Кървав лабиринт

Сряда

Беше 4 часът и 27 минути според часовника в долния десен ъгъл на екрана на лаптопа. Способността да спи дълбоко никога не бе влизала в списъка с дарбите на Тони, но пълната упойка като че ли бе успяла да разруши напълно съня му. Към десет вечерта беше успял да задреме, но това не продължи дълго. Сънят го навестяваше откъслечно, за не повече от петдесет минути, разделяни от различно дълги интервали на бодърстване. И докато петдесетте минути непрекъснат сън може би криеха някаква ирония за психолога, навикнал на терапевтични сеанси с такова времетраене, все пак би му се искало до него да достигне и някакво лечебно въздействие.

За последен път изплува от съня малко след четири. Този път осъзна инстинктивно, че скоро няма да заспи отново. Първоначално просто продължи да лежи, а мислите му се въртяха около новата поява на майка му в неговия живот, напук на опитите му да забрави и продължи напред. Нямаше значение, че тази мисъл не будеше у него нищо друго, освен раздразнение и съжаление, спирала, изтъкана от горчивина и болка, която се затягаше все по-здраво около него и му пречеше да заспи. Но не виждаше как би могъл да я пренебрегне.

С усилие на волята изтръгна мислите си от това русло и ги насочи към смъртта на Роби Бишоп. Беше приключил със собствените си спомени за външната привлекателност и талантите на Роби, и сега започваше да се занимава с елементите, които имаха по-тясна връзка със собствените му способности на експерт.

— Ти не си новак — заговори Тони тихо, но отчетливо. — Дори ако вземем предвид късмета на начинаещите, нямаше да ти се размине току-така, ако това беше първият ти опит. Не и със знаменитост от ранга на Роби. Независимо дали си извършил това по лични подбуди или някой ти е платил, не го правиш за първи път.

Той повъртя глава на възглавницата, опитвайки се да раздвижи схваналите се вратни мускули.

— Да те наречем Сянката. Името не е лошо, а пък аз обичам да придавам малко по-лична отсянка на отношенията. Въпросът е дали наистина си негов бивш съученик, Сянко? Може би само си се представил за такъв. Може би Роби не е казал, че не те помни просто от учтивост. А може и да е съзнавал факта, че популярността му е попречила да бъде забравен като повечето от останалите си съученици. Може да не е искал да се държи грубо и да заяви, че не те е виждал през живота си. Но макар да е било всеизвестно, че Роби е добродушно момче, все пак си поел страхотен риск.

Ако пък наистина си негов съученик, рискът е бил още по-голям. В крайна сметка ние сме в Брадфийлд. Съществува голяма вероятност немалък брой от хората, които са били същата вечер в „Аматис“, също да са посещавали гимназията в Харистаун. Те несъмнено биха разпознали Роби. Но биха могли да разпознаят и теб, освен ако си се променил много от ученическите си години насам. Изключително рискована стратегия.

Той се добра до дистанционното управление, повдигна горната част на леглото, за да седне и направи гримаса, когато крайниците му се раздвижиха. Придърпа подвижната масичка пред себе си и натисна копчето, за да активира екрана на лаптопа.

— При всички случаи си поел сериозни рискове. И си ги поел с пълна самоувереност. Успял си да се добереш до Роби, без никой да те забележи. Несъмнено си правил такива неща и преди. Затова нека се опитаме да намерим предишните ти жертви, Сянка.

Светлината от екрана се усили, цветовете станаха по-ярки и Тони започна да търси. Екранът хвърляше светлини и сенки по лицето му, създаваше илюзия за движение, макар че чертите му оставаха неподвижни.

— Хайде — мърмореше той под нос. — Покажи се. Знаеш, че дълбоко в себе си го искаш.

Карол вдигна щорите, които я изолираха от останалите членове на екипа. Беше насрочила срещата за анализ на разследването за девет сутринта, но макар че беше едва осем и десет, всички вече бяха тук. Дори Сам, който я беше оставил пред дома й в четири без пет. Запита се дали неговият сън е бил по-ободряващ от нейния. Тя знаеше, че я беше изчакал да влезе в апартамента на приземния етаж, който бе наела от Тони, за да се увери, че е в безопасност. После беше неин ред да наблюдава и изчаква. Докато хранеше оплакващия се Нелсън, проследи светлините на фаровете, които преминаха по прозореца на кухнята, а после изчезнаха зад живия плет, който отделяше входната алея на съседите от тяхната. Когато се убеди, че Сам наистина си е тръгнал, тя си наля солидна доза бренди и тръгна нагоре по стълбите.

Събирането на пощата от изтривалката зад процепа във входната врата беше нещо необходимо, а освен това и добро извинение, за да се качи в кабинета на Тони, който се намираше на първия етаж. Остави писмата на бюрото му, после се отпусна в креслото срещу онова, в което той обикновено сядаше. Обичаше това кресло — беше широко и дълбоко, възглавниците му я приемаха в уютната си прегръдка. Беше толкова голямо, че напомняше на пещера — така изглеждат креслата на възрастните в очите на малките деца. Седнала в това кресло, тя беше обсъждала с него възложените й разследвания, беше споделяла своите преценки за колегите си от екипа, беше анализирала стремежа към справедливост, който продължаваше да я кара да върши работата си въпреки свързаните с нея опасности и разочарования. Той беше развивал своите теории за поведението на престъпниците, раздразнението си пред недостатъците на здравната система, свързани с лечението на психическите заболявалия, беше споделял силното си желание да помогне на хората да станат по-добри. Невъзможно бе да се изчисли дори приблизително броят на часовете, които бяха прекарали в непринудена близост в същата тази стая.

Карол подви крака под себе си, сгуши се в креслото и изгълта половината чаша бренди, без да трепне. Само пет минутки, и щеше да слезе долу.

— Иска ми се да беше тук — каза тя на глас. — Струва ми се, че нямаме никакъв напредък. В друг случай никой не би и очаквал от нас особен напредък в толкова ранен етап на разследването. Само че сега става дума за Роби Бишоп и всички ни следят неотклонно. Тоест отсъствието на напредък е недопустимо — тя се прозя и допи брендито. — Знаеш ли, много ме уплаши — продължи тя, сгушвайки се още по-дълбоко в меките възглавници. — Когато Крис ми каза, че си се натъкнал на онзи луд с брадвата, имах чувството, че сърцето ми спря — като че ли светът наоколо започна да се движи в забавен каданс. Да не си посмял да ми погодиш друг път такъв номер, копеле такова — тя повдигна глава, намести по-удобно една от възглавниците, притвори очи и почувства как тялото й се отпуска под въздействие на алкохола. — Но ми се иска да ме беше предупредил за майка си. Тя е специален случай. Нищо чудно, че си станал такъв чешит.

Следващото, което Карол чу, бе шумното включване на радиото — будилник в спалнята от другата страна на коридора. Схваната и дезориентирана, тя се изправи със залитане и погледна часовника си. Седем часа. Беше успяла да поспи по-малко от три часа. Време беше всичко да започне отново.

И ето я вече тук. Беше взела душ, беше се преоблякла, нивото на кофеина в организма й вече доближаваше рисковото, след което щеше да започне да трепери. Карол среса с пръсти гъстата си руса коса и започна да се рови в подготвената от Пола купчина изрезки от вестници с материали, посветени на смъртта на Роби Бишоп. Съсредоточаваше се с все сили, защото изобщо не й се искаше да обмисля начина, по който бе прекарала нощта. Вдигна глава едва когато влезе Крис Дивайн с кафяв хартиен плик в ръка.

— Сандвич с бекон и яйце — каза тя кратко и го остави на бюрото. — Ще бъдем готови, когато ти си готова.

Карол се усмихна, вперила поглед в гърба й, докато Крис излизаше. Тя винаги знаеше кога подобен приятелски жест е уместен, беше специалист по дребните неща, които караха колегите й да чувстват увереност, че могат да разчитат на подкрепа. Карол се питаше как са се справяли, преди тя да се присъедини към екипа. По първоначален план Крис трябваше да се присъедини към тях от самото начало, но по онова време майка й умираше от рак и тя не пожела да напусне работата си в лондонската полиция и удължи престоя си там с три месеца повече от предварително заплануваното. Карол въздъхна. Може би, ако Крис беше дошла от самото начало, инспектор Дон Мерик щеше да бъде още сред тях.

