Лесни за убиване

24

Оставиха бирата недокосната на бара и се върнаха на паркинга. Отключиха нисана и се качиха.

— Не ми харесват тези два месеца — каза Харпър. — Това значи, че е извън играта.

— Той никога не е бил в играта — възрази Ричър. — Все пак ще отидем и ще поговорим с него.

— Как да го направим, като не знаем къде е? Армията е огромна.

Ричър я погледна.

— Харпър, бях военен полицай цели тринайсет години. Ако аз не мога да го открия, кой друг ще успее?

— Може да е навсякъде.

— Не, не може. Ако е бил редовен посетител в тази дупка, значи е служил някъде наблизо. Понеже е дребна риба, с него сигурно се занимава местната военна полиция. Минали са два месеца, все още не е предаден на военен съд, значи го държат в някой районен щаб на военната полиция, което в случая е Форт Армстронг край Трентън, на по-малко от два часа път оттук.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Освен ако нещата не са се променили до неузнаваемост през последните три години.

— Има ли начин да провериш?

— Не е необходимо.

— Няма нужда да губим повече време тук — каза тя.

Той не отговори. Харпър се усмихна и отвори чантата си. Извади мобилен телефон, голям колкото цигарена кутия.

— Използвай моя телефон — предложи му тя.

Всички използват мобилни телефони. Непрекъснато, всеки ден. Това е символът на новото време. Всички говорят, говорят, говорят в малки черни телефони, долепени до ухото. Откъде се вземат всички тези разговори? Къде са били преди появата на мобилния телефон? Потискани ли са били? Като възпалени язви в стомасите на хората? Или просто са се появили спонтанно в резултат на новата технология?

Интересна тема. За човешките импулси. Според теб само малък процент от проведените разговори представлява полезен обмен на информация. Огромното мнозинство обаче попада в една от двете категории — за забавление, когато хората си приказват само заради удоволствието, че имат възможността да го направят, и, второ, за да подхранят собственото си самолюбие и глупашко самочувствие. Наблюдението ти е, че тези две категории до голяма степен са разделени по полов признак. Това не е мнение, което желаеш да защитаваш публично, но убеждението ти е, че жените говорят по телефона, защото им доставя удоволствие, а мъжете — защото така подхранват самочувствието си. „Здравей, скъпа. Току-що слизам от самолета.“ Е, и какво от това? На кого му пука?

Ако телефонът задоволява потребности на мъжкото его, което според теб е точно така, значи връзката на мъжете с мобилните телефони е по-силна, отколкото при жените. Заради това те ги използват по-често. Ако откраднеш телефон от някой мъж, липсата му ще бъде установена по-рано и съответно ще предизвика по-голяма тревога. Такава е твоята преценка. Следователно седиш в закусвалнята на летището и наблюдаваш жените.

Другото предимство на жените е, че джобовете им са по-малки. А понякога изобщо нямат джобове и носят всичките си вещи в чанти — портмонето, ключовете за колата, грима. И мобилния телефон. Изваждат го, за да го използват, понякога го оставят за кратко на масата, после пак го прибират. Ако отидат за още кафе, разбира се, вземат чантата със себе си. Това е навик. Някои обаче носят и други чанти. Например чанти за портативни компютри, които имат всякакви отделения — за дискове, дискети, кабели и какво ли не още. Някои имат и специални джобове за мобилен телефон — малки правоъгълни джобове, като тези, в които се слагаха цигарите и запалката по времето, когато хората пушеха. И жените невинаги вземат онези, другите чанти със себе си. Ако отиват до щанда с напитките, чантите често пъти остават на масата — от една страна, за да пазят мястото им, а от друга, защото трудно биха пренесли едновременно дамска чанта, чанта за портативен компютър и чаша кафе.

Но ти не обръщаш внимание на жените с чантите за компютри. Защото скъпите кожени чанти предполагат някаква сериозна цел. Собственичките им могат да се приберат у дома и да пожелаят да проверят електронната си поща или да довършат нещо започнато, при което ще отворят компютъра и ще установят, че мобилният телефон е изчезнал. Следва обаждане в полицията, прекратяване на сметката, засичане на разговорите. И всичко това в рамките на един час. Не става.

Жените, които те интересуват, не пътуват по работа. Наблюдаваш тези, които носят малки найлонови раници за ръчен багаж. И по-специално заминаващите, а не пристигащите. Те ще проведат един-два разговора от летището, после ще приберат телефоните в раниците и ще забравят за тях, защото ще излязат от обхвата на местната компания. Ако заминават за чужбина, телефоните са също толкова безполезни, колкото и ключовете от дома. Нещо, което трябва да вземат със себе си, но за което изобщо не се сещат.

