Кървав лабиринт

Неделя

Карол се събуди от тихия глас на говорителката, която съобщаваше новините по телевизията. Изпитото вино бе оставило горчив вкус в устата й, а когато се раздвижи, остра болка прониза схванатия й врат. Първоначално не успя да се ориентира къде е. После си спомни. Разкашля се и отвори очи. Тони слушаше репортажа за атентата по новините. Сега говорителката четеше нещо за загиналите, снимките им се появяваха една след друга на екрана. Щастливи, усмихнати лица на хора, на които не им минава през ума да се замислят, че са смъртни. Хора, чиято смърт бе разкъсала тъканта на живота на живите.

— Успя ли да поспиш? — попита Тони, хвърляйки поглед към нея.

— Като че ли да — отвърна Карол. Докато допиха бутилката, заслугата за което беше предимно нейна, бяха продължили да разговарят, но мислите им се въртяха в кръг. Когато тя понечи да си тръгне, Тони подчерта, че след толкова изпито вино не би трябвало в никакъв случай да сяда зад волана. И двамата знаеха, че шансовете да се намери такси в центъра на Брадфийлд в ранните неделни часове са минимални или практически не съществуват. Затова той й даде одеяло, тя придърпа още един стол и си легна. Очакваше да прекара нощта в неспокойна дрямка, но за свое учудване се събуди отпочинала и освежена. Покашля се отново и погледна часовника си. Седем без петнайсет. Имаше достатъчно време да си отиде у дома, да нахрани Нелсън, да се изкъпе и преоблече, и да отиде на работа навреме за сутрешното обсъждане.

— Добре тогава. Какви са плановете ти за днес? — той намали звука на телевизора.

— Обсъждане на задачите с колегите в осем, а после трябва да посетя вдовицата на Том Крос и да поговоря с нея — тя направи гримаса. — Сигурно ще е голямо удоволствие, особено като се има предвид, че той винаги е обвинявал мен за принудителното си напускане на полицията.

Тя се изправи, опитвайки се да изглади с длан измачкания си панталон. Предпочиташе изобщо да не мисли за състоянието на грима и косата си.

— Всичко ще бъде наред. Не може някъде да не съществува някаква връзка.

Карол, която тъкмо решеше с пръсти косата си, спря като закована — в главата й се появи мисъл от тези, които подсъзнанието обикновено подхвърля по време на сън.

— Ами ако твоята налудничава теория, че изобщо не става дума за терористичен атентат, се окаже вярна, и всичко това е част от някаква вендета, насочена към „Брадфийлд Виктория“?

Тони се усмихна.

— Какво искаш да кажеш, че Алекс Фъргюсън се е уплашил от това, което може да се случи, когато „Манчестър Юнайтед“ гостуват на „Виктория Парк“ идущия месец?

— Много смешно. Препоръчвам ти да избягваш подобни шегички в присъствието на антитерористите. Всеизвестно е, че на всеки, който постъпва в онзи отдел, като начало му ампутират чувството за хумор.

— Известно ми е. Следя сериала „Фантоми“.

Карол го изгледа учудено.

— Така ли? Аз пък не.

— А би трябвало. Те го гледат.

— Съмнявам се — опита се да си представи Дейвид и Джони, отдали се на такова кротко домашно забавление като гледането на телевизия.

Тони закима настоятелно.

— Не, наистина го гледат, можеш да бъдеш сигурна. Така преценяват докъде могат да си позволят да стигнат.

— Ти какво, опитваш се да ме убедиш, че МИ-5 и отделът за борба с тероризма вземат оперативни решения на базата на някакъв телевизионен сериал? — Карол почука с пръст слепоочието си. — Май си прекалил с успокоителните, Тони.

— Точно това се опитвам да ти кажа — каза той сериозно. — Те имат в екипите си хора, които са запознати с психологическите граници на допустимото.

— Психологическите граници на допустимото ли? — повтори недоверчиво Карол.

— Ето как функционира този процес. Когато гледат епизод на филм от рода на „Фантоми“, дори най-интелигентните зрители отхвърлят скептицизма си, за да почувстват драматичното въздействие. И когато този скептицизъм не действа, дори за кратко, зрителят е по-склонен да повярва, че и в действителния свят събитията се развиват по същия начин. Което пък дава правото на онези луди копелета от секретните служби да поразтеглят още малко границите на допустимото при своите операции — Тони говореше бързо, жестикулирайки с две ръце.

Карол явно продължаваше да се съмнява.

— Искаш да кажеш, че това, което гледат по телевизията, кара хората да се отнасят с по-голяма търпимост към ексцесите от страна на правоохранителните органи?

— Да. В по-голяма или по-малка степен, което, разбира се, зависи от лековерието им — той осъзна, че Карол все още е скептична. — Добре, ето ти един пример. Не съм чувал за регистриран случай, при който лицето на агент на тайните служби да е било натопено в горещ фритюрник. Но когато нещо подобно се случи във филм, при това толкова популярен сред хората като „Фантоми“, дори ако това е дело на лошите, у определен брой хора се изгражда определено мнение, и ако някой секретен агент наистина натопи лицето на някого във фритюрник, то ще ги накара да кажат „Ами налагало се е да го направи, нали? В противен случай другият щеше да постъпи с него по този начин“. Ето какво е психологическото разширяване на границите на допустимостта.

— Но ако си прав, защо хората все пак протестират срещу мъченията? Защо всички ние не казваме „Ами нали сме виждали на кино колко ефективно действа, защо да не си продължаваме по този начин?“.

Докато говореше, Карол се беше опряла със свити юмруци на ръба на леглото му, разчорлената руса коса падаше над очите й.

— Карол, може и да не си го забелязала, но значителен брой хора казват точно това. Виж например мнението на опозицията, когато американският сенат реши да обяви извън закона прилагането на мъчения при разпити — и това беше едва миналата година. Хората вярват, че те вършат работа именно защото са го гледали на кино. А някои от тези, които вярват, заемат водещи позиции в управлението. Причината, че не всички се хващаме на тези уловки, е в това, че не всички сме толкова лековерни. Някои от нас се отнасят много по-критично към това, което четат и гледат, отколкото други. Но е напълно осъществимо да заблуждаваш постоянно част от хората. И когато разните фантоми и ченгета преминат границата на допустимото, те разчитат именно на това.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли, понякога ме плашиш.

Тя забеляза болката, която се изписа по лицето му — и причината надали беше коляното му.

— Да, знам. Но това невинаги е лошо нещо. Доколкото се простира моят опит, когато ти се почувстваш уплашена от нещо, това само затвърждава решимостта ти да го победиш.

Карол се извърна, почувствала се неловко от похвалата му.

— Значи не мислиш, че става дума за действия, насочени срещу „Викс“?

— Не. Защото Дани Уейд не се вписва в схемата.

Карол въздъхна раздразнено.

— Проклетият му Дани Уейд. Вие двамата с Пола можете да убедите някое магаре да ви подари единия си крак.

Тони се ухили.

— Никога не съм можел да разбера този израз. Защо му е на някой да убеждава магаре да му даде крака си? И защо точно магаре, а не например прасе или броненосец?

Той вдигна ръце да се защити, когато Карол посегна да го удари с един сгънат вестник.

— Добре де, добре. Но да знаеш, ние сме прави, като твърдим, че смъртта на Дани е свързана с цялата история.

— Както и да е — въздъхна тя и хвърли вестника на масата. — Това, в което съм сигурна, е, че ще имам нужда и от други неща освен твоите психологически теории за мишените, за да успея да убедя някого, че в случая не става дума за тероризъм — тя тръгна към вратата. — Ще се опитам да намина по-късно. Успех с физиотерапията.

— Благодаря. А освен това… Карол, някой наистина би трябвало да провери къде е учил Том Крос.

Минути след като Карол си тръгна, се появи рехабилитаторката и вместо поздрав смигна многозначително на Тони.

— Помагаме на полицията при разследването, а? — отбеляза тя шеговито. — Дано не ви е преуморила.

— Главен инспектор Джордан водеше първоначалните проучвания на „Виктория Парк“ снощи — отвърна той с тон, който прекратяваше по-нататъшния разговор на тази тема. — Аз работя за полицията. Тя дойде при мен, за да обсъдим някои неща, но беше толкова изтощена, че заспа на стола.

Тони съзнаваше, че се дразни за дреболии, но не можеше да се овладее. Когато ставаше дума за Карол, той ставаше свръхчувствителен при всякакви коментари на личните им отношения. Нямаше значение дали тези коментари бяха правени от майка му или от рехабилитаторката, която нямаше да види повече, след като напуснеше болницата. Той държеше да изясни много точно естеството на отношенията им — е, точно поне от чисто техническа гледна точка. Емоционалният контекст под повърхността си беше негова работа.

Половин час по-късно беше отново в стаята си — уморен, но не и изтощен, както се чувстваше предишните дни.

— Справяте се невероятно добре. Ако искате, днес може да се облечете — беше казала рехабилитаторката. — Да видите как ще се почувствате, ако поседите малко на стол, и походите малко насам-натам. Може да излизате и да вървите напред-назад по коридора на всеки час.

Той увеличи отново звука на телевизора, хвърляйки от време на време поглед към екрана, докато се боричкаше с дрехите си. Новините се въртяха все около взрива на „Виктория Парк“. Футболни експерти коментираха начина, по който нещастието щеше да се отрази на играта на футболистите; строителни инженери обсъждаха разходите и времето, което щеше да отнеме възстановяването на трибуната; Мартин Фланаган изразяваше възмущението си от оскверняването на деня, в който хората трябваше да се сбогуват с Роби Бишоп; приятели и близки на загиналите говореха за обичаните от тях хора; а братът на Юсеф Азиз, Санджар, протестираше и настояваше, че брат му не е бил фундаменталист. Докато Санджар говореше, на фона се виждаше как служители на отдела за борба с тероризма изнасят от дома му пълни кашони. Тони престана да се бори с единия си чорап и насочи цялото си внимание към екрана.

Не беше привърженик на възгледа, че душевната нагласа на човек може да бъде разчетена по лицето, но тъй като в продължение на години беше наблюдавал поведението на хора, които лъжеха и себе си, и него, разполагаше с набор от познати му изражения и жестове, който ползваше, когато искаше да си изясни дали някой лъже или не. Това, което виждаше у Санджар Азиз, беше категоричното му убеждение, че каквото и да е подбудило брат му да взриви част от стадиона „Виктория Парк“, то не е било религиозен фундаментализъм. Антитерористите изнасяха от дома му всичко, оголваха го до тухла, а той не протестираше срещу това. Това, което очевидно го докарваше до отчаяние, беше необходимостта да повтаря постоянно нещо, в което беше напълно убеден — че брат му не е бил войнстващ ислямист. Обаче репортерът, който го интервюираше, очевидно нямаше желание да обсъжда възможно по-различно обяснение на взрива. Единственото, което се очакваше от Санджар, очевидно беше да демонстрира покаяние — а беше ясно, че такова нещо няма да се случи.

Вниманието на Тони се отклони, когато на екрана се появи кадър от студиото, където сериозни капацитети подхванаха поредния анализ на отраженията на атентата върху представянето на „Брадфийлд Виктория“ през този сезон. Макар самият той да беше страстен привърженик на отбора, мисълта, че някому изобщо е хрумнало да се занимава с това в новините, при положение, че трийсет и петима души бяха загубили живота си, го вбесяваше. Това, което всъщност го интересуваше, бе какво друго би казал Санджар Азиз, освен че отхвърляше категорично възможността брат му да е фундаменталист. Тони бе забелязал безсилния му гняв и се питаше какво може да се крие зад него.

Започна отново борбата с чорапа, но така и не успя да го обуе.

