Лесни за убиване

3

Паркираха в боядисан в бяло подземен гараж, пълен с лъскави коли, някъде южно от центъра, и го накараха да слезе. На бетонния под жената се завъртя на пети — пълен кръг, за да огледа мястото. Предпазливост. После посочи черната врата на единствения асансьор, в далечния ъгъл. Там чакаха още двама. Черни костюми, бели ризи, небиещи на очи вратовръзки. Наблюдаваха жената и русолявия през цялото време, докато приближаваха. Лицата им излъчваха почтителното изражение на подчинени. Но и някакво спокойствие и гордост. На домакини. Ричър изведнъж осъзна, че жената и русолявият не са агенти от Ню Йорк. Бяха отдругаде, а сега се намираха на чужд терен. Жената беше огледала подземния гараж не само от предпазливост, а защото не знаеше къде е асансьорът.

Бутнаха Ричър в средата на кабината и го заобиколиха. Жената, русолявият, шофьорът и двамата местни агенти. Петима души, пет пистолета. Мъжете застанаха в ъглите, а жената — близо до него, сякаш имаше претенции за собственост: Единият от местните натисна бутон, вратата се затвори и асансьорът потегли.

Изкачва се доста дълго и когато спря, индикаторът показваше двайсет и първи етаж. Вратата се отвори и двамата местни ги поведоха по празния сив коридор. Изтънял сив мокет, сива боя, сива светлина. Беше тихо, сякаш всички, освен най-закоравелите ентусиасти, отдавна се бяха прибрали вкъщи. От двете страни на коридора имаше затворени врати. Шофьорът, който ги беше докарал от Гарисън, спря пред третата и я отвори. Вкараха го в празна стая, може би четири на пет метра, с циментов под и тухлени стени, намазани с гъста сива боя, като корпус на военен кораб. Таванът беше недовършен, ламаринените кожуси на тръбите и кабелите стърчаха навън. На вериги бяха окачени луминесцентни лампи, които обливаха сивото със студения си блясък. В ъгъла имаше един пластмасов градински стол. Това беше единствената мебелировка в стаята.

— Седни — каза жената.

Ричър отиде в срещуположния ъгъл, седна на пода и се облегна между двете стени. Бяха студени, а боята беше хлъзгава. Скръсти ръце на гърдите си, изпъна крака и ги кръстоса. Опря глава на стената под ъгъл четирийсет и пет градуса с раменете, така че да може да гледа право в хората до вратата. Те излязоха в коридора и затвориха след себе си. Не се чу изщракване на ключалка, но и не беше необходимо, защото от вътрешната страна нямаше дръжка.

Ричър чу отдалечаващите се по коридора стъпки, после остана сам с тишината, нарушавана само от инсталациите на тавана. Стоя така може би пет минути, после пак чу стъпки и вратата се отвори. Надникна някакъв мъж, който се взря в него. Значи ти си бил. Лицето му беше на стар човек, голямо, червено, подпухнало от напрежение и високо кръвно налягане, и излъчваше враждебност. Продължи да го гледа три-четири дълги секунди, после се скри, вратата се затръшна и отново настъпи тишина.

Същото се повтори след още пет минути. Стъпки в коридора, физиономия на вратата, същият поглед. Значи ти си бил. Този път лицето беше по-слабо и мургаво. По-млад човек. Риза и вратовръзка, без сако. Ричър отвърна на погледа му. Лицето изчезна и вратата се затръшна.

Този път тишината продължи по-дълго — около двайсет минути. Появи се трето лице. Стъпки, изтракването на дръжката, отварянето на вратата, погледът. Значи ти си бил. Третото лице беше отново на по-възрастен човек, прехвърлил петдесет, умно, с прошарена коса. Носеше очила с дебели стъкла, а зад тях очите му гледаха спокойно. Замислено. Приличаше на човек, който носи отговорност. Може би беше някакъв шеф в Бюрото. Ричър го погледна уморено. Не каза нищо. Онзи също. Просто го изгледа продължително, после се отдръпна и затвори вратата.

Каквото и да ставаше отвън, продължи близо един час. Ричър беше сам в стаята, удобно разположен на пода, и чакаше. След това чакането свърши. По коридора се върна цяла тълпа, като шумно стадо. Ричър почувства вибрирането на стъпките им по пода. Вратата се отвори и в стаята влезе сивокосият с очилата. Единият му крак остана на прага, той се наведе леко напред и каза:

— Време е да поговорим.

Двамата по-млади агенти застанаха зад него като охрана. Ричър изчака секунда, после скочи енергично на крака и пристъпи напред.

— Искам да се обадя по телефона — каза той.

Сивокосият поклати глава.

— Обаждането по-късно. Първо ще говорим, ясно ли е?

Ричър сви рамене. Проблемът с погазването на правата е, че трябва да имаш свидетел. Иначе нямаше смисъл да протестира. Някой трябваше да види какво става. А двамата млади агенти не виждаха нищо. Или може би виждаха самият Мойсей да се спуска от планината и да чете цялата Конституция, изписана върху каменни плочи. По-късно щяха да се кълнат, че е било точно така.

— Да вървим — подкани го сивокосият.

