Кървав лабиринт

Петък

Мръсносивото небе над града вече избледняваше в далечината, когато Карол спря колата в сянката на трибуната на Грейсън Стрийт. Още преди да изключи двигателя, към нея се насочи една униформена служителка на полицията, която изглеждаше почти квадратна от многото окачени по колана й съоръжения. Карол излезе, напълно наясно с това, което предстоеше да чуе.

— Съжалявам, но не можете да паркирате тук — каза жената уморено, но търпеливо.

Карол извади картата си от джоба на коженото си яке и отвърна:

— Няма да се бавя.

От смущение лицето на младата жена се покри с червени петна.

— Извинявайте, госпожо, не ви познах…

— Няма и основание да ме разпознаете — отвърна Карол. — Не съм с униформа — посочи джинсите и спортните си обувки и допълни: — Не ми се искаше да приличам на ченге.

Униформената се усмихна неуверено.

— Тогава може би действително не би трябвало да паркирате тук — отбеляза тя, очевидно съзнавайки, че може и да прекалява.

Карол се разсмя.

— Правилно. И ако не бързах толкова много, щях да преместя колата.

Тя тръгна към бариерите, където тротоарите бяха затрупани с цветя, картички и плюшени играчки. На места купчините се бяха разлели дотолкова, че човек не би могъл да мине, без да слезе на платното.

Сцената несъмнено предизвикваше сложна емоционална реакция. Професията й бе настроила Карол срещу всякакви сълзливи прояви на чувства. Не можеш да си позволяваш такъв лукс, ако си избрал работа като нейната. Ченгета, пожарникари, екипите на „Бърза помощ“ — всички те се научаваха отрано да не бъдат всмуквани в истинската, лична скръб на хората, с които работата им ги срещаше. Те бяха имунизирани до известна степен срещу потопа от публични изяви на скръб, с които се посрещаха събития от рода на смъртта на принцеса Даяна или убийствата в Соъм7.

Теоретично й беше ясно, че всеки преждевременно прекъснат живот има своята стойност, не по-малка от тази на другите. Но когато ставаше дума за убийство на човек като Роби Бишоп — млад, талантлив, доставял радост на милиони — беше й наистина трудно да не почувства по-силен гняв, по-голяма скръб, по-твърда решимост да възстанови справедливостта, доколкото това бе възможно.

Беше виждала части от картината зад гърбовете на телевизионните репортери, но досега не бе имала реална представа от размерите на това, което бе струпано пред стадиона. Гледката я трогна, но не поради сантименталната интерпретация на скръбта — а защото картината беше всъщност тъжна и жалка. Плюшените играчки и картичките бяха опръскани с кал от преминаващите коли, подгизнали от снощния дъжд. Отрупаният с увехнали цветя тротоар започваше да напомня на незаконно сметище.

Толкова рано сутринта тя беше единственият поклонник в светилището. Няколко коли намалиха, минавайки покрай нея, шофьорите не обръщаха особено внимание на пътя пред себе си. Тя тръгна бавно покрай бариерите. Когато стигна другия край, извади мобилния си телефон. Канеше се да започне да набира, но се отказа. Като се има предвид, че Тони лежеше в болница, която беше част от системата на Националното здравеопазване, най-вероятно вече го бяха събудили.

Но ако все пак спеше, не й се искаше тя да го буди. Това беше обяснението, което даде на себе си, след като пъхна с нетърпеливо движение телефона обратно в джоба си.

Истината беше по-различна — не й се искаше отново да обсъжда с него несигурната връзка между Роби Битпоп и Дани Уейд. Прикован към болничното легло, той се отегчаваше дотолкова, че бе започнал да изобретява фантоми, за да тренира мозъка си. Имаше нужда от нещо, което да ангажира мислите му, затова и бе допуснал да се подлъже по такова незначително ниво на съответствията, на каквото в друг случай би се изсмял. Вместо да го пренебрегне, бяха започнали да му се привиждат несъществуващи серийни убийци. Вероятно такова нещо можеше да се очаква. Това умееше да върши най-добре, и вероятно именно това му липсваше най-много. Карол се питаше колко ли време ще трябва да мине, докато той успее да се върне отново на работа, пък дори не на пълен работен ден. Така поне лудите в „Брадфийлд Мур“ щяха да му помогнат да държи собствените си демони на разстояние.

Можеше само да чака и да се надява. А междувременно щеше да се довери на собствените си инстинкти. Напомни си, че тези инстинкти бяха усъвършенствани от опита, натрупан по време на тясното сътрудничество с Тони. Вече не беше задължително да му представя всяка своя идея за оценка. Извади отново телефона и започна да набира.

— Кевин — каза тя. — Извинявай, че те безпокоя у дома. Но като идваш насам, мини покрай униформените колеги и организирай няколко души. Искам да дойдат тук и да направят снимки на всичко. Държа да видя снимки на всички картички, писма и рисунки, а всичко, което ви се стори съмнително, да бъде прибрано и донесено на нашия екип, за да го огледаме. До скоро.

Карол затвори телефона и тръгна обратно към колата. Време беше да се прибере у дома и да облече нещо по-подходящо за цивилен полицай. Време беше да докаже на себе си, че може да се справя с трудните случаи и без Тони, ако се наложи.

Стейси Чен винаги пристигаше първа на работа. Обичаше да общува с компютрите си на тишина и спокойствие. Този петък, когато влезе в общата стая и установи, че Сам Еванс вече е тук, електрическата кана — включена и пликчето „Ърл Грей“ поставено в чашата й за чай, тя моментално застана нащрек. Действително, в този екип не й се случваше често, но навсякъде другаде, където бе работила досега, колегите й обикновено се редяха на опашка, за да я молят за разни услуги. Всеки имаше нужда от това, което електрониката бе в състояние да му предложи, но никой не си правеше труда да се опита да разбере как да накара компютрите наистина да му служат. Използваха нея като пряк път до търсеното, а това я дразнеше повече, отколкото някога бе показала публично.

Тя прие чашата чай, благодарейки с леден тон, а после незабавно се скри зад двата си монитора, спирайки само колкото да сложи на закачалка сакото от строгия костюм на „Прада“, с който беше дошла днес. Сам като че ли работеше съвсем невъзмутимо на собствения си компютър, затова и тя свали гарда и се зае с анализа на най-недостъпните тайни, скрити в хард диска на компютъра на Роби Бишоп. Имаше няколко снимки, които той бе изтрил съвсем наскоро, и тя бе твърдо решена да разбере нещо от фрагментите, които бе успяла да спаси. Вероятно нямаше да успее да открие нищо, но Стейси не обичаше да си признава, че е капитулирала.

Беше дотолкова потънала в работа, че не забеляза как Сам стана и тръгна към бюрото й, докато той не се надвеси над нея. Миришеше на парфюм с аромат на цитрусови плодове и подправки, на мъж. Стейси почувства как мускулите й се стягат, как цялата се напряга, сякаш очакваше удар. „Не ставай глупава, скара се тя на себе си. Това е просто Сам, за бога. Освен това няма намерение да те покани на среща или нещо такова“. Макар че това би й се понравило, ако успееше да се пребори с мисълта, че това, което иска от нея, се намира в реалния, а не във виртуалния свят.

— Какво има? — попита тя не особено дружелюбно.

— Просто се питах дали нямаш нужда от помощ за цялото това ровене из пощата на Роби, и тем подобни.

Стейси повдигна вежди. Не си спомняше Сам някога да е предлагал да поеме нечии досадни задължения, свързани с компютри.

— Справям се отлично, благодаря — заяви тя. Тонът й беше сух като стар хляб.

Сам вдигна ръце, вероятно в опит да я успокои.

— Знам това — отвърна той. — Имах предвид, че бих могъл да ти помогна просто като измитам нещата. Прекланям се пред способностите ти, когато става дума за нещо сложно. Мислех си, че мога да ти помогна с нещата, до които може да се добере всяко тъпо ченге.

— Няма нужда, благодаря. Всичко е под контрол. Не може да се каже, че Роби Бишоп е умеел да се възползва до съвършенство от възможностите на компютъра си — каза Стейси с неприкрито презрение към всички, които не се отличаваха с особена компютърна грамотност. Беше му казала съвсем ясно, че не желае и няма нужда от помощта му, но тъй като той не се впечатли, може би косвените обиди щяха да свършат работа.

Сам сви рамене.

— Както искаш. Само че аз не мога да продължа със собствената си работа, докато някой не ми подаде нова информация. И нека си го кажем откровено…

„Има хубава усмивка, каза си Стейси. Много очарователна — за тези, които са склонни да бъдат очаровани.“

— Да си кажем какво? — не можа да се въздържи тя.

— Ами честно казано, способностите ти отиват на вятъра за такива глупости. Както вече казах, всяко тъпо ченге може да свърши това. Другите неща, тези, пред които идиоти като мен стоят и зяпат безпомощно — за тях си ни необходима ти. Редно би било да прехвърляш тези постни задачи на такива като мен.