— Безсмислени разсъждения — упрекна се тя, взе плика и започна да се тъпче, без да осъзнава какво яде. Почти не минаваше ден, без да се запита дали тази или онази подробност би могла да промени съдбата на Дон. В сърцето си знаеше, че се опитва да намери начин да обвини себе си вместо него. Тони й бе казвал нееднократно, че няма нищо нередно в това да се гневи на Дон за постъпката му. Но това й се струваше невъзможно — и най-вече неприемливо.

Докато ядеше, Карол си вземаше бележки, нахвърляйки приблизителен дневен ред на предстоящото съвещание. В девет без петнайсет беше готова. Нямаше причини да изчаква предварително уговорения час, затова излезе от кабинета си и повика останалите да се съберат около нея. Застана пред една от белите дъски, по която бе прикрепена цялата информация, събрана до момента по случая Роби Бишоп.

По нейна покана Сам започна, преразказвайки накратко срещата им с Бинди Блайт. Накрая спомена смътното предположение на Бинди, свързано със залаганията на мачове.

— Някакви коментари? — попита Карол.

Стейси, тяхната специалистка по информационни технологии и компютри, размаха химикалката си.

— Тя е права, когато казва, че в залаганията в Далечния изток се въртят огромни суми. И голяма част от тези пари отиват за залагания на футболни мачове. По-специално австралийците са провеждали сериозни разследвания върху начина, по който компютърната мрежа се използва за събиране на залози. Вярно е също, че всичко това води до престъпност и корупция. Проблемът е друг — хазартните синдикати нямат нужда да прибягват до убийства, за да наклонят везните в своя полза. Те могат да си купят всичко, от което се нуждаят.

— Искаш да кажеш, че независимо от огромните суми, които получават нашите футболисти, те не биха се отказали от нещо допълнително? — намеси се Пола с демонстративна изненада.

— Съществуват различни начини да се купи мач — отвърна Стейси. — Може да се твърди, че реферите и наблюдателите имат значително влияние върху изхода от играта. Тези хора не получават огромни заплати като футболистите.

Сам изсумтя презрително.

— При това са такива тъпанари, че никой не би забелязал, ако съзнателно объркат някое решение. Щом един съдия е в състояние да даде на играч три последователни жълти картона в един мач, при положение, че трябва да го изгони след втория, представете си какво би могъл да направи, ако прибира тайно допълнителни пари. Значи според теб хазартните синдикати биха нарушили закона, за да си осигурят изгоден за тях изход от някой мач, но не биха прибегнали до убийство?

Стейси кимна.

— Именно това казвам. Техният подход не е такъв.

Кевин вдигна поглед от бележника си, по който бе драскал досега.

— Да, но това е, така да се каже, традиционният аспект на черното тото. Виждате ли, тази работа с рицина ми мирише на руска мафия. Голяма част от тези хора са бивши служители на КГБ и ФСБ. Нали именно КГБ помогна на българските тайни служби да убият Георги Марков с рицин. Ами ако руснаците са решили да си осигурят сектор в международната система на черното тото? Би било в техен стил да действат така безкомпромисно.

Стейси сви рамене.

— Предполагам, че би могло и да е така. Но не съм чувала руснаците да навлизат в тази сфера. Дали да не пратим запитване до МИ-6?

Карол потръпна. Последното, което искаше, бе да допусне разузнаването до поверената й операция. Репутацията им се плъзгаше и съскаше преди тях — особено що се отнася до нежеланието им да си тръгнат с празни ръце, след като веднъж са били поканени да участват. Тя нямаше намерение да допусне разследването да бъде превърнато в проследяване на някакъв зловещ заговор, поне докато не се убедеше, че се изключва възможността да става дума за обикновено убийство с един от обичайните мотиви.

— Докато не попаднем на нещо по-сигурно, което сочи към намеса на руснаците в тази история, няма да припарваме до ловците на привидения — каза тя твърдо. — На този етап нищо не навежда на мисълта, че убийството на Роби Бишоп има някаква връзка с незаконни залагания или с руската мафия. Нека поизчакаме, преди да приемаме възторжено теории като тази на Бинди. Ще имаме предвид и този вариант, но не мисля, че на този етап си струва да се хабят ресурси за проследяването му. Стейси, какво си ни приготвила?

Както винаги притеснена, когато имаше пряк контакт с хора, а не с машини, Стейси се понамести на стола си, избягвайки старателно погледите на колегите си.

— Досега не съм открила нищо интересно в компютъра на Бишоп. След четвъртък вечер няма изпращани съобщения — с изключение на едно до неговия мениджър, в което дава съгласието си за интервю за някакво испанско мъжко списание. Освен това нито веднъж не е отварял сайта www.bestdays.co.uk — поне не от домашния си компютър. Историята на търсенията показва почти изключително сайтове, свързани с футбол или музика. Миналата седмица си е купил по интернет нови колонки. Което изключва възможността да се е самоубил, ако изобщо някой си е помислил такова нещо.

— Не съм сигурен. Ако изпадна в депресия, може първоначално да реша да изхарча малко пари с надеждата да се поразведря — намеси се Сам, но като забеляза, че Карол отправя очи към тавана, бързо допълни: — Не че някой предполага самоубийство.

— Не и с рицин. Прекалено трудно се намира, смъртта от такава отрова е много бавна и мъчителна — каза Карол, повтаряйки думите на доктор Денби. — Що се отнася до сайта „Най-хубавите дни от нашия живот“, ако вземем предвид, че открихме адреса у Роби, можем да предположим с известна сигурност, че човекът, с когото са пили същата вечер, е бил запознат с въпросния сайт. Стейси, как мислиш, има ли начин администраторите на сайта да ни помогнат?

— Зависи от отношението им към нас… — започна Стейси.

— И от това дали си падат по футбол — допълни Кевин.

Стейси доби скептично изражение.

— Може да опитаме. Предлагам първо да ги помолим да разпратят съобщение до всички регистрирани посетители, завършили гимназията в Харистаун, с молба да им изпратят скорошна фотография и описание на това, което са вършили в четвъртък вечерта. Така можем да задвижим събитията, без да чакаме прокурорско разрешение да прегледаме компютрите на администрацията на сайта.

— А това няма ли да послужи като любезно предупреждение към нашия убиец? — осведоми се Кевин. — Нали така ще му подскажем, че се интересуваме от него? Нали знаете, аз самият съм завършил тази гимназия. Не бяхме сред най-големите почитатели на властите. По онова време в Харистаун не живееха толкова юпита, а по-сурови и грубовати хора. Дори по времето, когато Роби е бил ученик, обитателите на квартала не са били от хората, които биха си счупили краката от старание да помогнат на полицията. По-скоро биха пратили с удоволствие чужда снимка, само за да се позабавляват и да ни отклонят от истинската следа. Предлагам да поискаме от администраторите имената и адресите на всички регистрирани в сайта, и ако откажат, да се обърнем към прокуратурата.

Карол забеляза раздразнението, което припламна за миг в очите на Стейси. Тя обикновено не коментираше неспособността на колегите си да разберат света на информационните технологии; рядко допускаше някой да забележи истинските й чувства по този въпрос.

С израз на умора и примирение Стейси каза:

— Единственият адрес, който се съхранява от администраторите на уебсайта, е адреса на електронната поща на абонатите. Възможно е да разполагат с данни за плащания по кредитна карта, но дори да е така, те са под закрилата на закона за защита на личните данни и е изключено да се доберем до тях без специално разрешение на прокуратурата. Важното в случая е това, че по какъвто и начин да се свържем с тези хора, не е възможно това да се запази в тайна. Първият човек, с когото се свържем, ще влезе онлайн още преди да сме се качили обратно в колите си, и ще разпрати съобщение за нещата, от които сме се интересували. По-добре да започнем открито от самото начало. Хората от онлайн общността са много по-склонни да сътрудничат, когато бъдат включени в процеса на търсенето. Ако приемем да работят с нас, ще ни помогнат. Ако се отнасяме с тях като с възможен враг, ще се постараят да ни усложнят живота двойно.

