Лелите не са джентълмени

Глава 9

В три без пет на другия ден, когато бях вече съответно издокаран и риещ с копито да препусна из полята, Ванеса цъфна на прага. Видът ми нещо не й допадна. Тя ме изгледа като купчина от нещо което не радва обонянието, и рече:

— Ти още ли не си излязъл?

Намерих репликата донякъде рязка дори за една горда красавица, но верен на своята решимост да бъда безупречен рицар, отвърнах приветливо:

— Тъкмо тръгвах.

— Ами тръгвай тогава — каза тя и аз тръгнах.

Улицата не предлагаше на разхождащия се повече развлечения от обикновено. Като се изключат цвъкнатите тук и там столетници, разменящи си спомени за Англо-бурската война, (Водена през 1899–1902 г. — Б. пр.) и едно куче, махащо с опашка на открита в канавката безценна находка, тя бе, общо взето, необитаема. Поех надолу, разгледах коритото за водопой и тъкмо се връщах от другата му страна, мислейки си колко ли ще ми се зарадва Е. Дж. Мъргатройд, ако можеше да ме види отнякъде, когато окото ми попадна върху едно дюкянче, изпълняващо функциите и на пощенска станция, при което си спомних думите на Джийвс, че освен дето продава марки, пощенски картички, чорапи, ботуши, гамаши, розови бонбони, жълти бонбони, конци, цигари и канцеларски пособия, то развива още и библиотечна дейност.

Влязох вътре. Бях потеглил за насам без голям запас от четива, а човек никога не бива да пренебрегва интелектуалното си извисяване.

Като повечето селски библиотеки, тази също не си беше дала много зор да се осъвременява и аз тъкмо се колебаех между „По заповед на руския цар“ и „Тайната на черния файтон“, които изглеждаха двата бестселъра в колекцията, когато вратата се отвори пред Анджелика Брискоу, кръшното девойче, което бях срещнал на обяда. Дъщерята на свещеника, ако случайно сте забравили.

Поведението й, щом ме зърна, се изроди в крайно озадачаващо. Тя мигновено доби съзаклятнически вид, сякаш беше нихилист от „По заповед на руския цар“, дошъл на тайна явка с друг нихилист. Още не бях чел този шедьовър, но бях сигурен, че бъка от нихилисти, които се срещат с други нихилисти, за да плетат тъмни заговори в потайни доби. Тя ме сграбчи за ръката и понижавайки глас до зловещ шепот, рече:

— Донесе ли я вече?

Разминах се като странник в нощта с онова, което имате предвид. Аз се имам за шлифован мъж, който може да се будалка с всяко симпатично момиче до сто и едно и обратно, но трябва да призная, че в случая единственият ми отзив бе безсловесно кокорене. Не беше за вярване щерката на един свещеник да членува в тайно братство, но за момента не ми щукна никакво друго обяснение. Думите й бяха прозвучали като код за посветени, в който и Господ не би могъл да проникне, освен ако не е от Групата на Осемте с редовно плащан членски внос. Най-сетне възвърнах своя дар-слово.

— Ъ? — рекох.

Тя, изглежда, реши, че с това въпросът й е получил своя отговор. Държането й се промени изцяло. Заряза номерата от „По заповед на руския цар“ и се превърна отново в хрисимото създание, което най-вероятно свиреше на органа в църквата на баща си.

— Разбирам, че за такава работа е нужно малко повече време.

— За каква работа?

— Не мога сега. Татко идва.

И преподобният Брискоу пристъпи величаво в дюкяна с цел, както се изясни незабавно, да закупи четвъртинка от розовите бонбони и още четвърт от жълтите като бонификации за най-заслужилите момчета от своя хор. Присъствието му накара кръшното девойче да глътне на бърза ръка всякакви по-нататъшни откровения и последвалият разговор избистри времето, състоянието на черковния покрив и колко-добре-изглежда-вашата-леля-и-какво-удоволствие-беше-да-се-видим-отново. След още няколко крайно английски реплики аз ги оставих и поднових своята разходка.

Винаги е трудно да се прецени времето, необходимо на две влюбени сърца да се слеят отново след дългата разлъка. За по-сигурно аз дадох на Орло и Ванеса около час и половина и при завръщането си във вилата установих, че разчетът ми е бил верен. Вилата ми беше благодатно свободна от всякакво тяхно присъствие.

Онези слова на Анджелика Брискоу продължаваха обаче силно да ме задръстват. Колкото повече разсъждавах върху тях, толкова по-енигматични, ако не бъркам думата, ми се струваха те. И наистина, като погледне човек: „Донесе ли я вече?“ — Кой да я е донесъл? Какво да е донесъл? Повиках Джийвс, за да чуя мнението му относно загадката.

— Кажи ми, Джийвс — рекох. — Ако предположим, че както си стоиш в селска библиотека с „По заповед на руския цар“ в ръце, до теб се приближи дъщерята на духовно лице и без дори едно встъпително „Здрасти, как си“ ти просъска: „Донесе ли я вече?“, какво тълкувание биха породили у теб тези думи?

