен за някаква спешна поправка на електрозахранването на трибуната „Вести“. Един от охранителите го отвел в стаичката с електрическите табла и го оставил там. След по-малко от десет минути избухна бомбата. Струва ми се основателно да предположим, че шофьорът на микробуса е атентаторът самоубиец — тя извади бележника си. — Според данните на полицията микробусът е регистриран на името на някой си Имран Бег, адресът му е Уилбърфолс Стрийт 37, Брадфийлд — тя затвори бележника. — Това е през пет къщи от джамията в Кентън. Така че внимавайте, когато отидете да проверявате какво е положението.

— Благодаря, Карол. От тук нататък ние ще се заемем с разследването. Ако сте ни необходими за нещо, ще ви уведомим. А сега, тъй като съм уведомен, че се занимавате с тежко разследване на убийство, няма да ви, задържам повече. Ние имаме и свой екип от специалисти по съдебна медицина, така че ще освободим вашите хора веднага щом приемем събраните от тях улики.

Карол кипеше отвътре, но се опитваше да прикрие настроението си.

— Къде ще се установите? — попита тя. Знаеше, че имат практиката да се настанят в някой полицейски участък, като изхвърлят работещите там служители.

— Тъкмо обсъждахме този въпрос — отвърна Дейвид. — По принцип би трябвало да отведем заподозрените в нашето отделение в Чанместър.

— Но аз предложих Дейвид и хората му да ползват участъка на Скаргил Стрийт за разпити и задържания — обади се Брандън.

— Добра идея — каза Карол. Участъкът на Скаргил Стрийт беше изваден от забрава около преследването на Обратния убиец преди около седем години, но оттогава насам никой не му обръщаше внимание и той чакаше реда си за обновяване като някаква вечна Пепеляшка. Отправянето на хората от отдела за борба с тероризма натам щеше да ги държи настрани, без да лиши от работни места един куп полицаи, които иначе по време на цялото разследване щяха да се щурат насам–натам в опити да се присламчат в нечия задръстена и без тях територия.

— Това ще ни свърши работа донякъде, като се има предвид обхвата на разследването. В Манчестър сме подготвени за специални, целенасочени нападения, не за такова търсене на широк периметър, каквото ни предстои тук. Но участъкът на Скаргил Стрийт не е оборудван със съвременна техника. Затова ще ползваме и помещенията на вашия екип за особено тежки престъпления в централата — каза Дейвид.

Сега вече Карол не успя да прикрие раздразнението си.

— А къде ще работят моите подчинени през това време? — попита тя.

— Хората на Дейвид могат да ползват помещенията на HOLMES18 — каза Брандън. — Те няма да са ви необходими за разследването на убийството на Роби Бишоп.

Така беше. Системата за обширни търсения по разследванията към министерството на вътрешните работи беше създадена, с цел да се пресява и класифицира огромният обем информация, съпровождаща или някоя свързана поредица престъпления, или единично престъпление с изключително широк обхват. Всяка полицейска централа разполагаше със специален екип, който работеше с HOLMES — бяха добре обучени, опитни служители и Карол винаги се възползваше от уменията им, когато това бе необходимо. Но когато обстоятелствата го позволяваха, предпочиташе да разчита на Стейси и забележителните й способности за случаи, възложени на екипа за разследване на особено тежки престъпления.

Проблемът се криеше там, че сега вече вероятно щеше да бъде установена връзка между Дани Уейд и Роби, и естествената следваща стъпка в разследването би била да се обърне към HOLMES за анализ на материала, натрупан при двете разследвания. Но ако хората от отдела за борба с тероризма се установяха там, този аспект на работата отпадаше. Съзнаваше, че именно сега е моментът да възрази, но нямаше как да го направи, без да разкрие нещо, с което Брандън изобщо не беше запознат. А моментът бе крайно неподходящ за подкопаване на авторитета на началника на полицията.

— За нас ще бъде много удобно, защото ако ни потрябвате за нещо, ще бъдете съвсем наблизо — каза бодро Дейвид. После избута стола си назад. — Е, смятам, че засега приключихме.

Той се изправи.

Карол не помръдна от стола си.

— Разполагаме ли вече с някаква бройка? — попита тя.

Дейвид погледна надолу към човека, който седеше вдясно от него, онзи, който имаше половин сантиметър набола коса.

— Джони?

— Засега е потвърдена смъртта на трийсет и четири души. Още десетина са в критично състояние в болницата. Ранените са около сто и шейсет — като започнем от загуба на крайници и свършим с натъртвания и повърхностни рани.

Сега стана и Карол, и направи няколко крачки към вратата.

— О, между другото, забравих да спомена — изпратих двама мои подчинени на адреса на Имран Бег. Естествено, изпратих ги, преди да разбера, че сте пристигнали. Ще ви уведомя какво са открили, ако ми дадете някакъв номер, на който да ви се обадя.

Лицето на Дейвид остана напълно безизразно.

— Благодаря, че ме уведомихте. — Той извади картичка от вътрешния джоб на коженото си яке и прекоси стаята, за да й я подаде. На картичката пишеше само „Дейвид“ — и имаше номер на мобилен телефон. — Ще чакам да ми се обадите, Карол. Но имайте предвид, че е време да приберете копоите.

Тя излезе, следвана от Брандън. Веднага щом се озоваха отвън, тя се обърна рязко към него.

— Наистина ли очаквате да приема всичко безропотно? Да съм лишена от правото да разследвам най-значителното престъпление, извършено на моя територия?

Брандън избягваше погледа й.

— Решението вече не е в наша власт, Карол. Форсмажорни обстоятелства.

Тя поклати глава.

— Какъв побъркан свят. Ами идентифицирането на загиналите? Кой ще разговаря с близките им?

— Униформените ще се справят с тази задача — отвърна Брандън. — Заеми се с това, в което си най-добра, Карол. Намери убиеца на Роби Бишоп. Вярвай ми, ще е по-добре за теб да не се набъркваш в тази мръсотия — той обхвана с жест стадиона и фургона на отдела за борба с тероризма. После поклати натъжено глава и си тръгна.

— Ще видим тази работа — измърмори Карол. Джон Брандън като че ли беше забравил основното, което я бе превърнало именно в такъв криминалист, какъвто беше. Също като Сам Еванс и тя имаше инстинктите на единак. Но мотивацията й беше различна — не личният й интерес, а страстно желание да помага на правосъдието. А това беше нещо, което Дейвид и Джони тепърва трябваше да научат. — И урокът започва още сега — допълни тя под нос.

Архитектите, проектирали джамията в Кентън, не бяха направили и най-малък опит сградата да хармонира със заобикалящата я среда. Плетеница от къщи с фасади от червени тухли, датиращи от началото на двайсети век, заобикаляше белезникавите стени на джамията, над които се издигаха златните покриви на минаретата.

— Никога не съм преставал да се питам как са получили разрешение, за да построят това нещо — отбеляза Кевин, когато влязоха с колата в Уилбърфорс Стрийт. — Как са успели според теб?

Пола извърна очи към небето.

— А ти как мислиш, Кевин? Онези от градоустройствената комисия са били съвсем наясно, че ако откажат, ще ги залеят с помия.

— Внимавай, Пола — не ти ли се струва, че в думите ти се долавят леки следи на расизъм? — подразни я Кевин. Беше работил с достатъчно ченгета с истински расистки убеждения, за да може да прецени, че у Пола нямате нищо подобно.

— Нямам проблем с етническата принадлежност, а с религиите. Все ми е едно дали става дума за протестанти от Ълстър, католици от Ливърпул или мюсюлмани от Брадфийлд. Мразя кресливи свещеници, които веднага вадят от ръкава си картата на фанатизма, ако някой им откаже нещо. Създават атмосфера на страх и взаимно следене, и затова ги ненавиждам. Казвам ти, никога не съм била по-горда от хомосексуалните си наклонности, отколкото в деня, когато Парламентът обяви извън закона дискриминацията въз основа на сексуална ориентация. Кой би заподозрял, че съществува нещо, което е в състояние да обедини християни-евангелисти, католици, мюсюлмани и юдаисти? Излиза, че хомосексуалността ми е моят скромен принос към обединението на църквите. Тук вдясно има място за паркиране — допълни тя.

Кевин успя да паркира на тясното място, двамата излязоха от колата и се върнаха назад, минавайки покрай десетина къщи. Бяха напълно наясно, че будеха любопитство, неприязън или тревога у всеки, когото срещнеха. В тази част на Кентън, все още необлагородена от нахлуващата вълна на работещи в близката болница и студенти, тъкмо тяхното присъствие можеше да се приеме като екзотика. Спряха пред номер 37. Къщата беше чисто боядисана, безлична, с тънки пердета на прозорците. Дребна, слаба жена в шалвари отвори вратата. Главата й беше покрита с шал. Когато ги видя, по лицето й се изписа ужас.

— Какво има? Кои сте вие? — попита тя, преди някой от тях да успее да проговори.

— Аз съм сержант Матюс от криминалната полиция, това е детектив Макинтайър.

Жената притисна длани към лицето си.

— Знаех си. Знаех, че ще се случи нещо лошо, ако той замине, знаех си — тя изхлипа, извърна се и подвикна: — Парвез, ела веднага, дошли са от полицията. Нещо лошо се е случило с Имран.

Кевин и Пола се спогледаха. За какво ставаше дума?

Висок, приведен мъж в традиционно пакистанско облекло се появи зад жената.

— Аз съм Парвез Хан. Имран е мой син. Кои сте вие?

Кевин отново представи себе си и Пола.

— Искахме да поговорим с Имран Бег — каза той.

Мъжът се смръщи и сведе поглед към жената.

— Нали каза, че нещо се е случило с Имран? Какво се е случило? — той погледна Кевин. — Какво е станало със сина ни?

Кевин поклати глава.

— Опасявам се, че има недоразумение. Ние просто искаме да поговорим с Имран. За микробуса му.

— За микробуса му ли? Какво е станало с микробуса? Той не пътува с него. Нали не сте дошли, за да ни кажете, че е катастрофирал? — попита човекът, очевидно озадачен.

Кевин никак не искаше да е първият, който ще спомене думата „бомба“. Затова настоя:

— Къде е Имран?

— Замина за Ибиса — отвърна майката. — На почивка. Пътуването е подарък от братовчед му Юсеф. Юсеф го закара на летището във вторник сутринта. Обади ни се, когато пристигна, за да бъдем спокойни, че е жив и здрав. Ще се върне чак утре. Така че ако микробусът му е замесен в някаква катастрофа, вината не е на Имран — объркването й със сигурност не беше преструвка.

— А кой кара сега микробуса му? — попита Кевин, опитвайки се да се ориентира в бъркотията.

— Братовчед му Юсеф. Отидоха до летището с микробуса на Имран — каза мъжът. — Утре Юсеф трябва да го посрещне с микробуса.

— А къде можем да намерим Юсеф? — попита Кевин.

— В центъра, във Вейл. Адресът е Вейл Авеню 147. Но какво се е случило, да не би да е катастрофирал? — господин Хан гледаше ту Кевин, ту Пола. — Какво се е случило?

Кевин поклати глава.

— Съжалявам, нямам право да ви кажа нищо повече — отправи им бърза, уморена усмивка. — Можете само да се радвате, че момчето ви е в чужбина. Благодаря за помощта.

Обърнаха се да си вървят и в същия момент бял форд транзит взе завоя със свирещи гуми и се насочи към къщата с висока скорост. Кевин спря за миг и погледна през рамо към уплашените родители на Имран.

— Наистина съжалявам — каза той. — Хайде, Пола, време е да изчезваме.

Когато облечените в черно и въоръжени полицаи наизскачаха от микробуса, Кевин и Пола забързаха към колата. Бяха почти стигнали, когато зад тях се разнесе глас:

— Ей, вие двамата!

Кевин понечи да отвори вратата на колата, но Пола го спря.

— Въоръжени са, Кевин. Въоръжени и насъскани.

Той изръмжа нещо нечленоразделно и се извърна. Един от облечените в черно и напълно еднакви на вид мъже беше застанал на няколко метра от тях с автомата „Хеклер и Кох“. Другите вече бяха потънали в дома на Парвез Хан.

— Кои сте вие, да му се не види? — попита мъжът.

— Сержант Матюс и детектив Макинтайър от отдела за особено тежки престъпления към Брадфийлдската полиция. А кой, да му не се види, сте вие?

— Това не е ваша работа. Ние сме от отдела за борба с тероризма. Случаят вече е наш.

Кевин пристъпи напред.

— Легитимирайте се — заяви той. — Представете нещо, което доказва, че не сте някакви самоназначили се любители.

Мъжът в черно се изсмя.

— Не злоупотребявайте с късмета си!

