Кървав лабиринт

Четвъртък

Поредицата събития, които едва не отнеха живота на Пола Макинтайър, я върнаха към успокоението, дарявано от никотина. Тя не обичаше застоялия мирис на цигари в къщата; той й напомняше прекалено много на времето, когато Дон Мерик се бе пренесъл да живее временно при нея, в стаята за гости. Първоначално той й беше нещо като наставник, научил я беше на много неща, които тя сега владееше до съвършенство. А после бяха станали приятели. Той се обърна именно към нея, когато бракът му рухна, а после, след смъртта му, Пола беше тази, която събра личните му вещи и ги върна на жената, която го бе тласнала към опита да докаже себе си. Приятелското му присъствие й липсваше достатъчно много, за да създава допълнителни поводи за събуждане на спомените. Затова беше отделила време, сили и пари, за да изгради зад къщата нещо като покрита веранда — там можеше да се сгуши сутрин с кафе и цигара, което й беше достатъчно да се посъвземе, преди да се отправи към банята и после да тръгне на работа. Не си правеше никакви илюзии за отношението си към своята професия. Все още я обичаше дотолкова, че беше почти готова да прости това, което тя й причини. А и разговорите с Тони Хил й бяха помогнали да осъзнае, че има някакъв шанс душевните й рани да бъдат излекувани единствено ако остане на работа в брадфийлдската полиция. Някои хора лекуваха травми, като се отдалечаваха колкото е възможно повече от преживяното в миналото. Но тя не беше от тях.

Вдиша дълбоко цигарения дим, като едновременно се наслаждаваше на усещането и се мразеше заради нуждата си от него. Всяка сутрин се упрекваше, задето пропуши отново. И всяка сутрин, още преди първата глътка кафе да е стигнала до стомаха й, тя вече бъркаше в пакета цигари. Първоначално се убеждаваше, че цигарите ще й послужат за временна опора. Още след първото си участие в успешно разследване щеше да успее да се откаже. Оказа се, че е изпаднала в дълбока заблуда. Случаите идваха и си отиваха, но цигарите бяха неизменно с нея.

Сутринта беше типична за Брадфийлд — небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, въздухът горчеше от изгорели газове, влажният вятър проникваше през дрехите и я смразяваше до кости. Пола потръпна и продължи да пуши, но изведнъж подскочи на мястото си, защото мобилният й телефон иззвъня. Тя го измъкна от джоба си и се намръщи озадачено. Толкова рано сутринта биха могли да я търсят единствено по работа. Само че номерът й беше непознат. Пола се поколеба за миг, изруга гласно и отговори.

— Ало? — каза тя колебливо.

— Детектив Макинтайър? — произнесе дълбок, плътен глас с ълстърски акцент.

— Кой се обажда?

— Мартин Фланаган, от „Брадфийлд Виктория“.

Беше успяла да го разпознае секунда преди той да каже името си.

— Да, разбира се, господин Фланаган. Съжалявам, но все още няма…

— Не, не, всъщност аз имам новина за вас. Разбирате ли, покрай грижите около Роби съвсем бях забравил за тази история. Докато дойдох тук тази сутрин и ето ти ги пред мен.

Пола дръпна от цигарата и положи усилие да остане спокойна. Не би се утвърдила като майстор на разпитите, ако допускаше да прояви нетърпение.

— Напълно разбираемо — каза тя. — Не бързайте, разкажете ми всичко спокойно.

Тя го чу как въздъхна.

— Съжалявам, не се изразих ясно. Извинете. Разбирате ли, при нас във „Викс“ има практиката периодично да подлагаме на допинг тестове произволно подбрани футболисти. В наш интерес е да бъдем сигурни, че са чисти. Така или иначе, бях забравил напълно, че в петък сутринта правихме тестове — и разбира се, един от изследваните беше Роби.

Пола хвърли угарката на земята и я загаси с крак.

— И днес сутринта сте получили резултатите? — постара се гласът й да не издава обзелото я вълнение.

— Точно така. Затова ви се обаждам. Ох, Господи… — гласът на Фланаган се прекърши и той се покашля, за да прикрие слабостта си. — Всъщност не знам защо да ви казвам всичко това. Искам да кажа, изследването е направено доста време преди смъртта му.

— Значи в резултатите от изследването на Роби има нещо?

— И така може да се каже. Според онези от лабораторията… Божичко, не мога да събера сили да го кажа — по всичко личеше, че Фланаган полага усилия да не се разплаче.

Пола вече беше минала през кухнята и се упътваше към стълбата за горния етаж.

— Тръгвам към вас, Мартин — каза тя. — Стойте там и ме чакайте. Не казвайте нищо никому. Ще бъда при вас до половин час. Става ли?

— Добре — каза той. — Ще бъда в кабинета си. Ще предупредя, че ви очаквам.

За свое учудване Пола установи, че и нейните очи са се насълзили.

— Всичко ще бъде наред — каза тя с пълното съзнание, че лъже — но това нямаше значение.

Отделението по патоанатомия в болницата „Брадфийлд Крос“ беше добре познато на хората от екипа на Карол Джордан. Тук се озоваваха телата, които представляваха интерес за тях — под точния скалпел и внимателния поглед на доктор Гриша Шаталов. Преди осемдесет и пет години прабабата и прадядото на Шаталов бяха емигрирали от Русия във Ванкувър; Гриша беше роден в Торонто и често твърдеше, че решението му да заживее в Обединеното кралство е етап от обратната родова миграция на Изток. Карол обичаше мекия му изговор и склонността му към самоирония. Харесваше й също и това, че се отнасяше с покойниците със същото отношение, каквото би имал към телата на свои близки. Що се отнася до Карол, моргата затвърждаваше личната й ангажираност в търсенето на справедливост. Когато застанеше пред жертвите, желанието да изправи престъпниците пред правосъдието припламваше по-силно у нея. Уважението, което Гриша проявяваше към мъртвите, намираше отзвук у нея и стана причина двамата да се сближат.

Днес тя беше дошла тук заради Роби Бишоп. Аутопсията трябваше да бъде извършена още вчера, но Гриша бе заминал на конференция в Рейкявик, а Карол държеше тъкмо той да се заеме с този покойник. Гриша беше започнал работа рано и когато Карол пристигна, почти приключваше. Вдигна поглед, когато тя влезе, и я поздрави със сухо кимване.

— Приключвам след десет минути, главен инспектор Джордан.

Официалното обръщение се дължеше на факта, че разговорът им се записваше и записът вероятно щеше да бъде представен пред съда. Иначе, когато разговаряха извън обсега на микрофоните, се обръщаха един към друг на малко име.

Карол се облегна на стената. Не можеше да пропъди тъгата, която нахлуваше в нея при мисълта за всичко, което бе съставлявало личността на Роби. Приятел, син, любим, обичан спортист, човек, чийто талант бе донесъл радост в света, чиито умения правеха хората щастливи. И всичко това вече го нямаше, само защото някакъв мръсник беше решил, че за него е по-изгодно Роби да не съществува и това бе се оказало по-силен аргумент от всичко добро, свързано с личността на убития. Тя беше длъжна да открие кой е мръсникът и да се постарае той да не може да продължи унищожителното си дело. Това бе един от дните, когато обичаше най-много работата си и мразеше най-силно затрудненията, които се изправяха на пътя й.

Най-сетне Гриша приключи. Целостта на тялото беше привидно възстановена — пробите бяха взети, органите претеглени, разрезите — зашити. Гриша смъкна ръкавиците и маската си, свали престилката и събу обувките, които носеше в лабораторията. После запристъпва меко, по чорапи, по коридора към кабинета си. Карол го последва.

Кабинетът му беше предизвикателство към идеята за работно място, освободено от присъствието на хартия. Претъпкани папки, разпилени листове, подшити купчини хартия покриваха всяко свободно пространство, с изключение на стола зад бюрото и едно въртящо се столче до стената. Карол се настани на него, както обикновено, и попита:

— Е, какво имаш да ми кажеш?

Гриша се отпусна тежко на стола си. На дневната светлина лицето му, с формата на съвършен овал, беше посивяло от недоспиване, съчетано с изискванията на работата и на новороденото му бебе, което все още не бе открило насладата от непрекъсвания сън. Очите му, също сиви, имаха формата на широки обърнати пирамиди, подчертани от по-тъмносивите сенки под тях. Плътните му устни бяха почти безцветни — общо взето, сега приличаше по-скоро на затворник, отколкото на патоанатом. Той почеса наболата си брада и отвърна:

— Надали има нещо, което да не знаеш отпреди. Причина за смъртта е масирано спиране на дейността на органите, дължащо се на отравяне с рицин. — Той вдигна един пръст. — Държа да уточня, че заключението ми е повлияно от сведенията, получени от лекарите, които са го лекували, преди да умре. За да потвърдим окончателно това заключение, трябва да получим резултатите и от нашата токсикология — ясно ти е, нали?

— Нещо друго?

Гриша се усмихна.

— Мога да ти опиша в подробности общото му физическо състояние, но не мисля, че това ще ти помогне. Има обаче нещо, което би могло евентуално да има връзка със смъртта му — установих травма на ректума; нищо особено, леко натъртване в аналната област, както и слабо раздразнение на тъканта непосредствено над сфинктера.