— Майната му — каза той и посегна към бутона за повикване на сестрата. По дяволите независимостта. Държеше да чуе какво има да каже Санджар Азиз, и ако в името на това трябваше да пожертва независимостта си, не го беше грижа. Време беше да се надигне и да посвърши нещо полезно.

Карол оглеждаше подчинените си. Вече имаха онзи вид, който говори за недостиг на сън и прекаляване с кафето. Всяко разследване на убийство водеше до повишаване на работното натоварване, което ги караше да пренебрегват нуждите на организма си. Ако разследването се проточеше, хората рухваха. Понякога рухваше и нещо в личния им живот. Карол бе наблюдавала достатъчно често такива случаи. Но като че ли не съществуваше начин да се избегне това положение. Хората чувстваха задължението да работят така напрегнато поради специфичния характер на престъплението и защото то засягаше дълбоко човешката им същност. Карол си мислеше, че причината не е толкова емоционалната ангажираност, колкото фактът, че убийството те караше да застанеш лице в лице със съзнанието, че си смъртен. Да работиш по разследването на убийство, влагайки всичките си сили, беше равносилно на жертвоприношение пред боговете, символичен начин да защитиш себе си и хората, които обичаш.

Всички слушаха внимателно Пола, която описваше разговора си с Елинор Блесинг, и специално подчерта споменаването на загадъчния Джейк или Джак. Когато стигна до края на записките си, Пола вдигна глава и продължи:

— Тогава се замислих. Трите жертви на отравяне са родени в Брадфийлд. Знаем, че Роби Бишоп и Дани Уейд са отраснали в Харистаун и са посещавали гимназията там. Запитах се дали не си струва да се проследи тази връзка. И така, след като си тръгнах от болницата, дойдох тук и влязох в сайта на „Бест Дейс“. Том Крос не е бил регистриран в сайта, но има регистрирани няколко десетки от завършилите гимназията на неговата възраст. В сайта има един раздел, озаглавен „Снимки и спомени“, и там намерих ето това.

Тя извади няколко разпечатки и ги раздаде на всички.

— Някой си Санди Хол е разпратил това. „Помни ли някой как Том Крос заключи невестулката Ръсел в шкафа за химикали в кабинета по химия и пусна райски газ през ключалката? Странно е като си помислиш, че впоследствие стана висш полицейски служител“. А Еди Брант отговаря: „Срещнах Том Крос преди няколко месеца на вечеря на клуба по ръгби. Не бих могъл да го сбъркам с друг. Все същият си е, набива се на очи и постоянно разказва разни истории. Пенсионирал се е. Спечелил доста пари от тото преди няколко години, така че сега живеел доста охолно, така каза.“ Следователно можем спокойно да твърдим, че и Том Крос, също като Дани и Роби, е завършил гимназията в Харистаун.

— Можеше да попиташ мен за това — каза Кевин. — Аз също съм учил там.

Пола го изгледа учудено.

— Жалко, че не знаех по-рано — каза тя, — щях да си спестя време. Така или иначе, сега поне знаем, че връзка има. Не знам дали този факт има някакво значение, и какво е то, но със сигурност това е нещо, което ги свързва.

— Има и друго, което ги свързва — намеси се Кевин. — Всички те са забогатели. Роби от футбола, Дани спечелил от лотарията, а Попай — от тотото. Имаше хора, които мислеха, че е вземал подкупи, щом можа да си позволи да купи къща на Дънелм Драйв. Но не беше така, просто извади късмет.

— Интересно съвпадение, Кевин. Пола, свършила си чудесна работа — каза Карол.

— А не трябва ли да предупредим всички лица, завършили гимназията в Харистаун, които междувременно са се замогнали? — попита Крис.

Карол се стресна.

— Не, не мисля, че разполагаме с достатъчно доказателства, за да предизвикваме такава суматоха. Мажете ли да си представите каква паника ще настане? Не, първо трябва да си изясним много по-подробно какво става всъщност. Още тази сутрин ще отида да поговоря с госпожа Крос. Ще видим какво ще излезе от това. Пола, можеш ли да поговориш с господин и госпожа Бишоп, да се опиташ да разбереш дали Роби и Том Крос са се познавали? Сам, ти разпитай близките на Дани за същото. Кевин, току-що пристигнаха разпечатките на разговорите, водени от мобилния телефон на Азиз. Искам да проследиш всички разговори. Освен това, след като познаваш хората, свържи се с директора на гимназията в Харистаун и провери дали покрай гимназията между тях не е възникнала някаква допълнителна връзка. Може би, тъй като всички са били богати, училищните власти са се обърнали към тях с молба за дарения? Може някой път директорът да ги е поканил да пийнат заедно? Провери тези неща. Крис, искам ти да отнесеш мобилния телефон на антитерористите. Извини се надълго и нашироко, обясни, че сме се объркали, и сме мислели, че сме им били казали за телефона, усмихвай се и се опитай да разбереш до какво са се добрали те. А има и друго — искам от вас да не подхождате предубедено към случая с атентата. Снощи разговарях с Тони и той нахвърли някои идеи, които ми се струват доста крайни. Но и друг път се е случвало да се окаже прав при необичайни обстоятелства, затова нека не прибързваме със заключения, основаващи се на предубеждения и предразсъдъци. Да оставим доказателствата да говорят. А като стана дума за доказателства, как вървят при теб нещата, Стейси?

— Има някои интересни дреболии… Крис ме помоли да проверя дали Азиз е запаметил на лаптопа потребителското име и паролата, с които се е регистрирал в hopefully.co.uk. Имахме късмет, името и паролата бяха запаметени. Но той не е правил никакви други резервации — Стейси замълча. Обича да ги държи под напрежение, каза си Карол, като забеляза израженията на останалите — а те много мразят това. — Затова пък — продължи Стейси, — успях да измъкна доста нещо от сайтовете, които са събудили интереса му. И това, което е привличало вниманието на атентатора от Брадфийлд, са вили в Северен Онтарио, давани под наем. Разполагам със списъка им.

— Имал е намерение да се укрие в някаква вила в Канада? — Кевин стана изразител на съмненията, които вероятно изпитваха всички. — В Канада?

— Най-малкото го е обмислял — отвърна Стейси.

— Човек не би предположил, че Канада може да е предпочитаната дестилация за ислямски фундаменталист, укриващ се от закона, нали? — каза Крис.

— Канадците са много толерантни — отбеляза Пола.

— Но не чак дотам. Все пак, действително значителен процент от населението им е с южноазиатски произход — каза Карол. — Добре тогава, Кевин, ти се заемаш с вилите. Вероятно няма да успееш да откриеш кой знае какво днес, но се опитай все пак да поставиш някакво начало. Крис, като се върнеш, вземи от Кевин номерата от мобилния телефон — тя им се усмихна. — Всички се справяте наистина много добре. Знам, че ни се събраха много неща, но нека им покажем за какво ни бива. И се постарайте всяка информация, която постъпва, да се озове на моето бюро — тя стана, поставяйки край на обсъжданията. — Да си пожелаем късмет. Бог ми е свидетел, имаме нужда от това.

Тони не можеше да не изпита съчувствие към обитателите на Вейл Авеню. Този обикновено тих булевард в предградията, със затревена площ по средата и цъфнали черешови дървета по тротоарите, сега сякаш се намираше под обсада. Очите на цял свят сега бяха насочени към тази улица, на която обикновено най-възмутителното, което можеше да се случи, бе някой собственик на куче да не почисти тротоара след своя любимец. Сега от двете страни бяха паркирани микробуси на различни телевизии, радиоколи и всевъзможни репортерски автомобили. Около номер 147 бяха скупчени нагъсто микробуси на полицията и на лабораторията по съдебна медицина. Седнал на задната седалка на черното такси — беше поръчал специално стария, традиционен модел, защото в него имаше достатъчно място за крака му — Тони за пореден път се учудваше на способността на публиката да изсмуква и последната капка от така нареченото информационно покритие.

Освен тези, които имаха малко или много законно основание да бъдат тук, наоколо се навъртаха зяпачи и хора, обзети от нездраво любопитство. Вероятно много от тях бяха носили и картички и подаръци в импровизираното светилище в памет на Роби Бишоп. Хора, които водеха толкова ограничено съществуване, че изпитваха необходимостта да му придадат допълнителна стойност, участвайки по някакъв начин в събитие, приковало интереса на обществеността. Лесно е да презираш такива хора, мислеше си Тони. Но съзнаваше, че и те изпълняват своята функция — нещо като хор в древногръцка трагедия, със своите пренебрегвани от всички коментари на събитията на деня. Паксман интервюираше прочутите и великите, подканвайки ги да споделят проницателните си наблюдения, но и хората от улицата имаха какво да кажат.

— Карайте право към полицейския кордон — каза Тони на шофьора, който се подчини, придвижвайки се бавно покрай групичките хора, натискайки клаксона, за да си проправи път. Когато стигнаха дотам, докъдето беше възможно, Тони се поизправи и пъхна една двайсетачка през сваления наполовина прозорец на преградата зад шофьора. — Почакайте ме тук, моля — отвори вратата и опря патериците си на земята. Макар и мъчително и несръчно, успя да излезе на улицата. Въоръжени антитерористи стояха на равни разстояния по входната алея и край оградата на номер 147. На тротоара отпред Санджар Азиз пак даваше интервю. Беше очевидно, че се е уморил. Раменете му бяха приведени, за разлика отпреди сега сякаш беше преминал в защита. Но пламъкът на убеждението още гореше в очите му. Когато прожекторите угаснаха, репортерът благодари разсеяно и му обърна гръб. По лицето на Санджар се изписа потиснатост.

Тони се упъти към него, опирайки се на патериците. Санджар го изгледа от горе до долу, и това, което видя, очевидно не го впечатли особено.

— И вие ли искате да ме интервюирате?

Тони поклати глава.

— Не. Искам да разговарям с вас.

Санджар се смръщи неразбиращо.

— Да, ясно — разговор, интервю, то е едно и също, нали?

Той погледна над рамото на Тони, очаквайки с нетърпение възможността да говори с още някого, с някой, който би го изслушал, вместо да влиза в словесен двубой с него.

Тони стисна зъби. Удивително беше колко много усилия му струваше обикновеното стоене прав, да не говорим пък за говоренето, докато стоеше прав.

— Не, не е същото. Тези, които правят интервютата, очакват от вас да кажете това, което искат да чуят. А аз искам да чуя това, което вие искате да кажете. Това, за което никой не ви оставя да говорите.

Сега вече успя да привлече вниманието на Санджар.

— Кой сте вие? — попита той и хубавото му лице се изкриви в породена от обидата агресивност.

— Казвам се Тони Хил. Доктор Тони Хил. Бих ви показал личната си карта, ако можех — той хвърли раздразнен поглед към патериците си. — Аз съм психолог и често работя за полицията на Брадфийлд. Не с тези тук — той кимна с едва забележимо презрение към неподвижните мъже от специалните части, охраняващи къщата. — Мисля си, че можете да кажете за брат си доста неща, които обаче никой не иска да чуе. И ми се струва, че това ви дразни ужасно.

— Какво ви засяга това? — сопна се Санджар. — Моите уважения, но не се нуждая от психоаналитик. Искам само тези хора — той обхвана с изразителен жест представителите на медиите и полицията — да разберат защо са си съставили погрешно мнение за брат ми.

— Те няма да разберат — каза Тони. — Защото това, което искате да кажете, не съвпада с другото, в което държат да вярват. Но аз искам да разбера. Не вярвам, че брат ви е бил терорист, Санджар.

Думите му приковаха вниманието на Санджар Азиз.

— Искате да кажете, че Юсеф не го е направил?

— Не, според мен е повече от ясно, че го е направил. Но ми се струва, че съображенията му да го направи са били съвсем различни от това, което всички предполагат. — Тони кимна към чакащото такси. — Може да отидем някъде и да поговорим за това.

