Лесни за убиване

18

Екипът от Спокейн бе работил усилено цялата нощ с помощта на една строителна фирма, подемен кран и авиокомпания за товарни превози. Работниците демонтираха тръбите от банята на Алисън Ламар и освободиха ваната, а техниците от ФБР я опаковаха в дебел найлон. След това работниците избиха прозореца и разрушиха едната стена до пода, а после извадиха ваната с крана и я спуснаха в специален дървен сандък, качен върху каросерията на камион. Уплътниха ваната със специален материал, заковаха капака на сандъка, а после го откараха до летището в Спокейн. Качиха го на специалния самолет, който го пренесе до военновъздушната база Андрюс, откъдето с хеликоптер го транспортираха до Куонтико. Оставиха го на рампата пред лабораторията, където остана около час, докато патолозите на ФБР решат как точно да постъпят.

— На този етап искам единствено да знам каква е причината за смъртта — каза Блейк.

Той седеше в единия край на дълга маса в стаята за съвещания на патолозите, през три сгради и пет етажа от помещенията на психолозите. Харпър седеше до него, до нея Поултън и накрая Ричър. Срещу тях беше старшият патолог на Куонтико, доктор Стейвли. Ричър имаше чувството, че името му е познато. Явно беше доста известен в тези среди. Всички го гледаха с респект. Беше едър мъж с червендалесто лице, странно жизнерадостен. Ръцете му изглеждаха едри, червени и непохватни, макар че в действителност едва ли бяха такива.

До него седеше главният му лаборант, тих, слаб човек, който имаше замислен вид.

— Прочетохме материалите от другите случаи — обади се Стейвли и млъкна.

— Тоест? — подкани го Блейк.

— Тоест не съм изпълнен с оптимизъм. Колегите в Ню Хампшър наистина не са много опитни, но в Калифорния и Флорида са видели доста неща. Сигурен съм, че ако можеха да открият нещо, щяхте вече да го знаете. Бива си ги.

— Тук сте по-добри — каза Блейк.

— С ласкателства няма да стигнем далеч — усмихна се Стейвли.

— Това не е ласкателство.

— Ако няма какво да открием — добави патологът, все още усмихнат, — какво можем да направим?

— Трябва да има нещо — възрази Блейк. — Този път той допусна грешка с кашона.

— Е, и?

— Може да е допуснал и друга, да е пропуснал още нещо, което вие ще откриете.

Стейвли се замисли.

— Е, добре. Но не чакайте със затаен дъх, само това мога да ви кажа.

След това рязко стана, сплете пръсти и изпъна ръцете си. Обърна се към лаборанта и го попита:

— Готови ли сме?

Слабият кимна.

— Смятаме — отговори той, — че в горния край боята е засъхнала на два-три сантиметра дълбочина. Ако я отстраним, ще можем да пъхнем чувал под трупа и ще го измъкнем.

— Добре — кимна Стейвли. — Нека около трупа остане колкото се може повече боя, за да не повредим нещо.

Лаборантът бързо излезе. Стейвли го последва, очевидно приемайки, че и останалите ще тръгнат след него, и те го направиха. Ричър беше последен.

Лабораторията по патология не се отличаваше с нищо от другите, които Ричър бе виждал. Беше обширно помещение с нисък таван, добре осветено. Подът и стените бяха облицовани с бели плочки. В средата бе поставена маса за аутопсия от блестяща стомана с розетка на канал, чиято тръба влизаше направо в пода. Около масата имаше няколко помощни масички на колелца, отрупани с инструменти. От тавана висяха маркучи. Имаше още видеокамери, везни, вентилационни отвори. Чуваше се тихото шумолене на климатичната инсталация, миришеше силно на дезинфектант. Въздухът беше неподвижен и хладен.

— Престилки и ръкавици — изкомандва Стейвли.

Посочи към един шкаф, пълен със сгънати найлонови престилки и кутии с гумени ръкавици за еднократна употреба. Харпър им ги раздаде.

