Лесни за убиване

10

Той спа лошо и се събуди преди шест сутринта. Веднага се обърна към нощното шкафче. Запали лампата и си погледна часовника. Беше му студено. Беше му студено през цялата нощ. Гладката повърхност на колосаните чаршафи изсмукваше топлината от тялото му.

Пресегна се за слушалката на телефона и набра номера на апартамента на Джоди. Обади се телефонният секретар. В офиса не отговори никой. На мобилния също. Дълго държа слушалката до ухото си, докато телефонната компания му повтаряше, че апаратът е изключен. Остави слушалката и стана от леглото.

Отиде до прозореца и дръпна пердетата. Гледаше на запад, но навън все още беше тъмно. Може би от другата страна на сградата щеше да се вижда изгревът. А може би все още нямаше изгрев. Чуваше далечното шумолене на дъждовните капки върху сухите листа. Обърна се и тръгна към банята.

Използва тоалетната и се избръсна бавно. Пусна душа и стоя петнайсет минути под горещата вода, докато се стопли. После изми косата си с шампоана на ФБР и я подсуши с хавлиената кърпа. Взе дрехите си от дръжката на вратата и се облече в стаята, до леглото. Закопча ризата си и сложи пропуска на врата си. Едва ли щяха да му донесат закуска в стаята, затова седна и зачака.

Чака четирийсет и пет минути. На вратата се почука дискретно, после изщрака ключът и се появи Лиза Харпър, осветена в гръб от силната лампа в коридора. Усмихваше се лукаво. Той се питаше защо.

— Добро утро — поздрави го тя.

Той вдигна ръка в отговор. Тя беше с друг костюм — пепелявосив, с бяла риза и червена вратовръзка. Беше точната пародия на неофициалната униформа на агентите от ФБР и отново бе изрязан доста плат, за да й стане по мярка. Косата й беше пусната и падаше зад раменете. На светлината изглеждаше златиста.

— Трябва да тръгваме — каза тя. — Работна закуска.

Ричър взе палтото си от шкафа, без да каже дума. Слязоха до фоайето и спряха за миг пред вратата. Валеше силно. Той вдигна яката си и я последва навън. Небето вече просветляваше. Дъждът беше студен. Харпър хукна по алеята, а той я следваше на една крачка отзад — наблюдаваше я, докато тича. Доста добре изглеждаше.

Ламар, Блейк и Поултън ги чакаха в столовата. Бяха заели три от петте стола, сложени около масата за четирима край прозореца. Гледаха го внимателно, докато приближаваше. В средата на масата имаше порцеланова кана с кафе, няколко обърнати с дъното нагоре чаши и кошничка с пакетчета захар и сметана. Лъжички. Салфетки. Чиния с понички. Сутрешните вестници. Харпър си взе стол и той се настани до нея. Ламар го наблюдаваше доста особено. Поултън извърна поглед. Блейк явно се забавляваше, но някак сардонично.

— Готови ли сме за работа? — попита той.

Ричър кимна.

— Разбира се. След като пийна малко кафе.

Поултън обърна чашите и Харпър ги напълни.

— Снощи се обадихме във Форт Дикс — каза Блейк. — Говорихме с полковник Трент. Днес ще ти отдели цял ден.

— Това ще е достатъчно.

— Изглежда, си му симпатичен.

— Не, задължен ми е, а това е различно.

Ламар кимна.

— Добре. Възползвай се. Знаеш какво търсиш, нали? Съсредоточи се върху датите. Намери хората, чиято почивка съвпада. Предполагам, че го прави към края на седмица та. Може би не точно последния ден, защото му трябва време, за да се върне в базата и да се успокои.

Ричър се усмихна.

— Страхотна логика, Ламар. Плащат ли ти за това?

Тя едва го погледна и се усмихна, сякаш знаеше нещо, което той не знаеше.

— Какво? — попита той.

— Дръж се възпитано — обади се Блейк. — Имаш ли някакви възражения срещу нейните предположения?

Ричър сви рамене.

— Ако гледаме само датите — каза той, — ще попаднем най-малко на хиляда имена.

— В такъв случай започни да изключваш. Накарай Трент да ги сравни с данните за жените. Търси човек, който е служил с някоя от тях.

— Или с някой от мъжете, попаднали в затвора — каза Поултън.

Ричър отново се усмихна.

— Страхотно мислене се вихри около тази маса, няма що. Чувствам се потиснат!

— Имаш ли по-добра идея, умнико?

— Знам какво ще направя.

— Искам само да не забравяш за какво става дума. На опасност са изложени много жени и една от тях е твоята.

— Ще се погрижа за това.

— Тогава тръгвай.

Харпър схвана намека и стана. Ричър се надигна от стола и я последва. Тримата около масата продължаваха да го гледат особено. Харпър го изчака до вратата на столовата и се обърна към него с усмивка. Когато я настигна, Ричър попита:

— Защо всички ме зяпат така?

— Гледахме записа — отговори тя. — От камерата в стаята ти.

— Е, и?

Тя не отговори. Той си припомни какво е правил. Беше взел душ два пъти, беше се разхождал из стаята, беше спуснал пердетата, беше спал, беше дръпнал пердетата и се бе разходил наоколо. Това бе всичко.

