Лили

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

— Мътните да ме вземат! — възкликна Доди. — Ако ме лъжат очите, кълна се, че никога вече няма да се докосна до бренди!

— За какво говориш, дявол да те вземе? — изръмжа Зак. Той се беше събудил в три и половина, след като беше сънувал как Лили е отвлечена от пирати и закарана в Турция в кораб, който приличаше на кръстоска между китайски сампан и дванадесетмачтов клипер. Това, че сънят беше толкова безсмислен, само влошаваше настроението му.

— Виждам жената на свещеника и нещо, което прилича на комитет на въздържателите.

Зак вдигна очи и видя Сара Торагуд да води групата си, сякаш минаваше през стая, пълна със змии. Жените вървяха по средата на тесния коридор между масите, стиснали плътно ръце към телата си.

— Като си помисля отново, май ми прилича на комитет на отмъстителките — каза Доди. — Чудя се къде ли са скрили въжето.

— Можеш да бъдеш сигурна, че зад всичко това стои Лили. Тя къде е?

— Излезе с Кити, за да прекарат следобеда с майка й и бебето й.

— Значи ще трябва да се разправям сам с отмъстителките.

Доди хвърли един остър поглед към Зак.

— Внимавай какво говориш. Лили може да е тази, коя ще изпита последствията от тази среща.

— По дяволите! — изруга Зак. Той имаше чувството, че готов да убие някого, и това не предвещаваше нищо добро за госпожа Торагуд. — Защо и Бела се е помъкнала с нея?

— Не знам — отвърна Доди, — но изглежда, че това не й е много приятно.

Когато Бела се приближи, Зак си помисли, че тя изглежда, сякаш е готова да даде месечния си доход, за да не бъде тук в този момент. Положението ставаше все по-интересно с всяка измината секунда.

Делегацията спря пред Зак. Две жени, които той не познаваше, стояха от двете страни на Сара Торагуд. Бела стоеше отзад и Зак предположи, че тя прави това, за да не й се налага да го гледа в очите.

— Вие ли сте господин Захари Тейлър Рандолф? — попита госпожа Торагуд.

Името накара Зак да се намръщи. За негово щастие, Доди запази самообладание.

— Аз съм Зак Рандолф. Да не сте се изгубили, дами? Или сте забравили да проверите колко е часът? Ние отваряме след два часа. Но ако не желаете хората да знаят, че обичате да играете, Доди може да отвори една маса специално за вас само че преди това трябва да ми обещаете, че няма да използвате пари, взети назаем от дискоса.

Зак си помисли, че Сара Торагуд ще експлодира.

— Няма да удостоя тези думи с отговор — каза тя, при това по-надуто, отколкото беше очаквал Зак. — Дошла съм по въпрос от изключителна важност. Чух за това едва тази сутрин, но се разстроих толкова, че не можех да чакам нито минута. Всички ние сме на едно мнение в това отношение.

Жените от двете й страни я подкрепиха с кимване. Бела остана да си стои отзад.

— И какво е толкова спешно? — попита Зак. — Да не би дяволът да е дошъл на посещение в града? Мислех, че ще се отбие тук, преди да тръгне за църквата.

— Господин Рандолф! — каза госпожа Торагуд с мощен глас, който несъмнено беше заела от съпруга си. — Смеете ли да се шегувате с толкова сериозен въпрос?

— Не знам какъв е проблемът. Шегувам се, защото ми е весело.

Той виждаше, че Доди едва се въздържа да не се разсмее, но тя също така клатеше неодобрително глава. Ако Зак продължаваше в същия дух, това само щеше да създаде повече проблеми на Лили.

— Уведомена бях, че в момента Лили Стърлинг живее във вашето заведение.

— Така е — отговори Зак и се отмести встрани, за да може да вижда Бела. — Тя живееше в един пансион, но собственичката я изгони.

— Освен това ми казаха, че тя пее и танцува тук.

— След като всички я уволниха, това беше единственият начин, по който тя можеше да си изкарва прехраната — каза Зак. — Струва ми се, че сте домъкнали повечето от виновните за това със себе си. Какво смятате да направите с тях — да ги обесите или да ги разпънете на кръст? Аз лично предпочитам второто, но не знам откъде ще намерите три кръста.

— Господин Рандолф, ако продължите да богохулствате, няма да мога да продължа този разговор.

— Обещавате ли? Мога да продължа още дълго.