— Мисля, че няма да има нужда от маски — каза Стейвли. — Най-неприятната миризма, която ще усетим, ще е от боята.

Усетиха я веднага щом вкараха количката през вратата. Буташе я лаборантът. Чувалът с трупа беше върху нея, лъскав и покрит с боя, която се стичаше по краката на количката и оставяше по белия под две успоредни зелени следи. Лаборантът крачеше между следите. Количката дрънчеше, а чувалът се поклащаше като гигантски балон, пълен с газ. Ръцете на лаборанта бяха изцапани с боя до раменете.

— Първо на рентгена — каза Стейвли.

Лаборантът промени посоката и закара количката до една врата на страничната стена. Ричър пристъпи напред и му отвори вратата. Стори му се, че тежи цял тон.

— Покрита е с олово — обясни патологът. — Облъчваме ги с много големи дози, за да видим всичко. Нали здравето им вече не е проблем…

Лаборантът изчезна вътре за момент, после се върна и затръшна тежката врата. Чу се силно жужене, което продължи няколко секунди, после спря. Лаборантът влезе и отново извади количката. Колелата продължаваха да оставят зелени следи. Количката спря успоредно на масата за аутопсии.

— Обърни я! — нареди Стейвли. — Искам я с лице към масата.

Лаборантът се наведе над масата, хвана с две ръце близкия край на чувала и го вдигна наполовина, после заобиколи и повдигна другия край. Чувалът тупна тежко, а съдържанието му се разклати като пихтия. По масата започна да се стича боя. Стейвли я погледна, после се наведе към пода.

— Сложете си найлонови терлици, господа. Иначе ще се изпоцапате.

Харпър извади от един шкаф специални найлонови терлици и им ги раздаде. След това Ричър се върна до масата. Боята продължаваше да се процежда през ципа на чувала като гъста тиня.

— Донеси филма — каза Стейвли.

Лаборантът влезе при рентгена и се върна с няколко големи плаки. Подаде ги на патолога, който ги разпери и ги погледна срещу светлината на тавана.

— Стават моментално — отбеляза той. — Като с полароид. Придобивка на техническия прогрес.

След това отиде до светлинното табло на стената, закрепи плаките и включи осветлението отзад.

— Вижте това — каза той и посочи с ръка.

Пред тях беше средната част на тялото. Ричър видя зловещите очертания на таза, ребрата, гръбначния стълб. Едната ръка беше сложена косо, под малък ъгъл. Имаше и още нещо — продълговато и много плътно, почти бяло. Метал. Тънко и дълго почти колкото ръката.

— Това е някакъв инструмент — отбеляза патологът.

— При другите нямаше такова нещо — каза Поултън.

— Докторе, трябва да го видим веднага — настоя Блейк. — Важно е.

Стейвли поклати глава.

— В момента е под тялото. Ще стигнем и дотам, но няма да е много скоро.

— Кога?

— При първа възможност — отговори Стейвли. — Ще е дяволски мръсна работа.

Закрепи внимателно рентгеновите снимки, една по една, върху светлинното табло. След това ги огледа.

— Скелетът е сравнително неувреден — каза той. — Лявата китка е била пукната и е заздравяла преди около десет години.

— Занимавала се е със спорт — отбеляза Ричър. — Сестра й ни каза.

Стейвли кимна.

— Тогава да проверим и ключиците.

Премести се вляво пред първата снимка, на която се виждаха раменете и черепът.

— Има малка пукнатина — отбеляза патологът. — Както и очаквах. Спортистите, които чупят китка, обикновено пукват и ключица. Най-често това става при падане от велосипед или от нещо друго. Протягат ръка, за да омекотят удара, но вместо това пукват ключицата си.

— Значи няма нови наранявания? — попита Блейк.

Стейвли поклати глава.