Конкретният обект, който в момента внимателно наблюдаваш, е една млада двайсет и три-четири годишна жена. Облеклото й е удобно, подходящо за продължителен полет. Седи на стола си с леко наклонена глава, закрепила телефона между рамото и главата си. Докато говори, се усмихва разсеяно и разглежда маникюра си. Неангажиращо бъбрене между приятелки. По лицето й няма и следа от напрежение. Безцелен разговор.

Чантата й е на пода до краката. Малка, модерна раница, с множество каишки, катарами и ципове. Толкова е сложна за затваряне, че я е оставила отворена. Взема чашата с кафе и пак я оставя. Празна е. Докато говори, поглежда часовника си и проточва врат към щанда с напитките. Приключва разговора. Затваря телефона и го пуска в раницата. Взема дамска чантичка, която е в тон с раницата, и отива за още кафе.

Изправяш се веднага. Ключовете от колата са в ръката ти. Тръгваш. Пет метра, два, един. Люлееш ключовете. Имаш делови вид. Тя е на опашката. Скоро ще я обслужат. Изпускаш ключовете и те се плъзват по плочките. Навеждаш се, за да ги вдигнеш. Пъхваш ръката си в раницата. Изправяш се с телефона и с ключовете в ръка. Продължаваш напред. Ключовете прибираш в джоба си. Телефонът остава в ръката ти. На летището няма нищо по-обикновено от човек с мобилен телефон в ръка.

Не бързаш. Спираш и се подпираш на една колона. Отваряш телефона, опираш го до ухото си и се преструваш, че звъниш на някого. На практика никой няма да те забележи. В радиус от двайсет метра има още десетина като теб. Поглеждаш назад. Момичето се е върнало на мястото си и си пие кафето. Чакаш, без да сваляш апарата от ухото си. Тя пие. Три минути. Четири. Пет. Натискаш няколко бутона напосоки и отново започваш да говориш. Ново обаждане. Ти си делова личност, както и останалите около теб. Момичето става. Дръпва връзките на раницата, за да я затвори. Вдига я за връзките и я тръсва, за да се стегнат от тежестта. Закопчава катарамите. Мята я на едното си рамо и взема дамската чанта. Отваря я, за да провери дали билетът е на достъпно място, после отново я затваря. Оглежда се и тръгва към изхода. Право към теб. Минава на метър разстояние и изчезва към изхода за заминаващи. Затваряш телефона, пъхваш го в джоба на костюма си и тръгваш в противоположна посока. Обзема те спокойствие. Сега важният телефонен разговор ще се отбележи в нечия чужда сметка. Напълно безопасно.

На пръв поглед телефонният разговор с дежурния във Форт Армстронг не даде никакъв резултат, но макар и уклончиви, отговорите му бяха направени с такъв тон, че за военно ченге с тринайсет години служба зад гърба си като Ричър те бяха равносилни на писмено и нотариално заверено потвърждение.

— Там е — каза той.

Харпър го бе слушала, докато говори, но не изглеждаше убедена.

— Казаха ли ти го изрично? — попита тя.

— Повече или по-малко — отговори той.

— Значи си струва да отидем?

Той кимна.

— Там е. Гарантирам.

В нисана нямаше пътни карти, а Харпър не знаеше къде се намират. Ричър познаваше Ню Джърси съвсем бегло. Знаеше как да стигне от А до Б и после от Б до В и от В до Г, но нямаше представа дали това е най-късият маршрут от А до Г. Излезе от паркинга и подкара на юг. Смяташе, че един час шофиране на юг е добро начало. Скоро си даде сметка, че карат по шосето, по което бяха минали с Ламар преди няколко дни. Ръмеше леко, а нисанът беше по-нисък от нейния буик и се движеше сред облак от водни пръски. Предното стъкло беше покрито със слой прах и чистачките го размазваха при всяко движение. Беше останал по-малко от четвърт резервоар бензин.

— Трябва да спрем — каза Харпър. — Да заредим, да изчистим стъклото.

— И да купим карта — добави Ричър.

Отби в следващата бензиностанция. Беше съвсем същата като онази, в която бяха обядвали с Ламар — същата постройка, същото разположение. Приближи до колонките за бензин, остави колата до мястото за пълно обслужване и влезе в бензиностанцията. Когато отново се върна, мокър, с голяма пътна карта, резервоарът беше пълен и момчето чистеше предното стъкло.

