Лелите не са джентълмени

Глава 12

Причината в кръвоносните ми съдове да настъпи споменатото смръзване едва ли се нуждае от бележка под линия. И най-непроницателното око можеше да прозре цялата деликатност на положението ми. С крадена котка в къщата и майор Планк сред присъстващите, аз изпитвах всичките терзания на представител на престъпните класи, който е задигнал кралския скиптър и след като го е укрил сред покъщнината си, вижда как шефът на Скотланд Ярд му цъфва на прага. Дори по-лошо, защото скиптрите поне си траят, докато котките — не. Специално тази ми бе направила впечатление на, общо взето, сдържано животно, задоволяващо се с кротко мъркане, но откъде можех да знам дали, впечатлена от непознатата обстановка и липсата на своето нечифтокопитно другарче, няма да нададе някой и друг вопъл? Достатъчно бе едно-единствено измяукване и аз бях за мустака.

Помня как леля Агата веднъж ме накара да заведа противното й отроче, младия Томас, на една пиеса в Олд Вик, озаглавена „Макбет“. Томас през цялото време спа, но на мен представлението доста ми хареса и поводът да го спомена сега е една сцена, в която Макбет (така се казваше главният герой, макар че, ако питате мен, жена му беше къде-къде по-главна) дава голям банкет, а призракът на някой си Банко, когото той наскоро бе убил, нахлу през вратата, целият облян в кръв. На Макбет бая му се разтрепериха мартинките, което не пропуснаха да сторят и моите сега при вида на Планк. Аз се заблещих насреща му, както той самият би се блещил на някой скорпион, ако го откриеше сгушен в пижамата му. Самият Планк обаче беше свеж и росен като маргаритка.

— Реших да намина да ви кажа — рече той, — че паметта ми постепенно се възвръща. Много скоро ще си спомня онази наша среща до последната подробност. По-голямата й част още ми се губи в мъгла, но първите светли лъчи вече започнаха да се процеждат. При маларията често става така.

Чутото изобщо не ме зарадва. Както вече обясних, срещата, за която той говореше, бе изпълнена за мен с всяческа неловкост и аз предпочитах да оставя мъртвото минало да погребва своите покойници (Точният цитат е от Евангелието на Матей, VIII,22 и гласи: „Нека мъртвите погребват своите мъртъвци“. — Б. пр.), както рекъл не помня вече кой. Ако ви припомня, че към нейния завършек той напираше да ме халоса със зулуския си боздуган, вероятно ще разберете, че тя не бе изцяло пропита от дух на сърдечно разбирателство.

— Едно нещо си спомням със сигурност — продължи той. — Вие бяхте страшно запален по ръгби, което е страстта на моя живот, и аз ви споменах, че селският ни отбор е в добра форма и подава големи надежди. А напоследък имах и невероятния късмет да се сдобия с нов викарий, един юначага на име Пинкър, който е бил национален нападател. Играл е четири години за Оксфорд и е печелил всички купи. Направо възроди отбора, освен дето съчинява отлични проповеди.

Нищо не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от тези ласкави отзиви за моя стар приятел Смрадльо Пинкър и ако над главите ни не витаеше мрачната сянка на котката, можех дори да се насладя на нашата малка раздумка. Защото, както често бива при африканските пътешественици, Планк беше развлекателен събеседник и сподели много неизвестни за мен данни за мухата цеце и ми даде ценни наставления какви мерки да предприема, ако ме нападне разярен носорог. Но по средата на една от най-интересните истории — тъкмо беше стигнал дотам, където туземците му изглеждали дружелюбни и затова решил да остане за през нощта — той рязко замлъкна, наклони глава и рече:

— Какво беше това?

Аз, естествено, също го бях чул, но оставах невъзмутим.

— Какво беше кое? — запитах.

— Чух котка.

Без да снемам маската от лице, нададох лек кикот.

— А, трябва да е Джийвс, моят прислужник. Той имитира котки.

— Имитира котки?

— Да, носи му мимолетна наслада.

— И предполагам доста забавлява момчетата в кръчмата тъкмо преди затваряне, когато всеки се е наквасил до козирката. Навремето и аз имах един туземен носач, който умееше да имитира брачния зов на мъжка пума.

— Наистина?