Обърна се рязко и си тръгна.

Кевин се взираше в отдалечаващия се човек.

— Можеш ли да повярваш? Не, можеш ли наистина да повярваш, че се случва такова нещо?

— С лекота — въздъхна Пола. — Е, тръгваме ли за Вейл или не?

— О, мисля да отидем. Но по-добре да не казваме на шефа. Ако съдя по поведението на тези тук, за нея ще бъде по-добре да не е в течение засега.

Нямаше значение в колко учения си участвал — човек никога не е подготвен, когато нещо такова се случи наистина, мислеше доктор Елинор Блесинг. В спешното отделение цареше хаос от гласове и тела, някои от ранените ходеха насам-натам и се пречкаха на приемните екипи, състоящи се от объркани сестри и преуморени лекари, които се опитваха да преценят с какво първо да се заемат. Дотук Елинор се беше справила доста бързо с две травми на гръден кош. При нито един от случаите не можеше да се говори за опасност за живота и тя ги изпрати в отделението на доктор Денби веднага след като прецени, че са се стабилизирали.

Стоеше облегната на стената в едно тихо ъгълче и попълваше болничните им картони, когато един задъхан от бързане болногледач я забеляза и дойде при нея.

— Докторе, при мен има един човек, когото докараха с линейка от „Виктория Парк“, но не мога да се ориентирам в симптомите му — каза той.

Елинор, която беше приключила достатъчно скоро обучението си, за да изпитва известна увереност по отношение на спешните случаи извън собствената си специалност, се изправи и последва болногледача към една от стаите.

— В какво състояние го приехте?

— Докара го един от парамедиците. Помагал при спасяването на ранените, но му призляло и бил пред припадък. Опасяваха се, че може да получи инфаркт — поде болногледачът. — Пулсът му беше ужасяващ — от 140 падаше внезапно на 50. Понякога се нормализира, после отново започват аритмиите. Повръща вече трети път, кръв. А ръцете и краката му са ледени.

Елинор хвърли поглед на картона, за да види името на пациента, а после погледна и едрия мъж, проснат на леглото. Беше в съзнание, но очевидно се чувстваше много зле.

— Кога започна да ви прилошава, господин Крос? — попита тя.

Преди да успее да й отговори, тялото му бе разтърсено от тръпки, които явно той не беше в състояние да овладее. Втрисането премина за секунди, но това беше достатъчно, за да убеди Елинор Блесинг, че не става дума за обичайна сърдечна слабост.

— В началото на мача. Преди бомбата. Болеше ме стомахът произнесе с усилие болният.

Тя се пресегна и докосна ръката му. В болницата беше топло, но ръцете му бяха студени като лед. Бледите му, изпъкнали очи с цвета на цариградско грозде се взираха умолително в нея. По лицето му бе изписан страх.

— Имахте ли разстройство? — попита Елинор.

Той кимна едва забележимо и каза:

— Течеше като вода. Два-три пъти.

Елинор запрехвърля наум списъка на симптомите. Гадене. Диария. Смущение на сърдечния ритъм. Нарушено функциониране на централната нервна система. Колкото и гротескно и невероятно да звучеше, това като че ли бе вторият случай на отравяне, с който се сблъскваше в рамките на една седмица. И двата случая бяха свързани по някакъв начин с отбора на „Брадфийлд Виктория“. Тя се упрекна мислено. Понякога съвпаденията си бяха именно това — обикновени съвпадения, нищо повече. А отравянията се дължаха по-често на неспазване хигиената на хранене, отколкото на престъпни намерения. Все още не беше противозаконно да ядеш храна с изтекъл срок на годност.

— Какво ядохте на обяд? — попита тя.

— Агнешки кебап. С ориз и някакъв специален сос, с много подправки.

Човекът говореше трудно, като че ли устните не му се подчиняваха.

— В ресторант ли?

— Не. Той го сготви. Джейк… — Крос се намръщи. Как беше фамилното име? Не можеше да се сети. Убягваше му, не можеше да го повика в мислите си.

— Можете ли да си спомните кога точно се хранихте? — попита Елинор.

— Ами по обяд. Около един — един и половина.

Преди три часа. Отдавна беше изминал вълшебният шейсетминутен период, в рамките на който едно промиване на стомаха би имало някакъв ефект.

— Добре, сега ще се постараем да облекчим състоянието ви — каза тя. Дръпна болногледача настрани и допълни: — Не съм сигурна, но предполагам, че става дума за отравяне с глюкозид, някой от медикаментите, които се предписват на сърдечно болни — дигоксин или нещо такова.

Болногледачът я погледна с разширени от паника очи.

— Докараха го от „Виктория Парк“. Това означава ли, че терористите са използвали някакво химическо оръжие?

— Не, не искам да кажа такова нещо — каза нетърпеливо Елинор. — Симптомите са много сериозни, а те не се развиват толкова бързо. Бил е отровен, преди да стигне до стадиона. Трябват ми пет минути, за да проверя дали има някакви други възможни обяснения, както и каква е препоръчителната терапия в случай, че съм права. Междувременно подавайте кислород, пригответе система за венозно вливане и пулс-окси-метър. Ще ни трябва електрокардиограма и постоянен контрол на сърдечния ритъм. Ще успеете ли да уредите всичко това? Ще се върна след пет минути.

Елинор обърна гръб на зашеметения болногледач и забърза към стаята на помощния персонал. Трябваше й компютър, свързан с интернет. Не й отне много време да изключи всички други възможни обяснения. За лечението също не можеше да има спор. Стандартната противоотрова, която се даваше при отравяне със сърдечни глюкозиди, бяха Fab-фрагменти от антитела. Тя разпечата описанието на лечението и тръгна обратно към стаята на Том Крос.

Според нея положението му се влошаваше. Изглеждаше псе по-замаян, пулсът му се долавяше по-трудно.

— Обадих се в аптеката. Имат трийсет ампули Fab-фрагменти. Отивам долу да ги взема и да се разпиша за тях. Ако пратим някой от санитарите, ще стане по-бавно. Започвайте незабавно с кардиограмата, ако се забележи остро смущение на сърдечния ритъм, дайте лидокаин.

Болногледачът кимна.

— Оставете това на мен — той поклати глава. — Изглежда някак нереално, не мислите ли? Избухва бомба, някакъв човек се втурва героично да спасява жертвите и малко след това се оказва, че е отровен. Човек не би могъл да го измисли, дори да иска, нали?

— Дано поне успеем да постигнем щастлив край — каза Елинор, тръгвайки надолу. Но някак не й се вярваше, че тъкмо през тази седмица предстоят особено много щастливи развръзки.

Веднага щом излязоха от Уилбърфорс Стрийт, Пола закрепи с магнита синята лампа на покрива на колата.

— Давай, Стив Маккуийн — каза тя.

— С колко време разполагаме според теб? — попита Кевин.

— Зависи доколко родителите на Имран ще се травматизират от появата на имперските щурмоваци. Казвам ти, лично мен ме втриса от страх, когато ги видя. А можеш да се обзаложиш на последните си пари, че поне още един екип е в готовност да потегли към друг адрес. Така че трябва да работим, изхождайки от предположението, че изобщо не разполагаме с време. Не трябваше ли да тръгнеш по главната улица към центъра? — осведоми се тя и се вкопчи в дръжката на вратата, когато Кевин зави рязко по една странична улица и се запровира из лабиринт от други тесни улици.

— По това време в събота ще има задръстване — връщат се всички, които са били на пазар в търговския център „Квадрант“. По-бързо ще стигнем по заобиколен път.

Пола знаеше, че по отношение на придвижването из града може изцяло да разчита на Кевин. Навремето той беше работил като инспектор от криминалната полиция, но беше допуснал такива нарушения, че едва не го изритаха окончателно. За него пътят на изкуплението включваше шест месеца работа в транспортната полиция — но беше дотолкова свръхквалифициран за тази работа, че там очакваха с нетърпение да му видят гърба. Така или иначе, от онова време му беше останало полезното за сегашната му работа познаване на схемата на трафика в града, както и на преките пътища, известни обикновено предимно на таксиметровите шофьори. Затова сега Пола млъкна, стиснала здраво дръжката.

Стигнаха до Вейл Авеню за рекордно време. Кевин въздъхна доволно, когато спря колата пред дома на братовчеда Юсеф.

— Добре ми дойде — отбеляза той. — Поне се прочистих от мисълта за онези копелета.

Пола отлепи пръсти от дръжката.

— Радвам се, че поне на теб ти е било приятно. Е, как ще подхванем разговора тук?

Кевин сви рамене.

— Най-добре ще е да бъдем откровени. Юсеф ли е карал микробуса? Къде е Юсеф сега? Може ли да видим стаята му? Постарайте се да ни помогнете, защото ние сме добрите ченгета, а скоро може да ви потрябват приятели в полицията. Следващите, които ще дойдат, няма да ви молят.

Пола изсумтя, докато излизаше от колата.

— Следващите няма дори да си изтрият краката, преди да влязат.

Тя хвърли поглед нагоре по стръмната алея, която водеше към къща близнак с тухлена фасада, кацнала от едната страна на склона. Дори да не говореше категорично, че обитателите й са преуспели, къщата се намираше със сигурност на няколко стъпала по-горе по социалната стълбица в сравнение с дома на семейство Хан. Отпред бяха паркирани една старичка тойота корола и нисан патрол, модел отпреди четири години.

— Поне някой си е у дома — отбеляза Пола.

Млад мъж на двайсет и няколко години отвори вратата. Беше облечен в спортни панталони и памучен пуловер с остро деколте. Беше идеално подстриган, златните синджири на врата му граничеха с просташко самоизтъкване, но не преминаваха границата. Беше наклонил глава на една страна с онова леко предизвикателно изражение, което Пола бе свикнала да вижда у много мъже на неговата възраст, без значение от етническия им произход.

— Да? — попита той.

Двамата показаха полицейските си карти и Кевин се зае с представянето.

— А вие сте…

— Санджар Азиз. За какво става дума? Искате да разговаряте с Радж за бомбата или има нещо друго?

Стори им се странно невъзмутим.

— Кой е Радж? — осведоми се Пола.

— По-малкият ми брат. Бил е на мача, нали така? Дал името си на един от колегите ви, а после веднага се прибрал тук, защото бил наясно, че мама ще се побърка, щом разбере какво се е случило. Ще влезете ли?

Влязоха в антрето. Подът беше покрит с ламинат, имаше две ориенталски пътеки, които Пола би видяла с радост и в собствения си дом. Ухаеше на лилиум — ароматът се носеше от голяма ваза, пълна с тези цветя, поставена на перваза на прозореца.

— Всъщност Радж не е поводът за посещението ни — каза Кевин.

Санджар спря рязко и се обърна към тях.

— А какво тогава? — сега в погледа му вече се прокрадваше враждебност. — Каква е тази история?

— Тук сме заради Юсеф.

Санджар се намръщи.

— Юсеф ли? Защо Юсеф? — той видимо се развълнува. — Сигурно сте объркали нещо. Юсеф е въплъщение на спазващ законите гражданин. Дори не си позволява да говори по мобилния телефон, когато шофира. Каквото и да са казали, че е направил, трябва да има някаква грешка.

Кевин си пое дълбоко дъх. Никой никога не можеше да си представи, че член на собственото му семейство е в състояние да извърши престъпление. Особено при разговор с полицията.

— Може ли да седнем някъде и да поговорим? — попита той.

— Какво искате да кажете с това „да седнем и да поговорим“? Какво става тук всъщност? — когато Санджар повиши тон, една от вратите се отвори и през пролуката надникна лице на младо момче, видимо уплашено, със сенки под очите. Саджар веднага забеляза появата му. — Затвори вратата, Радж, и си лягай, както ти каза мама. Тя ще се върне всеки момент от пазар и ще те убие, ако разбере, че си станал — той замаха с ръце, принуждавайки момчето да се прибере. Щом вратата се затвори зад него, той ги поведе към кухнята. Край едната стена имаше малка маса, около която биха успели да седнат четирима, и то с усилие. Останалите стени бяха покрити със светлобежови вградени шкафове. В кухнята се носеше едновременно топъл и горчив мирис на подправки. Санджар посочи към масата.

— Сядайте.

После се тръсна с видимо неудоволствие на най-отдалечения стол и попита:

— Каква е тази история с Юсеф?

— Къде са майка ви и баща ви? — осведоми се Пола.

Санджар сви нетърпеливо рамене.

— Мама отиде на пазар, трябват й разни съставки за успокояваща напитка, която иска да приготви за Радж. А тъй като е събота следобед, баща ми трябва да е в джамията — пият чай и спорят на теми от Корана. — По лицето му се изписа познатото презрително съжаление на детето към родителя. — У дома той е най-набожният.

