Лесни за убиване

15

Харпър все още беше с втория си костюм и косата й бе разпусната по раменете, но иначе беше съвсем променена. Увереността й бе заменена от някакво трескаво напрежение, очите й бяха зачервени и уморени. Стори му се, че е пред нервен срив.

— Какво е станало? — попита той.

— Всичко! Всичко се обърна наопаки!

— Къде?

— В Спокейн.

— Не! — възкликна той.

— Да. Алисън Ламар.

— По дяволите! — промълви Ричър.

Харпър кимна.

— Да. По дяволите.

— Кога?

— Вчера. Той явно ускорява нещата. Вече не спазва интервала. Следващата трябваше да бъде след две седмици.

— Как е станало?

— Както другите. Търсили са я от болницата заради смъртта на баща й, никой не отговарял и накрая позвънили в полицията. Ченгетата отишли и я намерили мъртва във ваната с боята, точно както другите.

— Но как, по дяволите, е влязъл?

Харпър поклати глава.

— През вратата.

— Глупости! Не мога да повярвам!

— Отцепили са района. Ще изпратят специализиран екип направо от Куонтико.

— Няма да открият нищо.

Настъпи мълчание. Харпър нервно огледа кухнята на Джоди.

— Блейк иска да се върнеш — каза тя. — Напълно подкрепя хипотезата ти. Сега ти вярва. Единайсет жени са, не са деветдесет и една.

Ричър се втренчи в нея.

— И какво трябва да кажа на това? По-добре късно, отколкото никога ли?

— Иска да се върнеш — повтори Харпър. — Нещата излязоха от контрол. Трябва да съкратим военните формалности, а той смята, че си показал завидно умение в тази насока.

Не биваше да го казва. Думите й увиснаха във въздуха. Джоди премести погледа си от Харпър към вратата на хладилника.

— Трябва да отидеш, Ричър — каза тя.

Той не отговори.

— Иди да съкратиш формалностите и да направиш онова, за което те бива.

И той тръгна. Долу на Бродуей ги чакаше кола, наета от нюйоркския офис на Бюрото, а шофьорът беше същият тип, с когото пътува от Гарисън с опрян в слепоочието пистолет. Дори и да беше объркан от промяната в статута на Ричър, той не го показваше. Само включи сигналната лампа и пое на запад, към Нюарк.

На летището цареше хаос. Пробиха си път през тълпите до гишетата за вътрешните полети и изчакаха потвърждаването на резервацията от Куонтико. Две места в туристическа класа. Хукнаха към изхода и се оказаха последните, които се качиха на самолета. Стюардесата, която ги чакаше в края на ръкава, ги настани в първа класа, после взе микрофона, приветства всички пътници с „добре дошли“ и им пожела „приятен полет“ до Сиатъл и Такома.

— Сиатъл ли? — учуди се Ричър. — Мислех, че отиваме в Куонтико.

Харпър потърси зад гърба си предпазния колан и поклати глава.

— Първо ще огледаме на място. Блейк смята, че ще бъде полезно. Бяхме там преди два дни и може да установим дали нещо не се е променило. Според него си струва да опитаме. Много е отчаян.

Ричър кимна.

— Ламар как го приема?

Харпър сви рамене.

— Държи се, но е много напрегната. Иска да поеме всичко под свой контрол, но няма да дойде с нас дотам. Все още отказва да се качи на самолет.

Самолетът потегли, описвайки широки кръгове по асфалта, и се отправи към пистата за излитане. Двигателите забучаха неистово и самолетът се разтресе.

— Самото летене не е проблем — каза Ричър.

— Знам — отвърна Харпър. — Разбиването е проблем.

— Според статистиката това почти не се случва.

— Като печалба от лотарията. Но все пак има късметлии.

— Кошмарно е да не летиш. В страна с такива размери това те ограничава, не е ли така? Особено ако си федерален агент. Интересно как я търпят.

Тя отново сви рамене.

— Приемат го като даденост. Намират начини да я заобиколят.

Самолетът зави по пистата за излитане и заби спирачки. Двигателите зареваха на пълни обороти и машината се понесе напред, отначало плавно, после все по-бързо, с постоянно ускорение. Отлепи се от земята неусетно, колелата се прибраха на местата си и земята рязко се наклони пред очите им.

— Пет часа до Сиатъл — каза Харпър. — Всичко отново.

— Помисли ли за географското местоположение? — попита Ричър. — Спокейн е четвъртият ъгъл, нали?

Тя кимна.

— От единайсет възможни места, пръснати из цялата страна, той избира четирите най-отдалечени едно от друго за първите си четири жертви. Крайните точки на схемата.

— Да, но защо? — Харпър се намръщи. — Може би демонстрира възможностите си.

Ричър кимна.

— И бързина. Може би тъкмо затова е зарязал интервала. За да покаже колко е добър. Отива в Спокейн няколко дни след като е бил Сан Диего и ликвидира нова жертва.

— Няма да е лесно да го хванем.