Разгърна картата и я разгледа.

— Объркали сме пътя — каза той. — Трябваше да тръгнем по магистрала.

— Добре — отвърна Харпър, проточила врат към картата. — На следващия изход. Мини по шосе 95, за да се прехвърлиш.

Тя плъзна пръст по картата и откри Форт Армстронг край жълтото петно, което изобразяваше Трентън.

— Близо е до Форт Дикс — каза Харпър. — Където бяхме преди.

Ричър не отговори. Момчето приключи с предното стъкло и той му плати през прозореца. После избърса с ръкав мокрото си от дъжда лице и запали двигателя. Излезе на пътя и започна да се оглежда за разклона на шосе 95.

Движението там беше натоварено. Магистрала 1 беше по-добра. Завиваше през Хайланд Парк и после продължаваше трийсет и шест километра направо до Трентън. Ричър си спомняше, че ако идваш от север, разклонът за Форт Армстронг се пада отляво, следователно сега трябваше да го търси вдясно. Намери го, сви и след още един прав участък стигна до двуетажен пропускателен пункт. Зад него се виждаха алеи и сгради. Бордюрите бяха боядисани в бяло, сградите бяха тухлени, с външни метални стълби, боядисани в зелено, и с желязна дограма на прозорците. Класическа военна архитектура от петдесетте, когато се е строяло със замах и без ограничения в бюджета. И с безкраен оптимизъм.

— Американската армия — каза Ричър. — По онова време смятахме, че сме кралете на света.

До бариерата за превозни средства имаше прозорче, зад което светеше слаба крушка. Виждаше се силуетът на дежурния — с дъждобран и каска. Той надникна през прозорчето, излезе и застана до колата. Ричър свали стъклото.

— Ти ли се обади на капитана? — попита дежурният.

Беше едър негър. Плътен глас, разлят южняшки акцент.

Далеч от дома в дъждовната вечер. Ричър кимна и онзи се ухили.

— Предполагаше, че може би ще дойдете лично. Влизайте направо.

Влезе отново в постройката и след миг бариерата се вдигна. Ричър заобиколи внимателно шиповете за пукане на гуми и сви вляво.

— Стана лесно — отбеляза Харпър.

— Някога да си виждала пенсиониран агент на ФБР? — попита той вместо отговор.

— Разбира се. Веднъж или два пъти.

— Какво беше отношението ти към тях?

Тя кимна.

— Каквото и на този тук към теб, предполагам.

— Всички организации си приличат. Военната полиция може би повече от другите. Когато всички в армията те мразят, търсиш опора в колегите си.

Той сви вдясно, после още веднъж вдясно и след това вляво.

— Идвал ли си тук преди? — попита Харпър.

— Тези места навсякъде са еднакви — отговори той. — Потърси най-големите цветни лехи и там ще видиш администрацията.

Харпър посочи с ръка.

— Онова там изглежда обещаващо.

Той кимна.

— Значи разбираш за какво става дума.

Фаровете осветиха леха от рози колкото олимпийски плувен басейн, с подрязани стебла, стърчащи от разкопаната пръст, поръсена с конски тор и парчета дървесна кора. Зад розите се виждаше симетрична постройка с врата по средата, до която се стигаше по няколко варосани стъпала. Един от прозорците в средата на лявото крило светеше.

— Дежурната стая — обясни Ричър. — Дежурният се е обадил на капитана веднага щом ни пусна през бариерата, така че в момента той върви по коридора към вратата, за да отвори. Гледай лампата.

Крушката над вратата светна.

— А сега ще светнат прожекторите отпред.

Наистина двата прожектора, монтирани на стълбове отпред, се включиха. Ричър спря колата пред стъпалата.

Вратата се отвори навътре и на прага се появи униформен мъж.

— Бях същият преди милион години — каза Ричър.

Капитанът излезе малко напред, колкото да го осветят лампите, без да го вали дъждът. Беше една глава по-нисък от Ричър, но изглеждаше здрав и силен. Кестенявата му коса бе старателно сресана, имаше очила с метални рамки. Куртката му беше закопчана, но лицето му изглеждаше доста открито. Ричър слезе от нисана и заобиколи предния капак. Харпър също слезе и застана до него на стълбата.

— Влезте вътре на сухо — предложи капитанът.