— Добре тогава. Кога излезе Юсеф?

— След като обядвахме. Мама искаше някой от нас да закара Радж до стадиона. Но аз трябваше да отида в Уейкфийлд, а Юсеф каза, че имал среща с някакъв човек в Бригхаус, за да уговорят условията на нов договор.

Той се поразмърда на стола си. Пола се запита дали не крие нещо.

— Нов договор ли? — попита Кевин.

— Семейната фирма, „Фърст Фабрикс“. Търгуваме с текстил. Работим с двата края на веригата — с вносителите на платове и с посредниците, които купуват готови артикули за търговия на дребно. Нямам представа с кого е трябвало да се срещне в Бригхаус, не бях чувал за нищо такова преди. Е, да не би нещо да се е случило там? Да не се е скарал с някого?

— Знаете ли с каква кола потегли? — попита Кевин.

— Караше микробуса на братовчед ни Имран — на фирмата „А1 Електрикълс“. Разбирате ли, колата на Юсеф има нужда от ремонт, а тъй като Имран замина за Ибиса за няколко дни, нормално беше Юсеф да вземе назаем микробуса му. Така си спести парите, които иначе би дал, за да наема кола, нали разбирате. Вижте, питам за пореден път, няма ли някой от вас да ми обясни за какво става дума?

Кевин погледна Пола. Беше й ясно, че той наистина не знае какво да каже.

— Санджар — поде тя, — можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която Юсеф може да е отишъл днес следобед до „Виктория Парк“?

Той я изгледа така, сякаш внезапно беше полудяла.

— Юсеф ли? Не, объркали сте се. Радж беше на мача. — Изсмя се нервно и продължи: — Нямам представа как е станало, но явно се е получило недоразумение. Радж е продиктувал името си на колегата ви, а вие кой знае защо се интересувате от Юсеф. Юсеф изобщо не се интересува от футбол.

— С какво беше облечен Юсеф, когато излезе? — продължаваше Пола.

— С какво е бил облечен ли? Да му се не види, нямам представа — Санджар поклати глава и смръщи замислено лице. — Не, чакайте. На масата беше с черен панталон и риза, обикновена бяла риза. А после, когато тръгваше, видях, че облича отгоре работния гащеризон на Имран. Каза, че постоянно имал някакви проблеми с амбреажа и не искал да изцапа ризата си, ако се наложело да излезе от колата, за да го поправя. Брат ми винаги много държи да прави добро впечатление.

— Разбирате ли, нещата стоят така — започна меко Пола. — Вие очевидно знаете какво се случи днес следобед, заради Радж.

Санджар кимна бавно. По лицето му пролича някаква промяна — той застана нащрек. Не беше глупав.

— Искате да ми кажете, че Юсеф е мъртъв — каза той. — Искате да кажете, че е бил на мача — и че е мъртъв?

Изражението му беше умолително — той искаше от тях да оспорят думите му. Не искаше да повярва на собственото си предположение за това, което искаха да му съобщят.

— Не е точно така — каза Пола.

Кевин, съзнавайки, че времето им изтича, се намеси:

— Човек, облечен в работен гащеризон с емблемата на „А1 Електрикълс“, който е карал микробуса на братовчед ви, е внесъл и задействал бомбата на „Виктория Парк“. Да, считаме, че Юсеф е мъртъв, но не защото е бил застигнат случайно от взрива. Считаме, че брат ви е атентаторът — самоубиец.

Санджар се дръпна така рязко назад, че се подхлъзна със стола си и не падна само защото се опря на кухненските шкафове зад гърба си.

— Не! — изкрещя той и се изправи, залитайки. — Никакви такива шибани истории!

— По всичко личи, че е така — поде Пола. — Съжалявам.

— Съжалявате? — Санджар я гледаше като обезумял. — Съжалявате, а? Не на мен тия глупости, че съжалявате. — Той размаха ръце към тях. — Всичко сте объркали. Брат ми не е някакъв шибан терорист. Той е… той… той просто не е такъв — Санджар удари с юмрук по стената. — Цялата работа е толкова шибана. Напълно, шибано оплескана. Той ще влезе ей сега през тази врата и ще ви се изсмее. Не е вярно. Просто не може да е вярно.

Пола постави ръка над лакътя му, но той се отдръпна рязко, като че ли се боеше, че ще го зарази.

— Трябва да се опитате да дойдете на себе си — поде тя. — Ние сме добрите ченгета. Много скоро тук ще пристигнат хора от отдела за борба с тероризма, и имайте предвид, че те ще опустошат и дома, и живота ви. Знам, че това, което ви казахме, ви нанесе ужасен удар, но трябва да бъдете силен, заради Радж и заради родителите си. А сега предлагам да седнете с мен, за да съставим един списък на всички лица, с които Юсеф е бил близък и с които се е срещал. А колегата ми ще се качи горе, за да претърси стаята на Юсеф. Коя е тя?

Санджар примигна силно, като че ли се опитваше да се ориентира в един свят, в който внезапно всичко бе застанало с главата надолу.

— Право нагоре, вратата срещу стълбите. Там спят двамата с Радж. Леглото на Юсеф е отляво — той намери опипом стола зад себе си и се отпусна на него, докато Кевин излизаше от кухнята. — Не мога да повярвам — измънка той. — Трябва да има някаква грешка — той погледна към Пола. Тъмните му очи бяха зачервени. — Може да има грешка, нали?

— Никога не бива да се изключва такава възможност. Знаете ли, ако позволите да взема ДНК-проба от вас, това ще ускори проверката — тя извади комплект тупфери за вземане на проби от чантата си и скъса опаковката. — Отворете широко уста — преди той да успее да реагира, тя вече беше взела проба от вътрешността на устата му и беше затворила и запечатала тубичката, в която постави тупфера. После отвори бележника и го потупа по ръката. — Хайде, Санджар. Помогнете ни с тази работа. Казвайте имената на всеки от кръга на познатите на Юсеф, за когото се сетите.

Санджар бръкна в джоба си и извади пакет цигари. Пола инстинктивно беше убедена, че майка му не позволява да се пуши в къщата. Самият факт, че той изобщо посяга да запали, бе доказателство, че е извънредно разстроен. Но ако той запалеше, тя щеше да последва примера му, без да се замисли.

— Добре — въздъхна Санджар. — Ами онези, другите, за които казахте, че ще дойдат?

— От отдела за борба с тероризма ли?

— Да. Какво ще направят, ще арестуват мен и семейството ми ли?

— Няма да ви лъжа — отвърна Пола. — И до това може да се стигне. Най-сигурният начин да избегнете такова нещо е да бъдете пределно откровени. През ум да не ви минава да премълчавате нещо, само защото сте решили, че не е необходимо те да го знаят. Защото те ще открият всичко, можете да ми вярвате. А установят ли, че не сте казали цялата истина, после ще стане много тежко за вас. Е, казвайте сега имената.

Карол седеше в кабинета си и кипеше от гняв. Най-голямото предизвикателство в цялата й досегашна кариера практически й беше отнето. Полицейската централа вече гъмжеше от антитерористи. Според Брандън бяха общо двеста и петдесет души — някои вече бяха пристигнали, други щяха да дойдат всеки момент. Вече бяха организирали преки връзки между тукашния офис на HOLMES и Кралската прокуратура на Лъдгейт Съркъс. Когато Карол отиде да се осведоми какво се иска от нейните хора, й казаха, че нямат нужда от тях, но не биха имали нищо против, ако им отстъпи безвъзмездно Стейси Чен за времетраенето на разследването.

Тя беше събрала останките от достойнството си и се беше оттеглила. В офиса на отдела за особено тежки престъпления Стейси вече координираше препращането на записи от камерите за наблюдение около стадиона.

— Викат те в съседния офис — каза Карол.

Стейси изсумтя.

— Това молба ли е или заповед?

— На този етап е молба. Но нещата могат да се променят.

Стейси погледна към монитора на компютъра, с който работеше.

— В такъв случай оставам тук. Предполагам, че няма да вдигнем ръце и да си тръгнем?

Карол завъртя отрицателно глава.

— Ще продължим да се интересуваме от развоя на събитията. Случило се е на наша територия. А ни чака и разследването на убийството на Роби Бишоп. Искаш ли чай?

— „Ърл Грей“, моля.

Стейси беше отново изцяло погълната от това, което виждаше на монитора.

Карол се облегна на стената и зачака водата да кипне. В този момент Крис Дивайн връхлетя в стаята, видимо вбесена.

— Шибани антитерористи — обърна се тя към Стейси, която посочи към Карол. — Извинявай, шефе — измърмори Крис и хвърли сакото си на най-близкия стол.

— Няма защо. Искаш ли чай?

— Бих предпочела голямо уиски — измърмори Крис. — Но тъй като няма, чаша силен чай би помогнал.

— Какво е станало?

— Тъкмо приключвах с разпита на персонала, обслужващ ложите за официалните гости, когато се домъкнаха половин дузина от онези. От километър се чува, че пристигат.

— Заради обувките е — отбеляза Карол, заливайки чая с вряла вода.

— Да, но се чува чак и търкането на мускулестите им бедра. Значи така, появиха се, и щом ме видяха, заявиха „Изчезвай, скъпа“, като че ли съм някаква журналистка или нещо подобно. Изхвърчах оттам, преди да успея да им обясня, че са тъпи фашисти. Но преди да ме изхвърлят, ме накараха да седна и да запиша целия текст от разпитите — като че ли се опасяваха, че ще се измъкна, без да съм представила домашното си. — Тя поклати глава. — Надявах се, че съм се отървала от тези задници, когато се преместих тук.

Карол им поднесе чая.

— Налага се да си сътрудничим — каза тя. — Което не означава, че няма да орем собствената си нива.

— И като стана дума за това, къде са останалите?

— Пола и Кевин проучват обстоятелствата около микробуса на „А1 Електрикълс“, ще се опитат да изпреварят антитерористите. Хората обикновено спират да говорят, когато мъжете в черно нахлуят в домовете им — каза Карол. — За Сам не съм сигурна. Последния път, когато го видях, проверяваше записите от камерите на трибуната „Вести“.

— Вероятно е тръгнал по гореща следа, която не иска да сподели с такива нещастни идиоти като нас, останалите — отбеляза сухо Крис.

— Самият той е най-злият си враг — каза Стейси, без да откъсва поглед от монитора. — Намира си всевъзможни основателни причини, когато реши да направи нещо подобно.

Крис и Карол се спогледаха безмълвно. Нито една от двете не помнеше Стейси някога да е обсъждала поведението на някой от колегите си. Категоричното й нежелание да клюкарства беше легендарно.

— По-късно — произнесе Крис само с устни, поглеждайки заговорнически към Карол. Отпи глътка чай и си пое дълбоко дъх. — Казвам ви, не искам никога повече да виждам нещо подобно. Още не мога да осъзная размерите на това клане. Трийсет и петима са загиналите — така казват. Никога не съм предполагала, че ще видя такова нещо в Брадфийлд.

— Странното е, че убитите не са повече — каза Карол. — Ако беше сложил бомбата на отсрещната трибуна, където няма ложи, а само обикновени седалки, щяха да загинат стотици — тя притвори очи за миг. — Прекалено ужасно е дори да си го помислиш.

— Можеше да загинат и повече, ако хората не се бяха държали толкова добре. Очаквах повече травми в блъсканицата. Казвам ти, съзнавайки колко банална е фразата, но наистина такива ситуации могат да извадят на бял свят най-доброто у хората. Видя ли онази жена на Грейсън Стрийт, която беше извадила маса пред къщата си и правеше чай на хората? Също както са се подкрепяли по време на бомбардировките.

— Да, и понякога тъкмо хората, от които най-малко си го очаквал, се държат като герои — отвърна Карол. — Днес следобед видях един човек — отвеждаха го към линейката, почувствал се зле, защото се преуморил, докато вадел хора от разрушенията. Познавам го добре — той беше наш колега, но го изхвърлиха от полицията заради подхвърлени улики по време на разследване за убийство. Той е последният човек, за когото бих помислила, че ще се хвърли да помага на някой друг, освен на самия себе си — така че, вероятно у всеки от нас е заложено желанието да постъпва така, както е редно — тя се усмихна кисело. — Освен у мъжете в черно може би.

Като по повикване в същия момент вратата се отвори и в стаята надникна един от антитерористите.

— Търся главен инспектор Джордан.

— Да, аз съм. С какво мога да ви бъда полезна?

— Викат ви на Скаргил Стрийт. Имало някакъв проблем с един от вашите подчинени — той понечи да си тръгне, но Карол го спря с поглед, който би могъл да пробие стоманена стена.