— Трябва да извините Зак — намеси се Доди, която вече не можеше да остане настрани от дискусията. — Той се събуди рано от лош сън и още не е на себе си.

— Сън за слизането ви в ада, без съмнение — заяви госпожа Торагуд.

— Не за моето, а за това на Лили — възрази Зак, който внезапно усети, че му е омръзнало да се разправя с тази глупачка.

— В такъв случай сигурно сте съгласен, че трябва да направим всичко по силите си, за да предотвратим ужасната й съдба.

Той не знаеше какво точно имаше предвид тази фурия, но беше съгласен с изказването й по принцип, затова кимна.

— В такъв случай сигурно ще се съгласите, че най-доброто за нея ще бъде да се върне в дома на родителите си във Вирджиния.

— Казах й същото още вечерта, когато пристигна тук.

— Тогава се чувствам задължена да ви помоля да се опитате да я убедите отново. Аз се опитах, но тя, изглежда, си мисли, че така ще ви изостави. Колебая се дали да ви кажа това, тъй като не искам да изтълкувате думите ми погрешно, но според мен тя вярва, че е била изпратена тук, за да спаси душата ви.

Силният смях на Зак накара четирите жени да подскочат.

— Дори и Лили едва ли вярва, че това е възможно.

— Всичко е възможно, но…

— Но вие не смятате, че това важи в този случай. Не се опитвайте да ми отговаряте. Ще говоря с Лили, но се съмнявам, че тя ще се върне във Вирджиния.

— Знам, че няма да го направи — каза Доди. — Чиста загуба на време е да се говори с нея за това.

— Все пак нали ще опитате? — попита госпожа Торагуд.

— Да. Какво смятате да правите, ако тя откаже?

— В такъв случай — отговори госпожа Торагуд, която очевидно не беше доволна от отношението на Зак, — вие ще се съгласите че трябва да й намерим подходящо място за живеене и безупречно работно място.

— Съгласен съм — каза Зак, който искаше това посещение да свърши колкото се може по-скоро. Ако му се наложеше да търпи тази жена твърде дълго, трябваше да му се наложи да прибегне до запасите си от бренди, за да не полудее.

— Тези дами ме придружиха тук, защото преосмисляха позициите си — каза Сара Торагуд.

По израженията на лицата им Зак разбра, че госпожа Торагуд бе онази, която бе извършила по-голямата част от преосмислянето на позициите им.

— Госпожица Стърлинг може да се върне в пансиона на Вела — продължи госпожа Торагуд. — Госпожа Уелборн и госпожа Чикали ще я наемат на половина работен ден всяка. Може би това ще попречи на многото младежи да се събират в който и да било от двата магазина.

Уважението на Зак към госпожа Торагуд нарасна значително. Той не познаваше останалите две жени, но знаеше, че бяха необходими огромни усилия, за да бъде накарана Бела Холт да промени мнението си за каквото и да било. Очевидно госпожа Торагуд беше жена, която трябваше да се приема сериозно.

— Ще трябва да говорите с Лили за това.

— Разбира се.

— В момента я няма тук.

— Кога можем да й кажем да ви се обади? — поинтересува се Доди.

— Възможно най-скоро.

— Ще й предам, че желаете да се видите с нея веднага щом се върне — обеща Доди.

Докато госпожа Торагуд се обръщаше, за да си тръгне, погледът й се спря на сцената.

— Тук ли пее тя? — попита жената на свещеника.

Зак кимна. Госпожа Торагуд огледа огромната зала.

— Тук сигурно всяка вечер събирате повече хора отколкото съпругът ми в църквата си. — Очевидно беше, че според нея това не е справедливо.

— Помолете Лили да изпее една песен в църквата — предложи Зак. — Обзалагам се, че така ще удвоите броя на посетителите си в неделя.

Госпожа Торагуд излезе бързо от заведението, последвана от останалите три жени.

— Какво ще правиш сега? — попита Доди, когато вратата се затвори зад тях.

— Не знам.

— Тя няма да си замине.

— Знам, но трябва да признаеш, че това е най-доброто за нея.

— А дали ще бъде най-доброто и за теб?

— Разбира се. Една грижа по-малко.

