Лелите не са джентълмени

Глава 13

Помня и до днес, че един от въпросите, които ми зададоха, когато спечелих онази викторина по вероучение, беше: „Какво знаете за глухата пепелянка?“ и моето владеене на Светото писание ми позволи безпогрешно да отговоря, че тя си запушила ушите, за да не чува гласа на заклинател (Псалми, LVIII, 4. — Б. пр.), та ако ще той да си заклина, докато пяна му излезе от устата. След своето събеседване с Хърбърт Греъм аз вече знаех какво му е било на този заклинател и ако можех да обменя мнения с него, сигурен съм, че единодушно щяхме да стигнем до заключението, че колкото по-малко глухи пепелянки срещаме за в бъдеще, толкова по-добре.

Никой не би могъл да заклина по-изкусно от мен, докато убеждавах Хърбърт Греъм да не ме кожодерства, и никой не би могъл да си затъква ушите по-здраво от тази пепелянка. Явно понятието „взаимни отстъпки“ му беше напълно непознато, защото не мръдна и на милиметър по посока на разумния компромис. Трийсет и пет лири суха пара! Направо чудовищно. Но ето какво се получава, когато си натясно, а другият държи всички козове.

Пазаренето е изтощителна работа, тъй че след потеглянето на Греъм с котка под мишница един изплезил език Бъртрам Устър седна да прелиства разсеяно встъпителните страници на романа „По заповед на руския цар“. Бях прочел точно толкова, колкото да съжаля, задето вместо него не бях взел „Тайната на черния файтон“, когато телефонът иззвъня.

Както се опасявах, беше леля Далия. Давах си сметка, естествено, че рано или късно стълкновението с прародителката е неизбежно, но щях да го понеса по-добре, ако беше поизчакало. В моето изцедено състояние бях твърде лесна плячка за всяка леля. Мъж, сгодил се току-що за момиче, само видът на което му причинява колики, и изплюл трийсет и пет от най-хубавите лири на бракониер-кръволок и още два пенса за калпава книга от селската библиотека, рядко бива в разцвета на спортната си форма.

Тя, от своя страна, бидейки в блажено неведение, че й предстои да понесе къч, който ще я разтърси до най-интимните части на облеклото й, беше самата ведра лъчезарност.

— Здрасти, тъпчо — рече. — Нещо ново по кината?

— Какво, какво, къде? — отвърнах, недоразбрал.

— Котката, питам. Донесоха ли я вече?

— Да.

— Гушпал ли си я в момента?

Разбрах, че часът е ударил. Колкото и да ми се подкосяваха краката, трябваше да разкрия страшната истина. Поех си дълбоко дъх. Намирах известна немощна утеха в знанието, че леля ми е чак на другия край на жицата, на миля и половина от мен. Никога не се знае как ще постъпи една леля в непосредствена близост. Историята познава случаи от момчешките ми дни, когато много по-незначителни поводи са я карали да ме малтретира болезнено с открита длан в областта на тила.

— Не — казах, — вече я няма.

— Няма ли я? Как така я няма?

— Били Греъм я отнесе обратно.

— Отнесъл я е обратно?

— Да, в Егсфорд Корт. Аз му наредих.

— Ти си му наредил?

— Да. Виждаш ли…

Това зачеркна за значителен период от време моето участие в диалога, тъй като тя се разрази в стихийна тирада с цялата чичкова червенотиквеничковщина, която бях очаквал. Думите й, след успешно разшифроване, гласяха средното:

— Господи, помилуй! Ангели и свети угодници! Боже, дай ум всекиму, та белким има малко и за моя племенник! Той да ти донесе котката на крака и ти в пълно съзнание и преднамерено да я върнеш от вратата си, макар да знаеш какво означава тя за мен. Да ме опропастиш така! Да ме отритнеш в час на вопиюща нужда! Да озлочестиш белите ми коси чак до гроба! И това след всичко, което съм сторила за теб, жалък, неблагодарен червей. Помниш ли как съм ти разправяла, че още като безпомощно сукалче с вид, дължа да спомена, на недоварено яйце, си беше глътнал веднъж биберона и ако не бях аз да ти го извадя от гърлото, щяхме да те целуваме студен? Е, тежко ти, ако си глътнеш биберона сега, защото аз няма да си мръдна и малкия пръст! Ами когато имаше дребна шарка и аз жертвах часове от ценното си време, за да играя с теб на бълхи (Игра с малки пулове, които се притискат откъм ръба, с цел да подскочат в купа или чаша, поставена по средата на масата. — Б. пр.), като те оставях да ме биеш по най-безогледен начин?

