Лесни за убиване

22

Този път ще има охрана. Знаеш го със сигурност. Значи този път ще е трудно. Усмихваш се вътрешно и променяш фразата — този път ще бъде много трудно. Много, много трудно. Но не и невъзможно. Не и за теб. Предизвикателство, нищо повече. Включването на охраната в уравнението ще направи всичко по-интересно и ще доближи момента, в който талантът ти ще може да се разгърне истински. Предизвикателството ще носи наслада. И трябва да се преодолее.

Ти обаче не преодоляваш нищо, без да мислиш. Не побеждаваш без внимателно наблюдение и планиране. Охраната е нов фактор, така че се нуждае от анализ. Тук обаче е твоята сила, нали? Точният, безпристрастен анализ. Никой не е по-добър от теб в това. Доказа го многократно, нали? Цели четири пъти.

Какво тогава означава охраната за теб? Първият въпрос: кои са те? Тук, в пущинаците, далеч от цивилизацията, първото впечатление е, че ще си имаш работа с глупави местни ченгета. Няма непосредствен проблем. Те не са непосредствена заплаха. Проблемът е, че тук няма достатъчно местни ченгета, за да поемат всичко. В това малко селце, извън очертанията на Портланд, няма да има достатъчно ченгета, за да пазят двайсет и четири часа. Значи ще им е нужна помощ, а ти знаеш, че помощта ще дойде от ФБР. Това е сигурно. И можеш да предвидиш, че местните ченгета ще пазят през деня, а Бюрото ще поеме нощите.

При този избор очевидно няма да се занимаваш с агентите на ФБР. Ще избягваш нощта. При това положение е ясно, че ще избереш деня, когато между теб и нея ще стои само някое дебело местно момче, седнало в полицейска кола, пълна с опаковки от сандвичи и празни чаши от кафе. Освен това ще предпочетеш деня, защото денят е по-елегантното решение. Посред бял ден. Изразът ти харесва. Хората го използват непрекъснато, нали?

Престъплението беше извършено посред бял ден, шепнеш на себе си. Няма да е много трудно да се справиш с местните посред бял ден. Но дори и така да е, няма да предприемеш лекомислено каквото и да било. Няма да действаш прибързано. Ще наблюдаваш внимателно, от разстояние, докато разбереш каква е ситуацията. Ще инвестираш малко време във внимателно, търпеливо наблюдение. За щастие разполагаш с такова. И няма да е трудно да го направиш — мястото е планинско. Планините имат две особености. Две предимства. Преди всичко те вече са пълни с идиоти, облечени с якета и пуловери и с бинокли на шиите. И, второ, в планината лесно можеш да видиш точка А от точка Б. Просто се скриваш под някой връх или хълм, настаняваш се удобно и следиш какво става долу. И чакаш.

Ричър чака дълго във всекидневната на Джоди. В началото седеше, после се излегна. Затвори очи. След малко пак ги отвори и се помъчи да не заспи. Пак ги затвори. Реши, че може и да подремне десетина минути. Щеше да чуе асансьора. Или вратата. Но не чу нито едното, нито другото. Когато се събуди, видя Джоди, наведена над него, да го целува по бузата.

— Здравей, Ричър — каза тя тихо.

Той я притегли към себе си и я задържа в обятията си. Тя също го прегърна, но с една ръка, защото все още държеше куфарчето си.

— Как мина денят ти? — попита я той.

— По-късно — прошепна Джоди.

Тя пусна куфарчето си и той я притегли върху себе си. Тя се измъкна от палтото и го пусна на пода. Копринената подплата прошумоля. Беше с вълнена рокля с дълъг цип. Той го дръпна бавно и почувства топлината на тялото й отдолу. Тя вдигна ръце и опря лакти в стомаха му. Започна да разкопчава ризата му. Той свали роклята от раменете й.

Джоди стана и роклята падна на пода. Протегна ръка, той я хвана и тя го поведе към спалнята. Свалиха дрехите си, докато отиваха към леглото. То изглеждаше бяло и хладно от отблясъците на неоновите светлини отвън. Тя го бутна върху леглото с ръце върху раменете му. Беше силна и гъвкава като гимнастичка, нетърпелива и страстна. Свършиха, покрити с капчици пот, омотани в чаршафите. Тя се притискаше към него и той чувстваше биенето на сърцето й. Косата й докосваше устните му. Дишаха учестено. Джоди бе опряла глава на рамото му и се усмихваше — той усещаше усмивката й с кожата си, формата на устните й, хладината на зъбите й, нетърпеливата извивка на скулите й.