— Което може да се дължи на какво?

— Натъртването може да се свърже със сексуален контакт — бих казал малко груб, но със съгласието на двете страни. Не може да се говори за насилие. Най-малкото не за насилие в смисъл, че е бил завързан или държан насилствено преди проникването. Но актът е бил груб. Няма следи от семенна течност, затова и не мога да преценя дали проникването е осъществено от пенис или някакъв предмет от рода на вибратор, бутилка, морков… Може да става дума за произволен предмет с приблизително подходящ размер. — Той се усмихна. — Какво ли няма по този свят — благодарение на работата си и ти, и аз отдавна сме се убедили в това.

— А може ли да се прецени дали такива сексуални практики са били обичайни за него?

Гриша поглади брадичката си — наскоро беше обръснал брадата си, но навикът беше останал.

— Бих казал, по-скоро не. Нищо не доказва, че аналните сексуални контакти са били практика. Може от време на време да е ползвал анален стимулатор, но изключвам предмет с размерите на пенис.

— А кожното раздразнение? Говори ли ни нещо?

Гриша сви рамене.

— Трудно е да се каже. Като се има предвид местонахождението, вероятно отдавна няма и следа от веществото, което го е причинило. Такова раздразнение може да се получи при въвеждането на външна субстанция в ануса.

— Като рицин например? Възможно ли е той да предизвика такава реакция?

Гриша се облегна назад и се загледа в тавана.

— Теоретично да, предполагам — после рязко се изправи на стола. — Но доколкото разбрах, се предполага, че го е вдишал?

Карол поклати глава.

— Смятахме, че отровата е поета с храна или напитка.

— Изключено. Не и ако доктор Блесинг е описала точно процесите, предшествали настъпването на смъртта. Работата е там, Карол… Симптомите се проявяват по един начин, ако погълнеш рицин, и по съвсем друг, ако го вдишаш. Но ако отровата е навлязла в организма през чувствителна лигавица, каквато е тъканта на ректума, тогава симптомите биха наподобявали по-скоро отравяне чрез вдишване, отколкото чрез поглъщане. Лично аз, преди да направя аутопсията, клонях към вероятността да е станало чрез вдишване.

Карол завъртя отрицателно глава.

— Всички, с които разговарях, отхвърлят категорично възможността Роби да е употребявал наркотици. Мисля, че не го казват само за да не опетнят спомена за него. Струва ми се, че са искрени. Освен това в болничната лаборатория бяха взели проби и резултатите от изследването отхвърлят употреба на наркотични вещества.

Гриша повдигна вежди. Очевидно беше малко скептичен.

— Много зависи от това какво е вземал и кога — напълно е възможно в момента, когато са вземани пробите, следите от наркотик да са изчезнали. Но ако действително не е смъркал, аз бих казал, че вероятно това е начинът, по който рицинът е проникнал в организма. Носителят трябва да е бил анален супозиторий, някаква желатинова капсула, нещо подобно. Но пак подчертавам, че няма шанс да открием следи толкова време след вкарването на отровата. Разбира се, взел съм проби. Случайно може и да имаме късмет, но не разчитай на това.

Карол въздъхна.

— Прекрасно. Това разследване започва да се очертава като адски кошмар. Шефовете и медийните хиени не ме оставят да си поема дъх, всички настояват за бързо приключване на следствието. Което, между нас казано, е точно толкова вероятно, колкото и да вземат мен на мястото на Роби в „Брадфийлд Викс“.

Гриша се приведе напред и кликна с мишката.

— Ще направя всичко възможно, за да ти помогна, но ти си права, трудно ще се доберем до нещо — той се усмихна съчувствено. — Като те видях, се сетих, че отдавна не си идвала на вечеря вкъщи. Ирис ще се радва да те види — той погледна нещо на екрана. — Какво ще кажеш за събота вечер?

Карол се замисли за миг.

— Звучи добре.

— В седем?

— Нека бъде осем. Преди това трябва да мина през болницата.

— През болницата ли?

— Заради Тони.

— О, разбира се, чух какво се е случило. Как е той? — но преди Карол да отговори, на вратата се почука. — Влез! — извика Гриша.

В стаята надникна Пола.

— Добър ден, докторе. Търся…

— Е, вече я откри — заяви Гриша.

Пола се усмихна и влезе.

— Още по-добре е, че и вие сте тук, докторе — тя размаха един плик. — Струва ми се, че нещата най-сетне потръгнаха, шефе. Току-що разговарях с Мартин Фланаган. Никак не му се искаше да си каже всичко…

— Но ти упражни върху него прочутия чар на Макинтайър — допълни Карол. Достатъчно често бе наблюдавала непогрешимата тактика на Пола по време на разпит, за да бъде учудена.

— Честно казано, според мен за него откриването на убиеца на Роби е по-важно от доброто име на клуба. Така или иначе, господин Фланаган твърди, че напълно забравил за рутинните проверки за допинг, които били правени в петък. Роби дал урина за изследване, както и всички останали. Но за разлика от резултатите на останалите, при него било открито наличие на наркотично вещество.

Тя извади един лист от плика и го подаде на Гриша.

— Положителен резултат за рохипнол — прочете той на глас. — Чувал съм, че в тази лаборатория работят много старателно. Но все пак се свържете с тях и попитайте дали е останал още материал от пробите на Роби. Тук не виждам достатъчно подробности, за да мога да преценя кога и как може да е поет наркотикът — той подаде листа на Карол.

— Предполагам, че това вече е ясно. Четвъртък вечерта, в „Аматис“ — каза кисело Карол.

Гриша се намръщи.

— По-вероятно не — той натисна няколко клавиша, после кликна с мишката. — Така и предполагах. Така нареченото хапче „забрави ме“. Започва да действа двайсет минути до половин час след приемането му. Така че, ако Роби го беше погълнал в клуба, по времето, когато си е тръгнал, би изглеждал почти в безсъзнание.

— Но никой не споменава да е бил дори пийнал — каза Пола. — Освен това на записа от онази камера изглежда, че се движи съвсем нормално.

— Следователно е имал доверие на човека, с когото е бил, и то дотолкова, че да отиде някъде другаде с него. Някъде, където му е било поднесено питие с рохипнол в него — започна Карол да разсъждава на глас.

— Въздействието на рохипнола се усилва от алкохола, и като се има предвид, че е пил и преди това, в рамките на един час вероятно е изпаднал в унес — каза Гриша. — В такова състояние би се съгласил с всичко, което са правили с него. Не би се съпротивлявал срещу анално проникване, нито срещу поставянето на някакъв супозиторий в ректума, а после сигурно не си е спомнял нищо. Така погледнато, това е съвършеното убийство. В момента, когато жертвата умира, последният й контакт с убиеца е отдавна отминал.

Карол върна листа на Пола.

— Добра работа — каза тя. — Но този случай си остава все същата гадост. Като че ли всяко ново сведение, до което се доберем, само усложнява допълнително нещата.

Половин час по-късно нямаше изгледи положението да се подобри. Карол седеше в офиса си, затворила вратата и спуснала щорите, за да не се разсейва. Беше опряла лакти на бюрото, притиснала телефонната слушалка към ухото си с една ръка, а с другата стискаше кичур от косата си.

— Надявам се да не съм ви събудила — каза тя.

— Всъщност точно това направихте. Но така е по-добре, имам да върша много неща — отвърна Бинди Блайт с глас, пресипнал от съня. Тя се покашля, прочисти гърлото си, после подсмръкна. Карол я чу как се раздвижи.

— Трябва да ви задам един въпрос. Става дума за нещо много лично.

Последва характерното щракане на запалка, после се чу вдишването на дима.

— Вероятно сега следва моята реплика „Не се притеснявайте, при разследване на убийство не може да се говори за лично пространство“? — изрецитира Бинди с доста умело подражание на американски акцент.

Карол съзнаваше, че не съществува лесен отговор на тези думи.

— Според мен не е съвсем точно казано това, че не може да се отстоява право на лично пространство при разследване на убийство. Ние трябва да се постараем да научим всичко за жертвата на убийството, дори ако част от наученото се окаже без всякаква връзка с разследването. Това не е проява на нездраво любопитство, а на здрав разум — тя цъкна с език, недоволна от себе си. — Извинете, това прозвуча много повърхностно — не беше умишлено. Споменах пред вас моя колега, психолога. Той винаги ми напомня, че наученото за жертвата на убийство никога не може да бъде излишно. Затова се надявам да ми простите, ако въпросът ми прозвучи натрапчиво.

— Не се безпокойте, несериозният тон ми служи за защита. Задавайте си въпросите, няма да се възмущавам.

Карол си пое дъх. Нямаше какво да усуква.

— Проявяваше ли Роби слабост към анален секс? — попита тя.

От другата страна се чу учудено изкискване.

— Роби? Роби да обича да го чукат в задника? Сигурно се шегувате. Предлагала съм му да го направим така, но той беше твърдо убеден, че всеки хетеросексуален мъж, който си пада по това, дълбоко в себе си е педал.

— Какво сте му предлагали?! — разговорът с Бинди накара Карол да се почувства стара и изостанала.

