Лесни за убиване

23

Законът дава право имуществото на осъдените за търговия с наркотици да бъде конфискувано и поради това Агенцията за борба с наркотиците в Ню Йорк получаваше повече автомобили, отколкото можеше да използва, и нерядко отстъпваше част от тях на други служби, включително и на ФБР. ФБР ги използваше, когато беше нужен анонимен транспорт — правителствените коли се познаваха отдалеч — или когато Бюрото трябваше да стои на почтителна дистанция от някакво събитие. И така Джеймс Козо взе служебната кола и хвърли на Харпър ключовете за един нисан максима, само на една година, в момента паркиран в дъното на подземния паркинг.

— Приятни забавления — пожела им пак той.

Зад волана седна Харпър. За първи път шофираше в Ню Йорк и беше нервна. Тя подмина няколко преки и подкара на юг, по Пето Авеню. Караше бавно, а такситата я заобикаляха и гневно надуваха клаксони след нея.

— Добре, а сега какво? — попита тя.

Сега ще убием малко време, помисли си Ричър.

— Боб ще бъде там към осем — каза той. — Ще трябва да се мотаем целия следобед.

— Имам чувството, че не трябва да бездействаме.

— Няма за какво да бързаме — възрази Ричър. — Имаме цели три седмици.

— Тогава какво ще правим?

— Най-напред ще хапнем — отговори Ричър. — Ужасно ми липсва закуската.

С радост се отказа от закуската, защото предпочиташ сигурността. Според предвиждането ти местната полиция и ФБР ще си поделят времето и ще се сменят в осем вечерта и осем сутринта. Видя, че се смениха в осем предната вечер, затова сега си тук толкова рано, за да видиш как се сменят пак в осем тази сутрин. Пропускането на оскъдната закуска в мотела е малка цена за сигурността. Както и дългото шофиране до мястото. Не е нужен кой знае колко ум, за да се досетиш, че не трябва да наемаш стая наблизо и да идваш с колата направо дотук. Минаваш по обиколен планински път и я оставяш на малък паркинг, на осемстотин метра от мястото. Така всичко е наред. Покритият с чакъл паркинг е предназначен преди всичко за ония тъпаци, които оставят там колите си и после отиват да наблюдават орлите с бинокъл и да се катерят по чукарите. Кола под наем, оставена там, е също толкова невидима, колкото и раница върху лентата за багаж на летището. Просто е част от пейзажа.

Изкачваш се малко над пътя, по съвсем леко възвишение, високо към трийсет метра. Наоколо е осеяно с хилави дръвчета, не по-високи от човешки ръст. Нямат листа, но теренът те скрива. Намираш се в нещо като широк окоп. Заобикаляш паднали камъни. Стигаш билото на хълма и тръгваш наляво. Започваш да се спускаш от другата страна и се снишаваш. След малко пропълзяваш на колене до две големи скали една до друга, между които можеш чудесно да наблюдаваш долината долу. Облягаш дясното си рамо на скалата и къщата на лейтенант Рита Симека попада точно в центъра на полезрението ти, на малко повече от двеста метра.

Къщата е на северозапад от теб, така че виждаш и част от улицата като на длан, на около сто метра от планината. Колата на ФБР е паркирана отпред. Чист тъмносин буик. Вътре седи един агент. Наблюдаваш го през бинокъла си. Онзи все още е буден. Главата му е изправена. Не се оглежда много наоколо, вперил е очи напред, отегчен до смърт. Не можеш да го виниш. Да прекара дванайсет часа на едно място, в село, в което последното голямо забавление е било разпродажбата на коледни сладки…

Тук, горе, е студено. Скалата изсмуква топлината от рамото ти. Няма слънце. Само свъсени облаци над гигантските върхове. Обръщаш се за момент и си слагаш ръкавиците. Вдигаш шала над устата си — отчасти за да се стоплиш, отчасти за да прикриеш облака пара, в който се превръща дъхът ти. Пак се обръщаш напред. Размърдваш се. Наместваш се колкото се може по-удобно. И пак вдигаш бинокъла.