— И то толкова добре, че дори женските пуми се връзваха. Прииждаха край лагерния огън на тълпи и направо брадясваха, щом разберат, че е само някакъв си туземен носач. Той беше същият, за когото ви казах, че се наложи да го погребем преди залез-слънце. Което ми напомни да ви питам: как са вашите петна?

— Напълно изчезнаха.

— Това не винаги е добър знак. Понякога инфекцията задълбава навътре и се смесва с кръвообращението.

— Доктор Мъргатройд очакваше да изчезнат.

— Е, той знае най-добре.

— Аз имам голямо доверие в него.

— Аз също, въпреки тия негови мустаци. — Той помълча малко и добави през смях: — Чудно нещо как хвърчи времето.

— Много чудно, наистина — потвърдих аз.

— Старият Джими Мъргатройд. Никога не бихте повярвали, като го погледнете сега, че като момче бе най-доброто ляво крило, което някога сме имали в Хейлибъри (Привилегировано мъжко средно училище в графство Хартфордшир, основано през 1862 г. — Б. пр.). Бърз като мълния и цар на двойните подавания. Благодарение на него спечелихме срещу Бедфорд и Тонбридж. Отбеляза по два трая (Трай в ръгбито — поставяне на топката зад гол линията на противника, което носи три точки. — Б. пр. ) на мач!

Макар да нямах и понятие за какво говори, аз казах: „Наистина?“, той отвърна: „Абсолютно“ и мисля, че щяхме да побъбрим още доста за момчето Е. Джимпсън Мъргатройд, ако в този миг котката не бе излязла отново в ефир, променяйки радикално темата.

— Чуйте само! Бих се заклел в дръжката на туземния ми боздуган, че е котка! Тоя ваш прислужник наистина я докарва като жива.

— Дългогодишна практика.

— Дар Божи, бих казал. Такива добри подражатели на животни не се срещат под път и над път. Аз например така и не попаднах на втори носач като оня с пумата. Сума ти народ може да имитира що-годе сносна кукумявка, но това е съвсем различно. Добре, че Кук не е тук да го чуе.

— В какъв смисъл?

— Ами той веднага ще си въобрази, че това е неговата котка и ще обърне къщата с главата надолу, за да я намери. Хич няма и да повярва, че е просто вашият прислужник, който упражнява изкуството си. Разбирате ли, една негова много ценна котка сякаш потъна вдън земя и той е убеден, че в изчезването й имат пръст съпернически интереси. Дори спомена, че ще прибегне до помощта на Скотланд Ярд. Но аз вече трябва да тръгвам. Отбих се само за да ви зарадвам със забележителното възвръщане на паметта ми. Всичко лека-полека изплува. Не е далеч мигът, когато ще си спомня защо мислех, че името ви започва с Ал. Дали не би могло да е ваш прякор, да речем?

— Не допускам.

— И не е съкратено от „Алка-Селцер“ или нещо подобно? Но няма защо да се измъчваме сега. Рано или късно ще се сетя. Ще се сетя!

Нямах представа защо си е набил в главата, че името ми започва с Ал, но това бе дребен въпрос, тъй че не се разпрострях върху него. Веднага щом вратата се хлопна зад гърба му, аз повиках Джийвс на спешно съвещание.

Той влезе, разсипвайки се в извинения. Явно имаше усещането, че е подложил динена кора на младия господар.

— Боя се, че ще ме сметнете за нехаен, сър, но не намерих за възможно да заглуша докрай виковете на животното. Вярвам, че не са били чути от вашия посетител.

— Напротив, бяха, и посетителят беше не друг, а майор Планк, от когото ти тъй изкусно ме отърва преди време в Тотли-на-Хълма. Той е тясно приближен на татенцето Кук и смея да твърдя, че когато нахълта при мен, си изкарах акъла не по-малко от Макбет, когато призракът му се натресе посред вечеря.

— Сцената ми е добре позната, сър. „Не люшкай тез кървави къдрици пред моите очи,“ казва той.

— И напълно го разбирам. Та значи Планк чу ония вопли.

— Извънмерно съжалявам, сър.

— Вината не е у теб. Котките са си котки. Отпърво се стъписах, подобно на Макбет, но запазих само обладание. Казах му, че ти си котешки имитатор, който се шлифова чрез практика.

