Лесни за убиване

11

Летището за хеликоптери на бреговата охрана в Бруклин се намираше източно от остров Рафъл Бар в залива Джамейка, точно на шейсет мили по въздуха на североизток от Макгуайър. Хеликоптерът стигна дотам за трийсет и седем минути. Кацна в голям кръг, с буквата „Х“ по средата, и рязко намали оборотите на двигателя.

— Имаш четири часа — каза пилотът. — Ако се забавиш повече, ще излетим и ще те оставим, ясно ли е?

— Да — отвърна Ричър.

Свали слушалките, откопча предпазния колан и слезе на асфалта. Там вече го чакаше тъмносиня кола с обозначения на Военноморските сили. Двигателят й работеше, предната врата откъм седалката до шофьора беше отворена.

— Ти ли си Ричър? — извика шофьорът.

Ричър кимна и седна до него. Онзи настъпи педала за газта.

— Аз съм запасняк от Военноморските сили. Помагам на полковника.

— Благодаря ти — отвърна Ричър.

— Всичко е точно — каза шофьорът. — Къде отиваме?

— В Манхатън. Китайският квартал. Знаеш ли къде е?

— Дали го знам? Храня се там три пъти седмично.

Той пое по Флатбуш Авеню и моста Манхатън. Нямаше голямо движение, но след самолета и хеликоптера пътуването с кола му се струваше ужасно бавно. Минаха цели трийсет минути, преди да стигнат близо до целта. Една осма от времето, с което разполагаше. Малко след моста шофьорът спря пред един противопожарен кран на тротоара.

— Ще те чакам тук — каза той, — на отсрещната страна, точно след три часа. Не закъснявай.

Ричър кимна.

— Няма — отвърна той.

Слезе от колата и тупна два пъти с ръка по покрива й, после прекоси улицата и се отправи на юг. В Ню Йорк беше влажно и студено, но не валеше. Слънцето беше скрито зад дебели сиви облаци. Спря за момент. Намираше се на двайсетина минути от офиса на Джоди. Отново тръгна. Не разполагаше с тези двайсет минути. Всичко по реда си. Правило. Освен това може би я наблюдаваха. В никакъв случай не биваше да го виждат в Ню Йорк днес. Продължи да крачи забързано. Помъчи се да се съсредоточи. Погледна часовника си. Наближаваше обяд и се опасяваше, че е дошъл прекалено рано. От друга страна, може би беше дошъл навреме. Нямаше как да прецени. Липсваше му опит.

След пет минути отново спря. Улицата му се стори подходяща. От двете й страни се виждаха китайски ресторанти с крещящи реклами в жълто и червено, изписани с гъсти йероглифи и пагоди, докъдето стигаше погледът. Тротоарите бяха пълни с хора, край паркираните коли чакаха пикали, пълни със стока, на много места бяха струпани кашони със зеленчуци и кутии с олио. Мина по улицата два пъти, като внимателно огледа обстановката и малките пресечки. После опипа пистолета в джоба си и започна да търси своя обект. Трябваше да е наоколо. Не беше прекалено рано. Облегна се на една стена и започна да наблюдава. Вероятно щяха да са двама. Мина доста време. Много хора се движеха по двойки, но не бяха неговите. Май че беше подранил.

Погледна часовника си и видя, че времето му безмилостно изтича. След малко отлепи гръб от стената и отново тръгна. Огледа входовете. Нищо. Уличките. Нищо. Минутите летяха. Обиколи една улица на юг и една на запад, после зачака на друга. Нищо. Постоя на един ъгъл. Пак нищо. Облегна се на едно хилаво дърво и зачака. Нищо. Върна се на първата улица, облегна се на стената и започна да наблюдава как ресторантите вече се пълнят с клиенти за обяд. След това човешкият поток намаля. Стори му се, че излизащите бяха повече от влизащите. Времето течеше. Застана в края на улицата и отново погледна часовника си. Бяха минали цели два часа. Оставаше му само един.

Не се случи нищо. Ресторантите отново опустяха и улицата утихна. Идваха камиони, спираха, разтоварваха и отново тръгваха. Заваля лек дъждец, после спря. По небето се носеха ниски облаци. Закрачи на изток, после на юг. Нищо. Върна се, отново мина по единия тротоар, после по другия. Спря на ъгъла и пак погледна часовника си. Оставаха му четирийсет минути. След малко трийсет. После двайсет.