— Нали се сещате, да го чукаш отзад — с вибратор.

— Не съобразих веднага.

— Така е, като живеете там горе, на Север — отвърна Бинди. По тона й личеше, че се шегува, но независимо от това Карол се почувства като безнадеждна провинциалистка. — Предишното ми гадже, с когото ходех преди Роби, много си падаше по тези неща. Оттогава ми остана цялата екипировка — колана, вибраторите и така нататък. Опитах се да предложа нещо такова на Роби, но вярвайте ми, реакцията му беше такава, като че ли бях предложила да излезем и да чукаме някое безстопанствено куче. Не понасяше дори да му се слага пръст в ануса, докато се чукахме.

— Но в нощното му шкафче намерихме анален стимулатор — каза Карол, опитвайки се да поддържа тон на спокойно безразличие.

След кратко мълчание Бинди каза:

— Той е мой. Не се притеснявайте, не ми трябва.

— Е, добре — каза Карол. — Благодаря за откровеността.

— Няма проблем. А какъв беше строго личният въпрос? — Бинди се изсмя горчиво. — Извинете. Нали ви казах и преди, умишлено се държа така несериозно. Та защо ви беше да знаете какви са били предпочитанията на Роби в леглото?

— Съжалявам, но не мога да споделям подробности, свързани с текущо разследване — отвърна Карол, съзнавайки, че би искала да може да каже нещо на Бинди в замяна на нейната откровеност. — Проучваме различни хипотези, но трябва да ви предупредя, че работният процес отнема доста време.

— Не е важно колко време ще ви трябва, госпожо главен инспектор — отвърна Бинди. Сега вече беше съвсем сериозна. — Важното е да хванете мръсника, който направи това.

Имран отново се зае да отваря и затваря чекмеджетата в спалнята си. Според Юсеф го правеше за пети път.

— Досега вече трябва да си успял да събереш всичко, което ти трябва, човече — каза той. — Провери вече милион пъти.

— Лесно ти е да говориш така. Не ми се иска да се озова на летището и хоп — iPod-а го няма. Или да стигна до Ибиса и да открия, че маратонките „Найки“ си стоят тук под леглото — нали ме разбираш? — Имран коленичи и пъхна ръка под леглото.

— Изобщо няма да стигнеш до летището, ако не си размърдаш задника — каза Юсеф. — Не забравяй, че караш скапан воксхол, а не автомобила на Батман.

— Пък и ти не си състезател от Формула 1, братовчеде — Имран се изправи пъргаво на крака. — Добре, готов съм — той затвори ципа на сака, видимо все още леко притеснен, потупа джобовете си. — Паспорт, пари, билети. Да тръгваме.

Юсеф го последва надолу по стълбите и зачака търпеливо, докато Имран се сбогуваше с майка си. Човек би помислил, че заминава на тримесечен преход в Антарктида, а не за три дни до Ибиса. В края на краищата успяха да излязат от къщата. Имран подхвърли ключовете от микробуса на Юсеф.

— Най-добре да му привикнеш, докато съм още тук, за да ти изясня как да се справяш, ако възникне някой проблем — каза той. — Понякога амбреажа малко заяжда, нали разбираш?

Юсеф изобщо не се интересуваше от амбреажа. Най-важното за него беше да се добере до микробуса, на който отстрани беше изписано фирменото име „А1 Електрикълс“.

— Няма значение — измърмори той, запали двигателя и мина рязко на първа. Включи се стереоуредбата с оглушителен дръм енд бас ремикс на „Тайгърстайл“. Юсеф трепна, пресегна се към копчето за звука и го намали рязко.

— Стига, Имран — каза той. — Ще оглушея.

— Съжалявам, човече, ама тези шотландци си разбират от работата — Имран го тупна леко по рамото. — Ей, ама на Ибиса ще се наслушам на хубави неща. Наистина ти благодаря, братовчеде.

— Няма проблем — искам да кажа, аз никога не съм си падал по клубовете — отвърна Юсеф. Веднага щом прецени, че осъществяването на плана им ще се улесни значително, ако успее да намери отнякъде истински фирмен микробус, той разбра, че братовчед му Имран е решението на проблема. Въпросът беше как да откъсне Имран от микробуса му в продължение на два-три дни, без да буди подозрения. Обсъждаха неколкократно въпроса, опитваха се да измислят подходящ план, докато най-сетне на Юсеф му хрумна блестяща идея. Не беше нещо необичайно клиенти и доставчици да раздават бонуси — предполагаше се, че така укрепват търговските си контакти с тях. Юсеф и Санджар нямаха слабост към клубовете, но Имран обичаше да танцува и беше способен да не спира по цели нощи. Юсеф можеше да излъже, че е получил като подарък безплатен уикенд с пропуск за някои от клубовете в Ибиса, и че иска да го прехвърли на Имран от приятелски чувства. Така Имран щеше да замине за Ибиса, а достъпът на Юсеф до микробуса щеше да е открит. Планът проработи безукорно. Имран изпадна в такъв възторг, че и през ум не му мина да попита защо отиват до летището с неговия микробус, а не с колата на Юсеф.

— Много се радвам, че стана така, човече — продължи той. И действително го мислеше.

— Да, но нали разбираш, можеше да продадеш билета на някой, да вземеш някоя пара — Имран потри многозначително палеца и показалеца си.

— Ей, нали сме роднини — Юсеф повдигна едното си рамо. — Предполага се, че трябва да се поддържаме.

Прободе го угризение на съвестта. С това, което смяташе да направи, все едно че щеше да промуши с кол сърцата на близките си. Не му се вярваше в близко бъдеще който и да било от роднините му да е склонен да възхвалява семейната му солидарност.

— Да, всички така казват, но когато нещата опрат до пари, всичко се променя — отвърна цинично Имран. — Така че да, много съм впечатлен от постъпката ти, братовчеде.

— Е, добре, а ти внимавай там.

— Всичко ще е супер — пръстите на Имран плъзнаха към копчето за увеличаване на звука. — Само мъничко, може ли?

Юсеф кимна.

— Давай.

Музиката изпълни вътрешността на колата. Макар че сега не беше много силна, той имаше чувството, че вибрациите на басите разтърсват костите му. Имаше само две години разлика между него и Имран, но братовчед му като че ли си беше още дете. До неотдавна самият той беше същият, но се беше променил. Бяха му се случили разни неща, които го накараха да порасне и да поеме отговорност. Сега, когато погледнеше Имран, имаше чувството, че двамата са от различни поколения — дори от различни планети. Удивително беше — как нечия интерпретация на света можеше да те накара да поставиш под въпрос всичко, което си приемал като даденост в досегашния си живот. От скоро Юсеф вече разбираше начина, по който светът действително функционираше, и този начин превръщаше в глупост почти всичко, в което го бяха учили да вярва.

— Жалко само, че ще пропусна мача в събота, нали? Сигурно ще бъде голяма работа, сбогуването с Роби. Радж ще отиде ли?

Юсеф кимна.

— Няма земна сила, която да го задържи у дома. Човек ще рече, че съм умрял аз — или Санджар, а не някакъв си футболист.

Имран се поизправи на седалката.

— Е, това е направо ерес, братовчеде. Роби не беше „някакъв си футболист“ — той изписа кавичките с пръсти във въздуха. — Той беше съвършеното въплъщение на футболиста. Местно момче, превърнало се в герой. Ние обичахме Роби, вярвай ми. Обичахме го. Затова кажи на Радж да се сбогува с Роби и от мое име.

Юсеф подбели очи. Нима всички се бяха побъркали? Скърбяха истерично за Роби Бишоп, а на никой не му мигваше окото при ежедневните съобщения за многобройни човешки жертви в Иран, Палестина и Афганистан. Имаше нещо сериозно объркано в ценностната им система. Юсеф не можеше да се преструва, че е съвършеният мюсюлманин, но поне нямаше изкривеното мислене на Имран.

Имран мълчеше, потупвайки с пръсти по обутото си в джинси коляно, маратонките му отмерваха ритъма по покрития с гумена постелка под. Музиката ангажираше вниманието му през остатъка от пътя до летище Манчестър. Юсеф спря в предвидената за това зона при входа на Терминал 1, без да изключва двигателя, а Имран взе сака си и изскочи от колата. Наведе се обратно през вратата и каза:

— Умната, Юсеф. Ще се видим в понеделник.

Юсеф се усмихна. Нямаше да се види с Имран в понеделник, но нямаше и защо да казва това на братовчед си.

Тони изплува от дълбините на прекрасен сън. Прекрасен, защото се дължеше на истинска умора, не беше подпомогнато от медикаменти бягство от действителността. Кой би могъл да предположи, че ще му е необходима толкова енергия, за да стане от леглото, да измине трите метра до банята, вкопчен в проходилката, да се изпикае и да се върне в леглото? Когато се отпусна тежко обратно върху възглавниците, имаше чувството, че се е качил до върха на малка планина. Физиотерапевтката беше доволна от постижението му; от своя страна Тони беше във възторг. Тя беше обещала да му донесе утре патерици. Вълнението едва не го довърши.