Можех да оспоря това. Моите победи се дължаха изцяло на собствената ми сръчност. Напоследък не играя често на бълхи, но в онези далечни дни бях истински факир. Тъй или иначе, не го споменах, защото не исках да прекъсвам буйния поток на чичковата й червенотиквеничковщина.

— Ами когато беше в онова твое частно училище и аз с цената на непосилни разходи ти изпращах колети с храна, защото ти се оплакваше, че те морели от глад? А забрави ли как, че когато постъпи в Оксфорд…

— Лельо, млъкни — извиках, трогнат дълбоко от тези спомени за малолетния Устър. — Ще ми разбиеш сърцето.

— Ти нямаш сърце. Ако имаше, не би пропъдил на снега бедното беззащитно животно. Всичко, което поисках от теб, бе да му предоставиш едно легло в стаята за гости за няколко дни и тъй да решиш с един замах финансовите ми проблеми, но ти ми отказа тази нищожна услуга, която нямаше да ти струва нищо освен два-три шилинга за мляко и риба. Какво стана, питам се аз, с някогашните племенници, за които волята на леля им беше закон? Очевидно вече не ги правят в наши дни.

След тези думи Природата взе своята дан. Тя трябваше да млъкне, за да си поеме дъх, и аз получих възможност да вмъкна нещо.

— Скъпа прародителко — рекох, — ти си жертва на погрешна не-знам-си-какво.

— Моля?

— Нали разбираш — онова, на което хората стават жертва. На върха на езика ми е. Започва с ин… А, да, сетих се, погрешна интерпретация. Твоят поглед върху отношението ми към въпросната котка е тотално кривоглед. Аз прецених, че извършената от теб кражба с взлом е петно върху гордия герб на Устърови, но при все това, макар и неохотно, щях да й предоставя постеля и храна, ако не беше Планк.

— Планк?

— Майор Планк, пътешественикът.

— Той пък какво общо има?

— Всичко. Ти вероятно си чувала за майор Планк?

— Не съм.

— Е, той е от ония, които имат туземни носачи и прочие, след което се юрват да изследват дивите пустоши. Кой беше онзи, дето срещнал в саваните на Африка другия, и предположил, че той е доктор? (Бърти има предвид известен анекдот, с който самите англичани обичат да илюстрират прословутата си сдържаност. Прочутият изследовател на Африка доктор Дейвид Ливингстън (открил между другото водопада Виктория през 1855 г.) дълго време не се обаждал в Англия и бил обявен за безследно изчезнал. Тогава на втора експедиция потегля да го дири изследователят Станли, който след дълги месеци на опасни премеждия и сблъсъци с човекоядци племена най-сетне съзира в африканските дебри бял човек и се обръща към него със следните думи: „Доктор Ливингстън, предполагам?“ — Б. ред. ) Планк се занимава, или поне се е занимавал, със същото.

По жицата долетя сумтене, което едва не я разтопи.

— Бърти — рече прародителката, вече натоварила на борда достатъчен запас въздух, — злощастното обстоятелство, че не си ми подръка, ме възпрепятства, но ако ми беше, щях да ти отвъртя такъв тупаник, че да ти държи влага до идния Великден. Защо не ми разкажеш с думи прости какво ти мъчи мижавия мозък?

— Говоря за майор Планк. И онова, което се опитвам да ти разясня е, че Планк, макар и изследовател, понастоящем не изследва, а е отседнал при Кук в Егсфорд Корт.

— Е, и?

— Е, и той ми цъфна на прага малко след като Били Греъм достави стоката. Тя и Джийвс тъкмо бяха отишли в кухнята да сръбнат по едно за сливиците, но тя взе, че се размяучи и Планк, естествено, я чу. Няма нужда да ти описвам последствията. Планк се връща при Кук, казва му, че из покоите на Устър се разнасят котешки серенади, при което Кук, бездруго бъкащ от подозрения след печалната ни среща, връхлита тук като орел връз пилци, а бляскавите му кохорти лъскат саби и щитове. Трябва да добавя, че с присъщата си мигновена находчивост преметнах Планк, като го убедих, че не е чул котка, а мяучещия Джийвс, и той се хвана като шаран на жива муха, защото тия изследователи са простоват народ, който вярва на всичко, което му кажат, но дали историята ще мине и пред Кук? Забрави. Тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да кажа на Били Греъм да възстанови животното.

Предполагам, че някой от ония устати адвокати би могъл да го изложи и по-добре, но едва ли. За секунда тя остана безмълвна. Явно започваше да стопля, претегляше това и онова. Най-сетне проговори.