— Искаш да кажеш, на тези, които обичат похвалите, но не и работата, така ли? — отвърна Стейси, но се усмихна, за да смекчи остротата на думите си.

Сам като че ли се засегна. Не й се вярваше, че може да е толкова безочлив. Всеизвестно беше, че се стреми към слава. Той притисна ръка към гърдите си, като че ли сърцето му беше разбито.

— Не мога да повярвам, че ти произнесе тези думи.

— Сам, какъв смисъл има да се преструваме? Не съм вчерашна. Спомням си отлично преследването на Паяка, когато на последната отсечка ти се опита да изместиш шефката. Човек трябва да е напълно заслепен от амбиция, за да постъпи толкова налудничаво.

На лицето му се изписа смущение.

— Това беше навремето. Вярвай ми, Стейс, научих си урока при онази издънка. Хайде, разреши ми да ти помогна. Отегчавам се.

— Ще се отегчиш много повече, ако ти предам събраните писания на Роби Бишоп. Това поне вече знам със сигурност.

Вратата се отвори, двамата вдигнаха глави и видяха Крис Дивайн, облечена като за разходка извън града, в дълго яке от промазана материя, кадифени панталони и зелени гумени ботуши. Забелязала израженията им, тя направи гримаса.

— Добре де, знам. Успах се, някой трябваше да разходи кучето, Шинийд е в Единбург по работа, какво да правя?

Тя изрита гумените ботуши и нахлузи обувките, които измъкна от плик с логото на супермаркетите ТЕСКО. Под жакета носеше съвсем приличен кашмирен пуловер.

— Същинско преображение — отбеляза Сам.

— Даа, справям се като за дърта кобила — отбеляза Крис. — С какво сте се заели вие двамата?

Тя се упъти към електрическата кана и кафеварката, която лично бе добавила към офисното обзавеждане.

— Предлагам на Стейси да й помогна, а тя не иска — отвърна Сам.

Стейси изду устни. Каза го така, като че ли тя беше тази, която създава проблеми.

— Нищо чудно — каза Крис. — Ти и компютри? От това, което ми е известно…

— Той разбира доста повече, отколкото е склонен да покаже — намеси се Стейси, учудвайки и себе си със своята откровеност. В погледа, който Сам й отправи, нямаше топлота, а само студена бдителност. Тя забеляза как Крис се опитва да оцени положението. Доколкото я познаваше, Крис щеше да се опита да използва напрежението между нея и Сам в полза на работата така, че то да работи в полза на целия екип. Стейси очакваше с тревога развитието на събитията.

— Какво точно искаш да правиш, Сам? — попита Крис, оглеждайки и двамата.

— Мислех си, че ще освободя Стейси да върши нещо по-сложно, ако се заема с изчитането на пощата — каза Сам с невинно ококорени очи.

Крис погледна към Стейси.

— Това може ли да бъде проблем?

„Може, защото ако открие нещо, той ще се постарае да представи нещата така, че да излезе, че аз съм го пропуснала, а той да бъде похвален. Защото му нямам вяра. Защото ми се струва, че може да започна да го харесвам прекалено много и не искам той да нахлуе в личното ми пространство“.

— Въпрос на секретност, сержант Дивайн. Не е хубаво тези документи да циркулират из системата. При случай като този, ако някаква информация се озове не там, където трябва, докато се усетим, ще излезе и в таблоидите.

— Разбирам съображенията ти, но Сам е един от нас, Стейси. Той съзнава колко важно е да се съхранява поверителността на информацията. Не разбирам какъв е проблемът. Ако Сам няма върху какво друго да работи, може спокойно да се заеме с по-незначителните ти задължения.

— Няма проблем, сержант — Стейси отново се обърна към мониторите си, защото не искаше Крис да забележи колко е вбесена. — Ще разпечатам всички файлове, за които става дума — каза тя в последен опит да предотврати възможността Сам да има пряк достъп до материалите.

— Няма нужда — отвърна Сам. — Просто ги свали на диск, или ми ги прати на пощата. Нямам проблеми с четенето на екран.

Стейси можеше да прецени кога се налага да капитулира. Ама наистина, каква полза да имат в екипа лесбийки, ако те са на страната на мъжете?

— Добре — измърмори тя.

Един час по-късно, когато Карол пристигна, Стейси вече не се интересуваше кой ще чете пощата на Роби Бишоп, тъй като си имаше много по-сериозни грижи.

Карол се взираше невярващо в екрана. Във временната пощенска кутия, създадена от Стейси за отговорите на хората, регистрирани в „Най-хубавите дни от нашия живот“, имаше вече над двеста отговора. Тя загледа слисано Стейси.

— Вероятно това доказва правотата на твърдението ти, че трябва да привлечем виртуалното общество на наша страна — каза тя сухо. — И какви бяха точно въпросите, които им изпрати?

Стейси доби отегчен вид.

— Обичайното — кога са учили, дали са познавали Роби, всичко, което могат да си спомнят за свои лични контакти с Роби, когато са били ученици, или по-късно. Да изпратят скорошни свои снимки, както и снимки на други техни съученици. Дали си спомнят какво са правили в четвъртък вечерта и има ли някой, който може да потвърди думите им. А също и дали имат някакви идеи по въпроса кой би могъл да иска смъртта на Роби и защо — тя се усмихна. — Вероятно немалко хора ще ни насочат към онези с дебелите портфейли, които притежават „Челси“ и „Ман Юнайтед“.

Карол беше съгласна с разсъжденията на Стейси.

— Добре. Крис и Пола, искам да си разпределите тази работа. Да отделите всички, които ви се виждат перспективни. Разпечатайте снимките им — и още тази вечер отидете отново в „Аматис“ с тях. Да видим дали някой от клиентите или персонала няма да разпознае някои от лицата.

Крис се приведе към монитора, за да го види по-добре.

— Работата е много — докато си говорехме, са пристигнали още четири мейла. Може да ни потрябват още хора.

— Разбирам. Вижте как ще се справите тази сутрин, и ако решите, че работата върви бавно, ще осигурим помощ — Карол се озърна. — Сам, върху какво работиш сега? — попита тя.

— Писмата на Роби — отвърна той, без да вдига глава.

— Добре. Ако се наложи, остави тази работа за по-късно и помогни на Крис и Пола.

Карол започна да прехвърля на ум какво още трябваше да се направи. Кевин се беше заел с точното документиране на мястото за поклонение пред стадиона „Виктория Парк“ и с оценката на получената информация; вероятно в даден момент щеше да се свърже с нея, за да представи за сверяване евентуалните улики. Всички работеха усилено, но въпросът беше имаха ли някакъв смисъл усилията им? Дали вървяха в правилната посока? И как биха могли да разберат дали е така?

В такива моменти прозренията на Тони й липсваха, колкото и абсурдни да й се струваха понякога. Самата тя не се притесняваше от нестандартните си хрумвания, но беше за предпочитане да рискува със съзнанието, че докато пристъпва по въжето, има някой, който й подвиква окуражаващо изпод защитната мрежа долу на арената.

Поне можеше да разчита на хората от този екип, че ще се ровят дълбоко под повърхността. Ако имаше нещо за откриване, те щяха да го открият. Трудното беше после — да разберат какво точно означава откритото и накъде да тръгнат от там нататък. Но засега не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Винаги е за предпочитане да се учиш от грешките на другите, вместо да понесеш страданието, причинено от твоите собствени, мислеше си Юсеф. Като терористите от лондонското метро. Бяха се срещнали и потеглили заедно, цялата група, с влак към Лондон. Когато хората от службите по сигурността започнали да проверяват записите от камерите за наблюдение, те веднага се набили на очи. Било е лесно да ги забележат, да ги проследят, а следователно и да ги обвинят. Било е лесно да бъдат открити домовете им, цялата мрежа от приятелства и връзки, която е поддържала начинанието им.

Всичко това би могло да бъде пресечено от самото начало, ако бяха тръгнали поотделно към целта. А, после, след като изпълнеха това, за което бяха тръгнали, би било най-добре да отклонят службите за сигурност от следите си — но ако не успееха, биха могли поне да се постараят да ги забавят, вместо да им улесняват работата. Най-разумно би било да избягват какъвто и да било контакт помежду си през периода до самото взривяване. Като се вземе предвид, че британците бяха обект на най-интензивното видеонаблюдение в света, и че повечето записи от контролните видеокамери се съхраняваха в продължение на не повече от две седмици, той и останалите се бяха споразумели да не се срещат през това време, освен ако не възникне нещо непредвидено. Контактите щяха да бъдат сведени до минимум, а ако се наложеше, щяха да ползват текстови съобщения в предварително уговорени кодове. Условното наименование на целта беше „къщата“, взривното устройство беше „вечеря“, и така нататък. Всеки знаеше каква е задачата му, и беше готов да я изпълни.