Той седна в леглото, разтърка очи, за да пропъди сънливостта, и активира лаптопа. Преди да потъне в сън, беше пуснал няколко търсения, но заспа дълбоко, още преди търсачката да покаже резултатите. Не беше оптимистично настроен; дори беше започнал да вярва, че няма да намери това, което търсеше. Което не означаваше, че то не съществува, а че е прекалено добре скрито.

Екранът просветна и за негово учудване в средата му се появи малко каре, в което пишеше „открито (1) съответствие“. Скобите означаваха, че съответствието не е пълно, но отговаря над 90% на показателите на търсенето. Вече напълно буден, Тони отвори на екрана резултатите от търсенето.

Беше материал от безплатен вестник, разпространяван в Източен Шефийлд. Не съдържаше много подробности, но все пак беше достатъчен, за да даде на Тони храна за размисъл, както и база за по-нататъшно подробно търсене.

Той въведе нетърпеливо новите параметри на търсене. Ставаше интересно. По всичко личеше, че сигурно ще има какво да представи на Карол в крайна сметка.

Сам Еванс остави сакото си окачено на стола, и излезе с бавна крачка от стаята, като че ли нямаше предвид нещо по-важно от посещение на тоалетната. Но щом затвори вратата зад себе си, забърза и се насочи към асансьорите. Слезе до паркинга и се качи в колата си, извади мобилния си телефон и набра номера на Бинди Блайт.

Бинди отговори на второто позвъняване. Когато той се представи, тя изпъшка:

— Не ми казвайте, че има още въпроси. Сутринта вече разговарях с шефката ви.

По челото на Сам изби пот. Ами ако се беше обадил по-рано, преди Карол Джордан? Какви обяснения щеше да даде на тази жена, която и без това вече считаше, че прекалено често проявява склонност да работи като единак? Да му се не види, налагаше се да внимава с тази история.

— Съжалявам, че ви безпокоя втори път. Всеки от нас има своите задачи в рамките на разследването — заяви той, молейки се на Бога да не се окаже, че това, от което се интересува той, е същото, от което се интересува шефката му.

— Е, това все пак е облекчение. Не ми се нрави мисълта за ново навлизане в по-крайните аспекти на сексуалния ми живот. Е, с какво мога да ви помогна?

— През февруари сте изпратили на Роби мейл, в който го уведомявате за някакъв човек, който ви преследвал, появявал се пред клубовете, където сте имали ангажименти. Обичайно поведение за психопатите, които дебнат известни личности, нищо особено. Помните ли?

Бинди пак изпъшка:

— Дали си спомням? Трудно би било да се забрави.

— Можете ли да ми разкажете малко повече за това, което се случваше тогава?

— Не е възможно да мислите, че това може да има някаква връзка със смъртта на Роби. Това беше някакъв жалък и незначителен човечец — нищожество, а не някакъв гений на престъпността.

— Ако не проследявам всяка възможност докрай, значи не си върша работата, както трябва — отвърна Сам. — Разкажете ми всичко за този човек.

— Започна се с изпращане на цветя, картички, писма, такива работи. После започна да се появява в клубовете, където работех като диджей. В повечето случаи не го пускаха да влезе, защото изглеждал странен, изперкал и така нататък. Но понякога успяваше да влезе и тогава висеше близо до сцената или до моя пулт, опитваше се да ме заговори или да се снима с мен. Дразнеше ме, но ми се струваше общо взето безобиден. После, една вечер, двамата с Роби се поскарахме публично — знаете как става, пиеш малко повече и губиш контрол. В крайна сметка започнахме да си крещим отвън, пред клуба. Папараците само това чакаха, снимките се появиха навсякъде, по вестници и списания. Всъщност ние се сдобрихме още преди снимките да бъдат публикувани, но нали скандалите, а не сдобряванията създават интересните заглавия във вестниците.

Той чу как тя щракна със запалката и зачака да продължи. Пола го беше научила да изчаква.

— И така, онзи тип реши да защитава честта ми срещу злодея, който не се държи както трябва с мен. Причакал Роби, когато той излизал от един хотел в Бирмингам, където бил настанен отборът, и започнал да му чете поучения. Роби твърдеше, че нямало опит за физическа разправа, просто онзи вдигал много шум и Роби се почувствал неудобно. От друга страна, Роби беше последният човек, който би си признал, че се е уплашил. Така или иначе, повикали полиция и онзи тип бил арестуван. Излезе, че е имал нужда тъкмо от такова нещо. Полицаят, с когото разговарях, ми разказа, че щом му обяснили в участъка възможните последици от поведението му, загрял какво го чака, и заявил, че ужасно съжалява, и че съзнава колко неправилно е възприемал ситуацията. Разбира се, казал също, че занапред ще остави на мира и мен, и Роби. Така че го пуснаха под гаранция. И ако трябва да бъдем честни, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Сам имаше чувството, че историята е приключила подозрително кротко. Доколкото беше запознат с навиците на досадните обожатели, преследващи известни личности, те нямаха обичая да си вдигат кротко чуковете, само защото някой се е опитал да ги посплаши. Ако се случеше човекът да е глупав, той просто продължаваше да върши същото, докато най-накрая успееше да си издейства присада. Но обикновено играта загрубяваше много, преди най-сетне да го приберат. Ако обаче беше по-интелигентен, или си избираше друг обект на обожание, или сменяше тактиката и ставаше по-предпазлив. Именно тези, по-интелигентните, можеха да предизвикат и нещо по-страшно. Йоко Оно знае това най-добре.

— И наистина изобщо не сте чували нищо за него оттогава насам?

— Нищо. Дори не ми изпрати съболезнователна картичка за Роби.

— А много картички ли получихте?

— Вчера в Би Би Си се получиха четиридесет и седем на мое име, а вероятно днес ще има още.

— Може би ще се наложи да ги огледаме.

Бинди изпухтя раздразнено.

— Права беше шефката ви. При разследване на убийство не може да се съхрани лично пространство. Какво искате да направя? Да събера всички и да ви ги пратя по пощата?

— Ако ги съберете, аз ще пратя някой да ги вземе от вас — разбира се, когато ви е удобно. А сега, във връзка с миналите събития…

— Името на онзи човек беше Рийс Бътлър. Живееше в Бирмингам. Нищо повече не знам. Писмата и картичките, които ми пращаше, предадох на бирмингамската полиция — за в случай, че пак го прихване.

— Благодаря, прочетохте мислите ми.

Бинди изсумтя.

— Прочетеното не заслужава наградата „Букър“, детектив Еванс.

Сам мразеше свидетели, които си въобразяваха, че са по-умни от ченгетата.

— Ще ми бъде от полза да знам и името на полицая, с когото сте имали работа — допълни той, потискайки желанието си да заговори иронично.

— Момент, струва ми се, че си бях записала нещо някъде.

Сам чу движение, шум от отваряне на чекмедже, запалването на нова цигара. Най-сетне Бинди беше готова със сведенията.

— Детектив Джонти Сингх. Божичко, какво става с имената в тази страна — прекрасно е. Джонти Сингх — името е супер. Много ми харесва, че в крикета, най-английската игра на света, е пълно с имена като Рампракаш, Панесар, Трескочик и Щраус. Страхотно е като си помислиш как от империя сме се превърнали в мултикултурна страна само в рамките на петдесет години. Това не ви ли радва, Сам?

Сам не беше особено впечатлен. Хубавото беше това, че името Джонти Сингх беше лесно за проследяване в голяма институция като бирмингамската полиция. Забеляза също, че Бинди бе минала от официалното обръщение „детектив Еванс“ на „Сам“ и се запита дали пък не се опитва да флиртува. Трудно бе да се каже, ако се съдеше по личността, която тя демонстрираше в ефир. А и да беше така, Сам нямаше намерение да се замисля над въпроса, нито пък да бъде следващият партньор, на когото тя щеше да налага сексуалните си предпочитания.

— Благодаря, че ми отделихте време — каза той.

— Не е проблем — внезапно тя отново стана сериозна. — Сега вече това е единственото, което мога да направя за него. Знаете ли, аз наистина го обичах.

— Разбирам — отвърна Сам, на когото ужасно му се искаше вече да прекрати разговора и да се втурне по следата. — Ще ви се обадя пак.

С което сложи рязко край на разговора. Ех, ако само имаше в колата си компютър — както в колите на униформените патрули! Пръстите му вече щяха да летят по клавиатурата и да го поведат по следващия етап на пътя. А вместо това трябваше да се върне на бюрото си и да се надява, че Стейси не следи всяко негово кликване с мишката. Беше напипал следа и да го вземат дяволите, ако позволеше на някой друг дори да я погледне.

Той очакваше с нетърпение появата й, но въпреки това не съобщи за откритието си в момента, когато Карол влезе. Искаше да предвкусва още известно време удоволствието от новината. Освен това грижите й за неговото здраве сами по себе си пораждаха задоволство у него. Приливите и отливите на болки и опасности, просмукали се в отношенията им, оставяха малко пространство за нещо толкова обикновено като това да седят някъде заедно и да бъдат добри един с друг. Той знаеше, че тя познава това усещане — и вероятно все още имаше подобни изживявания — от близостта със собственото си семейство, но за него то беше непознато. В неговото семейство добротата винаги бе считана за проява на слабост. Затова, макар че не беше съвсем наясно как да реагира на милите й жестове, нямаше намерение да пожертва дори един миг близост в името на работата. Достатъчно скоро щяха да се заемат и с това.