— Не съм направил нищо особено.

Тя се усмихна още по-широко.

— Така е.

— Тогава какво толкова е станало?

— Е, май си забравил да си вземеш пижама.

Механик от гаража докара кола пред вратата и я остави с включен двигател. Харпър изчака Ричър да се качи и седна зад волана. Потеглиха в дъжда през бариерата, през територията на морската пехота и скоро излязоха на магистралата. Продължиха на север, след четирийсет минути бързо каране завиха на изток, а след още десет минути спряха рязко пред северния портал на военновъздушна база Андрюс.

— Дадоха ни служебния самолет — обади се Харпър.

След две проверки за самоличност се озоваха до стълбичката на един лиърджет без обозначения. Оставиха колата на пистата и се качиха в машината. Самолетът потегли още преди да са закопчали предпазните колани.

— До Дикс ще стигнем за около половин час — каза Харпър.

— До Макгуайър — поправи я Ричър. — Дикс е база на морската пехота. А ние ще кацнем във военновъздушна база Макгуайър.

Харпър доби разтревожен вид.

— Казаха ми, че отиваме право там.

— Така е. Мястото е същото. Само имената са различни.

Тя се намръщи.

— Странно. Май не мога да разбера военните.

— Не се отчайвай заради това. И ние не ви разбираме. След трийсет минути малкият самолет рязко се спусна през дебелия пласт облаци и изведнъж земята се появи пред очите им. В Ню Джърси също валеше. Беше мрачно и навъсено. Военновъздушните бази по принцип са сиви, а времето не променяше нещата към по-добро. Пистата на Макгуайър беше достатъчно дълга и широка, за да обслужи дори тежък транспортен самолет, а малкият лиърджет кацна и спря на по-малко от четвърт от дължината й, като птичка, която се спуска на магистрала, за да си отдъхне. Машината зави, продължи да рулира още малко и спря в един отдалечен ъгъл на летището. Под дъжда към тях бързо се приближи зелен шевролет. Когато спуснаха стълбата, шофьорът вече чакаше долу. Беше лейтенант от морската пехота, на около двайсет и пет, и вече бе мокър от дъжда.

— Майор Ричър? — попита той.

Ричър кимна.

— Това е агент Харпър от ФБР.

Лейтенантът не й обърна никакво внимание, както и очакваше Ричър.

— Полковникът ви чака, сър.

— Да тръгваме. Не можем да караме полковника да ни чака.

Ричър седна на предната седалка до лейтенанта, а Харпър отзад. Излязоха от Макгуайър и по тесен път с боядисани в бяло бордюри, между складове и хангари стигнаха до Дикс. Спряха пред ниска сграда на около два километра от летището.

— Вратата е вляво, сър — каза лейтенантът.

Както се очакваше, той остана да ги чака в колата. Ричър слезе и Харпър го последва. Крачеше близо до него, вдигнала яката си заради лошото време. Дъждът плющеше косо. Сградата имаше три врати без табели. Влязоха през лявата и попаднаха в голямо помещение с метални бюра и шкафове. Всичко беше стерилно чисто и педантично подредено, силна светлина разсейваше сивотата на деня. Трима сержанти седяха на отделни бюра. Единият вдигна поглед към тях и натисна бутон на телефона пред себе си.

— Майор Ричър е тук, сър — каза той.

След миг се отвори вътрешна врата и се появи висок едър мъж с къса черна коса, прошарена на слепоочията.

— Здравей, Ричър — поздрави го Джон Трент.

Ричър кимна. Трент дължеше втората част на кариерата си на един абзац, който Ричър бе пропуснал да включи в официален доклад преди десет години. Тогава Трент бе сметнал, че абзацът е написан в доклада и че ще замине по предназначение. Бе отишъл при Ричър не за да го моли да го заличи, нито да се пазари или да му предлага подкуп, а просто за да му обясни като офицер на офицер как е допуснал грешката. Искаше Ричър да разбере, че е било грешка, а не непочтеност или злонамереност. Беше излязъл, без да поиска нищо, и бе чакал ударът да се стовари отгоре му. Но не го дочака. Докладът беше публикуван без въпросния абзац. Трент не знаеше, че Ричър изобщо не го беше написал. Оттогава минаха десет години, а двамата не бяха разговаряли. Докато Ричър не му се обади за първи път от апартамента на Джоди предишната сутрин.

— Здравей, полковник — кимна Ричър. — Това е агент Харпър от ФБР.

Трент беше по-любезен от лейтенанта. Чинът му го налагаше. Или пък се впечатляваше от високи блондинки в мъжки костюми. Така или иначе, стисна ръката й. И може би я задържа малко по-дълго, отколкото трябваше. И може би едва забележимо се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, полковник — каза Харпър. — Благодаря ви предварително.

— Още не съм направил нищо — отвърна Трент.

— Винаги сме благодарни за оказано съдействие.

Трент пусна ръката й.

— Което, предполагам, не се случва често — каза той.