Той стана и отиде до сцената. Наистина щеше да бъде най-добре Лили да си заминеше за Вирджиния. Така вече нямаше да му се налага да се тревожи за нея. Така щеше да може да спре да мрази мъжете за това, че я гледаха. Това започваше да пречи на участието му в игрите. Зак винаги бе играл заради удоволствието и защото беше добър комарджия. Сега откриваше, че се оглежда за други мъже, които изглеждаха твърде заинтересовани от Лили, примамваше ги да играят с него и се опитваше да изпразни джобовете им възможно най-бързо, за да ги накара да си тръгнат. Това беше желание, на което не можеше да устои.

Ако Лили си тръгнеше, това наистина щеше да бъде една грижа по-малко, но тя щеше да му липсва. Тя създаваше повече неприятности от която и да било друга жена, но по някаква неизвестна на него причина възраженията му срещу това не бяха толкова силни, колкото бе очаквал.

Сара Торагуд влезе в кабинета на съпруга си, без да чука.

— Миналата седмица бяхме засипани от дарения — каза тя. — Не мога да повярвам, че твоите призиви от амвона са имала такава сила.

Господин Торагуд изглеждаше по-доволен от себе си от обичайното.

— Аз вложих много в тази литургия. Предполагам, че думите ми най-сетне са стигнали до онези грешници. Ако те не се поправят, докато са още на този свят, няма нужда да се опитват да го направят, когато Габриел надуе тромпета си.

— Да, скъпи, ти им каза това достатъчно ясно. Но ти и преди си го правил, само че никога с такива блестящи резултати.

— Алкохолът едва ли е единственото нещо, чиито качества се подобряват с възрастта. Защо да не е така и със свещениците?

— Защо не? Най-големите ни дарители са около половин дузина мъже. Нищо не разбирам. Досега дарители са били винаги съпругите им.

Същата нощ на една от масите за игри с карти стана сбиване. Само по себе си, това не беше нещо необичайно. Причината за тази игра обаче съвсем не беше обикновена. Лили бе обявила пред всички, че ще вечеря с онзи, който събере най-много пари за благотворителния фонд на църквата. Когато госпожа Торагуд обяви имената на шестимата най-щедри дарители, мъжете се бяха съгласили да играят на карти, за да определят победителя.

Няколко мини, едно ранчо, две кръчми и една компания за товарни превози бяха сменили притежателите си, когато избухна кавгата. Един от губещите възрази, че не може победителят да държи четири аса, след като той самият има две. Зак им каза, че ще даде повече пари от който и да било от тях, за да могат да си върнат имуществото. Той не смяташе да позволи името на Лили да се разнася из целия град само защото тези мъже бяха такива глупаци.

— Казах ви, че Зак не е толкова порочен, колкото си мислите — беше коментарът на Лили, когато съпругата на свещеника й каза за чека. Лили беше отишла в дома на семейство Торагуд, за да остави още дрехи, дарени от момичетата в кръчмата.

— Но аз все пак не разбирам защо той ни дава пари — каза госпожа Торагуд. — Той не е член на църквата ни. Кракът му никога не е стъпвал там.

— Не мисля, че можете да очаквате от него да се появи и сега — каза Лили.

— Щях да бъда доста странна съпруга на свещеник, ако желаех комарджиите да бъдат част от християнско паство.

— Ако го мислехте, би трябвало да се смятате за много щастлива — отвърна й Лили. — Той прави повече за хората в този град от когото и да било другиго тук.

— Да не би да сравнявате работата му с тази на съпруга ми? — попита госпожа Торагуд намръщено.

— Не, но мога да твърдя, че ако Зак иска нещо да бъде направено, той може да събере повече хора, които да предложат помощта си, отколкото господин Торагуд.

Жената на свещеника нямаше как да обори това твърдение, колкото и отчаяно да й се искаше да го направи. Тя често беше оплаквала неприятната истина, че злото имаше по-голяма власт над хората отколкото доброто. Тя не се съмняваше, че Зак имаше достъп до огромен брой порочни хора.

Недоволството на госпожа Торагуд се засили когато тя научи, че Зак все още не беше провел обещания разговор с Лили. Тя би го провела лично, но Лили бе показала ясно изразена нетърпимост към хората, които критикуваха поведението й или й казваха какво да прави. Тя категорично отказваше да позволи на когото и да било да говори лоши неща за Зак Рандолф в нейно присъствие. Госпожа Торагуд не беше страхлива, но беше разумна жена. Тя знаеше, че трябваше да намали платната си и да изчака да задуха по-благоприятен вятър.

Два изстрела откъм улицата нарушиха внезапно концентрацията на Зак. Той тръшна картите си върху масата и изтича през залата. Когато отвори вратата, той спря внезапно.