За Стейси това беше внушителна реч. Карол си каза, че то доказва доколко сериозно приема случая.

— Така да бъде. Заемай се, Стейси. Виж дали ще успееш да убедиш хората от „Бест Дейс“ да ни сътрудничат. Ако се сблъскаш с категоричен отказ, уведоми ме. Кевин, ти от своя страна може да се поровиш из снимките от времето, когато ти си бил ученик, виж дали ще намериш нещо озадачаващо за някои от съучениците ти и дали те казват истината за себе си. Крис? — Карол се обърна към сержант Дивайн. — Какво направихте в „Аматис“?

Крис завъртя отрицателно глава.

— Хората, които са работили на бара в четвъртък, са забелязали Роби, но са били прекалено заети, за да се поинтересуват с кого е. Същото се отнася и до клиентите — е, струва ми се, бихме могли да изключим вероятността да е бил в компанията на зашеметяваща блондинка. Това вероятно биха забелязали. Но Пола забеляза нещо… — Крис кимна към Пола и извади някакъв лист от една папка. — Над бара има монтирана камера за видеонаблюдение, която покрива територията наоколо. Лошото обаче е там, че целта на камерата е да следи персонала, а не клиентите. Така собствениците искат да се уверят, че всички пари влизат в касата и че никой не продава наркотици на бара. Затова и обективът не е насочен към клиентите. Все пак успяхме да измъкнем това — тя отиде при бялата дъска и забоде на нея една снимка. Изображението изглеждаше зърнесто поради силното увеличение.

— Това е Роби — каза тя и посочи някаква ръка в самия край на снимката. — Знаем, че е той, защото е имал татуиран келтски пръстен на средния пръст. А до него има още някой — на няколко сантиметра от пръстите на Роби се виждаше половин ръка — част от пръстите, китката и малка част от ръката нагоре до лакътя. — Мъж е — каза тя със смесица от отвращение и задоволство. — Ако само камерата бе завъртяна с няколко градуса по-напред, щяхме да го спипаме. А сега знаем единствено, че става дума за мъж, който няма татуировка на дясната половина на дясната си ръка до лакътя. — Тя се отдалечи от дъската и седна отново на мястото си. — Но поне Стейси може да каже на онези хора от уебсайта, че се интересуваме единствено от мъже.

— А наистина ли мога да кажа подобно нещо? Можем ли да бъдем сигурни, че именно това е човекът, когото е споменал Роби? — намеси се Сам.

— Доколкото изобщо можем да бъдем сигурни в нещо, да. Преровихме всички записи и не можахме да открием никой друг в близост до Роби. Ако някой е разговарял с него, застанал зад стола му, този човек не би могъл да се добере до чашата му. Вижте, чашата стои толкова близо до Роби, че е изключено да я е пипал друг, освен съседът му на бара.

— Добре — съгласи се Сам. — Приемам аргумента.

— Благодаря, Крис. Някой друг има ли да съобщава нещо?

— Имам резултатите от проверката на записите на камерата пред входа — обади се Пола. — Намерих работа за цяла нощ на хората от нощната смяна в криминалния отдел. Роби със сигурност не си е тръгнал през главния вход, което е извънредно неприятно, защото районът около него е покрит много гъсто с камери. Трябва да си е тръгнал през страничния, така наречения „VIP-изход“. Около него няма камери — собствениците на клуба държат да останат в добри отношения с известните си посетители. Така и персоналът не се изкушава да продава материали на клюкарските списания. Ако не съществуват снимки, на които се вижда как някой задник от третостепенните риалити предавания чука пияна обожателка, те няма и да се появят в пресата. Така е поне на теория. Уличката зад клуба води към Гос Стрийт, която очертава една от границите на Темпъл Фийлдс… — Пола замълча за миг, издула устни, с присвити очи. — А, разбира се, видеонаблюдението в Темпъл Фийлдс е крайно ограничено. Прекалено много от хората, които имат магазини и заведения там, зависят от съмнителните типове, които се движат по улиците, затова и винаги се противопоставят, когато общината предложи да постави повече камери. Така че не съществуват кадри, на които да се вижда как Роби си тръгва по Гос Стрийт. Имаме обаче един много кратък клип от една камера на Кампиън Уей. Току-що го качих в мрежата, всеки от вас може да го види на компютъра си — но ето го и тук — тя придърпа към себе си един лаптоп и кликна с мишката. Интерактивното табло до Карол незабавно оживя, появи се мътен образ, абстрактна плетеница от светлина и сенки, създадена от уличните лампи по Кампиън Уей.

— Все още е в доста суров вид — каза Пола. — Вероятно ще успеем да го поизчистим малко. Но не мога да преценя доколко това ще ни бъде от полза.

Камерата беше насочена така, че в обсега на обектива да попадат номерата на колите, които се движеха бавно по Кампиън Уей. Първоначално не се забелязваше никакво движение. После от една пряка се появиха две фигури, спряха на края на тротоара, изчаквайки да премине един от нощните автобуси, после пресякоха и потънаха в другата част на пресечката. За всеки, който съзнателно търсеше да види Роби Бишоп, беше ясно, че човекът, който вървеше откъм камерата, беше именно футболистът. Но човекът от другата му страна беше само тъмен силует, с изключение на един много кратък момент, когато двамата спряха на бордюра и до рамото на Роби се появи за миг някакво бяло петно.

— И убиецът е Каспар, шибаният дружелюбен призрак — заяви Кевин. — Е, сега поне знаем, че е бял. Като че ли е знаел, че наоколо има камери.

— Предполагам, че действително е наясно — отвърна Пола. — Много показателен е фактът, че това е единственият момент, в който Роби и вероятният му убиец са заснети от камера. Дори при ограниченото покритие на Темпъл Фийлдс е невъзможно да прекосиш квартала от единия до другия край, без да бъдеш заснет поне веднъж — тя кликна още веднъж. Този път на таблото се появи карта на Темпъл Фийлдс, на която бяха маркирани в цвят клуб „Аматис“ и наличните камери. Пола кликна отново. Появи се зигзагообразна линия, която очертаваше маршрут, който избягваше всички улични камери, с изключение на онази на Кампиън Уей.

— Вървейки по този маршрут, те са били заснети единствено тук, и то отстрани, при това за по-малко от минута. Какъвто и друг маршрут да бяха избрали, някоя от камерите щеше да ги заснеме в лице. Вижте как са се движили. Никой не би правил случайно такива сложни завои. И ми се струва, че избягването на камерите не е било идея на Роби.

Всички загледаха картата.

— Много точно наблюдение, Пола — каза Карол. — Следователно можем да предположим с доста голяма сигурност, че търсим местен човек. Някой, който е завършил гимназията в Харистаун и познава добре Темпъл Фийлдс. Не изключваме напълно твоята теория, Кевин, но като че ли става дума по-скоро за някой, който е завършил твоето училище, отколкото за руската мафия. Освен ако не им е хрумнало да се възползват от местните таланти. Затова и не бива да изключваме никоя версия. Пола, можем ли да бъдем сигурни напуснали ли са Темпъл Фийлдс и в каква посока са тръгнали?

— Цари пълна неяснота, шефе. В тази част на града има вече и доста елегантни и скъпи жилища. А може да са си тръгнали с кола. Няма начин да разберем. Единственото, което знаем със сигурност, е, че не са вървели пеш по някоя от главните улици в тази част на Темпъл Фийлдс.

— Добре. Нека продължим да търсим записи от видеонаблюдението в търговските обекти в същата зона. Някакъв напредък в опитите да разберем откъде е бил взет рицинът?

Кевин погледна бележника си.

— Разговарях с един преподавател в катедрата по фармакология в университета. Той каза, че не било трудно да се извлече. Необходими били само зърна рицин, ацетон, силен алкален разтвор и някои дреболии, които могат да се намерят във всяка кухня — стъклен буркан, филтър за кафе-машина, пинсети, такива неща.

— А от къде могат да се вземат зърна рицин? — попита Крис.