В коридора попадна сред голяма група хора. Жената беше там, както и русолявият, с мустаците, типът с високото кръвно, по-младият със слабото лице и по риза. Говореха тихо. Беше късно вечерта, но всички изглеждаха възбудени, напрегнати, опиянени от напредъка. Ричър познаваше това чувство. Вече не помнеше колко пъти го беше преживял.

Но не бяха единни. Ясно се разграничаваха два екипа, между които трептеше напрежение. Разбра го, когато тръгнаха. Жената крачеше близо до лявото му рамо, русолявият и онзи с високото кръвно крачеха до нея. Това беше единият екип. Вдясно от него беше онзи със слабото лице. Той беше вторият екип, сам, в неизгодна позиция и мрачен заради това. Ричър усещаше ръката му близо до лакътя си, сякаш всеки момент се готвеше да грабне плячката си.

Минаха по коридора, напомнящ вътрешността на боен кораб, и влязоха в друга стая, в която голяма маса заемаше по-голямата част от помещението. Дългите й страни бяха елипсовидни, а късите — прави. Покрай едната дълга страна, с облегалки към вратата, бяха подредени седем пластмасови стола, раздалечени един от друг, обърнати към единствения стол в средата на другата страна.

Ричър спря на прага. Не беше трудно да отгатне кой е неговият стол. Заобиколи масата и седна. Столът беше паянтов, краката му се огънаха под тежестта му, а облегалката се заби в мускулите под плешките му. И тази стая беше с тухлени стени, боядисани в сиво, но тук таванът беше довършен, облицован със звукоизолиращи плоскости, с монтирани върху тях големи, цилиндрични осветителни тела, насочени под ъгъл към него. Масата беше от махагон, покрита с дебел пласт лак. Светлината се отразяваше от лака и го заслепяваше.

Двамата младши агенти застанаха до стената в двата края на масата като охрана. Саката им бяха разкопчани и под тях се виждаха кобурите на пистолетите. Стояха с ръце на кръста и го наблюдаваха. Срещу него се оформяха двата екипа. Седем стола, петима души. Сивокосият седна в средата. Светлината придаваше огледален блясък на стъклата на очилата му. Вдясно от него седна мъжът с високото кръвно налягане, а до него — жената и русолявият. Последният, със слабото лице, седна сам на средния стол в другата половина на масата. Несиметрична инквизиция, почти невидима от блясъка на лампите.

Сивокосият се наклони напред и властно опря ръце върху масата, за да подчертае авторитета си. И подсъзнателно да раздели фракциите вляво и вдясно.

— Карахме се заради теб — започна той.

— Арестуван ли съм? — попита Ричър.

Онзи поклати глава.

— Не още.

— Значи съм свободен да си вървя?

Сивокосият го погледна над очилата си.

— Предпочитаме да останеш тук, така че цялата работа да върви цивилизовано поне известно време.

— Тогава да действаме цивилизовано — каза Ричър. — Аз съм Джак Ричър. Кои, по дяволите, сте вие?

— Моля?

— Нека да се запознаем. Така правят цивилизованите хора, нали? Първо се представят, после разговарят учтиво за бейзбол, за акции или нещо подобно.

Отново настъпи мълчание. След това онзи кимна.

— Аз съм Алън Диърфийлд — каза той. — Заместник-директор, ФБР, шеф на нюйоркския офис. — След това се обърна надясно, погледна русолявия, който беше последен в редицата, и зачака.

— Специален агент Тони Поултън — представи се русолявият и погледна наляво.

— Специален агент Джулия Ламар — каза жената и погледна наляво.

— Главен агент Нелсън Блейк — каза онзи с високото кръвно. — Тримата сме от Куонтико. Аз съм шеф на отдел „Серийни престъпления“. Специални агенти Ламар и Прултън са ми подчинени. Дойдохме тук, за да поговорим с теб.

След кратка пауза Диърфийлд се обърна на другата страна, към мъжа вляво от него.

— Главен агент Джеймс Козо — представи се онзи. — „Организирана престъпност“, Ню Йорк. Занимавам се с охранителния рекет.

Нова пауза.

— Сега добре ли е? — попита Диърфийлд.

Ричър присви очи от силната светлина. Всички го гледаха. Русолявият Поултън. Жената Ламар, хипертоникът Блейк. И тримата от „Серийни престъпления“ в Куонтико.

Дошли чак оттам само за да говорят с него. И Диърфийлд, шефът на нюйоркския офис. Тежка категория. След това слабият, Козо, от „Организирана престъпност“, който се занимаваше с охранителния рекет. Ричър ги огледа от ляво на дясно и от дясно на ляво, после пак се взря в Диърфийлд и кимна.

— Добре — рече той, — приятно ми е да се запознаем. Какво ще кажете за „Янките“ през този сезон? Трябва ли да сменят играчи според вас?

Петима души с пет различни изражения на раздразнение. Поултън извърна лице, сякаш му бяха ударили шамар. Ламар изсумтя презрително. Блейк присви устни и се зачерви още повече. Диърфийлд се вторачи в него и въздъхна. Козо погледна косо към Диърфийлд, сякаш го молеше да се намеси.

— Няма да говорим за „Янките“ — обади се Диърфийлд.