Санджар погледна към дома си, от който тъкмо излизаше облечен в бял екип лаборант с поредния найлонов плик. Обърна се отново към Тони, който съзнаваше, че Санджар се опитва да си състави мнение за него.

— Добре — каза той най-сетне. — Съгласен съм да поговорим.

Дороти Крос наливаше кафе от сребърен кафеник в чаши от костен порцелан с нарисувани по тях рози, чийто розов цвят повтаряше точно някои от тоновете в десена на тапетите — два различни вида, едните като цокъл, другите — нагоре до тавана. Както те, така и завесите, килимите, малкото канапе за двама, двата дивана и разпилените по тях възглавници, бяха в различни десети, но издържани в едни и същи тонове — розово и тъмночервено. Карол имаше чувството, че се е озовала в един от онези филми с медицинска тематика, при които камерата показва отвътре човешки органи. Усещането не беше никак приятно.

Дороти престана да налива, огледа критично двете чаши и доля около чаена лъжичка в едната от тях. Явно доволна от резултата, тя подаде чашата на Карол. Побутна към нея каничката с мляко и захарницата, и двете от сребро, после съумя да постигне отчаяната усмивка на човек, който полага усилия да не рухне психически.

— Сметана е — каза тя. — Не мляко, а сметана. Том обича сметана с кафето. Обичаше — тя се намръщи. — Трябва да свикна да го казвам. Обичаше, а не „обича“ — брадичката й потрепери.

— Толкова съжалявам — каза Карол.

Погледът, който Дороти отправи към нея, беше остър като къс счупено стъкло.

— Така ли? Наистина ли съжалявате? Доколкото ми е известно, двамата не можехте да се понасяте.

„Да му се не види, какво става с прочутата британска въздържаност?“

— Така е, понякога мненията ни се разминаваха. Но не е необходимо един човек да ти бъде приятел, за да го цениш — Карол чувстваше как почва да се хлъзга по лъскавата повърхност на лицемерието. — Младшите офицери много го обичаха. Сигурна съм, че и вие знаете това. А това, което направи той вчера… госпожо Крос, той постъпи като истински герой. Надявам се, че вече са ви го казали.

— Това няма никакво значение за мен, госпожо главен инспектор. Знам единствено, че съм го изгубила — трябваше да вземе чашата с две ръце, за да я повдигне към устните си. Странно бе да видиш такава едра, солидна жена да се държи като крехко и безпомощно същество. Но Карол забелязваше и други признаци на слабост. Измитата и изсушена със сешоар коса падаше някак накриво, червилото й беше малко размазано. — Личността му изпълваше този дом, изпълваше и живота ми. Знаете ли, и двамата бяхме седемнайсетгодишни, когато се запознахме. И нито той, нито аз сме се заглеждали сериозно по други партньори от онова време досега. Имам чувството, че съм загубила половината от собствената си личност. Когато един от нас забравеше някаква подробност от миналото, другия му я припомняше. Какво ще правя без него?

В очите й блеснаха сълзи, думите заседнаха на гърлото й.

— Нямам представа — каза Карол.

— Знаете ли, за мен станалото е неразбираемо — тя постоянно докосваше венчалната си халка с върха на десния си показалец. После отново отправи към нея остър, проницателен поглед. — Не съм глупачка, знам, че мнозина са искали да го видят мъртъв, докато работеше в полицията — хора, които е арестувал, с които се е сблъсквал в процеса на работата си. Но защо сега? Защо седем години, след като напусна? Съжалявам, но просто не мога да повярвам, че някой може да поддържа гнева си толкова дълго. Пък и като си помисля какви хора е арестувал — те не бяха отровители. Ако някой от тях беше решил да го убие, щеше да го застреля тук, на прага на къщата ни.

— Напълно съм съгласна с вас. Ще говоря съвсем откровено, госпожо Крос. Мисля, че разследването на смъртта на мъжа ви може да се превърне в част от едно по-обширно разследване, но на този етап не мога да споделя с вас подробности — Карол отпи глътка от чудесното кафе. — Вярвам, че ще проявите разбиране.

Дороти изглеждаше наскърбена, сякаш не й беше приятно смъртта на съпруга й да не бъде третирана като уникално събитие.

— Искам човекът, извършил това, да бъде заловен и наказан, главен инспектор Джордан. Не ме интересуват другите разследвания, с които се занимавате.

— Разбирам. Смъртта на Том и без това е на първо място сред нашите приоритети.

Дороти се поизправи, внушителният й бюст започна да се повдига тежко, и тя погледна възмутено Карол.

— Очаквате да ви повярвам, така ли? При положение, че на „Виктория Парк“ загинаха трийсет и пет души?

Карол остави чашата си и погледна Дороти право в очите.

— Отнеха ни това разследване. Сега с него се занимава отделът за борба с тероризма. Ние сме се съсредоточили върху смъртта на Том, и държа да ви кажа, че когато става дума за разследване на убийство, хората от отдела, който ръководя, нямат равни на себе си.

Възмущението на Дороти се поуталожи. Но все пак си пролича, че почти четиридесет години е живяла редом с Том Крос.

— Никой не би се осмелил да отнеме атентата в Брадфийлд на моя Том. Той щеше да даде на Джон Брандън да се разбере — заяви тя, показвайки съвсем ясно какво мисли и за Карол, и за Брандън.

Карол си напомни, че разговаря със съсипана от скръб вдовица. Сега не беше време да обсъждат възгледите на Том Крос за полицейската работа.

— Надявах се да ми помогнете, като ми кажете къде е бил Том вчера — каза тя.

Дороти се изправи.

— Знаех, че ще ме питате за това, и проверих всичко, за да мога да ви отговоря. Сега ще се върна.

Карол неволно си каза, че ако някой някога снима биографичен филм за Том Крос, задължително би трябвало да покани някоя внушителна дама като Патриша Рутледж за ролята на съпругата му.

Дороти се върна с лист хартия в ръка и го подаде на Карол. Докато домакинята наливаше още кафе, Карол прочете писмото от директора на гимназия „Харистаун“, в което канеше Том Крос за отговорник по сигурността на предстоящото благотворително празненство. В долния край на писмото Крос беше записал името Джейк Андрюс, един телефонен номер и името на някакъв ресторант. Отдолу, с различна химикалка, но със същия почерк, бе записана вчерашната дата, името на кръчма в Темпъл Фийлдс, и часът — 13:00.

— Знаете ли кой е Джейк Андрюс? — попита Карол.

— Той организираше празненството. Том каза, че щяло да бъде в замъка Панал. Двамата с Джейк обядваха преди две седмици в онзи скъп френски ресторант на гърба на старата пивоварна. Вчера имаха среща в кръчмата „Шлюзовете Кампиън“, откъдето Джейк щеше да го заведе у дома си — беше го поканил на обяд. А вие какво мислите, че е станало? — попита Дороти. — И Джейк ли е мъртъв? И с него ли се занимавате?

— За първи път чувам името му. Знаете ли адреса му?

Дороти завъртя отрицателно глава.

— Доколкото разбрах от Том, щяха да се срещнат в кръчмата, защото не било лесно да се намери адреса на Джейк. Той беше казал на Том, че ще е по-лесно да се видят в кръчмата и да отидат оттам заедно в апартамента му.

Карол се опита да прикрие разочарованието си. Този случай беше изпълнен със спънки. Всеки път, когато попаднеха на някакво подобие на следа, тя ги отвеждаше в сляпа улица.

— А казвал ли е Том нещо друго за Джейк Андрюс?

Дороти помисли за миг, галейки брадичката си със странно движение, което напомни на Карол мъж, поглаждащ брадата си. Накрая поклати глава.

— Казваше, че човекът си разбирал от работата — това беше всичко. Тогава ли е станало?

— Все още не знаем. А преди да се срещне с Джейк — имал ли е среща с още някой?

Дороти поклати глава.

— Не би имал време. Таксито му пристигна в дванайсет и половина. Точно навреме, за да го откара до другия край на Темпъл Фийлдс.

Карол не възрази.

— А да е получавал някакви заплахи? Споменавал ли е някога, че има врагове?

— Нищо конкретно — Дороти отново поглади несъществуващата си брада. — Както казах, хората, които може да са имали зъб на Том, не биха се заели с нещо толкова сложно. Той знаеше, че има места в Брадфийлд, където е по-добре да не се мярка. Прекалено много от обитателите им бяха се озовали в затвора с негова помощ. Но той не живееше в страх, не се боеше за живота си, главен инспектор Джордан. — Бисът й секна за миг. — Живя живота си пълноценно — лодката, голфът, градината… — наложи й се да спре за миг. Постави ръка на гърдите си и затвори очи. Когато се посъвзе, се приведе толкова близо до Карол, че тя можеше да види ясно всяка бръчка по лицето й. — Хванете този, който е извършил това. Хванете го и се постарайте да отиде в затвора.

Усещането да се озове отново у дома беше странно. Нищо чудно, че се говореше за адаптация към живота в институции. Беше отсъствал само седмица, а имаше чувството, че способностите му са били засегнати. Влезе заедно със Санджар в дневната и обзет от облекчение, се отпусна тежко в едно от креслата.

— Съжалявам — каза той. — Сам виждате, не съм в състояние да проявя гостоприемство. Прибирам се у дома за първи път от една седмица. Мляко няма, но ако искате черен чай или кафе, мога да ви предложа, стига да си ги направите сам. В хладилника може дори да има и минерална вода.

— Какво ви се е случило?

Санджар проговори за първи път, откакто двамата тръгнаха от Вейл Авеню. В таксито мълча, за което Тони му беше благодарен. Не беше очаквал, че физическото натоварване ще го изтощи до такава степен. Но двайсетминутното пътуване с таксито му даде възможност да възстанови донякъде силите си.

— Струва ми се, че го нарекоха „лудия с брадвата“ — каза Тони. — Един от пациентите ни в „Брадфийлд Мур“ получи пристъп. Успя да избяга от стаята си и да докопа пожарникарска брадва.

Санджар го посочи с пръст.

— Вие сте човекът, който спаси онези болногледачи. Показаха ви по новините.

— Така ли?

— Само в местните новини. И не показаха ваша снимка, само онзи лудия, който ви нападнал. Добре сте се справили.

Тони зачопли смутено подлакътника на креслото.

— Не достатъчно добре. Един човек загина.

— Е, така е. Разбирам как се чувствате.

— Досега не ви е останало време да скърбите, нали?

Санджар се загледа в камината и въздъхна.

— Родителите ми са наистина съсипани — въздъхна той. — Не могат да го възприемат. Собственият им син — и не само че е загинал, а е повлякъл и толкова много хора със себе си. Как е възможно? Искам да кажа, аз съм негов брат. Носим едни и същи гени. Били сме възпитани по един и същи начин. А и аз не мога да разбера нищо, на тях пък им е напълно невъзможно. Животът им рухна, загубиха един от синовете си — той преглътна с усилие.

— Съжалявам.

Санджар го изгледа подозрително.

— За какво съжалявате? Брат ми е бил убиец, нали? Ние заслужаваме цялата тази гадост, която ни дойде до главите. Заслужаваме да нощуваме в килии и домът ни да бъде претърсван из основи.

Болката и гневът му бяха очевидни. Тони, който бе изградил кариерата си върху своята способност да съпреживява и да се поставя в положението на другия, би дал почти всичко, за да не се озовава никога в положението на Санджар.

— Не, не заслужавате такова нещо. И аз съжалявам, че вие изпитвате болка и родителите ви страдат — каза той.

Санджар извърна очи настрани.

— Благодаря. Е, добре, ето ме тук. Какво искахте да разберете за брат ми?