Целият двор на къщата е заобиколен с телена ограда, която прекъсва заради къса алея за коли. В края й се вижда вратата за гаража, под предната веранда. От алеята се отклонява пътека, която се вие сред малък алпинеум и стига до входната врата на къщата. Колата на ФБР е паркирана на тротоара пред входа на алеята, с предница по посока на наклона и малко по-назад, така че ченгето да вижда началото на пътеката. Интелигентна позиция. Ако тръгнеш към къщата отдолу, ще те види веднага. Ако приближиш отзад, може би ще те види в огледалото, а ако не — със сигурност ще те види, когато минеш покрай него. Вижда ясно цялата пътека до входа на къщата. Добра позиция, но това е ФБР…

На осемстотин метра на запад и на стотина метра надолу забелязваш някакво движение — черно-бяла полицейска кола се показва от един десен завой. Почти пълзи. Най-накрая стига до нейната улица. От ауспуха излиза облаче бял дим. Двигателят е студен. Колата е била паркирана цяла нощ в двора на местния участък. Изкачва се по улицата и спира до буика. Двете коли са на половин метър една от друга. Не го виждаш, но е сигурно, че свалят двете стъкла. Разменят си поздрави и информация. „Всичко е спокойно — казва агентът на ФБР. — Приятен ден.“ Местното ченге се прави на отегчено, но тайно се вълнува, защото са му поверили важна мисия. Може би за първи път. „Довиждане — казва агентът.“

Полицейската кола отминава нагоре по хълма и обръща малко по-нататък по пътя. Буикът потегля. Полицаят спира колата си на неговото място. Точно до сантиметър. Подскача два пъти на място и двигателят утихва. Белият дим се разсейва. Ченгето обръща глава надясно, така че вижда същото, което и агентът на ФБР. В края на краищата може би не е толкова глупав.

Харпър откара колата до един подземен паркинг на Девета улица веднага щом Ричър й каза, че улиците са успоредни само дотам. Повървяха малко назад в източна и южна посока и намериха някакво бистро с изглед към парка на Уошингтън Скуеър. Келнерката подпираше бележника си за поръчки върху философско списание с размерите на книга. Студентка от Нюйоркския университет, която се опитва да свърже двата края. Грееше слънце, но беше студено.

— Харесва ми тук — отбеляза Харпър. — Страхотен град.

— Казах на Джоди, че ще продам къщата — рече той.

Харпър го погледна.

— Тя прие ли го?

Ричър сви рамене.

— Тревожи се. Не виждам защо. След като така ще съм по-щастлив, защо трябва да се тревожи?

— Защото така нищо няма да те задържа на едно място.

— Това няма да промени нищо.

— Тогава защо ще го правиш?

— И тя ме попита същото.

Харпър кимна.

— Разбира се, че ще те попита. Хората вършат нещата поради някаква причина, нали? И Джоди се чуди каква е тя в случая.

— Причината е, че не искам да притежавам къща.

— Причините рядко са еднозначни. Така е само на повърхността. Следващият й въпрос е: защо той не иска да притежава къща?

— Защото влече след себе си много разправии. Тя го знае. Казах й го.

— Бюрократични разправии ли?

Той кимна.

— Да, това е голяма досада.

— Аха, голяма досада, но тя си мисли, че бюрократичните разправии са символ на нещо друго.

— Какво например?

— Например на желанието ти да не се задържаш дълго на едно място.

— Въртиш се в кръг.

— Просто ти казвам как разсъждава тя.

Студентката по философия донесе кафе и сладки. Остави сметката, изписана с равен, академичен почерк. Харпър я взе.

— Аз ще платя — каза тя.

— Добре — кимна Ричър.

— Трябва да я убедиш, да я накараш да повярва, че ще останеш, дори и да продадеш къщата.

— Казах й, че смятам да продам и колата.

— Може би това ще помогне. Така би постъпил човек, който смята да се задържи на едно място.

— Казах й, че може и да попътувам малко.

Тя се втренчи в него.

— Господи, Ричър, не даваш големи надежди, нали?