— Кой ме вика?

— Който ръководи работите там. Вижте, аз само предавам съобщението, нали така? — той изпухтя и вдигна очи към тавана. — И аз знам толкова, колкото и вие.

— Когато си изпия чая — измърмори Карол. Но предизвикателното й поведение беше по-скоро поза. Само след пет минути тя вече беше тръгнала, оставяйки Стейси и Крис да се чудят какво, по дяволите, беше направил този път Сам Еванс.

Не им остана много време за размисъл. Малко след като Карол тръгна, Пола и Кевин нахлуха в стаята, видимо доволни от себе си. Кевин, който вървеше превит като човек с болки в гърба, се упъти право към Стейси, после дръпна ципа на якето си и измъкна един лаптоп.

— Ето го — заяви той. — Лаптопът на атентатора.

Стейси повдигна вежди.

— Откъде го взе?

— От спалнята на атентатора.

— На предполагаемия атентатор — поправи го Пола. — Юсеф Азиз. Със сигурност той е човекът, който е карал микробуса и е бил облечен във въпросния гащеризон по-рано същия ден.

Крис доближи и побутна с пръст лаптопа.

— Съмнявам се, че имаме право да задържим това нещо.

— Не, и вероятно няма да разполагаме с него дълго време, затова трябва да измъкна оттук колкото може повече данни — каза Стейси и посегна към лаптопа.

— Как успяхте да се измъкнете от мъжете в черно? — попита Крис.

— Бяхме много бързи — поясни Пола. — Влязохме и излязохме, преди те да се появят там — тя описа как бяха стигнали от Имран Хан до Юсеф Азиз. Предполагам, че антитерористите са сплашили хората дотолкова, че е минало доста време, преди те да кажат нещо за Азиз и да дадат адреса му. Онези внушават такъв страх, че провалят продуктивността на разпита, когато човек има работа с почтени хора, спазващи законите. Те просто се вцепеняват от ужас. Успяхме да поговорим двайсетина минути с брата на Юсеф Азиз, Санджар, а когато си тръгвахме, антитерористите тъкмо завиваха по улицата, на която се намира домът на Азиз.

— Добра работа — похвали ги Крис. — Е, как ви се стори? Обичайният случай, а? Младо момче, подстрекавано от разни луди молли, а специалистите от Ал Кайда са се погрижили да го снабдят с необходимото?

Пола седна на бюрото до Крис.

— И аз не знам. Брат му настояваше категорично, че Азиз не се занимавал с такива неща. Според Санджар Юсеф бил твърд противник на фундаментализма.

— Не можем да съдим за Юсеф по това, което казва брат му — възрази Кевин. — Помисли си за лондонските атентатори — за семействата и приятелите им новината дойде като гръм от ясно небе. Е, да, не съм открил наръчник за правене на бомби в спалнята му, но пък и не останах дълго там, а освен това открих вестници и книги на непознат за мен език. Ще добием по-ясна представа, когато онези от отдела за борба с тероризма преровят къщата до основи и проверят всяка книга страница по страница.

— По-ясна представа ще добият те — поправи го скептично Крис. — Кой знае какво ще решат да споделят с нас.

— Те не ви трябват — отбеляза разсеяно Стейси. — Имате лаптопа му, имате и мен.

— Давай, Стейси — каза Кевин и заби юмрук във въздуха. — Къде е шефката, между другото?

— Отиде на Скаргил Стрийс — каза Крис.

— По собствено желание?!

— В известен смисъл. Опасявам се, че Сам е оплескал нещо. Един от мъжете в черно се появи тук и каза, че имало проблем с един от подчинените й — а тъй като ти си тук, явно не става дума за теб.

Кевин повдигна вежди.

— Да му се не види. Горкият стар Сам. Ти как мислиш, кое е по-лошо — да сгазиш лука на имперските щурмоваци или да те спаси шефката, когато вече е тръгнала по пътеката на войната?

Карол не беше виждала нищо подобно през живота си. Участъкът на Скаргил Стрийт беше заприличал на крепост под обсада. Въоръжени антитерористи охраняваха всички изходи, отгоре кръжеше полицейски хеликоптер, чийто прожектор открои сянката й, докато тя наближавате, сградата. Минаха цели три минути, докато охранителят на задния вход получи разрешение да я пусне, а когато тя влезе в добре познатата й приемна, там я чакаше друг въоръжен охранител, за да я съпроводи.

— Доколкото знам, мястото, на което задържате заподозрените в терористични действия би трябвало да бъде държано в тайна? — попита тя небрежно, докато вървяха по пустите коридори към ареста.

— Така е, държим го в тайна. Не сме казали нищо на медиите.

— Охранявате един полицейски участък в централната част на града по-старателно от Бъкингамския дворец и си въобразявате, че хората няма да забележат?

— Това няма значение, нали? — въоръженият охранител зави по коридора, който щеше да ги отведе до килиите. — Нали не им е позволено да публикуват нищо във вестниците.

„Дай ми сили!“ Карол притвори за миг очи.

— Аз пък мислех, че се опасявате някой да не организира нападение.

— Не се опасяваме — отвърна той с тон, който поставяше край на разговора. Той почука на вратата, която водеше към ареста. След миг се чу бръмчене, сигнализиращо, че вратата е отворена. Охранителят отвори вратата и й направи път.

— Влизайте — каза той. — Когато си тръгнете, някой ще дойде да ви изпрати.

После хлопна вратата зад нея.

Познатото помещение беше празно — само сержантът, отговарящ за ареста, седеше зад отрупано с документация бюро. За свое учудване Карол го позна — помнеше го от първото разследване, което бе водила за брадфийлдската полиция. Тя отиде при него и попита:

— Вие сте сержант Уд, нали?

— Да, госпожо. Чудя се как си спомнихте. Оттогава трябва да са минали… колко, седем години?

— Нещо такова. Не очаквах да видя човек от нашите на приемния пост.

— Това е единствената отстъпка, която направиха пред правилото, че някой трябва да пази и пазачите — отвърна Уд. — От мен се очаква да следя да не се нарушават човешките права — той се изсмя глухо. — Като че ли мога да им попреча да направят нещо зад затворените врати.

Карол понечи да отговори, но в същия момент се разнесе силен звън. Уд й махна настоятелно да се отстрани.

— Стойте край стената, моля ви, госпожо. За ваше добро е. Сега ще видите мъжагите в действие.

От приемната на ареста тръгваха три коридора като зъбците на тризъбец. Първо се чу тропотът на тежки обувки, после четирима се появиха тичешком в далечния край на единия коридор с полуавтоматичните си оръжия пред гърди. Всички бяха облечени в черно от горе до долу, с бръснати глави, ужасяващи на вид. Спряха пред вратата на една от килиите и започнаха да повтарят напевно:

— Ставай, ставай, ставай!

Стори й се, че това продължи много дълго, макар че в действителност не беше изминала повече от половин минута. Карол почувства как адреналинът пулсира в жилите й, страховитият напев сякаш отекваше в гърдите й — а при това тя беше една от овластените. Колко ли по-ужасно се чувстваха арестуваните?

Водачът на групата отвори вратата с такава сила, че тя се удари с трясък в стената. Трима потънаха в килията, фигурата на четвъртия запълваше целия коридор. Отвътре се чуха нови викове:

— Ставай! С лице към стената! С лице към стената. С разперени ръце. Разтвори крака. Разтвори си краката. Не мърдай, копеле такова!

Неспирният порой от команди продължаваше. Най-сетне онзи, който стоеше пред вратата, отстъпи встрани и двама от колегите му излязоха заднешком от килията. Третият, който излезе с тях, беше млад мъж с азиатски произход, с широко отворени очи, стиснал здраво зъби. Опитваше се да не гледа онези, които го охраняваха, но те непрекъснато осуетяваха намеренията му, свеждайки лица към неговото.

Когато го изведоха в коридора, го притиснаха към стената. Един от охраната застана пред него, друг зад него, трети тръгна редом. Четвъртият вървеше пред тях и подвикваше:

— Чисто е! — всеки път, когато подминеше някоя врата.

Водеха арестанта по коридора толкова бавно, че го принуждаваха да ситни между тях.

Когато първият от антитерористите влезе в приемната, отстъпи назад и залитна, забелязал Карол.

— Легитимирайте се! — изрева той към нея, извърна се рязко и подвикна надолу по коридора:

— Стой на място!

Карол подбели очи.

— Очевидно съм служител на полицията — извади полицейската си карта и каза името и чина си. После кимна към Уд. — Той ме познава.

— Благодаря, госпожо! — ревна антитерористът по военному. — Чисто е! — подвикна той после назад. Карол видя как поведоха арестанта по коридора и го набутаха в една от стаите за разпити. После застанаха на пост пред вратата.

— Божичко! — възкликна тя и изпухтя облекчено.

— Това е съвсем друга работа, нали? Не ме разбирайте погрешно, и аз като всички останали ненавиждам онези копелета, терористите, но се питам каква цена ще ни се наложи да платим, ако се борим с тях по този начин — каза Уд. — До днес следобед бях не по-малко ожесточен от останалите. Но това, което видях днес… Това специално обучение, през което са преминали… то като че ли се основава на три ключови думи — сплашване, сплашване и сплашване. Всеки, който бива арестуван и подложен на всичко това, а всъщност е невинен — щом излезе от тук, е готова плячка за лудите молли, така ли е?

— Вече не мога да преброя колко пъти днес ми се наложи да дишам дълбоко, за да се успокоя — отвърна Карол. — Между другото, имате ли представа кой иска да се срещне с мен? Имам и друга работа. Днес следобед загинаха трийсет и пет души. Не виждам с какво ще помогна на близките им, ако си губя времето тук.

— Не ви ли казаха? — попита Уд. На лицето му се изписа примирение.

— Не, не казаха нищо. Само това, че един от подчинените ми имал някакви неприятности.

Уд поклати глава.

— Това не ми говори нищо. Почакайте малко — той вдигна слушалката на един от телефоните. — При мен е главен инспектор Джордан… Е, мисля, че ще трябва да побързате… Моите уважения, но днес следобед всички имаме много работа… — погледна отвратено слушалката и я постави обратно на мястото й, обърна се към Карол и каза: — Една минутка — имитирайки грубоватото перчене на антитерористите.

Минаха поне две минути, докато най-сетне мъжът, известен на Карол с името Джони, застана на прага на вратата, която водеше към централната част на участъка.

— Главен инспектор Джордан, бихте ли ме последвали?

— Къде и защо? — Карол чувстваше, че всеки момент ще престане да се владее.

Джони хвърли поглед към Уд.

— Ще ви обясня след минута, ако тръгнете с мен.

Карол махна на Уд.

— Сержант, ако не се върна до половин час, обадете се на господин Брандън.

— Няма нужда от тези левичарски пози, нали ви е ясно — каза с горчив тон Джони, докато двамата се изкачваха по централното стълбище. — И вие, и аз сме на една и съща страна.

— Именно това ме безпокои — отвърна Карол. — Е, ще ми кажете ли защо, по дяволите, съм тук?

Джони я въведе в едно малко помещение и я покани с жест да седне. После и той си взе стол, обърна го и го възседна с лице към облегалката, сключил мускулестите си ръце отпред.

— Аз наистина бих искал да установя работен контакт с вас. Ако вие и подчинените ви ни посрещате на нож, това не е от полза за разследването.

Карол сви рамене.

— Ами разговаряйте с мен тогава. Не се дръжте така, като че ли подчинените ми са част от проблема. Не се дръжте снизходително. Като начало можете да проявите повече уважение към чина ми и най-сетне да ми обясните защо ме повикахте.

— Съгласен съм. Става дума за онова ваше момче, Сам.

— Нали разбирате какво имах предвид — „онова ваше момче, Сам“. Той е детектив Еванс. Е, и какво е станало с него?

Джони кимна.

— Детектив Еванс беше на стадиона. С каква задача е бил изпратен?

— На разпит ли ме подлагате? — Карол дори не се опита да прикрие удивлението си.

Джони прекара длан по бръснатата си глава. Личеше си, че е затруднен.

— Вижте — поде той раздразнено. — От самото начало отношенията ни тръгнаха зле. Не ви е приятно да се разпореждаме на ваша територия, това е напълно разбираемо. Не ви разпитвам, само се опитвам да си изясня нещо, преди то да се превърне в проблем за всички нас.

— Не чувствам нещата така.

