Кървав лабиринт

Полунощ

Дали той щеше да разбере, че тя е прекарвала толкова много време тук? Дали присъствието й щеше да остави следа? Дали щеше да се обърне към нея, за да попита като една от трите мечки в приказката: „Кой е седял на столчето ми?“ Да, Карол наистина беше руса, но с това се изчерпваха общите черти между нея и Златокоска от приказката. Допи чашата си и се пресегна за бутилката, която беше поставила на удобно разстояние на пода. Когато дойдеше тук, се чувстваше някак по-спокойна. Макар че току-що беше арестувала заподозрян напълно в разрез с хипотезата на Тони за убийството на Роби Бишоп, Карол се чувстваше уверена в професионалната си преценка.

Безпокояха я по-скоро личните чувства. Беше й лесно да е наясно с чувствата си в негово отсъствие — той й липсваше, тя беше в състояние да разиграе разговор с него на каквато и да било тема под слънцето, можеше да си представи дори как се мени изражението на лицето му. Можеше почти да се осмели и да си каже наум онази дума, която започва с „л“. Но когато двамата се озовяха в едно и също помещение, увереността я напускаше. Прекалено много се нуждаеше от него, и вниманието й се поглъщаше от постоянната тревога, че може да каже или направи нещо, което да забие клин между тях. И ставаше така, че онези неща, които си оставаха неизказани и неизвършени, хвърляха сянката си над всичко, което двамата говореха и вършеха. Нямаше представа как да реши проблема. И въпреки целия му професионален опит, тя беше уверена, че и Тони не е по-ориентиран от нея по този критичен въпрос.

В своята болнична стая Тони лежеше на тъмно. Пердетата на прозореца бяха дръпнати, така че се виждаха тежките облаци, които отразяваха нощните светлини на града и отнемаха острието на мрака. Преди известно време беше задрямал, но сънят му не продължи дълго. Искаше му се да си бъде у дома, в собственото си легло. Или поне на собствената си кушетка в дневната, като се вземе предвид, че изкачването по стълби на този етап му се виждаше невъзможно. Никой да не го буди в шест сутринта с чаша чай, която не е искал. Около него да няма хора, които да използват критерия му при подбора на боксерки като основа за оценка на личността му. Да няма хора, които се държат с него като че ли е петгодишен и неспособен да взема сам решения. И най-вече — да няма кой да пусне майка му да влезе.

Той въздъхна — дълбока, тежка въздишка, която сякаш отвори у него някаква празнота. Кого се опитваше да заблуди? И у дома щеше да е точно толкова потиснат и неспокоен, колкото и тук. Това, от което се нуждаеше, беше работа. Работата му помагаше да функционира, превръщаше съзнанието му в място, поносимо за обитаване. Без работата, която осигуряваше посока, мислите му се въртяха като хамстер в колело, мятаха се и танцуваха без определена цел, без възможност да стигнат донякъде. Когато имаше работа, можеше да сведе до минимум мислите за Карол Джордан и за чувствата си към нея. Навремето съществуваше може би някаква слаба надежда, че двамата могат да изградят общо бъдеще. Но обстоятелствата и неговите реакции на тях провалиха тази възможност. Ако някога изобщо бе имало някаква реална възможност тя да го обикне, тази възможност бе вече в миналото.

И вероятно така бе най-добре за всички замесени в тази история — особено сега, когато майка му се беше появила отново на сцената.

Упоритото пулсиране на баса сякаш се беше загнездило някъде в бедрата на Крис. С всеки удар мускулите й леко се свиваха и сякаш костите й започваха да вибрират. Беше се изпотила на места, на които досега не подозираше, че може да се поти, и пулсът й се беше ускорил. Странно, когато обикаляше клубовете за удоволствие, не беше обръщала внимание на тези свои реакции — беше прекалено погълната от ритъма на музиката, интересуваше я предимно желанието да се забавлява с Шинийд, или с когото там прекарваше вечерта, прекалено привлечена от възможностите, които предлагаше нощта, за да чувства безпокойството, което музиката будеше у нея тази вечер.

Движеше се между танцуващите, започвайки от края на тълпата на дансинга, вдигнала високо пред себе си полицейската карта — спираше, разперваше като ветрило снимките, молеше ги да спрат за момент и да погледнат. Няколко пъти се наложи да хваща някого за тениската или да се посдърпа с някой, прекалено опърничав или превъзбуден, за да е склонен да помогне. От време на време успяваше да мерне Кевин и Пола, които вършеха същото.

Пола наистина заслужаваше уважение, задето се върна. Крис се беше учудила, когато видя младата жена да си проправя път през тълпата около бара, но пък се зарадва искрено, когато научи за успеха й в Дор. По-рано вечерта беше разбрала, че Карол е арестувала Рийс Бътлър. Така че сега имаха две различни следи, по които можеха да тръгнат. По един или друг начин търсенето на убиеца на Роби Бишоп щеше да получи тласъка, от който се нуждаеше.