— И тя пътува. Тази година ходи два пъти до Лондон. Но аз не направих трагедия от това.

— Колко смяташ да пътуваш?

Той сви рамене.

— Не знам. Не много. Обичам да се движа. Наистина. Казах ти вече.

Харпър замълча за миг.

— Знаеш ли какво? Преди да я убедиш, че ще се задържиш тук през повечето време, трябва да убедиш самия себе си.

— Аз съм убеден.

— Така ли? Или смяташ да идваш и да си отиваш, когато ти скимне?

— Ще идвам и ще си отивам, но няма да го правя често.

— Ще се разделите.

— И тя каза същото.

Харпър кимна.

— Е, не съм изненадана.

Той отпи от кафето и изяде сладката, без да каже нищо.

— Време е да вземеш решение — добави Харпър. — Или ще скиташ, или ще се установиш на едно място. Няма средно положение.

Първата голяма проверка ще бъде обядът му. Това е предварителното ти заключение. Първо се чудеше как ще реши въпроса с тоалетната, но той просто влезе в къщата и използва нейната. Излезе от колата след около деветдесет минути, подгонен от сутрешното кафе. Застана на тротоара, разкърши се, после мина по виещата се пътека и позвъни на вратата. С бинокъла успя да го видиш доста добре. Не и нея. Тя остана вътре. Но успя да доловиш смущението и неудобството в стойката и жестовете му. Не каза нищо, не проговори. Просто стоеше пред нея. Значи всичко е било уговорено предварително. Доста неприятно за Симека от психологическа гледна точка. Изнасилвана жена, сама, при която влиза едър, непознат мъж, за да извърши нещо, свързано единствено с пениса му… Но всичко мина съвсем гладко. Той влезе, вратата се затвори, след минута се отвори отново и полицаят излезе. Върна се при колата, огледа се внимателно. Отвори вратата, мушна се вътре и всичко стана както преди.

Значи ходенето до тоалетната не даваше възможност. Следващият шанс ще бъде обядът. Няма начин да остане дванайсет часа на улицата, без да яде. Ченгетата винаги ядат. Знаеш го. Понички, банички, сандвичи, кафе, пържоли и яйца. Винаги ядат.

Харпър искаше да разгледа града. Чувстваше се като туристка. Ричър я разходи пеша на юг, през парка на Уошингтън Скуеър, през Западен Бродуей чак до Световния търговски център. Разстоянието беше повече от два километра. Вървяха бавно и го взеха за петдесет минути. Небето беше яркосиньо и студено, а градът кипеше от живот. Харпър му се радваше.

— Искаш ли да се качим в ресторанта? — каза Ричър. — ФБР може да плати обяда ми.

— Току-що го направих — възрази Харпър.

— Не, това беше късна закуска.

— Непрекъснато ядеш.

— Аз съм голям мъж. Имам нужда от храна.

Оставиха палтата си в гардероба на партера и се изкачиха до последния етаж на сградата. Докато чакаха на опашката пред ресторанта, Харпър не се отдели от прозорците, през които се разкриваше чудесна гледка. Показа значката си и получиха маса за двама до прозореца, който гледаше право към Западен Бродуей и Пето Авеню от петстотин метра височина.

— Внушително е — каза тя.

Вярно беше. Въздухът бе свеж и ясен и гледката се простираше на повече от сто километра. Градът под тях изглеждаше кафяв на есенната светлина и претъпкан, сложен и кипящ от живот. Реките бяха сиво-зелени. Крайните квартали изчезваха към Уестчестър, Кънетикът и Лонг Айланд. В другата посока в далечината се виждаше Ню Джърси.

— Боб е там някъде — каза тя.

— Някъде — съгласи се Ричър.

— Кой е той всъщност?

— Той е тъпанар.

Тя се усмихна.

— Описанието не е много точно от гледна точка на един криминалист.

— Той е склададжия — каза Ричър. — Работи от девет до пет, щом кисне в онзи бар всяка вечер.

— Той не е нашият човек, нали?

Не е ничий човек, помисли си Ричър.

