Лесни за убиване

14

Събуди се рано, преди изгрев слънце. Застана за миг пред прозореца, увит в хавлията, и се взря в тъмнината навън. Пак беше студено. Избръсна се и взе душ. Беше преполовил шампоана, отпуснат му от ФБР. Облече се бързо до леглото, после извади палтото си от шкафа и го наметна. Върна се в банята, прибра четката за зъби във вътрешния джоб, в случай че се окаже, че е дошъл дългоочакваният ден.

Седна на леглото, сгушен в палтото, и зачака Харпър. Но когато ключът изщрака в ключалката и вратата се отвори, на прага се появи не Харпър, а Поултън. Мъчеше се да си придаде нехайно изражение и Ричър почувства първия трепет на победата.

— Къде е Харпър? — попита той.

— Отстранена е — отвърна Поултън.

— Говорила ли е с Блейк?

— Снощи.

— Е, и?

Поултън сви рамене.

— Нищо.

— Пренебрегвате догадките ми, така ли?

— Не си тук, за да правиш догадки.

Ричър кимна.

— Добре. Ще закусваме ли?

Поултън кимна в отговор.

— Естествено.

Слънцето вече изгряваше и беше оцветило небето на изток. Нямаше облаци. Нито влага. Нито вятър. Разходката в сутрешния полумрак беше приятна. Наоколо отново беше оживено. Понеделник сутрин, началото на нова седмица. Блейк и Ламар седяха на обичайната маса в столовата, до прозореца. Тя беше сменила кремавата си блуза с черна, леко избеляла, сякаш е била прана многократно. На масата имаше всичко — кафе, захар, сметана, понички, но не и вестници.

— Съжалявам за вестта от Спокейн — каза й Ричър.

Ламар кимна мълчаливо.

— Предложих й отпуск — каза Блейк. — Има право при тези обстоятелства.

Ричър го изгледа.

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Смъртта е част от живота — намеси се Ламар. — Тук това много бързо се научава.

— Няма ли да отидеш на погребението?

Ламар взе една лъжичка и я закрепи върху пръста си.

— Алисън не ми се е обадила. Не знам какво е уредила.

— Ти не й ли позвъни?

Тя сви рамене.

— Ще се почувствам като натрапница.

— Не мисля, че Алисън би го приела така.

Тя го погледна.

— Просто не знам.

В последвалото мълчание Ричър взе каната и си наля кафе.

— Трябва да се залавяме за работа — каза Блейк.

— Не ти ли хареса хипотезата ми? — попита го Ричър.

— Това е предположение, а не хипотеза. Всички ние можем да гадаем колкото си искаме, но не можем да обърнем гръб на осемдесет жени само защото обичаме да гадаем.

— Те ще забележат ли някаква разлика? — попита Ричър.

Отпи голяма глътка кафе и погледна поничките. Бяха изсъхнали и твърди. Вероятно от събота.

— Значи няма да предприемете нищо?

Блейк сви рамене.

— Обмислих го.

— Добре, помисли още малко. Защото следващата, която ще умре, ще бъде от единайсетте, които отбелязах, и ще тежи изцяло на твоята съвест.

Блейк не каза нищо и Ричър дръпна стола си назад.

— Искам палачинки — каза той. — Не ми харесва видът на поничките.

Изправи се, преди да успеят да възразят, и тръгна през столовата. Спря до първата маса, върху която зърна „Ню Йорк Таймс“. До нея седеше сам някакъв мъж. Четеше спортната страница. Останалата част от вестника беше оставил вляво от себе си. Ричър я взе. Заглавието, което чакаше, беше там, на първа страница, под прегъвката.

— Може ли да го взема за малко? — попита Ричър.

Любителят на спортни новини кимна, без да вдига поглед. Ричър мушна вестника подмишница и отиде до плота за сервиране. Закуската беше подредена като бюфет. Той си взе няколко палачинки и осем парчета бекон. Добави сироп, докато палачинките плувнаха в него. Трябваше добре да хапне, защото го чакаше дълго пътуване, първата част от което по всяка вероятност щеше да измине пеша.