— Сигурно, вярвам ви. Не ни бива много с учтивостите. Никой не го очаква от нас. Още в самото начало на обучението ни в отдела за борба с тероризма ни избиват от главите всякакъв етикет. Съжалявам. Съзнавам, че изглеждаме като истински задници, но такива и трябва да бъдем, ако трябва да вършим това, което ни е работата. Но не сме глупави, имайте го предвид. Не ни повишават в чин в зависимост от размера на мускулите. — Той разпери ръце, подчертавайки желанието си да бъде искрен. — Един от нашите хора открил вашия детектив в едно тихо ъгълче на стадиона заедно с някакъв млад азиатец в работен гащеризон. Очевидно вашият човек го разпитвал. Когато нашите хора се появили, свидетелят, заподозреният, или какъвто е там всъщност, млъкнал. А вашето момче отказало да сподели с нашите наученото. Затова доведохме и двамата тук. Оттогава нито един от двамата не е произнесъл и една дума — освен че си казаха имената. О, да, освен това азиатецът поиска и адвокат. Замислих се какъв ли е най-добрият начин да излезем от това заплетено положение и се сетих за вас.

— В какъв смисъл се сетихте за мен? Като за човек, когото можете да сплашите? Човек, който би отстъпил пред заплаха?

Джони въздъхна раздразнено.

— Не, помислих за вас като за човек, който ми е направил впечатление с интелекта си. Човек с добра репутация в лондонската полиция…

— Какво искате да кажете с тази добра репутация? — попита войнствено Карол.

Джони я изгледа невярващо.

— Репутация на страхотно ченге — отвърна той. — Какво друго бих могъл да имам предвид? Хора, които много уважавам, считат, че сте върхът. Затова си казах, че може би ще успеете да убедите детектив Еванс да ни сътрудничи.

— Къде е той?

Джони помълча замислено, после каза:

— Елате, ще ви заведа при него.

Тя го последва и той я заведе до друга стая за разпити. Там беше Сам Еванс, седнал на стол, наклонен назад към стената, сключил ръце зад тила, с вид на напълно спокоен човек. Когато Карол влезе, той отпусна стола напред и стана.

— Съжалявам, че ви въвлякох в тази история — каза той.

Карол се обърна към Джони.

— Моля ви, оставете ни насаме.

Джони кимна и излезе. Сам го проследи с поглед и поклати глава със зле прикрито презрение.

— Какво ви казаха, че съм направил?

— Казват, че са те открили на „Виктория Парк“ да разпитваш някакъв млад азиатец, облечен в работен гащеризон. После и двамата сте отказали да говорите, а ти си отказал да предадеш записа на проведения от теб разпит.

Карол се облегна на стената, скръстила ръце пред гърдите си.

Сам се изсмя невярващо.

— Трудно може да се съчини по-голяма измишльотина. Хайде да погледнем на нещата под друг ъгъл. Като начало, човекът е облечен в гащеризон, защото работи като чистач на стадиона. В това няма нищо подозрително, нали? Освен това той със сигурност не може да бъде заподозрян. Казва се Виджай Гупта — индус е, не е мюсюлманин. Така че според мен момчетата от отдела за борба с тероризма са се затръшкали излишно около човек, който в никакъв случай не може да се брои сред заподозрените. Нямам какво да предавам, госпожо главен инспектор. Тъкмо бяхме започнали да разговаряме.

Карол не знаеше дали да му вярва. Беше наясно, че той може да се преструва до съвършенство. Но най-важното сега беше да го измъкне от тук. После можеше да се опита да разбере дали говори истината.

— Момент — каза тя.

Излезе навън, където я чакаше Джони.

— Няма нищо, което моят подчинен би могъл да ви разкаже. Човекът, с когото току-що бил започнал да разговаря, дори не е мюсюлманин. Така че, ако имате искреното намерение да установявате работни контакти, не би трябвало да ме възпрепятствате да си тръгна от тук незабавно заедно с моя подчинен. Предлагам също да пуснете и господин Гупта, след като единственото прегрешение, с което е събудил вашите подозрения, е фактът, че е разговарял с полицейски служител. — Тя се извърна, отвори вратата и каза: — Детектив Еванс? Тръгваме.

С високо вдигната глава Карол тръгна първа по добре познатите й коридори към задния вход на участъка на Скаргил Стрийт. Никой не се опита да ги спре. Когато излязоха с колата от паркинга, Сам каза:

— Тъй като предполагах, че в онази стая записват разговора ни, това, което казах, не отговаряше изцяло на истината.

Карол хвърли поглед към разкаяното му лице и въздъхна.

— Точно от това се боях, Сам. Ето че работните контакти отидоха по дяволите.

Намерението на Карол да изслуша разказа на Сам за разкритията му се провали поради присъствието на Джон Брандън в стаята на отдела. Брандън изглеждаше строг и мрачен в официалната си униформа, с фуражка под мишница. Сърцето й се сви. Нима вече бяха успели да го уведомят за последния й конфликт с антитерористите? Никога не го беше виждала толкова сериозен. В момента, когато тя влезе, Брандън заговори:

— Главен инспектор Джордан, чаках ви. Трябва да поговорим.

Той махна с ръка към кабинета й и тя тръгна първа натам.

— Карол, имам неприятни новини — каза той, разполагайки се на единия стол за посетители, като хвърли небрежно фуражката си на другия.

— Да, сър?

— Нали помниш Том Крос? Навремето работеше в криминалната…

Тя кимна, учудена от посоката, в която се насочваше разговорът.

— Видях го днес следобед на „Виктория Парк“. Водеха го към една от линейките. Доколкото разбрах, помагал на ранените, но се пресилил… — внезапно я обзе прозрение. — Не са успели да го спасят, нали? — попита тя, учудена от пронизалата я скръб.

— Не, не са успели. Сърцето му не издържало.

— Това наистина е трагично — каза Карол. — Кой би си помислил, че ще умре, помагайки на други хора? Болно сърце ли е имал?

Брандън поклати глава.

— Не. И по всичко личи, че не е умрял, защото се е пресилил, докато е помагал на хората — началникът на полицията изглеждаше угрижен; Карол едва сега забеляза колко е остарял през последните няколко години, което й напомни смущаващо за собствената й тленност.

— Какво искате да кажете, сър?

— Доктор Елинор Блесинг е включена в екипа за спешна помощ на „Брадфийлд Крос“.

Карол кимна.

— Да, лекарката, която се досети за отравянето с рицин.

— Именно. И тя твърди, че вероятно това е единствената причина да помисли за отрова и в настоящия случай. Така или иначе, минало й през ума. За съжаление, преди да успеят да вкарат достатъчно противоотрова в организма му, сърцето му отказало да работи. Опитали се да го поддържат на системи, докато приключат с терапията, но не успели.

Стъписана, Карол се залавяше за сламки:

— А не мислите ли, че след случая с Роби на нея й се привижда отрова наляво и надясно?

— Предполагам, че не е изключено. Тя казва, че в случая не ставало дума за рицин. Но е на мнение, че пак става дума за растителна отрова — бучиниш или нещо подобно. Казано накратко, отказва да издаде смъртен акт, съгласно който смъртта е настъпила по естествени причини или поради нещастен случай.

— Следователно говорим за убийство, така ли? — попита Карол.

— Така изглежда. Поне според доктор Блесинг. Искам твоите хора да се заемат с този случай. Той беше един от нас, независимо от това, което се случи в края на кариерата му. Трябва да търсите и възможни връзки с отравянето на Роби Бишоп. Може да поискаш и мнението на Тони, ако е в състояние да се занимава с това — Брандън дръпна някакво влакънце, залепило се за черния му панталон. — Съзнавам иронията на положението, като си спомня какво беше мнението на Том за Тони и хората като него. Но ние сме длъжни да вложим максимални усилия в това разследване. Оставете разговора с вдовицата за утре, но още днес някой от вас трябва да поговори с доктор Блесинг. Тя вероятно ще е до късно в спешното отделение.

Той стана и взе фуражката си.

— Ще се постараем да направим най-доброто, на което сме способни — каза Карол. — Но днес в Брадфийлд имаше още трийсет и пет убийства. Опитваме се да отделим необходимото внимание и на тях.

Брандън се извърна отново към нея. Лицето му беше напълно безизразно.

— Остави тази работа на отдела за борба с тероризма. Заемете се с Том Крос.

— Моите уважения, сър, но…

— Това е заповед, главен инспектор Джордан. Очаквам първия ви доклад в понеделник.

Той излезе от кабинета й, изправен като на парад.

— Нищо не е както трябва — измърмори Карол под нос. — Това е просто нередно. — Облегна се на стола си и в продължение на пет минути се взира в тавана. После скочи на крака, отвори вратата на кабинета и каза: — Елате всички тук.

Те се натъпкаха вътре, Крис и Кевин заеха столовете с правото си на по-високостоящи по чин.

— Съжалявам, че ви извиках тук — каза Карол, — но не искам някой да смути случайно разговора ни. Сам, хвърляй по едно око на външната врата. И тъй, ето в какво се състои работата. Знам, че всички изпитвате гняв и възмущение поради атентата на „Виктория Парк“, също като мен самата. Това е ужасно преживяване за всички. Но нашата работа налага да потиснем емоционалните реакции и да вършим това, което действително е необходимо. — Тя прокара пръсти през разчорлената си руса коса и тръсна глава. — И аз съм убедена, че също като мен и вие сте твърдо решени да постъпите именно така. Проблемът обаче е там, че ни е наредено да не се занимаваме с разследването на смъртта на трийсет и петимата загинали на наша територия днес следобед. Най-малкото не и преди антитерористите да са ни възложили някакви задачи във връзка с това разследване. Е, за вас не знам, но мен това не ме устройва. Възнамерявам да проследя всички попаднали ми улики, свързани с атентата. Ние имаме идеалната изходна позиция — това тук е нашият район, който познаваме идеално. Ще предаваме резултатите на антитерористите, но като начало това, до което се доберем, остава при нас. Този подход по всяка вероятност няма да се отрази добре на кариерите ни, но аз не съм избрала тази работа заради славата и почестите. Ако някой от вас не е съгласен, нека го каже сега. Няма да ви упреквам, толкова повече, че има предостатъчно друга работа, с която бихте могли да се заемете — тя ги изгледа въпросително. Никой не помръдна. — Добре, тогава. Излиза, че се заемаме заедно с тази работа. И така… — тя забеляза, че Стейси повдига пръст. — Да, Стейси?

— Вече разполагаме с лаптопа на Юсеф Азиз — каза Стейси. — Кевин и Пола го донесоха от дома му.

Карол се намръщи.

— Кой е Юсеф Азиз?

— Атентаторът — отвърна Кевин и се зае да й описва всичко, което бяха открили двамата с Пола. — Не искахме да ви се обаждаме, докато бяхте при антитерористите — каза той, извинявайки се.

— Няма проблем. Добра работа сте свършили. Как вървят нещата при теб, Стейси?

— Опитал се е да замете следите си, но всичко е останало на хард диска. Рецепти за производство на ТАТР, как да сглобим взривно устройство, как да се направи детонатор. Изтрити запитвания до търговци за наличност на определени химически вещества. Ще копирам всичко, преди да предадем лаптопа на антитерористите. Това, което е интересно… — тя замълча, обзета от внезапна неувереност, защото излизаше от границите на своята специалност.

— Да? — попита Карол. — Какво е интересното?

— Ами всъщност отсъствието на интересни неща — отвърна Стейси. — Като изключим изличените запитвания за химикалите, от този лаптоп не е изпращан никакъв мейл. Няма нищичко, което да подсказва наличието на други конспиратори. Напълно чист е. Или някъде другаде има друг компютър, или заговорниците са общували с помощта на ръчно писани текстове или лично, или е работил абсолютно сам.

— Трябва да е ползвал и някакъв компютър на местоработата си. Имат семейна фирма, несъмнено е имал достъп до други компютри — каза Крис.

— Късно е вече — отвърна Стейси. — Антитерористите са ги докопали.

— От къде знаеш? — попита Крис.

— От репортажите по „Скай“. Току-що показаха как мъжете в черно нахлуват във „Фърст Фабрикс“ и изнасят отвътре компютри и периферии — каза Стейси. — Това е предимството да разполагаш с два монитора.

— Благодаря, Стейси. Това ни даде храна за размисъл — каза Карол. — А има още нещо, което, доколкото мога да преценя, на този етап е известно единствено на нас. Сам?

Сам изправи рамене, винаги готов да се поперчи.

— Открих нещо много интересно на „Виктория Парк“. Когато Крис разпрати съобщението, че заподозреният е млад мъж с азиатски произход, облечен в работен гащеризон и с бейзболна шапка, тъкмо минавах покрай задната част на трибуната и какво да видя — насреща ми върви млад азиатец с работен гащеризон и бейзболна шапка. Така че тутакси се насочих към него. Оказа се, че дори не е мюсюлманин. Казва се Виджай Гупта и работи на стадиона като чистач. Описах му терориста, за да видя как ще реагира, и когато стигнах до микробуса на „А1 Електрикълс“, забелязах, че се напрегна. Не искаше да говори, но аз го притиснах и той каза, че е видял подобен микробус в четвъртък вечерта. Отишъл с брат си на гости на някакъв братовчед, който живеел в гарсониера под наем в Колтън, и тогава забелязал микробуса, защото той бил паркиран отзад, за да не пречи, там, където паркирали обикновено той и братовчед му, за да не се дразнят останалите наематели — а пък не го бил виждал никога преди.