— А вие какво бихте искали да ми кажете?

— Искам да обясня какъв беше той всъщност. Никой не иска да узнае какъв е бил всъщност брат ми Юсеф. И първото, което трябва да разберете, е, че аз го обичах. Разберете, аз не бих могъл да обичам терорист. Мразя тези хора, както ги мразеше и Юсеф. Той не беше фундаменталист. Не би могло да се каже дори, че е бил мюсюлманин. Виж, баща ми е наистина дълбоко религиозен. И ужасно се дразни от мен и Юсеф, защото ние не сме толкова вярващи. И двамата винаги сме си намирали извинения да не ходим в джамията. Когато бяхме малки, едва дочакахме да навършим годините, на които можехме да престанем да посещаваме медресето. Но има и друго — продължи той, отговаряйки неволно на въпроса, който Тони се канеше да зададе. — Дори да бяхме много религиозни, дори да ходехме всеки ден в джамията, пак няма от кого да слушаме разни радикални дивотии. Имамът от джамията в Кентън е абсолютен противник на тези неща. Той е от тези, които говорят, че всички сме чада на Авраама и трябва да се научим да живеем заедно. Там няма разни тайни организации, чиито членове се срещат зад заключени врати, за да планират как да хвърлят хората във въздуха.

Той замълча, приливът на словоохотливост секна така внезапно, както беше и дошъл.

— Вярвам ви — каза Тони, почти наслаждавайки се на стъписването и объркването, изписали се по лицето на Санджар.

— Наистина ли?

— Както казах и преди, не мисля, че брат ви е бил терорист. Което пък повдига друг въпрос, чийто отговор много ме интересува. Защо Юсеф би отнесъл на „Виктория Парк“ бомба, с която да вдигне във въздуха трибуната „Вести“?

Тони умишлено не спомена мъртвите. Нито един от тях нямаше да забрави мъртвите в близкото бъдеще, но сега беше по-добре да не ги вади на преден план. Последното, което му трябваше, беше Санджар отново да настръхне и да се затвори в себе си.

Устните на Санджар трепнаха, после се свиха и очертаха права линия. Измина доста време, докато накрая той проговори.

— Не знам. Не намирам никакво обяснение.

— Разбирам, че предположението ми може да прозвучи налудничаво — поде Тони, — но възможно ли е някой да му е платил, за да го направи?

Санджар скочи на крака и пристъпи към Тони със свити в юмруци ръце.

— Какво, по дяволите… Искате да кажете, че брат ми е бил наемен убиец или нещо такова? Да му се не види, и вие сте също толкова побъркан като онези, които твърдят, че е бил някакъв фанатик.

— Санджар, не е необходимо да се държите така, като че ли защитавате честта на семейството. Тук сме само вие и аз. Налага се да задам този въпрос, защото съществуват някои улики, доказващи, че Юсеф е очаквал да остане жив след вчерашния следобед, очаквал е после да напусне страната. Това несъмнено не е умствената нагласа на атентатор самоубиец. Затова ми се налага да потърся друго обяснение. Разбирате ли? Това и правя.

Санджар закрачи развълнувано напред-назад.

— Объркали сте всичко, човече. Юсеф беше кротко момче. Той беше последният човек на тази земя, който би бил подходящ за наемен убиец — Санджар удари дланта си с другата си ръка, свита в юмрук. — Не е стъпвал на тренировъчни лагери. Не е ходил нито в Пакистан, нито в Афганистан. Да му се не види, не беше пътувал дори до проклетата Езерна област или Йоркширските възвишения. — Той притисна ръце към гърдите си. — Ние двамата с Юсеф сме миролюбиви хора.

— Но той е убил тези хора, Санджар. Няма как да заобиколим този факт.

— И това си остава неразбираемо за мен — изпъшка Санджар. — Не знам как да ви накарам да разберете — внезапно той млъкна и загледа поставката, на която беше поставен старият лаптоп на Тони. — Имате ли безжичен интернет? Мога ли да включа компютъра? Искам да ви покажа нещо.

— Давайте.

Санджар изчака екранът да светне, после отвори някакъв блог, наречен DoorМАТ22 — портал за мюсюлмани против тероризма. Междувременно Тони бе успял да се изправи на крака и да прекоси стаята. Той се облегна на единия диван и погледна екрана. Санджар написа в прозорчето електронен адрес.

— Вижте — каза той, — това е адресът на Юсеф, не моят.

Когато се отвори прозорчето за парола, той написа „Транзит 350“ и погледна отново към Тони.

— Винаги използваме за пароли марките и моделите на колите си, така няма опасност да ги забравим.

Когато влезе в сайта, Санджар кликна няколко пъти с мишката и на екрана се появи списък с постингите на Юсеф. Санджар отвори произволно един.

— Прочетете постингите му, вижте сам какъв е тонът им. Не звучат като написани от наемен убиец, нали?

— Не — съгласи се Тони, мислейки си колко му се иска да поработи над постингите на Юсеф, без неговият брат да наднича над рамото му. — Защитавате много добре позициите си. А променяло ли се е нещо наскоро? Забелязали ли сте някаква промяна у самия Юсеф? Имаше ли нещо необичайно около него напоследък? Нови приятели? Да е променял обичайната си дневна програма? Някое момиче?

Санджар се смръщи в усилието си да се съсредоточи.

— През последните месеци настроението му беше някак променливо — започна той бавно. — Беше изгубил апетит, не спеше добре. Ту изпадаше в еуфория, като че ли беше забил ново гадже, ту го обземаше потиснатост — като че ли го е зарязала. После пак се оперваше. Но не съм го виждал с никаква жена. Често излизахме заедно по клубовете или просто на вечеря с приятели, но не съм забелязал да обръща по-специално внимание на някое от момичетата. Напоследък изобщо не съм го виждал с момиче. Освен това работеше много усилено, опитваше се да сключи някои нови договори. Имаше куп делови срещи и такива неща. Така че всъщност е нямал и време за момичета, нали?

— И не ви е казвал нищо?

Санджар поклати глава.

— Не. Съвсем нищо — той погледна часовника си. — Вижте, трябва да тръгвам. Обещах на баща ни да се върна — той стана и протегна ръка на Тони. — Благодарен съм ви, задето ме изслушахте. Но не ми се вярва някой някога да успее да разбере цялата тази история.

Тони започна да рови из джобовете си и най-сетне измъкна визитна картичка.

— Ето, тук са телефонът и адресът ми. Обадете ми се, ако искате да поговорим отново.

Санджар прибра картичката и за първи път по лицето му се изписа някакво далечно подобие на усмивка.

— Не искам да ви засегна, но не ми се вярва да ми потрябва психоаналитик.

— Аз не съм психоаналитик — не и в този смисъл, който вие придавате на думата. Не очаквам от хората да лежат на кушетка в кабинета ми и да ми разказват за ужасното си детство. Такива неща лесно ме отегчават. Това, което върша, е да намирам практически приложения на психологията. Често самият аз не знам какви са тези приложения, докато не се озова в конкретната ситуация. Обичам да възстановявам разрушеното, Санджар.

По-младият мъж се усмихна и посегна към химикалката и бележника до компютъра. Надраска нещо в бележника и го остави на мястото му.

— Това е мобилният ми телефон. Обадете се, ако искате да поговорим. Няма нужда да ме изпращате.

Тони го проследи с поглед. Беше крайно объркан. Както каза и самият Санджар, това бяха хора с еднакви гени и еднакво възпитание. Ако Юсеф Азиз е приличал дори донякъде на брат си, Тони изобщо не можеше да си обясни как е стигнал дотам, че да взриви трийсет и пет души. Отчаяно му се искаше да изчете всички постинги на Юсеф в онзи блог, но първо трябваше да се върне в болницата, преди оттам да са се обадили на полицията. Карол наистина щеше да побеснее.

Кевин си мислеше, че по негово време Найджъл Фостър никога не би се добрал до позицията на директор на „Двете Х“. Човекът, който някога беше начело на гимназията, имаше физиката на нападател от отбор по ръгби, а гласът му звучеше като тръба. Фостър беше висок, но вече приведен, макар да беше едва четиридесет и няколкогодишен. Спортната риза с отворена яка и джинсите висяха свободно на слабото му тяло. Но изражението му беше оживено, очите блестяха и гледаха бдително. Той беше предложил да се срещнат в дома му, но Кевин беше предпочел да огледа отблизо гимназията и да си състави лични впечатления. Фостър беше възразил, че в такъв случай би трябвало да разкодират алармената система на сградата, което налагаше излишни усложнения, затова стигнаха до компромис. Решиха да разговарят на разнебитената дървена трибуна, издигаща се от едната страна на футболното игрище. Вълна от носталгия се надигна внезапно у Кевин. На това игрище бяха преминали някои от най-хубавите часове в живота му. Още си спомняше някои от мачовете.

— Обичах да играя тук — каза той. — Не са много училищата с истинска трибуна на футболното игрище като тази тук. Човек можеше почти да повярва, че играе в истински мач.

— Опасявам се, че трибуната скоро ще бъде разрушена — заговори Фостър с приятен теноров глас, със слаби следи от уелски акцент. — По настояване на службите за противопожарна безопасност. Такова обезопасяване, каквото изискват те, би струвало прекалено много.

Кевин изкриви лице в цинична гримаса.

— Започнахме много да им позволяваме напоследък.

— Развихме култура, основаваща се на хвърляне и оспорване на вината — отвърна Фостър. — Но не мисля, че е редно да ви губя времето. С какво мога да бъда полезен на разследването ви, сержант?

Кевин си каза, че това беше всъщност прикрит упрек, че отнема част от неделната почивка на директора.

— Съвсем наскоро трима души умряха, след като са им били дадени различни отрови. Считаме, че трите случая може да са свързани, а една от доказаните връзки между тримата починали е фактът, че и тримата са завършили ръководената от вас гимназия.

Изненада проблесна в очите на Фостър.

— Разбира се, знам за Роби Бишоп. Но кои са останалите двама?

— Вероятно сте пропуснали новината покрай всичко, което се говори около бомбения атентат. Но вчера почина още един човек, и неговата смърт няма пряка връзка с експлозията. Бившият служител на криминалната полиция Том Крос.

Фостър се намръщи.

— Починал ли е? Четох за него нещо в смисъл, че бил един от героите, спасявали пострадалите.

— В ранните издания на вестниците не се споменава за смъртта му. Но той почина от отравяне, при обстоятелства, напомнящи на смъртта на Роби. По същия начин е починал и трети човек на име Дани Уейд. Той също е завършил „Харистаун“, и също е бил отровен.

— Това е наистина шокиращо. Ужасно — по лицето на Фостър се изписа смут, като на свещеник, боящ се, че ще изгуби вярата си.

— Работата е там, че и тримата са били богати. Питахме се дали вие не сте ги събрали на някакво благотворително мероприятие — след като и тримата са учили тук… — Кевин замълча в очакване.

Фостър бързо завъртя глава.

— Не, нищо подобно не се е случвало — той се засмя горчиво. — Добра идея между другото, но не ми беше хрумвала. Не съм се запознавал с тях, а доколкото ми е известно, и никой от тях не е свързан с ПДХ.

— ПДХ ли?

— „Приятели на двете Х“. Организация, която организира периодично срещи на бивши ученици и благотворителни празненства. Чудя се как не са се обърнали досега с покана към вас да се присъедините.

Кевин го изгледа безизразно.

— Като изключим футбола, не мисля, че прекараното тук време може да се числи към най-хубавите дни в живота ми — без да откъсва поглед от Фостър, той измъкна бележника си. — Смятаме, че Том Крос е бил примамен да срещне смъртта си от човек, който се е представял за вас — каза той.

Фостър трепна видимо, като че ли Кевин му беше ударил шамар.