— Крайно находчиво, сър.

— Така е.

— Джентълменът остана ли удовлетворен?

— Тъй ми се стори. Но какво ще правим с Кук?

— Моля, сър?

— Безпокои ме, че е възможно татко Кук да не клъвне на тая история и да дотърчи тук да претърсва къщата. И като казвам възможно, разбирай сигурно. Постави се на негово място. Той ме хваща в Егсфорд Корт с котката в ръце. Научава, че съм канен на обяд в Егсфорд Хол. „Охо! — казва си тогава, — да пукна, ако тоя не е от бандата на Брискоу.“ Е, мислиш ли, че когато Планк се върне и му каже как ние тук имитираме котки, той ще се върже? Съмнявам се, Джийвс. Ще бъде пред вратата ми в рамките до десет минути, вероятно съпроводен от целокупната местна полиция.

Едно леко сбръчкване на носа му показа, че безпощадната ми логика е дала резултат. Нищо на света не можеше да накара Джийвс да каже: „Сега я втасахме!“, но несъмнено това бе фразата, която щеше да изскочи от устните му, ако той не я бе спрял насред път. Коментарът му към моите obiter dicta (Неща, казани между другото. (Лат.) — Б. пр.) бе кратък и по същество.

— Трябва да действаме, сър.

— Да, Джийвс, ножът опря до кокала. Не се ли породи у теб желание да върнеш тази котка на първоизточника?

— Не, сър. Не ми подобава да връщам котки, но ако позволите да направя едно предложение?

— Говори, целият съм слух.

— Защо да не поверим задачата в ръцете на Греъм?

— Но разбира се! Как не се сетих за това.

— Той е бракониер с установена репутация, а тъкмо един квалифициран бракониер ни е необходим понастоящем.

— Досещам се какво имаш предвид. Неговият богат опит му позволява да снове наоколо, без нито съчка да изпука под нозете му, а това е първото и необходимо условие, когато връщаш котки.

— Именно, сър. С ваше позволение ще отскоча незабавно до „Гъската и скакалецът“ да му предам, че желаете да го видите.

— Върви, Джийвс — отвърнах и само няколко минути по-късно се озовах на четири очи с Хърбърт (Били) Греъм.

Онова, което ме впечатли при първия бегъл оглед на моя гост, бе излъчващата се от него порядъчност. Винаги бях предполагал, че бракониерите са престъпни типове, облечени в онова, което са могли да заемат от най-близкото плашило и бръснещи се веднъж в седмицата. Той, тъкмо напротив, носеше идеално прилепнал костюм от туид и бе избръснат до синьо. Очите му бяха сини и открити, а косата леко посребрена. Човек среща министри от кабинета с далеч по-неизискан вид. Съдейки по външността му, той спокойно можеше да пее в църковния хор на Брискоу я както по-късно разбрах, той действително се изявявал там, бидейки притежател на мелодичен тенор, особено подходящ за химните и за ония откъси от молебена, където се разправя за окаяния грешник.

По ръст и водоизместимост той се доближаваше до Фред Астер, и имаше онази гъвкавост, която се явява незаменим актив в поприще като неговото. Можех лесно да си го представя как прехвръква безшумно из шубраците с чифт зайци под мишница, винаги на два скока пред мъчещите се да го сгащят лесничеи. Едва сега оцених цялата мъдрост в предложението на Джийвс да поверя нему деликатната мисия, която си бях наумил. Когато работата опре до връщане на похитени котки в законните им обители, човек има нужда от тесен специалист. И аз виждах, че там, където Уинстън Чърчил или Лойд Джордж биха се провалили, Хърбърт Греъм ще успее.

— Добър ден, сър — рече той. — Искали сте среща с мен?

Минах направо към същината. Сега не беше време за хънкане и още по-малко за мънкане.

— Става дума за оная котка.

— Аз я доставих съгласно инструкциите.

— Да, но сега искам да я върнете обратно.

Той изглеждаше озадачен.

— Обратно, сър?

— Там, откъдето сте я взели.

— Не съм сигурен, че ви разбирам, сър.

— Ще ви обясня.