Ричър кимна неопределено.

— Никак. Не е оставил никакви следи в Сан Диего, след което кара като луд на север до Спокейн, където, мога да се обзаложа, че също не е оставил следи. Да, много е добър. Питам се кой, по дяволите, е той…

Харпър се усмихна мрачно.

— Всички се питаме кой е той, Ричър. Работата е в това да го открием.

Ти си гений, абсолютен гений, чудо, свръхчовешки талант. С четири по-малко! Една, две, три, четири! И с четвъртата беше най-добре. Самата Алисън Ламар! Непрекъснато се връщаш към последното, прехвърляш го в съзнанието си като на видео, проверяваш, изпитваш, изучаваш. Но и се наслаждаваш. Защото беше най-доброто досега. Най-забавното, най-удовлетворителното! И с най-голям ефект. Какво изражение на лицето имаше само, когато отвори вратата! Как ме позна, как се изненада, колко се зарадва!

Нямаше никакви грешки. Нито една. От началото до края изпълнението беше безупречно. Спомняш си действията си до най-малката подробност. Не докосна нищо, не остави нищо след себе си. Не занесе нищо в къщата й освен тихото си присъствие и спокойния си глас. Разбира се, мястото също помогна — усамотено, без жива душа на километри наоколо. Напълно безопасна операция. Може би трябваше да се позабавляваш още малко с нея, да я накараш да пее или да танцува! Можеше да прекараш повече време там. Никой нямаше да чуе нищо.

Не го направи, защото схемата е важно нещо. Тя те предпазва. Упражняваш се, репетираш мислено, разчиташ на познатото. Разработи схемата за най-лошите условия, какъвто беше случаят с онази кучка Стенли в проклетото предградие на Сан Диего. Пълно със съседи! Малки шперплатови къщички, скупчени една върху друга! Придържай се към схемата, това е ключът. И продължавай да мислиш. Мисли, мисли, мисли! Планирай предварително. Не преставай да планираш. Справи се с номер четири, сега имаш право да си го представяш многократно и да му се наслаждаваш известно време, но после ще трябва да го оставиш настрана, да приключиш с него и да се подготвиш за номер пет.

Храната в самолета беше подходяща за полет по време между обяда и вечерята, пресичащ всички времеви зони на континента. Единственото сигурно нещо бе, че не е закуска — сладко тесто с пълнеж от шунка и сирене. Харпър не беше гладна, така че Ричър изяде и нейната порция. После се зареди с кафе и се замисли. Предимно за Джоди. Дали самият той беше в състояние да приеме нейния начин на живот, а тя — неговия? Първо, трябваше да определи собствения си живот. С нейния нямаше проблеми — адвокатка, собственица, любовница, любителка на джаза от петдесетте, почитателка на модерното изкуство. Човек, който желае да се установи на едно място, точно защото знае какво е да бъдеш без корени. Апартаментът на четвъртия етаж в стара сграда на Бродуей, близо до музеите, галериите и изисканите ресторанти, я удовлетворяваше напълно.

А той? Какво би могло да го направи щастлив? Да бъде с нея очевидно. В това нямаше никакво съмнение. Спомни си онзи юнски ден, когато се беше появил отново в живота й. Спомни си съвсем точно мига, когато я видя за първи път след толкова много време и си даде сметка коя е. Силата на чувството, което го заля, приличаше на удар от електрически ток. Отново го почувства само при мисълта за онзи миг. Рядко бе преживявал такива силни чувства.

Рядко, но не никога. Беше изпитвал същото в някои моменти, след като напусна армията. Помнеше как слизаше от автобуси в градове, за които никога не беше чувал, в щати, които никога не беше посещавал. Помнеше топлината на слънцето в тила си и прахоляка по обувките си, дългите безкрайни магистрали пред себе си. Помнеше смачканите банкноти, които подаваше на рецепцията в уединени крайпътни мотели, допира на старите месингови ключове, застоялата миризма на евтините стаи, скърцането на пружините, докато лягаше в анонимните легла. Веселите любопитни келнерки, разговорите с шофьорите, които го вземаха на автостоп — случайни контакти между две същества от милиардите на планетата. Животът на скитника. Очарованието му означаваше много за него и му липсваше ужасно, когато се застояваше по-дълго в Гарисън или в апартамента на Джоди. Много му липсваше. Почти толкова, колкото тя му липсваше в момента.

— Напредваш ли? — попита го Харпър.

— В какво?

— Беше се замислил. Престана да ме виждаш.

— Така ли?

— За какво се беше замислил?

Той сви рамене.

— За скали и страшни места.

Тя се втренчи в него.

— Така няма да стигнем доникъде. Мисли за нещо друго, чуваш ли?

— Добре — отговори той.

Погледна встрани и се опита да престане да мисли за Джоди. И да мисли за нещо друго.

— Наблюдение — каза той изведнъж.

— Какво наблюдение?

— Допускаме, че онзи тип първо наблюдава къщите, нали? Поне един ден. Когато сме били там, може да се е криел наоколо. — Харпър потрепери.