Шинийд можеше със същия успех да си остане у приятелите им в Единбург, мислеше Крис. Така, както се развиваха нещата, нямаше изгледи тя да разполага с кой знае колко свободно време в близкото бъдеще. Но в края на краищата, такава им беше работата. А гъвкавото работно време, което Карол Джордан беше осигурила на хората от отдела за особено тежки престъпления, означаваше, че сега тя все пак разполагаше с много повече време за почивка, отколкото бе имала, откакто работеше в полицията.

Само едно съжаление беше останало у нея — но тя не познаваше нито един от по-старите и опитни криминалисти, който да не носи подобна тежест в душата си. Разговорът с Пола по-рано тази вечер бе събудил спомена. Навремето Крис беше работила с една млада следователка, която би станала истинска звезда, ако бе живяла достатъчно дълго, за да се кандидатира за работа в отдела за особено тежки престъпления. Тя тъкмо започваше да се учи да лети, когато едно копеле отряза крилете й завинаги. Навремето Крис не устоя и обикна тази млада жена повече, отколкото бе приемливо. Нямаше как и да не поеме на плещите си част от отговорността за нейната смърт. Остана неизличима празнота, която Крис се стараеше да запълва, вършейки работата си толкова добре, колкото силите й позволяваха.

— Сантиментална крава — измърмори под нос Крис, изправи рамене и се насочи към следващия от танцуващите. Нямаше значение за кого го правиш, важното беше да го направиш.

Объркани откъслеци програмен код се превъртаха на екрана. Алгоритмите ги атакуваха непрестанно, разплитаха следите и подреждаха редиците от цифри, така че отново да имат някакъв смисъл. Стейси се облегна назад и се прозя. Беше направила с хард диска на Роби Бишоп всичко, което бе по силите на човека. Сега на ред бяха машините.

Тя стана от стола със специален ергономичен дизайн и протегна ръце над главата си, чувствайки как се изпъват и пропукват шията и раменете й. Отпусна се по гръб на земята, повдигна се на ръце и крака и запълзя заднешком към прозореца — упражнението помагаше за раздвижването на мускули и стави, останали прекалено дълго в едно и също положение. После застана до прозореца и се загледа надолу, към града. Толкова много хора изпълваха улиците толкова късно през нощта. И всички те бяха наизлезли с надеждата да открият нещо, което да задоволява нуждите им. Надяваха се, търсеха, изпадаха в отчаяние.

Стейси обърна гръб на прозореца. Ето какво ставаше с всеки, който допуснеше да се превърне в жертва на нуждите си. Петък вечер в Темпъл Фийлдс — пълно с нещастници, копнеещи да открият нещо, което да им помогне да дочакат сутринта. Ако съвсем не им провървеше, можеше и да се заплетат в някоя връзка, която щеше да поглъща алчно толкова много от времето и силите им.

Беше виждала прекалено много хора, погълнати от този водовъртеж. Хора със стойност, със забележителни способности, които биха могли да създадат нещо добро. Но емоциите и нуждата от взаимност ги проваляха всеки път. Ако някога се сближеше със Сам Еванс, никога не би допуснала такава канибалска, изцеждаща привързаност. В това поне беше твърдо уверена — не би тръгнала в тази посока. Никой нямаше да застане на пътя й към загадките, които искаше да разкрие, отговорите, които искаше да намери.

Родителите й искаха тя да се омъжи и да има деца. Имаха странната идея, че първо Стейси, а после и бъдещият й съпруг и техните деца би трябвало да поемат ръководството на семейния бизнес — веригата китайски супермаркети и магазини за хранителни стоки. Така и не разбраха, че нейната съдба е напълно различна от тяхната. Никакъв брак нямаше да я раздели с компютрите й. А ако биологичният й часовник наложеше нуждата от деца — е, имаше начини този проблем да бъде решен, а тя разполагаше с достатъчно пари, за да го реши възможно най-удобно за себе си.

Намерѝ начин да задоволяваш нуждите си, в това се криеше решението. Би било приятно да се позабавлява със Сам, но можеше да се справи отлично и без него. Тя тръгна боса през просторния мансарден апартамент, смъквайки дрехите си, докато вървеше. Отпусна се на голямото легло, а ръката й автоматично се плъзна към дистанционните управления. Екранът на домашното кино оживя, включи се DVD плейърът.

На екрана една жена смучеше пениса на някакъв мъж, а друга вкарваше в ануса му вибратор. Пъшканията и стенанията им изпълниха ухаещия на антисептични препарати въздух в жилището на Стейси. Тя порови сред завивките, намери вибратора си и разтвори бедра.

Забавлението можеше да започне.

Прожекторите пулсираха, заливаше ги тътенът на музиката. Все едно че те е връхлетяла буря, мислеше Сам, краката му пърхаха светкавично по дансинга, за да спазват ритъма. Той се движеше добре, танцът беше единственият език, който му даваше възможност да изрази всичко, което в други случаи държеше под строг контрол. А това беше една от вечерите, в които искрено желаеше да изчисти спомена за изминалия ден. Отвратителното шофиране, несправедливите критики на Карол Джордан, унижението да бъдат пленници на човека, когото бяха тръгнали да издирват като заподозрян, досадата да виси и да чака Бътлър да излезе от зъболекарския кабинет, където бе откаран по спешност — не, днешният ден не бе от онези, които би искал да сложи в рамка и да съхрани.