— Тогава какво ще кажете за индекса „Дау Джоунс“? Очаквате ли скоро голям борсов срив?

Диърфийлд поклати глава.

— Не се шегувай с мен, Ричър. В момента аз съм най-добрият ти приятел.

— Не е така. Най-добрият ми приятел е Ернесто Миранда — възрази Ричър. — „Миранда срещу щата Аризона“, решение на Върховния съд от шейсет и шеста. Съдът постанови, че правата на Миранда според Петата поправка на Конституцията са били нарушени, тъй като полицаите не го предупредили, че има право да мълчи и да си наеме адвокат.

— Е, и?

— Не можете да разговаряте с мен, докато не ми прочетете правата. След което пак няма да можете да го сторите, защото адвокатът ми не е тук, а и когато дойде, няма да ми позволи да разговарям с вас.

Тримата агенти от „Серийни престъпления“ се усмихнаха широко. Сякаш Ричър се бе заел да им доказва нещо.

— Адвокатът ти е Джоди Джейкъб, нали? — попита Диърфийлд. — Приятелката ти?

— Какво знаете за нея?

— Знаем всичко за приятелката ти — отвърна Диърфийлд, — а и за теб.

— Е, тогава защо искате да говорите с мен?

— Тя работи в „Спенсър Гътман“, нали? — попита Диърфийлд. — Добра репутация като сътрудник. Знаеш ли, че смятат да я направят съдружник?

— Чух за това.

— Може би съвсем скоро.

— Знам — повтори Ричър.

— Познанството й с теб обаче няма да й помогне особено. Ти не си идеалният съпруг за една делова жена, нали?

— Не съм никакъв съпруг.

Диърфийлд се усмихна.

— Образно казано. „Спенсър Гътман“ са от голяма класа. Подобни неща не са без значение за тях. Това е финансова компания, нали? Голям играч в банковия свят, както е известно. Но без голям опит в наказателното право. Сигурен ли си, че искаш точно тя да ти бъде адвокат? В подобна ситуация?

— В каква?

— Като тази, в която се намираш сега.

— И каква е тя?

— Ернесто Миранда беше малоумен, знаеш ли това? — попита Диърфийлд. — Въздух под налягане. За това проклетият съд беше толкова снизходителен към него. Нуждаеше се от защита, защото беше ненормален тип. Ти малоумен ли си, Ричър? Ненормален ли си?

— Вероятно, след като търпя тая гадост.

— И бездруго правата са за престъпниците. Да не би да искаш да ни кажеш, че си виновен за нещо?

Ричър поклати глава.

— Не казвам нищо. Нямам какво да ви кажа.

— А знаеш ли, че старият Ернесто въпреки всичко лежа в затвора? Хората често забравят този факт. Съдиха го повторно и го осъдиха. Лежа в затвора пет години. А знаеш ли какво му се случи после?

Ричър сви рамене. Не отговори.

— По онова време работех във Финикс — продължи Диърфийлд. — В Аризона. Бях детектив в отдел „Убийства“ на градската полиция. Малко преди да ме вземат в Бюрото. През януари седемдесет и шеста ни извикаха в един бар. На пода лежеше някаква отрепка, а от гърба му стърчеше дръжка на голям нож. Самият Ернесто Миранда, изплескал с кръвта си всичко наоколо. Никой не си беше направил труд да извика лекар. Умря няколко минути след като пристигнахме.

— Е, и?

— Престани да ми губиш времето. Вече пропилях един час, докато накарам колегите да престанат да се карат заради теб. Така. Сега ще отговориш на въпросите ми, а аз ще ти кажа дали ще имаш нужда от адвокат.

— За какво се отнасят тези въпроси?

Диърфийлд се усмихна.

— За какво се отнасят ли? За неща, които трябва да знаем, ето за какво.

— Какво трябва да знаете?

— Дали представляваш интерес за нас.

— А защо бих могъл да ви бъда интересен?

— Отговори на въпросите ни и ще разберем.

Ричър се замисли. Опря длани на масата.

— Добре — каза след малко. — Какви са въпросите?

— Знаеш за делото „Бруър срещу Милър“, нали? — попита Блейк.

Беше стар, дебел и разплут, но устата му работеше доста бързо.

— Или „Дъкуърт срещу Игън“? — добави Поултън.

Ричър го погледна. Беше на около трийсет и пет, но изглеждаше по-млад, от оня, неостаряващия тип. Вечният абсолвент. На оранжевата светлина цветът на костюма му беше ужасен, а мустаците му изглеждаха изкуствени — като залепени с лепило.

— Чувал ли си за „Илиной и Пъркинс“? — попита Ламар.

Ричър ги изгледа продължително.

— Какво, по дяволите, е това? Изпит по право?

— А за „Миник срещу Мисисипи“? — попита Блейк.

Поултън се усмихна.

— „Макнийл и Уисконсин“?

— „Аризона и Фулминант“? — добави Ламар.

— Знаеш ли какви са тези дела? — попита Блейк.

Ричър се замисли за възможна клопка, но не я откри.