— Страшничко. Е, и какво?

— Значи трябва да проверите регистрите в мотелите и да разпитате из цялата околност. Трябва да се работи, иначе няма да стане. Нищо няма да постигнете, опитвайки се да извършите някакво вълшебство пет етажа под земята във Вирджиния.

— Нямаше никаква „околност“. И ти видя мястото. Няма за какво да се хванем. Непрекъснато ти го повтарям.

— А аз повтарям, че винаги има за какво да се хванеш.

— Да, да… Той е много умен, боята, географското местоположение, усамотените места.

— Точно така. Не се шегувам. Тези четири неща ще ви отведат при него със сигурност. Блейк в Спокейн ли е?

Тя кимна.

— Ще бъде там.

— Ще трябва да прави каквото му кажа, иначе няма да остана.

— Не прекалявай, Ричър. Ти си човекът за връзка с армията, а не следовател. А Блейк е отчаян. И може да те принуди да останеш.

— Заплахите му се изчерпаха.

Тя се намръщи.

— Не разчитай на това. Диърфийлд и Козо вече издирват китайците, които могат да те накиснат. Ще поискат от имиграционните власти да направят проверка за незаконно пребиваващи и тогава ще открият най-малко хиляда души само в кухните на ресторантите. При което ще започнат да говорят за депортиране, но между другото ще споменат, че при известно съдействие проблемът може да се реши. Тогава босовете ще накарат тези момчета да изплюят всичко, което искаме. Най-доброто за възможно най-голям брой хора, нали?

Ричър не отговори.

— Бюрото винаги получава онова, което иска — добави Харпър.

Проблемът при многократното връщане към извършеното, като превъртане на филмова лента, е, че започват да се промъкват съмнения. Прехвърляш го в паметта си и започваш да се питаш дали наистина е извършено както трябва. Седиш в самота и мислиш, мислиш, мислиш, докато всичко започва да губи ясни очертания, и колкото повече се питаш, толкова повече губиш увереност. Една малка подробност. Направи ли го? Каза ли го? Със сигурност го направи в къщата на Калан. Да, определено. А също и в къщата на Каролайн Кук. Без съмнение. И в къщата на Лорейн Стенли в Сан Диего. Ами в къщата на Алисън Ламар? Направи ли го? Накара ли я тя да го извърши? Каза ли й го?

Не се съмняваш в това, но може би увереността ти е резултат от многократното повторение. Може би заради повтарящата се схема ти се струва, че нещо е извършено само защото така е станало и преди. Но може би този път не е така. Започваш ужасно да се страхуваш. Увереността, че е направен пропуск, расте. Мислиш усилено. И колкото повече мислиш, толкова повече се засилва убеждението ти за пропуск. Последният път. Ако й е казано да го извърши, всичко е наред. А иначе? Произнесе ли думите? Може би не си. Ами тогава?

Овладей се! Човек с твоя свръхчовешки талант да е объркан и неуверен? Глупости! Абсурд! Не мисли повече за това. Но не можеш. То те измъчва. Нараства все повече и повече, крещи все по-силно и по-силно. Облива те студена пот. И най-накрая си даваш сметка, че е допусната първата малка грешка.

Блейк и екипът му бяха пристигнали директно от базата Андрюс със самолета на ФБР, който сега чакаше Ричър и Харпър на пистата, близо до ръкавите за вътрешните полети. Веднага щом слязоха, ги пресрещна същият агент, който ги бе чакал предишния път, и им посочи стълбата, по която излязоха навън. Оттам изтичаха до самолета на ФБР и след четири минути бяха отново във въздуха.

С лиърджета стигнаха до Спокейн много по-бързо, отколкото с чесната. Чакаше ги същата кола със същия шофьор. Тефтерчето с адреса на Алисън Ламар все още беше прикрепено на предното стъкло. Изминаха шестнайсетте километра на изток към Айдахо и после завиха на север по тесния път между хълмовете. Петдесет метра по-навътре пътят беше затворен от две паркирани коли и жълта лента, опъната между две дървета. В далечината над дърветата се виждаха планините. Над западните върхове бяха надвиснали сиви облаци и валеше, а на изток слънчевите лъчи падаха косо иззад облаците и се отразяваха в снежните преспи по върховете.

Един полицай вдигна лентата и колата продължи напред. Изкачи се нагоре покрай самотните къщи на повече от километър една от друга и спря на завоя преди къщата на Ламар.

— Оттук ще трябва да продължите пеша — каза шофьорът.

Той остана в колата, а Харпър и Ричър слязоха и тръгнаха към къщата. Въздухът беше влажен, наситен с водни капчици, които не бяха истински дъжд, но и не означаваха сухо време. Отминаха завоя и зърнаха къщата вляво, сгушена зад оградата сред изкривените от вятъра дървета. Пътят извиваше надясно и беше блокиран. Сигналната лампа на една местна полицейска кола в черно и бяло светеше безцелно. Имаше още две коли без обозначения и един джип с тъмни стъкла. Микробусът на съдебния патолог чакаше с отворени врати. По всички коли блестяха ситни капчици влага.