— Той е дребна риба. Продава стоката от багажника на колата си, на паркинга. Никакви амбиции. Няма достатъчно голям стимул, заради който си струва да убива хора.

— Тогава как ще ни помогне?

— Ще назове други имена. Има доставчици, знае кои са другите играчи. Някой от другите играчи ще назове още имена и така нататък.

— Мислиш ли, че се познават?

Ричър кимна.

— Това е верига. Всеки си има специалност, територия и всичко останало.

— Може да ни отнеме доста време.

— Тук ми харесва географското местоположение — отвърна той.

— Географското местоположение ли? Защо?

— Защото има смисъл. Ако си военен и искаш да откраднеш оръжие, откъде ще го откраднеш? Няма да тръгнеш по казармите нощем, за да го измъкваш от шкафовете. Така ще имаш на разположение около осем часа, докато онези се събудят и открият, че проклетите им пистолети липсват.

— Тогава откъде?

— Отнякъде, където липсата им няма да се забележи, а това значи склад с неприкосновени запаси за следващата война.

— И къде има такъв?

— Виж картата на междущатските пътища.

— Защо?

— Защо мислиш, че са ги построили? Във всеки случай не за да може семейство Харпър да отиде на почивка с колата си до Йелоустон Парк. А за да могат да се придвижват войски и оръжия бързо и лесно.

— Наистина ли?

Ричър кимна.

— Разбира се. Построил ги е Айзенхауер през петдесетте, в разгара на Студената война, а Айзенхауер е възпитаник на академията „Уест Пойнт“ до мозъка на костите си.

— Е, и?

— Ами погледни къде се пресичат междущатските пътища и значи някъде там, наблизо, има и склад за оръжие, за да може веднага да се разпраща във всички посоки. Повечето все пак са край бреговете, защото старият Айк Айзенхауер не се е тревожел, че в Канзас могат да спуснат парашутисти, а е очаквал кораби от морето.

— И Ню Джърси е подходящ за това, така ли?

— Идеално стратегическо разположение. За това има много складове и съответно много кражби.

— Следователно Боб може и да знае нещо.

— Той ще ни даде посоката. Нищо повече не можем да очакваме от него.

Обядът му няма да свърши работа. Никаква. Наблюдаваш внимателно през бинокъла, докато трае всичко. Иззад ъгъла се появява втора черно-бяла патрулна кола и бавно се изкачва по склона. Спира до първата и остава там с включен двигател. Две проклети патрулни коли, една до друга. Може би в местния участък нямат повече.

Виждаш само част от тях. Стъклата и на двете коли са свалени. Новодошлият подава на колегата си книжен плик и затворена чаша кафе, като внимава да ги държи изправени. Наместваш фокуса на бинокъла. Виждаш как другото ченге протяга ръце. Образът е плосък, двуизмерен, сякаш това са пределните възможности на бинокъла. Ченгето поема най-напред чашата с кафето. Оставя я в поставката на таблото. После взема плика. Подпира го на стъклото и го отваря, за да види какво има вътре. Надниква и се усмихва. Лицето му е едро и месесто. Вероятно са му донесли хамбургер, а може би два, и парче сладкиш. Затваря плика и го прибира вътре. Почти сигурно го хвърля на седалката до себе си.

След това главата му се раздвижва. Разговарят. Ченгето се оживява. Млад човек е. Кожата на лицето му е изпъната. Доволен е от себе си. Вживява се във важната си мисия. Наблюдаваш го продължително. Виждаш доволното му изражение. Питаш се какво ли ще е изражението му, когато почука на вратата й, за да използва тоалетната, и никой не му отвори. Защото в този момент решаваш две неща — ще влезеш там и ще свършиш работата. И ще го направиш, без да убиваш преди това ченгето, просто защото искаш да видиш как ще се промени физиономията му.