— Все решения на Върховния съд — каза той. — След делото „Миранда“. „Бруър“ беше през седемдесет и седма, „Дъкуърт“ през осемдесет и девета, „Пъркинс“ през деветдесета, „Миник“ през деветдесета, „Макнийл“ през деветдесет и първа, „Фулминант“ през деветдесет и първа. Всички те, с малки промени, потвърждават първоначалното решение по делото „Миранда“.

Блейк кимна.

— Много добре.

Ламар се наклони напред. Светлината, която се отразяваше от полираната повърхност на масата, осветяваше лицето й отдолу и му придаваше мъртвешки вид.

— Познаваш Ейми Калан много добре, нали? — попита тя.

— Коя? — учуди се Ричър.

— Добре ме чу, копеле гадно!

Ричър се взря в нея. След това споменът му за една жена на име Ейми Калан се проясни и забави реакцията му, което предизвика самодоволна усмивка върху мършавото лице на Ламар.

— Но не я харесваше особено, нали? — попита тя.

Последва пауза. Тишината се сгъстяваше.

— Добре. Мой ред е — обади се Козо. — За кого работиш?

Ричър бавно обърна погледа си надясно и го спря върху Козо.

— Не работя за никого — отвърна той.

— Не започвайте война за територии с нас — цитира Козо. — „Нас“ е в множествено число. Повече от един човек. Кой стои зад това „нас“, Ричър?

— Няма „нас“.

— Глупости, Ричър. Петросян искаше да сложи ръка на ресторанта, но ти го изпревари. Кой те изпрати?

Ричър не отговори.

— Какво ще кажеш за Каролайн Кук? — обади се Ламар. — Познаваш я, нали?

Ричър отново се обърна бавно. Тя продължаваше да се усмихва.

— И нея не харесваше, нали?

— Калан и Кук — повтори Блейк. — Хайде, Ричър. Разкажи всичко, от начало до край.

Ричър го погледна.

— Какво да разкажа?

Нова пауза.

— Кой те изпрати в онзи ресторант? — попита го Козо. — Кажи ми направо и може би ще мога да ти уредя нещо.

Ричър пак се обърна към него.

— Никой не ме е изпращал никъде.

Козо поклати глава.

— Глупости, Ричър. Живееш в къща за половин милион долара, на реката, в Гарисън, и караш чисто нова кола за четирийсет и пет хиляди. Според данъчните през последните три години не си спечелил нито цент. Освен това, когато някой пожела най-добрите момчета на Петросян да попаднат в болницата, изпратиха теб. Като съберем всичко това, излиза, че работиш за някого, и искам да знам кой е той.

— Не работя за никого — повтори Ричър.

— Ти си единак, така ли? — попита Блейк. — Това ли искаш да ни кажеш?

Ричър кимна.

— Мисля, че да.

Обърна се. Блейк се усмихваше доволно.

— Така си и мислех — заяви той. — Кога напусна армията?

Ричър сви рамене.

— Преди около три години.

— Колко време беше там?

— През целия си живот. Син на офицер, после и аз станах такъв.

— Военен полицай, нали?

— Да.

— С няколко повишения.

— Бях майор.

— Ордени?

— Няколко.

— „Сребърна звезда“?

— Една.

— Първокласно досие, нали?

Ричър не отговори.

— Недей да скромничиш — подкани го Блейк. — Разкажи ни.

— Да, досието ми е добро.

— Тогава защо напусна?

— Това си е моя работа.

— Искаш да скриеш нещо ли?

— Няма да разберете.

Блейк се усмихна.

— Значи три години. Какво прави през това време?

Ричър сви рамене.

— Нищо. Забавлявах се.

— Работа?

— От време на време.

— Лентяйстваш значи.

— Предполагам.

— С какви пари?

— Спестявания.

— Свършил си ги преди три месеца. Проверихме в банката ти.

— Е, спестяванията понякога свършват, нали?

— Значи в момента си на издръжка на мис Джейкъб. Твоята приятелка, която освен това ти е и адвокат. Как се чувстваш в това положение?

Ричър се взря в протритата брачна халка на Блейк, впита в дебелия му розов пръст.

— Не по-зле от жена ти, която е на твоя издръжка, предполагам — отговори той.

Блейк изсумтя.

— Значи напусна армията и оттогава не си правил почти нищо?

— Да.

— Бил си предимно сам.

— Да.

— Доволен ли си от това?

— Ами да.

— Защото си единак.

— Глупости! Работи за някого! — намеси се Козо.

— Човекът казва, че е единак, по дяволите! — изръмжа Блейк.

Главата на Диърфийлд се въртеше наляво-надясно, сякаш наблюдаваше игра на тенис. Отразената светлина блестеше в очилата му. Той вдигна ръце, за да въдвори ред, и погледна Ричър.

— Разкажи ми за Ейми Калан и Каролайн Кук — предложи той.

— Какво има за разказване? — попита Ричър.

— Познаваше ги, нали?

— Разбира се. Отдавна. В армията.

— Тогава ни разкажи за тях.

— Калан беше ниска и мургава, а Кук беше висока и руса. Калан беше сержант, а Кук — лейтенант. Калан беше в снабдяването, а Кук — във военното планиране.

— Къде?