Когато се приближиха, предната врата на джипа се отвори и Нелсън Блейк слезе, за да ги посрещне. Беше в тъмен костюм, с вдигната яка на палтото заради влагата и студа. Лицето му изглеждаше по-скоро сиво, отколкото червено, сякаш шокът беше свалил кръвното му налягане. Заговори веднага, делово. Без поздрави, извинения или любезности. Не смяташе да признае грешката си.

— След малко повече от час ще се стъмни — каза той. — Искам да минем навсякъде, където сте били онзи ден, и да ми кажеш дали нещо не се е променило.

Ричър кимна. Изведнъж му се прииска да открие нещо. Нещо съществено. Нещо важно. Не заради Блейк. А заради Алисън. Загледа се в оградата, в дърветата и моравата. Личеше си, че за тях се полагат грижи. Бяха съвсем банални подобрения върху една твърде незначителна част от повърхността на планетата, но бяха мотивирани от искреното желание, вкус и ентусиазъм на една жена, която вече беше мъртва. Плод на собствените й усилия.

— Кой е влизал преди нас? — попита той.

— Само местният униформен полицай — отговори Блейк. — Този, който я е намерил.

— И никой друг?

— Никой.

— Дори патолозите?

Блейк поклати глава.

— Исках първо да чуя теб.

— Значи тя е още там?

— Да, боя се, че е там.

Беше тихо. Само свистенето на вятъра в жиците. Червено-синята светлина на сигналната лампа на полицейската кола продължаваше ритмично и безсмислено да облива гърба на Блейк.

— Добре — каза Ричър. — Униформеният пипал ли е нещо?

Блейк отново поклати глава.

— Отворил вратата, обиколил долу, качил се горе, намерил банята, излязъл веднага и позвънил. Дежурният проявил здрав разум и му забранил да влиза отново.

— Пътната врата отключена ли е била?

— Затворена, но отключена.

— Почукал ли е?

— Предполагам.

— Значи по халката ще намерим и неговите отпечатъци. И по дръжката отвътре.

Блейк вдигна рамене.

— Това е без значение. Не е изтрил отпечатъците на нашия човек, тъй като той не оставя следи.

Ричър кимна.

— Добре.

Той отмина паркираните коли и продължи към входа на алеята пред къщата. Измина още двайсетина метра по пътя.

— Накъде води този път? — извика той.

Блейк беше на десетина метра зад него.

— Към небитието вероятно.

— Тесен е, нали?

— Виждал съм и по-широки — съгласи се Блейк.

Ричър се върна при него.

— Значи трябва да проверите калта отстрани, малко по-нататък, може би след следващия завой.

— Защо?

— Нашият човек най-вероятно е дошъл от Спокейн. Отминал е къщата, продължил е малко по-нататък, обърнал е и се е върнал. Преди да влезе и да си свърши работата, сигурно е искал колата му да е обърната в правилната посока. Човек като него не може да не е помислил за тръгването си.

Блейк кимна.

— Добре. Ще изпратя някой да провери. А сега да влезем в къщата.

Отиде да даде инструкции на хората от екипа си, а Ричър и Харпър го изчакаха на входа на алеята.

— Хайде, разкажете ми какво направихте онзи ден.

— Спряхме тук за момент — започна Харпър. — Беше много тихо. След това отидохме до вратата и почукахме.

— Сухо ли беше, или валеше? — попита Блейк.

Харпър погледна към Ричър.

— Май че беше сухо. Имаше малко слънце. Не беше топло, но и не валеше.

— Пътят беше сух — добави Ричър. — Не толкова, че да се вдига прах, но влагата беше попила в чакъла.

— Значи по обувките ви не е имало камъчета?

— Не би трябвало.

— Добре.

Пред вратата спряха.

— Сложете си това — каза Блейк и извади връзка найлонови пликове от джоба си. Надянаха ги на краката си и подпъхнаха горните ръбове в обувките си.

— Тя отвори при второто почукване — продължи Харпър. — Показах й значката си през шпионката.

— Беше доста предпазлива — отбеляза Ричър. — Каза, че Джулия я предупредила да не отваря.

Блейк кимна мрачно и бутна вратата с крак, за да отвори. Пантите изскърцаха както преди.

— Спряхме тук, във вестибюла — каза Харпър. — После тя ни предложи кафе и всички отидохме в кухнята.

— Някакви промени тук? — попита Блейк.

Ричър се огледа. Боровата ламперия по стените, боровите дъски на пода, жълтите карирани пердета, канапетата, газените лампи с монтирани електрически крушки.

— Не виждам нищо по-различно — каза той.

— Добре. Отиваме в кухнята.