Върна се до масата и остави чинията непохватно, като внимаваше да не разлее сиропа и да не изпусне вестника. Хвърли го пред себе си и започна да яде. Престори се, че забелязва заглавието едва сега.

— Я вижте това — каза с пълна уста.

Заглавието гласеше: „В долната част на Манхатън избухва гангстерска война. Шестима убити“. Материалът описваше накратко схватка за територии между две съперничещи си групировки от охранителния рекет, едната китайска, а другата — сирийска. Бяха използвани автоматични оръжия и мачете. Равносметката по броя на труповете беше четири на две в полза на китайците. Сред четиримата мъртви сирийци, както се твърдеше, беше и босът на бандата, заподозреният в множество престъпления Алмар Петросян. Имаше интервюта с полицията в Ню Йорк и с ФБР, както и информация за стогодишната история на охранителния рекет в града, за китайската мафия и редовните конфликти между различните етнически групи за надмощие в бизнеса, за който се говореше, че възлизал на милиарди долари годишно.

— Я вижте това — повтори Ричър.

Вече го бяха видели. Беше повече от ясно. Бяха извърнали лица. Блейк гледаше през прозореца към първите лъчи на зората, Поултън бе забил поглед в стената отзад, а Ламар продължаваше да изучава съсредоточено лъжичката за захар.

— Козо обади ли се, за да го потвърди? — попита Ричър.

Никой не отговори, което беше равносилно на „да“. Ричър се усмихна.

— Животът е гаден, нали? — каза той. — Закачвате ме за куката си, а изведнъж куката изчезва. Странно нещо е съдбата, какво ще кажете?

— Съдба — повтори Блейк.

— Искам да изясним нещо — продължи Ричър. — Харпър отказа да се прави на фаталната жена, а сега Петросян е мъртъв и вие нямате повече козове. И без това не искате да чуете и дума от това, което ви казвам, така че има ли поне една причина, поради която не мога да си тръгна веднага оттук?

— Има много причини — каза Блейк.

— Нито една от тях не е достатъчно добра — отвърна Ричър.

Стана и си тръгна. Никой не се опита да го спре. Излезе от столовата, после вън от сградата, в сутрешния хлад. Отиваше си у дома.

Вървя през целия път до пропускателния пункт, промуши се под бариерата и пусна пропуска си на пътя. Продължи нататък, зави зад ъгъла и се оказа в територията на морската пехота. Вървеше по средата на улицата и след осемстотин метра стигна до първата просека. Зърна множество коли и няколко мълчаливи мъже, които го наблюдаваха, но не го спряха — ходенето пеша беше необичайно, но не и незаконно. Стигна до втората просека трийсет минути след като излезе от столовата. Отмина я и продължи нататък.

След още пет минути чу колата зад гърба си. Спря, обърна се и я изчака. Когато приближи достатъчно, за да я види добре, разбра, че е Харпър, което и бе очаквал. Беше сама. Изравни се с него и свали стъклото.

— Здравей, Ричър — поздрави тя.

Той кимна мълчаливо.

— Искаш ли да те закарам?

— Напред или обратно?

— Където искаш.

— До главния път. Отивам на север.

— На автостоп ли?

Той кимна.

— Нямам пари за самолет.

Седна до нея и колата плавно ускори. Харпър беше облякла втория си костюм, косата й бе разпусната върху раменете.

— Да не би да са ти наредили да ме върнеш? — попита той.

Тя поклати глава.

— Решиха, че нямат полза от теб. Няма с какво да помогнеш, така казаха.

Ричър се усмихна.

— И сега трябва да пламна от възмущение, да се втурна обратно и да докажа, че грешат, така ли?

Тя се усмихна.

— Нещо такова. Обсъждаха най-добрия подход цели десет минути. Ламар реши, че трябва да засегнат самолюбието ти.