И така, сега Юсеф седеше в кафенето на покрива на градската художествена галерия в Брадфийлд, на третата маса отляво, не се открояваше с нищо сред посетителите в тази късна утрин, обърнал гръб на тезгяха и бара, където беше поставено всичко необходимо за самообслужване. Пред него имаше чаша с кока-кола и парче от убийствено калоричния лимонов кейк, специалитет на заведението. Беше успял да погълне само две хапки; сладкишът засядаше на гърлото му като лепкава буца пясък. Имаше затруднения с яденето не само у дома. Беше разпилял на масата пред себе си днешния брой на „Гардиън“ — с изключение на спортния раздел. Преструваше се, че чете приложението „G2“, но беше поставил лявата си ръка така, че да може да следи непрекъснато часовника си. Десният му крак потръпваше нервно от нетърпение.

Когато минутната стрелка допълзя до десет минути след кръглия час, той почувства как лицето му пламва, а вратът и раменете му овлажняха от пот. Стомахът му се сви в тревожно очакване.

Всичко приключи за секунди. Една жена с елегантен шлифер мина близо до неговата маса. Успя да види само гърба й, докато тя продължи към вратата, която водеше към терасата на покрива. Там жената седна с гръб към него и постави пред себе си бутилка минерална вода. Главата й беше покрита с тъмен шал. Искаше му се да можеше да седне при нея, да облекчи обзелата го самота.

Сега имаше на масата пред себе си и спортния раздел на вестника. Насили се да изгълта остатъка от кейка, прокарвайки го с кока-кола. После започна спокойно да събира разпилените страници, опитвайки се да прикрие прилошаването от набързо погълнатото голямо количество захар, взе вестника и се упъти към изхода.

Нямаше сили да издържи до момента, когато щеше да се качи в микробуса. Влезе в мъжката тоалетна, заключи се в една кабинка и започна да прелиства несръчно спортните страници с потни от напрежение пръсти. Там, пъхнат по някакво иронично стечение на обстоятелствата между двете страници, на които анализатори коментираха шансовете на „Брадфийлд Виктория“ без Роби Бишоп, в найлонов джоб, се намираше документът, с който утре щеше да успее да се озове на мястото, където трябваше да бъде. Беше факс, изпратен привидно от административния директор на „Брадфийлд Виктория“ до фирмата, която се занимаваше с поддръжката на електрическите съоръжения на стадиона, в който се съобщаваше за проблем с електрическо табло под трибуната „Албърт Вести“. Имаше и още един факс, с който фирмата по поддръжката прехвърляше спешната поръчка на „А1 Електрикълс“.

Юсеф задигна дълбоко, позволи си да се отпусне за миг. Щяха да го осъществят. Щеше да бъде незабравимо. От утре светът щеше да се промени. Инш‘аллах8.

Тони мобилизира цялата си воля и стъпи със здравия си крак на пода. Това беше достатъчно, за да бъде другият му крак пронизан от болка като с назъбен нож, независимо от това, че скобата крепеше здраво пострадалото място. Той стисна зъби и помагайки си с ръце, придвижи другия си крак, описвайки с него дъга във въздуха. Когато кракът стигна до ръба на леглото, той го пусна и почти падна напред, оставяйки се на гравитацията, за да застане горе-долу изправен. По челото му бе избила пот и той я избърса с опакото на ръката си. За да го пуснат оттук, трябваше да се научи да прави и това.

Той спря за миг, разпределил тежестта на тялото си между десния крак и задните си части, опрени на ръба на леглото. Когато гръдният му кош престана да се повдига забързано, той посегна към подлакътните патерици, които се беше научил да ползва по-рано днес. Хвана ги внимателно и провери дали е поставил стабилно ръцете си до лактите в пластмасовите халки. Гумените накрайници на патериците — здраво опрени в пода. Поемаме си дълбоко дъх…

Тони се оттласна и застана прав, удивен, че стои толкова стабилно. Премести патериците напред, пристъпи със здравия крак, другият го последва, пръстите му докоснаха пода, той отпусна миниатюрна частица от тежестта на тялото си върху болното коляно. Прониза го болка, но не беше непоносима. Можеше да я преодолее, стиснал едновременно зъби и мускулите на задните си части.

След пет минути вече беше успял да се добере до тоалетната. Връщането му отне осем минути, но дори за това кратко време той забеляза, че движенията му започнаха да стават по-уверени, не бяха вече толкова резки; щеше да има с какво да се похвали пред Карол, когато тя дойдеше следващия път. Щеше да има нужда от помощта й, ако смяташе да се прибере у дома. Нямаше да му бъде лесно да поиска това от нея, но подозираше, че ще му бъде още по-трудно, ако решеше да изчака тя да му го предложи.

Още няколко минути изтекоха, докато успя да си легне и да се нагласи отново в леглото. Закле се, че никога вече нямаше да приема за даденост обикновеното ставане от леглото, за да отиде до тоалетната. Не го беше грижа дали биха му се подигравали, беше готов да стои и да обяснява на хората: „Вижте ме само — току-що станах и успях да отида сам до тук. Видяхте ли? Не е ли забележително?“

След като вече се беше разположил удобно, нямаше извинение да не насочи отново мислите си към Роби Бишоп и Дани Уейд. Или по-скоро към Дани Уейд и Роби Бишоп. Възможно бе и Дани Уейд да не е първата жертва на Сянката, но след старателно ровене из интернет, Тони не беше успял да открие нищо, което би могло да мине за по-ранна проява на уменията му.

— Струва ми се, че обичаш планирането и крайния резултат, но се вълнуваш особено от самото деяние — поде той. — Технически погледнато, все още не си истински сериен убиец, но вървиш в тази посока. Необичайното при теб се дължи на това, че подбудите при повечето серийни убийства са сексуални. Може на пръв поглед невинаги да изглежда така, но всеки път се оказва, че именно това е сърцевината на случая — увреждане в системата, което налага изкривени сценарии, с които да се постигне онова, което идва естествено за повечето хора. Но ти нямаш за цел нищо подобно, нали? За теб жертвите не представляват интерес като тяло, като обект на желание. Поне не и на сексуално желание.

Но какво тогава извличаш от цялата работа? Възможно ли е да става дума за политическа позиция? Посланието да е нещо от рода на „унищожете богатите“? Да не би да си някакъв неомарксистки воин, поставил си за цел да наказва тези, които трупат богатства и отказват да ги споделят с онези, които са си останали там, откъдето нашите герои са тръгнали? Може да се открие известен смисъл… — той се загледа в тавана, прехвърляйки мисълта в главата си, оглеждайки я от различни ъгли.

— Но ако наистина е така, защо тогава не огласиш кой си? Не можеш да изпратиш политическо послание, ако то е написано на език, който никой не разбира. Не. Ти не правиш това, за да подчертаеш някакъв абстрактен политически възглед. Въпреки всичко, тук има нещо лично.

Той се почеса по главата. Господи, как копнееше да вземе истински душ, да стои дълго под поройно течащата вода, да почисти косата и да прочисти главата си. Сестрата бе казала, че утре може и да стане. Ще увият скобата в тънко домакинско фолио, ще залепят покритието за крака му и после ще видим какво ще стане.

— Е, ако не става дума за секс или за политика, каква е идеята? Какво извличаш ти от всичко това? Ако ставаше дума само за Роби, бих повярвал, че е отмъщение за нещо, случило се през ученическите ви години — той ти е отнел нещо, унизил те е, наскърбил те е по някакъв начин, за което може и да не подозира. Но ми се струва невероятно Дани Уейд да се е провинил в нещо подобно. Дани е бил типичното кротко момче — особняк — занимавал се с макети на железници, за бога! Такива момчета се намират толкова ниско долу по хранителната верига, че за по-жалки считат само онези, които едва са се отървали от преместване в училище за бавноразвиващи се — Тони въздъхна. — Няма логика.

Логично беше друго — че убиецът трябва все да е оставил някакви следи. Като се има предвид, че местните са приели смъртта на Дани Уейд за нещастен случай, най-вероятно по онова време е имало само някакви повърхностни проучвания на място, още повече след като било установено, че Яна няма никаква полза от смъртта на Дани. Но дори сега, ако човек зададеше правилните въпроси, би могъл да получи и отговорите, които го интересуват. Някой може да е забелязал как Дани се е срещнал с убиеца в кръчмата. Някой може да е забелязал как убиецът е пристигнал в дома на Дани в нощта на убийството. Ако само не беше прикован към болничното легло, това, че Карол отхвърляше интуитивните му заключения, не би било пречка. Би могъл сам да отиде в Дор и да поговори с местните хора. Въпреки че, като се позамисли човек, това невинаги беше най-разумният подход.