Влязоха. Подът беше все така лъснат до блясък. Шкафовете бяха същите, печката беше студена и празна, уредите под плота бяха същите. Всичко беше на мястото си. В мивката имаше неизмити съдове, а едно от чекмеджетата за прибори беше леко отворено.

Харпър погледна към прозореца.

— Само гледката е различна — каза тя. — Днес е много по-мрачен ден.

— В мивката нямаше нищо — каза Ричър. — И това чекмедже беше затворено.

Застанаха пред мивката. Вътре беше оставена една чиния, чаша за вода, чаша за кафе, нож и вилица. По чинията имаше остатъци от пържени яйца и трохи от препечен хляб. В чашата за кафе имаше утайка.

— Може би от закуска — каза Блейк.

— Или вечеря — кимна Харпър. — Яйце върху препечен хляб може да бъде вечерята на една жена, която живее сама.

Блейк отвори чекмеджето с върха на пръста си. Беше пълно с евтини прибори и всякакви инструменти — малки отвертки, клещи, изолирбанд, жици, резервни бушони.

— Добре, а какво стана после? — попита Блейк.

— Аз останах тук с нея — отвърна Харпър, — а Ричър разгледа къщата.

— Покажи ми — каза Блейк и последва Ричър обратно в коридора.

— Проверих гостната и всекидневната — каза Ричър. — Огледах прозорците и реших, че са сигурни.

Блейк кимна.

— Нашият човек не влиза през прозорците.

— После излязох навън и огледах двора и гаража.

— Първо ще се качим горе — уточни Блейк.

— Добре.

Ричър тръгна първи. Много добре съзнаваше къде отива. Само преди около трийсет часа убиецът беше минал по същия път.

— Проверих стаите. В нейната спалня влязох най-накрая.

— Да вървим — каза Блейк.

Минаха през спалнята на Алисън и спряха за миг пред вратата на банята.

— Хайде — подкани го Блейк.

Погледнаха вътре. Банята беше безукорно чиста. По нищо, освен ваната, не личеше, че там се е случило нещо. Но ваната беше пълна със зелена боя почти догоре, а под повърхността се виждаха контурите на дребно мускулесто женско тяло, покрито с тънък втвърден пласт. Очертаваха се бедрата, гърдите, стомахът. Наклонената назад глава. Брадичката, челото. Леко отворената уста, устните, изопнати настрани от лека гримаса.

— По дяволите! — изруга Ричър.

— Да, по дяволите! — каза Блейк.

Ричър стоеше и се опитваше да види признаците. Да ги разчете. Но нямаше нищо. Банята беше абсолютно същата, както и преди.

— Виждаш ли нещо? — попита Блейк.

Ричър поклати глава.

— Не.

— Добре. Да излезем навън.

Слязоха по стълбата, без да говорят. Харпър ги чакаше в коридора. Тя погледна въпросително Блейк. Той само поклати глава. Може би искаше да й каже да не се качва горе. След това излязоха на двора през задната врата.

— Проверих прозорците отвън — каза Ричър.

— Този тип не е влязъл през проклетите прозорци — повтори Блейк, — а през вратата.

— Но как, по дяволите? — попита Ричър. — Когато ние дойдохме, вие вече я бяхте предупредили по телефона. Харпър й показа служебната значка и няколко пъти повтори, че е от ФБР. А тя буквално се криеше вътре. И после, когато най-сетне отвори, трепереше като лист. Как онзи е успял да я накара да му отвори?

Блейк сви рамене.

— Казах ти още в началото, че жертвите го познават. Доверяват му се. Той е някакъв стар приятел или нещо подобно. Чука на вратата, те го виждат през шпионката, усмихват се радостно и му отварят.

Вратата към мазето беше затворена. Катинарът си беше на мястото.

Вратата на преустроената в гараж плевня също бе затворена, но не беше заключена. Двамата влязоха в сумрачното помещение. Новият джип беше там, купчината с кашони също. И големият кашон от автоматична пералня беше на мястото си, с леко отворени капаци и увиснали лепенки.

— Има нещо различно — каза Ричър.

— Какво?

— Чакай да помисля.

Затвори очи, после отново ги отвори и се опита да си спомни картината от предния път, сякаш сравняваше две снимки.

— Колата е местена — каза след малко.

Блейк въздъхна разочаровано.

— Естествено, след като сте си тръгнали, е ходила до болницата.

Ричър кимна.

— Има и още нещо.

— Какво?

— Чакай да помисля.

И тогава го видя.

— По дяволите!

— Какво?

— Пропуснал съм го! Съжалявам, Блейк, но просто не го забелязах.

— Какво?

— Онзи кашон от пералня. А тя вече имаше чисто нова пералня. В кухнята, под плота.

— Е, и? Сигурно е извадена от този кашон.

Ричър поклати глава.

— Не. Преди два дни кашонът беше запечатан. А сега е отворен.

— Сигурен ли си?

— Да. Същият кашон, на същото място. Тогава обаче беше затворен, а сега е отворен.

Блейк отиде до кашона, извади химикалка от джоба си и с нея повдигна единия капак. Втренчи се във вътрешността му.