— Калан първо беше във Форт Уайд, до Чикаго, Кук беше в Главната квартира на НАТО, в Белгия.

— Спал ли си с някоя от тях? — попита Ламар.

Ричър се обърна и я изгледа.

— Що за въпрос е това?

— Съвсем ясен.

— Не, не съм.

— И двете бяха хубави, нали?

Ричър кимна.

— По-хубави от теб, в това няма никакво съмнение.

Ламар извърна лице и млъкна. Лицето на Блейк стана тъмночервено.

— Двете познаваха ли се помежду си? — намеси се той.

— Съмнявам се. В армията има един милион души. Двете служеха на шест хиляди и четиристотин километра една от друга, и то по различно време.

— Значи не си имал сексуална връзка с никоя от тях.

— Не, не съм.

— А опитвал ли си? С която и да е от двете?

— Не, не съм.

— Защо? Страхувал си се да не ти откажат?

Ричър поклати глава.

— И в двата случая бях с друга жена, ако държите да знаете, а на мен една обикновено ми стига.

— Съжаляваш ли, че не си спал с тях?

Ричър се усмихна.

— Сещам се и за по-лоши неща.

— Те биха ли се съгласили?

— Може би да, може би не.

— Ти как мислиш?

— Някога бил ли си в армията?

Блейк поклати глава.

— Тогава не си наясно — каза Ричър. — Повечето военни са готови да се чукат с всичко, което мърда.

— Значи не смяташ, че биха ти отказали.

Ричър гледаше втренчено Блейк.

— Не. Не мисля, че това би било сериозен повод за тревога.

Последва дълга пауза.

— Одобряваш ли присъствието на жени в армията? — попита Диърфийлд.

Ричър премести погледа си към него.

— Какво?

— Отговори на въпроса, Ричър! Одобряваш ли присъствието на жени в армията?

— Какво против бих могъл да имам?

— Смяташ ли, че от тях стават добри войници?

— Глупав въпрос — отвърна Ричър. — Вече знаеш, че стават.

— Така ли?

— Бил си във Виетнам, нали?

— Бил ли съм?

— Разбира се — каза Ричър. — Детектив в отдел „Убийства“ в Аризона през седемдесет и шеста, нали? Скоро след това попадаш в Бюрото. По онова време малко от онези, които клинчеха, можеха да направят такъв фокус. Значи си минал по реда си, може би през седемдесета или седемдесет и първа. Със зрение като твоето не си бил пилот. Очилата са те изпратили в пехотата, а в този случай цяла година са те ритали по задника из джунглата. Една трета от ритниците си получил от жени. Добри снайперистки са, нали? Чувал съм, че са много всеотдайни.

Диърфийлд кимна.

— Значи харесваш жените бойци?

Ричър сви рамене.

— Ако ти трябват бойци, жените могат да се справят не по-зле от всички останали. На Източния фронт през Втората световна война жените са се представили много добре.

Бил ли си в Израел? Жените и там са на фронтовата линия и, честно казано, не бих изпратил срещу тях американски части, освен ако не е абсолютно наложително.

— Значи нямаш възражения?

— Лично не.

— Имаш ли нещо не лично?

— Може би от военна гледна точка — каза Ричър. — Изследвания от Израел показват, че е десет пъти по-вероятно един пехотинец да спре, за да помогне на ранен войник, ако той е жена. Това бави нападението. Налага се специално обучение.

— Не мислиш ли, че хората трябва да си помагат? — попита Ламар.

— Разбира се, че трябва — отвърна Ричър. — Само че не и когато има друга, по-важна цел.

— Значи, ако напредваме заедно и ме ранят, ще ме отминеш?

Ричър се усмихна.

— Ако си ти, без дори да се замисля.

— Как се запозна с Ейми Калан? — попита Диърфийлд.

— Сигурен съм, че вече знаеш.

— Разкажи ми въпреки това. За протокола.

— Има ли протокол?

— Разбира се, че има.

— Без да ми прочетете правата?

— В протокола ще пише, че правата ти са защитени, щом го кажа аз.

Ричър млъкна.

— Разкажи ми за Ейми Калан — подкани го Диърфийлд.

— Дойде при мен заради проблем, който имаше в частта си — каза Ричър.

— Какъв проблем?

— Сексуален тормоз.

— Ти прояви ли разбиране?

— Да.

— Защо?

— Защото мен никога не са ме тормозили заради пола ми. Не разбирах защо трябва да тормозят нея.

— И какво направи?

— Арестувах офицера, когото тя обвиняваше.

— А след това?

— Нищо. Бях полицай, а не прокурор. По-нататък не беше моя работа.

— И какво стана?

— Офицерът спечели делото. Ейми Калан напусна армията.

— Независимо от това обаче кариерата на офицера отиде по дяволите.

Ричър кимна.

— Да.

— И ти как се почувства?

Ричър сви рамене.

— Мисля, че бях объркан. Доколкото знам, беше свестен тип. Повярвах обаче на Калан, не на него. Според мен беше виновен. И затова май бях доволен, че го махнаха. В идеалния случай обаче не би трябвало да е така. След като е оправдан от съда, не би трябвало кариерата му да пострада.

— Значи му съчувстваше?