На всеки човек, с който той успяваше да установи контакт, обикновено се падаше поне по още един, който долавяше странностите на психиката му и излизаше от контрол. През целия си живот Тони бе имал чувството, че само се представя за човешко същество. Това беше маскарад, който невинаги успяваше да заблуди всички. А пък и скобата на коляното със сигурност нямаше да помогне. Разбира се, всички тези разсъждения нямаха никакво значение, защото сега той не можеше да отиде в Дор, за да се поогледа на своя глава. Тони въздъхна раздразнено. После изведнъж очите му се разшириха. Имаше човек, който бе в състояние да изтръгне информация и от монах, дал обет за мълчание. И този човек му дължеше услуга.

Усмихнат, Тони посегна към телефона.

Карол оглеждаше подчинените си. Всички или се взираха в мониторите пред себе си, или бяха погълнати от телефонни разговори. Тя измъкна миниатюрна бутилчица водка от чекмеджето на бюрото си, отвори я, държейки ръцете си под плота, и я изля дискретно в кафето си. От травмите, които работата бе причинила на нея самата, тя беше успяла да научи, че алкохолът е добър приятел, но лош господар. Той почти бе успял да я подчини, но тя бе успяла да се изтръгне от зависимостта и сега без усилие беше в състояние да се убеди, че владее положението. В нейния случай истината беше, че във време на стрес и безизходица, в моменти като сегашния, това бе начин да намери убежище и сили. Особено когато Тони го нямаше.

Не че той би я упрекнал. Никога не би предприел нещо толкова драстично. Не, по-скоро самото му присъствие би й подействало като укор и напомняне, че има и други възможности за бягство. Възможности, до които те неколкократно се бяха докосвали преди. Но всеки път, когато се насочеха един към друг, се намираше нещо да им попречи. Обикновено нещо, свързано с работата им. Наистина върховна ирония, мислеше си Карол — че именно това, което ги събираше, винаги издигаше препятствия по пътя им един към друг. И нито един от двамата не успяваше да намери начин да заобиколи тези препятствия, докато възникналата възможност не отминеше безвъзвратно.

Тя пиеше на малки глътки, чувстваше как напитката прониква в организма й и се наслаждаваше на усещането. Господи, наистина имаха нужда от нещо, което да задвижи този случай напред.

Като че ли в отговор на молитвите й, Сам Еванс надникна през вратата. Карол кимна в знак, че може да влезе. Отношението й към Сам беше двузначно открай време. Знаеше, че той е амбициозен, и защото навремето самата тя се бе отличавала със същото, разбираше колко ценна и същевременно опасна черта е това у един криминалист. Разпознаваше инстинкта му на единак, защото той много приличаше на нейния. Той не умееше да работи в екип. Но и тя самата не беше кой знае колко добра в това отношение, когато имаше неговия чин. Беше се научила на работа в екип, защото попадна в екип, с който си струваше да се работи. В нрава на Сам се забелязваха доста от нейните собствени черти, които тя можеше да разпознае и да прости. Това, което не можеше да прости, беше склонността му да действа зад гърба на другите. Тя знаеше, че той шпионира колегите си, но достатъчно ловко, за да не бъде разкрит досега. Навремето я беше накиснал пред Брандън, само за да повдигне допълнително стойността на собствените си заслуги. Казано накратко, не можеше да му вярва безрезервно, което създаваше все повече проблеми, колкото по-активно започваше да работи екипът.

— Струва ми се, че открих нещо, шефе — каза той малко самодоволно, докато сядаше. Подръпна панталоните си над коленете, за да съхрани идеалния ръб, и изпъна рамене под безукорно изгладената риза.

Карол не смееше да се надява.

— И какво е това нещо?

Той подхвърли разпечатката на оригиналния мейл на бюрото й и почака, докато тя го прочете.

— Говорих с Бинди. Този Рийс Бътлър, който я преследвал, нападнал Роби пред хотела, в който отборът бил отседнал в Бирмингам. Ченгетата го прибрали, но го пуснали с предупреждение. Разговарях с колегата, който го е арестувал. На Бътлър му се разминало, защото Роби и Бинди не искали случаят да се раздуха в медиите. Така или иначе, впоследствие същият този детектив Сингх държал Бътлър под око. Навестявал го, следял той да свали чекиджийската декорация от стените, и да не припарва нито до единия, нито до другия. Бътлър се кълнял, че му било минало. Твърдял, че изгубил душевното си равновесие, след като останал без работа. Държал се като добро момче в продължение на няколко месеца, после си намерил нова работа и се пренесъл в Нюкасъл. И сега идва хубавото, шефе — Сам не пропусна задължителната драматична пауза. — Той работи като лаборант във фармацевтична фирма.

Карол знаеше от опит, че в процеса на всяко разследване много по-често можеш да станеш жертва на фалшива следа, отколкото да се нахраниш прилично в полицейския стол. Но при липсата на по-убедителна следа, по която да тръгне, тя беше склонна да приеме и тази.

— Чудесна работа, Сам. Искам да се свържеш с полицията на Нортъмбрия и да провериш дали не могат да ни дадат адреса му.

Усмивката на Сам й напомни физиономията на Нелсън, когато му поднасяше купичка, пълна с пилешки дробчета. Той постави пред нея друг лист, като поясни:

— Домашен адрес и адрес на работното място.

Сега вече тя си позволи да отговори на усмивката му. Оставаше въпросът дали да накарат полицията на Нортъмбрия да се намеси. Решението не й отне много време. Карол си каза, че иска да види сама жилището на Рийс Бътлър. Не й се искаше да прехвърля тази задача на някакъв униформен полицай, който нямаше да знае какво да търси. Тя бутна стола си назад и стана.

— Е, какво чакаме тогава?

Юсеф отвори хладилника. Стъклената каничка стоеше на рафта, почти пълна с прозрачна течност, но на дъното й се беше оформил слоят от кристалчета, който му беше необходим. Извади внимателно каничката и я постави на масата. Беше приготвил вече стъклена фуния, в която бе поставил хартиен филтър. Затвори очи и замънка молитва към пророка да се намеси и да помогне за успешното осъществяване на плановете му. После вдигна каната и започна да налива течността през филтъра.

Отне му по-малко време, отколкото бе очаквал. Взря се през прозорчето на защитната маска в купчината бели кристалчета. Количеството му се струваше прекалено малко, за да може да предизвика катастрофата, която го уверяваха, че ще последва. Но какво знаеше той? Учили го бяха единствено да търгува с разни парцали. Трябваше да разчита на това, което му беше казано. Иначе нищо не би имало смисъл — нито безсънните нощи, нито духовното преобразяване, нито страданието, което щеше да причини на близките си. Не бе възможно той да е единственият, който се чувства така. Просто се налагаше да преодолее слабостта си и да се съсредоточи върху крайната цел.

Извади полека филтърната хартия от фунията и изсипа съдържанието в купа леденостудена вода. Разбърка кристалите, за да ги измие от остатъците на течността, от която се бяха утаили. После разпредели експлозива в половин дузина картонени чинии, за да може да съхне при възможно най-малък риск от експлозия.

Бутна назад защитната маска и поклати удивено глава. Беше се справил. Беше направил достатъчно ТАТР, за да взриви централната трибуна на стадиона „Виктория Парк“. До утре сутринта оставаше само да се съберат останалите съставни части.

После щеше да отнесе всичко това на мястото, където трябваше да се покаже, че войната с тероризма категорично не е спечелена. Юсеф си позволи една крива усмивка. Той щеше да ги научи какво означават шок и ужас.

— Ти си луд — заяви твърдо Пола. Много често си беше казвала това наум, но никога досега не беше възниквал подходящ момент, в който да го каже и на глас.

— И кое ти прилича на лудост? — попита любезно Тони.

— А кое не прилича? — тя се озърна. — Имаш ли инвалидна количка? Може ли да излезем от тук?

— Отговорът и на двата въпроса е „не“. Нямат нужда от цигара, за да разговаряме.

— Имам нужда, когато става дума за такава налудничава работа — настоя тя.

— Все това повтаряш. Идеята не може да бъде провъзгласена за налудничава, само защото Карол Джордан не иска да се занимава с нея. Тя не е непогрешима.

„И ти знаеш това по-добре от всички останали“, бяха неизречените думи, които увиснаха във въздуха между двамата.

Пола посочи крака му.

— И ти не си.

— Никога не съм твърдял обратното. Работата е там, Пола, че това трябва да бъде проверено. Бих го направил сам, стига да можех. Но не мога. Погледни на нещата така — ако греша, няма да объркаме нищо. Но ако се окажа прав, разследването на смъртта на Роби се променя изцяло.

Пола чувстваше, че се колебае. Налагаше й се да се защитава срещу логиката на разсъжденията му и срещу съзнанието, че му е длъжница, защото й помогна да стъпи отново на твърда земя, когато се давеше в мъка и самосъжаление.

— Лесно ти е да кажеш, че няма да объркаме нищо. Не рискуваме твоята кариера. Няма начин да тръгна да кръстосвам чужда територия и да се надявам, че това няма да стигне до ушите на шефката.