И тогава ги видя. И разбра защо идват едва сега, а не по-рано. Просто бяха изчакали да се съберат парите от обяда. Бяха двама. Китайци, естествено, с дълги черни коси, с черни панталони и светли якета, с шалове на вратовете. Като униформа.

Личаха си отдалеч. Единият носеше голяма чанта, а другият — бележник с химикалка, мушната в спиралата. Влизаха в ресторантите един по един, бавно и спокойно. После излизаха — единият затваряше ципа на чантата, а другият си отбелязваше нещо в бележника. Влязоха в един ресторант, после във втори, в трети и четвърти. Петнайсет минути. Ричър наблюдаваше. Пресече улицата и мина пред тях. Застана край вратата на следващия ресторант и ги изчака да влязат. Видя ги да отиват при възрастния мъж на касата. Застанаха пред него мълчаливо. Старецът бръкна в чекмеджето и извади пачка сгънати банкноти — договорената сума, предварително приготвена. Онзи с бележника я взе и я подаде на партньора си, после записа нещо в бележника си, а парите потънаха в чантата.

Ричър застана в тесния проход между две сгради, сви се и зачака с гръб до стената, така че да го видят, когато вече ще е твърде късно. Погледна часовника си. Оставаха му по-малко от пет минути. Представи си онези двамата, с ленивата походка, прецени мислено движението им, изчака колкото беше необходимо и изскочи точно пред тях. Сграбчи ги за якетата, завъртя ги в полукръг и залепи гърбовете им за едната стена в малкия проход. Онзи, когото бе хванал с дясната си ръка, описа по-голям кръг и затова отскочи по-напред. Ричър го посрещна с лакът и онзи се свлече долу. Не се надигна. Беше мъжът с чантата.

Другият пусна бележника и посегна към джоба си, но Ричър се оказа по-бърз и извади беретата на Трент. Застана близо и го насочи надолу, през палтото си към капачката на коляното му.

— Бъди разумен — посъветва го той.

Спусна ръка надолу и изщрака затвора. Палтото му заглуши звука, но за опитното му ухо той бе ужасяващо кух без плъзването на патрон в цевта. Китаецът обаче не го разбра. Беше прекалено замаян и шокиран. Само притискаше гръб до стената, сякаш се опитваше да мине през нея. Премести цялата си тежест върху другия крак, за да се подготви за куршума, който щеше да отнесе крака му.

— Правиш грешка, приятел — просъска той.

Ричър поклати глава.

— Не е грешка, тъпако. Решихме да вземем своето.

— Кои сте „вие“?

— Петросян — каза Ричър.

— Петросян!? Шегуваш ли се?

— Не. Говоря сериозно. Не се съмнявай. Улицата е вече на Петросян. От днес. От този миг. Цялата. Ясно ли ти е?

— Улицата е наша.

— Вече не е. Сега е на Петросян. Той я взима. Искаш ли да загубиш крака си, докато спориш по въпроса?

— Петросян? — повтори онзи.

— По-добре ми повярвай — заяви Ричър и заби левия си юмрук в стомаха му. Мъжът се присви и Ричър го фрасна с дръжката на пистолета над ухото. Онзи се свлече безмълвно върху партньора си. Ричър натисна спусъка, за да освободи пружината, и прибра оръжието в джоба си. Взе чантата и я стисна под мишница, после излезе от уличката и тръгна на север.

Вече беше закъснял. Ако часовникът му беше с една минута назад, а часовникът на шофьора с една минута напред, срещата нямаше да се състои. Въпреки това реши да не тича. Хората, които тичат, бият на очи. Продължи да крачи колкото може по-бързо и когато сви зад ъгъла, зърна синята кола. Видя я да се отделя от тротоара и да се влива в трафика. Сега вече хукна.

Озова се на мястото, на което беше паркирала, четири секунди след като бе потеглила. Сега беше три коли пред него и ускоряваше, за да хване зеления светофар. Светна червено. Шофьорът се стресна и закова спирачките върху пешеходната пътека. Пешеходците трябваше да я заобикалят. Ричър пое дъх, затича се до кръстовището, отвори вратата и скочи вътре задъхан. Шофьорът му кимна, без да каже дума. Не се извини, че не го е изчакал. Ричър и не очакваше подобно нещо. Беше казал точно три часа. Сто и осемдесет минути, нито секунда повече или по-малко. Времето и приливът не чакат никого. Военноморските сили бяха изградени върху основата на подобни дивотии.