— Не. Съчувствах на Калан. И съжалявах за армията. Беше голяма гадост. Кариерата на двама души беше съсипана, а трябваше да бъде само един.

— Ами Каролайн Кук?

— С Кук беше друго.

— В какъв смисъл?

— Друго място, друго време. Отвъд океана. Тя спеше с някакъв полковник. В продължение на година. Мислех, че го прави по свое желание. Нарече го „тормоз“ по-късно, когато й отказаха повишение.

— Каква е разликата?

— Нямаше логика. Полковникът я чукаше, защото тя му позволяваше, а не я повиши, защото тя не се справяше с работата си както трябва. Между двете неща нямаше връзка.

— Може би е смятала секса с него за вид сделка.

— Тогава става дума за договорни отношения. Като проститутка, на която не са платили. Това обаче не е сексуален тормоз.

— Значи не направи нищо?

Ричър поклати глава.

— Напротив. Арестувах полковника, защото беше нарушил правилата. Сексът между военнослужещи с различен ранг на практика беше забранен.

— И?

— Уволниха го дисциплинарно, жена му го заряза и той се самоуби. А Кук напусна.

— А с теб какво стана?

— Напуснах Главната квартира на НАТО.

— Защо? Разстроен ли беше?

— Не. Бях нужен на друго място.

— Нужен ли? Защо точно ти?

— Защото бях добър следовател. В Белгия си губех времето. Там не се случваше почти нищо.

— След това имал ли си много случаи на сексуален тормоз?

— Естествено. Превърна се в голям проблем.

— Кое? Фактът, че кариерата на голям брой свестни мъже се провали? — попита Ламар.

Ричър се обърна към нея.

— Имаше и такива. Превърна се в лов на вещици. Според мен повечето случаи бяха истински, но пострадаха и невинни хора. Много нормални взаимоотношения също излязоха на показ. Правилата изведнъж се промениха. Някои от невинните жертви бяха мъже. Имаше обаче и жени.

— Истински хаос, а? — намеси се Блейк. — И всичко започна заради противни женички като Калан и Кук, нали?

Ричър не каза нищо. Козо барабанеше с пръсти по масата.

— Искам да се върнем към историята с Петросян — каза той.

Ричър го погледна.

— Няма история с Петросян. Не съм чувал за човек на име Петросян.

Диърфийлд се прозя и погледна часовника си. Вдигна очилата на челото си и разтри очите си.

— Минава полунощ, знаеш ли това?

— Добре ли се отнесе с Калан и Кук? — попита Блейк.

Ричър премигна през ослепителната светлина към Козо, после пак погледна Блейк. Ярката жълта светлина от тавана се отразяваше от червеникавия махагон на масата и придаваше ален оттенък на подпухналото му лице.

— Да, отнесох се добре с тях.

— Виждал ли си ги пак, след като предаде делата им на прокурора?

— Веднъж или два пъти, струва ми се. Случайно.

— Имаха ли ти доверие?

Ричър сви рамене.

— Мисля, че да. Работата ми беше да ги накарам да ми вярват. Трябваше да ги разпитвам за множество интимни подробности.

— С много жени ли ти се е налагало да правиш това?

— Имаше стотици случаи. През мен са минали двайсетина. След това създадоха специален отдел.

— Кажи ни името на някоя друга жена, с чийто случай си се занимавал.

Ричър затърси в паметта си, сред безбройните кабинети в топли и студени страни, с малки и големи бюра, със слънце зад прозорците, с облаци зад прозорците, множеството огорчени и гневни жени, разказващи с пресекващ глас за това как са били предадени.

— Рита Симека — отговори той. — Изборът ми е случаен.

Блейк замълча, а Ламар се наведе към куфарчето си и извади оттам дебела папка. Сложи я на масата и я плъзна към Блейк. Той я отвори, прехвърли страниците и проследи с пръст дълъг списък. Кимна.

— Добре — каза той. — Какво стана с мис Симека?

— Беше лейтенант Симека — отговори Ричър. — Във Форт Браг, Джорджия. Момчетата твърдяха, че било задявка, а тя го нарече групово изнасилване.

— Какъв беше резултатът?

— Тя спечели делото. Трима души лежаха във военния затвор и бяха уволнени дисциплинарно.

— А какво стана с лейтенант Симека?

Ричър сви рамене.

— В началото беше доволна. Чувстваше се отмъстена. После реши, че не е възможно да остане на служба, и напусна.

— Къде е сега?

— Нямам представа.

— Да допуснем, че я видиш някъде. Примерно попадаш в някой град и я виждаш в магазин или в ресторант. Тя какво би направила?

— Не знам. Вероятно ще ми каже „здрасти“. Може да поговорим, да изпием по чашка.

— Ще й бъде ли приятно, че те вижда?

— Мисля, че да.

— Защото те помни като свестен тип?

Ричър кимна.

— Това са сериозни премеждия. Не толкова самата случка, колкото разследванията и процедурите след това. Затова следователят трябва да създаде контакт. Трябва да бъде приятел и помощник.

— Значи жертвата ти става приятел?

— Ако го направиш както трябва, да.

— Какво ще стане, ако почукаш на вратата на лейтенант Симека?

— Не знам къде живее.