— Растението е често срещано из всички земи на юг от Алпите. Можеш да си поръчаш зърна онлайн без проблеми. Така погледнато, ако на някой от нас му се прииска да произведе достатъчно рицин, за да затрие всичко живо в тази сграда, ще успее да се справи в рамките на една седмица. Не мисля, че има някакъв смисъл да се опитваме да проследим доставките на необходимите материали — каза уморено Кевин.

Трудно беше да не се подадеш на потиснатост след този разговор. Карол си повтаряше, че имат някакъв напредък, колкото и да е незначителен. Във всяко разследване имаше етапи, когато се тъпчеше на едно място. Скоро щяха да пристигнат резултатите от лабораторията и патоанатомията. Дано с тях да отворят в стената първата пукнатина, от която да тръгне големият пробив.

Нажежени до червено стоманени червеи, покрити с остри шипове, разкъсваха плътта му. Забравил всякакъв стоицизъм, Тони изкрещя. Болката намаля до пулсиращ бодеж — все едно че в бедрото му се бе промушила електрическа змиорка. Той дишаше повърхностно, през сподавени стонове.

— Всички казват, че ваденето на дренажите било най-неприятно — отбеляза дружелюбно попрезрялата медицинска сестра.

— Ох-х-х — изпъшка Тони. — Прави са.

По лицето и шията му беше избила пот. Цялото му тяло се стегна, когато той почувства раздвижването на втория дренаж.

— Само минутка. Изчакайте една минута — прошепна той.

— По-добре да ги вадя, отколкото да ги вкарвам — заяви сестрата и продължи да си върши невъзмутимо работата.

Познаването на предстоящата болка не му помогна да я понесе по-лесно. Той сви юмруци, стисна клепачи и си пое дъх. Когато крясъкът му заглъхна, познат глас подразни слуха му.

— Винаги е бил женчо — обърна се небрежно майка му към сестрата.

— Виждала съм силни мъже да плачат, когато им вадят дренажите — отвърна сестрата. — Той се държа по-добре от повечето.

Ванеса Хил потупа сестрата по рамото.

— Приятно е да се гледа как заставате на страната на болните си. Надявам се, че той не ви създава проблеми.

Сестрата се усмихна.

— О, напротив, държи се много добре. Можете да се гордеете с него, госпожо Хил.

И тя излезе от стаята.

С нея изчезна и дружелюбността на майка му.

— Имах среща с управителите на тръста „Брадфийлд Крос“. Реших, че ще е по-добре да се отбия. Какво казват лекарите?

— Ще ми поставят скоба, и ще се опитат да ме вдигнат от леглото още днес или утре. Аз настоявам да изляза от болницата до една седмица — той забеляза стъписването, което се изписа по лицето й и за миг му се прииска да я подразни малко. Но малкото момче у него се намеси и му припомни, че мигът удоволствие няма да си струва последиците. — Не се притеснявай, нямам намерение да помоля да ме закарат у вас, за да се грижиш за мен. А дори да обявя, че отивам при теб, е достатъчно само да се появиш тук, когато ме изписват. После може да ме откараш в моето жилище.

Ванеса се подсмихна иронично.

— Гаджето ще те гледа, така ли?

— За пореден път повтарям, че не съм в такива отношения с нея.

— Е, да, всъщност би било прекалено да се надявам на такъв вариант. Хубава жена, при това несъмнено и умна. Предполагам, съзнава, че може да намери нещо по-добро — тя стисна неодобрително устни. — Ти така и не наследи способността ми да привличам интересни хора — баща ти, разбира се, не влиза в сметката. Все пак всеки от нас има право поне на една грешка в живота си.

— Не очакваш коментар от мен, нали? Като се има предвид, че никога не си ми казвала каквото и да било за него.

Тони долови горчивината в собствения си глас и му се прииска да можеше да не я изпитва.

— Той беше на мнение, че ще му е по-добре без нас. В моите представи това означаваше, че и ние двамата ще се чувстваме по-добре без него — тя се извърна и се загледа през прозореца в равномерно сивото небе. — Знаеш ли, трябва да подпишеш един документ, от който имам нужда — обърна се отново към него, подпря на леглото голямата чанта, която носеше през рамо, и извади папка, пълна с документи. — Проклетото правителство се опитва да ни прекара с всяко пени. Къщата на баба ти е приписана на нас двамата. Тя реши така навремето, за да ми спести плащането на данък наследство. Къщата се дава под наем от години. Но като се има предвид положението на имотния пазар…

— Я почакай. Искаш да кажеш, че двамата сме съсобственици на къщата на баба ми? За първи път чувам такова нещо.

Тони се поизправи на лакът, изкриви лице от болка, но това очевидно не го отклони от решението да разбере за какво става дума.

— Разбира се, че го чуваш за първи път. Ако бях оставила къщата на теб, ти вероятно щеше да я превърнеш в приют за престъпници, пуснати под гаранция, или щеше да прибереш там някои от любимите си откачалки — в тона на Ванеса не се долавяше и следа от симпатия и разбиране. — Виж какво, трябва просто да подпишеш указанията до адвоката и съгласие за продажбата.

Тя извади два листа и ги постави на масичката до леглото, после взе дистанционното управление и започна да натиска ту едно, ту друго копче.

Тони се остави да го местят нагоре-надолу, докато Ванеса се опитваше да разбере какво точно трябва да направи, за да му помогне да седне в леглото.

— Защо чувам за всичко това едва сега? Ами парите от наемите?

Постигнала най-сетне търсеното положение на леглото, Ванеса махна небрежно с ръка.

— Би било чиста загуба да се дават на теб. Какво би направил ти с тези пари? Щеше да си купуваш още тъпи книги? Освен това така или иначе ще получиш своя дял, когато дадеш съгласие за продажбата — тя порови в чантата си и извади химикалка. — Ето, подпиши.

— Искам първо да ги прочета — възрази Тони, когато тя пъхна химикалката в ръката му.

— Защо? И без това нищо няма да разбереш. Хайде, подписвай, Тони.

Той си каза, че е невъзможно да се прецени дали тя не се опитва да го измами. Каквито и да бяха намеренията й, винаги щеше да се държи с него по този начин. Нетърпеливо и раздразнително, с твърдото убеждение, че той, както и целият останал свят, има за цел да издига всевъзможни пречки по пътя й. Можеше да се опита да й се противопостави, да настоява да прочете документите в подробности и да поиска време да обмисли желанието й. Но точно сега всичко това не го интересуваше. Болеше го кракът, болеше го главата, а и съзнаваше, че тя не може да му отнеме нещо, което има истинско значение за него. Да, възможно бе заради нея да не е получил нещо, което по право му принадлежи. Но през всички тези години се беше справял и така, и вероятно щеше да успее да се справя и занапред. Много по-важно бе да я държи надалеч от тази стая и от работата си.

— Добре — въздъхна той. Но преди да докосне хартията с химикалката, вратата се отвори и в стаята влезе госпожа Чакрабарти. Лекарката се носеше напред с хищния си профил, досущ като боен кораб, следван от цялата флота, строена и готова за битка.

Само с един жест Ванеса дръпна документите и ги прибра в чантата си. Уж потупвайки Тони по ръката, успя да му измъкне и химикалката, като през цялото време озаряваше доктор Чакрабарти с най-сияйната си усмивка, запазена за корпоративни клиенти.

— Вие трябва да сте известната госпожа Хил — отбеляза лекарката. Тони не беше съвсем уверен, но му се стори, че долавя суха нотка в тона й.

— Дължа ви голяма благодарност, задето успяхте да се справите така добре с коляното на сина ми — каза Ванеса с най-очарователния си глас. — За него щеше да бъде много трудно да свикне с мисълта, че е останал инвалид.

— Това важи за повечето хора — лекарката се обърна към Тони. — Доколкото виждам, са успели да ви свалят дренажите, без да ви убият.

Той й отвърна с уморената усмивка на старец.

— На косъм беше. Струва ми се, че когато ме раниха, не болеше толкова.

Госпожа Чакрабарти повдигна вежди.

— Вие, мъжете, сте като малки деца. Добре, че не се налага вие да раждате, иначе човечеството отдавна щеше да е изчезнало. И така, сега смятам да махнем тази огромна, тежка шина и ще видим какво ще стане после. Ще ви боли ужасно, но ако болката наистина е непоносима, и без това няма никакъв смисъл да се опитвате да ставате.