Акцентът му беше от Източното крайбрежие. Усмихваше се дружелюбно и, общо взето, изглеждаше свестен човек. Ричър се изкачи първи. Харпър забеляза мокрите следи, които обувките му оставиха по варосаните стъпала. Погледна надолу и видя, че нейните обувки също оставят следи.

— Съжалявам — каза тя.

— Не се безпокойте — успокои я капитанът. — Затворниците ги варосват всяка сутрин.

— Това е Лиза Харпър — представи я Ричър. — Агент на ФБР.

— Приятно ми е — каза капитанът. — Джон Лейтън.

Тримата се ръкуваха пред вратата и капитанът ги покани да влязат. Изключи външното осветление и лампата в коридора.

— Бюджет, какво да се прави — оправда се той. — Трябва да пестим средства.

Коридорът беше осветен само от светлината, идваща от отворената врата на кабинета му. Влязоха. Обзавеждането беше оригиналното, от петдесетте години, с изключение само на неизбежните промени. Старо бюро, нов компютър, стара кантонерка, нов телефон. На всички стени имаше рафтове за книги, а всички хоризонтални повърхности бяха отрупани с книжа.

— Доста работа имаш — каза Ричър.

Лейтън кимна.

— И още как.

— Е, ще се постараем да не ти отнемем много време.

— Не се притеснявай. След като ми се обади, поразпитах тук-там. Един приятел каза, че мога да ти имам доверие. Говори се, че си бил стабилен за майор.

Ричър се усмихна.

— Е, винаги съм се стремил да бъда — отговори той. — За майор. Кой е приятелят на приятеля?

— Някой, който е работил за теб, когато Лион Гарбър ти е бил шеф. Твърди, че винаги си бил момче на място и старият Гарбър се кълнял в теб. Това означава, че всичко е наред поне докато това поколение все още е на кормилото.

— Значи все още помнят Гарбър? — попита Ричър.

— Феновете на „Янките“ помнят ли Димаджо?

— Ходя с дъщеря му — каза Ричър.

— Знам — кимна Лейтън. — Хората говорят. Имаш късмет. Джоди Гарбър е свястно момиче, доколкото си спомням.

— Познаваш ли я?

Лейтън кимна.

— Запознахме се в една база в началото на службата ми.

— Ще й кажа за теб.

Ричър замълча, защото се замисли за Джоди и Лион. Канеше се да продаде къщата, завещана му от Лион, а Джоди се тревожеше за всичко.

— Седнете — каза им Лейтън.

Пред бюрото имаше два стола от метални тръби и брезент, излезли от употреба преди повече от половин век.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — Въпросът беше отправен към Ричър, но Лейтън гледаше Харпър.

— Тя ще обясни — отвърна Ричър.

Харпър разказа сбито всичко от самото начало. Отне й седем-осем минути. Лейтън я слушаше внимателно и от време на време я прекъсваше.

— Чух за тези жени — каза той.

Харпър завърши с хипотезата на Ричър за възможното прикриване на кражби на оръжие в армията и за следата, която водеше от Ню Йорк и момчетата на Петросян до Боб в Ню Джърси.

— Името му е Боб Макгуайър — каза Лейтън. — Сержант от снабдяването. Той обаче не е вашият човек. Държим го от два месеца, но е твърде тъп за такива неща.

— Така и предположихме — отвърна Харпър. — Смятаме, че може да назове имена или да ни насочи към някой по-надежден.

— Към по-едра риба?

Харпър кимна.

— Някой, чийто бизнес е достатъчно мащабен, за да си заслужава да убива свидетели заради него.

Лейтън кимна.

— Теоретично би могло да има такъв човек — каза той предпазливо.

— Някакво име?

Лейтън я погледна и поклати глава. Облегна се назад и разтри очите си с длани. Изведнъж доби много уморен вид.

— Проблем ли има? — обади се Ричър.

— Откога си извън армията? — попита Лейтън.

— От около три години — отговори Ричър.

Лейтън се протегна, прозя се и отново се наведе напред.

— Нещата се промениха. Времето си тече, нали?

— Какво се е променило?

— Всичко — каза Лейтън. — Е… това най-вече. — Той протегна ръка и чукна монитора на компютъра с нокът. Звук като от стъкло на бутилка. — Сега армията е по-малка, по-лесно се организира, имаме повече време. Компютъризираха ни, а така всичко е много по-лесно. Сега всеки знае с какво се занимава колегата му. А и инвентарът се контролира много по-лесно. Искаш ли да знаеш колко джипа уилис имаме на склад, макар че вече отдавна не ги използваме? Дай ми десет минути и ще ти кажа.