— Ако знаеше. Ще те покани ли да влезеш?

— Не знам.

— Ще те познае ли?

— Сигурно.

— И ще те помни като приятел?

— Предполагам.

— Значи, ако почукаш на вратата й, тя ще те покани, нали? Ще отвори вратата, ще види стария приятел, ще те покани да влезеш и ще ти предложи кафе или нещо друго. Ще поприказвате, ще си спомните миналото.

— Може би — каза Ричър. — Вероятно.

Блейк кимна и млъкна. Ламар сложи ръка на лакътя му и се наведе към него, за да прошепне нещо на свой ред. Той кимна и се наклони към Диърфийлд също за да му прошепне нещо. Диърфийлд погледна към Козо. След това тримата агенти от Куонтико се облегнаха назад, едва доловим жест, който обаче достатъчно красноречиво казваше: Добре, това ни интересува. Козо погледна тревожно Диърфийлд. Диърфийлд се наведе и се втренчи в Ричър през очилата си.

— Положението е много объркано — каза той.

Ричър не отговори. Седеше и чакаше.

— Какво точно стана в ресторанта?

— Нищо — отвърна Ричър.

Диърфийлд поклати глава.

— Беше под наблюдение. Хората ми те следят от една седмица. Специални агенти Ламар и Поултън се присъединиха към екипа тази вечер. Видели са всичко със собствените си очи.

Ричър го изгледа.

— Следите ме от седмица?

Диърфийлд кимна.

— От осем дни, ако трябва да съм точен.

— Защо?

— Ще стигнем и до това.

Ламар се раздвижи и пак посегна към куфарчето си. Извади друга папка, отвори я и измъкна от нея няколко листа. Четири-пет, защипани с метална щипка. Бяха гъсто изписани. Усмихна се ледено на Ричър, обърна ги и ги плъзна по масата към него. Те прошумоляха от рязкото движение и спряха точно пред него. Ричър видя, че е споменат като обекта. Прочете списък с всички посетени от него места, както и описание на всичко, което беше правил през последните осем дни. До последната секунда. До последната подробност. Ричър вдигна очи към усмихнатата физиономия на Ламар и кимна.

— Явно опашките на ФБР са много добри. Изобщо не съм ги забелязал.

Последва мълчание.

— Та какво стана в ресторанта? — попита Диърфийлд след малко.

Ричър се замисли. Честността е най-добрата политика, каза си. Прецени. Преглътна. После кимна на агентите.

— Мисля, че юристите биха го нарекли „несъвършена необходимост“. Извърших дребно престъпление, за да предотвратя по-голямо.

— Сам ли действаше? — попита Козо.

Ричър кимна.

— Да.

— Тогава какво означава онова „не започвайте война за територии с нас“?

— Исках да изглеждам убедителен. Исках Петросян да ме вземе на сериозно, който и да е той. Да си мисли, че си има работа с друга организация.

Диърфийлд се пресегна и взе листата с резултатите от наблюдението. Прегледа ги.

— Тук не са отразени никакви контакти, освен с мис Джоди Джейкъб. Тя определено не се занимава с охранителен рекет. Какво показва телефонният дневник?

— Послушвали сте телефона ми? — попита Ричър.

Диърфийлд кимна.

— Претърсихме и боклука ти.

— Телефонният дневник е чист — обади се Поултън. — Не е говорил с никого, освен с мис Джоди Джейкъб. Води затворен живот.

— Така ли, Ричър? — попита Диърфийлд. — Затворен живот ли водиш?

— Обикновено да — отговори Ричър.

— Значи си действал сам — продължи Диърфийлд. — Като съвестен гражданин. Никакви контакти с гангстери, никакви инструкции по телефона.

Обърна се към Козо и го погледна въпросително.

— Удовлетворява ли те това, Джеймс?

Козо сви рамене и кимна.

— Нямам избор, струва ми се.

— Съвестен гражданин, а, Ричър? — изви въпросително глас Диърфийлд.

Ричър кимна мълчаливо.

— Можеш ли да го докажеш?

Ричър сви рамене.

— Можех да им взема пистолетите. Ако работех за някого, щях да го направя. Но не ги взех.

— Така е. Хвърли ги в контейнера за боклук.

— Преди това ги обезвредих.

— С прахоляк в механизмите. Защо го направи?

— За да не може някой да ги намери и да ги използва.

Диърфийлд кимна.

— Съвестен гражданин. Видял си несправедливост и си поискал да я отстраниш.

— Да.

— Все някой трябва да го направи, нали?

— Да.

— Не обичаш несправедливостите, а?

— Така е.

— И можеш да направиш разлика между добро и зло?

— Надявам се.

— Не ти е нужна намесата на съответните власти, защото можеш сам да вземаш решения.

— Обикновено.

— Уверен си в моралния си кодекс.

— Да.

Диърфийлд замълча и се вгледа в него през отблясъка на светлината.

— Тогава защо открадна парите? — попита той след миг.

Ричър сви рамене.

— Бойна плячка. Трофей.

Диърфийлд кимна.

— И това е от кодекса, нали?

— Сигурно.

— Играеш по свои собствени правила, нали?

— Обикновено да.