— Е, аз ще тръгвам — обади се Ванеса. — Никога не съм можела да го гледам как страда.

Тони преглътна лъжата й. Важното беше тя да се махне.

— Е, да видим какво е най-лошото, на което сте способни — каза той, когато Ванеса затвори вратата зад себе си. — По-жилав съм, отколкото изглеждам.

Стейси Чен също беше по-жилава, отколкото изглеждаше. Налагаше й се да бъде. Въпреки феноменалните й таланти в областта на програмирането и системния анализ, не бяха много нещата, които бе успяла да постигне с лекота. Можеше да се предположи, че в света на информационните технологии няма да съществуват предразсъдъци по отношение на пола, че имигрантският й произход няма да бъде пречка за нея, но се оказа, че и в тези среди хората са предубедени като навсякъде другаде. Това беше и причината тя да загърби възможността за блестяща академична кариера и да избере работата в полицията. Спечели първия си милион още като студентка с хитро написана програма, която успя да продаде на американски софтуерен гигант — компанията имаше нужда от обезопасяване на операционната си система срещу евентуални софтуерни конфликти. Но успехът й бе съпроводен с подчертано снизходително отношение към нея и тя разбра, че не желае да става част от този свят.

Докато в полицията човек беше съвсем наясно с положението си. Никой не се преструваше, че полът и етническият произход не са от значение — с изключение на големите шефове, които така или иначе бяха отдалечени от истинската работа. Никой не отричаше съществуването на предразсъдъци, но така поне беше честно. Тя приемаше всичко това, защото работата в полицията й даваше възможност да се рови във виртуалното съществуване на хората. Можеше да чете електронната им поща, да открива склонности към перверзни и да изравя тайни, които те считаха за дълбоко погребани. И всичко това съвсем законно.

Хубаво беше и това, че ангажиментът в полицията изключваше конфликт между това, което работеше, за да си изкарва заплатата, и работата на свободна практика. Месечната й заплата едва-едва покриваше режийните разноски по елегантното жилище на последния етаж на една от сградите в центъра на града, но изобщо не можеше да й осигурява шитите по поръчка костюми и блузи, с които ходеше на работа. Останалата част от приходите й — а те бяха значителни — идваха от програмите, които създаваше у дома, на собствените си компютри. Това беше единият аспект на работата, който й осигуряваше удовлетворение. Другият беше възможността да се рови в личното пространство на другите. Да, вече бе успяла да се сдобие с това, което винаги бе искала, но Бог й бе свидетел, че си го беше заслужила.

Неприятно беше единствено това, че от време на време се налагаше да общува директно с хора. По някаква причина в полицията все още цареше убеждението, че ще постигнеш по-добър резултат, ако дишаш един и същи въздух с хората, които разпитваш. Много ретро, в стила на двайсети век, мислеше Стейси, когато навигационната система в колата й съобщи, че е стигнала до търсената улица.

Централата на „Най-хубавите дни от нашия живот“ не приличаше на нито един от офисите на софтуерни компании, които Стейси бе посещавала. Намираше се в една типична за предградията къща близнак, в покрайнините на Престън, пътят от там до магистралата М-6 беше кратък, но постоянно задръстен с превозни средства. Стори й се странно, че компания, която само преди месеци се бяха опитали да изкупят срещу милиони долари, е разположена в този сандък, строен през седемдесетте години, който струваше най-много сто — двеста хиляди. Но това беше адресът, вписан във фирмения регистър, същия адрес беше получила и по електронната поща.

Външната врата се отвори, докато Стейси излизаше от колата, и една жена, наближаваща трийсетте, облечена в изподрани по модата джинси и широка тениска с емблемата на И-грите на Британската общност, застана на прага и й се усмихна дружелюбно.

— Вие трябва да сте детектив Чен — каза тя. Акцентът й подсказваше, че е родена някъде в Корнуол или Девън. — Заповядайте.

Стейси, която се беше постарала да се облече в стила на компютърните маниаци — с леки памучни панталони и блуза с качулка, отвърна на усмивката й.

— А вие сте Гейл.

Жената прибра назад косата си с изрусени кичури и й подаде ръка.

— Приятно ми е, заповядайте.

Тя въведе Стейси в дневна, претъпкана с дивани и столове. В единия ъгъл, до телевизора, имаше купчина безразборно нахвърляни детски играчки. Ниската масичка беше затрупана със списания и разпечатки.

— Съжалявам, че е толкова разхвърляно. От една година се каним да се преместим, но все не ни остава време да тръгнем по огледи на къщи.

Стейси приемаше спокойно мисълта, че може никога да няма деца. Обичаше изчистените линии на просторното си жилище на последния етаж, хармонията, която цареше в него. Ако се наложеше да живее на място като това тук, сигурно щеше да се побърка. Неминуемо.

— Няма проблем — отвърна тя.

— Нещо за пиене? Черен чай, кафе, билков чай, „Ред Бул“, диетична кока-кола… мляко?

— Не, няма нужда — Стейси се усмихна, външните ъгълчета на тъмните й бадемовидни очи се повдигнаха. — Едва сега осъзнавам, че администрирате сайта от собствения си дом. Страхотна идея между другото.

— Благодаря — Гейл се отпусна на един от диваните и направи гримаса — Всичко започна по-скоро като хоби, а после превзе живота ни. Почти всеки ден с нас се свързват големи корпорации, предлагат да изкупят фирмата. Но на нас не ни се иска тя да се промени, да се превърне единствено в машина за пари. Искаме да се съхрани човешкият фактор, идеята за възстановяване на прекъснати връзки между хората. Благодарение на нас са се събирали хора, които са били разделени цял живот. Канят ни на сватби, имаме цяло табло със снимки на бебета, родили се благодарение на „Бест Дейс“ — Гейл се усмихна. — Понякога се чувствам като феята кръстница.

Репликата беше позната на Стейси — беше я срещала няколко пъти в интервюта, давани от Гейл, когато тя говореше за работата си и начина, по който тя се отразява на живота на хората.

— Но не всичко е толкова розово, нали? Чувала съм и за разводи, предизвикани от тези възстановени контакти.

Гейл зачопли излинялата дамаска на дивана.

— Е, не може да направиш омлет, без да счупиш яйцата.

— Това обаче не е добра реклама, нали така?

Гейл я изгледа леко озадачено, сякаш се питаше как можа да се промени толкова бързо тонът на разговора, досега топъл и сърдечен.

— Е, така е. Честно казано, избягваме да говорим за тези неща — тя се усмихна отново, но вече не толкова самоуверено. — Винаги съм считала, че не е необходимо да бъдат изтъквани.

— Именно. Убедена съм също така, че последното, което ви се иска, е да се разбере, че сте замесени в разследване на убийство — каза Стейси.

Гейл я изгледа така, сякаш Стейси й беше ударила плесница.

— Убийство ли? Не може да бъде.

— Разследвам убийството на Роби Бишоп.

— Той не е регистриран в нашия сайт — отвърна рязко Гейл. — Щях да помня, ако беше.

— Имаме основание да считаме, че вечерта, когато е бил отровен, е пил в един бар с един от вашите членове. Възможно е…

— Да не искате да кажете, че някой от нашите членове е убил Роби Бишоп? — Гейл се надигна на дивана, сякаш се опитваше да се отдръпне колкото може повече от Стейси.

— Гейл, моля ви само да ме изслушате — търпението на Стейси започваше да се изчерпва. — Смятаме, че човекът, с когото е седял на бара, може да е видял нещо, а може и Роби да е споделил нещо с него. Трябва да открием този човек и имаме основания да считаме, че е бил регистриран в „Най-хубавите дни от нашия живот“.

— Но защо? — попита Гейл с нарастваща паника. — Какво ви кара да мислите така?

— Защото Роби казал на друг свой приятел, че ще остане да пийнат с някакъв свой съученик. А освен това открихме листче с адреса на вашия сайт в джоба на панталоните, които е носил същата вечер.

— Това не означава… — Гейл не преставаше да клати глава, сякаш се надяваше, че движението може да пропъди Стейси.