На земята лежаха окървавени двама души. Единият се намираше на тротоара, а другият — на улицата. Един бърз преглед му показа, че раните им са сериозни, но не са смъртоносни.

— Защо, по дяволите, кървите на прага ми? — попита Зак.

— Мръсното копеле стреля по мен — каза единият от мъжете. — Дори не ме предупреди. Просто излезе след мен и стреля.

— Защо?

— Нарекох го долен, миризлив като скункс лъжец.

— Това обикновено е достатъчно, за да накара кръвта на един мъж да кипне — отбеляза Зак.

— Той не трябваше да казва такива неща за госпожица Лили.

Зак се вцепени на мястото си.

— Какво е казал? И недей да викаш така, че да те чуе цялата улица.

— Не мога да изрека отново тези думи — отговори мъжът. — Казах му, че ако ги повтори, ще го убия.

— На мен ми се струва, че той се е опитал да те застреля в гръб.

— Какво друго може да се очаква от мъж, който се осмелява да оплюва ангел като госпожица Лили?

Отначало Лили се разсърди, когато Зак й каза, че тази вечер не може да излезе на сцената. Дори чувството й за вина, което я бе обзело при думите му, че би било добре поне една вечер да мине без сбивания или стрелба, не можеше да я накара да приеме забраната му.

Лили най-сетне бе осъзнала, че у нея имаше нещо необуздано. На нея й харесваше да пее, да танцува, да усеща, че има власт над мъжете, и да знае, че тези едри, брутални господари на света бяха готови да направят буквално всичко, за да й угодят. Лили предполагаше, че това беше скритият корен на греха, който баща й бе забелязал у нея преди много години. Сигурно това беше и причината, поради която той я бе наблюдавал толкова отблизо и я бе обещал за съпруга на Йезекия.

Първоначално тя се бе разтревожила от това свое откритие, но с всеки изминат ден не се случваше нищо ужасно и тя бе започнала да се отпуска и да се радва на успеха си. Лили не бе изпитвала подобно нещо никога през живота си. Трудно й беше да не иска повече.

Което и беше причината тя да бе толкова сърдита на Зак.

Той й бе казал, че иска да говори с нея за бъдещето й. Това звучеше застрашително. Зак не бе споменавал бъдещето й от дни, макар за нея да бе очевидно, че много му се искаше да го направи. Това беше като огромно езеро, което се образуваше зад висок язовир. Очевидно тази вечер язовирната стена щеше да се скъса. Лили беше решена да не позволи водата да я отнесе.

Тя нямаше намерение да прекара остатъка от живота си, пеейки в „Малкото райско кътче“, но и не смяташе да се отказва, преди да си намери по-добра работа.

За капак на всичко, Зак се държеше, сякаш не беше на себе си. На нея й се струваше, че той се опитва да я успокои, да й върне доброто настроение. Когато започваше да се държи по този начин, Лили не му вярваше. Когато мина покрай кабинета му и Зак я повика да влезе, тя разбра, че предстои да се случи нещо сериозно.

— Тук не можем да говорим — каза Зак. — Вземи си някаква топла връхна дреха. Нощем над водата е доста студено.

Доди й подаде един дебел шал.

— Над водата?

— Ще те заведа на вечеря на една яхта в залива.

Лили бе обзета от противоречиви чувства. Като всички живеещи в планините, тя изпитваше вродено недоверие към големите пространства, изпълнени с дълбока вода. Идеята да се мята над вълните в някаква лодка не й се струваше твърде привлекателна. Пътуването с ферибота й стигаше. Това, че някой можеше да се наслаждава на вечерята си, докато се намираше на борда на движещ се плавателен съд, й се струваше невероятно.

Лили не каза нищо. Тя предпочиташе да се опита да преплува залива в най-широката му част, вместо да покаже на Зак, че се страхува от нещо. Не знаеше защо това имаше толкова голямо значение за нея, но нямаше намерение да го допуска.

Кеят не беше далеч, но Лили се радваше, че Зак бе избрал да я заведе дотам с такси. Така нямаше да има достатъчно време да се тревожи какво щеше да й каже той. Когато таксито тръгна по кея, тя почувства нервност. Копитата на коня удряха глухо по дървените дъски, но тя се тревожеше повече от скърцането на дъските при преминаването на двуколката върху тях. Вълните се разбиваха шумно под колоните, които държаха кея над водата.