Беше неописуемо красива — висока, слаба и грациозна, руса, с лек загар. Косата и очите й бяха великолепни. Но и нещо повече. Беше пълна с енергия, воля и страст. Неспокойната й интелигентност изпълваше пространството като електричество.

Той прокара длан по извивката на гърба й и я притисна към себе си. Тя протегна крака си по дължината на неговия и се опита да преплете пръсти с неговите. Невидимата усмивка все още беше там.

— Сега можеш да ме попиташ как мина денят ми — каза тя.

— Как мина денят ти? — попита той.

Джоди се опря на гърдите му и се надигна на лакът. Издуха косата от лицето си. После отново се усмихна.

— Страхотно — отговори.

Сега той се усмихна.

— Тоест?

— Секретарски клюки — отговори тя. — Моята е говорила с колежката си от горния етаж през обедната почивка.

— И?

— След няколко дни ще има събрание на съдружниците.

— И?

— Секретарката от горния етаж току-що била написала дневния ред. Ще направят предложение за приемане на нов съдружник.

Ричър се усмихна.

— Кого ще предложат?

— Един от сътрудниците.

— Кой по-точно?

— Познай.

Той си даде вид, че мисли.

— Ще предложат някой много добър, нали? Най-добрият във фирмата. Най-умният, най-работливият и най-чаровният, нали?

— Това е нормално.

Ричър кимна.

— Поздравления, сладурче. Заслужаваш го. Наистина.

Тя се усмихна щастливо и го прегърна. Притисна се със цялото си тяло към него.

— Съдружник! Винаги съм го искала.

— Заслужаваш го — кимна той. — Наистина.

— Съдружник на трийсет години. Представяш ли си?

Той погледна към тавана и се усмихна.

— Да, представям си. Ако се беше заела с политика, сега вече щеше да си президент.

— Аз не мога да повярвам. Винаги ми е трудно да повярвам, когато постигна това, което искам.

Джоди се умълча за момент, после каза:

— Но още не е станало. Може би не трябва да се радвам предварително.

— Ще стане — отвърна той.

— Засега само дневният ред е факт. Може и да не гласуват за мен.

— Ще гласуват.

— Ще има тържество. Ще дойдеш ли?

— Само ако ти искаш. Ако смяташ, че няма да навредя на репутацията ти…

— Можеш да си купиш костюм. Да си сложиш ордените. Ще им вземеш акъла.

Той се замисли над възможността да си купи костюм. Никога не бе притежавал костюм и това щеше да е първият.

— Имаш ли това, което искаш? — попита го тя.

Той я прегърна.

— В момента ли?

— Въобще.

— Искам да продам къщата — каза той.

Тя остана неподвижна за миг.

— Добре. Няма нужда да ми искаш разрешение.

— Тежи ми. Не мога да се оправям с нея.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— С парите, които ще взема за нея, ще мога да живея до края на живота си.

— Ще трябва да платиш данъците.

Той кимна.

— Няма значение. С останалото ще мога да си осигуря достатъчно хотелски стаи.

— Трябва да го обмислиш внимателно. Това е единственото нещо, което притежаваш.

— За мен е по-важно да имам пари за мотел. Къщата е бреме.

Тя не каза нищо.

— Смятам да продам и колата — добави той.

— Мислех, че ти харесва.

Той кимна.

— Харесва ми. Просто не обичам да притежавам разни работи.

— Да имаш кола не е най-лошото нещо на този свят.

— За мен е. Влече след себе си твърде много неприятности. Застраховки и какво ли не още.

— Нямаш ли застраховка?

— Мислих за това. За да те застраховат, искат да попълниш купища формуляри.

— Как ще се придвижваш?

— Както винаги. На автостоп. С автобус.

— Добре, продай колата, щом искаш. Мисля обаче, че ще е по-добре да задържиш къщата. Полезно е.

Той поклати глава.

— Подлудява ме.

Джоди се усмихна.