Съзнаваше, че в неговия случай се е стигнало до нещо като пренареждане на ценностите. Тази част от него, с която приемаше собствените си реакции като постоянен експеримент, следеше с интерес дали всичко това ще продължи и до какво ще доведе. За свое учудване обаче той откри и друга част от личността си, която не се интересуваше от тези въпроси и приемаше със задоволство нещата, без да се замисля над тях.

И така, Карол се поинтересува как бе минал денят му, и той й разказа. Според него разговорът им беше такъв, какъвто вероятно се водеше ежедневно между приятели, а сигурно и между любовници. Но разбира се, това нямаше да продължи дълго. Стигна се до момента, в който, за да се съхрани равновесието, той трябваше да попита как е минал нейният ден. И тя му разказа.

Когато приключи с разказа си, тя опря лакът на страничната облегалка на стола и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Този случай не прилича на нито един от останалите, по които съм работила досега. Когато се стигне до убийство, това означава, че двама души, или дори повече, се изправят един срещу друг. Някой извършва нещо, в резултат на което друг умира. Двата пункта могат да бъдат свързани с помощта на резултатите от съдебномедицинската експертиза, показанията на свидетели, събраните улики. Съществува някакъв точен миг във времето, когато е извършено убийството. Но в този случай няма нищо подобно. Съществува огромен интервал между деянието, станало причина за смъртта на Роби Бишоп, и действителната му смърт. Нямаме никаква представа къде и кога е извършено фаталното действие и с кого е бил той тогава — тя започна да чопли мокета с върха на обувката си. — Колкото повече неща откриваме, толкова по-неясно става. Кевин беше прав, този убиец е досущ като проклетия Каспар, дружелюбния призрак.

Тони изчака, за да се убеди, че е дала докрай израз на раздразнението си.

— Положението не е чак толкова лошо, колкото го представяш. Все пак знаем някои неща за него. Искам да кажа, извън това, че е учил в гимназията в Харистаун, и че познава Темпъл Фийлдс не по-зле от опитна проститутка.

Карол го изгледа скептично.

— И какво знаем?

— Знаем, че умее да планира действията си. Обмислил е всичко в подробности, преценил е точно докъде се простират рисковете, които е склонен да поеме, следователно знаем и че не е безразсъден. Не изпитва нуждата да гледа как жертвата му страда. Задоволява го напълно да е някъде далеч, когато тя умира. Така че какъвто и да е бил, надали е бил побойникът на класа. А имаме ли някаква представа дали Роби е бил побойник като ученик?

Карол поклати глава.

— Доколкото знам, не. Всички твърдят, че е бил очарователно момче. Но разбира се, все още ни предстои да преровим сведенията за всички, които са регистрирани в „Бест Дейс“ и са го познавали.

— Добре. Значи не може да става дума за отмъщение на човек, когото са унижавали в ученическите му години. Освен ако все пак не съществува елемент на отмъщение, подбудено по-скоро от завист заради успеха… — Тони замълча и се намръщи. — Трябва да обмисля допълнително този въпрос. Но знаем и друго — че този човек разбира нещо от химия и фармакология. Разбираш ли, той дори не е извличал рицин, а е направил супозитории със съдържание на рицин. На негово място аз не бих имал представа от къде да започна.

Карол се наведе, бръкна в пазарската торба, с която бе дошла, и извади бутилка австралийско червено вино с капаче на винт.

— Лично аз бих започнала да се ровя в интернет. В наши дни това е мястото, откъдето може да се узнае всичко, нали? Дали е позволено да ти налея малко?

— Вероятно не, но това не бива да те притеснява. В банята има две пластмасови чаши.

Когато Карол се върна с две солидни дози червено вино, той каза:

— А като стана дума за интернет…

— Ммм? — Карол отпи с наслада. Беше изпила две чаши след аутопсията, но като изключим тях, това беше първата й напитка за деня, само по себе си малко постижение.

— Струва ми се, че това не е първия път, когато е извършил нещо подобно. Забелязвам у него прекалена самоувереност, за да бъде начинаещ.

— На теб навсякъде ти се привиждат серийни убийци, Тони. Какви доказателства би могъл да имаш за подобна хипотеза? Искам да кажа, като изключим факта, че този убиец е или много ловък, или голям късметлия, и на теб това не ти се нрави.

— Аз не вярвам в късмета. Казваме, че сме имали късмет, когато интуицията ни поведе в правилната посока. А интуицията е плод на опита и наблюдателността. Знаеш ли, че според последните изследвания вземаме по-добри решения, когато следваме инстинкта си, отколкото след като сме претеглили всички „за“ и „против“ в дадена ситуация?

Карол се ухили.

— Забелязвам, че склонността ти да разчиташ прекалено много на собствената си интуиция започва да се възвръща. Но ти не отговори на въпроса ми, Тони. От къде имаш доказателства, че той не върши такова нещо за първи път?

— Както вече казах, Карол — от интернет. Източник на всевъзможни глупости, но понякога и на полезни познания. Откакто разговаряхме с теб снощи, започнах да се ровя в мрежата. И открих нещо много интересно — той придърпа лаптопа си, кликна с мишката и обърна екрана към Карол. Докато тя четеше набързо кратката статия от регионалния вестник, която се бе появила на екрана, той поясни: — Дани Уейд. Двайсет и седемгодишен. Умрял преди две седмици в луксозния си дом в предградие на Шефийлд. Отровен с лудо биле, с други думи беладона, „прекрасната дама“. Предполага се, че отровата се е съдържала в плодов сладкиш, приготвен от икономката му, полякиня. Разбираш ли, плодовият сладкиш би бил подходящ, защото зърната на лудото биле са сладки, а във вътрешния двор на къщата има такъв храст. Между другото, трябва да се провери дали храстът расте в саксия или е посаден в пръстта. Възможно е убиецът да го е донесъл със себе си. Икономката отрича да е правила какъвто и да било плодов сладкиш, но в хладилника са открити останки от сладкиш, в който имало зърна от беладона. През нощта, когато той умрял, икономката не е била в къщата. Имала свободен ден и отишла при приятеля си в Родърам. Така правела всяка сряда и събота. Открили досъдебно дирене за причините на смъртта, после отложили заключението, докато бъде събрана допълнителна информация.

— Не разбирам защо мислиш, че това — Карол посочи екрана — има някаква връзка с Роби Бишоп. — Всичко ми се струва съвсем ясно. Икономката се е объркала и неволно е набрала отровни плодове, а сега лъже. Трагичен нещастен случай — така си пише и в статията.

— Ами ако не лъже? Ако казва истината? Тогава това е втори случай, при който млад мъж на двайсет и няколко години бива отровен по много странен начин. — Тони се опита да се извърне така, че да застане лице в лице с Карол, но това се оказа невъзможно. — Премести този стол така, че да мога да те виждам добре — каза той нетърпеливо и допълни: — Моля те.

Малко изненадана, Карол изпълни желанието му и каза:

— Ето, сега ме виждаш. Но това са само предположения, Тони.

— Всичко винаги си остава предположение, докато не се доберем до улики. Работата ми е да правя предположения — на това му се казва „съставяне на психологически профил“. Има хора, които за разлика от мен представят това като наука, но това са си просто предположения, основаващи се на вероятности и инстинкт. Честно казано, по-скоро може да се говори за нещо като изкуство, умение, отколкото за наука. Дори алгоритмите, ползвани от профайлърите, които се занимават с географско профилиране, се основават на вероятности, а не на сигурни факти.

— Е, тогава ми покажи нещо, което накланя везните против теорията, че икономката имигрантка лъже, защото е станала неволно причина за смъртта на работодателя си — каза Карол. Той знаеше, че тя го казва, за да му достави удоволствие, чувстваше убеждението й, че болката, медикаментите и смущенията в съня са притъпили остротата на ума му.

— Дани Уейд живеел отскоро там, където е бил убит. Преместил се в Дор, в западния край на Шефийлд, преди две години, защото му било дошло до гуша от досадници на мястото, където живеел преди — а именно в Брадфийлд. Причината, поради която не можел да си осигури спокойствие, била че преди три години спечелил голямата награда на лотарията. Печалбата била сериозна — малко над пет милиона. Дотогава работел като кондуктор във влаковете на компанията „Върджин“. Не бил женен. Нещата, които имали значение в живота му, били моделите на влакове, които колекционирал, и двата му териера. Бил донякъде самотник. Докато спечелил парите. Тогава незабавно отвсякъде изпълзели разни стари приятели от училище, които се надявали на някой заем, бивши колеги, които се държали така, като че ли им бил длъжен, далечни роднини си спомняли внезапно, че кръвта вода не става. Всичко това дошло до гуша на Дани.

— Е, нали поне е имал парите — каза Карол. — Пет милиона могат да купят доста тишина и спокойствие.

— В същото се убедил и Дани. Събрал си багажа и се пренесъл в една прекрасна къща близо до мочурищата. С висока каменна ограда и електронно заключване. Не казал на никого къде се пренася, дори на родителите си. В къщата не му досаждал никой — идвала само въпросната Яна Янкович, която според всички е много мила млада жена, сгодена за електротехник, който работи за някаква строителна фирма в Родърам.