— Това, от което се нуждаем, е вие да разпратите съобщение до всички мъже, регистрирани при вас, които са завършили гимназията в Харистаун по едно и също време с Роби, и да питате всеки от тях дали Роби не е бил именно с него в четвъртък. А тъй като човекът може да се притеснява да признае, ще трябва освен това да ги помолите да ви изпратят своя нова снимка и описание на това, което са правили от десет вечерта в четвъртък до четири в петък сутринта. Мислите ли, че ще успеете да го направите?

Стейси отново се усмихна. Добре, че децата не си бяха у дома, вероятно изражението й щеше да ги накара да се разплачат от ужас.

— Не мисля… — Гейл замълча. — Искам да кажа… хората не очакват такива неща, когато се регистрират при нас, нали?

Стейси сви рамене.

— Общо взето, хората в мрежата са позитивно настроени и мисля, че ще проявят желание да помогнат. Роби беше познат и обичан — тя извади телефона си. — Мога още сега да ви изпратя съобщението, което вие трябва да препратите.

— Не знам какво да ви отговоря. Трябва да поговоря със Саймън — с мъжа си — Гейл се приведе напред и посегна към мобилния телефон, оставен на масичката.

Стейси поклати глава с подчертано съжаление.

— Нямаме време за губене. Или ще направим всичко по този безобиден начин, който ви позволява да съхраните контрол над адресите на абонатите си и над цялата си система, или ще се наложи да изискам разрешение от прокуратурата, но след това ще изнесем от тук всичките ви компютри, а аз ще направя необходимото да установя контакт с абонатите ви. Операцията няма да бъде никак приятна и ако в пресата се появят съобщения, че сте възпрепятствали разследването по случая Роби Бишоп, вероятно скоро след това бизнесът ви ще западне дотолкова, че ще престане да представлява апетитна хапка за корпоративните акули. — Стейси разпери ръце. — Но, разбира се, решението си е ваше. — Каза си, че Крис Дивайн би се гордяла с нея — дотолкова бе успяла да сплаши горката жена.

Гейл я изгледа с омраза.

— Мислех, че сте една от нас — каза тя горчиво.

— Не сте първата, която прави тази грешка — отбеляза Стейси. — Хайде да се заемем с разпращането на съобщенията.

Ванеса смъкна очилата за четене от носа си и ги остави до бележника си.

— Мисля, че приключихме — каза тя.

Закръглената жена срещу нея се облегна в стола си.

— Ще се погрижа всичко да бъде задвижено — каза тя. От четири години насам Мелиса Рейли беше заместник и дясна ръка на Ванеса. Въпреки фактите, доказващи обратното, Мелиса беше твърдо убедена, че под железния си професионализъм Ванеса Крис златно сърце. Според нея човек, който умееше така точно и проницателно да оценява личността и нейното поведение, не би могъл да бъде толкова коравосърдечен. И ето че днес най-сетне тя бе получила доказателство за теорията си. Ванеса бе отменила всичките си ангажименти, за да бди край леглото на сина си. Действително, тя се върна в офиса още преди обяд и се зае с работата си съсредоточено и методично, без да прекъсне нито за миг до момента — но все пак… Нали се беше върнала само защото приятелката на сина й бе настояла да я замести?

— Как се чувстваш? — попита тя, по гладкото й лице се изписа загриженост.

— Как се чувствам ли? — намръщи се Ванеса. — Добре съм. Нали не съм аз тази, която лежи в болница.

— Все пак шокът сигурно е бил ужасен. Пък и да видиш сина си да лежи там, в такова състояние… Искам да кажа, нали всяка майка иска най-доброто за детето си, иска да може да премахне болката…

— Така е — каза Ванеса. Тонът й подсказваше, че разговорът е приключил. Виждаше ясно, че Мелиса отчаяно иска да се добере до някаква по-интимна подробност. Работата й в социалните служби я бе научила да поглъща лакомо всякакви сведения за чужди нещастия. Понякога Ванеса се питаше дали си струва да понася желанието на Мелиса да пъха късите си тлъсти пръстчета във всяка пролука на човешката душа заради блестящите й организационни способности. Точно днес беше почти готова да реши, че не си струва.

— И разбира се, сигурно те измъчват постоянните грижи около възстановяването му — допълни Мелиса. — Казаха ли вече дали ще може да ходи нормално?

— Може да накуцва леко. Вероятно ще се наложи още една операция.

Дори споделянето на такава дреболия беше неприятно за Ванеса, но тя съзнаваше, че понякога се налага да подаде леко, за да запази уважението на подчинените си. Докато Мелиса продължаваше да дърдори, Ванеса се запита безцелно какво ли е да те измъчват майчински грижи. Майките постоянно говореха за тясната връзка с децата си, но тя така и не беше изпитала тази пламенна нежност. Беше изпитвала желание да закриля сина си, докато той беше бебе, но чувството не й се стори много по-различно от това, което бе изпитвала към първото си кученце, което беше най-малкото от кучилото и трябваше да бъде хранено с биберон. За нея това беше облекчение. Не й се искаше да се чувства прикована към това дете, да чувства отсъствието му почти физически, както твърдяха, че се чувстват другите майки. Но от самото начало бе осъзнала и друго — че не беше приемливо да си признаеш, че не забелязваш у себе си такива реакции. Не можеше да бъде сигурна дали милиони други жени не споделят нейното безразличие към децата си.

Но докато такива като Мелиса претендираха да налагат универсалните етични норми, Ванеса и множеството жени като нея трябваше да се преструват. Е, това не беше чак толкова трудно. През по-голямата част от живота си се беше преструвала за едно или друго. Понякога се питаше дали сама знае кое в живота й е истинско и кое — измислено.

Но и това нямаше значение. Тя щеше да постъпи и сега според обичайното си правило. Ще се погрижи за това, което беше най-важно за самата нея. Не дължеше на Тони каквото и да било. Беше го хранила и обличала, и му бе осигурила покрив над главата до момента, когато той замина да следва. Ако можеше да се говори за дълг, то по-скоро той трябваше да бъде задължен на нея.

Ръководенето на екип като нейния изключваше възможността да разполага със скривалище, помисли с горчивина Карол, когато вдигна инстинктивно глава и забеляза, че вратата на външния офис се отваря и влиза Джон Брандън. Времето, което бе необходимо на началника на полицията да прекоси помещението до нейната стаичка, бе достатъчно за Карол да се съвземе и да прехвърли на ум малкото данни, които можеше да представи.

Тя стана, когато той влезе в малкия кабинет. Именно съзнанието за приятелските отношения между нея, Джон Брандън и жена му я караше да държи на официалностите, когато се срещаха публично, на служебен терен в полицейската централа.

— Сър — каза тя с лека усмивка и го покани с жест да седне на един от столовете.

Мрачната физиономия на Брандън, чието лице поначало си имаше жалостиво кучешко изражение, отразяваше собствената й потиснатост. Той се разположи на стола полека, като човек, който страда от болки в гърба.

— Днес сме прицел на всеобщо внимание, Карол.

— Моят екип ще се посвети на разследването на убийството на Роби Бишоп със същото старание, което бихме отделили на която и да било друга жертва на убийство, сър.

— Това ми е известно. Само че повечето ни разследвания не привличат до такава степен вниманието.

Карол взе една химикалка и започна да си играе с нея.

— Е, случвало се е — отвърна тя. — Не ме притеснява това, че ще бъда прицел на медийно внимание.

— Да, но други хора се притесняват. И аз имам шефове и те искат от мен бързи резултати. От управителния съвет на „Брадфийлд Виктория“ държат следствието да бъде доведено до успешен край колкото е възможно по-бързо. Доколкото разбирам, сегашното състояние на нещата разстройвало играчите им — поради дипломатичната си обиграност Брандън обикновено успяваше да прикрива истинските си чувства, но днес раздразнението му прозираше под повърхността. — Излиза, че няма човек в Брадфийлд, който да не е бил почитател на Роби Бишоп — той въздъхна. — Е, докъде стигнахме?