— А защо да стигне до ушите й? Като начало, единственото, за което те моля, е да поговориш с хората в местната кръчма, с онези, които разхождат кучетата си, с Яна Янкович. Не ти казвам „Върви при ченгетата в Шефийлд и им обясни, че са оплескали всичко, и че не са успели да преценят, че става дума за убийство.“

— И по-добре — изръмжа Пола. — Това би било вече професионално самоубийство.

— Ето на, а аз не искам от теб такова нещо. Само няколко въпроса, Пола. Признай, че си струва да се поозърнеш.

В този момент тя захапа въдицата. Прекланяше се пред Карол Джордан, не беше сигурна дори дали не е малко влюбена в шефката си, но както бе намекнал Тони, знаеше по-добре от всеки друг, че понякога и главен инспектор Джордан може да сгреши. Пола потри несъзнателно китката си. Раните бяха зараснали отдавна, но все пак беше останала мрежа от едва забележими белези под основата на дланта.

— Доста неубедително е — каза тя, опитвайки се едновременно да изрази съгласието си, че той може и да е открил нещо, и да не заяви категорично, че Карол Джордан е сгрешила.

— Ако съдя по това, което ми разказва Карол, е по-убедително от всичко, с което разполагате до този момент.

Пола закрачи неспокойно из стаята.

— Може и да не е така. Тя и Сам тръгнаха за Нюкасъл по нова следа. Някакъв тип, който преследвал Бинди Блайт и нападнал Роби пред някакъв хотел, в който той бил с отбора.

Тони цъкна с език.

— Чиста загуба на време. Казах й го, когато ми се обади да ми каже, че няма да може да се отбие тази вечер. Такива типове, когато превъртят, държат светът да узнае, че са го направили от любов — както Джон Хинкли се опита да убие Рейгън, за да накара Джоди Фостър да го обикне. Те не са потайни, напротив, готови са да крещят на висок глас за направеното. Който и да е убил Роби, той не го е направил, за да впечатли Бинди.

— И кога точно се предполага, че трябва да отида и да проведа тези разговори? — попита Пола, съзнавайки още щом проговори, че вече се е предала.

Тони разпери ръце, същинско въплъщение на озадачена невинност.

— Ами тази вечер? Нали вече си приключила с работата си?

— Не съм приключила с работата си — озъби се Пола. — Дори не би трябвало да бъда тук. Би трябвало да помагам на Крис да се справи с истинска лавина от писма, които пристигат от „Бест Дейс“, за да успеем още тази вечер да отидем в „Аматис“ с една купчина снимки и да проверим дали там няма да разпознаят някого.

На Тони не му мигна окото.

— Е, утре тогава?

Пола ритна края на леглото му с искрената надежда, че ще го заболи.

— Стига си се правил на глупак, Тони. Знаеш как работим ние — когато случаят е действително сериозен, работим всеки божи ден и час. При нас няма такова нещо като извънреден труд. Наспиваме се, когато всичко свърши.

Тони поклати глава.

— Впечатляваща реч, Пола. Може дори да подейства пред някой, който не е наясно как функционира отделът за разследване на особено тежки престъпления. При вас се говори много за работата в екип. Вие фетишизирате идеята за екипа. Но аз съм ви виждал как работите, и то отблизо. Приличате на „Реал“ Мадрид — куп звезди, и всеки от тях потегля като в стар каубойски филм към залеза по своя собствен път, за да се покрие със слава. Понякога се случва да препускате в една посока и тогава създавате впечатлението, че сте отбор. Само че то става по-скоро случайно, отколкото умишлено.

Пола спря като закована, дотолкова беше потресена, че Тони може да говори така за отдела — голямата радост и гордост на Карол. Не беше предполагала, че той би събрал сили да говори така остро по техен адрес.

— Не си прав — каза тя. Не го каза дори предизвикателно, думите й прозвучаха по-скоро като механично отрицание.

— Прав съм. Всеки от вас отчаяно се опитва да докаже нещо. Вие живеете с работата си, и всеки от вас иска да бъде най-добрият, поради което всички изчезвате по своите собствени малки назначения — сега тонът му беше гневен. — Когато начинанието завърши успешно, е добре. Но когато се провали…

— Дон Мерик — Пола се опитваше да говори със студен и безизразен тон.

Тони удари с юмрук по матрака на леглото.

— Да му се не види, Пола, престани да мислиш за това. Вината не беше твоя.

— Той искаше да докаже на всички нас, че заслужава повишението. Че заслужава да бъде един от нашата елитна група — Пола отклони поглед. Имаше неща, които все още не й се искаше да показва пред Тони. — Прав си. Ние действаме по закони, които сами си създаваме.

— Е, тогава ми помогни.

Пола си каза, че той е абсолютно неумолим. Вероятно именно това, че не приемаше откази, го бе направило и толкова добър клиничен лекар. Но пък понякога можеше да стане и ужасно досаден. Питаше се как Карол се справя с него.

— Ако мога — отвърна тя. — Не обещавам нищо.

— А и аз не изисквам нищо — отвърна той. — Не бих те помолил да го направиш, ако не бях убеден, че е важно, Пола.

Тя кимна, приела ангажимента, който я превръщаше в негов неволен съучастник.

— А ако всичко излезе наяве, ще прехвърля вината на теб.

Тони се разсмя.

— Разбира се. В края на краищата, ако тя се опита да ме уволни, аз пък мога да й прекратя наемния договор.

Шофирането в късния петъчен следобед по магистрала А1 можеше да скъса нервите и на най-търпеливия шофьор. Отдавна не се беше случвало някой да обвинява Сам Еванс, че е превалено търпелив, но Карол Джордан също не беше от търпеливите. Както става с тези, които не шофират в момента, тя беше убедена, че би успяла да се промъкне през задръстванията по-бързо, отколкото човекът зад волана. Когато наближиха отклонението за бензиностанцията при крайпътните заведения „Уошингтън“, движението почти спря. Камиони, микробуси и леки автомобили образуваха тапа, шофьорите нервничеха, а положението се усложняваше допълнително от хитреците, които непрекъснато се опитваха да се промушат в онази лента, в която според тях колите се движеха по-бързо. Сребристите, черни и бели цветове на колите се сливаха в едноцветно петно под гаснещата светлина на късния следобед.

— Това поне решава въпроса вместо нас — каза Карол, обхващайки с жест стената от превозни средства около тях.

— Моля? — гласът на Сам прозвуча така, сякаш тя го беше изтръгнала против волята му от някакво далечно място, на което се бе озовал в мислите си.

— Дали да го търсим на работа или у дома. Пътят до тук ни отне толкова много време, че няма смисъл да проверяваме другаде освен на домашния му адрес — тя започна да разглежда картата, която беше разпечатала, преди да тръгнат. — Трябваше да вземем моята кола, имам навигация — измърмори тя, докато се опитваше да установи къде се намират спрямо мястото, до което трябваше да се доберат.

Измина почти час, докато откриха къщата, в която живееше Рийс Бътлър — двуетажна, с червена тухлена фасада, с две стаи на партера и две на горния етаж, по средата на една от половин дузина съвсем еднакви улички с редови постройки, които водеха към Парка на изложенията и крайградските ливади „Таун Мур“. Над къщата витаеше потискащата атмосфера на запуснатост, сякаш стените й се крепяха с последни сили, поддържани от съседните постройки. В нито един от прозорците не се виждаше светлина, отпред нямаше паркирани коли. Карол погледна часовника си.

— Вероятно скоро ще се прибере. Да почакаме половин час.

През няколко преки откриха кръчма — вътре беше оживено и персоналът беше дружелюбен, което компенсираше факта, че заведението плачеше за ремонт. Клиентелата се делеше на три ясно обособени групи — млади мъже с ризи с къси ръкави, измъкнати над коланите на джинси или леки летни панталони, които пиеха половинки светла бира; по-възрастни мъже с джинси и блузи с дълги ръкави, с натъпкани в джобовете плетени шапки, със загрубели от тежък физически труд ръце, които пиеха горчива бира и тъмен нюкасълски ейл; и накрая млади жени с неумело поставен грим и тоалети, които биха били оптимистично оскъдни дори по средата на лятото, които се наливаха с „Бакарди Брийзър“ и водка като за последно. Всички, които забелязаха Сам и Карол, ги огледаха внимателно, но не и враждебно. Така един естествоизпитател би огледал неописван досега вид антилопа — интересно наистина, но пък и не е повод за кой знае какво вълнение, виждали сме ги такива.

Карол посочи на Сам маса в далечния край на заведението и се върна с голяма водка с тоник за себе си и минерална вода за Сам. Той погледна водата с отвращение.

— Нали шофираш — каза тя.

— И какво от това? Нищо няма да ми стане от едно „шанди“9.