Пътуването до кабинета на Трент в Дикс беше същото, както на отиване. Трийсет минути с колата през Бруклин, до чакащия хеликоптер, обратният полет до Макгуайър, лейтенантът с шевролета на пистата. Докато летяха, Ричър преброи парите в чантата. Бяха хиляда и двеста долара, шест пачки по двеста долара. Даде парите на морските пехотинци, за да се почерпят. После разкъса чантата по шевовете и изхвърли парчетата през люка над Лейкуд, Ню Джърси.

В Дикс все още валеше. Лейтенантът го закара до алеята под прозореца на Трент, Ричър се пресегна и почука леко по стъклото. Полковникът отвори и Ричър се покатери в кабинета.

— Всичко наред ли е?

Трент кимна.

— Седи там, кротка като мишка, цял ден. Предполагам, че е впечатлена от нашата всеотдайност. Дори пропуснахме обяда.

Ричър кимна и му върна празния пистолет. Свали якето, седна в креслото и окачи пропуска обратно на шията си. Взе една папка. Трент беше преместил купчината от другата страна на бюрото, все едно, че внимателно са прегледали всичко.

— Успя ли? — попита го полковникът.

— Мисля, че да. Времето ще покаже.

Трент погледна през прозореца. Беше несигурен. Не беше излизал от кабинета си през целия ден.

— Ако искаш, пусни я да влезе — каза Ричър. — Представлението свърши.

— Целият си мокър — отбеляза Трент. — Представлението ще свърши, когато изсъхнеш.

Изсъхна след двайсет минути. През това време използва телефона на Трент, за да се обади на Джоди. Набра последователно и трите номера — в офиса, в апартамента й и на мобилния. И на трите никой не отговори. Ричър заби поглед в стената. После се зачете в някакъв несекретен документ, който обясняваше как морските пехотинци да получават пощата си, ако се намират в Индийския океан. Отпусна се в креслото и доби безизразен вид. Когато Трент най-сетне отвори вратата и Харпър го видя за втори път, изглеждаше уморен и отегчен. Като човек, който цял ден прехвърля папки.

— Някакъв напредък? — попита тя.

Ричър погледна към тавана и въздъхна.

— Може би.

— След цели шест часа би трябвало да си попаднал на нещо.

— Може би — повтори той.

— Добре, да тръгваме — нареди Лиза Харпър.

Тя се изправи и разкърши рамене. Изпъна ръце над главата си, с дланите нагоре, и се протегна. Нещо от йога. Повдигна лице към тавана и косата й падна назад. Тримата сержанти и полковникът я гледаха.

— Да тръгваме — каза Ричър.

— Не забравяй бележките си — подсети го Трент.

Подаде му лист с около трийсет имена. Може би футболният отбор от гимназията му. Ричър прибра списъка в джоба си, облече си палтото и стисна ръката на полковника. Мина през преддверието и излезе вън, на дъжда, където спря за миг и пое въздух като човек, който цял ден е бил затворен в кабинет. Харпър го побутна към колата.

Блейк, Поултън и Ламар ги чакаха на същата маса в столовата в Куонтико. Вън пак беше тъмно, но сега масата беше подредена за вечеря, а не за закуска. Имаше кана с вода и пет чаши, сол и пипер, шишета със сос за пържоли. Блейк погледна Харпър, без да обръща внимание на Ричър, и тя му кимна сякаш за да го успокои. Блейк изглеждаше доволен.

— Е, откри ли нашия човек? — попита той.

— Може би — отговори Ричър. — Имам трийсет имена. Може да е някой от тях.

— Да ги видим.

— Още не. Трябват ми още.

— Глупости! — възкликна Блейк. — Трябва да започнем да ги следим.

Ричър поклати глава.

— Не става. Тези хора са на места, до които нямате достъп. Ако искате заповеди за арест, след съдията ще трябва да отидете при министъра на отбраната. Той от своя страна ще отиде при главнокомандващия, който, доколкото си спомням, е самият президент, така че ще ви трябва нещо повече от това, с което разполагам в момента.

— И какво предлагаш?

— Предлагам да изчакаме малко.

— И какво ще правим през това време?

Ричър сви рамене.

— Искам да се видя със сестрата на Ламар.

— С доведената ми сестра — поправи го Ламар.

— Защо? — попита Блейк.

На Ричър му се искаше да каже: Защото печеля време, глупако, и предпочитам да пътувам, вместо да вися тук! — но се овладя и доби сериозно изражение.