— Както може да се очаква от психолог, завършил озеленяване.

— Може би.

Продължиха нататък през гората, покрай лагера на морските пехотинци.

— Но тя е права — обади се Ричър след малко. — Не мога да им помогна с нищо. Няма да хванат онзи тип. Много е умен. Очевидно е прекалено умен дори за мен.

Харпър се усмихна.

— Малко собствена психология, а? Опитваш се да си тръгнеш с чиста съвест?

Той поклати глава.

— Съвестта ми винаги е чиста.

— И за Петросян ли?

— Защо не?

— Не мислиш ли, че съвпадението е невероятно? Заплашват те с Петросян и след три дни той е мъртъв.

— Просто извадих късмет.

— Да, късмет. Знаеш ли, аз не им казах, че съм била извън кабинета на Трент онзи ден.

— Защо?

— За да си спася кожата.

Той я погледна.

— И каква връзка има кабинетът на Трент?

Тя сви рамене.

— Не знам. Но не обичам съвпаденията.

— Очевидно е, че се случват непрекъснато.

— Никой в Бюрото не обича съвпаденията.

— Е, и?

Тя сви рамене.

— Биха могли да се разровят. И да ти създадат неприятности по-късно.

Той се усмихна.

— Това е втората фаза на подхода им, нали?

Харпър му се усмихна в отговор, а после избухна в смях.

— Да, втората фаза. Има още десетина. Някои от тях са много добри. Искаш ли да чуеш всичките?

— Не — отвърна той. — Няма да се върна там. Не искат да ме чуят.

Харпър кимна и продължи да шофира мълчаливо. Спря пред разклона с магистралата и сви по пътя на север.

— Ще те закарам до следващия разклон — обясни тя. — Този го използват само хората на ФБР, а никой от тях няма да те качи.

Той кимна.

— Благодаря ти, Харпър.

— Джоди си е у дома — каза тя. — Обадих се на Козо. Наблюдавали са апартамента й. Не е била там. Прибрала се е тази сутрин с такси, по всяка вероятност от летището, и май ще работи вкъщи.

Ричър се усмихна.

— Добре. Още една причина да не се върна.

— Нуждаем се от помощта ти, знаеш го.

— Не искат да ме слушат.

— Трябва да ги накараш — отвърна тя.

— Това третата фаза ли е?

— Не, това го казвам аз. Говоря сериозно.

Той се замисли за момент, после кимна.

— Тогава ми кажи защо не искат да ме чуят.

— Може би от гордост — отвърна тя.

— Трябва им помощ, това е сигурно — продължи той. — Но не и моята. Не разполагам с необходимите ресурси, нито с нужната власт.

— За да направиш какво?

— За да ги отстраня от това разследване. Губят си времето с идиотските си профили. Така няма да стигнат доникъде. Трябва да работят с уликите.

— Няма улики.

— Има. Фактът, че онзи е много умен. Боята, географското местоположение, отдалечеността на местата, които избира. Всичко това са улики. Би трябвало да се заемат с тях, тъй като те със сигурност означават нещо. Погрешно е да се започва с мотива.

— Ще им предам.

Харпър отби от магистралата и спря на следващата пресечка.

— Ще си имаш ли неприятности? — попита я той.

— Защото не те върнах ли? Вероятно.

Той замълча. Тя се усмихна.

— Това беше десетата фаза — каза Харпър. — Всичко ще бъде наред.

— Надявам се — отвърна той и слезе от колата.

Тръгна на север през улицата и видя как колата й минава под моста и се отправя на юг.

Мъж, висок метър и деветдесет и три и тежък близо сто килограма, трудно може да спре кола на автостоп. По принцип жените не спират, защото се страхуват. Мъжете също могат да се уплашат. Ричър обаче беше гладко избръснат, чист и непретенциозно облечен. Това увеличаваше шансовете му, а по пътя минаваха доста камиони със самоуверени шофьори. И той стигна до Ню Йорк седем часа след като беше тръгнал.