— Е, и?

— Сега много по-добре контролираме нещата, отколкото някога. Знаем например колко берети са били доставени, знаем колко са изписани от складовете законно и колко трябва да са останали. И ако цифрите не съвпадат, започваме да се тревожим.

— А съвпадат ли?

Лейтън се усмихна.

— В момента да. Това е сигурно. През последната година и половина никой не е откраднал берета М9 от американската армия.

— Тогава какво е направил Боб Макгуайър преди два месеца? — попита Ричър.

— Продал е последните си запаси. Крал е в продължение най-малко на десет години. Компютрите го установиха. Действал е заедно с още двайсетина души на двайсетина различни места. Успяхме да прекратим кражбите и да приберем на топло извършителите.

— Всички ли?

— Според компютъра. Изчезваха големи количества, всякакво оръжие, от двайсетина места. Арестувахме двайсетина момчета. Макгуайър беше последният или предпоследният, не съм много сигурен.

— Вече няма ли кражби на оръжие?

— От доста време — отговори Лейтън. — Явно не си информиран добре.

Настъпи мълчание.

— Хубаво — кимна Ричър. — Поздравления.

— Армията е малка. Разполагаме с повече време.

— Значи всички са арестувани? — намеси се Харпър.

Лейтън кимна.

— Всички. Проведохме голяма акция по целия свят. А и не бяха толкова много. Компютрите ни помогнаха.

— Значи дотук с нашата хипотеза — каза Харпър.

— Не съвсем — възрази Лейтън. — И ние си имаме своя хипотеза.

Тя го погледна.

— За едрата риба?

Лейтън кимна.

— Да.

— Кой е?

— Засега са само предположения.

— Предположения?

— Не е активен. Кражбите престанаха. Както ви казах, открихме всички пробойни и ги запушихме. Двайсетина души очакват съдебни процеси, знае се откъде е изчезвало оръжието. Хванахме ги, като изпратихме хора под прикритие, за да купуват стоката. Капан. Боб Макгуайър например продаде две берети на двама наши лейтенанти в един бар.

— Оттам идваме — каза Харпър. — „При Макстофиан“, в Ню Джърси.

— Точно така — кимна Лейтън. — Нашите момчета купиха два пистолета от багажника на колата му, по двеста долара единият, което между другото е една трета от сумата, която плаща армията за тях. След това прибрахме Макгуайър и започнахме да го обработваме. Знаем приблизително какво е откраднал през годините. С помощта на компютъра направихме анализ, установихме средната цена и започнахме да търсим къде са отишли парите. Открихме само половината, в банкови сметки или под формата на вещи.

— Е, и? — подкани го Ричър.

— Засега толкова. Продължаваме обаче да получаваме информация и навсякъде се оказва едно и също. Губят се половината пари. А тези типове не блестят с голяма интелигентност, това е факт. Не могат да скрият парите си от нас. А дори и да можеха, защо всички ще скрият точно половината? Защо някой не е скрил всичките, друг — две трети или три четвърти? Във всеки отделен случай би трябвало да е различно.

— Ето я предполагаемата едра риба — отбеляза Ричър.

Лейтън кимна.

— Точно така. Как иначе да си го обясним? Прилича на мозайка с липсващо блокче. Започнахме да мислим за някакъв кръстник, могъщ тип, който дърпа конците зад кулисите, който организира всичко или предлага защита срещу половината от приходите.

— Или половината от оръжието — отбеляза Ричър.

— Да — съгласи се Лейтън.

— Някой се занимава с охранителен рекет. Нещо като измама в измамата.

— Да — каза отново Лейтън.

Последва дълго мълчание.

— За нас изглежда обещаващо — отбеляза Харпър след малко. — За да прави такова нещо, този тип трябва да е много умен и способен. Трябва да е в състояние да решава проблеми, възникващи на различни места из цялата страна. Така може да се обясни и интересът му към толкова много различни жени. Не защото са познавали именно него, а защото всяка от тях е познавала някой от клиентите му.

— Времето също съвпада — отбеляза Лейтън. — Ако нашият човек е вашият тип, започнал е да подготвя убийствата преди около два месеца, когато е научил, че сме започнали да прибираме пласьорите.

Харпър се наклони напред.

— Какъв е бил обемът на кражбите преди две-три години примерно? — попита тя.

— Доста голям — отговори Лейтън. — Въпросът всъщност е какво са могли да видят онези жени, нали?