— Тези са отпреди десет години, а може би и повече. Не е била убита от удар с тъп предмет, ако това имаш предвид.

Изгаси светлинното табло, върна се при масата и пак сплете пръсти. Кокалчетата му изпукаха.

— Добре — каза той. — Да се хващаме на работа.

Изтегли един от маркучите, висящи от тавана, и завъртя крана в края му.

Чу се свистене и потече бистра струя с остра, силна миризма.

— Ацетон — каза Стейвли. — Трябва да изчистим проклетата боя.

Той обля масата и чувала с ацетоновата струя. Лаборантът започна да бърше с меки кърпи и да избутва боята към канала. Миризмата на ацетон стана непоносима.

— Вентилатор — нареди патологът.

Лаборантът се отдръпна назад и натисна бутон зад себе си; шумът от вентилатора на тавана премина в рев. Стейвли доближи накрайника на маркуча и след малко се появи черният цвят на чувала. Патологът насочи струята под чувала и извика:

— Дай ножица.

Лаборантът взе една ножица и отряза един ъгъл от чувала. Зелената боя потече още по-силно. Ацетоновата струя я поемаше и я тласкаше към канала. Продължи да изтича две, три, пет минути. Чувалът постепенно се отпусна. Всички наблюдаваха мълчаливо. Чуваше се само бученето на вентилатора и свистенето на струята.

— Така — каза Стейвли след малко. — Сега започва интересната част.

Подаде маркуча на лаборанта си и със скалпел разряза чувала по цялата му дължина. После направи два напречни разреза в горния и долния край и бавно отлепи назад двете парчета гума. Появи се тялото на Алисън Ламар, с лице към масата, покрито със зелена боя.

След това патологът изряза гумата покрай краката, таза, лактите, около раменете и главата. Махна парчетата, така че остана само онова, което беше затиснато отдолу, между кората втвърдена боя и стоманената повърхност на масата.

Засъхналата боя бе грапава и подобна на желе. Приличаше на повърхността на чужда планета. Патологът започна да мие по краищата, където беше залепнала за кожата.

— Няма ли да я увредиш така? — попита Блейк.

Стейвли поклати глава.

— Това е все едно лакочистител.

Изчистената кожа ставаше зеленикаво-бяла на цвят. Патологът продължи да отделя засъхналата кора, като повдигаше тялото с ръка. Постепенно освободи цялата долна част на тялото и се зае с главата. Започна да облива косата. Беше слепнала и кошмарна.

— Ще трябва да я отрежа — каза Стейвли.

Блейк кимна мрачно.

— Имаше хубава коса — отбеляза Харпър едва чуто. Обърна се и отстъпи назад, а рамото й докосна гърдите на Ричър. Не се отдръпна веднага.

Стейвли взе друг скалпел от масичката и започна да реже косата колкото е възможно по-близо до засъхналата боя. Мушна силната си ръка под раменете и ги надигна. Главата се отдели, а косата остана в боята, като преплетени коренища в блато. След това продължи да отделя гумата от тялото.

— Надявам се да хванете този тип — каза той.

— Това са намеренията ни — отвърна Блейк мрачно.

— Обърни я — нареди патологът.

Трупът се местеше лесно. Размесената с ацетон боя действаше като смазка. Оставиха трупа с лицето нагоре. Изглеждаше зловещо под светлините от тавана, със зеленикаво бяла и набръчкана кожа, все още на петна от боята, с отворени очи и зелени клепачи. Последното парче от гумения чувал сега я покриваше от гърдите до таза, като някакъв старомоден бански костюм.

Стейвли протегна ръка и напипа отдолу металния инструмент. После сряза гумата и мушна ръката през дупката.

— Отвертка — обяви той.

Лаборантът я изми с ацетон и я вдигна нагоре. Беше от добро качество, с тежка пластмасова дръжка и лъскава метална част.

— Като другите в чекмеджето в кухнята — отбеляза Ричър.