Сам не можа да удържи самодоволната усмивка, която се изписа по лицето му.

— Искаш да кажеш, че си взел адреса, преди да те замъкнат на Скаргил Стрийт? — каза сковано Кевин.

— О, да, взех адреса — Сам взе лист хартия и маркер от бюрото на Карол, записа нещо на листа, а после им го показа. — Може да се каже, че разполагам с адрес.

— Не, Сам, не си взел никакъв адрес. Получихме анонимно обаждане — каза твърдо Карол. — Отношенията ни с антитерористите и без това са достатъчно сложни, за да се стараем да ги усложняваме допълнително. Получили сме анонимен сигнал по телефона и сме решили да направим проверка, преди да съобщим на отдела за борба с тероризма, за да не си губят излишно времето, ако се окаже фалшива тревога. Това ще бъде позицията ни. А сега, преди всички да се заемем с тази работа, има още няколко неща, които трябва да се обсъдят. Пола, знам, сигурно ти се струва, че това се е случило преди години, но все пак успя ли да намериш други следи от Джак Андерсън?

Пола погледна Стейси, която поклати глава.

— Не, шефе. Нямаме никакъв напредък.

— А и аз не можах да науча нищо от родителите на Роби. Никога не са чували това име. Следователно нямаме никакви реални улики за проследяване по случая с убийството на Роби — всички се спогледаха, видимо разочаровани. — Бих предпочела да не беше така, но при това положение никой не може да твърди, че сме проявили небрежност, обръщайки се към други разследвания. А току-що ни сервираха нещо, което наистина заслужава внимание. Преди седем години един висш служител на криминалната полиция в Брадфийлд напусна службата при малко неприятни обстоятелства — каза Карол, а образът на някогашния й шеф се появи в съзнанието й въпреки волята й.

— Попай Крос — каза Кевин.

Карол кимна.

— Точно така. Е, днес следобед Том Крос изкупи вината си. Той беше един от истинските герои, които изнасяха ранените на сигурно място след избухването на бомбата. В края на краищата се наложило да закарат самия него в болницата. Починал там днес, в късния следобед. Но причината за смъртта няма връзка с усилията, които е положил след бомбения атентат. Според лекуващата лекарка е бил отровен.

— Отровен ли? — прекъсна я Пола. — С рицин като Роби ли?

— Не, не е било рицин. Но лекарката, която се занимавала с Том Крос, е същата, която се досети, че Роби е отровен с рицин — отвърна Карол.

— Следователно тя или е много проницателна, или си измисля като барон Мюнхаузен — отбеляза Крис. Според Карол не го каза съвсем на шега.

— Е, именно това трябва да си изясним. Пола, искам да отидеш в спешното отделение на „Брадфийлд Крос“ и да поговориш с доктор Блесинг.

Изражението на Пола показа съвсем ясно какво мислеше. Докато останалите щяха да навлязат в голямата игра, на нея й подхвърляха някакви второстепенни дреболии.

— Ама, шефе…

— Пола, никой от нас не умее да води разпити по-добре от теб — а освен това вече я познаваш. Искам ти да свършиш тази работа, защото имаме нужда от всичко, което може да се измъкне от нея. Каква е била отровата, кога най-вероятно му е била дадена. Постарай се да изпратят образци в токсикологията и се опитай да се добереш до всички лабораторни резултати, с които разполагат в болницата. Стейси, след като измъкнеш от хард диска на лаптопа на Азиз всичко, което успееш, го предай любезно на антитерористите, които са в стаите на HOLMES. Всички останали тръгват с мен. Време е да започнем да вършим това, за което ни се плаща.

— Това убийство на Том Крос ме кара да се чувствам някак странно — заяви Кевин, докато Крис лавираше с колата през натовареното улично движение към адреса на Юсеф Азиз.

— Защо, защото си го познавал ли?

— Е, да, вероятно и затова. Но всъщност имам предвид тази история с отровите. Ако между случаите с Дани Уейд и Роби Бишоп съществува връзка, това са вече двама души, завършили гимназията „Харистаун“, които са умрели от отрова, нали?

— Така е. Но ми се струва, че няма особено значение кое училище са завършили.

— Така ли мислиш? А ще те изненада ли фактът, че и Том Крос е завършил „Харистаун“? — Кевин барабанеше с пръсти по коленете си. — И той е един от тези, които започват от нищото и изведнъж забогатяват. Спечели от тотото, нали знаеш.

— Не, нямах представа — каза Крис. — Но ти си прав, малко е странно. Все пак сигурно е само това, обикновено съвпадение.

Кевин поклати глава.

— Не. Три е цифрата, която превръща случая в нещо по-различно от странно съвпадение.

Крис изруга, когато един бял микробус я засече и мина пред нея.

— Как е възможно? Искаш да кажеш, че някой избива хора, завършили училището, в което си учил и ти, само защото са спечелили доста пари? Казвам ти, дори Тони Хил би се поколебал да приеме такова предположение.

— Не може да се противоречи на фактите.

— Но ние почти не познаваме фактите — изтъкна Крис. — Все пак, ако мислиш, че си на вярна следа, няма да е зле и самият ти да бъдеш нащрек — допълни тя шеговито.

— Какво искаш да кажеш? Че аз нямам пукната пара — отвърна Кевин.

— Да, ама караш кола на богаташ — заяви тя, намалявайки скоростта, за да влезе в последния завой преди мястото, към което се бяха запътили.

— Това не е кола на богат човек, може да се купи за шестнайсет хиляди — възрази Кевин. — Така или иначе, аз не се безпокоя за себе си. Има доста богати копелета, които са завършили „Двете Х“19. Може би е редно да ги предупредим.

Крис поклати развеселено глава.

— Я стига. Иска ми се да присъствам, когато представиш това предложение пред Карол Джордан — тя пресече двойната линия и спря пред къщата, която търсеха. — Е, пристигнахме. — Тя излезе от колата, но Кевин не помръдна от мястото си. Крис се приведе към него. — Хайде, Кевин. Разсъждавай в свободното си време. Трябва да изпреварим имперските щурмоваци.

Кевин се почеса по главата и отвори вратата.

— Като никога ми се иска Тони Хил да беше на линия — каза той, тръгвайки след Крис. — Отрова, гимназията в Харистаун и пари. Три пункта, по които има съвпадение. Сигурно би успял да се аргументира, че има какво да се провери.

Не им отне много време да открият гарсониерата, наета от Юсеф Азиз. Почукаха само на две врати и получиха отговора, който им трябваше. За всеки случай Карол почука и извика: „Полиция! Отворете!“, преди Сам и Кевин да разбият вратата. Крис провери дали всички са си сложили ръкавиците и влезе първа в лишената от всякакви удобства стая. От просмукалия се във въздуха горчив мирис на химикали очите й се насълзиха, почувства и смъдене в синусите.

Тъй като бяха четирима, нямаше особено много работа за всички. В помещението имаше хладилник, в който откриха единствено контейнери с различни химикали, с надписани етикети; имаше дъска за сушене, на която бяха подредени изплакнати стъклени лабораторни съдове; скъсан прозрачен найлонов плик с барутни стартери за ракетни модели, в който бяха останали още два и един малък спортен сак.

— Да повикаме ли специалисти по обезопасяване на взривове, за да прегледат сака? — попита Кевин с изопнато от притеснение лице.

Първият й порив беше да каже: „Не, по дяволите с тези проверки“. Но когато обмисли инстинктивната си реакция, не можа да открие никакво основание за нея. А без основание не можеше да изложи на такъв риск живота на всички. За момент се поколеба, което я накара да се подразни от самата себе си. Редно беше да вдъхва увереност на хората си, а не да им дава поводи за безпокойство.

— Само минутка — каза тя и излезе на площадката. Извади мобилния си телефон и набра номера на болничната стая на Тони. Той вдигна слушалката при първото позвъняване и каза:

— Карол.

Това я учуди, защото на дисплея на болничните телефони не се изписваше номера на повикването. После разбра, че той надали очаква обаждания от някой друг.

— Здравей — каза тя.

— Как си?

— Аз съм добре. Но имам нужда от помощта ти. Представи си, че сме в гарсониерата, която атентаторът е използвал, за да сглоби взривното устройство. Няма доказателства, че е участвал втори човек. До вратата има някакъв сак. Съществува ли вероятност и в него да е заложено нещо?

— Не — Тони беше категоричен.

— Защо? Искам да кажа, и на мен инстинктът ми подсказва същото, но все пак защо?

— Всичко това е жест на презрение, с който искат да ни кажат „Вижте, ето ни тук, сред вас. Ето как работим, ето кои сме. Искаме да ви покажем колко лесно стават тези неща всъщност“. Спокойно, Карол, отвори сака.

Тя въздъхна облекчено.

— Благодаря.

— А ако се окаже, че греша, и хвръкнеш във въздуха, ще те черпя една вечеря.

По гласа му се познаваше, че се усмихва. Тя отвърна:

— Ще ти се обадя по-късно.

— Направо ела, когато свършиш. Няма значение колко късно може да стане, просто ела.

— Ще дойда — тя изключи телефона и се върна в гарсониерата. Другите трима се бяха струпали край дъската за сушене на съдове и четяха някакъв списък с инструкции, закован на стената.

— Организиран мръсник — отбеляза Крис.

— Но все още няма и следа от съучастници — каза Сам.

— Отваряме сака — заяви Карол. — Всъщност аз го отварям. Вие тримата излизате на площадката.

— Не откачай — възрази Крис. — Ако за теб не съществува опасност, не е опасно и за нас, нали? — Двамата мъже като че ли не бяха много убедени, но не тръгнаха към вратата — Хайде, хайде, онези от Ал-Кайда не залагат взривове на местата, където изработват бомбите си — те искат да разберем колко са способни — и докато говореше, тя сграбчи сака, постави го на тясното легло и дръпна ципа.

Съдържанието се оказа толкова невинно, че поради резкия спад на напрежението им стана смешно. Бяха очаквали какво ли не, само не и това. Едни джинси, един светъл спортен панталон. Сини кецове „Конвърс“. Пет тениски. Две раирани ризи на „Ралф Лорън“. Лека спортна блуза с качулка. Четири чифта боксерки, четири чифта черни спортни чорапи.

— Изглежда така, сякаш е имал намерение да се върне тук — каза Карол озадачено. — Чували ли сте за атентатор самоубиец, който си приготвя багаж за пътуването си към рая?

Крис бъркаше в сака и се опитваше да отвори някакъв вътрешен цип.

— Има и още — каза тя и бръкна по-надълбоко. Извади последен модел мобилен телефон с възможност за интернет връзка, дигитална видеокамера, паспорт на жител на ЕС, шофьорска книжка и някакъв сгънат лист хартия. Крис го подаде на Карол, тя го разгъна и каза:

— Електронен билет. За полета до Торонто тази вечер. Резервацията е направена през сайта на hopefully.co.uk.

Крис извади мобилния си телефон.

— Божичко, дано Стейси още да не е предала лаптопа му — набра номера и заговори: — Стейс? Крис се обажда. Лаптопът на Азиз още ли е при теб?… Чудесно. Има самолетен билет на негово име, резервиран през hopefully.co.uk. Искам да… да, именно, това е. Обади ми се — тя изключи телефона и продължи: — Ще провери дали е запаметил на компютъра потребителско име и някаква парола. Ако го е направил, тя може да провери какви други резервации е правил на свое име.

Кевин разучаваше паспорта и шофьорската книжка.

— Много странно — обади се той. — По всичко личи, че не само се е канел да се върне тук, но изобщо не е очаквал някой да го заподозре в нещо. Готвел се е да ползва собствения си паспорт и собствената си шофьорска книжка, като че ли и през ум не му е минало, че някой в Канада може да го издирва. Няма никаква логика.

— Може би просто си е фантазирал нещо — каза Сам. — Може би това му е помагало да издържи.

Карол взе мобилния телефон и го прибра в калъфа му.