Той поразмисли, напрягайки старите сиви клетки, както понякога съм го чувал да се изразява.

— „Донесе ли я вече“, сър?

— Именно.

— Бих стигнал до заключението, че дамата очаква неин познат от мъжки род да е пристигнал или в близко бъдеще да пристигне, носейки определен неидентифициран обект от женски род.

— Същото умозаключих и аз. А какъв е неидентифицираният обект, бъдещето ще покаже.

— Без съмнение, сър.

— Впрочем, ако оставим това на заден план засега, състоя ли се успешно срещата между госпожица Кук и господин Портър?

— Да, сър, двамата разговаряха известно време.

— С ниски, задавени от чувство гласове?

— Не, сър, гласът както на дамата, така и на джентълмена бе значително завишен.

— Странно. Винаги съм смятал, че влюбените си шепнат.

— Не и когато пребивават в състояние на разпра, сър.

— Мили Боже. Кавга ли е имало?

— Донякъде настървена, сър, отчетливо долитаща до кухнята, където аз четях томчето на Спиноза, което имахте добрината да ми подарите за Коледа. Вратата случайно беше открехната.

— Значи си чул всичко с личните си уши?

— От игла до конец, сър.

— Разказвай, Джийве, разказвай!

— Много добре, сър. Трябва да започна с пояснението, че господин Кук е попечител на определена сума пари, завещани на господин Портър от покойния му чичо, който, както се подразбра, е бил съдружник на господин Кук в различни делови начинания.

— Да, това го знам. Портър ми каза.

— Докато господин Кук не освободи тези пари, господин Портър не е в състояние да се бракосъчетае. Доколкото разбирам, настоящата му служба не е сред най-високо платените.

— Той продава застраховки. Не съм ли ти казвал, че си извадих при него застраховка срещу злополуки?

— Доколкото помня, не, сър.

— А също и застраховка Живот, и двете за суми отвъд границите на човешкото безочие. Орло ме убеди. Впрочем извини ме, че те прекъснах. Целият съм слух.

— Много добре, сър. И тъй, госпожица Кук подстрекаваше господин Портър да проведе разговор с нейния баща.

— За да го накара да снесе парите?

— Именно, сър. „Бъди мъж“ — я чух да казва. — „Свий му сърмите. Ревни му насреща и изтряскай с юмрук по масата.“

— Тя изрично ли упомена тези мероприятия?

— Да, сър.

— На което той отвърна?

— Че ще започне да тряска по масите в присъствието на господин Кук само когато го освидетелстват и поместят в специализирано психиатрично заведение или, както той предпочете да се изрази, в най-близката перушарница.

— Странно.

— Моля, сър?

— Не бих очаквал от Орло Портър подобно не-помня-какво.

— Дали „малодушие“ не е думата, която ви убягва, сър?

— Нищо чудно, защото започва с м. Казвам, че е странно, защото не предполагах, че тези рицари в сияйни брони се боят от разни деденца.

— Очевидно правят изключение в случая на господин Кук. От вашия разказ за визитата ви в Егсфорд Корт подразбрах, че джентълменът е донякъде безпрекословен като събеседник.

— Правилно си подразбрал. Да си чувал за капитан Блай? (Уилям Блай (1754–1817) — британски адмирал, придружил капитан Джеймс Кук при второто му околосветско пътешествие на кораба „Баунти“ в Тихия океан (1787 г.). На връщане на „Баунти“ избухва бунт, причинен от жестокото отношение на капитана към моряците. — Б. пр.)

— Да, сър. Чел съм романа.

— Аз пък гледах филма. А някога да си чувал за Джак Изкормвача?

— Да, сър.

— Е, събери ги тогава и ще получиш Кук. Всичко иде от тоя негов камшик за езда. Един мъж може да покаже твърдост и сила на духа срещу някой с нрава на гърмяща змия с хроничен запек, но сложиш ли му в ръката и камшик за езда, работата става дебела. Истинско чудо е, че измъкнах дъното на панталони те си цяло и невредимо от Егсфорд Корт. Но продължавай, Джийвс. Какво стана по-нататък?

— Мога ли да събера мислите си, сър?

— Разбира се. Събери ги до последната трошица.

— Благодаря ви, сър. Стремя се да бъда максимално последователен.

Събирането на мислите му отне между десет и петнайсет секунди, след което поднови детайлния си репортаж за размяната на крошета в мач Ванеса Кук — О. Дж. Портър, който постепенно се очерта като най-крупното спортно събитие след схватката за титлата в свръхтежка категория между Джийн Тъни и Джак Демпси преди две години в Чикаго.

— Почти незабавно след отказа на господин Портър да отиде при господин Кук, за да тряска по масите, госпожица Кук въведе темата за котката.

— Котка? Каква котка?

— Същата, която сте срещнали в Егсфорд Корт, и с която конят, наречен Картофчето, е завързал крепка дружба. Госпожица Кук убеждаваше господин Портър да я присвои.