— Не заслужаваш — Карол отпи от чашата си и го загледа изпитателно. — Докато пътувахме насам, имах време да обмисля това-онова. Пак си започнал със старите си номера, нали?

Изражението на наскърбена невинност, изписало се по лицето му, беше толкова убедително, че тя беше почти готова да се упрекне в прибързаност.

— Какво искате да кажете?

— Не си изровил всичко това тази сутрин. Прибърза с представянето на прекалено много данни. Изкушил си се да се поровиш, когато претърсваше апартамента на Роби, нали?

Това беше само предположение, но Сам отклони поглед, което й подсказа, че е права.

— Има ли значение? — каза той толкова сопнато, колкото можеше да си позволи пред шефа си. Всъщност тонът му не беше особено войнствен. — Не съм се опитал да запазя наученото за себе си. Представих ви го веднага, щом събрах достатъчно материал, за който да се хванем.

— Няма спор. Но защо изобщо трябваше да изчакваш? Защо не каза веднага какво си открил? Единствената причина, която виждам, е, че си искал нещо повече от похвала за откриването на следа. Искал си същевременно да натопиш Стейси — защото това беше нейна работа. Следователно и пропускът е неин. Е, права ли съм?

Карол говореше толкова тихо, че той трябваше да се приведе към нея, за да я чува. Стори й се, че забелязва червенина да избива под кафявата му кожа, но това можеше да се дължи и на горещината в кръчмата.

Сам отново отклони поглед, привидно заинтересуван от жената на съседната маса с пиърсинг на пъпа.

— Забелязах, че тя е претоварена. Исках да бъда сигурен, че не е пропуснала нещо.

— Това са глупости, Сам. Имали сме пет пъти по-обемни проучвания и Стейси всеки път се е справяла. Стейси би забелязала това. Може би ден или два по-късно от теб, но нямаше да го пропусне. Но ти си искал да бъдеш герой за нейна сметка. Веднъж вече говорихме по този въпрос — Карол поклати глава. — Не искам да се разделям с теб, Сам. Ти си умен и си готов да се бориш за резултати на всяка цена. Но това, от което имам по-голяма нужда, е да мога да се доверявам напълно на всеки човек в екипа, с който работя. Спомням си какво пишеше на една сантиментална поздравителна картичка — че истинската любов не означава да се гледате един друг в очите, а да стоите рамо до рамо и да гледате в една и съща посока. Е, работата в отдела за особено тежки престъпления би трябвала да отговаря на същото описание. Това наистина е последно предупреждение. Ако те спипам отново, че правиш нещо подобно, ще бъдеш преместен другаде — тя допи на един дъх остатъка от водката, без да откъсва поглед от него. — А сега ми донеси още една водка с тоник, моля.

Карол го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше. Всяко негово движение излъчваше гняв. Надяваше се да е събудила и нещо друго, освен гняв, нещо, което да го накара да се замисли за бъдещето си. Искаше й се да имаше начин да докосне нещо у него, да го накара да разбере защо се държи така сурово с него. Но знаеше също, че той би разбрал погрешно всеки подобен опит от нейна страна.

Когато се върна с напитката, той беше успял да скрие дълбоко в себе си гнева. Нищо в поведението му не говореше, че би могъл да бъде нещо друго, освен изпълнителен подчинен.

— Не реагирах правилно — каза той, без да среща погледа й. — И в училище не играех във футболния отбор, бях състезател по бягане. Така и не се научих да играя в отбор, нали разбирате?

— Може да е странно, но разбирам — тя отпи от чашата си. Напитката беше толкова слаба, че не си струваше да си поръчваш само една. — Е, какво ще кажеш, не е ли време да проверим отново?

След десет минути двамата бяха отново пред дома на Рийс Бътлър. Сега вече беше съвсем тъмно, а в къщата все така не се забелязваха никакви признаци на живот.

— Дали да не се опитаме да заобиколим? — попита Сам.

— Защо не?

Те продължиха почти до ъгъла. През пролуката между две къщи се добраха до тясна уличка, която минаваше по протежение на задните дворове. Сам броеше къщите, покрай които минаваха, и накрая спряха пред задния двор на къщата, където живееше Бътлър. В зида имаше врата. Сам натисна дръжката и поклати глава. Карол сложи длан зад ухото си.

— Чухте ли това, детектив Еванс?

Сам се усмихна.

— Искате да кажете, писък или шум от счупване на стъкло?

— По-скоро писък — каза Карол и отстъпи, за да може Сам да се засили. По дяволите равноправието, ако човек може да си спести болките в рамото. Той се хвърли с все сила срещу вратата, натискайки същевременно и дръжката. Мекото дърво около бравата се разцепи и вратата се отвори.

В задния двор беше дори още по-тъмно, отколкото в уличката, заради сенките, хвърляни от високите стени. Откъм къщата не идваше никаква светлина. Карол бръкна в чантата си и извади ламинирано картонче с размера на кредитна карта. Огъна го и от него заструи тесен лъч светлина.

— Супер — отбеляза Сам.

— Получих го за Коледа.

— Явно имате връзки с дядо Коледа. Аз получих чорапи.

Карол зашари с лъча наоколо. Дворът беше почти празен. В единия ъгъл имаше външна тоалетна, вратата беше открехната.

— Не е живял тук достатъчно дълго, за да натрупа много боклуци — каза Карол. Задната част на къщата имаше формата на буквата L, в късата част, издадена към двора, се намираше кухнята. Прозорците на кухнята и задната стая гледаха към празния двор. Карол отиде до прозореца на кухнята и насочи лъча навътре.

Кухнята беше обзаведена с вградените шкафове от тъмно дърво, особено популярни през седемдесетте години. Изглежда от онова време насам не бяха правени никакви промени. Карол успя да види електрическа кана, тостер и кутия за хляб на плота срещу себе си. В умивалника се виждаше купа, чаша за чай и стъклена чаша. На дъската за сушене имаше купа за спагети и чаша за вино. Сам, който надничаше над рамото й, каза:

— По всичко личи, че не е намерил жената на мечтите си.

„Прилича на собствената ми кухня“, каза си Карол, стресната от познатата картина. Обърна се и се постара да освети съседния прозорец. Стените на стаята приличаха на гигантски колаж, който ги покриваше от край до край и от горе до долу.

— Да му се не види — каза Сам. — Май попаднахме на златна жила.

Преди Карол да успее да отговори, зад нея се чу някакъв шум. Характерното потракване на свободно въртящо се велосипедно колело се открояваше на фона на равномерния шум от уличното движение. Тя се обърна рязко — навреме, за да види силуета на мъж с колело, застанал пред отворената врата.

— Какво, по дяволите… — извика той.

Сам се затича към него, но не достатъчно бързо. Вратата се хлопна пред лицето му. Карол дотича до него, за да му помогне да я отворят, дърпайки заедно, но нямаше достатъчно място, за да могат и двамата да намерят опора.

— Късно е — подвикна глас от другата страна на вратата. — Завързах дръжката с катинара на велосипеда си. Няма да можете да отворите вратата. А сега ще се обадя на полицията, мръсни крадливи копелета!

— Ние… — Карол притисна длан към устата на Сам, преди той да изрече изтърканата реплика, толкова предпочитана от авторите на комедии.

— Мълчи — изсъска тя. — Ако му кажем кои сме, а той е виновен, ще потъне някъде и после ще се видим в чудо, докато го открием. Стой спокойно, докато дойдат местните, и тогава ще обясним за какво става дума.

— Но…

— Без но.

Чу се лекото писукане при натискането на копчетата на мобилния телефон.

— Ало, полицията ли е…

Истински кошмар, каза си Карол.

— Можете да ми помогнете да се изкатеря на покрива на тоалетната, по-нисък е от стената — прошепна Сам. — Така поне мога да следя дали няма да се опита да избяга.

— Като шибаните кийстоунски полицаи — измърмори Карол.

— Ало, да, току-що залових двама души, които се опитваха да влязат с взлом в къщата ми. Заключил съм ги в задния двор… Бътлър, Рийс Бътлър — той продиктува адреса си. — Нали ви казах, не могат да избягат, заключил съм ги… Не, няма да правя глупости, ще ви изчакам тук — настана мълчание, после човекът отвън подвикна: — Чухте ли? Полицията сега ще пристигне, така че не се опитвайте да правите някакви дивотии.

— Никога няма да преживеем този скандал — въздъхна Карол.

— Помогнете ми да се изкатеря на покрива — настоя Сам.

— Просто искаш да си издействаш пари за нов костюм — отбеляза Карол, но го последва към онзи край на тоалетната, който се намираше най-далеч от вратата. Стегна се и сключи ръце, после се приведе, за да може Сам да стъпи в тях.

— Едно, две, три — прошепна Карол и се изправи рязко, а той се оттласна от земята.