Докато пътуваха обратно от Нюкасъл с Джордан и Бътлър, той се молеше да не й хрумне да започнат незабавно с разпита. За щастие Бътлър си знаеше правата и настоя за служебен адвокат. И първото, за което настоя повиканият адвокат, е отлагане на разпита с осем часа, за да може довереникът му да поспи. Джордан освободи Сам и само след час той беше вече на дансинга, облечен за случая, готов да започне да се перчи като паун.

Докато растеше, през по-голямата част от времето не му беше необходимо нищо друго, освен танца. Не си спомняше някога музиката да не е будила у него желание да се движи. Потрепване с крака, пружиниране с колене, полюшване на бедра, разкършване на рамене, щракане с пръсти. Това озадачаваше родителите му — те и двамата танцуваха само при специални поводи. Учителката му в началното училище предложи да го запишат на уроци по танци, но баща му наложи вето, за да не се превърнел в женчо. Сам не го беше грижа, той продължаваше да си танцува винаги, когато имаше възможност.

Когато стана тийнейджър, той осъзна голямото си предимство. Момичетата предпочитаха момчетата, които умееха да танцуват. Всяко момче, което можеше да ги спаси от опасността да висят в кръга около танцуващите и да пазят чантите на приятелките си, след танците имаше осигурен достъп до преддверията на рая. Това беше неговият еднопосочен билет до луната.

И досега танцът бе запазил за него магическото си въздействие, а в допълнение имаше и предимството да поддържа физическата му форма. Не можеше да се озовава на дансинга толкова често, колкото му се искаше, но пък това означаваше, че така успяваше да натрупа повече енергия. Танцът беше единствената му релаксация, и той го обичаше.

Когато часовникът показваше полунощ, Сам танцуваше за наобиколилите го момичета. Изпи половин бутилка минерална вода и изля остатъка на главата си. Знанието даваше власт. Но танцът даряваше слава.

В другия край на града Юсеф Азиз лежеше по гръб, сключил пръсти под главата си върху възглавницата, която имаше от дете, възглавницата, която миришеше така успокояващо на него самия. Но тази нощ познатата миризма не можеше да му дари обичайното подсъзнателно успокоение. Тази нощ Юсеф не можеше да мисли за друго, освен за това, което му предстоеше. Сега беше последната му възможност да поспи спокойно, но знаеше, че това няма да стане. Последните няколко седмици го бяха научили, че съществуват и други източници на енергия.

В съседното легло Радж похъркваше тихо, завивката се повдигаше и отпускаше в ритъма на дишането му. Дори смъртта на неговия идол не беше в състояние да наруши почивката му. Всяка нощ, когато Юсеф идваше да си легне, той вече спеше дълбоко и като че ли нищо не бе в състояние да го събуди. Нито лампата над леглото, нито настойчивото писукане на електронна игра, звънтящият съпровод на „бангра“11 или шумоленето на опаковки от бонбони. Момчето спеше така, като че ли го бяха избрали да въплъщава понятието невинност.

Невинност. Нямаше съмнение, че Юсеф бе изгубил своята. Беше се научил да гледа на света по различен начин, а утре светът щеше да се научи да вижда него по различен начин. Почти му се искаше да може да бъде тук, да може да чуе всяко нещо, което хората щяха да говорят. Не му се искаше да остави родителите и братята си сами срещу последиците от това, което щеше да направи. Но нямаше друг начин.

Из цял Брадфийлд имаше хора, които спяха заедно за последен път. Някои се обичаха, други едва се търпяха взаимно, имаше и такива, които си бяха безразлични. Общото между всички тях беше пълното неведение, че животът ще ги раздели завинаги. В техните очи това беше обикновена петъчна вечер. Някои имаха своите ритуали — китайска храна у дома; филм под наем и секс по задължение; плуване и сауна в близкия фитнес; игра на „Монополи“, „Краниум“ или „Риск“12 с децата. Други оставяха петъчната вечер да си върви без специално планиране — няколко питиета, после в индийски ресторант, да хапнат къри; вечеря на поднос пред телевизора; билети на „търси се“ за някой рок концерт или просто една обиколка на близкия супермаркет. Но какъвто и да беше изборът им, това беше последния път, когато щяха да правят нещо заедно. Събитията от тази вечер щяха да придобият особен ореол на святост поради това, което предстоеше да се случи.

Из цял Брадфийлд имаше двойки, които спяха заедно за последен път. И никой не беше в състояние да промени това.

1. Да стана милионер, преди да навърша трийсет години.

2. Да играя професионален футбол в „Премиершип“

3. Да имам къща на Дънелм Драйв

4. Да карам собствено ферари

5. Да издам диск, който да стигне челните места в класациите

6. Да излизам с топмодел