— Това нещо отива при Стейси. Крис, прибери всичко останало така, както го намерихме. Време е да играем с открити карти — тя извади собствения си телефон и картичката, която бе получила малко по-рано, и набра непознатия номер. Когато отсреща й отговориха, тя поде:

— Дейвид? Обажда се Карол Джордан. Мисля, че открихме мястото, където е изработена бомбата — подхвърли телефона в калъфа на Сам и замаха с ръка, подсказвайки му да тръгва. — Анонимно обаждане. Не исках да ви безпокоя, докато не се убедя, че не са ни пратили за зелен хайвер — тя смигна на Крис и Кевин. — Не, нищо не сме докосвали. Човек не може да знае дали няма заложен още някой взрив… Не, ще оставя моите хора тук да ви изчакат — тя даде адреса и изключи телефона. — Когато пристигнат антитерористите, можете да тръгвате — тя погледна часовника си. — Беше дълъг ден. — Ще се видим отново утре в осем.

Докато вървеше по напукания асфалт към колата си, Карол чувстваше тежестта на всяка минута от изминалия ден. Мускулите я боляха, копнееше да пийне нещо. Вкъщи, на стойката за вино, я чакаха наредени доста бутилки. Но се налагаше да отиде на още едно място, преди да може да си избере една от тях. Можеше да се отбие в някой магазин за алкохолни напитки и да избере някое прилично червено вино, което би било приятно да споделят. На него това щеше да му хареса, а така тя се сдобиваше с необходимото извинение да потъне в успокояващата прегръдка на алкохола. Всичко беше добре дошло, стига да можеше да откъсне мислите й от спомена за онези разпокъсани, обезобразени тела. Не искаше, когато затвори очи, отново да се озове сред ранените, умиращите и мъртвите.

Чакалнята на спешното отделение към болницата „Брадфийлд Крос“ със сигурност не беше мястото, което човек би избрал, за да прекара съботната вечер. Навсякъде се щураха видимо зашеметени и потиснати хора с пластмасови чаши с чай, с бутилки минерална вода или газирани напитки в ръце. Столовете бяха заети от объркани и изтощени роднини на пострадалите, със спящи или хленчещи деца. В чакалнята непрекъснато успяваха да се промъкнат журналисти и обикаляха от човек на човек, опитвайки се да измъкнат нещо, достойно за цитиране, преди да бъдат забелязани и изхвърлени. Отделението беше затворено за рутинните спешни случаи, което предизвикваше периодично разправии с охраната на вратата, конфликти, които постоянно заплашваха да преминат от словесни във физически. Когато Пола пристигна, двама пияни с окървавени лица спореха с охраната. Тя тръгна право към тях и застана лице в лице с по-шумния от двамата.

— Разкарайте се веднага или ще прекарате нощта в полицейския участък — изръмжа тя. — Да не би да не знаете какво се случи днес в града? Махайте се от тук с вашите драскотини и потърсете някой друг да се занимава с тях.

Пияният се поколеба за частица от секундата, но после, забелязал непреклонното й изражение, отстъпи.

— Мръсна шибана лесбийка! — подвикна той през рамо, когато се отдалечи на безопасно разстояние.

Хората от охраната изглеждаха доста впечатлени.

— Ако можехме да ги заплашваме така, нямаше да си имаме неприятности нощно време — каза единият, докато й отваряше вратата.

— Очевидно се нуждаете от повечко мръсни шибани лесбийки, за да ви покажат как се прави — измърмори тя, докато си проправяше път през морето от нещастни и отчаяни хора към регистратурата. Погледна часовника. Беше десет и десет минути. Имаше чувството, че е изминал половин човешки живот, откакто бе разпитвала Яна Янкович. На регистратурата седеше жена с „пълзящи плитки“ и нокти, които можеха да послужат за детски шейнички, ако ги отлепеше. Тя изгледа уморено и безразлично Пола, която каза:

— Търся доктор Блесинг — и показа полицейската си карта.

Жената изсумтя.

— Ще видя какво мога да направя. Седнете и почакайте — допълни тя по навик.

Пола изпитваше желание едновременно да се разсмее и да заплаче.

— Ще постоя тук, стига да не ви преча.

Тя се облегна на гишето и притвори очи, опитвайки се да не се вслушва в дразнещия звуков фон.

Някой докосна ръката й, тя се стресна и дойде на себе си. Елинор Блесинг я гледаше, леко усмихната.

— Извинявайте, не исках да ви стряскам. Досега си мислех, че само младите лекари спят прави.

Пола се усмихна с усилие.

— Добре дошли в моя свят — отвърна тя. — Благодаря, че отделихте време да се видим. Убедена съм, че след този ден сте капнали от умора.

— Сега вече е по-спокойно — каза Елинор, докато водеше Пола към централната част на болницата. — Почти приключихме с всичко, което сме в състояние да направим тук. Проблемът е само там, че има още пациенти, които би трябвало да хоспитализираме, само че не разполагаме с легла за тях. Вие ме спасихте от задължението да звъня по други болници, за да проверя къде може да ги изпратим.

Накрая се озоваха в кафенето за персонала на третия етаж. Според Пола то приличаше на всички подобни служебни кафенета, в които се беше озовавала някога. Все същите разнебитени столове, видели и по-добри времена, нестабилни маси с кръгли следи от чаши по тях, разнородни чаши и надписи с поучителни напомняния за необходимостта да се мият чашите, предупреждения да не се крадат бисквити и боклукът да се хвърля в кошчетата. Елинор взе две кафета от автомата и постави едното пред Пола.

— Това би трябвало да ви държи будна до идущата седмица. Силно е, като за младши лекари.

— Благодаря — Пола нямаше представа защо тази жена се държи толкова любезно с нея, но нямаше намерение да възразява. Отпи от кафето и се убеди, че Елинор го е описала съвсем точно.

— И така, Том Крос. Вие предполагате, че е бил отровен, нали?

Пола извади бележника си.

Елинор поклати глава.

— По-рано, когато разговарях с някой от колегите ви, предполагах. Но сега, когато вече имам резултати от лабораторните изследвания, не предполагам, а знам.

— Добре, а какво показват резултатите от анализите?

Елинор започна да върти чашата си.

— Повечето лекари си имат вземане-даване с отравяния единствено ако някой вземе случайно или умишлено свръхдоза от някакъв медикамент. Всъщност не сме обучени да търсим отрови. И затова ми се струва толкова зловещо да се сблъсквам с два случая на отравяне в рамките на една седмица. Първоначално реших, че си внушавам. Но се оказа, че съм права. Том Крос е бил отровен със сърдечен глюкозид.

— Можете ли да ми запишете точното наименование? — Пола се постара да свие рамене колкото можеше по-безпомощно. — А после да ми обясните за какво става дума?

Елинор взе бележника й и записа понятието.

— Сърдечният глюкозид е вещество, което се среща в природата, обикновено се извлича от растения. Въздейства основно върху сърдечния мускул — благотворно или не, в зависимост от това за кой конкретно глюкозид става дума и от поетата доза. Например от растението „напръстник“ се извлича дигоксин. Той се ползва за лечение на сърдечни смущения, но предозирането води до смърт — тя върна бележника на Пола и й се усмихна.

— Значи Том Крос е умрял от това? Извлек от напръстник?

— Не. Веществото, от което е умрял, е извлечено от олеандър.

— Олеандър ли?

— Вероятно сте виждали растението, когато сте ходили на почивка в чужбина — то е храстовидно, с тесни листа, цветовете са бели или розови. Доста често срещано и силно отровно. Прегледах литературата по въпроса — попаднах на една история, според която войници от наполеоновите войски използвали клонки от олеандър, за да нанизват на него месото, което щели да пекат, и до другия ден всички умрели. Противоотрова съществува, но много често пациентите умират, преди да успеят да поемат необходимото количество от нея. А и честно казано, като вземем предвид възрастта и килограмите на Том Крос, сърцето му надали е било в отлична форма. Нямал е големи шансове да оцелее. Съжалявам. Разбрах, че е работил в полицията.

— Не го познавах, докато е бил на служба — отвърна Пола. — Но шефката ми е работила с него. И така, доктор Блесинг…

— Елинор. Само Елинор, моля ви.

Да не би пък да флиртува? Пола беше прекалено уморена, за да прецени. А честно казано, и за да се поинтересува. Единственото, което я интересуваше тази вечер, беше да се добере до необходимите факти, за да може после да се прибере у дома и да се наспи. Кафето очевидно не действаше. Тя потисна прозявката си.

— И така, Елинор, имате ли някаква идея относно това кога му е била дадена отровата? И как?

— Тази отрова действа доста бързо. Той каза, че стомахът му се свивал и получил разстройство по време на мача. Докато беше още в съзнание, каза, че започнал да се чувства зле, след като обядвал. Ял агнешки кебап с ориз и сос със силни подправки — така каза. При това положение има две възможности в храната да е имало олеандрин. Може в маринатата за агнешкото месо да са били сложени листа или сок от олеандър. Или месото да е печено, след като е било нанизано на клонки от олеандър — като в историята с наполеоновите войници — тя поклати глава. — Ужасно. Такова подло убийство. Такава злоупотреба с доверието на човека.

— Той каза ли къде е ял кебапа?

— Каза, че някой му го бил сготвил — затова предполагам, че е било в нечий дом. — Елинор потри горната част на носа си, опитвайки се да си припомни какво точно й бе казал Том Крос. — Джак ли беше… Не, не Джак, Джейк. Точно така. Джейк.

Внезапно Пола се разбуди напълно и започна да съобразява трескаво.

— Сигурна ли сте, че е било Джейк, а не Джак?

Елинор се поколеба и прехапа за миг долната си устна.

— Почти съм убедена, че беше Джейк. Но може и да греша.

Гимназията в Харистаун, мислеше Пола. Джак Андерсън. Роби Бишоп, Дани Уейд, а сега може би и Том Крос. Това ли беше необходимата връзка? Това ли беше общото между всички тях? Не би могло да се познават от училище, като се има предвид разликата във възрастта им. Но може би съществуваше някаква организация на завършилите тази гимназия, в която всички те са членували? Може да е имало някакъв случай, когато те всички са станали свидетели на нещо, което не е трябвало да видят?

— Оказахте ми голяма помощ — каза тя тихо.

— Наистина ли?

— Нямате представа колко голяма — отвърна Пола. Сега вече беше напълно будна. Знаеше, че няма да може да заспи, докато не разбере къде е учил Том Крос. Не беше съвсем наясно къде да търси тази информация в десет и половина в събота вечер, но познаваше една жена, която сигурно щеше да й каже.

Тони започна постепенно да се разбужда. През изминалата седмица беше привикнал дотолкова на влизането и излизането на всякакъв медицински персонал в стаята му, че чуждото присъствие не беше достатъчно, за да го събуди. Необходимо беше още нещо. Нещо като всмукването, хлъзгането и пукотът на тапа, излизаща от гърлото на бутилка, последвани от тихото бълбукане, съпровождащо наливането на течност в пластмасов съд.

— Карол — изпъшка той, успял да сглоби частите на пъзела. На смътната светлина на нощния град, която се процеждаше през тънките пердета, той едва успя да различи силуета й на стола до леглото. Потърси опипом дистанционното управление за леглото и се изправи до седнало положение.

— Да запаля ли лампата? — попита тя.

— Само дръпни пердето, така отвън ще влиза повече светлина.

Тя се изправи бавно от стола и изпълни молбата му. Преди да се върне на стола си, наля и на него чаша вино. Той я подуши одобрително и каза:

— Чудесен, чудесен шираз. Странно, никога не бих вписал хубавото вино сред десетте неща, които биха ми липсвали най-много, ако се озова на пустинен остров. Което доказва колко заблуден може да бъде човек — отпи още малко, чувствайки как съзнанието му стремително се избистря, и допълни: — Денят трябва да е бил ужасен за теб.

— Нямаш представа — отвърна тя. — Днес видях неща, които надали някога бих могла да забравя. Ужасни рани, части от тела, разпилени по трибуна на футболен стадион, кръв и мозък, размазани по стените — тя отпи дълбока глътка от виното. — Човек си мисли, че вече е видял всичко, че не може да има нещо по-ужасно от местопрестъпленията, които си оглеждал. И после — това. Трийсет и петима загинали при атентата, а после и още един.

— Имаш предвид самия атентатор?

— Не, имам предвид Том Крос.

Той едва не разля виното си от изненада.

— Попай Крос? Не разбирам. При взрива ли е загинал?

Името на някогашния му враг беше последното, което би очаквал да чуе във връзка с атентата в Брадфийлд.

— Не, но атентатът очевидно е извадил на бял свят спящия у него герой. Хвърлил се да спасява хора, казват, че е спасил живота на някои. Но причината за смъртта му е отрова. Бил е отровен още преди да пристигне на стадиона.

— Отровен ли? Как? С какво?