— Има драскотини по лицето — каза Стейвли неочаквано.

Насочи струята и го изми старателно. Лявата половина на лицето бе прорязана от четири успоредни драскотини от окото до челюстта.

— Имаше ли ги преди? — попита Блейк.

— Не — отговориха Харпър и Ричър едновременно.

— Тогава откъде са се взели? — учуди се Блейк.

— Деснячка ли беше? — попита патологът.

— Не знам — отговори Поултън.

Харпър кимна.

— Мисля, че да.

Ричър затвори очи и се опита да си припомни как наливаше кафето от каната.

— Да — каза той.

— Съгласен съм — кимна Стейвли. — Той преглеждаше ръцете и китките й. — Дясната й китка е по-голяма от лявата. Ръката е по-тежка.

Блейк се наведе и се вгледа в драскотините по лицето.

— Е?

— Мисля, че си ги е направила сама — каза патологът.

— Сигурен ли си?

Стейвли заобиколи масата, търсейки ъгъла с най-доброто осветление. Раните бяха подути от боята, отворени. Зелени вместо червени.

— Не мога да кажа със сигурност, знаеш го. По-вероятно е обаче да е така. Ако ги е направил той, какви са шансовете да ги направи на единственото място, на което тя би могла да си ги направи сама?

— Накарал я е тя да си ги направи — каза Ричър.

— Как? — попита Блейк.

— Не знам как. Но ги кара да вършат доста неща. Струва ми се, че ги кара сами да изливат боята във ваната.

— Защо мислиш така?

— Заради отвертката. С нея са отворени капаците. Драскотините са му дошли наум по-късно. Ако беше планирал да ги направи, щеше да я накара да вземе от кухнята нож, а не отвертка. Или и двете.

Блейк се втренчи в стената.

— Къде са кутиите в момента?

— В лабораторията. Изследват ги — отговори Поултън. — Тук, при нас.

— Занеси отвертката там и виж дали следите по капаците съвпадат.

Лаборантът мушна отвертката в чист плик за веществени доказателства. Поултън я взе, свали ръкавиците, престилката и защитните терлици и излезе.

— Но защо? — продължи Блейк. — Защо му е да я кара да се издраска така?

— От гняв? — обади се Ричър. — За наказание? За да я унижи? Винаги съм се питал защо не действа с повече насилие.

— Драскотините са много плитки — отбеляза Стейвли. — Предполагам, че са прокървили малко, но не са били болезнени. Дълбочината е еднаква по цялата дължина, което показва, че не е трепнала.

— Може да е някакъв ритуал — каза Блейк. — Да има някакъв символ. Означават ли нещо четири успоредни драскотини?

— За мен нищо — поклати глава Ричър.

— Как я е убил? — попита Блейк. — Това трябва да разберем.

— Може би я е наръгал с отвертката — обади се Харпър.

— Няма следи от такова нещо — отвърна Стейвли. — Никъде не виждам смъртоносни рани.

Свали и последното парче от чувала и обля голото, безжизнено и отпуснато тяло с ацетоновата струя. Ричър се загледа в него и си спомни жизнената усмихната жена, от която сякаш струеше слънчева енергия.

— Възможно ли е да бъде убит човек така, че един патолог да не може да разбере как е станало? — попита той.

Стейвли поклати глава.

— Не и този пред теб.

Той спря струята и пусна маркуча да се навие обратно на макарата до тавана. След това намали вентилацията до нормалното ниво. В стаята отново стана тихо. Тялото лежеше на масата чисто, доколкото можеше да бъде. Порите и гънките все още бяха запълнени с боя, а самата кожа изглеждаше отпусната и бяла — като на същество, живеещо на морското дъно. Косата стърчеше на всички посоки, грубо изрязана покрай черепа.

— Съществуват два основни начина да бъде убит човек — отбеляза патологът. — Единият е да спре сърцето, а другият е да се прекрати достъпът на кислород до мозъка. Дяволски трудно е да се извърши което и да е от двете, без да се оставят следи.