— За мен? — възкликна той.

Кевин погледна бележките, които си бе вземал, докато разговаряше с Карол Джордан буквално минути преди срещата си с Фостър.

— Крос е получил писмо на бланка на училището, подписано уж от вас, в което вие го каните да поеме организацията на безопасността на предстоящо благотворително празненство, чиято цел била събиране средства за гимназията — Кевин показа телефонния номер на Фостър. — Това ли е номерът на училищната канцелария?

Фостър поклати глава.

— Не, няма нищо общо. За мен номерът е напълно непознат.

— При избиране на този номер отговаря телефонен секретар, уж на гимназията „Харистаун“. Според вдовицата на Том Крос, съпругът й оставил съобщения на секретаря и после му се обадил човек, който се представил за вас.

Смутен и нервен, Фостър каза:

— Не, това изобщо не отговаря на истината. Не съм правил нищо подобно.

— Не се притеснявайте, сър, не ви считаме за заподозрян. Според нас някой се е представял за вас. Но се налага да обсъдя всичко това с вас — той едва не посегна да потупа Фостър по коляното, за да го накара да престане да се върти нервно.

Фостър всмука устни и направи видимо усилие да се овладее.

— Всичко е наред. Съжалявам, но е малко смущаващо да ти кажат, че си замесен по някакъв начин в разследване на убийство.

— Разбирам. Та въпросното тържество е трябвало да се проведе в замъка Панал.

— Не, това е чиста лудост. Не познавам нито лорд Панал, нито някой, който има връзка с него. Искам да кажа — да, би било чудесно да организираме благотворително празненство там, но никога не е ставало дори дума за нещо подобно, камо ли пък да сме мислели за подготовка.

Кевин продължи незабавно със следващ въпрос.

— Според госпожа Крос човекът, представил се за вас, казал на съпруга й да се свърже с организатора на събитието, някой си Джейк Андрюс. Да сте работили някога с човек с такова име? Джейк Андрюс?

Фостър въздъхна тежко.

— Не. Това име не ми говори нищо.

Кевин, който го наблюдаваше внимателно, не забеляза никакви признаци, че човекът лъже.

— Ще ви помоля да прегледате училищния архив за това име — каза той.

Фостър кимна и адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу.

— От няколко години насам доста нещо е въведено в компютърна база данни, но по-старите архиви се съхраняват все още само на хартия. Ще се обадя на секретарката, тя знае къде да потърси. Ако този човек фигурира някъде в нашата документация, тя ще го намери.

— Благодаря. Колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Може да се наложи да дойдем отново и да поговорим с някои преподаватели, които работят тук по-отдавна — допълни Кевин и стана. — И един последен въпрос. Къде бяхте вчера по обяд — към един часа?

— Аз ли? — Фостър явно не знаеше дали да се ядоса или да се уплаши.

— Вие.

— Бях с група приятели в резервата „Мартин Миър“ в Ланкашър — събираме се да наблюдаваме птици — каза Фостър, решил да съхрани достойнството си. — Пристигнахме там по обяд и стояхме до залез-слънце. Мога да ви дам имената им.

Кевин измъкна визитна картичка, на която бе написан адресът на електронната му поща.

— Пратете ми ги на този адрес. Ще чакам.

Той хвърли един последен замислен поглед към игрището, а после си тръгна. В ъгълчетата на устата му трепкаше усмивка. Животът рядко предоставяше шанса да поставиш натясно един бивш учител, изпълнявайки служебния си дълг. Кевин съзнаваше, че се държи дребнаво, но все пак това малко отмъщение от името на някогашното шестнайсетгодишно момче му достави удоволствие.

В началото на съществуванието си „Шлюзовете Кампиън“ бе посещавана предимно от лодкари — по времето, когато по каналите на северна Англия превозваха въглища и вълна, от Пенилите на юг и обратно. Кръчмата се намираше малко встрани от канала, край езерото, където се сливаха три големи водни пътя. Когато сградата е била строена, името „Темпъл Фийлдс“23 все още е съхранявало буквалното си значение. Сега пред кръчмата не пасеше добитък, а обичайните за неделната сутрин посетители си хапваха брускети и бейгъли, успокоявайки разбунтуваните си от снощното пиене стомаси с бъркани яйца и пушена сьомга.

Когато наближиха, Крис се зае да оглежда пъстрата тълпа пред кръчмата. Тя смушка Пола в ребрата и каза:

— Е, това вече е друга работа. Джордан трябва да ни праща по-често на такива места. Тук можем да се почувстваме добре, скъпа. Трябва да доведа Шинийд тук някоя неделя, да й напомня за първите дни на любовта ни.

— Имаш късмет, че има на кого да напомняш — отвърна Пола. — Стигнала съм дотам, че приемам секса като спомен от предишен живот.

— Трябва да излизаш по-често. Така ще намериш някое хубаво момиче, което ще ти върне усмивката.

Крис започна да си проправя път през пиещите пред кръчмата, които се тълпяха на тротоара около масите и чакаха да се освободи някое място.

— Как ли пък няма да се случи при работа като нашата — възрази Пола. — Ако случайно имам свободна вечер, единственото, което ми се иска, е да се наспя.

Двете влязоха в кръчмата. Вътре беше пълно, както и отпред, но поради каменния под и ниския таван беше значително по-шумно.

— И като стана дума за това… — поде Крис. — Как спиш напоследък?

— По-добре — отвърна сухо Пола, наведе глава и се зае да рови в чантата си за снимката на Джак Андерсън.

— Радвам се да го чуя — Крис се извърна и стисна леко лакътя на Пола. — Не знам дали мнението ми те интересува, но според мен се справяш блестящо.

Стигнаха до бара, където трима бармани и един сервитьор се опитваха да се справят с непрестанните поръчки за храна и напитки. Крис показа полицейската си карта на един от барманите, който само се изсмя и каза:

— Я не се занасяйте. Елате след един час, когато тълпата ще е понамаляла.

В друг случай желанието й да си свърши работата щеше да я накара да настоява. Но сега слънцето грееше, а и двете се бяха нагледали на ужасни картини през изминалото денонощие. Сблъсъкът с толкова много смърт бе напомнил на Крис, че има моменти, когато е важно да спреш и да се насладиш на аромата на цветята. Затова тя се усмихна.

— В такъв случай дайте ни два пайнта шанди със светла бира.

Взеха чашите си и излязоха. Откриха един нисък зид край канала, огрян от слънце. Разположиха се там и подхванаха разговор, който се въртеше все около отравянията и бомбения атентат. Постепенно тълпата наистина се разреди, хората довършваха напитките си и си тръгваха, за да се възползват пълноценно от слънчевото време.

— Ако това беше телевизионен сериал, сега е моментът, в който една от нас би получила внезапно прозрение, благодарение на което ще се реши случаят — каза Крис, загледана спокойно в канала, където малка, яркобоядисана лодка тъкмо преминаваше първия от трите шлюза, водещи към езерото.

— Ако това беше телевизионен сериал, нямаше ти да платиш питиетата — изтъкна Пола. — Това би било част от моята роля на доверен, но глуповат помощник.

— Да му се не види, знаех си, че съм объркала нещо. — Крис се изправи с нежелание. — Е, няма да е зле да посвършим и някоя работа, а?

Пред бара вече не се тълпяха хора, чакащи да бъдат обслужени. Барманът ги видя да влизат и излезе иззад тезгяха, за да ги посрещне. Приличаше на студент, който работи, за да допълва необходимите средства към стипендията си. Дългият бретон и едва наболата козя брадичка вероятно трябваше да подчертаят излъчването му на артистична и чувствителна личност. Действително се налагаше да се постарае, ако държеше да прави такова впечатление, като се имаше предвид масивната му фигура и вече очерталото се бирено коремче.

— Какво мога да направя за вас, уважаеми дами? — попита той. Юлският му акцент сега се долавяше по-ясно. — Съжалявам, че отказах да говорим преди малко, но в неделя по обяд тук е страхотна тъпканица, а ние не можем да си позволим да пренебрегваме клиентите. При нас е така — ако до двайсет минути след даване на поръчката не си получите храната, не я плащате — той направи гримаса. — И липсите се покриват от нашите заплати — той ги поведе към една току-що освободила се маса в далечния край на кръчмата и седна. — Казвам се Уил Стивънс — представи се той. — Работя тук в почивните дни.

Те също се представиха и Крис попита:

— Бяхте ли на работа вчера по обяд?

Стивънс кимна и заусуква кичур от бретона си.

— Да. В събота не е чак такава лудница като в неделя. За какво става дума всъщност?

Пола подреди няколко снимки на масата.

— Можете ли да ни кажете дали някой от тези мъже е бил тук вчера?

Той посочи незабавно снимката на Джак Андерсън.

— Ето този — изведнъж лицето му просветна, явно се беше досетил за нещо. — Той пиеше с онзи човек, който почина снощи, след атентата. Как му беше името… ще се сетя, тази сутрин го видяхме по телевизията, докато подреждахме заведението, и аз казах тогава: „Този човек беше тук вчера, аз го обслужвах“. Крос, да, така му беше името. Доколкото разбирам, вчера се е държал като същински герой — той помълча. — Като че ли споменаха, че навремето бил ченге, но се бил пенсионирал.

— Така е. И така, той се е срещнал с този човек — тя посочи отново снимката на Андерсън, — тук? По обяд?

— Точно така. Крос дойде първи. Поръча си бира, не помня вече каква. После пристигна този, по-младият. Ако се съди по поведението им, се познаваха отпреди. Младият си поръча чаша червено. Не им обърнах особено внимание, заведението вече се беше напълнило. Когато отново погледнах към масата, на която седяха, те вече си бяха тръгнали — той почука с пръст по снимката на Джейк. — Виждал съм го тук и друг път. Обикновено се среща тук с разни хора, пият по едно и си тръгват. Винаги става така. Никога не си поръчва храна. Предполагам, че мястото му е удобно за срещи. Вероятно живее наблизо.

— Но надали знаете името му?

Стивънс кимна със самодоволната усмивка на дете, спечелило награда на състезание.

— Знам го. Казва се Джейк.

— И сте сигурен, че е Джейк? А не Джак? — попита Пола.

— Джейк е. Така го наричаше и господин Крос. Със сигурност беше Джейк.

— Но не ядоха тук?

Той поклати глава.

— Категорично не. Пиха по едно и вдигнаха гълъбите.

Крис се изправи.

— Благодаря ви, господин Стивънс, много ни помогнахте.

Той ги погледна с лъчезарна усмивка.

— А ще има ли някаква награда?

Между компютърните маниаци съществуваше усещане за близост, което надмогваше съществуващите различия. Официално Карол беше възложила на Крис връзките с отдела за борба с тероризма, но Стейси вече беше успяла да установи свои контакти. Компютърните маниаци ужасно обичат задните вратички към чужди системи, а Стейси разполагаше с внушителна колекция от подобни вратички. Те винаги влизаха в работа като разменна монета. Не вредеше и това, че самата тя беше нещо като Мона Лиза в света на виртуалните отношения.

Покрай лаптопа на Азиз тя се беше запознала с компютърния капацитет на антитерористите — закръглен млад човек на двайсет и няколко години с мазна коса, вързана на конска опашка и съмнителни представи за личната хигиена. Това, което му липсваше откъм личен чар, Джери компенсираше с познанията си по своята специалност и готовността да преговаря. В замяна на достъпа до поверителна база данни на социалноосигурителните служби, той й даде връзка с кралската служба по паричните вземания, една от малкото връзки с големи правителствени бази данни, с които тя досега не разполагаше. И двамата отлично съзнаваха, че това, което вършат, е противозаконно, но всеки от тях беше напълно уверен, че няма да се озове в затвора. В крайна сметка в организациите, в които работеха, те двамата бяха единствените лица с необходимата квалификация да заловят сами себе си.