Сам се издигна дотолкова, че покривът се намираше вече на нивото на гърдите му, а после започна да се набира и да прехвърля тялото си отгоре, а за да прикрие шума от пълзенето му по керемидите, Карол викаше:

— Грешиш, приятелче, много ще съжаляваш!

— Я млъквай! — извика в отговор Бътлър. — Ченгетата ще дойдат ей сега и тогава вие ще съжалявате, че сте се захванали с мен.

Типичното за дребните мъже петльово перчене, каза си Карол, те все се опитват да се утвърждават. Макар че го беше мярнала само за миг, бе преценила колко дребен и слаб е Рийс Бътлър. Нападението над Роби Бишоп е било истинска лудост. Но това беше още една причина да се внимава с него.

— Ще видим кой ще съжалява — подвикна тя, — дребосък такъв!

После се облегна на стената на тоалетната, премръзнала и вбесена.

Не издигаше в култ личното си достойнство, но такава история неминуемо щеше да обиколи всичките й колеги и най-вероятно щеше да се появи и в нечий блог. Карол Джордан, пленена от злодея, когото е тръгнала да арестува.

Местните полицаи се появиха доста скоро. Доколкото можеше да прецени, бяха двама. Бътлър, превъзбуден като дете на рождения си ден, им обясни какво се бе случило според него.

— Прибирам се у дома и ги заварвам да се опитват да влязат в задната стая на къщата. Вече бяха разбили вратата на оградата, ето, вижте как е разцепено дървото, затова се наложи да заключа колелото си за дръжката на вратата.

Бътлър повтаряше непрекъснато едно и също. На единия от полицаите очевидно му дойде до гуша.

— Ние сме от полицията! — извика той. — Сега ще отворим вратата. Съветвам ви да запазите спокойствие и да останете на място.

Сам надникна от покрива.

— Нагоре или надолу, госпожо Джордан?

— Стой си там — изръмжа тя. — Така или иначе положението ще бъде ужасно неловко.

Тя извади картата си и я стисна в протегнатата си напред ръка. От другата страна на стената се разнасяше метално потракване, после вратата започна да се отваря полека. Някакъв много едър мъж застана на прага, вдигнал фенерчето си високо, така че я заслепи.

— Е, какво става тук? — попита той.

— Аз съм главен инспектор Джордан от полицията в Брадфийлд — каза тя. — А това — тя посочи към покрива, лъчът на фенерчето проследи движението й, — е детектив Еванс. Този човек — тя посочи над рамото на полицая към мястото, където смръщеният Бътлър бе застанал до другия униформен полицай, — е Рийс Бътлър, когото трябва да поканя да дойде с мен в Брадфийлд, за да отговори на някои въпроси, възникнали във връзка със следствието по убийството на Роби Бишоп.

Долната челюст на Бътлър увисна и той направи няколко крачки назад.

— Сигурно се занасяте — каза той, но видя изражението й и продължи: — Не, не се занасяте!

И както можеше да се предвиди, си плю на петите.

Не беше направил и две крачки, когато Сам скочи върху него от покрива, като успя да му изкара въздуха и да му счупи два зъба.

Карол си каза уморено, че предстои много дълга вечер, която вероятно ще прилича на фарс.

Пола плъзна палец и показалец по прозореца, оставяйки следи по запотеното стъкло.

— Така че, разбираш ли, не знам как е редно да постъпя — каза тя. — От една страна, дължа много на Тони, защото той ми помогна след като… след като пострадах. От друга страна, не бих искала да правя нещо зад гърба на шефката.

Пред Крис имаше купчина снимки, които бяха разпечатали от подбраните от Стейси съобщения. Хората на тези снимки до един бяха учили заедно с Роби, и никой от тях не разполагаше с друго алиби за миналия четвъртък, освен уверенията на партньори или съпрузи. Тя започна да ги сортира отново, пренареждайки ги по някакви известни само на нея критерии.

— Винаги би могла да поговориш с нея — каза тя.

— Но Тони каза, че тя вече е отхвърлила тази версия.

Пола се пресегна за снимките и започна да ги оглежда критично. Повечето разпечатки бяха добри — приличаха на хора, не като на обичайните моментални полицейски снимки.

Крис сви рамене.

— Имаш право да правиш каквото пожелаеш в свободното си време, стига да не излагаш на опасност хода на текущото разследване.

— А трябва ли изобщо да се заемам с това? — с напредването на вечерта Пола все повече губеше увереност, че е редно да изпълни молбата на Тони.

Крис опря длани на малката масичка, с палци под плота, сякаш се канеше да я обърне с едно рязко движение.

— Навремето имаше човек, комуто дължах услуга — бях убедена в това. Малко като твоя случай с Тони, но причините бяха различни. И тя ме помоли за нещо. Трябваше й един телефонен номер, нищо повече. Телефонен номер, който аз можех да открия много лесно, а тя не можеше, не и без да започнат да я разпитват защо й трябва. Така или иначе, аз направих това, което тя искаше от мен. И това беше първата стъпка по пътя, който я отведе към смъртта — Крис подсмръкна шумно, после загледа неотклонно Пола — Не се обвинявам за това, което се случи. Ако не й бях направила тази услуга, тя щеше да намери друг начин, за да открие това, което й трябваше. Важното за мен е това, че когато тя ме помоли за помощ, аз не отказах да й помогна. Сега, когато си мисля за нея, знам поне, че не съм я разочаровала — Крис пусна масичката и се усмихна примирително на Пола. — Зависи от теб. Знаеш добре какво е да живееш с мисълта за последиците от постъпката си. Трябва да прецениш как би се чувствала, когато се замислиш за това след шест месеца или година.

Пола беше трогната. Крис рядко споделяше лични преживявания, дори и с нея. Знаеше, че според останалите им колеги между тях съществува по-специална близост, защото и двете бяха лесбийки, но всъщност не беше така. Крис се държеше с Пола точно както и с всички останали — нямаше никакви специални предпочитания и по-голяма близост. Държаха се една с друга като сержант и редови детектив, които уважават професионалните си качества и харесват това, което знаят една за друга. Пола се чувстваше добре така. Имаше достатъчно приятели извън работата, а единственият случай, когато се подаде на желанието да завърже по-тясно приятелство с колега, й донесе толкова скръб, че предпочиташе да не мисли за това. Но това, което узна тази вечер, я убеди, че тепърва има да опознава сержант Дивайн. Тя кимна.

— Съгласна съм. Въпросът е само кога ще успея да се заема с тази работа. Не ми се вярва тук напрежението да спадне скоро.

Крис погледна часовника си.

— Ако тръгнеш веднага, можеш да бъдеш в Шефийлд в девет. Така ще имаш време да поговориш с посетителите на кръчмата. А ако намериш място в някой евтин мотел, ще можеш да разговаряш и с икономката утре рано сутринта.

Пола я изгледа учудено.

— Но нали трябва да…

— Ние двамата с Кевин ще се справим с „Аматис“. Така или иначе вероятно само ще си загубим времето. Ще те прикривам утре сутринта. Ако Карол извади късмет в Нюкасъл, няма дори да забележи, че те няма.

— Но ако провежда разпити, може да забележи. Обикновено ме включва при по-тежките случаи.

— Права си — Крис се усмихна. — Ще успея да ти спечеля няколко часа. Мога да кажа, че си била преуморена и че съм ти казала да поспиш до по-късно. Но и ти трябва да се постараеш да откриеш онази икономка колкото може по-рано? Как мислиш, дали в Родърам са познати работните закуски?

Пола се ухили.

— Тя е полякиня. Те работят колкото е възможно повече. Ще бъде доволна, ако й предложа ранна среща.

Крис побутна една купчина снимки към нея.

— Не е зле да вземеш това със себе си. Ако става дума за един и същи убиец, той може да е един от тези хора тук.

— Ами вие с Кевин?

— Ще отида да ги разпечатам още веднъж. Няма да ми отнеме много време, Стейси е подготвила файла. Ако й се обадя сега, тя ще ги извади, докато си допия питието, и тогава ще отида да ги взема — тя се пресегна и взе чашата си. — А на вас, детектив Макинтайър, ви е време да потегляте.

Не й се наложи да повтаря. Пола сграбчи наръча снимки и тръгна с твърди крачки към вратата. Не й се искаше да мисли в какво неловко положение би изпаднала, ако успееше да докаже, че Карол Джордан греши. Беше се съсредоточила върху желанието си да докаже правотата на Тони Хил.

Пола никога не беше играла на лотария, казваше си, че е забавление за наивници. Но докато влизаше в „Герба на ковача“, кръчма в покрайнините на Дор, се питаше дали не се е заблуждавала. Къщата на Дани Уейд се намираше само на четвърт миля от кръчмата и тя мина покрай нея по пътя си насам. Това, което успя да види през портата, я накара да подсвирне. Можеше да измисли доста начини за оползотворяване на такава къща, вместо да бъде изпълнена с макети на железници. Трябваше да не забравя да провери кой ще наследи всичко това. Винаги беше препоръчително първо да се елиминира очевидното — или в повечето случаи, понякога не беше толкова просто.