Карол поклати невярващо глава.

— Откъде изкопа всичко това? Тази информация е с тонове повече от публикуваното в регионалния вестник.

Тони очевидно беше много доволен от себе си.

— Обадих се на репортерката. В такива случаи в бележниците им остават много повече неща от това, което се появява по страниците на вестниците. Тя ми даде номера на мобилния телефон на Яна. И аз й се обадих. Според очарователната Яна Дани бил от щастлив по-щастлив със своите кучета, влакчета и приготвяните от нея закуска, обяд и вечеря. Но тук има и още нещо. Междувременно успях да открия, че Дани също е учил в гимназията в Харистаун — завършил две години преди Роби. И макар че английският на Яна не е много подходящ за задълбочени и умозрителни разговори, тя разбра достатъчно добре въпросите ми и каза, че няколко дни преди да умре, Дани се прибрал от местната кръчма и казал, че бил срещнал някогашен съученик — Тони се ухили, същинско въплъщение на самодоволството. — Е, какво ще кажеш?

Карол отново поклати глава.

— Ще кажа, че си се смахнал напълно.

Той разпери ръце, обзет от раздразнение.

— Връзки съществуват, Карол. Убийства на разстояние, при това все с необичайни отрови. Двете жертви са посещавали едно и също училище. Двамата са били богати хора. И двамата са срещнали бивш съученик малко преди да умрат.

Карол напълни отново чашата си и отпи от виното. Цялата й поза изразяваше съпротива, не по-малко от думите й.

— Стига, Тони. При смъртта на Дани не може да се говори за убийство. Доколкото мога да преценя, с изключение на теб никой не мисли, че става дума за нещо по-различно от нещастен случай. Не разбирам много от отрови, но знам, че ако сложиш беладона в чашата на някой, с когото пиете в кръчмата, този човек ще умре още същата нощ, а не след няколко дни. При това Дани не е завършил заедно с Роби. Опитай се да си спомниш ученическите си години. Всички общуват предимно със съвипускниците си. По-големите не искат и да знаят за теб, а само най-смотаните движат с по-малките. Така че най-вероятно този, който е бил приятел на Роби от ученическите години, не би могъл да бъде същевременно приятел и на Дани. Искам да кажа, че по нищо не личи двамата да са имали много общи характеристики — Карол отвори длани, като че ли претегляше на тях едната срещу другата възможност. — Да видим. От едната страна — елитен футболист, от другата — любител на влакови модели. Хммм. Да помислим още — тя посочи вестникарската статия на екрана на лаптопа — Погледни Дани. Той не е привлекателен, няма спортна фигура. Какво общо би могло да има между него и Роби Бишоп?

Тони се оклюма.

— И двамата имат скромен произход, а са станали много богати — опита той още веднъж.

— От което са имали голяма полза, няма що. По-добре късмет, отколкото пари, щом тези с парите си отиват, преди да са навършили трийсет — Карол допи остатъка от виното си. — Интересно хрумване, Тони. Много интересно. Но ми се струва, че си тръгнал на лов за призраци. А пък аз трябва да се прибера и да поспя прилично поне тази нощ. — Тя се изправи, навлече палтото си, после се приведе над него, прегърна го несръчно и го целуна по бузата. — Ще се опитам да дойда утре, за да видя с какво друго ще ме позабавляваш. Съгласен ли си?

— Ще се постарая, колкото мога — отвърна той. Отдавна бе осъзнал, че разочарованието нерядко е служило като подтик за най-добрите му постижения.

Разположил се в ъгъла на пакистанския ресторант в центъра на Дъдли, Джонти Сингх приличаше на мечка с раздърпана козина и се открояваше поради несъвместимостта на фигурата му с традиционно кичозния декор. Когато Сам успя да се свърже с него, Сингх предложи среща в ресторанта, където обикновено обядвал. Тъй като правеше услуга на Сам, той не би могъл да възрази.

— Ще ме познаеш, аз съм големият тип в дъното, в кафяв костюм на тънки райета и без тюрбан — бе пояснил Сингх. Сам подозираше, че няма да има проблеми с разпознаването, така се и оказа. Веднага щом влезе в ресторанта, забеляза Сингх, който разговаряше оживено с един от сервитьорите. Не беше излъгал, когато каза, че е голям — беше се натъпкал с усилие на ъгловия стол край маса за четирима, и макар че седеше, фигурата му се извисяваше над масата. Имаше гъста, лъскава черна коса, големи кафяви очи, едър нос и издадена брадичка. Лицето му не беше от тези, които се забравят бързо.

Сам започна да си проправя път през претъпкания ресторант; беше стигнал малко по-навътре, когато едрият мъж прекъсна разговора си и веднага насочи вниманието си към непознатия. Сервитьорът се оттегли и Сам тръгна към масата. Когато наближи, Сингх се изправи на крака с усилие. Висок малко над два метра, той наистина представляваше внушителна гледка.

— Сам Еванс? — попита той с неочаквано висок тенор, несъответстващ на външния му вид. Стисна с двете си ръце ръката на Сам. — Аз съм Джонти Сингх, приятно ми е. Как сте?

Дори в тези няколко думи подчертаният местен акцент подразни ухото на Сам.

— Добре, благодаря.

— Разполагайте се — Сингх посочи стола срещу себе си и направи знак на сервитьора. — Два големи коктейла „Кобра“, веднага щом можете — усмивката му беше открита и дружелюбна. — Е, ще ми се доверите ли да поръчам и за двама ни?

Сам се поколеба, несигурен какъв би трябвало да е правилния отговор.

— Давайте — каза той накрая, очаквайки примирено някакви подходящи за Гаргантюа блюда с потънало в сос месо, неопределими зеленчуци и клисав ориз. Не беше необходимо да идва в Дъдли, ако държеше да яде нещо подобно, но пък ако в замяна на това щеше да узнае всичко, което го интересуваше за Рийс Бътлър, щеше да погълне мъжествено всичко, а на връщане щеше да спре някъде и да си купи лекарство против киселини.

— Обичам това място — поясни Сингх. — Собственици са двама от чичовците ми, но това е само един от допълнителните плюсове. Ако можех, щях да вечерям тук всеки ден.

Сам се опита да отклони очи от внушителното шкембе на Сингх и преглътна натрапващия се отговор.

— Няма нищо по-хубаво от добре приготвеното къри — излъга той. Сингх повика сервитьора и задърдори на някакъв език, който според Сам трябваше да е пенджаби.

После Сингх насочи отново вниманието си към Сам.

— И така, вие се интересувате от Рийс Бътлър. Е, в този случай не са необходими големи пояснения, Сами. Не е необходимо да си участник в телевизионно състезание за умници, за да загрееш, че е нещо във връзка с Роби Бишоп. Странно, аз споменах, че не е зле да ви се обадим и да разкажем за нашия Рийс, но сержантът рече, че било много далечна възможност. А после чух записа ви на гласовата ми поща, с който поискахте да се срещнем — той се изсмя толкова гръмогласно, че привлече вниманието на хората през три маси от тяхната. — Винаги е приятно да се окажеш прав.

— Честно казано, Джонти, нямаме никаква шибана следа. Аз просто се хващам за сламки — каза Сам. Сервитьорът пристигна с куп пикантни хлебчета и туршия. Сингх се нахвърли върху тях с настървение. Сам изчака да се изпари първоначалният му ентусиазъм, после отчупи деликатно едно парче от хлебчето. Поне са пресни и добре изпечени, каза си той, когато небцето му се подразни от лютивото ухапване на черния пипер.

— Значи, когато очарователната Бинди ти разказа за Рийс Бътлър, ти реши да се поозърнеш тук? Много си прав, Сами, и аз на твое място бих постъпил така.

Сам не се постара да поясни, че името на Рийс Бътлър не се е появило точно по този начин в процеса на разследването.

— Е, какво можеш да ми кажеш за Рийс Бътлър?

В същия миг на масата се появи половинметрова планина от „бхаджи“ и „пакора“6 и Сингх се зае с тях. Между хапките, а понякога и докато дъвчеше, което изглеждаше доста заплашително, той разказа историята на Рийс Бътлър.

— В повечето случаи това би било работа за униформените патрули — сдърпване пред нощен клуб. Повикаха и нас, защото беше замесена знаменитост — той се ухили. — Разбира се, има и хора, които считат, че е трябвало да оставим Рийс да удари един як пердах на Роби, защото именно на него „Викс“ дължаха победния си гол срещу „Вила“ на четвъртфиналите за купата миналата година. Но каквото и да сте чували за нашия регион, ние тук вече не приемаме такива неща.

Сам захапа едно съвършено приготвено рибно кюфтенце, отвън беше хрупкаво, а отвътре месото се топеше, и започна да коригира първоначалното си впечатление от ресторанта като едно от безбройните подобни заведения.

— Храната е чудесна — каза той, и забеляза, че е намерил най-прекия път към сърцето на Сингх.

Едрият мъжага светна целият.