— Твърдиш, че този кашон вече е бил тук?

Ричър кимна.

— Запечатан.

— Сякаш е бил доставен като пратка?

— Да.

— Добре — каза Блейк. — Сега вече знаем как транспортира боята. Доставя я предварително, в кашони от автоматични перални.

Седиш цял час, облива те пот и в края на краищата се убеждаваш, че кашонът е останал незапечатан. Не го направи ти, а и на нея не каза да го стори. Това вече е неоспорим факт и трябва да вземеш мерки.

Запечатването на кашоните гарантира известно забавяне. Знаеш как работят следователите. Един току-що доставен запечатан кашон от домакински уред в гаража или в мазето не би привлякъл вниманието. Такова нещо не може да бъде сред приоритетите на следователите. То е част от обичайното домашно безредие. На практика е невидимо. Но ти не си от глупавите. Знаеш как работят тези хора. Най-вярното ти предположение беше, че при първоначалния оглед нито един следовател няма да се сети да го отвори. Оказа се абсолютно вярно три пъти последователно. Във Флорида, Ню Хампшър и Калифорния тези кашони бяха част от нечий инвентар, но никой не ги отвори. Може би много по-късно, когато дойдат наследниците, за да разчистят, неминуемо ще ги отворят, ще видят празните кутии от боя и ще вдигнат шум, но тогава ще бъде твърде късно. Гарантирано забавяне от седмици, а може би и месеци.

Този път обаче няма да е така. Ще влязат в гаража, ще видят отворените капаци на кашона. С картона става така, особено при влага като онази там. Капаците ще се огънат назад. Ще погледнат вътре и няма да видят уплътнители от стиропор и лъскав бял емайл, нали?

Донесоха от джипа мощни лампи и ги подредиха около кашона, сякаш беше метеор от Марс. Стояха около него, леко приведени, и го гледаха, като че ли беше радиоактивен. Опитваха се да разгадаят тайните му.

Най-обикновен кашон от кафяв картон, скрепен с метални скоби. Имаше надписи с черно мастило, сред които биеше на очи името на производителя. Беше на известна фирма. Под него бе номерът на модела заедно със скица на самата машина.

Лепенката за запечатване също беше кафява. Бе срязана по дължина, за да може да се отвори капакът. Вътре нямаше нищо друго, освен десет четиринайсетлитрови празни кутии от боя. Бяха поставени в два реда по пет. Капаците бяха затворени, а тук-там ръбовете бяха изкривени от инструмента, с който бяха отворени. На всяка кутия имаше и ивица изсъхнала боя, останала при изливането.

Самите кутии бяха обикновени метални цилиндри. Нямаше име на производителя, нито търговска марка. Никакви реклами за качество и дълготрайност. Само малък етикет с дълъг номер и надпис „зелена“.

— Стандартни ли са? — попита Блейк.

Ричър кимна.

— Стандартна армейска боя.

— Кой я използва?

— Всяка част, в която има превозни средства. Използват я за малки поправки. В ремонтните работилници използват по-големи контейнери и компресори за пръскане.

— Значи не се среща рядко?

Ричър поклати глава.

— Точно обратното.

В гаража настъпи мълчание.

— Добре, изнесете ги — каза Блейк след малко.

Един техник от екипа, с гумени ръкавици, извади една по една кутиите от кашона и го подреди върху работния тезгях на Алисън Ламар. После обърна назад капаците на кашона и насочи лампа към вътрешността. Върху дъното на кашона се бяха отпечатали кръгове от дъната на кутиите.

— Били са пълни, когато са били сложени тук — отбеляза техникът.

Блейк излезе от обсега на ярката светлина, обърна се с гръб към кашона и се втренчи в стената.

— Как ли го е докарал тук? — попита той.

Ричър сви рамене.

— Както сам каза… Бил е доставен предварително.

— Но не го е направил лично.

— Едва ли. Не би дошъл тук два пъти.

— Кой тогава?

— Някоя компания за доставки. Човекът го е изпратил предварително чрез „Федеръл Експрес“, Ю Пи Ес или някоя друга фирма.

— Но обикновено битовите електроуреди се доставят с транспорт на магазина, от който са купени.

— Не и в този случай — възрази Ричър. — Кашонът не е от магазин.

Блейк въздъхна, сякаш светът беше полудял. После се обърна и отново се приближи до кашона. Обиколи го. Разгледа го от всички страни. На едно място повърхността беше неравна, в правоъгълна форма, като че ли някой беше отлепил нещо.

— Етикет за транспортирането — отбеляза Блейк.

— Може да е бил от онези пластмасови пликове, в който слагат транспортните документи.

— Да, но къде е? Кой го е откъснал? Във всеки случай не е транспортната компания.

— Убиецът го е направил — каза Ричър. — Впоследствие. За да не можем да проследим пратката.

Замълча. Каза „да проследим“, не „да проследите“. Ние. Блейк също го забеляза и вдигна глава.