За определен период от време нисан максима беше любимата кола на наркопласьорите, така че беше съвсем подходящо да отидат с нея до онзи бар в Ню Джърси. На паркинга щеше да изглежда съвсем невинна. Правителствените коли, без обозначения, никога не изглеждаха така. Ако обикновен човек можеше да си позволи да плати двайсет хилядарки за свястна кола, нямаше да се поколебае да я поръча с лети джанти и всевъзможни други екстри. Но правителството никога не си го позволяваше и колите им се познаваха отдалеч по твърде обикновения им вид — сякаш отстрани е написано: полицейска, без обозначения. Ако Боб забележеше такава кола на паркинга пред заведението, щеше да наруши отдавна установените си навици и да прекара вечерта някъде другаде.

Караше Ричър. Харпър предпочете да не го прави по тъмно и при задръстванията привечер. А движението наистина беше натоварено. Напредваха бавно, пред входа на тунела почти спряха. Ричър пусна радиото и намери една радиостанция, по която някаква жена обясняваше колко време ще трябва да чакат. Четирийсет, четирийсет и пет минути. Беше двойно по-бавно от ходенето пеша. Продължиха с това темпо и през тунела, дълбоко под река Хъдсън. Дворът на къщата му се намираше на деветдесет километра нагоре по течението. Припомни си го. Наистина беше хубав, почвата беше плодородна. Тревата израстваше до половин метър. Имаше и много дървета. Кленове, които ставаха много красиви в ранната есен, и кедри — вероятно ги бе засадил Лион, защото бяха изкусно подредени. Листата на кленовете бяха опадали, а от кедрите се ронеха малки пурпурни зрънца. През оголелите клони се разкриваше панорамна гледка на отсрещния бряг на реката. Там беше академията „Уест Пойнт“, а тя заемаше важно място в живота му.

Но той не страдаше от носталгия. Да си скитник означава да гледаш напред, а не назад. Интересува те бъдещето. А за него важна част от бъдещето беше новото. Да посети места, които не познава, и да зърне неща, които не е виждал. Иронията на живота му беше, че макар и да бе обиколил почти целия свят по едно или друго време, чувстваше, че е видял ужасно малко. Животът, прекаран в армията, е като тичане по тесен коридор, с вперени право напред очи. Встрани има всевъзможни изкушения, които трябва да пренебрегнеш. Сега искаше да обходи страничните пътища. Искаше му се да се впусне в безумен зигзаг, в която посока и по което време пожелае.

Нямаше да стане, ако трябва да се връща всяка вечер на едно и също място. Следователно решението му беше правилно. Каза си: Продай къщата. Къщата вече е на пазара. И сякаш някаква тежест падна от раменете му. Не ставаше дума само за ежедневните грижи, макар че и това беше важно. Край на проблемите със спуканите тръби, сметките в пощенската кутия, доставките на газ и застраховките. Чувстваше се свободен. Сякаш отново се бе върнал в света, необременен. Свободен и готов да пътува. Сякаш бе отворил някаква врата, през която бе нахлула слънчева светлина. Усмихна се в полумрака на тунела.

— Да не би това тук да ти доставя удоволствие? — попита го Харпър.

— Най-прекрасното пътуване живота ми — отговори той.

Чакаш и наблюдаваш, час след час. Такъв перфекционизъм не се среща често. Ти си самото съвършенство и ще трябва да го съхраниш. За да имаш сигурност. И вече е ясно, че ченгето няма да се махне. Яде в колата си, от време на време използва тоалетната й и това е всичко. Затова започваш да мислиш за евентуалното му отвличане и затваряне, може би малко преди осем сутринта. След това можеш да се представиш за него. Можеш да изчакаш малко в колата, а после да почукаш на вратата на Симека, сякаш искаш да се облекчиш. Мислиш за това около секунда и половина и след това, разбира се, отхвърляш идеята. Униформата му няма да ти стане. Освен това ще трябва да размениш няколко думи с агента на ФБР при смяната в осем. Веднага ще разбере, че нещо не е наред. Това тук не е голям полицейски участък като в Ню Йорк или Лос Анджелис, където хората почти не се познават.