— Да.

— Могли са да видят много — добави той.

— Стабилни ли са доказателствата ви? — попита тя. — Срещу Боб Макгуайър например?

Лейтън сви рамене.

— Не са блестящи. Безспорни са двата пистолета, които е продал на нашите хора, но това са само две бройки. Останалите са предимно косвени улики, а фактът, че парите са по-малко, още повече утежнява положението.

— Значи премахването на свидетели преди съдебните процеси има смисъл?

Лейтън кимна.

— Струва ми се, че има много голям смисъл.

— Тогава кой стои зад всичко това?

Лейтън пак разтри очите си.

— Нямаме представа. Дори не сме сигурни, че той съществува. В момента това е само предположение. Нашата хипотеза.

— И никой не признава нищо?

— Нито дума. Разпитваме ги упорито в продължение на цели два месеца. Мълчат като риби. И двайсетимата. Онзи трябва да ги е изплашил сериозно.

— Без съмнение е страшен — кимна Харпър. — Доколкото можем да съдим от действията му.

За момент всички замълчаха. Чуваше се само тракането на дъжда по первазите на прозорците.

— Ако изобщо съществува — повтори Лейтън.

— Съществува — отвърна Харпър.

Лейтън кимна.

— И ние смятаме така.

— Трябва ни името му — обади се Ричър. — Бих искал да поговоря с Макгуайър вместо теб.

Лейтън се усмихна.

— Предполагах, че рано или късно ще го поискаш. Бях се приготвил да ти откажа, защото не е редно. Но знаеш ли какво? Току-що промених решението си. И съм съгласен.

Както обикновено блокът с килиите в регионалните щабове се намираше под земята, под ниска тухлена постройка с желязна врата, от другата страна на тревната площ. Отидоха дотам пеша под дъжда, с вдигнати яки и с наведени глави. Капитанът позвъни на старомоден звънец, желязната врата се отвори и видяха ярко осветен коридор. На прага застана много едър сержант. Лейтън му кимна и той се отмести, за да минат.

Стените вътре бяха тухлени, покрити с бели плочки, подовете и таваните бяха бетонни, боядисани в зелено, лампите — луминесцентни тръби под солидни метални решетки. Вратите бяха железни, с кръгли отвори с решетки в горния край. Вдясно имаше малка стаичка с дървено табло за ключове, окачени на метални куки. Голямото бюро беше отрупано с видеотехника. Дванайсетте монитора показваха вътрешността на дванайсет килии, единайсет от които празни. На леглото в дванайсетата лежеше човек, завит с одеяло.

— Спокойна нощ в „Хилтън“ — отбеляза Ричър.

Лейтън кимна.

— Събота вечер става по-лошо, но в момента Макгуайър е единственият ни гост.

— Видеозаписът е проблем — отбеляза Ричър.

— Да, техниката непрекъснато се поврежда — каза капитанът и се наведе да погледне образите на мониторите. Опря ръце на масата, сви едната си ръка в юмрук и докосна едно копче с кокалчето си. Магнетофоните престанаха да записват.

— Видя ли? Тази система е много ненадеждна.

— Ще са нужни най-малко два часа, за да я поправим — добави сержантът.

Беше гигант, с блестяща шоколадова кожа. Куртката му с размери на военна палатка сигурно би побрала Ричър и Харпър без никакви проблеми. А може би и Лейтън. Беше идеалният военен полицай.

— Макгуайър има посетител, сержант — каза Лейтън свойски. — Но няма да го отбелязваме в дневника.

Ричър се съблече по риза и остави дрехите си на стола. Сержантът взе връзка ключове от таблото и отиде до вратата към килиите. Отвори я и се отдръпна встрани. Ричър влезе, сержантът затвори и заключи вратата след него. Посочи стълбите надолу.

— След теб.

Стъпалата бяха тухлени, леко очупени по ръбовете.

Стените и тук бяха с бели плочки. На едната беше прикрепен метален парапет. Най-долу имаше още една заключена метална врата. Следваше коридор и пак врата. После малко преддверие с три врати към три блока с килии. Сержантът отключи средната врата, щракна електрически ключ и луминесцентната лампа освети помещение с размери, може би десет на два метра. Около две трети от него бяха разделени на четири килии с тежки железни решетки. Килиите бяха три на четири метра. Срещу всяка от тях имаше видеокамера, монтирана високо на стената. Три от килиите бяха празни, с отворени врати. Само една беше затворена. Макгуайър беше там. Опитваше се да се разсъни, стреснат от неочакваната светлина.