— Как обаче е направил доставката? — попита той. — Поначало. Представи си, че си Алисън Ламар. Стоиш си у дома и изведнъж пристига представител на компания за доставки с пералня, която никога не си поръчвал. Няма да приемеш доставката, нали?

— Може да е пристигнала, когато не е била тук — каза Ричър. — Когато е била в болницата при баща си. Шофьорът може да я е оставил в гаража и да си е заминал.

— Тя не е ли трябвало да се разпише за получаването?

Ричър сви рамене.

— Не знам. Никога не са ми доставяли пералня. Предполагам, че невинаги е нужен подпис. Изпращачът може да е посочил, че не държи на това.

— Да, но веднага след като се е върнала и е прибрала колата в гаража, тя е видяла кашона.

Ричър кимна.

— Така е. Кашонът е доста голям.

— И какво според теб е направила?

— Обадила се е на транспортната фирма. Може би тогава самата тя е откъснала плика и го е занесла в къщата, за да им съобщи подробностите за доставката по телефона.

— Защо не е отворила кашона?

Ричър се намръщи.

— Знае, че не е за нея. Защо да го отваря? След това ще трябва да го запечатва отново.

— Спомена ли ви нещо онзи ден? За неочаквани доставки?

— Не. Но е напълно естествено да не направи връзка. Такива грешки стават непрекъснато. Нормално е.

Блейк кимна.

— Ако пликът от кашона е в къщата, ще го намерим. Техниците ще се занимаят с това, след като приключат патолозите.

— Патолозите няма да открият нищо — каза Ричър.

Блейк го погледна мрачно.

— Този път ще трябва да открият.

— Тогава вие ще трябва да постъпите по друг начин — каза Ричър, като подчерта „вие“. — Трябва да извадите цялата вана и да я занесете в някоя голяма лаборатория в Сиатъл. Или дори в Куонтико.

— Как, по дяволите, да стане това?

— Изкъртете стената. Свалете покрива и я вдигнете с кран.

Блейк се замисли.

— Можем да го направим. Разбира се, най-напред ще трябва да получим разрешение, макар че сега къщата е на Джулия, нали? Тя я наследява.

Ричър кимна.

— Ами обади й се и я попитай. Поискай разрешение. И я накарай да провери докладите от другите три места. Тази доставка може да е направена само тук, но ако не е, всичко се променя.

— Защо?

— Защото става ясно, че този тип не обикаля страната с камион, натоварен с боя. Означава, че може да бъде всеки. Лети с всякакви авиолинии и е бърз като светкавица.

Блейк отиде до джипа, за да се обади по телефона, а Харпър намери Ричър и го заведе нагоре по пътя, където агентите от Спокейн наистина бяха открили следи от гуми в калта отстрани. Беше тъмно и използваха фенери. В калта имаше четири отделни следи, които ясно показваха какво се е случило — някой бе стъпил с предните гуми на единия банкет, бе дал на заден, напряко на пътя, докато задните гуми излязат на другия банкет, и после беше завил обратно по посоката, от която беше дошъл. Отпечатъците от предните гуми бяха леко размазани, защото бе въртял волана на място, но задните личаха съвсем ясно. Не бяха нито тесни, нито широки.

— Вероятно е седан, среден клас — отбеляза един от местните агенти. — Сравнително нови радиални гуми, може би 195/70, около трийсет и пет сантиметров волан. Ще определим точния вид на гумите по размерите на грайфера. По разстоянието между следите вероятно ще установим и марката на колата.

— Мислиш ли, че колата е на убиеца? — попита Харпър.

Ричър кимна.

— Невъзможно е да е бил друг. Помисли. Човек, който търси адрес, ще спре пред къщата и ще прочете името на пощенската кутия, а няма да се крие в гората, за да обърне. Не се съмнявам, че е бил убиецът. Оглеждал е къщата, действал е предпазливо.

Оставиха местните агенти да опънат миниатюрни палатки над следите, за да ги запазят, и тръгнаха към къщата. Блейк стоеше край джипа, осветен отзад от светлината в купето.

— И на трите места е имало кашони от домакински уреди. Записани са при огледа. Не се споменава за съдържанието, защото на никой не му е хрумнало да провери. Изпратихме местни агенти да погледнат. Ще получим резултатите след около час. Освен това Джулия каза, че можем да изкъртим ваната. Предполагам, че ще са ми нужни строителни специалисти за тази работа.

Ричър кимна разсеяно, но не отговори, поразен от една нова идея.

— Трябва да проверите още нещо — каза той. — Трябва да вземете имената на останалите седем от списъка на единайсетте жени. Попитайте ги.

Блейк го изгледа.

— Какво да ги попитаме? Здрасти, още ли си жива?

— Не. Попитайте ги дали са получавали пратки, които не са очаквали. Уреди, които не са поръчвали. Ако този тип е решил да ускори нещата, сигурно вече е извършил подготовката за следващата жертва.