Значи трябва или да отстраниш ченгето, или да минеш покрай него. Най-напред обмисляш възможността да го отклониш по някакъв начин. Какво трябва да се случи, за да се отдалечи оттук? Може би голяма автомобилна катастрофа на кръстовището. Или заплаха за бомба в училището. Само че, доколкото ти е известно, в селото няма училище. По шосето видя жълти автобуси с ученици на път за Портланд. И училището вероятно е към друг участък. Няма да е лесно да се предизвика и автомобилна катастрофа. Ти едва ли искаш да участваш в нещо подобно. А как тогава ще накараш други двама шофьори да катастрофират?

Може би бомбена заплаха. Но къде? В участъка? Не става. Ще кажат на ченгето да остане там, където е, вън от опасност, докато не проверят всичко. Къде другаде? Може би някъде, където се събират хора. Някъде, където ще е необходимо всички полицаи да поддържат реда при евакуацията. Селото обаче е много малко. Къде се събират хората? Може би в църквата. Виждаш камбанарията, недалеч от главната улица. Не можеш да чакаш до службата в неделя. Библиотеката? Там сигурно няма никой. Най-много две-три старици, които се занимават с плетките си, а не с книгите. Другото ченге ще се справи само с евакуирането за три секунди.

Освен това бомбената заплаха означава телефонно обаждане. Започваш да мислиш за това. Откъде? Телефонните разговори се засичат. Можеш да се върнеш на летището в Портланд и да позвъниш оттам. Невъзможно е да се засече телефонно обаждане от летище. Освен това във важния момент ще бъдеш на огромно разстояние от мястото. Безопасно, но и безполезно обаждане. Параграф 22. А на километри от мястото, където се намираш, сред проклетите Скалисти планини няма никакъв телефонен автомат. Не можеш да използваш мобилния си телефон, защото номерът неизбежно ще се появи в сметката ти, което е равносилно на самопризнание в съда. А и на кого да се обадиш? Гласът ти е твърде характерен и се запомня лесно. Не можеш да допуснеш да го чуе който и да било. Твърде опасно е.

Колкото повече мислиш, толкова повече се убеждаваш, че стратегията ти трябва да е свързана с телефон. Все пак има един човек, който би могъл да чуе гласа ти. Проблемът обаче е геометричен. Четириизмерен. Време и пространство. Трябва да се обадиш оттук, на открито, където си, недалеч от къщата, а не можеш да използваш мобилния си телефон. Безизходица.

Излязоха от тунела и продължиха на запад заедно с потока от коли. Шосе 3 се разклоняваше леко на север, към началото на магистралата. Беше бляскава вечер в Ню Джърси — навсякъде мокър асфалт, със светлинни ореоли в мъглата, нанизани като огърлица.

Заведението, което търсеха, беше край пресечната точка на три шосета. Неоновата реклама обявяваше, че заведението е на Макстиофан, което, доколкото Ричър разбираше келтски, беше еквивалент на Стивънсън. Сградата бе ниска, с плосък покрив. Стените бяха облицовани с кафяви дъски и във всеки прозорец светеше неонова детелина. Паркингът беше зле осветен и почти празен. Ричър паркира небрежно, под ъгъл, върху две съседни места, слезе от колата и се огледа. Беше студено.

— Няма кадилак — отбеляза той. — Още не е дошъл.

Харпър погледна предпазливо към входа.

— Малко сме подранили — каза тя. — Ще трябва да почакаме.

— Ако предпочиташ, можеш да чакаш тук.

Тя поклати глава.

— Била съм и на по-лоши места.

Ричър трудно би могъл да си представи къде и кога. През вратата се влизаше в малко фоайе, два на два, с автомат за цигари и протрито и омазнено килимче на пода. Вътрешната врата водеше към тъмно помещение, вонящо на бира и цигарен дим. Нямаше никаква вентилация. Неоновите детелини светеха и вътре и придаваха на мястото призрачна атмосфера. Стените бяха облицовани с потъмнели и лепкави дъски, опушвани от цигарите от петдесет години. Барът представляваше дълга дървена конструкция с две половини от бъчва, монтирани отпред. Пред бара имаше високи столчета от червена пластмаса и по-ниски, също пластмасови, около масите — бъчви с кръгъл плот от лакиран шперплат. Шперплатът беше вдлъбнат и изпоцапан от хиляди ръце и пръсти.