— Ти си единственият човек, който иска да бъде бездомен. Повечето полагат неимоверни усилия, за да го избегнат.

— Най-много искам да съм свободен. Искам го така, както ти искаш да станеш съдружник.

— Да се освободиш и от мен ли? — попита тя тихо.

— Да съм свободен от къщата. Тя е бреме. Като котва е. Ти не си.

Тя се освободи от прегръдката му и се надигна на лакът.

— Не ти вярвам. Къщата те закотвя на едно място и това не ти харесва, но и аз правя същото с теб, нали?

— Къщата ме кара да се чувствам зле. А с теб се чувствам добре. Знам само как се чувствам.

— Значи ще продадеш къщата, но ще останеш в Ню Йорк?

Той не отговори веднага.

— Може би ще пътувам насам-натам. Ти също пътуваш. Заета си почти през цялото време. И все пак може да излезе нещо.

— Ще се отдалечим един от друг.

— Не смятам.

— Все по-често ще бъдеш далеч.

Той поклати глава.

— Ще бъде така, както през последната година. Просто няма да имам къща, за която да се тревожа.

— Вече си го решил, нали?

Той кимна.

— Подлудява ме. Дори не си знам пощенския код. Сигурно е така, защото подсъзнателно не искам да го знам.

— Няма нужда да искаш разрешение от мен — повтори тя и замълча.

— Сърдиш ли ми се? — попита Ричър след малко, без да влага някакъв смисъл.

— Тревожа се.

— Нищо няма да се промени.

— Тогава защо ще го правиш?

— Защото трябва.

Джоди не отговори.

Заспаха прегърнати, обзети от лека тъга. На сутринта нямаха време за повече разговори. Джоди взе душ и излезе, без да закуси и без да го попита какво ще прави и кога ще се върне. Той взе душ, облече се, заключи апартамента и слезе долу — Лиза Харпър вече го очакваше. Беше с третия си костюм и се беше облегнала на служебната кола. Слънцето грееше, без да топли, и блестеше в косата й. Беше спряла колата край бордюра. Шофьорите я заобикаляха ядосано. Агентът седеше невъзмутимо зад волана и гледаше право напред. Беше много шумно.

— Добре ли си? — попита го Харпър.

Ричър вдигна рамене.

— Да, струва ми се — отговори той.

— Тогава да тръгваме.

Шофьорът се пребори с движението по двайсетте пресечки по-нагоре и влезе в подземния паркинг, където бяха спирали с Ламар. Използваха същия асансьор и стигнаха до двайсет и първия етаж, после тръгнаха по същия тих сив коридор. Шофьорът вървеше пред тях като домакин. Посочи вляво и каза:

— Третата врата.

Джеймс Козо седеше зад бюрото си с вид на човек, който е там най-малко от един час. Беше по риза. Гледаше телевизия — някакъв репортер говореше пред сградата на Конгреса, показваха кадри и от сградата на ФБР. Дебатите по бюджета.

— Будната съвест се завръща — каза той, кимна на Харпър и затвори папката пред себе си. После намали звука на телевизора, дръпна стола си назад и прокара длани по лицето си, сякаш се миеше. — Е, какво искаш? — попита той.

— Адреси — отговори Ричър. — На момчетата на Петросян.

— Двамата, които изпрати в болницата? Няма да се зарадват, като те видят.

— Ще се зарадват, когато ме видят да си тръгвам.

— Пак ли смяташ да ги мачкаш?

— Може и да се наложи.

Козо кимна.

— Нямам нищо против.

Извади една папка от купчината пред себе си и я разлисти. Намери адреса и го преписа на едно листче.

— Живеят заедно. Братя са.

След това размисли и скъса листчето. Обърна папката към Ричър, сложи върху нея ново листче и хвърли отгоре молив.

— Ти го препиши. Не искам почеркът ми да се свързва с тази история нито пряко, нито косвено.

Адресът беше близо до Пето Авеню, на Шейсет и шеста улица.

— Хубав квартал — отбеляза Ричър. — Скъп.

Козо кимна.

— Печелят добре — отбеляза той. Усмихна се и добави: — Поне, докато ти не реши да се разходиш из китайския квартал.

Ричър не каза нищо.

— Вземете такси — каза Козо на Харпър. — А ти стой настрана. Бюрото не бива да се замесва по никакъв начин.