Блейк го погледна пак, после отново се качи в джипа и взе слушалката на телефона.

— Накарай Поултън да се заеме с това — извика Ричър отвън. — Прекалено емоционално е за Ламар.

Блейк го изгледа още веднъж, после все пак поиска да го свържат с Поултън. Съобщи му каквото трябва и затвори.

— Сега ще чакаме — каза той.

— Сър? — обади се ефрейторът.

Списъкът беше в чекмеджето, а то беше заключено. Полковникът седеше неподвижно зад бюрото си, втренчен в електрическия полумрак на кабинета без прозорци. Мислеше усилено, опитваше се да се овладее. Най-добрият начин да се съвземе беше да поговори с някого. Знаеше го. Споделеният проблем е половин проблем. Така е в една гигантска институция, каквато е армията. Разбира се, не можеше да разговаря с никого за това. Усмихна се горчиво. Втренчи се в стената и продължи да мисли. Вяра в себе си, ето това ще спаси положението. Така се бе съсредоточил, че не бе чул почукването на вратата. После прецени, че вероятно се бе повторило няколко пъти. Беше доволен, че списъкът е в чекмеджето, защото, когато ефрейторът най-накрая влезе, нямаше да има време да го скрие. Нямаше да може да направи каквото и да било. Седеше неподвижно, с безизразно лице, и ефрейторът веднага прояви признаци на тревога.

— Сър? — повтори той.

По-възрастният мъж не отговори. Не отдели поглед от стената.

— Полковник? — настоя ефрейторът.

Той обърна глава, сякаш тежеше цял тон. Отново не отговори.

— Колата ви чака, сър.

Чакаха час и половина в джипа. Вечерта премина в нощ, стана много студено. Стъклата на колата бяха покрити с гъсти капчици нощна роса. Отвътре бяха замъглени от дишането им. Мълчаха. Светът наоколо притихна. От време на време планинският вятър донасяше рев на животни от много далеч. Нямаше никакъв друг звук.

— Страхотно място за живеене — промърмори Блейк.

— Или за умиране — добави Харпър.

В края на краищата се овладяваш и се успокояваш. Притежаваш голям талант. Всичко е двойно и тройно подсигурено. Осигурена е многопластова защита. Знаеш как действат ония. Знаеш, че няма да открият нищо повече от очевидното. Няма да разберат откъде е боята. Или кой я е набавил. Или кой я е доставил. Знаеш, че няма да могат. Знаеш как работят тези хора. А ти ги превъзхождаш неимоверно. Прекалено. Затова се успокой.

Но те обзема разочарование. Допусна грешка. А боята беше нещо много забавно. Сега по всяка вероятност вече няма да можеш да я използваш. Може би ще измислиш нещо още по-добро. Защото едно е абсолютно сигурно — сега вече не можеш да спреш.

Телефонът в джипа иззвъня оглушително в тишината. Блейк грабна слушалката. Ричър чу глас, който говореше бързо. Мъжки, не женски. Поултън, не Ламар. Блейк слушаше съсредоточено, с разфокусиран поглед. След малко затвори и се втренчи в стъклото пред себе си.

— Какво? — попита Харпър.

— Проверили са кашоните. Били са запечатани, като нови. Отворили са ги. Вътре е имало кутии от боя, същите като тези тук. Празни.

— Значи кашоните са били запечатани? — попита Ричър.

— Запечатани повторно — отговори Блейк. — Видели са го, когато са се вгледали внимателно. Убиецът е запечатвал кашоните след това.

— Умен тип — каза Харпър. — Знаел е, че запечатан кашон не би привлякъл вниманието.

Блейк кимна.

— Много умен тип. Знае как разсъждаваме.

— Вече не — отбеляза Ричър. — Иначе нямаше да забрави да запечата този, нали? Това е първата му грешка.

— Все едно, за мен е достатъчно умен — отвърна Блейк.

— Никъде ли няма етикети? — попита Харпър.

Блейк поклати глава.

— Всичките са откъснати.

— Естествено — каза Харпър.

— Нима? — попита Ричър. — Как така си е спомнил, че трябва да откъсне етикета, а е забравил да запечата кашона?

— Може някой да му е попречил — каза тя.

— Как? Това място не е особено оживено.

— Тогава какво мислиш? Сега изведнъж започна да отричаш интелигентността му. Преди ти се струваше ужасно съществено, че е умен. Използваше го като аргумент, за да докажеш, че грешим.

Ричър я погледна и кимна.

— Да, всички вие грешите. — После се обърна към Блейк. — Наистина трябва да поговорим за мотива на този тип.

— По-късно — каза Блейк.

— Не. Сега. Важно е.

— По-късно — повтори Блейк. — Още не си чул наистина добрата новина.

— Каква е тя?

— Другата идея, която ти хрумна.

Всички замълчаха.

— По дяволите! — изруга Ричър. — Някоя от останалите седем е получила кашон, нали?

Блейк поклати глава.

— Грешиш — отвърна той. — Всичките седем са получили кашони.