Кръчмата отговаряше на заобикалящата я среда. Пола предположи, че е доста по-нова, отколкото изглежда. Като начало, таваните бяха прекалено високи. Предположи, че гредите може да са изкуствени, но това нямаше значение, имаха достатъчно автентичен вид. Ламперии и пъстра дамаска бяха преобладаващите елементи в обзавеждането на заведението, масите и столовете бяха разположени на групи, така че се създаваше впечатление по-скоро за просторна дневна, отколкото за бар. В къта около камината, в която горяха солидни пънове, подредени върху железни поставки, бяха наредени стари църковни столове.

Пола предположи, че тук по обяд и през почивните дни е винаги пълно. Но в девет и петнайсет в петък вечерта беше далеч по-спокойно, отколкото в някое заведение в центъра на града. Половин дузина от масите бяха заети от двойки или по-големи компании. Всички посетители й приличаха на главни счетоводители и ръководители на строителни компании — елегантно облечени, поддържани, плашещо еднакви. Като герои от „Степфордските съпруги“. С коженото си яке и черните джинси, при това сама, тя се набиваше на очи като рапър на прием, организиран от торите. Докато вървеше към бара, съзнаваше, че разговорите секват и посетителите се обръщат, за да я проследят с поглед. Като в „Сламени кучета“, само дето обстановката беше малко по-елитна.

На високите столчета пред бара седяха двама мъже. Тъмни панталони, кашмирени пуловери, вероятно на „Прингъл“10. Сякаш бяха дошли тук право от близкото голф игрище. Когато наближи, Пола прецени, че бяха вероятно с по няколко години по-млади от нея. Надали бяха на повече от двайсет и пет. Вероятно у собствения й баща имаше повече авантюристичен дух. Съвсем в стила на Дани Уейд.

Пола се усмихна на бармана, който като че ли би бил по на място в някой караоке бар в Испания.

— Какво да ви предложа? — попита той с акцент, който потвърди предположенията й.

Господи, колко й бяха омръзнали тези безалкохолни по време на работа!

— Портокалов сок с лимонада, моля — отвърна тя.

Докато барманът приготвяше питието, Пола извади снимките. Нямаше смисъл да го усуква. Надали имаше възможност да стане симпатична на някой тук. Нито на бармана — испанец, нито на клонираните копия на Ник Фалдо, нито на уютно разположилите се двойки. Когато й сервираха напитката, тя вече беше извадила картата си и я беше поставила на подложката за чаша точно пред себе си.

— Благодаря. Аз съм от полицията.

Барманът доби отегчен вид.

— Заведението черпи — каза той.

— Не, благодаря. Ще си платя.

— Както предпочитате — той взе парите и й върна рестото. Близнаците с пуловерите на „Прингъл“ вече откровено я зяпаха.

— Разследвам смъртта на Дани Уейд. Той е живял по-нагоре на тази улица, нали?

— Онзи, който беше отровен ли?

Интересът на бармана нарасна едва забележимо.

— Така е, като наемат за по-евтино чужденци — отбеляза онзи „Прингъл“, който седеше по-близо. Беше или невероятно тъп, или невероятно несъобразителен, или невероятно нагъл. Пола не можеше да прецени кое от трите е истината, трябваше да изчака следващата му реплика, за да си изясни въпроса.

— Господин Уейд е бил отровен, да — каза тя спокойно.

— Но аз мислех, че следствието е приключено — намеси се вторият „Прингъл“. — Нещастна случайност, икономката е направила грешка, нали така беше?

— Налага се да изясним някои подробности — отвърна Пола.

— Да му се не види, да не искате да кажете, че го е направила нарочно? — попита „Прингъл“ Едно, като се обърна, за да застане с лице към нея и я зяпна с алчно любопитство.

— Познавахте ли господин Уейд, сър? — попита тя.

— От време на време разменяхме по някоя дума — той се обърна към приятеля си. — Поздравявахме се, нали, Джеф?

Джеф кимна.

— Познавахме се колкото да побъбрим на бара. Той имаше два чудесни лейкланд териера, много възпитани животни. През лятото ги вземаше със себе си и сядаше отвън, в градината. Какво ли стана с кучетата? Карлос, знаеш ли какво е станало с кучетата?

Той загледа въпросително бармана.

— Нямам представа — Карлос продължи да лъска чашите.

— Винаги ли идваше сам? — осведоми се Пола. — Може би е водел и приятели?

„Прингъл“ Едно изсумтя.

— Приятели ли? Я стига, моля ви.

— Доколкото разбирам, наскоро той срещнал тук някогашен съученик. Някой от вас да си спомня такова нещо?

— Аз си спомням — намеси се Карлос. — Вие двамата сте виждали този човек. Няколко пъти идваше сам, после една вечер, когато Дани влезе, този тип го разпозна. Пиха по нещо двамата — ей там, при камината — той посочи към другия край на помещението. — Водка с кола, това си поръчаха.

— Помните ли нещо друго, свързано с него? — попита Пола, умишлено небрежно. Никога не показвай колко важен е отговорът им за теб, защото от желание да ти дадат търсеното, въображението им започва да запълва празнотите.

Двамата „Прингъл“ завъртяха отрицателно глави.

— Винаги носеше книга със себе си — каза Карлос. — Голяма книга, не като другите — с ръцете си показа размер от порядъка на осем на десет инча. — Със снимки. Нещо за цветя и градини беше, така ми се струва.

— Нямаш достатъчно работа, която да ангажира вниманието ти, това ти е проблемът — заяви „Прингъл“ Едно.

Пола разпръсна снимките по бара.

— Виждате ли го на някоя от тези снимки?

Тримата се струпаха около нея. Джеф заклати глава със съмнение.

— Може да е всеки един от тях — каза той, сочейки три снимки на тъмнокоси, синеоки мъже с тесни лица.

Барманът се намръщи и взе две от снимките, за да ги огледа по-отблизо.

— Не — каза той. — Не са тези двамата. Ето, този е — и той опря показалец в четвърта снимка и я побутна към Пола. И мъжът на тази снимка беше тъмнокос и синеок. Беше дълголик, като останалите трима, но лицето му беше много по-широко в областта на очите и се стесняваше надолу, към издадената брадичка. — Сега косата му е по-къса и сресана на страничен път, но е той.

Джеф се взираше в избраната от него снимка.

— Не знам дали бих се спрял на този, но сега, като го гледам… Може и да си прав.

— Прекарвам голяма част от времето, като наблюдавам лицата на клиентите, опитвам се да ги свържа по някакъв начин с напитките, които си поръчват — каза Карлос. — Почти напълно сигурен съм, че е той.

— Благодаря, това много ми помогна. А случайно да сте дочули нещо от разговора им? — попита Пола, събирайки снимките, като постави тази с идентифицирания посетител най-отгоре.

— Не — отвърна Карлос. — Английският ми не е достатъчно добър, за да разбирам този тип разговори — той разпери ръце в демонстративно чуждестранен жест, който подсказа на Пола, че лъже. — Мога само да приемам поръчки за храна и напитки.

„Да бе, как не“. Вероятно щеше да се наложи да поговори отново с него.

— Няма значение — каза тя с успокоителна усмивка. — Много ми помогнахте. Може да се наложи да дойда пак, за да поговоря с вас, Карлос — тя извади бележника си. — Бихте ли записали пълното си име и номер за връзка?

Докато той пишеше, тя насочи вниманието си към двамата „Прингъл“.

— Виждали ли сте този човек тук и след вечерта, когато се е срещнал с Дани?

Двамата се спогледаха. Джеф поклати глава.

— Не се е мяркал повече, нали така?

„Точно както би постъпил, ако е изпълнил намерението си и е нямал повод да се връща тук“. Пола взе бележника си и се измъкна от кръчмата. Когато седна отново в колата, тя се загледа в снимката на човека, идентифициран от Карлос. Номер 14. Според списъка на Стейси, името му беше Джак Андерсън. Той не беше изпратил сам снимката си. Присъстваше на обща снимка, изпратена от друг човек — беше един от трима. Но той беше завършил гимназията в Харистаун, и годините, когато бе учил там, се застъпваха с годините на обучението на Роби.

Пола погледна часовника на арматурното табло. Едва десет без петнайсет. Трябваше да се срещне с Яна Янкович утре в осем. Имаше две възможности — да намери евтин мотел в Шефийлд и да спи зле, или да тръгне обратно за Брадфийлд, за да поспи само няколко часа, но затова пък в удобното си легло. Така щеше да може да се появи и в „Аматис“. Можеше да извадят късмет и да се сдобият с втора идентификация на същата снимка. Несъмнено така щеше да може да върне поне отчасти дълга си към Крис Дивайн. За Пола, която винаги бе предпочитала длъжниците пред дълговете, изборът беше ясен.