— Никога не би ограбил възрастна жена, но няма проблем да прибереш парите на двама биячи.

— Да.

— Когато прекрачат границата на това, което според теб е допустимо, трябва да си получат заслуженото, нали?

— Да.

— Твой личен кодекс.

Ричър отново вдигна рамене и замълча. Тишината натежа.

— Знаеш ли нещо за психологическите профили на престъпниците? — попита внезапно Диърфийлд.

— Само каквото съм чел във вестниците.

— Това е наука — обясни Блейк. — В Куонтико се занимаваме с това от години. Специален агент Ламар в момента е нашият водещ експерт. Специален агент Поултън е неин помощник.

— Правим оглед на местопрестъплението — обади се Ламар. — Откриваме съответните психологически показатели и разработваме личностните характеристики на евентуалния извършител на престъплението.

— Изучаваме жертвите — добави Поултън. — Опитваме се да открием спрямо кого биха били особено уязвими.

— Какви престъпления? — попита Ричър. — Какви местопрестъпления?

— Мръсно копеле! — просъска Ламар.

— Ейми Калан и Каролайн Кук — каза Блейк. — И двете бяха убити.

Ричър се втренчи в него.

— Калан умря първа — продължи Блейк. — Много характерен почерк, но едно убийство си е едно убийство. След това умря Кук. Същият почерк. И станаха серийни убийства.

— Потърсихме връзка между жертвите — обясни Поултън. — Не беше трудно да я открием. И двете са жертви на сексуален тормоз в армията, вследствие на което са напуснали.

— Невероятна организираност при извършване на престъплението — продължи Ламар, — което говори за военна педантичност. Специфичен почерк. Никакви следи. Никакви улики. Ясно е, че извършителят е много прецизен човек, запознат с процедурите на разследването. Възможно е самият той да е добър следовател.

— И в двете жилища няма следи от взлом — каза Поултън. — И в двата случая убиецът е бил допуснат да влезе от самите жертви.

— Значи и двете са го познавали — допълни Блейк.

— И са му имали доверие — обади се Поултън.

— Като на приятел, дошъл на гости — добави Ламар.

Всички млъкнаха за момент.

— Да, това е бил той. Приятел, дошъл на гости — каза Блейк. — Човек, с когото са се чувствали свързани.

— Приятел на гости — допълни Поултън. — Звъни на вратата, те отварят и казват „Здрасти, радвам се, че те виждам“.

— И влиза — каза Ламар. — Просто така. — Тя замълча за момент, после продължи: — И в двата случая разследвахме престъплението от психологическа гледна точка. Защо тези две жени са ядосали някого до такава степен, че да посегне на живота им? Започнахме да търсим човек от армията, със сметки за уреждане. Може би човек, вбесен от мисълта, че някакви противни женици са унищожили кариерата на свестни войници, а след това са напуснали? Лекомислени жени, докарали добри мъже до самоубийство?

— Някой, който ясно може да разграничи доброто от злото — каза Поултън. — Някой, който достатъчно сериозно разчита на собствения си морален кодекс, за да се заеме да отстрани такава несправедливост сам. Някой, готов да действа, без да му се бъркат компетентните власти.

— Някой, когото и двете са познавали толкова добре, че са го пуснали да влезе, без да задават въпроси, както се постъпва при посещение на стар приятел — допълни Блейк.

— Решителен човек — добави Ламар. — Някой достатъчно добре организиран, че да купи, без да му мисли много, машинка за етикети и туба лепило, защото се налага да се справи с дребен, неочаквано възникнал проблем.

Настъпи мълчание.

— Прегледахме военните им досиета — продължи тя. — Прав си. Двете не са се познавали. Имали са много малко общи познати. Много малко. Ти си един от тях.

— Искаш ли да узнаеш един интересен факт? — попита Блейк. — Някога серийните убийци са предпочитали да се возят с фолксваген костенурка. Почти всички. Удивително. След това са минали на микробуси. После на джипове. Четири по четири, като твоя. Дяволски показателно е.

Ламар се наклони и взе листата, които бе сложила пред Диърфийлд. Чукна с пръст върху тях.

— Най-често живеят сами — каза тя. — Контактуват най-много с един човек. Живеят за чужда сметка, обикновено за сметка на роднина или приятел, много често жена. Почти не правят нормалните неща. Не говорят много по телефона, тихи и потайни са.

— Познават добре правните проблеми — добави Поултън. — Знаят какво ли не. Като например куп стари дела, чрез които се дефинират правата им.

Отново настъпи мълчание.

— Изготвянето на психологически профили на престъпници — намеси се Блейк — е точна наука. В повечето щати те се смятат за достатъчно основание за арест.

— Тези профили никога не лъжат — отбеляза Ламар, облегна се назад и доволната й усмивка разкри кривите й зъби.

— Е? — попита Ричър.

— Значи някой е убил двете жени.

— И?

Диърфийлд наклони глава надясно, към Блейк, Ламар и Поултън.

— И тези агенти смятат, че този някой е точно като теб.

— Е?

— Затова ти зададохме всички тези въпроси.

— И?

— И, мисля, че са напълно прави. Бил е човек, точно като теб. Може дори да си бил ти.