Стейси не очакваше новата придобивка да й дотрябва толкова скоро. Но когато Карол й нареди да започне да търси някой си Джейк Андрюс, за който се предполагаше, че живее в централната част на Брадфийлд, а Крис се обади, за да потвърди, че Джейк Андрюс и Джак Андерсън са едно и също лице, тя се зарадва на възможността да си поиграе с новата играчка.

Това, което не й хареса обаче, бе, че Джейк Андрюс се оказа също толкова невидим, колкото и Джак Андерсън. От съществуванието на Андерсън допреди три години имаше поне някакви следи. Но от Джейк Андрюс, жител на Брадфийлд, нямаше и помен в официалните регистри. Стейси сама се учуди на силното си раздразнение. Бе започнала търсенето с пълната увереност, че ще осигури решаващата информация благодарение на придобития уникален достъп до необходимата база данни. Но виртуалният свят този път й изневери. Някакъв си нищожен убиец бе успял да се измъкне от хвърлената от нея електронна паяжина.

По-ядосана от когато и да било, Стейси се яви в кабинета на Карол. Шефката й вдигна поглед от купчината сведения на очевидци, които отделът за борба с тероризма им беше прехвърлил за проверка.

— Успя ли да откриеш нещо? — попита Карол.

— Той не присъства в нито един от регистрите, до които имам достъп. На негово име няма регистриран телефон — нито стационарен, нито мобилен. Не плаща общински данъци. Няма осигурителен или данъчен номер. Няма регистриран телевизор. Няма регистрирана кола, паспорт или шофьорска книжка. Никаква кредитна история. Господин Никой и това е — тя съзнаваше, че се цупи като малко дете, но й беше все едно.

Карол се облегна назад, сключи ръце зад тила си и се протегна.

— Всъщност аз и не очаквах да откриеш нещо — каза тя. — Но трябваше да потърсим. След като се е постарал толкова много да унищожи Джак Андерсън, много се съмнявам, че би възприел незабавно друга личност с документално покритие. Какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че той притежава и трета самоличност — каза Стейс. — Вероятно официалното му присъствие в регистрите е именно с тази самоличност. Използва името Джак Андерсън, когато примамва хора, които може да го познават от ученическите години, и Джейк Андрюс във всички други случаи. Третата самоличност е тази, която оставя следи.

— А също така ни е напълно неизвестна — Карол въздъхна, стана и заобиколи бюрото си.

— Мисля, че можем спокойно да заложим на това, че използва същите инициали — каза Стейси. — Това е класическо поведение на измамниците, които сменят самоличността си. Звучи странно, но е факт.

— Но това не ни върши много работа, нали? Няма да ни отведе до следа. Ползата ни е колкото от онзи барман на Крис и Пола, който искал и награда, задето случайно е дочул нечие име.

Стейси поклати глава.

— Всъщност не е съвсем безполезно. Разполагам с доста висококачествен софтуер за подобно търсене — сама го написах. Може и да се доберем до нещо.

Карол изглеждаше леко обезпокоена. Това нейно изражение беше добре познато на Стейси.

— Понякога си казвам, че е по-добре да не знам всичко, което вършиш, Стейси. Добре, действай, направи всичко по силите си. Трябва да намерим този човек — тя излезе в общата стая след Стейси и каза: — Пола, имам една работа за теб.

Сестрата влезе енергично, носейки картона и лекарствата на Тони, но все още излъчваше дълбоко неодобрение.

— О, чудесно, вие сте си на мястото — отбеляза тя.

Той откъсна очи от екрана на лаптопа.

— А пък аз си мислех, че лежа в болница, а не в затвор.

— Щом сте тук, за това си има причина — заяви сестрата. — Я вижте как ви е отекъл кракът. Предполага се, че няма да хукнете да се мотаете където ви хрумне.

— Рехабилитаторката каза, че днес мога да се облека и да се пораздвижа — каза той, пое послушно хапчетата и ги преглътна с чаша вода.

— Но не ви е казала да напускате болницата — каза строго сестрата, пъхна в устата му термометър и се зае да мери пулса му. — Моля ви, не изчезвайте отново. Разтревожихме се, мислехме, че може да сте паднали някъде, където никой няма да ви забележи. — Тя измъкна термометъра. — Имате късмет, че не се чувствате още по-зле.

— Мога ли да излизам от отделението, ако ви съобщя предварително? — каза той плахо. Не че имаше някакво намерение да става; силите му бяха изчерпани до такава степен, че изобщо не би могъл да обмисля нещо подобно на тазсутрешното приключение.

— Стига да не излизате от болницата — каза строго сестрата. — Имате късмет, че вече нямаме старши сестри. Леля ми беше старша сестра навремето. Виж, тя щеше да ви обеси да не казвам за какво — тя беше стигнала почти до вратата, когато спря и се обърна. — О, едва не забравих. Майка ви намина преди известно време. И тя не беше във възторг.

Сякаш някаква тежест го притисна внезапно.

— Каза ли кога ще дойде пак?

— Каза, че щяла да се опита да мине пак днес следобед. Така че се постарайте да ви намери тук.

Останал сам, Тони удари с юмрук по матрака. Наистина нямаше нужда от появата на майка си, която само щеше да отклони мислите му в друга посока. И без това не беше в състояние да работи с пълен капацитет, затова и имаше нужда от цялата острота на съзнанието си, която бе в състояние да постигне, за да я насочи към бомбения атентат и отравянията. И въпреки обещанието, което даде на сестрата, той си каза, че днес следобед може да опита още веднъж да се измъкне на свобода.

Но засега се налагаше да възстанови енергийните запаси на организма си, като лежи и не се заема с нещо по-натоварващо от четене. Беше отворил блога, който му бе показал Санджар. Беше му изключително интересно да чете постингите на Юсеф Азиз. Виждаше го като интелигентен млад човек, лишен обаче от способността да облича съвсем точно в думи убежденията си. Немалко от постингите съдържаха отговорите му на хора, които бяха разбрали неточно някое негово предишно изказване, защото не се беше изразил съвсем ясно.

Общата представа, която Тони успя да си изгради, беше за човек, измъчван от мисълта, че хората не са способни на мирно съвместно съществуване. Азиз уважаваше възгледите на другите — защо те не желаеха да уважават неговите? Нима никой не съзнаваше, че това е единствено разумният начин на живот? Защо някои хора влагаха толкова енергия в конфликти?

При първия преглед на постингите нищо не впечатли особено Тони. Но когато препрочете по-ранните, когато споменът за последните беше още свеж в съзнанието му, той почувства някаква разлика. Върна се назад, после превъртя напред, направи същото няколко пъти. Да, беше прав. Тук имаше някакво развитие — нещо, което съвпадаше с наученото от Санджар. Сега вече се налагаше да търси някакъв пробив.

Явно беше необходимо нещо по-впечатляващо от бомбен атентат, за да откъсне запалянковците от мачовете на Висшата лига. Пола стигна до това заключение, когато отиде в дома на Стив Мотисхед, за да поговорят за някогашния му съученик, чиято снимка той бе пратил в полицията.

— Тъкмо гледам мача — каза той кисело. — „Челси“ срещу „Арсенал“. Когато разговаряхме преди, ви казах всичко, което знам за Джак Андерсън.

— Все пак бихме могли да поговорим, докато гледате, нали? — усмихна се сладко Пола.

— Вероятно — каза той, отвори с нежелание вратата и я пусна да влезе. Стив Мотисхед живееше в някогашно общинско жилище в периферията на централната градска част. Стаите бяха сравнително малки, но дворът на къщата граничеше с игрището за голф, което очертаваше естествената граница между центъра и парка „Муртоп“, затова и гледката през прозорците на преходната дневна, в която той я въведе, беше забележителна.

Но Пола явно беше единствената, която се интересуваше от гледката. На дивана пред огромния телевизор се бяха разположили още двама мъже — очевидно всички бяха братя по дух. И тримата бяха с тениски на националния отбор на Англия, долнища на анцузи и огромни маратонки. Всеки беше стиснал кутия „Стела Артоа“, в дневната едва се дишаше от цигарен дим. „Спортен живот“, помисли си Пола, проправяйки си път покрай протегнатите им крака към далечния край на помещението, където имаше нестабилна маса за хранене и четири тънкокраки стола.

— За да гледам мача от тук, ще ми трябва бинокъл — оплака се Мотисхед, почесвайки се по корема, докато сядаше на стола, който според Пола нямаше да издържи тежестта му. Тръсна кутията с бира на масата и извади цигарите от джоба си.

— Вероятно нямате право да пиете бира, докато сте на работа?

Той запали, което накара Пола също да закопнее за цигара. Но тя се стараеше да не пуши по време на разпит, дори ако разпитваният пушеше. Безпокоеше се, че цигарата може да я представи като слабохарактерна и зависима.

— Не, благодаря. Чудя се, че не са отменили мача след това, което се случи вчера.

— Това е футболът, скъпа — обади се единият от мъжете на дивана. — Несломимият дух на лондончани по време на бомбардировките — на това се дължи величието на страната. Две минути мълчание в памет на загиналите и после шоуто трябва да продължи. Няма да допуснем някакъв шибан пакистански бомбаджия да попречи на националната игра.

— Той не иска да каже точно това — поде Мотисхед. — Всички сме разстроени от това, което се случи вчера. Разбирате ли, ние бяхме там.

— Така е, бяхме там — намеси се отново устатият му приятел. — Та защо вие не сте там някъде, за да търсите приятелчетата на онова копеле, вместо да досаждате на Стиви?

— Защото съм заета с издирването на убиеца на Роби Бишоп — каза Пола — Предполагам, че нямате нищо против — агресивният запалянко изсумтя и демонстративно се загледа в екрана на телевизора. Пола се обърна отново към Мотисхед. — Знам какво ни казахте по-рано и то ни беше от голяма полза. Но това, което искам от вас сега, е да ми опишете какъв човек е бил Джак Андерсън — не ми трябват факти от живота му, а описание на личността. Какво момче беше в училище.

Мотисхед почеса наболата по главата му четина и се ухили.

— Не се отказваше от нещо — такъв беше Джак. Когато баща му почина, той като че ли отвъртя — като че ли реши да опита от живота всичко, преди да дойде ред да умира и той. С момичетата беше нещо страшно — не му ли бута, зарязваше я незабавно. А пък ако му бутне, му омръзваше след седмици и пак я зарязваше. Разправяха, че в секса не се спирал пред нищо — тройки, връзвали се… каквото ви дойде на ума, всичко правел. А харесаше ли му нещо, не се отказваше да повтори. Пиене, трева, дрога — той винаги трябваше да е първият, който е опитал. Имах чувството, че когато баща му умря, задръжките му изчезнаха и не се появиха никога повече.

Добре звучи, мислеше си Пола. Имал е късмет, че пътищата им не се бяха пресекли досега.

— А не се ли опитваше някой да го усмири? Майка му? Учителите?

Мотисхед изду устни и поклати глава.

— През по-голямата част от времето майка му като че ли не ходеше по този свят. Сега, като си припомням онова време, предполагам, че е гълтала валиума като бонбони. А пък учителите изобщо не се интересуваха от това, което се случваше извън класните стаи. Джак беше прекалено хитър, за да допусне оценките му да пострадат. Знаеше, че образованието беше единственият начин да се махне от Брадфийлд. А той искаше да се махне.

— Споменавал ли е някога как точно възнамерява да се махне от тук? Някаква кариера ли е искал да направи?