— Все още не знам никакви подробности. Пола отиде в болницата, за да узнае всичко, което ни е необходимо, от лекарката, която установила отравянето. Всъщност маже да се каже, че сме имали късмет — заради атентата повикали тъкмо нея да помага в спешното отделение, а покрай случая с Роби Бишоп вече е имала основание да се замисли и за възможно отравяне.

— Това е трети случай — отбеляза Тони. — Всички са местни жители. По всичко личи, че в района ти действа сериен убиец.

Карол го изгледа ядосано.

— Отровите са различни, обстоятелствата около отравянията — също. Приемането на отровата също всеки път е различно.

— Има еднакъв маниер на действие — възрази Тони. — Убива дистанционно. Предварително планира момента на приемането на отровата. Винаги се предвижда да мине известен период от време между приемането на отровата и смъртта. Това са връзки, Карол. В наши дни предумишленото отравяне не е често срещано, изместено е от огнестрелните оръжия и разводите. Много викториански метод е отровителството. Коварно, ужасно нещо, отразява се опустошително и на семействата, и на по-големите общности. Но не е типично за двайсет и първи век. Карол, става дума за сериен убиец.

— Ще изчакам да се съберат доказателства — каза тя упорито. — А междувременно смъртта на Том Крос е единственото убийство, което ми е позволено да разследвам.

Гневът се излъчваше от нея на вълни. Той почти можеше да почувства вкуса на яростта й — тъмна горчивина, напластяваща се над плодовата сладост на виното.

Опита се да си обясни думите й.

— Какво искаш да кажеш с това, че ти е позволено да разследваш единствено него?

— Отнеха ни правото да работим по атентата — каза тя. — Онзи нов отдел за борба с тероризма, недоносчето, плод на сливането на специалните служби с антитерористичните бригади. Централата на северния филиал е в Манчестър. Само че сега вече се появиха и в Брадфийлд с техните кубинки и реплики от рода на „анонимността е за предпочитане“. Буквално това имат предвид. Отказват да кажат истинските си имена, нямат идентификационни номера. Твърдят, че се прави заради тяхната безопасност. Аз бих казала, че е по-скоро за да не им се търси отговорност. Пола ги нарича „имперските щурмоваци“ и мисля, че не е далеч от истината. Тези хора ме плашат, Тони. Много ме плашат. Видях ги как действат в участъка на Скаргил Стрийт, и казвам ти, досрамя ме, че съм ченге.

— Значите поемат ръководството на операцията? — попита Тони, съзнавайки какво означава това за Карол, която толкова много се гордееше с постиженията на подчинените си и със своите собствени.

— Изцяло. От нас се очаква да бъдем на разположение, ако решат да ни възложат нещо — Карол се засмя сухо. — Все едно, че живеем в полицейска държава, а най-откаченото в цялата работа е идеята, че аз би трябвало да бъда на тяхна страна.

— И правиш ли това, което се очаква от теб? — осведоми се Тони, старателно съхранявайки неутрален тон.

— А ти как мислиш? — Тя не го изчака да отговори. — Оставям ги да правят каквото знаят, да прибират обичайните заподозрени, да тормозят всички млади мюсюлмани от азиатски произход. Ние от своя страна ще правим това, което умеем най-добре.

Тони знаеше какво иска тя — нуждаеше се той да прояви съчувствие, да застане на нейна страна, срещу онези, които тя приемаше като „лошите“. Да се съгласи с решението й, независимо от това дали беше правилно или не. Проблемът бе там, че според него тя грешеше. А ако връзката им имаше някаква стойност, според него тя почиваше на пълната откровеност помежду им. Някои биха определили позицията му като емоционално отдръпване, и вероятно в това определение имаше известна доза истина. Но не беше в състояние да лъже Карол, така или иначе не би могъл да го направи убедително. А според него и тя не можеше да го лъже. Имаше такива моменти, когато е трудно да чуеш истината; и още по-трудно — да я кажеш. Но той беше убеден, че и двамата си спомнят всички подобни моменти, приемайки факта, че връзката им е станала по-тясна именно защото са ги надживели. Тони си пое дълбоко дъх и скочи от високото.

— А това, което умееш най-добре, съвсем не е издирване и разбиване на терористични организации.

За миг в стаята се възцари пълно мълчание.

— Да не би да искаш да кажеш, че си съгласен с това, което се случва?

Не му беше необходимо да вижда Карол, за да си представи възмутената й физиономия.

— Смятам, че преследването на потенциални и действителни терористи е много специфичен вид полицейска работа — каза той, опитвайки се да каже истината такава, каквато я виждаше, без да я гневи излишно. — Считам също, че тази работа трябва да се извършва от специалисти — хора, обучени да разбират умствената нагласа на терористите, хора, които са в състояние да обърнат гръб на личния си живот, за да потънат в неизвестност и да се внедрят в такива организации като агенти под прикритие, хора, които успяват да проследят мисловните ходове на терористите и да подразберат кое е мястото на следващата им запланувана акция — той се почеса по главата. — Не мисля, че ти и твоите подчинени разполагате точно с тези умения.

— Искаш да кажеш, че е редно да ни отнемат правото да разследваме това възмутително престъпление? Че нямаме право да извършваме работата си на полицаи в собствения ни град? — попита Карол. Той долови в гласа й убеждението, че я е предал. Тя допи чашата си и си наля още вино.

— Искам да кажа, че е наложително, хора като антитерористите да работят заедно с вас. Това, че изпълнението е лошо, не означава, че идеята не е добра — каза меко Тони. — Тук не става дума за теб, Карол. Никой не критикува теб или твоите хора. Не казвам, че си глупава или некомпетентна, или нещо подобно. Просто съзнателно изтъквам факта, че тероризмът е нещо различно и при сблъсък с него възниква нужда от различен подход.

— Но тази оценка не се отнася до теб, разбира се. Обзалагам се, ти си убеден, че си способен да съставяш психологически профили на терористи, също както го правиш за серийните убийци, нали? — отбеляза саркастично Карол.

Тони установи, че е изпаднал в безизходно положение. Каквото и да кажеше, нямаше да успее да отклони Карол от настояването да получи отговор на въпроса си. Дали да не прибегне до истината — обикновено тя се оказваше най-добрият избор.

— Да, вярвам, че мога да помогна с някои преценки.

— Не се и съмнявам — великият психолог.

Почувствал се най-сетне засегнат, Тони каза:

— Добре тогава — а какво ще кажеш за следното: според мен отговорните за този атентат не покриват изискванията на психологическия профил на терористи.

Както и бе предположил, думите му стъписаха Карол дотолкова, че тя млъкна. Но не задълго.

— Какво би трябвало да означава това? — попита тя. В тона й се долавяше по-скоро настоятелност, отколкото очакваната от Тони враждебност.

— Ами помисли малко. Каква е целта на тероризма?

Почти без да се замисли, Карол отвърна:

— Опит да се наложат обществено-политически промени с помощта на насилие.

— И по какъв начин се надяват да постигнат целите си терористите?

— Ами не знам… Като сплашат населението дотолкова, че самото то да упражни натиск върху политиците? Според мен терористите от ИРА винаги са се надявали на нещо подобно — Карол се приведе напред, вече оживена и заинтригувана.

— Точно така. Целта на тероризма е да създаде атмосфера на страх и взаимно недоверие. Нападенията му са насочени към онези области от живота, където хората обикновено се чувстват в безопасност. Общественият транспорт, магазините — хората имат нужда да се придвижват от едно място на друго, да пазаруват. Веднага забелязваме, че футболният стадион, макар да е място, на което може да се струпат много хора, не влиза в същата категория. Ничие оцеляване не е свързано с гледането на футболни мачове — той се ухили. — Някои запалянковци може и да са убедени в противното, но дълбоко в себе си знаят, че съществуванието им няма да бъде застрашено, ако престанат да ходят на мачове, както би станало, ако престанат да си купуват необходимото от магазините или да ходят на работа.

— Съгласна съм. Но ако все пак са решили да изберат една не толкова биеща на очи мишена просто защото обичайните са прекалено добре охранявани и съответно прекалено недостъпни за тях?

— Това би било валидно съображение, ако действително беше така, но не е и ти го знаеш. Полицията не е в състояние да наблюдава всеки влак, всяка мотриса в метрото, всеки автобус, търговски център или супермаркет. В тази категория има предостатъчно достъпни мишени. Така че първият аргумент в защита на теорията ми, че този случай не се очертава като тероризъм, е неспазването на подбора на мишена като цяло.

Карол отново посегна към виното.

— Искаш да кажеш, че имаш повече от един аргумент?

— Познаваш ме, Карол. Обичам да излизам добре въоръжен срещу такива като теб. Вторият ми аргумент е подборът на мишена в по-тесен смисъл. С тероризма работата е такава — за да подейства, трябва да удари по живота на обикновените хора. Терористите, с които си имаме работа напоследък, не се занимават със сензационни убийства на видни личности. Взели са си поука от работата на ИРА. Сензационните убийства на хора като лорд Маунтбатън20 или Еъри Нийв21 несъмнено събуждат голям интерес. Но хората се гневят или възмущават, когато научат за нещо такова — не се страхуват. Помоли първия срещнат на улицата да ти изреди някои от най-прочутите терористични нападения на ИРА, и всеки ще ти цитира Ома, Уорингтън, Манчестър, Бирмингам, Гилдфорд, сградата на „Болтик Ексчейндж“. Това, което хората помнят, са събитията, накарали ги да се почувстват лично застрашени.

Той помълча, отпивайки от виното.

— Следователно според теб ложите за официалните лица не са типична мишена за терористи? — попита Карол.

Открай време съобразяваше бързо — това бе едно от нещата, които обичаше най-много у нея.

— Именно — отвърна Тони. — Един антиглобалист би се ориентирал към онези с дебелите портфейли. Но не и ислямските фундаменталисти — те търсят максимален резултат. Ако атентатът бе от типа на организираните от Ал-Кайда, бомбата щеше да бъде заложена доста по-надолу, сред зрителите. Или дори на някоя от другите трибуни.

— А може би това е било единственото място, до което е можел да се добере? Азиз се е представял за електротехник, може би това е било единственото помещение с електрически табла, намиращо се точно под трибуна?

Тони поклати глава.

— Сега вече ти се чудиш откъде да измислиш някакъв контрааргумент. Почти съм убеден, че помещенията за електрозахранване са разположени по един и същи начин на четирите трибуни. Стадионът е строен само преди няколко години, не е някакъв кърпеж, какъвто беше старият. Убеден съм, че има други подобни места, откъдето бомбата би отнесла далеч по-голяма част от тълпата. Не, това е съзнателен избор, и то е и втората причина, поради която се съмнявам, че си имаме работа с терористи.

— Малко неубедително е, Тони. Но може би имаш още аргументи?

Скептицизмът в гласа й беше ясно доловим.

— Като се има предвид колко съм откъснат от действителното разследване, според мен би трябвало да си впечатлена и от това, което ти представям. А ако си твърдо решена да продължаваш да водиш собствено разследване, вместо да изпълняваш само това, което ти възлагат антитерористите, би могла да тръгнеш именно по тази следа — каза си, че така поне ще я отклони от опасността да влезе в пряк конфликт с антитерористите. — А когато научиш нещо повече за Азиз и съучастниците му, може дори да откриеш някаква логика в това предположение.

— Всъщност ние вече открихме нещо, което ми се стори странно — поде Карол. — Ако не си много уморен, мога да ти разкажа.

Колкото и да беше сънен, любопитството надделя.

— Добре съм. Какво открихте?

— Ами наистина е странно. Успяхме да открием мястото, където е била направена бомбата, и отидохме там преди антитерористите. И този сак, за който ти се обадих — оказа се пълен с чисти дрехи, там беше и паспортът му, шофьорската книжка и електронен билет за полет до Торонто същата вечер. Изглежда е очаквал да се върне — и то не само да се прибере обратно в гарсониерата, но и да замине после, при това като че ли не се е опасявал, че ще бъде издирван. А всичко това е напълно необяснимо, ако предположим, че е атентатор самоубиец.

В областта на човешките поведенчески модели нямаше кой знае колко неща, които биха стъписали Тони. Но наученото от Карол го озадачи до такава степен, че не можа да намери подходящ отговор.

— Необяснимо е, наистина — каза той накрая.

— Сам предположи, че си е внушавал нещо такова, за да се крепи психически, нещо като талисман — каза Карол.

— И това не обяснява нещата — измърмори Тони, докато прехвърляше трескаво наум различни познати ситуации, за да си обясни наученото току-що. — Единственото обяснение, което мога да дам, че той наистина не е бил атентатор самоубиец — той погледна към Карол. Лицето й се очертаваше смътно в мрака. — А ако не е бил атентатор самоубиец, следователно най-вероятно изобщо не става дума за работа на терористи.