— Разбирам.

— Хубаво.

— Изглежда, не си чак такъв предател и долен пес, за какъвто те взех.

— Отлично.

— Другия път, като си глътнеш биберона, пак ще ти бръкна в мръсната уста да го извадя.

— Благодаря ти, скъпа лельо. Tout comprendre c’est tout pardonner, както би се изразил мъдрият Джийвс. Това е френски израз.

— Да, мисля, че нищо друго не си могъл да сториш. Но не очаквай от мен да те разцелувам от благодарност. Сега цялата ми кампания отиде на кино.

— О, не говори така. Още нищо не е загубено. Симла може, тъй или иначе, да спечели.

— Да, но човек обича да знае, че е заложил на сигурно. Няма смисъл да ме утешаваш. Чувствам се скапано.

— Аз също.

— Ти пък защо?

— Сгоден съм за момиче, от което ми призлява, щом го видя.

— Пак ли? Човек не може за половин час да те изпусне от очи. Коя е щастливката този път?

— Ванеса Кук.

— Някакви роднински връзкж със стария. Кук?

— Пада му се дъщеря.

— И на теб така ти се пада. Как стана?

— Преди година в момент на мимолетно помрачение й поисках ръката и тя ми отказа с отвращение, но днес нахълта тук с изявлението, че си е променила решението и ме взема за съпруг. Останах като цапнат с мокър парцал.

— Трябвало е да й кажеш да изтича до най-близкото езеро и да се удави.

— Не можех.

— Защо?

— Не е кавалерско.

— Не е какво?

— Кавалерско. К като кавърма, а като агнешко задушено, в като винен кебап, а като аспержи, л като… не се сещам.

— Е, щом си решил да се правиш на кавалер, редно е да очакваш неприятности. Но на твое място не бих се тревожила. Все някак ще се измъкнеш. Нали си ми казвал, че вярваш в своята щастлива звезда. Момичетата, за които си се сгодявал, ако се хванат за ръце, ще опашат земното кълбо. Лично аз ще повярвам, че си се оженил чак когато видя епископът и помощният му персонал да попиват росни чела и да мълвят: „Е, сега вече наистина се отървахме от младия непрокопсаник.“

И с тези окуражителни слова тя ми тресна телефона.

Вероятно смятате, че съм се върнал към „По заповед на царя“ с олекнало сърце. Случаят обаче далеч не бе такъв. Вярно, бях изяснил отношенията си с прародителката и възпрял нейния гняв, който в противен случай би ме прокудил за неопределено време от нейната трапеза, лишавайки ме от шедьоврите на Анатол, този дар Божи за стомашните сокове, но това беше само едната страна на медала. Аз не можех да не скърбя за краха на лелините надежди и мечти, крах, за който аз, макар и проста играчка в ръцете на Съдбата, бях лично допринесъл.

Споделих това с Джийвс, когато той влезе с материалите за следобедния коктейл.

— Духът ми е прекършен, Джийвс — рекох, след като изразих признателност при вида на освежителните съставки.

— Наистина ли, сър? И защо?

— Току-що имах болезнена сцена с леля си Далия. Е, може би „сцена“ не е най-удачната дума, тъй като разговорът се състоя по телефона. Греъм отиде ли си вече?

— Да, сър.

— Придружен от котката?

— Да, сър.

— Е, тъкмо това й казах, и тя го взе доста навътре. Ти никога не си ловувал с ловните дружинки „Куорн“ и „Пайчли“, нали, Джийвс? Да знаеш, че нищо не се отразява по-силно на красноречието. Придава несравнима острота на израза. Прародителката нямаше никаква нужда да търси думи, те се лееха сами като куршуми от картечница. Слава Богу, че не се намирахме лице в лице. Не ми се мисли какво щеше да остане тогава от мен.

— Трябвало е да изложите пред госпожа Травърс фактите, свързани с майор Планк, сър.

— Направих го, Джийвс, в мига, в който успях да вмъкна една дума, и това подейства като… като какво?

— Като балсама от Галаад, сър? (Балсам, който лекувал всички болести и се приготвял от сока на храст, растящ край град Галаад. (Библ., Йеремия, VІІІ,22). — Б. пр.)

— Именно. Щях да кажа като манна в пустинята, но балсамът пасва по-точно. Тя кротна и се съгласи, че не съм могъл да сторя нищо друго, освен да върна котката.

— Твърде удовлетворително, сър.

— Да, но едно друго бреме тегне на моите плещи. Аз съм сгоден, Джийвс.