Тя кимна неохотно.

— Приятно прекарване — подхвърли Козо, преди да излязат.

Известно време вървяха пеша към Мадисън Авеню и Харпър се озърташе като турист. Хванаха такси и слязоха на ъгъла на Шейсета улица.

— Ще продължим пеша — отбеляза Ричър.

— Заедно ли? — учуди се Харпър. — Добре, защото и аз искам да участвам.

— Налага се — каза Ричър. — Без теб няма да ме пуснат да вляза.

Сградата беше на шест пресечки в северна посока, най-обикновена, облицована със сиви плочи. На прозорците имаше метални рамки, а под тях бяха монтирани климатици. Пред входа нямаше навес, нямаше и портиер, но беше чисто и добре поддържано.

— Скъпо ли е това място? — попита Харпър.

Ричър сви рамене.

— Не знам. Предполагам, че не е най-скъпото, но не е и без пари.

Входната врата беше отворена. Фоайето бе малко, боята по стените имитираше мрамор. В дъното имаше само един асансьор с тясна, боядисана в кафяво врата.

Апартаментът, който им трябваше, беше на осмия етаж. Ричър натисна бутона за повикване и вратата на асансьора веднага се плъзна настрани. Стените на кабината бяха облицовани с огледала. Влязоха и натиснаха бутона за осмия етаж. Потеглиха нагоре сред собствените си отражения.

— Ще позвъниш — каза Ричър. — Трябва да отворят. Ако ме видят през шпионката, няма да го направят.

Тя кимна. Слязоха на осмия етаж и се озоваха на полутъмна площадка, същата като онази на партера. Апартаментът, който търсеха, се намираше в задната част на сградата, вдясно.

Ричър долепи гръб до стената, а Харпър застана пред вратата. Наведе се напред, а после назад, за да отметне косата от лицето си. Пое си дъх, вдигна ръка и почука. Известно време не се случи нищо, после лицето й се изопна, сякаш я наблюдаваха. Чу се дрънчене на верига и вратата се открехна.

— Поддръжка — каза тя. — Трябва да проверя климатиците.

Неподходящ сезон, помисли си Ричър. Да, но Харпър беше висока над един и осемдесет, русата и коса се спускаше под кръста, блузата й отпред беше изопната. Вратата се затвори за секунда, колкото да откачат веригата, и после се отвори. Харпър влезе, като че ли отиваше на прием.

Ричър се отлепи от стената и се вмъкна вътре, преди да се е затворила вратата. Апартаментът беше малък и тъмен. Всичко вътре беше кафяво — килими, мебели, пердета. През малък вестибюл се влизаше във всекидневна с канапе и две кресла, където вече седяха Харпър и двамата, с които Ричър се бе запознал в уличката зад ресторанта „Мостро“.

— Здрасти, момчета — поздрави ги той.

— Ние сме братя — каза единият съвсем не на място.

На челата им бяха залепени ленти от марля, много бели, малко по-широки и дълги от лепенките, които им беше сложил Ричър. Ръцете на единия бяха бинтовани. Двамата бяха облечени еднакво, с пуловери и панталони за голф. Без широките палта изглеждаха по-дребни. Единият беше с ниски обувки, а другият — с чехли, които сякаш сам си беше направил. Ричър ги огледа и изведнъж почувства, че агресивността му се изпарява.

— По дяволите! — изруга гласно.

Двамата го зяпаха втренчено.

— Седнете — каза им той.

Седнаха един до друг на канапето. Наблюдаваха го изплашено изпод комичните превръзки.

— Сигурен ли си, че са тези? — попита Харпър.

Той кимна.

— Нещата се променят.

— Петросян е мъртъв — каза единият.

— Вече ни е известно — отвърна Ричър.

— Не знаем нищо друго — добави другият.

Ричър поклати глава.

— Не казвайте това. Знаете много неща.

— Какво например?

— Например знаете къде е „Белвю“.

Единият изглеждаше нервен.

— „Белвю“ ли?

Ричър кимна.

— Болницата, в която ви откараха.

И двамата братя погледнаха към стената.

— Хареса ли ви там? — попита Ричър.

Не отговориха.

— Искате ли да отидете пак?

Не отговориха.