Докато пътуваше, почти не разговаряше, от една страна, защото в камионите беше много шумно за разговори, а, от друга, защото нямаше настроение да разговаря. Демонът на скитника отново започваше да му шепне. Къде отиваш? Връщам се при Джоди, разбира се. Добре, умнико, а какво друго? Ще работиш в задния двор на къщата? Ще боядисваш проклетите стени? Седеше до добродушните шофьори и усещаше как краткото и неудовлетворително пътешествие към свободата е към края си. Помъчи се да го забрави и почувства, че успява. Последният камион, който го взе, доставяше зеленчуци от Ню Джърси за Гринидж Вилидж. Остави го на около два километра от апартамента на Джоди и той измина разстоянието пеша, като през целия път се мъчеше да се съсредоточи върху желанието си да я види.

Имаше ключ за входа, така че влезе направо и се качи с асансьора. Почука на вратата на апартамента й. Шпионката потъмня, после пак светна, вратата се отвори и на прага застана Джоди по джинси и риза, висока, слаба и изпълнена с живот. Беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Но не му се усмихваше.

— Здравей, Джоди — каза той.

— В кухнята ми има агент на ФБР — съобщи му тя.

— Защо?

— Защо ли? — възкликна тя. — Ти ми кажи!

Ричър я последва вътре, до кухнята. Агентът беше нисък млад човек с дебел врат. Син костюм, бяла риза, раирана вратовръзка. Беше залепил за ухото си мобилен телефон и докладваше на някого за пристигането на Ричър.

— Какво искаш? — попита го Ричър.

— Искам да изчакате тук, сър — отговори онзи. — Около десет минути, ако обичате.

— За какво става дума?

— Ще разберете, сър. Десет минути, не повече.

На Ричър му се прииска да си тръгне просто за да му натрие носа, но Джоди седна. Лицето й изразяваше нещо средно между загриженост и раздразнение. „Ню Йорк Таймс“ лежеше разтворен върху плота. Ричър го погледна.

— Добре — каза той и седна. — Десет минути.

Зачакаха мълчаливо. Десетте минути станаха петнайсет. Тогава отдолу се позвъни и агентът отиде да отвори. Натисна бутона на домофона и излезе на площадката вън. Джоди седеше неподвижно, сякаш беше на гости, а не в собствения си дом. Чуха шума на асансьора, после отварянето на вратата и стъпки.

В кухнята влезе Алън Диърфийлд. Беше с черен шлифер, с вдигната нагоре яка. Движеше се енергично и шумно заради камъчетата от уличната настилка по подметките на обувките му.

— В града ми умряха шест души — започна той веднага. Видя вестника на плота, отиде и го разгърна, за да се вижда заглавието. — И така, естествено, имам някои въпроси.

Ричър го изгледа.

— Какви въпроси?

— Деликатни.

— Ами питай тогава.

Диърфийлд кимна.

— Първият е към мис Джейкъб.

Джоди се размърда на стола си, без да го погледне.

— Слушам.

— Къде бяхте през последните няколко дни?

— Извън града — отговори тя. — По работа.

— Къде извън града?

— В Лондон. На среща с клиенти.

— Лондон в Англия ли?

— Че кой друг?

Диърфийлд сви рамене.

— Лондон в Кентъки, Лондон в Охайо, има Лондон и някъде в Канада, в Онтарио, ако не се лъжа.

— Лондон в Англия — повтори Джоди.

— Имате клиенти в Лондон в Англия?

Джоди продължаваше да гледа в пода.

— Имаме клиенти навсякъде. Най-вече в Лондон в Англия.

Диърфийлд кимна.

— С конкорд ли пътувахте?

Джоди вдигна очи.

— Да, всъщност така беше.

— Бърз е, нали?

— Достатъчно бърз.

— Но е скъп.