— Никога не е казвал каква професия си е избрал. Но винаги казваше, че ще се издигне като ракета. Щял да остави такива като нас да се влачат ниско долу, а той щял да стигне високо, до самите върхове — той смръщи чело, опитвайки се да си припомни още нещо. — Спомням си как веднъж, в час по обща култура говорехме за амбицията. И учителят разказваше за оня тип, как му беше името — от торите, дето му викаха Тарзан…

— Макъл Хезълтайн ли?

— Да, същият. Та той, като бил момче, си направил списък на нещата, които искал да постигне в бъдеще. На челно място в списъка бил постът на премиер-министър. Е, не успя чак дотам, но беше кажи-речи на косъм, а всичко останало от списъка си успял да изпълни. Учителят все повтаряше тази история, и колко било важно да си поставяш цели. А всички ние си казвахме наум: Да си намеря работа, да си намеря гадже, да си уредя сезонна карта за всички мачове на „Виктория Парк“. Но не и Джак. Той пишеше разни неща от рода на „Да си купя ферари. Да имам къща на Дънелм Драйв. Когато навърша трийсет години, вече да съм направил първия си милион.“ Всички му се смеехме, но той приемаше тези неща съвсем сериозно.

— Явно е бил доста амбициозен — отбеляза Пола.

— Такъв си беше Джак — Мотисхед изведнъж стана сериозен. — Ако си мислите, че Джак може да е убил Роби Бишоп, аз няма да съм като онези, дето ги дават по телевизията и все разправят, че не можели да повярват. Като знам какъв беше пътят, по който бе тръгнал Джак още преди толкова години, си мисля, че за него убийството е било още едно табу, което е трябвало да бъде пренебрегнато. При това би се справил блестящо. Ще се поизпотите, докато го заловите, а пък дали ще го вкарат в затвора е съвсем съмнително.

Пола усети, че я побиват тръпки.

— Ами този отбор, в който е участвал в седмичната викторина в кръчмата, „Веселяците“? Да не би да е работел заедно с тези хора?

— Не, бяха се сближили, защото всички играеха на онези онлайн игри, нали се сещате, „аз съм магьосник, а ти — джудже и сега ще се сражаваме“. Така или иначе, разбрало се, че всички живеят тук наблизо и решили да участват заедно в седмичната викторина. Симпатични момчета, но особняци, всички с изключение на Джак. Той не беше на мястото си сред тях. Но имайте предвид, той като че ли не се чувстваше никъде на мястото си. Въпреки подвизите си в училище, никога не е имал истински приятели. Просто си намираше хора, с които да върши всички щуротии.

— И нямате никаква представа къде е той сега?

— Нямам идея, съжалявам. Поразпитах онзи ден, след като разговарях с вас, но като че ли никой не го е виждал от години.

— Не разбирам — каза Пола. — Доколкото ни е известно, той има апартамент в Темпъл Фийлдс. Предполагаме, че е бил в „Аматис“ вечерта, когато Роби е бил отровен. Сигурно обикаля насам-натам. Не мога да повярвам, че съвсем никой не го е виждал.

Мотисхед отпи от бирата си.

— Може да е така, защото всъщност не живее тук. Много от онези лъскави апартаменти в центъра не са обитавани постоянно — държат ги разни богати копелета, които само отскачат дотук понякога. Може пък Джак наистина да е преуспял. Маже да идва в града само ако е решил да убие някого.

Тони пристъпваше по коридора на третия етаж. Ръцете и раменете го боляха от патериците. Разстоянието от асансьора до стаята на отдела за особено тежки престъпления никога не му се беше струвало толкова голямо. Но пък от тази сутрин сякаш и болничният коридор беше станал по-дълъг.

Беше излъгал сестрата. Каза, че слиза до кафенето на първия етаж, за да си поръча прилично кафе и да почете, и й препоръча да не го очаква скоро. Истината беше друга — той работеше най-добре, когато можеше да разговаря лично с хората от екипа на Карол и да изслушва лично това, което имаха да кажат. Искаше да покаже на Карол постингите на Юсеф Азиз, защото според него нямаше да успее да я убеди, без да й покаже какво точно има предвид. А освен всичко останало искаше да избегне и срещата с майка си, която би разрушила спокойствието му.

Изпита разочарование, когато влезе и установи, че само Стейси е в стаята. Не че имаше нещо против Стейси. Невъзможно беше да не уважава способностите й. Знаеше от опит колко жизненоважни бяха уменията й за успеха на целия екип. Из Брадфийлд се разхождаха хора, които не биха били живи, ако не бяха детайлните познания, които Стейси имаше за киберпространството. Проблемът бе по-скоро там, че тя така и не бе овладяла изкуството на общуването между хората. В нейно присъствие той винаги се чувстваше неловко, може би защото съзнаваше колко осакатени биха били собствените му умения да общува, ако не полагаше толкова усилия да се представя за пълноценно човешко същество.

Тони влезе в стаята и се усмихна на Стейси, когато тя откъсна поглед от монитора. Очите й се разшириха от удивление, тя скочи и постави втори стол зад бюрото си. Той седна, обзет от благодарност, и смъкна от рамото си презрамката на чантата с лаптопа.

— Не знаехме, че ще дойдеш — тя нямаше намерение думите й да прозвучат обвинително, но в крайна сметка стана именно така.

— Започвах да чувствам, че се побърквам — отвърна той. — Освен това в такова време мястото ми е тук.

— Хубаво е, че си отново сред нас — каза тя безжизнено като говореща кукла. — Как е коляното ти?

— Създава ми невероятни затруднения. Понякога боли много. Но поне мога да се движа насам-натам с тази скоба и патериците. Налага се обаче да не мисля непрекъснато за крака си, затова и дойдох тук. Знаеш ли кога ще се върне главен инспектор Джордан?

— Има среща с началника на полицията — отвърна Стейси, отново загледана в монитора, който очевидно я вълнуваше значително повече от него. — Излезе преди двайсетина минути. Не каза кога ще се върне.

— Добре, ще почакам. Трябва да поговоря с нея за Юсеф Азиз.

Стейси го погледна крадешком.

— С атентата ли се занимаваш?

— Както и с останалото. А какво правиш ти?

Стейси се усмихна като котка от анимационен филм, която току-що е направила нещо особено ужасно с кучето.

— Бих предпочела да не обяснявам как, но успях да измъкна всички данни от компютъра на „Фърст Фабрикс“.

— Какво е „Фърст Фабрикс“?

— Семейната фирма, в която е работел и Юсеф Азиз — търговия с текстил. Разпечатах кореспонденцията и пратих Сам да си намери някое тихо ъгълче и да я изчете. Той е по-добър от мен в наблюденията върху човешките взаимоотношения — каза Стейси.

— Правилно ли чух току-що, че се присмиваш на себе си? — попита Тони.

Стейси пак го погледна за миг. Този път очите й проблеснаха весело.

— Може и да съм киборг, но все пак имам чувство за хумор.

Тони прие отговора й, отдавайки иронично чест.

— Е, и какво преглеждаш сега?

— Финансово-счетоводните данни.

— И какво?

— В по-голямата си част е страшна скука. Те купуват текстил от десетина различни източника, а освен това продават и готови дрехи на няколко посредника.

— Посредници ли? Не разбирам.

Стейси остави мишката.

— Основни принципи на търговията с текстилни изделия. Крайният потребител е търговецът на дребно. Те контактуват с доставчиците, които са всъщност търговци на едро. Търговецът на дребно казва на търговеца на едро какво иска да купи и каква цена е готов да плати за исканото. Търговецът на едро се обръща към посредника и го уведомява за поръчката, а посредникът предава поръчката на производителя, който може изобщо да не се намира в нашата страна — а може и да е собственик на някои от фабриките, шито работят на черно с неузаконена работна ръка. Някои официално представени производители, като „Фърст Фабрикс“, представят и свои образци по веригата, с надеждата да получат поръчки.

— Процесът ми се струва някак… прекалено усложнен.

— Всеки би си помислил така, нали? Но излиза, че нещата действително функционират по този модел, и на всеки етап се реализира някаква печалба. Ако купиш от магазина риза за двайсет и пет паунда, производителят най-вероятно не е получил за нея повече от петдесет пенса. Затова шивачките трябва да шият много ризи — за да не пропадне бизнесът на шефовете им.

— Вероятно си доволна, че уменията ти са по-добре платени от шиенето на ризи — въздъхна Тони.

— И още как. Така или иначе, ето с какво се занимават във „Фърст Фабрикс“. Купуват платове, шият дрехи. Продават дрехите на един-двама посредници. Или поне са го правили допреди приблизително шест месеца.

Тони наостри уши. Всичко, свързано с Юсеф Азиз в периода отпреди шест месеца, го интересуваше.

— Какво се е случило тогава?

— В счетоводните документи се появява някаква фирма, наречена „B & R“. Те плащат на парче повече от посредниците. Доколкото мога да преценя, цената, която плащат на „Фърст Фабрикс“, е горе-долу по средата между това, което би платил един посредник и това, което търговецът на едро би платил на посредника.

— И това нещо започва преди шест месеца?

Стейси кликна с мишката и отвори нов екран, после завъртя монитора към Тони.

— Ето — тя посочи едно вписване в счетоводна книга. — Тук се появяват за първи път.

— И какво представлява тази фирма „B & R“?

Стейси цъкна с език.

— Нямам достъп до базата данни на фирмения регистър, а в неделя те не дават информация за детайли от рода на имената на директорите и ръководните служители на компанията. Разполагам единствено с адреса, на който е регистрирана фирмата — това е счетоводен офис в северен Манчестър, както и описание на предмета на дейност.

— И той е?

— Търговия с готови облекла.

— Следователно по някаква причина преди шест месеца „Фърст Фабрикс“ са открили удоволствието да отрежеш посредника?

— Горе-долу това е идеята.

Той разбираше, че тя очаква нетърпеливо възможността да поднови работата си.

— Наистина интересно. Трябва да се обадя по телефона — той се оттласна със здравия си крак и столът се плъзна на колелцата си на около метър встрани. Той се обърна с гръб към Стейси и набра номера, който му беше дал Санджар Азиз. Отсреща отговориха на третото иззвъняване. Но не беше Санджар.

— Да, моля?

Гласът беше дълбок, предпазлив, с акцента, характерен за жителите на остров Ман.

— Нали това е номерът на Санджар Азиз? — попита също така предпазливо Тони.

— Кой се обажда?

— Доктор Тони Хил. С кого разговарям?

— Господин Азиз не може да се обади в момента. Мога ли да предам нещо?

— Не, благодаря — Тони затвори. Тъкмо се канеше да попита Стейси как би могъл да разбере дали Санджар Азиз не е арестуван, когато влезе Кевин, натоварен с наръч хартия.

— Здравей, Тони — каза той, явно искрено зарадван да го види. Седна на едно от бюрата и изреди обичайните въпроси за лудия с брадвата и за коляното му. — Дошъл си да помогнеш, нали?

— Надявам се да мога — отвърна Тони. — Трябва да поговоря с Карол. А ти? По какво работиш в момента?

— По какво ли не. Отидох да се видя с директора на „Харистаун“. Тримата, които умряха от отравяне, са завършили там образованието си, но директорът твърди, че не познава никой от тях, и че няма нищо общо с клопката, в която е бил примамен Попай. И доколкото мога да преценя, не лъже.

— Чакай малко. За каква клопка става дума?

Кевин описа накратко това, което вдовицата на Крос бе казала на Карол.

— Явно нашият човек не си позволява пропуски — заключи той.

Тони се беше замислил.

— Така е — съгласи се той, а през това време мислите му препускаха. „Действията ти са сложни, детайлно подготвени. Избрал си си предварително мишените. Поемаш известни рискове, но и те са предварително пресметнати, и се стараеш да сведеш до минимум ефекта от тях. Харесва ти контактът с жертвите, но нямаш желание да ги гледаш как умират. Струва ми се, че си планирал цялата тази кампания отначало докрай, и че работиш методично в съответствие с плановете си. Но не мога да разбера какво получаваш в замяна. Къде е удовлетворението за теб?“

Той въздъхна.