— Фантастично е, нали? Така или иначе, докато ние пристигнахме, всичко беше приключило. Според свидетелите Роби излязъл от клуба с двама приятели, и Рийс Бътлър се нахвърлил върху него с ритници и юмруци. За късмет на Роби се оказало, че нашият господин Бътлър не е минал кой знае каква школа в схватките. Успял да го удари и посрита веднъж-дваж, но приятелите на Роби го издърпали и задържали, докато униформените колеги пристигнали. Когато дойдохме и ние, решихме да отведем всички в участъка и да си изясним всичко там, далеч от любопитни очи и от обективите на камерите.

От ордьоврите бяха останали само трохи. Още преди Сам да успее да си поеме дъх, сервитьорът прибра празната чиния и сложи на нейно място половин дузина други с основните ястия. Имаше и голямо блюдо гъби с ориз, съпроводено от най-различни видове индийски хляб. Различните аромати погъделичкаха обонянието на Сам и събудиха у него неподозиран апетит. Сингх напълни догоре чинията си и подкани с жест Сам да стори същото. Не се наложи да го кани повторно.

— Първоначално Роби настояваше да го пуснем. Не бил пострадал сериозно, случвало се хората да се увлекат, нищо лошо не било станало, дрън-дрън. Тогава аз споменах името на Бътлър и той тутакси започна: „Копелето трябва да понесе най-строгото предвидено наказание, приберете го, той е обществено опасен!“. Честна дума, така и не можах да го разбера. Оставих го да вдига гири пред помощника ми и слязох долу в стаята за разпити, за да проверя дали Бътлър няма да каже нещо по въпроса. И всичко се разбра. Че Бинди Блайт била любовта на живота му, че Роби ги бил разделил, че не се отнасял добре с нея, и че Бътлър решил да му даде урок.

Сингх посочи с вилицата си някаква тъмнокафява яхния.

— Трябва да опиташ това. Агнешко, спанак, патладжани — а какви са подправките, това знае само леля ми. Казвам ти, за една чиния от това ядене ще си готов да продадеш родната си баба. — Отчупи парче хляб и го натопи в агнешката яхния, а после успя ловко да го пъхне в устата си, без на покривката да капне дори капка. — И така, аз му разясних положението. Обясних му, че ако продължава по този начин, накрая ще се озове зад решетките. Че това би бил краят за възпитано момче от средната класа като него… И в този момент той капитулира. Сълзи и сополи, пълна програма. Оказа се, че вече бил уволнен, и че това го накарало да изгуби контрол над себе си. Така че двамата си поговорихме задушевно, в резултат на което той осъзна, че е тръгнал по лош път — Сингх замълча за момент, за да натъпче още храна в устата си.

— Яденето е страхотно — отбеляза Сам. — Последната седмица беше такава, че ме кара наистина да го оценя по достойнство. Е, и какво стана после?

— Ами върнах се, за да поговоря пак с Роби. Подчертах, че няма да направи услуга нито на приятелката си, нито на себе си, ако помъкне това жалко, нещастно копеле по съдилищата. Казах, че Бътлър е обещал никога повече да не прави опити да се вижда с Бинди, да я остави на мира, и че според мен най-разумното е да пуснем Бътлър с предупреждение и да забравим цялата история. Роби не беше във възторг, но прецени, че е по-разумно да не се вдига шум във вестниците. Накрая обещах лично да хвърлям по едно око на Бътлър, и Роби се предаде. Споразумяхме се, че ако Бътлър отново се появи около Бинди, ще го приберем веднага за сексуален тормоз.

Той загледа Сам с очакване.

— И какво? — подаде Сам необходимата реплика.

— Спазих обещанието си. В продължение на няколко месеца посещавах през седмица Бътлър без предупреждение. Първия път, когато отидох, цялото му жилище беше облепено със снимки на Бинди и вестникарски материали за нея. Казах му да разкара всичко, че ако наистина има намерение да я забрави и да започне да живее нормално живота си, ще е по-добре да не вижда лицето й, накъдето се обърне. Следващия път беше чисто — човек би повярвал, че дори не е чувал за нея. И така продължи и нататък. Нито Бинди, нито Роби са ми се обаждали, затова предполагам, че е изпълнил обещанието си. Накрая, преди около шест седмици, той най-сетне успя да си намери нова работа. Замина за Нюкасъл и това е краят на цялата история.

Сингх отклони за миг вниманието си от храната и се зае да рови из джобовете си. Измъкна едно сгънато листче и го подаде на Сам.

— Това е адресът, на който трябва да се препраща пощата му в Нюкасъл.

Сам го пъхна в джоба си, без да го погледне.

— Ами тази негова нова работа… Какво работи всъщност този Бътлър?

Лукава усмивка се плъзна полека по лицето на Джонти Сингх, и разкри късче спанак в пролуката между предните му зъби.

— Вече мислех, че никога няма да попиташ — каза той. — Работи като помощник-лаборант. Във фармацевтични предприятия.

Карол беше права. Той преследваше призраци, но не тези призраци, които имаше предвид тя. Тони въртеше глава на възглавницата си. Имаше нужда да говори с някого, но нямаше човек, който би могъл да го изслуша. Не искаше да замесва в това Карол, защото не искаше тя да узнава някои неща от миналото му. Един-единствен път срещна психиатър, който му вдъхна доверие дотолкова, че да сподели с него проблемите си, и това беше по време на едно пътуване в Перу, когато ползваше редовния си академичен отпуск. Не можеше да си представи как би започнал да обяснява това, което го измъчваше, на човек от свитата на доктор Чакрабарти.

Той въздъхна и натисна копчето, с което викаше сестрата. Все пак имаше човек, комуто можеше да повери тайните си. Въпросът беше само дали щяха да разрешат на Тони да го посети.

Необходими бяха двайсет минути, един разговор по телефона с Гриша Шаталов, инвалидна количка и санитар, но в крайна сметка Тони успя да остане насаме със замразения труп на Роби Бишоп. Столът на Тони беше опрян с гръб в стената, на която бяха наредени чекмеджетата на моргата. Това, в което лежеше Роби, бе издърпано и той се намираше точно до него.

— Не бих те познал — започна Тони, когато вратата се затвори зад санитаря. — Обещавам да направя всичко по силите си, за да помогна на Карол да намери човека, който направи това с теб. В замяна ти можеш да ме изслушаш.

Има неща, които човек за нищо на света не би казал на друг човек. Не и ако прави това, което правя аз. Нищо не би могло да те подготви за отвращението и ужаса, които биха се изписали по лицата им. И това би било само началото. Те не биха събрали сили да оставят нещата така. Биха изпитали необходимост да предприемат нещо. Нещо във връзка с мен.

А аз наистина не бих искал някой да предприема нещо във връзка с мен. Не защото съм щастлив човек, който не познава болка и се радва на добра социална адаптация. А защото очевидно не съм нито едно от тези неща. Как бих могъл да бъда, при положение, че върша това, което върша?

Затова пък съм постигнал добро равновесие. Какво казваше Йейтс? „В равновесие с живота, а и със смъртта“. Така е и с мен. Постигнал съм съвършеното равновесие, точно на границата между живота и смъртта, между здравия разсъдък и лудостта, между насладата и страданието.

Такова нещо се нарушава на собствен риск.

Така че сега не говорим за някакво мое желание да се променя. Защото аз не виждам нужда от промяна. Мога да живея със себе си много добре, благодаря. Но няма спор, че когато човек върши това, което върша аз, то оставя следа. В крайна сметка, нали и аз завися от мненията на околните. Хората, които не са като мен — тоест около деветдесет и девет процента от населението, бих казал — постоянно си изграждат за мен някакви представи, които почиват по-скоро на техните нужди, отколкото на моите истини. Затова и не искам никой, най-малко пък Карол, да чуе това, което трябва да разкажа за майка си.

Една сутрин наскоро бях излязъл да си купя мляко и минах покрай кварталното начално училище — те бяха там, хлапетата и родителите им, израженията им покриваха целия диапазон от възторг до отчаяние. И това ме накара да започна да си задавам въпроси за собствените си спомени от детството. Те са много разпокъсани — виждам нечия дневна, не помня вече чия, чувствам вкуса на напитка от глухарчета и репей, който винаги свързвам с барабаненето на дъждовните капки по покрива на килера, мириса на кучето на баба ми, чувствам докосването на мокра трева по коленете си, удивително силния вкус на диви ягоди по езика си. Отделни фрагменти, но не особено много завършени случки — той прекара ръка по лицето си и въздъхна.

— Присъствал съм на групови терапии, слушал съм как другите хора говорят надълго и нашироко, с удивителни подробности за разни неща, които са им се случвали, когато са били деца. Не мога да бъда сигурен дали това са истински спомени, дали те не си измислят, дали не си досъчиняват завършена история въз основа на ключови моменти, които са успели да извлекат от блатото на паметта. Но това, което знам, е, че моята памет не функционира по този начин. Не че им завиждам за спомените, които варират от банални до наистина ужасяващи. Никой от тях не говори за детството по предпочитания от писатели, поети и режисьори начин. Това не са разкази, които биха изпълнили някого с носталгия.

