Лелите не са джентълмени

Глава 20

Беше около седмица след пристигането ни в Ню Йорк, когато, изпълнен със светлото ликуване на младостта, аз седнах на масата за закуска, за да открия до чинията си писмо с английска марка. Почеркът ми беше непознат и аз го бутнах настрани с намерението да се заема с него по-късно, когато съм си подложил добре с шунка и яйца. По правило постъпвам така с писмата, които получавам на закуска, защото, ако са гадни и ги прочетеш на гладен стомах, целият ти ден тръгва на терсене. А в тези неспокойни времена рядко се срещат хора, които да пишат нещо друго, освен гадости.

Около половин час по-късно, вече освежен и подкрепен, аз отворих плика и разбрах защо почеркът ми се е сторил непознат. Подателят бе моят чичо Том, а той не ми беше писал още от училищните ми години, когато, не може да му се отрече, винаги прилагаше по един запис за пет или десет шилинга.

Ето какво прочетох:

Следваха около три страници за времето, подоходния данък (който не му допадал) и новите постъпления в колекцията му от старо сребро, а накрая — послепис:

Не можах да намеря никаква вестникарска изрезка и предположих, че е забравил да я пъхне в плика. Но после я съзрях да лежи на пода.

Вдигнах я. Беше от „Бридмътски страж“, най-вероятно отпечатана и в „Ежедневник на Съмърсетския фермер“ и „Южен наблюдател“ — органите, отразили с такъв възторг, както навярно помните, изпълнението на песента „Всяка сладурана обича по един моряк“ от облечената ми в моряшко костюмче прародителка на селския концерт в Мейдън Егсфорд.

Съдържанието й бе следното:

Тук поспрях, тъй като писмото и изрезката ми бяха дали много храна за размисъл. Естествено, трагичната сцена с леля Далия и тапата от шампанско предизвикваше у мен най-дълбока загриженост. Нещо подобно се бе случило и с мен по време на един гуляй в „Търтеите“ и мога да ви уверя, че твърдостта на духа ми бе подложена на безмилостно изпитание. Но пък от друга страна, с тлъстата печалба, която бе ударила, тя дълго време нямаше да има нужда да прибягва до чичо Том, за да си закърпва месечните баланси.

Но скоро този аспект на проблема спря да приковава моя интерес. Онова, което ми се искаше да разбуля, бе самата сърцевина на оформящата се мистерия. Очевидно Картофчето на Кук бе свършил първи, но е бил дисквалифициран. Защо ли? Заради блъскане на противника? Обикновено това караше съдиите да прибягват до такива решения.

Зачетох нататък.

Не и от мен, бързам да уточня. Според мен старият проклетник си беше получил напълно според заслугите. Не може цял живот да вилнееш и да тормозиш хората с противното си камшиче, без накрая да си платиш за дяволъка. Мелниците на боговетемелят бавно, но сигурно, дето е рекъл онзи. („Онзи“ е немският поет Фридрих фон Логау (1604–1655). — Б. пр.)

В това философско настроение храносмилах с помощта на блага цигара, когато Джийвс влезе да разчисти масата и аз му съобщих новината.

— Симла е спечелил, Джийвс.

— Наистина ли, сър? Това е крайно задоволително.

— А леля Далия е била цапната по носа с тапа от шампанско.

— Моля, сър?

— При последвалите празненства в дома на Брискоу.

— А, разбирам, сър. Болезнено изживяване, но вярвам, че удовлетворението от финансовия успех е позволило на госпожа Травърс да го понесе с подобаваща твърдост на духа. Ведър ли бе тонът на съобщението й?

— Писмото не беше от нея, а от чичо Том. Той е приложил ето това.

Подадох му изрезката и видях, че тя го заинтригува дълбоко. Лявата му вежда се повдигна най-малко с една осма от сантиметъра.

— Потресаващо, Джийвс.

— Извънредно, сър. Но не съм сигурен, че бих подкрепил изцяло решението на съдиите.

— Така ли?

— По-скоро съм склонен да разгледам случилото се като един вид природно бедствие.

— Е, слава Богу, че не си бил в комисията. Въображението немее при мисълта какво би сторила леля Далия, ако нещата се бяха развили иначе. Мога да си я представя как пъха таралежи в леглото на майор Уелш и получава четиринайсет дни в кафеза за изливане на кофи с помия от прозореца върху главите на адмирал Шарп и сър Еверард Бут. Аз самият бих получил нервен срив през първите два дни. А в Мейдън Егсфорд и бездруго си беше достатъчно трудно да не получиш нервен срив. — Сега вече и дванайсетте цилиндъра на философското ми настроение работеха на пълни обороти. — Джийвс — рекох, — ти размишляваш ли понякога върху живота?

— В отделни случаи, сър, през свободното си време.

— И как го намираш? Доста бръмнат на места, не ти ли си струва?

— Би могло да се опише и по този начин, сър.

— Струва ти се, че еди-кое си е така и така, докато то всъщност изобщо не е така и така. Схващаш ли мисълта ми?

— Не напълно, сър.

— Добре, да вземем един прост пример. На пръв поглед Мейдън Егсфорд даваше всички признаци на един тих безбурен пристан. Дотук съгласен ли си?

— Да, сър.

— Спокоен райски кът с китни дворчета и румени селяци накъдето се обърнеш. А после изведнъж смъкна фалшивите си мустаци и брада и отдолу се оказа същинска преизподня. За да намерим мир и покой, трябваше да дойдем чак в Ню Йорк и ето че тук ги гребем с пълни шепи. Животът се носи гладко и нищо не се случва. Да са ни ограбили насред улицата?

— Не, сър.

— Да ни е застреляла младежка банда?

— Не, сър.

— Ето на. Не, сър. Плуваме си като бъбречета в лой. И ще ти кажа защо. Защото тук няма лели. И най-вече защото сме на три хиляди мили от госпожа Далия Травърс от Бринкли Малър, Маркет Снодзбъри, Устършир. Не ме разбирай погрешно, Джийвс. Аз обичам старата плът и кръв. На практика дори я обожавам. Никой не може да каже, че е скучал в нейната компания. Но моралният й облик куца. Тя не прави разлика между онова, което е по Хойл и онова, което не е по Хойл (Тоест „както трябва“, „по всички правила“. Популярен израз по името на Е. Хойл, автор на книгата „Наставления за играта вист“, изд. 1742 г. — Б. пр.). Когато ще предприема нещо, не се пита: „А дали Емили Поуст (Американска писателка и журналистка, известна със статиите си на тема етикет и добри маниери. Авторка на книгата «Етикет» (1922 г.), претърпяла множество преиздания. — Б. пр.) би одобрила това?“, а пердаши направо през просото, както в случая с котката. Знаеш ли откъде идва цялата беда с лелите като класа, Джийвс?

— Не, сър.

— Те не са джентълмени — рекох сериозно.