— По-рядко, отколкото бихме желали — кимна Харпър. — Като вземем предвид факта, че сме на един и същи фронт.

— Това е интересна идея — усмихна се Трент. — Ще направя каквото мога, но сътрудничеството ще бъде ограничено. Както се досещате, ще преглеждаме лични досиета и дислокации на военни части, които просто не съм готов да ви покажа. С Ричър ще трябва да работим сами. Материалите са секретни и засягат националната сигурност, затова ще трябва да ни чакате тук, отвън.

— Цял ден ли? — попита Харпър.

Трент кимна.

— Колкото е необходимо. Имате ли нещо против?

Тя очевидно имаше. Наведе глава, но не каза нищо.

— И вие не бихте ми показали секретни материали на ФБР — продължи Трент. — Не ни обичате повече, отколкото ние вас, нали?

Харпър огледа помещението.

— Наредено ми е да го наблюдавам — каза тя.

— Разбирам. Мистър Блейк ми обясни вашата роля. Но вие ще бъдете ето тук, пред вратата на кабинета ми. Няма друга освен нея. Сержантът ще ви покаже свободно бюро.

Единият от сержантите стана, без да му се казва изрично, и й посочи едно бюро точно срещу кабинета на Трент. Тя седна неуверено.

— Тук ще сте добре — добави Трент. — Ще ни отнеме доста време. Работата е сложна, а знаете как се работи с документи.

После въведе Ричър в кабинета си и затвори вратата. Беше голяма стая, с прозорци на двете стени, библиотеки, шкафове, голямо дървено бюро, удобни кожени кресла. Ричър седна пред бюрото и се облегна назад.

— Нека изчакаме две минути — каза той.

Трент кимна.

— Чети това. Прави се на зает.

Подаде му дебела избеляла зелена папка от голяма купчина. Ричър я отвори и започна да чете. Вътре имаше някаква сложна графика, отразяваща нуждите от авиационно гориво през следващите шест месеца. Трент отиде до вратата и я отвори.

— Мис Харпър? Искате ли кафе?

Ричър погледна през рамо и видя, че Лиза го гледа втренчено. Носле плъзна очи към столовете, бюрото, купчината папки.

— Не, благодаря. Всичко е наред — отвърна тя.

— Добре — каза Трент. — Ако искате нещо, просто кажете на сержанта.

Затвори вратата и отиде до прозореца. Ричър свали пропуска от врата си и го постави на бюрото. Стана. Трент отвори прозореца колкото се може по-широко.

— Не ни даде много време — прошепна той, — но все пак мисля, че ще се справим.

— Хванаха се веднага — прошепна Ричър в отговор. — Много по-бързо, отколкото предполагах.

— Как разбра, че ще имаш компания?

— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Знаеш как е.

Трент кимна, надникна през прозореца и провери и в двете посоки.

— Хайде, тръгвай. Желая ти късмет.

— Трябва ми пистолет — прошепна Ричър.

Трент го изгледа и поклати решително глава.

— Не. Това не мога да направя.

— Трябва. Не мога без оръжие.

Трент се замисли. Започваше да се изнервя.

— За бога, добре — каза след малко. — Но не и патрони. И без това ми се пише лошо.

Отвори едно чекмедже и извади берета, деветмилиметрова. Същото оръжие, каквото носеха момчетата на Петросян, само че върху този все още личеше серийният номер. Трент извади пълнителя и пусна патроните в чекмеджето, един по един.

— Тихо! — прошепна Ричър.

Трент кимна и щракна празния пълнител на мястото му. Подаде пистолета на Ричър, който го взе и го мушна в джоба на палтото си. Седна на перваза и прехвърли краката си навън.

— Приятен ден — прошепна той.

— И на теб — отвърна Трент. — Пази се.

Ричър увисна на ръце и скочи долу. Озова се на тясна алея. Все още валеше. Лейтенантът чакаше в шевролета на десет крачки от него с включен двигател. Ричър хукна към колата и тя потегли още преди да е затворил вратата. До Макгуайър се върнаха за малко повече от минута. Шевролетът излезе на пистата и се насочи към хеликоптер на морската пехота. Вратата беше отворена, а витлото вече се въртеше. Дъждът край него се завихряше на спирала.

— Благодаря, момче — подвикна Ричър на лейтенанта.

Изскочи от колата и хлътна в тъмния търбух на хеликоптера. Вратата се затвори и свистенето на двигателя се превърна в рев. Машината се отлепи от земята, два чифта ръце уловиха Ричър и го наместиха на една седалка, някой му подаде слушалки с микрофон. Той ги сложи на главата си и чу изпукването на разговорната уредба в момента, в който лампите светнаха. Видя, че е седнал на брезентов стол между двама морски пехотинци.

— Ще кацнем на летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин — извика пилотът. — По-близо от това не можем да отидем, без да попълваме летателен план, а подобно нещо не влиза в програмата, нали?

Ричър включи микрофона си.

— Не възразявам, момчета. И благодаря.

— Полковникът трябва да ти е много задължен — каза пилотът.

— А, не — отвърна Ричър. — Просто ме харесва.

Онзи се разсмя, машината направи завой и се понесе с пълна скорост.