В цялото заведение имаше само осем посетители — без бармана. Всички бяха мъже и пред всеки имаше халба бира. Взираха се в новодошлите. Нито един не приличаше на военен. Някои изглеждаха прекалено възрастни, други — прекалено безволеви. Някои бяха с дълги мръсни коси. Обикновени работници. Или може би безработни. Но всички ги гледаха враждебно и заканително. Мълчаха, сякаш бяха прекъснали разговорите им.

Ричър ги огледа, един по един, достатъчно дълго и пренебрежително, за да им покаже, че не е впечатлен, но и достатъчно кратко, за да не си помислят, че се интересува от някого от тях. После застана пред бара и дръпна един стол за Харпър.

— Каква е наливната бира? — попита той бармана.

Онзи беше с мръсна риза без яка, с басти отпред. На рамото си беше преметнал кърпа за бърсане на чаши. Изглеждаше на около петдесет, с посивяло лице и с шкембе. Не отговори.

— Каква бира имаш? — попита Ричър пак.

Никакъв отговор.

— Ей, да не си глух? — обади се Харпър.

Беше седнала странично на стола. Сакото й беше разтворено, а косата — разпусната.

— Хайде да сключим сделка — продължи тя. — Ти ще ни дадеш бира, а ние ще ти дадем пари. Може да се превърне и в бизнес, нали? Нещо като крайпътно заведение.

Барманът я погледна.

— Не съм ви виждал тук преди — каза той.

Харпър се усмихна.

— Ние сме нови клиенти. В това е цялата работа, нали? Трябва да разшириш клиентелата си. Ако го правиш както трябва, скоро можеш да станеш най-известният барман на щата.

— Какво искате? — попита барманът.

— Две бири — отговори Ричър.

— Освен това?

— Вече се радваме на сърдечното посрещане.

— Хора като вас не идват тук, освен ако не искат нещо.

— Чакаме Боб — отговори Харпър.

— Кой Боб?

— Боб с късата коса, който кара кадилак девил — отговори Ричър. — Боб от армията, който идва тук всяка вечер към осем.

— Него ли чакате?

— Да — отговори Харпър.

Барманът се усмихна. Жълти зъби, някои от които липсваха.

— Е, в такъв случай ще трябва доста да почакате.

— Защо?

— Поръчайте си пиячка и ще ви кажа.

— Опитваме се да го направим от пет минути — каза Ричър.

— Какво искате?

— Две бири — отговори Ричър. — Наливни, каквито и да са.

— Будвайзер и будвайзер светло.

— По една от двете.

Барманът свали две чаши от рафта зад гърба си и ги напълни. Заведението все още беше притихнало. Ричър усещаше осем чифта очи, вперени в гърба му. Онзи остави бирите върху плота. И двете имаха по два сантиметра пяна. Барманът извади от една купчина две подложки и ги хвърли пред тях, както се раздават карти. Харпър извади портфейл от джоба си и хвърли десетачка между чашите.

— Задръж рестото — каза му. — Е, защо ще се наложи да чакаме дълго Боб?

Барманът се усмихна отново, дръпна банкнотата, сгъна я и я мушна в джоба си.

— Защото Боб е в затвора, доколкото знам.

— За какво?

— За нещо в армията. Не знам подробности и не искам да знам. Така се прави бизнес в този край на нашия щат, мадам, независимо какви смахнати теории ще ми развиваш. Моля за извинение.

— Как стана? — попита Ричър.

— Военни полицаи дойдоха и го заловиха точно тук, в това помещение.

— Кога? — попита Ричър.

— Шестима души едвам го хванаха. Счупиха една маса. Току-що получих чека от армията. Направо от Вашингтон. От Пентагона. По пощата.

— Кога беше това? — попита Ричър.

— Кога дойде чекът ли? Преди два дни.

— Не. Кога го арестуваха?

— Не съм много сигурен. Още не беше свършил сезонът на бейзбола, това си го спомням. Май че беше преди два месеца.