Мисля, че обрисувах положението на нещата доста ясно, изрично подчертавайки, че един Устър не може да поощрява действия, практически равносилни, ако равносилни е думата, която търся, на упойване на кон, и че котката, явяваща се предмет на обсъждане, трябва да бъде възстановена на своя притежател с цялата възможна експедитивност. Той слушаше внимателно, но когато свърших, поклати глава.

— Напълно изключено, сър.

— Как така изключено? Нали вие сте я похитили?

— Да, сър.

— Значи можете и да я върнете обратно.

— Не, сър. Пренебрегвате някои съществени съображения.

— Като например?

— Кражбата, за която говорите, бе осъществена като лична услуга на госпожица Брискоу, която познавам от дете, а тя беше такова сладко дете.

Мина ми през ума да го разчувствам, споменавайки, че и аз също съм бил сладко дете, но както често ми се напомня от леля Агата, случаят далеч не е бил такъв, тъй че се разкандърдисах. Не че имаше голяма вероятност леля Агата и той някога да седнат да споделят спомени за моето детство, но не си струваше да рискувам.

— Още повече — продължи той, и аз за сетен път бях поразен от чистотата на дикцията му. Очевидно бе получил добро образование, макар и да се съмнявах да е чак оксфордски възпитаник. — Още повече, че аз самият съм заложил пет лири на Картофчето при съдържателя на „Гъската и скакалецът“.

„Аха!“ — рекох си аз и мога веднага да ви кажа защо. Рекох си го, защото пелената най-после падна от очите ми и аз прозрях всичко. Явно цялата тази история за лични услуги към сладки дечица си беше чиста проба ела ме изяж. Той от самото начало е бил движен от користни подбуди. Когато Анджелика Брискоу е отишла при него, първата му реакция сто на сто е била едно извинително „много съжалявам“’ въз основа на това, че е заложил тези пет лири на Картофчето и е длъжен да защитава своите капиталовложения. Тогава тя е направила оферта от десет лири, която при всяко положение го е оставяла на печалба и двамата са си ударили ръцете. После леля Далия като гарант на сделката е снесла десетарката, и толкоз. Не току-тъй често съм си мислел, че от мъж с дедуктивни способности като моите би излязъл добър детектив.

Всичко това значително ме улесняваше. Щом нещата се свеждаха просто до „аз на тебе, ти на мене“, единственото, което оставаше, бе да се уточнят условията. При отракан контрагент като него заплащането най-вероятно трябваше да се осъществи в брой, но за щастие аз мъкнех със себе си цели бали пари от хиподрумни съображения, тъй че нямаше да има проблем.

— Колко искате? — запитах.

— Моля, сър?

— За да обезкотите жилището ми и да върнете дребния хищник на щатната му длъжност.

Някаква пелена забули честните му сини очи, както, предполагам, му се случваше винаги при делови преговори, за разлика от случаите, когато пееше в хора. Момчетата в „Търтеите“ са ми казвали, че забелязват същия феномен и при Уфи Просър, клубния милионер, щом се опитат да му изкрънкат малък заем до следващата сряда.

— Колко искам, сър?

— Да. Кажете сумата. Няма да се пазарим.

Той сви устни.

— Боя се — рече, след като ги отви, — че не бих могъл да го направя тъй евтино, както ми се иска, сър. Сам разбирате, че след разкриването на липсата на животното в дома на господин Кук се е вдигнал шум до небесата, както бихте могли да се изразите, и мало и голямо е поставено на бойна нога. Аз ще бъда в положението на военновременен шпионин, натоварен да пренесе тайно съобщение през вражеските позиции, когато зорки очи го дебнат иззад всеки храст. Принуден съм да назова сумата от двайсет лири.

Бях облекчен. Очаквах нещо доста по-солено. Той, изглежда, също долови, че се е минал, защото незабавно допълни:

— Или, по-скоро, трийсет.

— Трийсет!

— Трийсет, сър.

— Хайде да се пазарим — отсякох.

Но когато предложих двайсет и пет, сума, не тъй болезнена като трийсет, той поклати съжалително посребрената си глава и ние продължихме да се пазарим, а понеже той се пазареше по-добре от мен, в крайна сметка скъсахме пазарлъка на трийсет и пет.

Това не беше от най-добрите ми дни за пазарене.