Това е единственото, което ме сближава с тези разказвачи на свързани истории. Мисълта за детството ми не ме изпълва с носталгия. Аз не съм от хората, които можеш да срещнеш сред гостите на някоя официална вечеря, които изпадат в лирични отстъпления на тема безкрайните лета от детството, играта на златните слънчеви лъчи по изподраните колене и неподражаемите наслади на разбойническите колиби и къщичките, скрити в клоните на дърветата. В редките случаи, когато ме канят на такива места, аз оставам безмълвен по въпроса за детството си. Вярвай ми, никой не би пожелал да изслуша разказа и за малкото откъслечни неща, които си спомням.

Ето един пример. Аз си играя на килима пред камината в къщата на баба ми. Баба ми събира монети от половин пени по неясни причини, които така и не са се съхранили в съзнанието ми. Има цяла една тенекиена кутия за бисквити, пълна с такива монети — толкова тежка, че едва мога да я повдигна. Разрешено ми е да си играя с монетите и аз обичам да строя от тях крепостни стени. Най-хубавата част от играта е, когато завършиш стените, да си представиш, че си врагът — стените рухват по начин, който ми доставя голямо удоволствие. И така, аз си седя на килима с монетите от половин пени и се занимавам с моите си работи. Баба гледа телевизия, но това е предаване за възрастни, което не привлича вниманието ми.

Вратата се отваря и влиза майка ми, мокра от дъжда, защото е вървяла пеш от автобусната спирка до вкъщи. От нея се носи мирис на дим, на мъгла и застояла миризма на парфюм. Сваля палтото си така, сякаш се бори с него. Отпуска се тежко на креслото, въздъхва и започва да рови в чантата си за цигари. Баба ми стисва устни, става и отива да прави чай. В нейно отсъствие майка ми изобщо не ми обръща внимание, отмята тава назад и издухва дима от цигарата към тавана. Сега, когато си представя изражението й, го определям като капризно и раздразнително. Като дете не познавах думите, с които да го опиша, но и тогава знаех, че е по-добре да не й се пречкам.

Баба ми внесе чая и подаде една чаша на майка ми. Тя отпи, направи гримаса, защото беше прекалено горещ, а после остави чашата на широкия подлакътник на креслото. Вероятно неволно е бутнала чашата с ръкава си, когато отдръпваше ръката си, защото тя се изля в скута й. Майка ми скочи, попарена, и се впусна в смешен танц, разпилявайки моите половин пенита по целия под.

И аз се разсмях.

Не се смеех на нея. Бог ми е свидетел, дори тогава знаех, че в болката никога няма нищо смешно. Смехът ми беше освобождаване на нервно напрежение и тревога, породен от стъписването ми. Но майка ми, извън себе си от болката и шока, не можеше да разбере това. Хвана ме за косата, изправи ме и ми удари такъв шамар, че престанах да чувам. Виждах как се движат устните й, но не чувах нищичко. Кожата на главата адски ме болеше, лицето ми смъдеше, сякаш бе ожулено с коприва.

Веднага след това баба ми бутна майка ми обратно в креслото. Майка ми пусна косата ми и седна, а баба ми ме стисна за рамото, избута ме в коридора и ме блъсна така силно в килера, че аз отскочих от задната стена. Отключи килера едва на другата сутрин.

Знам, че това не е бил единствен случай. Знам го, защото имам толкова много откъслечни спомени от пребивавания в килера. Това, което липсва в повечето случаи, е споменът за цялата случка. Мнозина професионалисти са ми предлагали да ми помогнат да попълня дупките, като че ли това би било препоръчително. Като че ли за мен би било удоволствие да си осигуря достъп до повече очарователни спомени като този.

Те са по-луди от мен — той въздъхна. — И сега тя се появи отново. Толкова отдавна беше изчезнала от живота ми, че бях готов да повярвам, че съм преживял всичко това — като зле завършила любовна история. Но не съм — той оттласна стола напред и бутна чекмеджето, което се затвори. — Благодаря ти, че ме изслуша. Длъжник съм ти.

Примигвайки, за да пропъди сълзите от очите си, Тони насочи количката към телефона. Сам не разбираше защо, но някаква тежест сякаш се бе вдигнала от душата му и сега се чувстваше необяснимо облекчен. Набра номера на санитаря.

— Здрасти — каза той. — Готов съм.

Майката на сатаната. Така наричаха крайния продукт, който бе необходим на Юсеф. Триацетон трипероксид ТАТР. Предполага се, че съединението е получило това прозвище поради своята нестабилност. Затова и той не помнеше да е бил по-предпазлив през живота си. Предпазливостта създаваше възможност съединението да извърши невероятни неща. Терористите от лондонското метро го бяха пренасяли в раници. Слизали и се качвали с него от влакове. Преминавали пеш от влаковете пак в метрото. Така че, ако той знаеше точно как да постъпва, веществото нямаше да представлява опасност — разбира се, докогато той самият държеше то да не представлява опасност.

Прочете още веднъж инструкциите. Вече ги беше запаметил, но освен това ги беше разпечатал с много едър шрифт. Сега залепи листовете от разпечатката на стената над импровизираната лабораторна маса. Сложи си защитните дрехи и маска, после извади химикалите един по един, и постави трите контейнера на масата. Осемнайсетпроцентов водороден прекис за избелване на дърво, купен от доставчик на химически препарати. Чист ацетон от фирма, специализирана в производството на бои. Сярна киселина за акумулатори от магазин за аксесоари за мотоциклети. Подреди каничка, мерителна тръбичка, термометър, пръчица за разбъркване и капкомер — всичко от стъкло, а до тях — здраво затварящ се буркан с гумено уплътнение на капака. Чувстваше се много странно. Това, което вършеше, беше работа за възрастен човек — за първи път в живота си предприемаше толкова сериозно нещо, а се чувстваше така, сякаш се беше върнал в училищната лаборатория по химия. Лудият учен по къси панталонки.

Той се отдалечи от масата и свали ръкавиците и антифоните от ушите си. Имаше нужда от нещо, което да му помогне да успокои нервите си. Извади от раницата си iPod-а, пъхна миниатюрните слушалчици в ушите си и пусна произволен подбор от любимите си чилаут парчета. Бавните ритми на Талвин Сингх постепенно изпълниха главата му. Имран вероятно би се присмял на подбора му, но на него му беше все едно. Юсеф постави отново антифоните на ушите си, нахлузи ръкавиците и се зае с работата си.

Първо напълни умивалника с лед и изля отгоре малко студена вода, за да бъде охлаждането по-ефективно. После сложи празната каничка сред ледените кубчета и си пое дълбоко дъх. Отсега нататък връщане назад нямаше. От този момент той се превръщаше в терорист. Колкото и възвишени да бяха мотивите му, той прекосяваше една граница и тази му постъпка си оставаше непростима. Какъв късмет имаше, че му беше все едно какво ще каже светът за него. Важното беше, че там, където трябваше, той щеше завинаги да си остане герой, мъж, извършил това, което е трябвало да бъде извършено, и в известен смисъл това също означаваше да заемеш публична позиция.

Отмери необходимото количество водороден прекис и го изля в каничката. Преглътна с усилие и направи същото с ацетона. Постави много внимателно термометъра в каничката и изчака температурата да спадне до нужното ниво. Стоеше и тананикаше тихичко „Migration“ на Нитин Сонхей. Би правил каквото и да било, стига то да го отклоняваше от мисълта за последиците от този процес.

Сега идваше трудната част. Всмука точно необходимото количество сярна киселина с капкомера. Бавно, капка по капка, прибави течността към сместа в каничката, като непрекъснато следеше температурата. Вдигнеше ли се над десет градуса, сместа щеше да избухне. Точно в този момент повечето любители бомбаджии се увличаха, прибързваха с капването и свършваха размазани на парчета по всички близки повърхности. Юсеф беше абсолютно уверен, че такова нещо с него не би могло да се случи. Пръстите му трепереха, но той внимаваше да отдръпне капкомера от каничката всеки път, когато една капка капнеше в сместа.

Когато сместа бе готова, той започна да бърка със стъклената пръчица. Петнайсет минути — така пишеше в указанието. Той засече времето. После, безкрайно бавно, измъкна каничката от ледената баня и я постави в хладилника, като преди това се увери, че температурата вътре е възможно най-ниската. Утре вечерта щеше да дойде отново тук и да се заеме със следващия етап. Но засега беше направил всичко необходимо.

Юсеф затвори хладилника и почувства как раменете му се отпускат от облекчение. Имаше вяра в указанията; не беше глупак и ги беше сравнил с всички останали, които успя да открие в интернет. Но въпреки това знаеше, че при приготовлението на експлозиви нещата можеха да се объркат и често действително се объркваха. Колко безсмислено всичко можеше да отиде на вятъра! Той смъкна защитните дрехи и ги хвърли върху раздърпания матрак на леглото.

Време беше да се прибира у дома и да влезе в ролята си на съвестен син и брат. Само още две нощи, после край. Той обичаше семейството си. Знаеше, че те щяха да бъдат обявени за съмнителни поради това, което възнамеряваше да направи, но за самия Юсеф процесът беше необратим. Обичаше ги, страдаше от мисълта, че ще ги загуби. Но имаше неща, по-силни от семейните връзки. От скоро той бе осъзнал колко по-силни бяха те.