Лили почти изпита облекчение, когато стигнаха до яхтата.

— Не виждам мачти — каза тя. — Кой ще гребе?

Зак се разсмя.

— Ти си стояла в планината твърде дълго. Тази яхта се задвижва от парен двигател. Той е шумен, така че ще ни проглуши ушите, докато вечеряме.

Лили си помисли, че ако двигателят беше като на влака, шумът щеше да бъде оглушителен, но не каза нищо. Не й остана обаче време да се тревожи за шума. Яхтата бавно започна да се отдалечава от кея и градът прие нов облик. Лили се втренчи в светлините на брега, които ставаха все по-малки с всяка измината минута.

— Всичко изглежда толкова малко — каза тя на Зак. — Светлините ми приличат на светулките, които хващах, когато бях малко момиче.

Скоро яхтата се отдалечи от брега и Лили усети студения морски вятър. Тя потрепери и се уви по-плътно в шала, който й беше дала Доди.

— Красиво е — каза тя, — но сега разбирам защо толкова малко се наслаждават на гледката.

— Защо? — попита я Зак.

— Защото се страхуват да не замръзнат, да не бъдат издухани зад борда или да не се загубят в тъмнината.

— Искаш ли да се върнем?

— Не. — Това беше лъжа, но тя не искаше да му каже истината.

Лили изпита огромно облекчение, когато разбра, че ще вечерят под палубата.

— Долу не е толкова приятно — извини се Зак, — но на палубата вятърът буквално издухва храната от чиниите.

— На мен ми е удобно — отвърна тя, като се стараеше да прикрие облекчението си.

Вечерята беше чудесна. Лили беше свикнала с вкусотиите, които готвеше главният готвач в заведението, но тази вечер за пръв път й се случваше да яде омари.

Удоволствието от вечерята й обаче беше притъпено от съзнанието, че Зак я бе довел тук с точно определена цел. Тя не знаеше каква точно беше причината за това, но не мислеше, че беше нещо приятно. Изглежда, че и на Зак не му беше много приятно. По време на вечерята той поддържаше разговора, но без обичайната доза шеги. Зак й се струваше напрегнат, сякаш се насилваше да я забавлява.

Въпреки това на нея й харесваше под палубата. Яхтата беше закотвена в едно малко заливче. Вълнението беше толкова слабо, че Лили скоро забрави, че се намира в океана, Ако не гледаше през прозорците, нямаше как да забележи залива. Храната се готвеше пред очите им върху няколко триножника. Горещината от въглищата стопляше каютата, а комбинацията от топлина и добра храна беше толкова отпускаща, че Лили едва успяваше да държи очите си отворени.

Тогава Зак й зададе въпроса, който бе възнамерявал да й зададе още от самото начало.

— Какво мислиш за бъдещето си?

Лили подскочи на мястото си.

— Какво за него?

— Какво смяташ да правиш? Вече видя почти всичко, което можеше да видиш в Сан Франсиско. Време е да започнеш да си мислиш да се върнеш у дома.

— Няма да се върна там — заяви Лили. — Мислех, че вече си разбрал това.

— Мислех, че си избягала, за да не ти се налага да се омъжиш за онзи свещеник. Досега би трябвало роднините ти да са разбрали.

— Изобщо не си ме разбрал. Точно това беше причината да напусна дома си — отвърна Лили, раздразнена, че мъжете изглежда свързваха живота на една жена само с брака й с един или друг. Те сякаш не разбираха, че дори ако една жена искаше да бъде съпруга и майка, тя искаше да чувства, че самата е личност. — Може би вината не е само твоя — съгласи се тя. — Признавам, че когато дойдох тук, си мислех само за това, че трябва да избягам от баща си и от Йезекия. Но сега нещата стоят по различен начин. Осъзнавам, че не мога да прекарам остатъка от живота си в Салем, най-малкото пък като дъщеря на баща си. Имам твърде много идеи, които биха накарали хората — и най-вече татко — да се чувстват неудобно.

— И какви са те?

— Като например да имам своя собствена работа. Харесва ми да имам свободата да разполагам сама със свободното си време. Мама е на четиридесет и шест и не е прекарала нито минута от живота си, без някой мъж да й казва какво да прави. Не искам да кажа, че няма да желая да задоволявам желанията на съпруга си, но искам също така да мога да задоволявам и собствените си желания. Харесва ми да пея нови песни, да променят танците, или да решавам сама каква нова рокля да нося. Знам, че това са дребни неща, но никога преди не съм се чувствала така, сякаш съм постигнала нещо. Всичко, което правех, беше планирано от някой друг.