— Но нищо от това не ни помага да постигнем някакъв напредък. Е, а с какво се зае после?

— С мобилния телефон на Азиз. Получихме разпечатките на обажданията тази сутрин, и аз се залостих в една кабина да проверявам всички номера.

— Откри ли нещо интересно?

Кевин поклати глава.

— Говорил е предимно със семейството си и по работа. Също и с няколко приятели, но ние и без това имахме вече имената им. Има само едно нещо, което ми се струва малко съмнително — той показа на Тони един номер. — Тези обаждания са от телефон с предплатена карта, купен с фалшиво име и адрес. Тези проклети магазини биха продали телефон и на Осама бин Ладен, щом извади пари. Предполага се, че искат документ за самоличност, но не правят нищо подобно. Така или иначе, сам виждаш, че между двата номера е имало много повиквания, има и доста интензивна размяна на съобщения. За нещастие Азиз е изтрил съобщенията. Опитах се да позвъня на този номер, но никой не отговаря.

— Кога са започнали повикванията от този номер? — попита Тони.

— Не знам. Азиз си е купил този телефон едва преди шест месеца. Повикванията са постъпвали практически от самото начало на този период.

Ето ги пак тези магически шест месеца. Но преди Тони да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори рязко и в стаята влезе Карол, говорейки през рамо към някой в коридора. Когато погледна напред и го забеляза, тя поклати отчаяно глава.

— Какво правиш тук? Изписаха ли те вече?

— Не точно — заяви той. — Исках да поговорим, а освен това исках и да избегна срещата с майка ми. Нали разбираш?

— Ще ни извиниш ли, Кевин — освен ако няма нещо спешно?

Кевин тръгна към своето бюро, а Карол избута стола на Тони още по-надалеч от бюрото на Стейси, придърпа още един и седна до него.

— Да не си луд? — започна тя. — Нали ти е ясно, че си има причина да те държат в болница.

— Говориш като медицинските сестри.

— Ами може би те имат право — да ти е минавало през ума подобно нещо?

Той потри брадичката си.

— Имам нужда от работата си, Карол. Това е единственото, което мога да правя. Не ме бива за съзерцателни занимания. — Той забеляза проблясъка на разбиране в погледа й. Навремето тя бе прекарала три месеца с опити да се раздели с работата си. Това не я излекува, напротив, едва не я довърши. И Тони знаеше това по-добре от всички останали. Той посочи към лаптопа си, който бе оставил в чантата на бюрото на Стейси.

— Искам да ти покажа нещо. Струва ми се, че забелязах нещо, но не съм убеден, че не си внушавам, просто защото много ми се иска да видя нещо такова.

Карол донесе лаптопа и изчака Тони да отвори файла, в който беше копирал постингите на Юсеф Азиз от блога.

— От къде намери това? — попита Карол.

— Санджар Азиз ми ги показа — каза той разсеяно, загледан в екрана.

— Кога си разговарял със Санджар Азиз?

— Тази сутрин. Ето, виж сама.

Карол го докосна леко над лакътя.

— Знаеш ли, че антитерористите го прибраха за разпит?

Той се взираше в екрана с приведена глава.

— Точно от това се страхувах — той стисна с пръсти горната част на носа си. — Той не е никакъв терорист, също както не е бил терорист и брат му.

— Е, тук има доста хора, които не биха се съгласили с преценката ти — каза Карол. — Брат му взриви футболния стадион, Тони. Имат известни основания да го арестуват.

— А защо не са го направили още вчера?

— Опитвали се да не дразнят излишно мюсюлманската общност. Не беше редно да го приберат точно в деня, когато брат му е загинал, а родителите и по-малкият му брат са били извън себе си от отчаяние.

— Е, защо тогава са го прибрали днес? Семейството сигурно трябва да организира погребението? А за кога е насрочено то? За утре? Дали ще го пуснат от ареста навреме да погребе брат си?

Тони започваше да повишава тон и Карол отново докосна ръката му.

— Каза ли ти Азиз нещо, което може да ни бъде от полза?

Тони й разказа за разговора им, сподели й впечатлението си за това, което според него се забелязваше в постингите на Азиз.

— Струва ми се, че забелязвам някаква промяна в позициите му. Първоначално той говори за това, че всички трябва да се научим да живеем заедно и да се уважаваме един друг. Тонът му е по-скоро отчаян, отколкото гневен. Идеята е горе-долу такава: „Аз разбирам това, защо нашите лидери не го разбират, защо другите хора не го разбират?“ Но постепенно тонът се променя. Към края става значително по-гневен — като че ли приема дълбоко лично факта, че културно-религиозните конфликти съсипват човешки животи. Виж, сега ще ти покажа какво имам предвид — той започна да превърта текстовете и да й показва отделни примери, потвърждаващи теорията му. След като изчетоха повече от десет, той се вгледа тревожно в лицето на Карол. Съзнаваше, че увереността му в собствената преценка е пострадала не по-малко от крака му.

— Какво ще кажеш?

— Не знам точно. Разбирам мисълта ти, но не съм съвсем сигурна, че трябва да се придава такова значение на тази промяна. Не съм сигурна и накъде ни води тази идея. Защото ако Юсеф Азиз не е бил терорист, в града няма представители на терористична организация и всички ние си губим времето.

— Антитерористите може и да си губят времето, но ти надали — възрази Тони. — Може да е в ход някаква съвсем различна операция. Той може да е бил нает да отнесе дотам бомбата, а нещо да се е объркало. Може да са го изнудвали, да са заплашвали семейството му. Може да не става дума за тероризъм, но това все още не означава, че няма други участници в заговора. Би трябвало да се съсредоточим върху жертвите, Карол. Така започват винаги разследванията. Кои са загиналите? Що за хора са били? Кой е имал изгода от смъртта им? Имам нужда от сведения за жертвите, Карол. Точно от това се нуждая тъкмо сега — той се беше разгорещил дотолкова, че не забеляза новодошлите.

— Кой е този човек, Карол? — осведоми се мъжът с бръсната глава и черно кожено яке.

Тони се намръщи и наклони глава, за да огледа от горе до долу новодошлия.

— Аз съм Тони Хил — каза той. — Доктор Тони Хил. А кой сте вие?

— Това не е ваша работа — отвърна другият, после се обърна към Карол. — Какво прави той тук? В този случай няма работа за питомния ви профайлър.

Карол се обърна към Тони.

— Това е Дейвид, работи към отдела за борба с тероризма, както несъмнено разбираш и сам. Вече ме уведомиха, че при тях не държат на доброто възпитание — тя се изправи и застана лице в лице с Дейвид. — Той не работи по този, а по друг случай. Може би сте пропуснали да забележите, но ние преследваме отровител. Доктор Тони Хил работи с нас по този случай.

— Да се надяваме, че работата няма да изисква да се отиде някъде бързо — отбеляза Дейвид. — От друга страна, малкото, което съм чувал за работата ви, ме навежда на мисълта, че май е по-добре да не се движите насам-натам. Е, Карол, кажи му довиждане. Трябва да дойдеш с мен.

Той се завъртя на пета и излезе.

— Божичко! — избухна Карол. — Какво им става на тези хора?

— Почти сигурно има малък пенис — заяви Тони. — А освен това сигурно е прочел препоръките ми към министерството на вътрешните работи по въпроса за подбора на кадрите в отдела за борба с тероризма — той се усмихна натъжено. — Ако ме бяха послушали, отделът нямаше да се ръководи от хора като него.

Смигна й и бе обзет от облекчение, когато Карол се изкиска.

— Хайде, ще те изпратя до асансьора — каза тя.

— Отпращаш ли ме?

— Да, но не заради това лайно, а защото би трябвало да бъдеш в леглото. Изглеждаш ужасно. Ще се опитам да дойда при теб по-късно — тя му помогна да се изправи и тръгна пред него, за да му отвори вратата. Тръгнаха бавно по коридора. Тони усещаше все по-ясно как силите му го напускат.

— Между другото — поде тя, — нали ме питаше къде е учил Том Крос. Пола вече беше проверила. В гимназията в Харистаун. И това вече, предполагам, е търсената от теб връзка.

— Да, Кевин вече ми каза. Това е една от връзките — каза той и се облегна на стената до асансьорите.

— И други ли има?

— Общото е късметът, Карол. Те и тримата са имали късмет.

Карол го изгледа невярващо.

— Късмет ли?! Та те са били отровени. Сполетяла ги е ужасна смърт. За какъв късмет може да става дума?

Асансьорът пристигна и Тони влезе в него, залитайки.

— Късметът ги е споходил преди това. И ми се струва, че именно затова са били убити.

Когато Карол успя да се добере до болницата, беше вече късно, а тя беше уморена от номерата на антитерористите. Дежурната сестра се опита да й каже нещо, когато мина забързано покрай нея, но Карол не беше в настроение за празни приказки. Почука тихичко на вратата на Тони и отвори полека, надявайки се да не го събуди. Ако той спеше дълбоко, смяташе просто да остави разпечатките с данни за жертвите на атентата на стадиона и да си тръгне.

Масичката над болничното легло беше осветена от нощната лампа, така че Карол видя ръката на Тони, стиснала писалка, отпусната върху някакви документи. Той беше видимо сънен и замаян от лекарствата, главата му беше клюмнала към едното рамо. Но на масичката не се виждаха само неговите ръце. Друга ръка придържаше документите така, че да не се плъзгат, и насочваше неговата — идеално поддържана ръка с алени нокти, които напомняха на ноктите на хищна птица.

— Добър вечер, госпожо Хил — каза високо Карол.

Жената веднага се опита да скрие документите, но Карол се оказа по-бърза.

— Какво, по дяволите, си въобразявате? — сопна се Ванеса. — Това тук не е ваша работа.

Карол включи централното осветление. Тони примигна няколко пъти, идвайки на себе си.

— Карол? — попита той. Но тя беше прекалено заета да оглежда документите, които Ванеса се бе опитала да го принуди да подпише. Ванеса започна да се промъква покрай леглото към Карол с отчаяната надежда да й измъкне документите.

— Би трябвало да ви напомня, че съм служител на полицията, госпожо Хил — каза Карол с тона, запазен за най-долнопробните престъпници, с които си имаше работа. — Тони, имаш ли представа какви са тези документи? Тези, които майка ти се опитваше да те накара да подпишеш?

Той потри очи и се опита да се поизправи в леглото.

— Нещо във връзка с къщата на баба ми. Аз притежавам половината, трябва да подпиша някакви документи, за да можем да я продадем.

— Къщата на баба ти ли? — Карол искаше да погледне отново документите, преди да произнесе думите, които вероятно щяха да имат въздействието на избухнала бомба.

— Да.

— Той не знае какво говори — възрази Ванеса.

— Напротив, знам — възрази той нацупено като преуморено дете, което отказва да спи. — Преследваш ме да подпиша тези документи още от мига, когато успя да ме откриеш тук.

— Значи баба ти се е казвала Едмънд Артър Блайт? — попита Карол с подчертана невинност, която имаше за цел да вбеси Ванеса.

— Как смеете! — изсъска тя към Карол.

— Какво? — попита Тони. — Кой е Едмънд Артър Блайт?

Ванеса се хвърли към Карол, но тя я отблъсна с един удар, без да изпита и помен от угризение. Ванеса залитна и се удари в стената зад себе си. Остана за миг така, с разкривено лице, притиснала ръце към устата си. После започна да се свлича по стената като пияна, докато най-сетне се сви на пода.

— Не! — простена тя. — Не!

Карол отиде по-близо до леглото и каза:

— Човек, който се е смятал за твой баща.