— Може би.

— Обаче си струва, когато става дума за съдружник във важен бизнес.

— Не съм съдружник.

Диърфийлд се усмихна.

— Още по-добре, нали? Фактът, че качват сътрудник на конкорд, би трябвало да означава нещо. Например че ви харесват. И че много скоро ще станете съдружник. Ако нищо не ви се изпречи на пътя.

Джоди мълчеше.

— Значи Лондон — продължи Диърфийлд. — Ричър знаеше, че сте там, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не му казах, че заминавам.

— Планирано ли беше пътуването?

— Не. Научих в последната минута.

— И Ричър не знаеше?

— Вече ви казах.

— Добре — кимна Диърфийлд. — Информацията е всичко, смятам аз.

— Не съм длъжна да му казвам къде ходя.

Диърфийлд се усмихна.

— Не говоря за информацията, която давате на Ричър. Имам предвид информацията, която мога да извлека от дадена ситуация. В момента научавам, че не е знаел къде сте били.

— Е, и?

— Сигурно се е разтревожил. След като пристига в Куонтико, опитва се да се свърже с вас по телефона. В офиса, у дома, по мобилния. Вечерта също. Никой не му отговаря. Тревожи се.

Джоди погледна Ричър. Лицето й изразяваше угриженост и може би малко разкаяние.

— Предполагам, че трябваше да му кажа.

— Не, това не ме засяга. Не мога да уча хората как да се отнасят помежду си. Интересното обаче е, че той изведнъж престана да ви търси. Защо? Да не би да е разбрал, че сте в безопасност в Лондон, Англия?

Джоди понечи да отговори, но се отказа.

— Приемам това за „не“ — продължи Диърфийлд. — Страхували сте се заради Петросян и затова сте казали на хората в офиса ви да не казват къде сте. Ричър е мислел, че сте в града. И изведнъж престава да се безпокои… Не е знаел, че сте в безопасност в Лондон, но може би е знаел, че сте в безопасност поради някаква друга причина, например ако е бил сигурен, че Петросян няма да се задържи на този свят още дълго.

Джоди отново заби поглед в пода.

— Той е умен — каза Диърфийлд. — Смятам, че е подшушнал на някое свое приятелче да пусне котката сред гълъбите в китайския квартал, а после е седнал спокойно, за да изчака китайците да действат както винаги, когато някой започне да се бърка в бизнеса им. И е решил, че е в безопасност. Знае, че никога няма да намерим въпросното приятелче, и смята, че китайците няма да ни кажат никога нищо. Знае точния момент, когато Петросян ще получи добрата вест от мачете, а самият той е заключен в една стая в Куонтико. Умен човек.

Джоди мълчеше.

— И е много самоуверен. Престана да ви се обажда два дни преди Петросян най-накрая да ритне камбаната.

В кухнята настъпи мълчание. Диърфийлд се обърна към Ричър.

— Е, познах ли?

Ричър сви рамене.

— Защо според теб би трябвало да се притеснявам заради Петросян?

Диърфийлд се усмихна.

— Е, разбира се, не можем да говорим и за това. Никога няма да признаем, че Блейк ти е споменавал нещо по въпроса. Но както вече казах на мис Джейкъб, информацията е всичко. Искам да съм сто процента сигурен с какво си имам работа. Ако ти си го забъркал, просто ми кажи и може би ще те потупам по рамото за добре свършената работа. Ако обаче по някаква случайност е бил истински конфликт, искам да го знам.

— Нямам представа за какво говориш — каза Ричър.

— Тогава защо престана да се обаждаш на мис Джейкъб?

— Това си е моя работа.