— Как може да се спре сърцето? — попита Блейк.

— Освен ако не го пробиеш с куршум ли? — попита Стейвли. — Най-добрият начин е въздушната емболия. Вкарваш в кръвообращението голям мехур въздух. Кръвта циркулира удивително бързо и въздушният мехур удря сърцето като камък, като малък вътрешен куршум. Шокът обикновено е фатален. Заради това медицинските сестри вдигат нагоре спринцовките и пръсват малко течност навън. Така са сигурни, че вътре не е останал никакъв въздух.

— Ти ще забележиш следа от инжекция, нали?

— Може би да, може би не. А при труп като този, категорично не. Кожата е увредена от боята. Ако обаче има увреждания на сърцето, те се виждат лесно. Ще проверя, разбира се, когато я отворя, но не съм оптимист. При другите три трупа не са открили нищо подобно, а предполагаме, че убиецът действа по един и същи начин, нали?

Блейк кимна.

— А кислородът в мозъка?

— Казано на обикновен език, това е задушаване — отвърна Стейвли. — Може да се направи и без да останат кой знае какви следи. Най-лесно е да се удуши възрастен и слаб човек с възглавница. Тук обаче не става дума за такъв. Тя е била млада и силна.

Ричър кимна. Някога, преди години, бе удушил човек. Бе употребил сериозна сила, за да притиска към един дюшек лицето на противника си, докато той се бореше, риташе и умираше.

— Щеше да се съпротивлява като обезумяла — каза той.

— Да, съгласен съм — отвърна Стейвли. — Вижте телосложението и мускулите й. Не би се дала лесно.

Ричър извърна лице. Беше студено. Зелената боя бе навсякъде.

— Мисля, че е била жива — каза той. — Когато е влязла във ваната.

— Защо? — попита Стейвли.

— Няма никакви следи от борба — отговори Ричър. — Всичко беше безупречно чисто. Колко тежи тя? Шейсет или шейсет и два килограма? Опитай се да сложиш такова тегло във вана с боя, без да изпръскаш наоколо.

— Може да е излял боята след това — възрази Блейк. — Върху нея.

Ричър поклати глава.

— Боята щеше да я издигне на повърхността. По всичко личи, че е влязла във ваната като че ли за да се къпе… Първо единият крак, после другият.

— Ще трябва да направим експеримент — каза Стейвли. — Според мен наистина е умряла във ваната. И при първите три няма никакви следи от насилие. Никакви синини, отоци или кръвоизливи. Няма и следсмъртни увреждания. При преместването на труп хрущялите на ставите обикновено се нараняват, защото мускулите вече не ги предпазват. На този етап смятам, че жертвите са направили всичко сами.

— Освен самото умъртвяване — добави Харпър.

Стейвли кимна.

— Самоубийствата във вана обикновено се свеждат до удавяне вследствие на пиянство, дрогиране или срязване на вените в топла вода. Очевидно тук не става дума за самоубийство.

— А и жертвите не са били удавени — добави Блейк.

Стейвли кимна.

— Първите три не са били удавени — продължи той. — В дробовете им не е имало никакви течности. Ще разберем какво е положението тук, когато я отворим, но мога да се обзаложа, че ще бъде същото.

— Тогава как, по дяволите, го е направил? — попита Блейк.

Стейвли се втренчи в трупа и на лицето му се изписа нещо като състрадание.

— В момента нямам никаква представа. Дайте ми час-два, защо не и три, и може да открия нещо.

— Някаква идея?

— Е… имах хипотеза, която се основаваше на докладите за първите три жертви, но сега мисля, че тази хипотеза е абсурдна.

— Каква хипотеза?

Патологът поклати глава.

— По-късно може ли? Сега трябва да излезете. Ще я отворя и не искам да сте тук. Дължим й малко уважение.