— Защото трябва да мислим многостранно. Ако този тип избира жертвите си от определена категория, трябва да разберем защо го прави. Не е възможно всички жени от тази категория да го вбесяват. Някоя от тях му е подпалила фитила и едва след това гневът му се прехвърля от частния случай към цялата група. Коя е тя? Можем да започнем със сестрата на Ламар. Преместили са я от една част в друга, съвсем различна. Така е разширила обсега на контактите си.

Прозвуча доста професионално. Блейк кимна.

— Добре — каза той. — Тръгваш утре.

— Къде живее тя?

— В щата Вашингтон — отговори Ламар. — Май че е близо до Спокейн.

— Защо? Не знаеш ли със сигурност?

— Никога не съм ходила при нея. Отпуската ми не е достатъчна, за да отида дотам с кола и да се върна.

Ричър кимна и се обърна към Блейк.

— Би трябвало да охранявате тези жени — каза той.

Блейк въздъхна тежко.

— За бога, аритметиката е проста. Осемдесет и осем жени, а не знаем коя е следващата. Остават седемнайсет дни, ако се придържа към графика, по трима агенти на всеки двайсет и четири часа… Това прави повече от сто хиляди човекочаса на случайни места из цялата страна. Просто не можем да го организираме. Не разполагаме с толкова хора. Разбира се, предупредихме местните полицейски участъци, но какво могат да направят те? За района около Спокейн, щата Вашингтон, полицейският участък вероятно се състои от един полицай и една немска овчарка. Предполагам, че от време на време минават с патрулната кола и това е всичко.

— А предупредихте ли жените?

Блейк погледна смутено и поклати глава.

— Не можем. След като не сме в състояние да им осигурим охрана, няма как да ги предупредим. Какво ще им кажем? Грози ви опасност, обаче съжаляваме, момичета, оправяйте се сами. Не става.

— Трябва да пипнем този тип — обади се Поултън. — Само така ще помогнем на жените.

Ламар кимна.

— Той е някъде там, на свобода. Трябва да го приберем на топло.

Ричър ги изгледа. Трима психолози. Опитваха се да налучкат правилните бутони. Опитваха се да изглежда като предизвикателство. Усмихна се.

— Схванах идеята.

— Добре. Утре тръгваш за Спокейн — каза Ламар. — Междувременно ще поработя още малко с досиетата. Ще ги видиш вдругиден. Ще разполагаш с данните от Трент плюс каквото научиш в Спокейн, плюс нещата, които вече имаме. След това ще очакваме от теб някакъв по-осезаем напредък.

Ричър пак се усмихна.

— Както кажеш, Ламар.

— Вечеряй и си лягай — каза Блейк. — До Спокейн е далеч. Ще тръгнеш утре рано. Разбира се, Харпър ще дойде с теб.

— В леглото ли?

Блейк отново се смути.

— В Спокейн, тъпако.

Ричър кимна.

— Както кажеш, Блейк.

Проблемът беше в това, че ситуацията наистина беше предизвикателство. Бе заключен в стаята си. Сам на леглото, загледан в окото на скритата камера. Но не я виждаше. Погледът му беше разфокусиран и виждаше всичко размазано. В зелено, сякаш Америка беше изчезнала и се бе превърнала в зелена трева и гора, без сгради, без шосета и шум, без хора, освен един, мъж, незнайно къде. Ричър се взираше в зеленото петно на сто и шейсет, хиляда и шестстотин, четири хиляди и осемстотин километра. Погледът му се рееше на изток и запад, на север и юг, взираше се в сенките, търсеше някакво раздвижване. Той е някъде там. Трябва да го хванем. В същия момент сигурно се разхожда или спи, или планира и се подготвя, мислейки си, че е най-големият умник в цяла Америка.

Ще видим дали е така, закани се Ричър. Размърда се. Трябваше да се заеме сериозно. Или, от друга страна, може би не трябваше. Още не беше взел генералното решение. Обърна се и затвори очи. Можеше да помисли за това по-късно. Можеше да вземе решението утре. Или вдругиден. Все едно.

Решението е взето. За интервала. Интервалът е минало. Време е да се поускорят нещата. Три седмици са прекалено дълъг период, повече не можеш да чакаш. Така. Човек оставя идеята да се роди в главата му, вглежда се в нея, преценява дали е добра и всъщност се оказва, че решението вече е взето, нали? След като духът излезе от бутилката, не можеш да го върнеш обратно. А духът е вече навън. И се носи с пълна скорост. Тръгваш към него.