— Не, това е работа на всички нас — възрази Диърфийлд. — А, разбира се, и на мис Джейкъб, нали? И моя. Затова трябва да ми кажеш. Не си мисли, че си се измъкнал, Ричър. Без съмнение Петросян беше негодник, но въпреки всичко смъртта му е убийство, а ние можем да ти скалъпим много добър мотив, основан на показанията на двама надеждни свидетели за случилото се преди няколко вечери в онази тъмна уличка. Можем да го наречем заговор с неизвестни лица. Ако подготвим делото както трябва, можеш да отнесеш две години зад решетките само докато чакаш процеса. Не е изключено след това съдебните заседатели да те оправдаят, само че кой може да каже предварително какво ще им хрумне?

Ричър мълчеше. Джоди се изправи.

— Мисля, че е време да си вървите, мистър Диърфийлд — каза тя. — Аз все още съм негов адвокат и мисля, че тук не е подходящо място за подобна дискусия.

Диърфийлд кимна замислено и огледа кухнята, сякаш я виждаше за първи път.

— Да, така е, мис Джейкъб. Може би ще продължим разговора на по-подходящо място в бъдеще. Може би утре, може би другата седмица или догодина. Както вече каза мистър Блейк, знаем къде живеете.

Обърна се на място и камъчетата по подметките му изскърцаха в тишината. После излезе от кухнята и вратата се затръшна.

— Значи си отстранил Петросян? — попита Джоди.

— Въобще не съм се доближавал до него — отговори Ричър.

Тя поклати глава.

— Това го запази за пред ФБР, чу ли? Ти си го уредил или си го предизвикал, или си го измислил, или каквато и да е точната дума. Ликвидирал си го, все едно, че си стоял до него с пистолет в ръка.

Ричър не реагира.

— Казах ти да не го правиш.

Ричър мълчеше.

— Диърфийлд знае, че ти стоиш зад всичко.

— Не може да го докаже.

— Няма значение. Не разбираш ли? Може да се опита да го докаже. И не се шегува за двете години в затвора. Подозрения за участие в гангстерска война? Съдът ще го подкрепи изцяло. Няма да те пуснат под гаранция, ще удължават сроковете, прокурорите буквално ще се състезават с него. Това не са празни заплахи. Сега си под негов контрол. Казах ти, че ще стане така.

Ричър мълчеше.

— Защо го направи? — попита Джоди след малко.

Той сви рамене.

— По много причини. Налагаше се.

— Баща ми щеше ли да се съгласи с теб? — попита Джоди след дълга пауза.

— Лион ли? — Той си спомни снимките в плика, който му изпрати Козо. Снимките на свършеното от Петросян. Обезобразените мъртви жени, липсващите от телата им части, разните неща, напъхани в тях. — Шегуваш ли се? Лион щеше моментално да се съгласи с мен.

— А щеше ли да постъпи като теб?

— Вероятно.

Тя кимна.

— Да, сигурно си прав. Само че огледай се наоколо.

— Какво искаш да видя?

— Всичко.

Той се огледа.

— Виждам апартамент.

Тя кимна.

— Моят апартамент.

— Е, и?

— Тук ли съм отраснала?

— Разбира се, че не.

— А къде според теб?

Ричър сви рамене.

— Навсякъде. Във военните бази като мен.

Тя кимна.

— Къде се запознахме?

— Знаеш къде. В Манила. В базата.

— Помниш ли онова бунгало?

— Разбира се.

Тя кимна.

— И аз го помня. Беше малко, вонеше и беше пълно с хлебарки, големи колкото дланта ми. И знаеш ли какво? Това беше най-хубавото място, където съм живяла като дете.

— Е, и?

Джоди посочи куфарчето си. Беше кожено, пълно с юридически документи, подпряно на стената до вратата.

— Какво е това?

— Куфарчето ти.

— Точно така. Не е пушка, не е карабина, не е огнехвъргачка.

— Е, и?

— Живея в апартамента си в Манхатън, а не в казарма, и нося куфарче, а не огнестрелни оръжия.

— Знам — кимна той.

— А знаеш ли защо?

— Защото така искаш, предполагам.