— Имаш посетител — извика сержантът.

В ъгъла, пред килиите, бяха поставени два високи дървени стола. Сержантът взе по-близкия и го занесе пред килията на Макгуайър, после се върна и седна на другия. Ричър не обърна внимание на стола и се втренчи безмълвно зад решетката, с ръце зад гърба си. Макгуайър отметна одеялото и спусна краката си на пода. Беше със зелена долна фланелка и зелени гащета. Беше едър, около четирийсетгодишен мъж — над един и осемдесет и повече от сто килограма, мускулест, с дебел врат, големи ръце, големи крака. Късо подстригана, оредяла коса, малки очи, две татуировки.

Ричър стоеше неподвижно и го наблюдаваше.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Макгуайър. Плътният глас подхождаше на телосложението му, думите отекваха в големия гръден кош. Ричър не отговори. Това беше техника, която бе усвоил преди много години. Стоиш неподвижно, без да мигнеш, без да говориш. Изчакваш, докато премисли всички възможности. Не е приятел. Не е адвокат. Какъв е тогава? Изчакваш, докато започне да се тревожи.

— Кой си ти, по дяволите? — повтори Макгуайър.

Ричър се отдалечи. Застана до сержанта, наведе се и прошепна нещо на ухото му. Гигантът учудено вдигна вежди. Ричър му прошепна още нещо. Сержантът кимна и му подаде връзката ключове. Ричър я окачи на дръжката на вратата и се върна при Макгуайър, който го гледаше втренчено през решетките.

— Какво искаш? — попита той.

— Искам да ме погледнеш — отговори Ричър.

— Какво?

— Какво виждаш?

— Нищо — отговори Макгуайър.

— Сляп ли си?

— Не, не съм сляп.

— Тогава си лъжец — каза Ричър. — Не може да не виждаш нищо.

— Виждам някакъв тип.

— Виждаш някакъв тип, който е по-голям от теб и който е преминал през всякакъв вид обучение, докато ти си прехвърлял формуляри в някакъв проклет склад.

— Е, и?

— Нищо. Просто искам да го имаш предвид по-късно, това е всичко.

— Какво ще стане по-късно?

— Ще разбереш — отвърна Ричър.

— Какво искаш?

— Искам доказателства.

— За какво?

— За това колко тъп може да е негодник като теб.

Макгуайър млъкна. Очите му се присвиха и се превърнаха в тесни цепки.

— Лесно ти е да говориш така на два метра разстояние от решетките.

Ричър направи голяма крачка напред.

— Сега съм на един метър от решетките — каза той. — А ти си все същият негодник.

Макгуайър също пристъпи напред и улови една от металните пречки. Гледаше втренчено. Ричър се приближи още.

— Е, сега съм на половин метър от решетките, като теб. И все още си същият тъп негодник.

Макгуайър сви дясната си ръка в юмрук и я изстреля напред като бутало. Целеше се в гърлото на Ричър. Ричър я улови, дръпна я рязко, така че Макгуайър да се блъсне в решетките, после изви силно китката му и направи крачка вляво.

— Видя ли колко си глупав? — каза той. — Ако продължа, ще ти счупя ръката.

Макгуайър изпъшка от болка. Ричър се усмихна и пусна китката му. Онзи прибра ръката си зад решетките и я раздвижи, за да се увери, че все още е здрава.

— Какво искаш? — попита още веднъж.

— Искаш ли да отворя килията?

— Какво?

— Ключовете са там. Ако искаш, мога да отворя, за да изравним донякъде шансовете.

Макгуайър присви очи още повече.

— Да, отвори проклетата килия.

Ричър отиде до вратата и взе връзката ключове от дръжката на вратата. Намери ключа от килията, беше държал много подобни ключове и можеше да го напипа и със затворени очи, и отключи вратата. Отвори я. Макгуайър стоеше неподвижно. Ричър отстъпи малко и закачи връзката ключове на дръжката на вратата. Остана с лице към вратата и с гръб към килията.

— Седни — каза той. — Оставих ти стол.

Чу стъпките от босите крака на Макгуайър по циментовия под. Спря.

— Какво искаш? — попита отново Макгуайър.

Ричър продължаваше да стои с гръб към него. Напрегна сетивата си, за да долови приближаването му. Онзи не помръдваше.

— Не е много просто — отвърна той. — Ще трябва да прецениш няколко фактора.

— Какви фактори? — попита Макгуайър с недоумение.