Карол се опита да прецени съществуващите възможности. Можеше да преувеличи или съзнателно да подцени стойността на малкото, с което разполагаше. Ако представеше нещата така, сякаш имаха по-голям напредък, логично бе от нея да очакват бързо следващите резултати; ако подценеше постигнатото, щяха да я притискат да намери някакъв обект, който да преследва. В крайна сметка реши да не се отклонява от реалното положение. В края на краткото й изложение лицето на Джон Брандън бе станало още по-мрачно.

— Не ти завиждам — каза той. — Което не означава, че няма да изисквам резултати. Ако имаш нужда от хора или от каквото и да било друго, уведомявай ме незабавно.

Той се изправи.

— Проблемът не е в недостига на хора, а на информация, сър.

— Знам.

Брандън се извърна, за да си върви, но спря с ръка на дръжката на вратата и отново се обърна към нея.

— Имаш ли нужда да потърся друг профайлър? Нали Тони сега не е на разположение?

Карол изпита моментен пристъп на паника. Нямаше никакво желание да установява тесни работни отношения с човек, чиято преценка би се основавала на повърхностни познания и за самата нея, и за екипа й. Не й трябваше допълнителната грижа да овладява заключенията на някакъв друг психолог.

— Той има проблем с крака, не с главата си — отвърна тя припряно. — Не се безпокойте. Ако възникне нещо, което налага консултация с профайлър, доктор Хил ще може да ни посъветва.

Брандън повдигна вежди.

— Не ме проваляй, Карол.

После излезе и прекоси офиса, подхвърляйки на всички по някоя окуражителна дума.

Карол го проследи с поглед, кипяща от гняв. Скритият упрек в думите му беше несправедлив. Нито един от останалите подчинени на Джон Брандън не бе демонстрирал по-голяма всеотдайност по отношение на работата си или на справедливостта като абстрактен принцип, който бе водещ за нея. Сред подчинените му нямаше друг, който можеше да представи такъв списък от разкрити тежки престъпления — престъпления, които бяха разбили не един човешки живот и бяха карали жителите на Брадфийлд да се озъртат плахо, когато вървяха по улиците. И Брандън бе наясно с това. Някой трябва да го бе насолил много сериозно, за да го накара да се държи по този начин.

Детектив Сам Еванс имаше за задача да разговаря с останалите обитатели на луксозните апартаменти в някогашната складова постройка, където бе живял и Роби Бишоп. На шефката й беше хрумнало, че Роби можело да е казал нещо на свой съсед, например в общата сауна на другия ден след вечерта, прекарана в „Аматис“, нещо, което би могло да ги отведе до отровителя. Според Сам идеята беше глупава. Първото, на което се научаваха хора като Роби Бишоп, бе да си държат устата затворена пред всеки, който би могъл да се изкуши да изтърси всичко научено пред репортери на жълти издания като „Хийт“ или на приложението към „Брадфийлд Ивнинг Сентинел“. Знаеше, че според Карол Джордан той трябва да се откаже от похватите си на единак, особено след като решението на Дон Мерик да тръгне по гореща следа, без да уведоми никого, бе завършило така катастрофално. Тя беше подчертала, че всичко друго, освен работата в екип е неприемливо, но той знаеше, че тя не е достигнала сегашното си положение, поставяйки собствените си интереси след тези на екипа. Не можеше да го обвинява, че взема самостоятелни решения, ако благодарение на това бе в състояние да представи резултати.

Затова, вместо да се заеме с безсмислено обикаляне по апартаментите, той остана в собствената си дневна с лаптоп на коленете и съобщенията от пощата на Роби Бишоп на екрана. Стейси каза, че те не съдържат нищо интересно, но според Сам тя не бе имала време да ги прегледа едно по едно. Нали успоредно с това трябваше да провежда и онези свои високотехнологични операции по хард диска. Може и да беше превъртяла съобщенията, но той беше готов да заложи месечната си заплата, че не ги беше чела в подробности.

След около час той вече не беше склонен да упреква Стейси за предполагаемата й небрежност. Достатъчно неприятно беше, че Роби се придържаше към стила на текстовите съобщения по телефоните, което пречеше доста на четенето. Още по-неприятна беше обаче баналността на написаното. Ако някъде съществуваше човек, способен да пише по-скучни писма от Роби Бишоп, то Сам се надяваше никога да не се наложи да се рови в пощата му. Предполагаше, че тези, в които ставаше дума за музика, може и да представляваха известен интерес, ако предположим, че четящият изпитваше всепоглъщаща страст към подробности, свързани с трип-хоп парчета. Може би пристрастията на Роби към денс музиката са карали сърцето на Бинди да бие по-силно. У Сам те будеха единствено силно желание за сън.

Любовните теми бяха не по-малко скучно развити от музикалните. А тъй като Роби бе писал предимно на Бинди, в писмата ставаше дума най-вече за любов и музика. Но Сам нямаше намерение да се предава. Знаеше, че най-интересната информация обикновено е заровена най-дълбоко. Затова продължаваше да упорства.

Следата се появи след три часа мъчително четене на любовни обяснения и музикални анализи. Едва не я пропусна, толкова небрежно беше заровена сред всичко останало.

Роби беше написал:

Тези няколко реда оставаха неразбираеми сами по себе си. Сам се върна към папката с входящи съобщения. Когато кликна, за да отвори папката, на екрана се появи текст: „Имате 9743 съобщения в папката. Преглеждането на всички ще отнеме доста време. Искате ли да продължите?“ Той кликна „да“ и докато чакаше, провери датата на изходящото съобщение, написано от Роби.

Изминаха само няколко секунди, докато открие съобщението на Бинди, което бе накарало Роби да напише горния отговор.

Сам си пое бавно дъх. От самото начало беше убеден, че в компютъра на Роби има какво да се открие. Че има нещо, което най-сетне ще ги наведе на сигурна следа. И ето го, той го откри. Някакъв напълно побъркан тип, тъкмо човекът, който би бил способен да замисли сложен план, включващ рядка отрова, която води до бавна, мъчителна смърт.

Сам се усмихна, загледан в екрана. Сега трябваше да проведе само няколко телефонни разговора, и после щеше да покаже на Карол Джордан, че не е била права да пренебрегва Сам Еванс.

Тони стесни показателите на търсене и задейства отново мета-търсачката. „Гугъл“ вършеше работа за по-общо търсене, но когато ставаше дума за дребните детайли, не можеше да се сравнява с търсачката, до която му бе дал достъп — един колега-профайлър от ФБР. „Отнема повече време, но пък можеш да видиш и космите в ушите им“, кимна той тогава и му намигна. Тони подозираше, че част от данните, които отваряше търсачката, са под закрилата на закона на ЕС за защита на личните данни, но се съмняваше, че рискува ченгетата да го подгонят за това в близко бъдеще.

Голямото му предимство в сравнение с американските профайлъри се свеждаше до това, че му се налага да анализира далеч по-малка извадка от тези, с които те обикновено работеха. Ако профайлър на ФБР поискаше да събере данни за всички бели мъже между двайсет и трийсетгодишна възраст, починали при подозрителни обстоятелства през последните две години, той би трябвало да прегледа около 11 000 отделни смъртни случая. В Обединеното кралство обаче общият брой на убийствата, извършени през последните две години, възлизаше на не повече от 1600. Ако се добавеха случаите на смърт при съмнителни и неизяснени обстоятелства, броят се увеличаваше, но не особено много. Истинското затруднение, с което Тони трябваше да се справи, беше точното определяне на границите на целевата група, която го интересуваше. Поради относително малкия брой на убийствата те не бяха особено старателно категоризирани по възраст, пол и расова принадлежност. Той изгуби по-голямата част от деня, събирайки информация, която се оказа в крайна сметка почти ненужна. Работата му вървеше бавно и защото упойките и силните обезболяващи средства се бяха отразили на способността му да се съсредоточава за по-дълъг период от време. Обезпокояващо често му се случваше да се стресне и да установи, че е задрямал със стекла се по брадичката слюнка, а екранът на лаптопа е загаснал.

Въпреки всичко привечер, когато Карол се появи, той беше успял да сведе броя на интересуващите го случаи до девет. Много му се искаше да се бе справил по-добре, да беше в състояние да й представи нещо конкретно, да докаже, че е във форма. Но очевидно не беше така — все още не. Затова и реши да не й казва нищо за резултатите от търсенето.