— Значи ти искаш да се омъжиш, да имаш семейство и да вършиш всичко, което трябва да върши една съпруга и майка?

— Не веднага, но някой ден. Но аз не искам да се омъжа за човек, който си мисли, че съм негова собственост и че ще върша безропотно всичко, което той ми нареди. Не искам той да си мисли, че е единственият, който може да поставя изисквания. Нямам намерение да се омъжвам за случаен човек. Ако той не отговаря на моите изисквания, може да върви да се предлага на някоя друга. Зак се разсмя.

— Говориш опасно. Това не се смята за добра черта у една жена. Винаги ли си била такава?

— Да, но никой не ми обръщаше внимание. Татко казваше, че говоря така само за да го ядосвам. Мама смяташе, че обичам да шокирам хората. Братята ми мислеха, че съм откачена. Нямам друг избор, освен да избягам от всички тях.

— Може и така да е, но оттук няма да стигнеш там, където искаш — каза Зак.

— Не те разбирам.

— Трябва да избягаш и от мен.

— Все още не те разбирам.

Но истината беше, че тя го разбираше напълно. Лили отдавна знаеше, че Зак нямаше особено високо мнение за себе си. Тя осъзнаваше, че това беше част от причината той винаги да говори толкова много и винаги да разсмива хората. Той просто не искаше никой да го опознае отблизо. С момичетата се държеше напълно делово. Единствено Доди успяваше от време на време да проникне през защитните му бариери, но не много надълбоко.

— Ако се мотаеш около мен, няма да намериш съпруга, който търсиш. „Малкото райско кътче“ се намира в края на Барбари Коуст, най-необузданата част на който и да било град с изключение на областта Тендърлойн в Ню Орлийнз. Нарочно го създадох на това място. Знаеш ли защо? Защото исках да привличам комарджии, които са готови да изгубят и последния си долар заради играта.

— Но Доди казва, че при теб идват и мъже от най-добрите семейства в Сан Франсиско.

— При мен идват най-лошите мъже от най-добрите семейства, онези, които не могат да задържат работата си, които се виждат по-често с любовниците си отколкото със съпругите си, които вероятно не биха познали собствените си деца, ако ги срещнат на улицата. В моето заведение идват отрепките на обществото. Ти не само че няма да срещнеш подходящ мъж там, но и ако не се махнеш скоро, ще си създадеш репутация, която ще те отлъчи от обществото.

— Това не ме интересува.

— Само така си мислиш. Сега на теб ти е забавно. Всичко е толкова ново и вълнуващо, но това няма да продължи. Нито за теб, нито за другите момичета. Не си ли забелязала колко бързо си тръгват те?

— Да, но…

— Повечето от тях са като теб. Те идват в очакване на нещо прекрасно. Скоро обаче осъзнават, че зад блясъка и вълнението няма нищо. Скоро те виждат, че хората, които посещават „Малкото райско кътче“, се опитват да избягат точно от живота, който момичетата търсят, затова при първия удобен случай те се омъжват и напускат.

— А ти?

— Аз обичам вълнението. За мен картите са като живо същество. Играта, рискът, вълнението са по-добри от всяка жена. Не ми се налага да се тревожа за онова, което правя, казвам или мисля. Не ми се налага да се тревожа, че мога да съсипя репутацията на жена си, да прогоня приятелите й или да дам на децата си име, което ги представлява зле в обществото. За твое щастие семейството ми има добри връзки. Току-що получих писмо от Медисън. Той ще се мести тук след около месец. Двамата с Тайлър могат да те представят почти на всеки, който има някакво положение в този град. Дори и Джордж, и Джеф идват понякога тук. Ако те не познават някого, значи не си струва да го познаваш и ти.

— Не искам да ме представят на група непознати само защото са богати — възрази Лили.

— Не съм казал нищо за богатство — поправи я Зак. — Но ако са такива, толкова по-добре. Говоря ти за хората, които госпожа Торагуд би одобрила. Баща ти не е единственият човек, който не одобрява начина ми на живот. Това важи и за повечето хора в този град. Те не одобряват Доди и всички останали, които работят тук. Трябва да напуснеш заведението и да забравиш за нас. Ние ще ти донесем само лошо.

— Защо имаш толкова ниско мнение за себе си? — попита го Лили.