— Първият е, че съм тук неофициално, схващаш ли?

— Какво значи това?

— Ти ще ми кажеш.

— Не знам.

Ричър се обърна.

— Означава, че не съм военно ченге, цивилно ченге или нещо такова. Всъщност съм никой.

— Е, и?

— Това значи, че не нося никаква отговорност. За мен няма дисциплинарни наказания, не мога да си загубя пенсията, никой не може да ме пипне с пръст.

— Е, и?

— Значи, ако направя така, че през остатъка от живота си да ходиш с патерици и да пиеш през сламка, никой няма да ми търси сметка. А тук няма и свидетели.

— Какво искаш?

— Ето го и втория фактор. Мога да ти вгорча живота повече, отколкото ти е обещал оня, големият.

— Кой е той?

Ричър се усмихна. Макгуайър сви юмруци. Здрави мускули, силни рамене.

— Ето сега идва сложната част — отговори Ричър. — Трябва да се съсредоточиш. Третият фактор е, че ако ми кажеш името на това копеле, той ще изчезне за вечни времена. Ако ми кажеш името му, повече няма да може да се добере до теб. Никога, разбираш ли?

— Какво име? Какво копеле?

— Интересува ме човекът, на когото си давал половината печалба.

— Няма такъв човек.

Ричър поклати глава.

— Този етап отмина, разбираш ли? Знаем, че той съществува. Затова не ме карай да измета с теб килията, преди да сме стигнали до съществената част.

Макгуайър се наежи, дишането му се учести. След това отново се отпусна и присви очи.

— Е, ще се съсредоточиш ли? — попита Ричър. — Смяташ, че ако пропееш за него, ще загазиш. Грешиш. Трябва да схванеш, че ако го накиснеш, всъщност ще се отървеш за цял живот, защото го търсят за много по-тежки прегрешения от кражбата на оръжие от армията.

— Какво е направил?

Ричър се усмихна. Съжали, че видеокамерите нямат звук. Онзи съществува. Ако беше чул, Лейтън щеше да затанцува от радост.

— ФБР смята, че е убил четири жени. Ако ми кажеш името му, ще го приберат завинаги. Никой дори няма да го пита за нищо друго.

Макгуайър мълчеше. Размишляваше. Ричър бе виждал и по-бърз мисловен процес.

— Има още два фактора — каза той. — Ако ми кажеш веднага, ще кажа добра дума за теб. Ще ме послушат, защото някога бях един от тях. Ченгетата се поддържат, нали? Ще улесня живота ти.

Макгуайър мълчеше.

— И последният фактор — добави Ричър тихо. — Трябва да ти е ясно, че рано или късно и бездруго ще ми кажеш. Въпрос на време е. Избирай. Можеш да го направиш веднага или след половин час, след като счупя ръцете и краката ти, а после и гръбнака ти.

— Той е гаден.

Ричър кимна.

— Не се съмнявам. Ти обаче трябва да степенуваш нещата. Каквото и да се е заканил, че ще ти стори, е само на теория, някъде в далечното бъдеще, и както ти казах, няма да стане. Но онова, което се каня да направя, ще се случи сега. Веднага.

— Няма да направиш нищо — каза Макгуайър.

Ричър се обърна и взе дървения стол. Обърна го наопаки пред гърдите си и хвана двата крака. Напрегна мишци и дръпна силно. Напречната летва издрънча на пода. Той обърна стола, задържа седалката в едната си ръка, а с другата отчупи единия крак. Хвърли счупения стол на пода и задържа крака, който беше дълъг повече от петдесет сантиметра, с дебелина на бейзболна бухалка.

— Можеш да направиш същото — каза той.

Макгуайър обърна другия стол, сграбчи краката и напрегна мускули. Не се получи.

— Много лошо — каза Ричър. — Опитах се да ти дам шанс.

— Беше в Специалния корпус — каза Макгуайър. — Участва в „Пустинна буря“. Този тип не се шегува.

— Няма значение — отвърна Ричър. — Ако се противи, ФБР ще го застреля и край на проблема.

Макгуайър мълчеше.

— Няма да разбере, че си го накиснал ти — продължи Ричър. — Ще се направят, че са го хванали, защото се е издал.

Макгуайър мълчеше.

Ричър вдигна крака на стола.

— Лявата или дясната? — попита той.

— Какво?

— Коя ръка предпочиташ да счупя първо?

— Ласал Крюгер — каза Макгуайър. — Командир на снабдителен батальон. Полковник е.