Докато я наблюдаваше как смъква палтото си и придърпва стола до леглото му, той си каза, че изглежда изнервена. Клепачите й бяха подпухнали, нови бръчици около очите издаваха напрежението, на което е била подложена. Извивката на стиснатите й устни говореше за потиснатост. Познаваше я достатъчно добре, за да забележи как събира сили да се усмихне заради него.

— Е, как мина днешният ден? — попита Карол. — Забелязвам сериозна промяна — и тя посочи с глава очертанията на тялото му под завивката.

— Беше паметен ден. Извадиха ми дренажите, което, честно казано, беше най-мъчителното преживяване в целия ми досегашен живот. След това свалянето на шината ми се стори песен — той се усмихна иронично. — Всъщност малко преувеличавам. И свалянето на шината не беше кой знае какво удоволствие, но нали всичко е относително. Сега вече си имам скоба, която придържа ставата, за да не се размести — той посочи издутината под завивката. — Доколкото разбирам, раната зараства добре. Закараха ме долу да ми направят рентгенова снимка и казаха, че костта също зараства добре. Така че утре, ако успея да стана от леглото, ще бъда предоставен на садистите от физиотерапията.

— Прекрасно — каза Карол. — Кой би могъл да предположи, че ще се изправиш на крака за толкова кратко време?

— Е, хайде да не се увличаме. Под „изправяне на крака“ трябва да се разбира кретане с проходилка, не участие в Големия северен маратон. Ще трябва да мине доста време, докато заприличам отново на това, което бях.

Карол изсумтя.

— Ако те слуша човек, наистина ще си каже, че си бил състезател по бягане на дълги разстояния. Хайде, Тони, и преди това не беше спортната звезда на Брадфийлд.

— Може и да не съм бил, но бях в добра физическа форма — заяви той, раздвижвайки горната част на тялото си, като че ли изпълняваше спортно упражнение.

— И пак ще бъдеш — Карол прие снизходително перченето му. — Значи в крайна сметка денят е минал добре.

— Горе-долу да. Да не пропускаме и посещението на майка ми, което може да помрачи произволно подбран двайсет и четиричасов период от време. Сега научих, че съм бил собственик на половината от къщата на баба ми.

— Излиза, че освен майка, имаш и баба, за чието съществуване аз не подозирам?

— Не, не. Баба ми почина преди двайсет и три години, докато бях още студент. По онова време собствеността върху половината от къщата щеше да ми дойде добре — едва успявах да свържа двата края — каза той замислено.

— Струва ми се, че нещо не разбирам — отбеляза Карол.

— Честно казано, и аз не знам дали съм разбрал всичко правилно. Все имам чувството, че не съм се освободил изцяло от действието на морфина. Но това, което разбрах от думите на майка си, беше, че нейната майка ми е завещала половината от къщата си. А моята майка просто е пропуснала да сподели това с мен. През изминалите двайсет и три години къщата е била давана под наем, но сега майка ми е решила да я продаде и затова има нужда от моя подпис на необходимите документи. Разбира се, изобщо не е ясно дали някога ще видя някакви пари в резултат на цялата тази процедура.

Карол го изгледа невярващо.

— Но това е кражба. Технически погледнато, е кражба — нали ти е ясно?

— Да, знам. Но тя ми е майка — Тони се понамести, за да седи по-удобно в леглото. — Освен това е права. За какво са ми повече пари? Имам всичко, от което се нуждая.

— И това е начин да се приемат нещата — Карол тръсна една пазарска торба на масичката до леглото. — Но не мога да кажа, че го одобрявам.

— Майка ми е като природно бедствие. Няма никакво значение дали одобряваш постъпките й или не.

— А пък аз си мислех, че майка ти е починала. Никога не си я споменавал.

Тони отклони поглед.

— Никога не съм бил особено близък с нея. С отглеждането ми се занимаваше предимно баба ми.

— Усещането трябва да е било странно. Как се чувстваше ти всъщност?

Той се изсмя сухо, с усилие.

— Като в Йоркширски вариант на „Архипелаг Гулаг“ — само че без снеговете.

„Господи, дано шеговитият тон успее да я заблуди!“

Карол измърмори:

— Какви глезльовци сте вие, мъжете. Хващам се на бас, че нито си мръзнал, нито си си лягал гладен.

Тони премълча. Не искаше да буди у нея нито гняв, нито съжаление. Карол измъкна една дървена кутия от торбата, отвори я и започна да вади шахматни фигури. Тони се смръщи недоумяващо.

— За какво ти е тази шахматна дъска? — попита той.

— Това е общоприетото занимание за интелигентни хора, когато единият от двамата е прикован към болнично легло — заяви категорично Карол.

— Ти да не си започнала да гледаш тайно филми на Бергман?

— Че какво му е трудното? Знам как се движат фигурите, сигурна съм, че и ти знаеш. И двамата не сме глупави — ето ти начин да тренираме мозъците си, когато не работим.

Карол продължаваше упорито да подрежда фигурите.

Тони се разсмя.

— От кога се познаваме?

— Шест-седем години, нали?

— И колко пъти през тези години ни се е случвало да играем някаква игра, каквато и да било, за шах да не говорим?

Този път Карол прекъсна подреждането.

— Нямаше ли един случай… не, това беше с Джон и Маги Брандън — тя сви рамене. — Предполагам, че нито веднъж. Това не означава, че не бива да започваме сега.

— Грешиш, Карол. Има много основателни причини да не започваме.

Тя се облегна назад на стола си.

— Страхуваш се, че ще те победя.

Той извърна очи към тавана.

— И двамата прекалено много обичаме да побеждаваме — но това е само една от причините — той придърпа бележника и химикалката и започна да драска нещо.

— Какво правиш?

— Ще изпълня желанието ти — каза той, без да вдига очи от бележника. — Ще изиграя с теб една игра. Но първо смятам да запиша причините, поради които съм убеден, че това начинание ще завърши катастрофално — той продължи да пише още една-две минути, после откъсна листа и го сгъна. — Е, хайде да започваме.

Сега беше ред на Карол да се засмее.

— Шегуваш се, нали?

— Никога не съм бил по-сериозен — той взе една бяла и една черна пешка, скри ги в шепите си, разбърка ги и поднесе към Карол свитите си в юмруци ръце. Карол избра едната, оказа се, че ще играе с белите фигури, и започнаха.

Двайсет минути по-късно на всеки от двамата бяха останали по три фигури и беше ясно, че ги очаква дълго и скучно обмисляне на стратегии. Карол въздъхна.

— Не издържам. Предавам се.

Тони се усмихна и й връчи изписания лист. Тя го разгъна и зачете на глас:

— „Аз се бавя прекалено много преди всеки ход, защото обмислям всички възможности за четири хода напред.

Карол играе като камикадзе, основната й цел е да вземе колкото е възможно повече противникови фигури. Когато останат толкова малко фигури, че безкрайно дългото обмисляне на ходовете стане неминуемо, Карол ще се отегчи, ще се ядоса и ще се откаже“ — тя хвърли листа и го удари лекичко по ръката. — Копеле.

— Шахматът дава много точна представа за начина на мислене — отвърна Тони.

— Но аз не се предавам лесно — възрази Карол.

— Не и в действителния живот, когато залогът е сериозен. Но когато става дума за игра, не намираш смисъл в хабенето на енергия без гаранция за положителен резултат.

Карол събра примирено фигурите и ги затвори в кутията.

— Познаваш ме прекалено добре.

— Ти мен също. И така, имайки предвид, че тази вечер старателно избягваш тази тема, да се осмеля ли да попитам как върви разследването?

Карол отвори рязко кутията.

— По-добре да поиграем още.

Тони я изгледа съчувствено.

— Толкова ли е зле?

Пет минути по-късно, след като бе изслушал подробния разказ на Карол за всичко, което се бе случило след последното й посещение, той беше принуден да се съгласи с нея. Положението наистина беше лошо. Но после, когато очите му започнаха да се затварят и тя излезе на пръсти от стаята, ъгълчето на устата му се повдигна в едва забележима усмивка. Може би утре щеше да й предложи нещо по-добро от незавършената игра на шах.