— Господи!

— Да, сър. Самката на всеки род от мъжкия е по-отровна. (Цитат от поемата на Киплинг „Самката на всеки род“. — Б. пр.)

Гениално казано, мина ми през ума.

— Това твоя мисъл ли беше? — запитах почтително.

— Не, сър. Цитат.

— Добре, давай нататък — рекох, мислейки си колко ценни мисли е казал навремето си Шекспир. Самката на рода била по-отровна от мъжкия. Човек трябваше само да си представи леля ми Агата и нейната половинка, за да осъзнае дълбоката и мъдра истина в тези думи. — Схващам идеята, Джийвс. С котката в ръце Орло би имал солидна подплата в едни финансови преговори с татко Кук.

— Точно така, сър. Rem acu tetigisti. (Докоснахте се с игла до същността (лат.). Цитатът е от Плавт, римски комедиограф от III в. пр. Хр. — Б. пр.)

— Тъй че сега той навярно е вече в Егсфорд Корт и вади душата на стария капитан Блай.

— Не, сър. Отказът му да последва предложението на госпожица Кук бе недвусмислен. „Когато цъфнат налъмите“ бе фразата, която той употреби.

— Нещо не се е показал много сговорчив нашият О. Дж. Портър.

— Не, сър.

— Изживява се като Валаамовата ослица, (Изразът всъщност се отнася до мълчалив и покорен човек, който изведнъж надига глас да протестира. (Библ. „Числа“, XXII-XXV). — Б. пр.) един вид — рекох доволно, прибягвайки до персонажа, който навремето ми беше донесъл награда от викторината по вероучение. — Ако си спомняш, тя също запъвала копита и всячески отказвала съдействие.

— Да, сър.

— Госпожица Кук трябва да се е разлютила от това като настъпена оса.

— Съдейки по последвалото й изказване, действително съм склонен да допусна, че не е останала доволна. Тя нарече господин Портър бъзливец и жалък мухльо и каза, че не иска повече да получава ни вест, ни кост от него, било то чрез писмо, телеграма или пощенски гълъб.

— Звучи доста окончателно.

— Да, сър.

Не твърдя, че от гръдта ми се е изтръгнала цяла въздишка, но поне за половин гарантирам.

За мъж с изтънчена чувствителност винаги има нещо тъжно в крушението на една млада любов. Аз самият не можех за нищо на света да си представя защо някое момиче ще иска да се омъжва за Орло Портър, освен дето бих се разтресъл до петите на чорапите, ако трябваше да се женя за Ванеса Кук, но те двамата безспорно се бяха устремили да вият гнездо и ми се стори прискърбен фактът, че силни думи са се изпречили между тях и перилата на олтара.

При все това разривът си имаше и своята добра страна, а именно, че Ванеса най-после си бе намерила майстора в лицето на мъж, осмелил се да надигне глава срещу нейното иго. Споделих тази мисъл с Джийвс и той се съгласи, че подобен аспект действително е налице.

— Ще й бъде само от полза да разбере, че не е някоя Клеопатра, която може да си развява безнаказано байрака.

— Много вярно, сър.

Щях с радост да продължа беседата в същия дух, но знаех, че той изгаря от нетърпение да се върне при Спиноза. Без съмнение го бях прекъснал тъкмо когато Спиноза се е канел да разкрие тайната на обезглавеното тяло в заключената отвътре стая.

— Е, толкова засега, Джийвс — рекох. — Можеш да се оттеглиш.

— Благодаря ви, сър.

— Ако ти хрумне някакво обяснение на „Донесе ли я вече?“, прати ми една бележка по разсилния.

Тонът ми бе ведър, но вътрешно хич не се чувствах кукуряк. Онези загадъчни слова на Анджелика Брискоу мира не ми даваха. Те явно сочеха, че зад гърба ми назряват събития, които не ми вещаят нищо добро. В миналото главата ми много е патила, когато момичета на възрастта на Анджелика са започвали да кроят нещо — Стифи Бинг е името, което веднага ми идва на ума, — та съм станал осторожен и недоверчив като лисица, преследвана дълги години от местната ловна дружинка.

Изразявайки се с недомлъвки, А. Брискоу ми даде богата храна за преживяне. И макар тайнствеността да е добре дошла на книга — никой не се потапя с по-голяма наслада от мен в поредния роман ла Агата Кристи, — в личния живот на човека тя му носи само главоболия.

Моето например вече започваше, когато съзнанието ми бе отвлечено от първите му пулсиращи пристъпи. Външната врата се разтвори и пропусна Ванеса Кук.

По лицето й още личаха белезите от скорошната схватка. Страните й пламтяха, очите мятаха искри, а съдейки по стиснатите зъби, те допреди секунда бяха скърцали до претриване. Цялостният й облик бе на момиче, чиято емоционалност е била пометена от циклон.

— Бърти — рече тя.

— Да? — отвърнах.

— Бърти — рече тя, — реших да приема онова твое предложение и да стана твоя жена.