— Точно така. Защото искам. Това е съзнателен избор. Моят избор. Израснах в армията точно като теб и бих могла да постъпя в нея, ако исках, точно като теб. Но не исках. Вместо това предпочетох да отида в колеж и да уча право. Исках да работя в голяма фирма и да стана съдружник. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото исках да живея в свят с правила.

— В армията има колкото щеш правила.

— Не са каквито трябва, Ричър. Исках цивилни правила. Цивилизовани правила.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че отдавна се откъснах от армията и не желая сега отново да се връщам там.

— Няма да се върнеш.

— Но ти ме караш да се чувствам точно така. Дори по-лошо, отколкото при военните. Тази история с Петросян… Не искам да живея в свят с такива правила. Знаеш, че е така.

— Тогава какво според теб трябваше да направя?

— Първо, изобщо не трябваше да се забъркваш в тази каша. Защо онази вечер в ресторанта просто не си тръгна и не повика ченгетата? Тук се постъпва така.

— Тук ли?

— В цивилизования свят.

Ричър седна на един стол и опря лакти на кухненския плот. Разпери широко пръсти и постави дланите си върху плота. Беше студен. Изработен от сив, блестящ гранит с проблясващи слюдени люспи. Ъглите бяха прецизно заоблени. Беше дебел около три сантиметра и сигурно струваше много пари. Продукт на цивилизацията. Мястото му беше точно тук — в един свят, в който хората се съгласяват да работят по четирийсет, сто или двеста часа и после да разменят възнаграждението, което получават, срещу съоръжения, които би трябвало да придадат приятен вид на кухните им, намиращи се в скъпите сгради, извисяващи се над Бродуей.

— Защо си престанал да ме търсиш? — попита тя.

Той погледна ръцете си. Лежаха върху полирания гранит като оголени корени на малки дръвчета.

— Реших, че си в безопасност — отговори той. — Сметнах, че се криеш някъде.

— Сметнал си. Но не си знаел със сигурност.

— Предположих, че е така. Трябваше да се погрижа за Петросян и предположих, че ти ще се погрижиш за себе си. Познаваме се достатъчно добре, за да съм сигурен в подобни предположения.

— Като че ли сме бойни другари — каза тя тихо. — От една и съща армейска част, майор и капитан по време на опасна мисия, които разчитат, че другият ще изпълни своята задача както трябва.

Ричър кимна.

— Точно така.

— Но аз не съм капитан. Не съм във военна част. Аз съм адвокат. Адвокат в Ню Йорк и се страхувам, защото съм замесена в нещо против желанието си.

— Съжалявам — каза той.

— И ти не си майор. Вече не. Сега си цивилен, разбери го най-сетне.

Той кимна мълчаливо.

— Тъкмо това е големият проблем, нали? — продължи Джоди. — И двамата имаме един и същ проблем. Ти ме забърка в нещо против желанието ми и аз постъпих с теб по същия начин. Накарах те да заживееш в цивилизования свят, да се установиш на едно място и да вършиш обикновени неща.

Ричър мълчеше.

— Сигурно аз съм виновна. Аз исках тези неща. Боже, колко много ги исках! Някак ми е трудно да приема, че ти може би не ги искаш.

— Искам теб — каза той.

Тя кимна.

— Знам. И аз те искам. Ти също го знаеш. Дали обаче ти искаш моя живот, а аз твоя?

Духът на скитника се надигна в него и се разкрещя възторжено, като запалянко при победна атака на любимия отбор. Тя го каза! Каза го! Скачай! Грабвай го и действай!

— Не знам — отвърна той.

— Трябва да поговорим за това.

Но не успяха да го направят, защото се чу настойчив звън, сякаш някой долу се беше облегнал на звънеца. Джоди стана, натисна бутона и отиде да чака във всекидневната. Ричър остана на стола пред гранитния плот, загледан в блестящите кварцови люспи. След това чу асансьора, входната врата, стъпките през всекидневната и Джоди се появи на прага. До нея стоеше Лиза Харпър.