— Има голямо спешно отделение, нали? Могат да оправят всякакви неща. Счупени ръце, крака, всякакви контузии.

По-възрастният брат, с превързаните ръце, реши да играе ролята на парламентьор.

— Какво искаш? — попита той.

— Една размяна.

— Каква?

— Информация — отговори Ричър. — В замяна няма да ви изпратя пак в болницата.

— Добре — кимна онзи.

Харпър се усмихна.

— Стана лесно — отбеляза тя.

— По-лесно, отколкото очаквах — призна Ричър.

— Нещата се променят — обади се парламентьорът. — Петросян е мъртъв.

— Интересува ме — каза Ричър — откъде взехте пистолетите, които имахте.

Онзи застана нащрек.

— Пистолетите ли?

— Пистолетите — повтори Ричър. — Откъде ги взехте?

— Даде ни ги Петросян.

— Той откъде ги взе?

— Не знаем.

Ричър се усмихна и поклати глава.

— Не можеш да кажеш това. Не можеш да кажеш „Не знаем“. Не е убедително. Можеш да кажеш „Аз не знам“, но не и да отговаряш вместо брат си. Не можеш да си сигурен какво знае той, нали?

— Не знаем — повтори онзи.

— Взети са от армията — каза Ричър.

— Петросян ги е купил — настоя онзи.

— Платил е за тях — поправи го Ричър.

— Купил ги е.

— Уредил е доставката, така съм съгласен.

— Той ни ги даде — намеси се по-младият.

— По пощата ли ви ги изпратиха?

По-възрастният кимна.

— Да, по пощата.

Ричър поклати глава.

— Не е вярно. Изпратил ви е да ги вземете отнякъде. Вероятно цяла партида.

— Самият той ги взе.

— Не е вярно. Изпратил е вас. Петросян не би отишъл лично. Изпратил ви е с мерцедеса, с който бяхте онази вечер.

Братята се втренчиха в стената и се замислиха, като че ли трябваше да вземат някакво решение.

— Кой си ти? — попита по-възрастният.

— Никой — отговори Ричър.

— Никой?

— Аха. Не съм ченге, не съм от ФБР, не съм отникъде.

Двамата мълчаха.

— Има добра и лоша страна във всичко това — продължи Ричър. — Ако ми кажете каквото искам, ще си остане за мен. Не е нужно да се разчува. Интересувам се от военните, не от вас. Лошата страна е, че ако не ми кажете, няма да си правя труд да ви пращам в съда и да се занимавам с разни граждански права. Просто ще ви върна в „Белвю“ с изпочупени ръце и крака.

— От имиграционната служба ли си? — попита онзи.

Ричър се засмя.

— Да не сте си загубили зелените карти? Не, не съм. Казах ви, не съм отникъде. Просто искам отговор. Ако ми го дадете, ще стоите тук колкото си искате и ще се наслаждавате на постиженията на американската цивилизация. Започвам да губя търпение. Тези обувки няма вечно да вършат работа.

— Обувки ли?

— Не искам да удрям човек, който носи такива чехли.

Настъпи мълчание.

— В Ню Джърси — каза по-възрастният. — След тунела Линкълн има крайпътно заведение, до разклона на шосе 3 и началото на магистралата.

— Как се казва?

— Не знам. Бар на някой си. Мак еди-кой си. Ирландско име.

— С кого се срещнахте там?

— Викат му Боб.

— Боб кой?

— Не знам. Не сме си разменяли визитните картички. Петросян каза да търсим Боб.

— Военен ли е?

— Предполагам. Не беше с униформа, но бе подстриган много късо.

— Какво направихте?

— Влязохме в бара, намерихме го, дадохме му парите, той ни заведе на паркинга и извади стоката от багажника на колата си.

— Кадилак — добави другият. — Стар модел, някакъв тъмен цвят.

— Колко пъти сте ходили?

— Три.

— Какво беше оръжието?

— Берети. По дванайсет всеки път.

— По кое време на деня?

— Вечер. Към осем часа.

— Трябваше ли да му се обаждате предварително?

По-младият поклати глава.

— Винаги е там към осем. Така каза Петросян.

Ричър кимна.

— Как изглежда този Боб?

— Като теб — отговори по-възрастният. — Едър и гаден.